Това ли е твоята вяра?

Иван Вълков

Дали всички, които имат вяра за осъществяването на ония неща, за които се надяват, получават очакваното? Дали всеки получава онова, за което се моли в продължение на дълги години, а може би и през целия си живот? Ние се молим и очакваме, че желаното ще се осъществи, но невинаги го получаваме. И понякога настъпва разочарование: "Нали вярвах? Или с моята вяра нещо не е наред?"

Мнозина разбират вярата така: "Ако вярвам, непременно ще видя изпълнението на онова, за което се моля." Но вярата не е гаранция, че онзи, който я има, непременно ще получи очакваното. Има моменти, когато това става, а в други - не. Нека си спомним, че за мнозина герои на вярата е писано: " Но всички тези, ако и да бяха засвидетелствани чрез вярата им, пак не получиха изпълнението на обещанието" (Евр. 11:39). Останаха ли вярващи до края на живота си? Останаха! Беше ли силна вярата им? Беше! А видяха ли обещаното? И ако не - означава ли това, че с вярата им нещо не е наред? Напротив. Но нашето понятие за вяра невинаги е наред. Темата на настоящата статия е едно своеобразно връщане към образеца за вяра, даден от Твореца на вселената.

Като социално и нравствено същество човек изгражда своето отношение към околните съобразно нравствените критерии и културата на своята среда и епоха. Гръцката философия поставя в основата на нравствеността четири най-важни добродетели: благоразумие, мъжество, въздържание, справедливост. Отците и учителите на Църквата добавят други три: вяра, надежда и любов. Любовта и надеждата се основават на вярата. В християнския контекст те изразяват отношението на човека към Бога. Но нравственият аспект на вярата не изчерпва нейната същност и цел. Вярата е в основата на познавателния процес. Тя е необходима за човека. И религията, и науката приемат това твърдение като аксиома.

През последните десетилетия сме свидетели на сериозна криза в прилагането на християнската вяра. Тази криза е породена от липсата на здрава основа на вярата и от погрешно разбиране за модела на нейното развитие.

Нездравият стремеж у съвременните християни бързо да станат "духовни" и прочути чрез т.нар. "дела на вяра" - изцеления, знамения и чудеса - е основан на принципа "вяра в собствената вяра”.

На практика този принцип е отклонение от същността и истинската стойност на вярата, както и от библейските принципи за нейното правилно приложение. Съвременните лъжепророци и лъжеучители с техните лъжезнамения и лъжечудеса са пряко следствие от отнасянето на вярата към обект или обекти, различни от Иисус Христос.

Библейската вяра е пълно доверяване на Божествения авторитет. Тя не е мироглед, а променя мирогледа. Първоначално вярата се проявява като вътрешна, непосредствена увереност в наличието на нещо, което душата търси, което я привлича и без приближаването до което човек изпитва мъката на лишението. Това е жажда за близост, за създаване на условия да се изразят натрупаните в душата чувства и мисли, свързани с обекта на търсенето. При такова търсене обектът на вярата може да бъде само Бог. Единствено благодарение на вярата човек може да открие Божията любов.

Православният богослов Александър Мен определя вярата като произхождаща от слушане и следователно основана на вътрешен, духовен опит. В потвърждение Мен говори за самарянката, която в началото чува, след това разгласява чутото и хората й отвръщат: "Ние вече вярваме не заради това, което ти ни каза, понеже сами чухме и знаем, че Той е наистина Спасителят на света." Това е научен подход… науката не може да напредва без да се основава на опита. В дадения случай опитът играе голяма роля, но той е вътрешен, духовен. Реалност, с която човек трябва да се срещне. Можеш да видиш Христос само със сърцето си."¹

Същността на християнското богословие е да разберем Божието обективно саморазкриване в Иисус Христос, което е възможно единствено чрез вяра и по благодат.

Единственият път за задоволяване на човешката потребност от пряко съприкосновение с божествената реалност е откровението от Бога.

Характерно за съвременното либерално богословие е с

ъсредоточаването на вярата върху умозаключенията, усещанията и преживяванията на човека. При това не се взема предвид най-важната предпоставка за правилно богословие, а именно - посветен живот на вяра, чисто сърце, прогледнали очи, които са били отворени, детско послушание, живот в Духа и изобилно хранене с Божието Слово.

