Топлина. Топлина се разлива по цялото ми тяло. Какво друго може да прави топлината, освен да се разлива, разлива ! Браво! Добре съм, щом и след 100 години анабиоза* мога да се шегувам
Изтегляне 70.85 Kb.
|
| АНАБИОЗА
Топлина. Топлина се разлива по цялото ми тяло. Какво друго може да прави топлината, освен да се разлива, разлива...! Браво! Добре съм, щом и след 100 години анабиоза* мога да се шегувам. Ами ако не са минали 100 години? Ако този хладилник, в който доброволно се набутах преди толкова време, уж заради някакъв научен експеримент, се е разхерметизирал? Впрочем нека си припомня всичко по ред. В началото бе Словото. Глупости. В началото бе демокрацията. После ликвидацията и приватизацията, после митингите и освирепяването. О, не, първо бяха митингите и освирепяването, а после ликвидацията и приватизацията, а след това дойде Свободата. Свободата на словото! Свободата на лъжата! Голямо лъгане падна! Кой откъдето дойдеше, все ни лъжеше, че щял да ни помогне да се оправим. Ала безплатен обяд нямало. Всичко трябвало да се плати. Нямало и светлина в тунела, защото сме били в преходен период. Но като свърши прехода шяло да дойде хубавото. Да, ама аз не го дочаках това хубавото. Станах доброволец в някакъв научен експеримент "100 години анабиоза". Дрън, дрън! Хич не ме интересуваше експеримента. Чисто и просто реших да избягам от прехода, от лъжите, от простотиите, от кофите за смет! Хитро, а? Нека другите да оправят прехода. Пък аз тук в хладилника на топличко, т.е. на хладничко. Но вече всичко е минало: преходът е свършил. Няма вече простотии и лъжи. Няма го и Петьо Цветарката. О, на! Сетих се и за него. Петьо Цветарката е моят съсед, профсъюзният активист дето на 8-ми март – международния ден на жената /преди сто години имаше такъв празник/ подаряваше цветя и рози на колежките. /От там му дойде и името./ Преди на другарките и после на госпожите. Роза, розичка,\"Честит празник", целувчица! Розичка, "Честит празник",целувчица, а вечерта донасяше цяла кофа с рози на Благоверната ми съпруга, тя естествено трябваше да почерпи. След което казваше колко бил адаптивен, как се оправял в живота, а пък аз... Та тогава намразих и розите и миризмата им! Но вече ги няма – ни прехода, ни Петьо Цветарката, ни Благоверната. Впрочем, ако съжалявам за нещо, то е за Благоверната, добра жена беше. Но миналото – минало. Да гледаме напред, да се поразкърша малко! Раз, два, три... Отвори очи, а, кого виждам! Да не би да халюцинирам. Да няма някаква грешка? Не миличък, няма никаква грешка. Нямаш халюцинации. Аз съм твоята Благоверна, както ти ме наричаш. Минаха сто години, но вместо да надхитриш нас, ти надхитри себе си, защото само една година след като влезе в "хладилника", наши учени заедно с японски /спомняш си колко много японци дойдоха в началото на демокрацията/ откриха екстракт за дълголетие на базата на нашето кисело мляко. Сега хората живеят 1200 години. Но ти прекара 100 години в хладилника, докато ние живеехме променяхме света и ние се променяхме. Хайде излизай от хладилника и добре дошъл в новия живот! *анабиоза – прекратяване или свеждане до минимум функциите на някои организми под външно въздействие и съживяване при подходящи условия /бел.авт./ ДЪЖД Заваля изведнъж, като в разказ на начинаещ автор. Пролетен беше този дъжд. Само пролетният дъжд завалява така изведнъж. Есенният дъжд вали по друг начин - като завали, та цяла неделя. Та, така де. Много ме кефи това „та така де”, адски готино звучи и някак много интелигентно. А бе, направо върховно! Брей, какви думи знам, какви изрази! Защо досега не съм написал я някой роман, я някоя пиеса.... Та... така де, когато заваля дъждът аз бях на автобусната спирка. Естествено нямах чадър. Кой поет ще тръгне с чадър, когато вали дъжд?! Аз нямах чадър, но момичето имаше. Кое момиче ли? На всяка автобусна спирка винаги има по две-три момичета, но на тази, понеже беше по-забутана, имаше само едно. То, момичето, бавно извади чадъра си и го разпъна. Какво предвидливо момиче! Сигурно има големи, кафяви и добри очи. Ще се приближа към него, може пък... - Господине, господине – изчурулика момичето (момичетата винаги чуруликат) – елате при мен под чадъра! Ризата Ви е съвсем мокра, ще настинете. - Ама аз, такова – измънках аз (в такива случи момчетата винаги мънкат). - Елате, елате при мен – каза момичето. – Впрочем, ако не бързате, можем да отидем до вкъщи