Той наистина възкръсна…и какво от това

В дните около празника ние говорихме за възкресение – Христос е възкръснал, нашата провед е смислена, нашата вяра не е празна, ние имаме надежда за бъдещето. Но това все още не е цялата картина на възкресението. Защото възкресение не е свързано единствено с бъдещето. То е здраво свързано с настоящето, с ежедневния ни живот.

За да обясня това ще се обърна този път към евангелието според Йоан. Неговият пролог е един много красив и известен текст.

Йоан 1:1-14 В начало беше Словото; и Словото беше у Бога; и Словото беше Бог. То в начало беше у Бога. Всичко това стана чрез Него; и без Него не е станало нищо от това, което е станало. В Него беше животът и животът беше светлина на човеците  И светлината свети в тъмнината; а тъмнината не я обхвана. Яви се човек, изпратен от Бога, на име Йоан. Той дойде за свидетелство, да свидетелства за Светлината, за да повярват всички чрез него. ой не беше светлината, но дойде да свидетелства за Светлината. Истинската Светлина, която осветява всеки човек, идваше на света.  Той беше в света; и светът чрез Него стана; но светът не Го позна. При Своите Си дойде, но Своите Му не Го приеха. А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии чеда, т. е. на тези, които вярват в Неговото име; които се родиха не от кръв, нито от плътско пожелание, нито от мъжко пожелание, но от Бога. И Словото стана плът и живя между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина.

Това, което обикновено не забелязваме в този текст е, че в него Йоан повтаря по нов начин една друга известна история – историята за сътворението на света.

Библията започва с едно описание на Бога, Който създава света. Той заповядва, казва дума и нещата идват в съществуване. Той създава светлината и живота, създава вселената и човека и накрая се оглежда и казва “Всичко е много добро.”

Скоро след това всичко се обърква. Творението възстава срещу своя Творец и решава да върви по собствените си пътища. Човекът съзнателно нарушава Божията заповед. Но това не му носи свобода, а внася хаос и разруха в цялото творение. Това не го издига, а го принизява; затова християните наричат това падение (или грехопадение). Светът престава да бъде “твърде добър” и се превръща в  един паднал свят – свят, който все още носи отпечатъка на Божията красота, но в същото време може да бъде и едно жестоко място носещо много разочарование и болка. Ние всички добре знаем това от личен опит.

Йоан подхваща този разказ и го продължава. Бог вижда какво е направил човека и в какво се е превърнал света, който Той е създал. Но вместо да каже: “Това заслужаваш” и да го остави “да си сърба попарата” Бог прави нещо различно – Той се намесва, за да поправи това, което е повредено, за да го направи отново такъв какъвто е бил създаден да бъде, но какъвто той е отказал да бъде.

Отначало Той е създал света чрез Своето Слово. Сега изпраща това Слово, което е Исус Христос, в света. Той е създал живота и светлината. Сега Исус, Който е живота и светлината влиза в света.

Това е често незабелязаният разказ, който стои зад пролога на евангелието според св. Йоан.

Но разказът продължава. Най-голямото падение не е на неодушевеното творение, а на човекът. Трябва да бъде променен не само света, а самият човек. И Бог отново се намесва. Той се въплъщава и идва между хората. Както казва св. Ириней: “Бог стана като нас, за да ни направи като Себе Си.”

Евангелието според Йоан разказва това отново в диалог с книгата Битие. Нека да ви посоча няколко връзки.

1. Според Битие Бог създава човека на шестия ден, който е събота. В евангелието на Йоан на 6-я ден, събота се води процесът срещу Исус и Питал виждайки обвиняемия извиква: “Ето човекът” (Йоан ).

2. На същия този шести ден Бог завършва Своето творческо дело и казва “Свърши се” (Битие 2:1). Когато Исус умира на кръста Той казва “Свърши се.”

3. На седмия ден, след като е свършил всичко Бог Си почива. На седмия ден Исус почива….в гроба.

4. Но рано сутринта на първия ден от новата седмица гробът е празен. Исус е възкръснал – новият човек в обновеното Божие творение.