За да изясним разликата между двата типа вяра, ще разгледаме определението за вярата от Посланието към евреите (11:1 СИ).

“А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда."

В ОТДЕЛНО КАРЕ ЗА ДИЗАЙНА
В използваните няколко превода на Библията на български (СИ, РИ, РИВ,) част от изречението е предадено различно:

• 
  "жива представа на онова" (СИ)
  
• 
  "даване на твърда увереност в онези неща" (РИ)
  
• 
  "твърдата увереност в неща" (РИВ)
  

• 
  "разкриване на онова" (СИ)
  
• 
  "убеждения за неща" (РИ)
  
• 
  "убеденост в неща" (РИВ)
  

• 
  U – увереност. Тази дума има няколко значения: същност, реалност, основа, увереност, надежда или гаранция, също както и удостоверение, подобно на документи, свидетелстващи за притежание.
  
• 
   - действителност.
  
• 
   - свидетелство, доказателство. В папирусите тази дума означава доказателство в съда, подкрепящо обвинението.
  

Оттук става ясно, че вярата не е осъществяване на човешко желание. От една страна, тя е твърда увереност в невидимото, в неща, които могат да станат видими веднага или след време според Божията воля, но също и в невидими неща, които могат да бъдат реализирани само във вечността. Следователно вярата действа едновременно в две измерения: видимо и невидимо. Когато човек се ограничава само в земното, видимо измерение, той разбира вярата като изпълнение на собствените си очаквания, “да видя и да получа”. Това е спекулативна вяра, която търси полза - при нея видимото е център. Оттук произлиза едно от съвременните лъжеучения на християнството –“евангелието за успеха". Така вярата се лишава от своето невидимо измерение. Тя се осакатява –като се възприема за реална САМО ПРИ УСЛОВИЕ че осъществена e днес и сега. Тя търси видимите неща, които Сатана също има власт да даде (лъжехристи, лъжезнамения, лъжечудеса, лъжеизцеления, лъжеезици, лъжепророчества…).

Истинската вяра не сменя центъра и не загърбва най-важното. Този център е Христос, всичко друго е следствие.
СЪЩНОСТ НА ВЯРАТА

Вярата се разгръща едновременно в три насоки, вяра в:

• 
  първоначално невидими неща, които чрез вяра стават видими.
  
• 
  духовни и невидими неща, които получаваме, преживяваме и прилагаме в живота (дарби на Духа).
  
• 
  неща, които вярваме, че ще получим, и получаваме, но само във вечността.
  

Преди да разгледаме накратко определенията за всяко стъпало, ще обърнем внимание на мъртвата вяра, която е алтернатива на живата. Живата вяра, която поражда живи дела, е противопоставена на мъртвата вяра, типична за жителите на Ур Халдейски, откъдето тръгва Авраам (Бит. 12 гл). Независимо, че той върши добри дела според своето нравствено възпитание, нито едно от тях не е зачетено пред Бога. Вярата, която не е от Божието Слово, е мъртва, защото е неспособна да спаси човека. Едва след личната си среща с Бога Авраам наистина започва да вярва, ражда се неговата вяра и той извършва ДЕЛО на вяра, което именно Бог зачита за правда. Нищо по-малко или повече от това не е достатъчно. Така е и с християнина - преди помирението с Бога чрез приемане на Христос като личен Спасител той е имал добри дела и някаква вяра, но и двете са недостатъчни за спасението му.

Иисус им отговори: "Това е Божието дело - да повярвате в Този, Когото Той е изпратил."

На шестото стъпало - вяра, въвеждаща и пребъдваща в Божията слава, - Бог изявява и споделя Своята слава с истинските Си ученици, преминали през петте предходни стъпала. Авраам придобива вечна слава от Отца само след като отдава своя син на жертвеника с вяра в Божиите обещания. Според същия духовен принцип Христос споделя Своята слава с новозаветните християни, посветили и отдали себе си изцяло на Него. Шестото осъзнато дело на вярата е да приемем слава от Единствения, Комуто тя принадлежи, и да пребъдваме в нея, като пазим себе си в пълна чистота и святост.