да се изсушите, аз живея наблизо. Каква хубава, топла и светла стая. Мирише на момиче и на кафе. Колко много книги – Яворов, Дебелянов, Лилиев. - Обичате ли поезия? – каза тя. - Да, дори и аз самият пиша – отговорих. - О-о, колко интересно! – каза тя. – Ще ми кажете ли нещо свое докато изпием кафето и изсъхне ризата Ви? - Да, с удоволствие: След толкова време очите ми пак се усмихват и думи, неказвани толкова време, казват устата отново. След толкова време сърцето ми пак залудява и устните устни целуват отново! - „И устните устни целуват отново” – повтори тя последния стих и внезапно ме целуна. Слънцето надничаше през прозореца, ризата ми почти беше изсъхнала, вече не валеше. В стаята на момичето не валеше, но тук, на автобусната спирка, продължаваше да вали. „Ще се приближа до момичето”, събрах най-после смелост аз: - Добър ден! Може ли да ме приютите под Вашия чадър? - Моля?! Да Ви приютя под чадъра си ли?! А едно кафе да Ви предложа не искате ли? – гласът на момичето беше нисък и дрезгав, очите – сини и студени. – Господине, когато вали дъжд си носете чадър. Впрочем рейсът ми пристига. То, момичето, бързо прибра чадъра си и изчезна зад вратата на препълнения автобус като в някой разказ с неочакван край... ГРЕШКАТА
Анабиозата свърши, но експериментът продължава, защото се оказало, че след анабиозата съм изпаднал в \"неочаквано дълбока депресия и преодоляването й представлявало медицински интерес\". Дрън, дрън, дрън! Кой нормален човек, няма да изпадне в депресия, след като разбере, че вместо да живее живота си като всички хора, той се е набутал в един хладилник за цели 100 години. – Да, Майкъл, така е! Човек не може да избере кога да се роди, в кой век. Това е божа работа – каза бавно Пиер, седнал удобно на стола срещу мен, с чаша кафе в ръка. – Майкъл, голяма глупост беше тази анабиоза, това замразяване де! - каза Пиер. – Майкъл – това съм аз, този който преди 100 години бях Митко. То и сега съм си Митко, откъдето и да ме погледнеш, но вече се казвам Майкъл. А Пиер е моят съсед Петьо Цветарката. Да, да, оня същия заради когото намразих и розите и миризмата им. – Майкъл, човек трябва да изживее живота си по един достоен начин, а за това трябва да се адаптира, да се приспособява. Гледай мен – аз с червените бях червен, със сините – син, и с жълтите – жълт. И профсъюзен активист бях даже. Хайде, аз да вървя, защото /Пиер сниши глас/ твоята Благоверна ти готви изненада. Бай, бай. Тъкмо Пиер си замина и като в някоя театрална постановка при мен дойде Благоверната – Хейла – жена ми. Преди 100 години тя се казваше Еленка. – Майк, приготвила съм ти една изненада – почти тържествено започна своя монолог тя. За нея диалога е непозната форма на общуване. /Браво! Петьо Цветарката не беше си загубил формата. Правилно беше подразбрал за изненадата./ – Майк, днес ще ти разкажа за постиженията на хидромелиорацията, водното напояване де! Спомняш ли си? Ти няколко години работи в тази система. Колко канали си прокопал, колко тръби, ръждясали кранове си положил /аз ли не си спомням – нали тогава хванах ревматизма/. Да, но вече няма канали, няма тръби – сега напояването е по друг начин. Просто се предизвиква по изкуствен начин изпаряването на водата от морето или от язовирите, насища се с елчастици и се опакова в облак. След това тези облаци се закарват до определени участъци за напояване с хеликоптер. Понякога облаците се насищат и с хранителни добавки, необходими за растенията. – О, да! – проблесна една радостна мисъл в главата ми. Искаш да кажеш с изкуствени торове – намесих се аз. Ами ако сгрешат и вместо например амониева селитра прибавят към облаците калиеви или фосфорни торове, тогава вместо да подхранят растенията, те могат да ги унищожат. – Майк, първо сега не използват вече изкуствени торове, а хранителните добавки са от естествен произход, а второ, не е възможно да се направи такава грешка, сега всичко е роботизирано и компютъризирано. – Как така да не е възможно! Независимо от това дали са естествени или изкуствени торовете, възможна е според мен грешка. – Добре, добре, Майк. Да не спорим за това! Аз искам всъщност да ти разкажа за едно друго направление в хидромелиорацията или хидрологията, става въпрос за битовия отдел и в това всъщност е моята изненада за теб, Майк. Например, ако искам към 16-17 часа следобяд, когато ти си пиеш кафето на твоята беседка, точно в този момент да