Нов свят, нов човек.

5. Света, който Бог създава в Битие е описан като градина. Когато Мария Магдалена идва на гроба тя среща Исус, но не Го познава и Го взема за…градинар. И това е начинът на Йоан да каже, че Той наистина е Градинарят на целия свят дошъл да го превърне в градината, в която желае да бъде и че е започнал това чрез възкресението.

Така както градинарят подрязва овощните дървета, сади цветя и полива растенията така Бог чрез възкресението е започнал в света едно дело, което в края на краищата ще го превърне в градината, която Той желае да бъде.

Втората тема за човека е взета от апостол Павел, който казва много ясно: «Който е в Христос, той е ново създание. Старото премина ето всичко стана ново.» Тези, които вярват в Христос, казва той, чрез връзката си с Него, се променят. Те стават нови хора, които мислят, действат и живеят по нов начин. И това винаги е бил един от белезите за истинското християнство – животът на човека, който става християнин се променя и това може да бъде видяно от всички около него.

Това е нещо, на което ние в тази църква държим. Да бъдеш християнин не означава просто да станеш член на Втора баптистка църква, или на някоя друга църква, или да бъдеш кръстен, а твоя живот да бъде променен заради връзката ти с живия, възкръснал Христос. Това е смисълът, който стои зад християнската дума “новорождение”, която ние често използваме.

Нов свят, нови хора….Но как точно става това на практика? Това е последната връзка между Битие и ев. от Йоан, на която искам да ви обърна внимание.

Разказът в първата книга на библията казва, че Бог направи човека, вдъхна в ноздрите му жизнено дихание и “човекът стана жива душа.”

Евангелист Йоан подема този разказ и ни го представя под една нова форма в 20 глава на своята книга:

Йоан 20:19-22: “А вечерта на същия ден, първия на седмицата, когато вратата на стаята, където бяха събрани учениците, беше заключена поради страх от юдеите, Исус дойде, застана на средата и им каза: Мир вам! И като изрече това, им показа ръцете и ребрата Си. И учениците се зарадваха, като видяха Господа. И Исус пак им каза: Мир вам! Както Отец изпрати Мене, така и Аз изпращам вас. И като изрече това, духна върху тях и им каза: Приемете Святия Дух.”

Бог вдъхва в човека жизнено дихание, за да стане той жив. Но възкръсналият Христос вдъхва на учениците си Светия Дух и след това ги изпраща в света като нови хора обещавайки им, че ще е с тях до края. Това, което текста казва е, че ние съ-работим, работим заедно с, Христос за обновяването на този свят.

Ние не сме просто избрани за това – преди това ние сме направени нови създания в Христос.

Нашата задача не е вършим нещо със собствените си сили – Бог ни е дал Светия Дух.

Ние не трябва да вършим нещата сами – ние сме изпратени като съ-работници на възкръсналият Христос.

Но ние СМЕ изпратени. Възкресението на Христос не е краят – за нас то е само началото. Ние не можем да гледаме на него само като на една надежда за бъдещето – то е една задача за настоящето. И затова когато Павел пише 1 Коринтяни 15 – една дълга глава, в която говори за възкресението – той не я завършва с думите: “И като знаете това можете да бъдете спокойни и да си живеете живота защото знаете, че вашето бъдеще е осигурено.” Не, той казва нещо съвсем друго:

1 Кор. 15:58 “Затова, възлюбени мои братя, бъдете твърди, непоколебими и преизобилвайте винаги в Господнето дело, понеже знаете, че в Господа трудът ви не е напразен.”

Има много християни, които сякаш смятат, че да бъдеш християнин означава да се отделяш колкото е възможно повече от всички и всичко, което не е свързано с църква и останалите вярващи. Разбира се, ние трябва да се събираме с други християни и ние трябва да избягваме някои места и действия, които смятаме, че не са правилни, но това е точно обратното на това, което Христос ни заповядва.

