Тончева, Веселка Болгария

Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН, София

ИДЕНТИЧНОСТ И ФОЛКЛОР: БЪЛГАРИТЕ ОТ ГОЛО БЪРДО, АЛБАНИЯ
Този текст ще представи българите от Голо Бърдо¹, с фокус върху етническата идентичност на тази общност, както и върху традиционната й култура именно като възможна опора на тази идентичност. Изясняването на този проблем се „доверява” на собствените представи на голобърдци за етническата характеристика на езика, традиционното знание, музика, традиционна материална култура и пр., което е свързано с формите на самоопределянето и самозаявяването им като етнически различна общност на територията на Република Албания.

При формирането на Албания като независима държава през 1912 г. по време на Балканската война, а след това и като резултат от посланическата конференция на Великите сили в Лондон през 1913 г., се стига до установянето на нова гранична линия. „В границите на Албания, очертани след мъчителни преговори между Великите сили, попадат и късчета от територията, която България тогава смята за свое културноисторическо и етническо пространство: Голо Бърдо, Поле, Мала Преспа” (1, с. 5). Окончателните граници на Албания са начертани на 17 декември 1913 г. от международната дипломатическа конференция във Флоренция (1, с. 9). В различните източници информацията за точния брой и състав на селищата, попаднали на албанска територия, се разминава. Според някои автори, българските села в Източна Албания са 21, а 6 (с вариант 2) остават на територията на западната част на днешната Р Македония (4, с. 17-18).

Във времето след 1913 г. до Втората световна война контактът на България с българите от Голо Бърдо е сравнително активен (дипломатическите отношения между България и Албания датират от 1914 г.). След 1944 г. обаче със затварянето на границите на Албания по време на режима на Енвер Ходжа се прекъсват и връзките с общността и информация за нея почти липсва. Общественият и научен интерес се активизира отново едва след демократичните промени в Албания (а и в България) в началото на 90-те години на ХХ в. Статутът на населението от Голо Бърдо не е на “българско” малцинство, тъй като такова в Албания няма официално признато. В последните години в отношенията между България и Албания се поставя този въпрос, но той все още не е разрешен. Днес общността има свои организации, едни от които защитават “македонския”, а други – “българския” й етнически произход (последните са “Иван Вазов” и “Просперитет Голо Бърдо”).

Как разбират голобърдци фолклора и по-общо традиционното си културно наследство и то съотнесени към самоосмислянето и самоидентификацията им? Ключов компонент на наследството е езикът, който е свързан с произхода – т.е. с “българското потекло”, знанието за което е наследствено предавано. Езикът, който това население говори, назоваван “бугарски”, изследователите у нас отнасят към най-западномакедонските български говори (4, с. 19). Това е език, който се предава единствено по устен път и се използва за комуникация в рамките на общността и в семейството. Неговото съхраняване, предаване, възпроизвеждане е сред важните наследствени опори на общността.

Всъщност трябва да отбележа, че за голобърдци всичко, което носи етническата „българска” характеристика и се идентифицира с „нашето” (vs. „арнаутското”, т.е. албанското) – песните и танците, обредите и празниците, но и носиите, къщите, местата, селата – „защитава” собствения произход, а оттам и идентичност. Но тази характеристика не може да се разглежда изолирано – българските селища в Голо Бърдо са поставени в албанския езиков и културен контекст, а той се идентифицира с „чуждото”, „другото” и това се употребява в собствените механизми за оразличаване и отграничаване. Голобърдци поддържат общностната си идентичност дори и когато са извън собственото си пространство – след демократичните промени през 1991 г. започват активни процеси на миграция към градовете – Тирана, Елбасан, Дуръс (Драч), където обаче те се опитват да репродуцират относително затворения си модел на съществуване (доколкото е възможно в градска среда). Животът им в градовете, и особено в столицата, практически илюстрира единството на общността – те населяват определени квартали, поддържат връзки помежду си и тази голобърдска колективност се изразява на различни нива: от функциониране на съхранени елементи от традиционната обредност в градски условия до обединяването около организации с различна идейна насоченост и юридически статут. При мигриране в градовете един от начините за мобилизиране на общностната българска идентичност е тъкмо съхраняването на собствените традиционни знания, в които е кодирано самозаявяването.

Когато се говори за етническите етикети, поставяни на голобърския фолклор, трябва да се отбележи, че българските песни, достигащи в Голо Бърдо чрез медиите, се разпознават като идентични със своите, но това се отнася и за песните от днешната Р Македония – доста често се среща представата за близостта на българските и македонските песни, отчитана и от изпълнители. Липсата на „разлика” между тях е резултат не само на географски, но в много по-голяма степен на музикалнофолклорно-диалектни фактори. Практически през 1912-1913 г. областта Голо Бърдо е разделена между Албания и днешната Република Македония, но в периода 1913-1939 г. селата от двете страни осъществяват свободна комуникация. До затварянето на границата през 1944 г. регионът е функционирал като единно пространство и в културен смисъл. Изкуственото държавно-политическо разделяне на една територия, едва ли може да заличи нейното изначално културно единство, въпреки дистанцията във времето. Тези предпоставки в някои случаи са причина за посоченото установяване на сходство, вариантност или дори наличие на идентични песенни образци, изпълнявани “отвъд границата” (в днешна Р Македония), а това води до колебания в иначе категоричното „българско” етническо определение, давано за песните. В този случай в опора се превръща фактът, че този песенен фолклор „принадлежи” на общността – това са „своите” песни. Съществува и още една възможна посока на интерпретиране – близостта между българските и македонските песни в репертоара на общността да изиграе роля на обединяващ фактор, чрез който по своеобразен начин те да се противопоставят на албанските песни, които най-малкото са на „друг” език, освен че се отличават и в музикално отношение.