завали дъжд с мирис на рози, впрочем, извинявай, ти не обичаш миризмата на розите, а за теб съм поръчала облаче с мирис на люляк, впрочем виждаш ли оня хеликоптер, който движи след себе си няколко облачета! Те са с различен цвят – ето например оня с розовия цвят е за съседите, а онова виолетовото е за нас, Майк, То е с миризма на люляк, аз съм го поръчала за нас – това е моята изненада. Всъщност вече усещаш ли, че заваля? Това, че заваля аз разбрах по капките дъжд, които ромоляха по покрива на беседката, но усетих и нещо друго - разнесе се не миризма на люляк, а миризма на рози. – Какво е това? - погледнах с нескривана радост Благоверната. – Майк, навярно е станала някаква грешка, аз бях поръчала виолетово облаче с мирис на люляк, ще проверя... – Нали говореше, че не ставали грешки, а? Нали не ставали! Какво е това? – Но наистина не е ставала досега такава грешка – заоправдава се Благоверната ми Хейла. – Не ставали грешки, но ето, че стана грешка! Роби, донеси ми, моля те една гроздова! - обърнах се аз към нашия домашен помощник - Робот номер 7. – Йес, сър? – отговори той и веднага на масата се появи запотена чаша с вълшебния елексир. От 100 години не бях пил с такова удоволствие гроздовата си. В този момент телефона иззвъня и Хейла вместо да отговори по собствения си телефон – диадема, който украсяваше главата й, отиде в коридора, за да разговаря от общия ни телефон. – Хелоу, д-р Трени, как е нашия човек ли? Чувства се чудесно, преодолява депресията вече, изобщо адаптацията е под контрол. Всъщност хрумването Ви за "грешката" с облачето се оказа много сполучливо. Бай, бай, докторе. Хейла беше забравила да затвори вратата към коридора и аз неволно дочух телефонния й разговор с лекуващия депресията ми д-р Трени. – Такава била значи грешката, адаптацията била под контрол, хм... и все пак гроздовата е хубава!!! - Наздраве! КРАЯТ НА РАЗКАЗА НА ХЕЙЛИ Земята се пропука и дните на Ручея потекоха. Слънцето закачливо го щипна по брадичката и там му остана една тръпчинка за цял живот. След много години дългокоси красавици, вглеждайки се в линията на живота върху широката му длан, щяха да казват: „Имали сте щастливо детство.” Та можеше ли да бъде друго детството на един Ручей, който цял ден тичаше стремглаво по горския склон, провираше се между дървета и храсталаци, преобръщаше по пътя си сухи клони, камъни и птичи гнезда, вглеждаше се до премала в синьото небе та очите му станаха сини, сини. Годините минаваха и не малък горски Ручей, а буен Планински поток бе станал той, когато го срещна Скалата. Тя препречи пътя му със стройните си крака. Потокът за миг се поколеба, но после с хладни пръсти бавно обхвана глезените, прасците, коленете й. Хареса му Скалата и той остана при нея. Направиха Вир – бистра планинска вода и стройна красива скала. Хора, птици и животни идваха да пият вода. Роди се Живот. Времето минаваше. Лишеи покриха Скалата. Тя се сниши, пропука се. Тиня покри дъното на Вира. Един ден Потокът внимателно отмести Скалата и пак полудя. Тичаше стремглаво по горския склон, провираше се между дървета и храсталаци... Очите му искряха, смехът – кънтеше, когато го срещна Скалата. Друга беше тази скала, не тъй красива и стройна като онази, но Потокът не се поколеба и бързо обхвана глезените, прасците, коленете. Направиха Вир. После дойдоха лишеите, пукнатините, тинята и ... бягството. Но гората бързо свърши и пред Потока легна едно безкрайно, сиво, еднообразно поле. Ден след ден Потокът вървеше през това поле – натам, към голямата река, в която щеше да се влее и изчезне завинаги. Но дотогава имаше още време и преди това Потокът се надяваше, че пак ще срещне една Скала, която ще го спре. - Не ми харесва края на разказа – каза авторът. – Нещо не се получава. - Ела, ела при мен – прошепна Хейли. – Аз съм края на твоя разказ. - Или началото – помислих си аз и я целунах... Каталог: authors authors -> Величка Гушева -кърпарова Чуй ме, време authors -> Владимир желев овчаров authors -> Не можем без икар authors -> Сборник " адг" пловдив, 2005 сто години просвещение authors -> Ангел сотиров зелени графомании 20 authors -> Едно момче с китара authors -> Ако душата ми беше небе, ти щеше да си слънцето в него authors -> Шипченски проход authors -> И димитър грудев удря рамо на алфред адлер! Ангел Сотиров authors -> Доц д-р Лучия Стефанова Антонова-Василева Изтегляне 70.85 Kb. Сподели с приятели:
|