“Както Отец изпрати Мене така и Аз изпращам вас.” Как беше изпратен Христос? Обвиненията срещу него бяха, че е “човек лаком и винопиец” понеже имаше приятели от нерелигиозните хора и често беше канен от тях на гости и “приятел на бирници и грешници.” Неговият отговор беше “Здравите нямат нужда от лекар, но болните.”

“Както Отец изпрати Мене така и Аз изпращам вас.” Поръчението, което ни е дадено е не да се отделяме, не да създаваме едно християнско гето, а да бъдем във света и с хората да им предлагаме Христос, да им посочваме начина, по който те самите могат да станат нови хора, да даваме пример за това какво означава да бъдеш ново творение и където и доколкото можем да променяме света в съответствие с Божиите стандарти.

Нека никой да не ме разбира неправилно. Аз не казвам, че чрез нашата работа ние ще установим Божието царство на земята. Не ние, а Христос лично ще направи това когато се върне втори път. Но, макар че няма да обновим света това не означава, че работата ни е напразна, защото ние ще работим за обновяването на света.

Един човек обяснява това по следния начин: Когато в древността строели каменни сгради имало майстор, който знае цялостния план и работници, които дялали отделни каменни късове. Те не разбирали нищо от архитектура, но вършели своята работа. И накрая, един ден, майсторът идвал, подреждал всички тези отделни късове и резултата бил една величествена, спираща дъха постройка. Христос е Майстора, Който ще обнови целия свят когато се върне. Той ще построи сградата на новото творение. Но ние имаме участие в това. “Преизобилвайте винаги в Господнето дело, понеже знаете, че в Господа трудът ви не е напразен,”  казва Павел. Нищо от това, което правим тук няма да е напразно и няма да е изгубено ако е направено за Христос.

Но все пак как това действа на практика? Нека да се върнем в историята на християнството и да видим как вярващите преди нас са правили това:

1. По времето на първите християни Римската империя се е превърнала в световна сила. Нейните територия обхващала 3 континента. Но в същото време моралът в страната западал все повече и повече. Хората живеели за собствените си удоволствия стигайки дотам, че както мъжете така и жените масово не желаели да имат деца. Римският сенат издал закони, които на съвременен език стимулирали раждаемостта – хората, които имали деца получавали възможност за по-бързо издигане в кариерата. Но въпреки всичко отрицателния прираст на населението продължавал. Хората не само не желаели да раждат, те масово извършвали аборти или изоставяли родените деца.

Ще ви прочета едно достигнало до нас писмо от това време, написано от моряк на име Иларион до бременната му жена Алис.

“Знай, че аз все още съм в Александрия. Не се притеснявай ако всички се завърнат, а аз все още оставам в Александрия. Моля те да се грижиш добре за нашия син. Веднага щом получа заплата ще ти я изпратя. (И сега слушайте) Ако родиш преди да се върна ако е момче остави го, ако е момиче хвърли го.”

Но нещата са били дори по-страшни. Ще ви прочета част от един текст писан през 2 век от християнин наречен Юстин Мъченик. Той казва така:

”Ние сме били научени, че да се изоставят новородените деца е присъщо на нечестивите човеци; и че не трябва да пакостим на  никого и да съгрешаваме срещу Бога по този начин, понеже виждаме, че почти всички от така изоставените (и то не само момичетата, но и момчетата) биват въвлечени в проституция. И както древните са отглеждали стада волове, кози, овце или коне така сега ние виждаме нашите деца да бъдат отглеждани точно за тази срамна цел. Поради това омърсяване във всеки народ се намира едно множество от жени и хермафродити, и от такива, които извършват неизговорими пороци.…Знайте, че всеки, който използва такива хора освен безбожното и срамно  нечисто сношение е възможно да се сношава със собственото си дете, или роднина, или брат.”

Само две групи хора се интересували от изоставените деца – сводниците, които ги отглеждали, за да ги използват за проституция и християните, които ги прибирал;и от съжаление и ги отглеждали като свои деца. Тази практика под една или друга форма никога не е прекъсвала през вековете докато накрая кулминира в домовете за сираци на Георг Мюлер. Днес това може да изглежда държавна практика, но от своето начало тя е била поставена от християни.