Нерядко независимо от получените благословения и голям опит с Бога в Неговата явна свръхестествена намеса в нашия живот, не сме готови да платим някаква цена. Християнинът е свикнал всичко да му се дава според неправилно разбраната истина “по благодат”. И когато Бог изисква от нас нещо, което сме приели от Него, ние се оттегляме обидени и огорчени. Истината е, че Бог допуска това поредно изпитание за добро, за да придобием нещо повече, от това, което вече ни е дадено. Това е Законът на свободата, за който говори апостол Павел. Да си свободен, да дадеш от сърце, с вярата, че Господ не остава длъжен никому.

“След тези събития Бог изпита Авраам и му каза: "Аврааме!" А той отговори: "Ето ме." И Бог каза: "Вземи сега единствения си син, когото обичаш, сина си Исаак, и иди в местността Мория, и го принеси там във всеизгаряне на един от хълмовете, за който ще ти кажа"…

Тогава ангел Господен му викна от небето и каза: "Аврааме, Аврааме!" И той отговори: "Ето ме." Ангелът каза: "Да не вдигнеш ръката си върху момчето, нито да му направиш нещо; защото сега зная, че ти се боиш от Бога, понеже не пожали за Мен и сина си, единствения си син” (Бит. 22:1-12).

Всичко, което става с Авраам по време на издигането му във вярата, е за негово благо. Когато той израства до ходатайствена вяра, която му помага да се застъпва за другите, Бог го изпитва. Какво трябва да е отношението му към Божията воля, в този случай непосилно тежка за изпълнение? Авраам обича Исаак така, както малцина обичат своите деца, той го очаква много дълго. И преди да е успял да му се нарадва, Бог му казва да го принесе в жертва. Вътрешната борба на Авраам се утежнява от мълчанието му – той не споделя нищо със Сара, за да не я разстройва. По време на тридневното пътуване до хълма Мория Авраам се лута в догадки за Божиите пътища. Но нито веднъж не упреква Бога, не се възпротивява, нито търси други варианти. Той е наречен баща на вярващите, защото е пример за пълно доверие към Бога. Такава вяра сред хората преди него няма. Думите му, че Бог ще промисли за жертвата, са отговор на човек с необикновена вяра. Авраам вярва и уповава на Божието обещание за благословения върху неговото потомство. Той вярва свръх надеждата. Надеждата изчезва в жертвената клада, като освобождава жизнено пространство за мощната вяра – жертвената: Авраам вижда не Исаак, който стои пред него, а възкръсналия Исаак, защото вярва, че Бог ще го възкреси.

Обикновено думата “жертва” се свързва със загуба и потискане на лични интереси. Нещо повече, когато жертваме, ние изглеждаме в очите на околните като чудати герои. На земята сме ограничени от времето и пространството, влияят ни обществените закони. Затова лесно се съгласяваме, че да даваш, означава да губиш. Виждаме колко трудно е на децата да разтворят стиснатото си юмруче и да дадат това, които е запечатано с думичката “мое”. Старата природа най-ярко се проявява именно в сферата на даването и послушанието. Затова напътствието: “Раздай на нуждаещите се, раздели с ближния, дай на Бога” и особено думата “жертва” са сериозна преграда. Те са изпитание за всеки, който иска да се приближи до Бога. Даже слабо запознатите с Евангелията хора знаят историята, описана от Матей, за човека, постигнал висока нравственост в надеждата си за вечен живот. На въпроса: “Какво още не ми достига?” той може би иска в отговор да получи похвала от Иисус и слава в очите на околните. Но за първи път му се случва да се сблъска с небесните закони, когато чува думи, които не може да приеме нито с ума, нито със сърцето си: “Продай имота си и дай на сиромасите; и ще имаш съкровище на небесата; и ела и Ме следвай”.

Господ Иисус казва: "Давайте и ще ви се даде!” Този закон разкрива много аспекти на материалния и духовния свят. Апостол Павел го разбира и прилага на практика, затова и свидетелства, че "по-блажено е да дава човек, отколкото да получава” (Деян. 20:35). Но малцина възприемат тези думи като него, в пълнота. Не само сред невярващи, но и сред вярващи, стихове от Евангелието като: “И така ако всеки от вас не се отрече от всичко, което има, не може да бъде Мой ученик” (Лука 14:33), предизвикват болезнено недоумение.