Етикетите „наше” и „българско” като част от инструментариума на самоопределянето са убедителен знак за принадлежност към общността и към мястото. Още повече, че собственото настояване на голобърдци е, че в нито един от посочените възможни компоненти на понятията фолклор и културното наследство, които са част от традиционния „инвентар” на общността, няма албанско влияние, елементи или контаминации. Знанието за албанската култура се придобива в по-ново време чрез образованието, медиите, миграциите.

В своеобразна опора на идентичността се превръща осъзнатият факт, че този фолклор и това наследство „принадлежат” на общността – това е „нашият” език, „нашите” песни, „нашите” носии и пр. А то, наследството, съпоставено или дори противопоставено на албанската култура и съответно в светлината на осмислената разлика, има за общността единяваща роля. Дори или може би и най-вече в употребата му за „собствена консумация”, защото близо 50 години в рамките на тоталитарния режим на Е. Ходжа културното наследство на голобърдци „живее” в затворените рамки на общността. „Изнасянето” на културни артефакти извън географския и културен ареал на Голо Бърдо от една страна не е бивало особено често, а когато се е случвало то се е подчинявало на правилата, налагани от режима. Изпълняването на собствения български репертоар при участие на голобърдски фолклорни групи във фестивали е ставало само в превод на албански, същото се отнася за изискванията към „нашенските” носии, заменяни с албански. Албанският гражданин, произхождащ от Голо Бърдо, Цв. Мазнику си спомня, че голобърдски фолклорни групи са участвали в регионални фестивали със собствените си песни, но не на майчин език, а преведени на албански (3, с. 23). Гайдарят Божин Фильоки² от с. Кленье (сватбарски музикант, изявявал се в региона) също разказва, че за да бъдат допускани до фестивали, музикантите от Голо Бърдо използват мелодиите от българските песни, но ги изпълняват с албански текст.

Така фолклорът и традиционното наследство на голобърдци за един доста дълъг период се преживяват преди всичко в рамките на относително затворената всекидневна и празнична система на общността. И това безспорно е фактор за съхраненост, за консервираност, но и за възпроизводство. Процесите на осмислянето на собствения фолклор като ценност и като опора за локална и/или етническа идентичност не са по-малко активни и днес, точно 20 години след демократичните промени в Албания, резултат от които е „отварянето” на общността и миграциите към големите градове и зад граница. Потребността от самоопределяне вероятно в днешните условия е още по-голяма. И наследените традиционно знание и културни ценности са възможен ключ към намиране на себе си.

И така, знанието за български произход на голобърдския фолклор и културно наследство насочва към етническата им дефиниция, която има значение за общността и очевидно е устойчива, независимо от историческите обстоятелства и всички провеждани политики от края на ХІХ и през ХХ в. на Балканите, отнасящи се до тези територии. Тази етническа дефиниция се предава по наследство, а тъкмо моделът на съхраняване на традиционно предаваното знание за „български” език, „български” произход и не на последно място „български” фолклор и културно наследство в колективната памет функционира като ядро, около което се консолидира българската общност в албанската езикова и културна среда и около което се конструира идентичността й.

1. 
   Елдъров, Св. 2000: Българите в Албания 1913-1939. Изследване и документи. С.
   
2. 
   Лиманоски, Н. 1993: Исламизациjата и етничките промени во Македониjа, Скопjе, Македонска книга.
   
3. 
   Мазнику, Цв. 2006: Етнокултурата во Голо Бърдо (Голó-Бордо) (Реалност и проблематика) – В: Голо Брдо. Живот на граница, Скопjе, Македонско етнолошко друштво – Скопjе, Институт за етнологиjа и антропологиjа, Скопjе, 21-25.
   
4. 
   Миланов, Е. 2001: Българите от Голо Бърдо и Гора. - В: Алманах на дружество “Огнище” – културно-просветно дружество, Българите в Албания и Косово, Т. 1, С., 17-26.
   
5. 
   Пелева, И. 2001: Екзотичният друг – присъствия и употреби в дискурсите на българския ХІХ век. – В: Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (ХІХ-ХХ век), ч. 1, С., 135-148.
   
6. 
   Ристески, Љ. С. 2006: Живот на граница. – В: Голо Брдо. Живот на граница, Скопjе, Македонско етнолошко друштво – Скопjе, Институт за етнологиjа и антропологиjа, 26-34.
   
7. 
   Светиева, А. 2006: Голо (Д’лго) Брдо и голобрдци (нашинци). – В: Голо Брдо. Живот на граница, Скопjе, Македонско етнолошко друштво – Скопjе, Институт за етнологиjа и антропологиjа, 10-18.
   
8. 
   Селищев, А. М. 1931: Славянское население в Албании, С., изд. Македонского научного института.