2. През 165 г. Римската империя е поразена от  епидемия, която продължава цели 15 г. и води до смъртта на хиляди в т. число и на императора Марк Аврелий, който умира във Виена. Предполага се, че става  дума за дребна шарка. По-малко от век по-късно през 251 се разразява втора, също толкова опустошителна зараза. – най-вероятно от морбили. В разгара й само в Рим са умирали по 500 души на ден. Невъзможно е да се изчислят жертвите, но най-достоверните предположения са между ¼ и 1/3 от цялото население.  Днес историците смятат, че това е една от причините за падането на западната империя.

Когато болестта достигала дадено населено място и хората започвали да измират останалите живи бързали да избягат от страх да не се заразят. Често те изоставяли свои болни близки и роднини, дори членове от семейството си. Единствените хора, които не бягали били християните. През 260 г. в разгара на втората епидемия Дионисий, епископ на Александрия пише:

Повечето от нашите братя християни показват огромна любов и вярност, като никога не щадят себе си и мислят единствено за другите. Без да гледат на опасността те се грижат за болните, посрещат всяка тяхна нужда и им служат в Христос и заедно с тях напускат този живот безмерно щастливи; понеже те се заразяват от другите вземайки върху себе си болестта на своите ближни и радостно приемайки техните болки. Мнозина грижейки се и лекувайки другите се заразиха и умряха на тяхно място….Най-добрите от нашите братя изгубиха живота си по този начин, някои презвитери, дякони и миряни, печелейки голяма похвала понеже подобно голямо благочестие и силна вяра са равностойни на мъченичество ….Езичниците се държат по точно обратния начин. При първата поява на болестта те оставят страдащите и бягат от най-близките си захвърляйки ги по улиците и оставяйки труповете непогребани сякаш са мръсотия, с надеждата, че ще спрат разпространението на смъртоносната болест.

Но станало точно обратното – от християните, които се разболявали оцелявали много повече понеже за тях се полагали грижи. Освен това грижейки се за чуждите те спечелили много от тях за Христос. Резултата бил, че докато населението на империята намаляло в края на епидемията християните се оказали повече.

3. Уилям Уилбърфорс бил млад човек от богато семейство и с добро образование. На 24 години е избран в Английския парламент. Премиерът Уилям Пит му е съученик и близък приятел. Изглежда, че пред него се разкривало бляскаво бъдеще. И точно тогава Уилбърфорс станал християнин и сякаш очите му се отворили и за първи път в център на Лондон и той изведнъж видял ужаса на робството.

Чудейки се какво да прави Уилбърфорс се срещнал с един свещеник на име Джон Нютън.

Самият Нютон бил бивш капитан на кораб и търговец на роби, който преживял обръщение чрез дейността на методистите, изоставил своята работа и станал свещеник. Той е написал известната песен Amazing grace, Чудна милост:

Чудна милост, колко сладък звук

Той спаси грешник като мен

Изгубен бяг, но сега открих

Бях сляп, виждам сега.

Съветът на Нютон към Уилбърфорс бил да отказва от политиката, а да остане в нея и да види какво Бог може да направи чрез него. И Уилбърфорс го послушал. 13 години подред той внасял в парламента закон за премахването на робството, който винаги бил отхвърлян.

В края на краищата дошъл момента, когато изглеждало, че законът все пак ще бъде приет. Поддръжниците на Уилбърфорс били убедително мнозинство. Те били сигурни, че ще спечелят гласуването на следващия ден. И точно тогава в Лондон пристигнала известна театрална трупа. Голяма част от членовете на парламента (много подобно на България) вместо на работа отишли на театър. Законът отново бил отхвърлен.

Уилбърфорс бил съкрушен и готов да се откаже. И точно тогава получил писмо.