Способността да се жертва най-скъпото, най-доброто, при успешно изпитание привежда в действие небесния закон. На човек му е трудно да се съгласи, че може да получи много повече, отколкото е дал. Човешкият ум трудно възприема нещо невидимо и духовно толкова естествено, както нещо видимо и материално, още по-малко вижда непосредствена връзка между едното и другото. Бариерата във възприемането на тази връзка може да се преодолее само с вяра, която издига душата над всички прегради във времето и пространството. При това у човека се заражда жертвената вяра, която в своето развитие е способна да достигне пълнота и съвършенство. Ако християнинът не преодолее тази бариера, той ще продължи да блуждае по лабиринтите на човешките умозаключения.

Няма да се задълбочаваме в материалния аспект на въпроса, когато жертващият получава в отговор многократно повече – фактите и свидетелствата са многобройни. Бог иска да проникне в съкровеното, което за самия Него е много по-ценно: посвещение на тялото, душата и сърцето “в жертва жива, свята, благоугодна на Бога, като ваше разумно служение” (Римл. 12:1).

Християнинът изпитва истинското блаженство, когато осъзнае истината, че не принадлежи на себе си, а е изцяло Христов, и започне да живее според нея. В такава душа не бушуват стихиите на недоволства, съмнения, смущения, съпротива спрямо Бога. Това са покорни съдове за почтена употреба от небесния Владика, приготвени за всяко добро дело. Такъв съд бе Авраам благодарение на своята жертвена вяра.

Като живее чрез жертвена вяра и изпитва особено блаженство чрез цялостното си посвещение на Бога, апостол Павел е способен дълбоко да съпреживява с другите, особено с тези, които жертвено е придобил за Христос чрез благовестието: “Но макар че се принасям аз като възлияние върху жертвата и служението на вашата вяра, радвам се, и с всички вас се радвам”(Фил. 2:17). Жертвената вяра е плод на съразпнат живот и ходене по дух. Бог не би приел и не приема нищо, което е смесено - плътско и духовно. Той приема приятното благоухание на новият живот по дух, който има други стойности и измерения. Богатият юноша си тръгва разочарован, защото остава свързан със земното богатство. То е неговото блаженство и затова дори част от заповедите, които е изпълнил, не му дават сила да се изкачи на друго ниво. Да посветиш всичко, каквото имаш, на Този, Който ти го е дал, включително самия си живот, е жертва, възлияние, приятно на Господа. Това е знак не само за вяра в Него, но и за пълно приятелско доверие. Бог не остава безмълвен към такива сърца. Той не пести чуствата Си и с пълнота въздава взаимност (давайте и ще ви се въздаде обилно) на тези, които, като се съединяват с Него, напълно се отъждествяват с Него. "Който се съединява с Господа, е един дух с Него"(І Кор. 6:17).

Старозаветната жертва изгаря, а заедно с нея - и възлиянието, от което се издига приятно благоухание към Бога, към свещеници и приносители на жертвата. Това е благоговейно тържество в знак на благодарност към Бога за всичко получено от Него. Възлиянието на Павел е пълно съединение със Спасителя - отъждествяване с Жертвата на кръста чрез съразпятието и възкресение за нов, изцяло посветен живот. "Защото за мен да живея е Христос, а да умра - придобивка" (Фил.1:21). След като е познал Божията милост и любов, Павел може с лекота да пожертва всички свои минали постижения, като ги смята за “измет”. Той постоянно жертва време и здраве, които също са посветени на служението на Бога. Затова той успява да разпространи благата вест навсякъде, където Бог го води и основава множество църкви на мисионерското поприще.

Нашият баща Авраам дава онова, което е по-ценно от живота му - неговия син. Това жертвоприношение е подобно на благоуханието, което е родено от жертвения огън.Той посвещава на Бога полученото след дълго очакване от Него с вярата, че то ще му се върне обратно. Тази жертва е най-ценното, което Авраам би могъл да даде. Жертвеният огън в сърцето му е много по-силен от огъня на храстите. Първоначално Исаак е положен на олтара на сърцето на своя баща, бащата на вярата. Бог възприема тази жертва и благоуханието от този олтар, на който се намират и бащата, и сина. Бащата е възлиянието на своя собствен син. Това благоухание се въздига към небето и се разпростира по цялата земя през вековете.

В заключение ще припомним, че вярата не е само получаване на желаното и не е средство за манипулиране на Бога. Съвършената вяра дава от себе си временното, което е видимо, за да получи вечното, невидимото, обвито с вечна слава.