“Мой скъпи господине,

Освен ако Божието провидени не ви е избрало за това аз не виждам как можете да изпълните своето намерение противопоставяйки се на тази отвратителна диващина, която е скандал за религията, за Англия и за човешката раса. Освен ако Бог не ви е издигнал точно за това вие ще бъдете разкъсан от съпротивата на хората и дяволите, но ако Бог е с вас, кой може да е против вас? О, не се уморявайки да вършите добро. Вървете в името на Христос и в силата на Неговото могъщество докато дори американското робство, най-ужасното, което някога е съществувало под слънцето, изчезне пред нея. Този, Който ви е  пазил от младостта ви може да продължи да ви укрепява в това и във всичко.

 Искрено ваш

Джон Уесли.”

Това било последното писмо написано от Джон Уесли. То дало сила на Уилбърфорс да се върне в парламента и отново да внесе своя закон. Макар че трябвало да чака години в края на краищата той бил приет.

4. Един последен пример – днес все повече чуваме една модерна дума -хосписите. Безнадеждно болните (физически, но също и социално, духовно и емоционално) са били пренебрегвани и оставяни сами, често без лечение. Това унищожава човешкото достойнство по ужасяващ начин. Християните винаги са имали очи за това и в желанието си да направят нещо те изграждали места където тези хора могат да прекарат малкото им останало време в обстановка, в която за тях ще се грижат и където ще получават състрадание, внимание и обич. Това изглежда безсмислено и безнадеждно от чисто физиологична гледна точка – загуба на време защото колкото и да се грижим за тези хора те няма да се възстановят. Но тази практика се разпространява като пожар по света и за няколко десетилетия променя вижданията на медицината – не като наука, а като подход.

Началото е през 11 век – християни създават места за обгрижване на неизличимо болни хора. През 14 век рицарите хоспиталиери изграждат огромна болница на о. Родос, която се занимава точно с такива безнадеждни случаи. Те продължават през цялото средновековие, но получават нов тласък през 17 век във Франция от „милосърдните сестри на св. Винсент де Пол”. През 19 век хосписи се появяват и в други страни. Между 1845 и 1945 г. само в хосписа в Дъблин, Ирландия (който е основан от милосърдни сестри – християнки) са обгрижвани повече от 20 000 неизличимо болни хора – най-вече от рак и туберкулоза.

Основите на съвременно движение на хосписите са положени от Сисли Сандърс, английски медик и също убедена християнка. Нейното виждане е, че трябва да се обръща внимание не само на физическата болка, но също така и на психологическата и духовната. По този начин акцента е поставен не върху болестта,  а върху пациента както и върху неговото семейство. Хосписната грижа вече не е свързана само с места където неизличмо болните могат да умрат, а и с предоставяне на възможност да бъдат обгрижвани у дома си, със своето семейство.

Колко актуално е това за нас в България може да прецени всеки, който се е сблъсквал с нашата здравна система свързана с липса на лекарства, ограничени на суми за безнадеждно болните, корупция и лошо отношение в болниците.

………

Нов всят, нови хора.

Вижте блаженствата в началото на проповедта на планината:

Това не са просто качества, които трябва да изработим, за да можем да получим нещо от Бога. Исус описва характеристиките на хората на Неговото царство.

Един човен беше казал, че когато Бог иска да промени света Той не изпраща танкове. Той изпраща такива хора.

Жадуващите за правда ще се изправят срещу всяка несправедливост в света – без значение дали става дума за робството в миналото или за корупцията в настоящето. Миротвроците ще търсят примирение в един свят разкъсван от противоречия – не само на войните, но и на разрушените приятелства, на съседи, които не си говорят или на семейства, които просто съжителствуват, но между които топлотата и разбирателството отдавна са изчезнали. Кротките ще предложат алтернатива на живота, в който трябва да бъдеш агресивен и да мачкаш другите, за да успееш. Милостивите ще се огледат и ще видят тези, които повечето хора, а често и държавата, не забелязва – просещите, гладните, изоставените деца, болните, които нямат пари и достъп до лечение, самотните, старите и слабите.

Днес искам да ви помоля – излезте от църква и живейте по този начин.