Този текст е подготвен

У В О Д

...Още на 16 декември 1998 г. колоквиум на тема “Конституцията и Европа” поставя ясно въпроса “Как националните конституции ще еволюират или ще се разположат спрямо европейското право? Въпросът засяга Франция, но също и всички други страни-членки на ЕС, а очевидно и тези, които се надяват да влязат в него.”¹

Изводи са ясни и недвусмислени: “Фактът е много прост. Европа е влязла в националните конституции. ...Ако след подписването на договорите от Париж и Рим има обвързване на националните конституции и еволюцията на Европа, 90-те години отбелязват едно реално сближаване. Налице е реципрочна интеграция. Европа вече е част от националните конституции.”

Този факт той нарича “ясен и безспорен”²

“...С изключение на Великобритания, по конституционни причини, които всеки знае, и Холандия, която още през 1983 г. се погрижи да впише в конституцията си почти окончателна клауза за трансфера на компетенции (чл.92), почти всички други страни, подписали Договора от Маастрихт трябваше да ревизират конституциите си. ...Националните специфики са без значение. Важно – и показателно – е, че конституционните съдилища е трябвало да се произнесат и че конституциите е трябвало да бъдат изменени.” ³

…Това да бъде изменена конституцията преди присъединяването към ЕС е не просто логично и необходимо – проф. Дидие Мос го определя като “правно задължение”.⁴ Той констатира, че “същият проблем очевидно ще стои при преговорите за присъединяване на страните от Централна, Източна и Балтийска Европа” и поставя още един особено важен въпрос: “трябва ли отсега (да напомни, че анализът му е произнесен на 16 декември 1998 г., когато все още не са започнали преговори с нито една страна-кандидат) да се предвидят евросъвместими национални конституции, годни да възприемат Общностното право, или трябва да се изчакат преговорите за членство, за да се знае какво ще бъде конституционното състояние на ЕС в началото на ХХІ век? Във всички случаи, и без да е необходимо да се гледа на кафе или на кристална топка, ще е необходимо конституциите да се изменят, за да могат съответните страни да се присъединят към ЕС.”⁵

...По-нататък може да се постави въпросът за конституционното бъдеще на ЕС. Проф. Дидие Мос поставя въпросът от следния особено интересен ъгъл: “...Възможно ли е развитието на ЕС – доколкото можем да го предвидим – да доведе до изчезване на националните конституции? Има ли шанс или риск до десет, петнайсет или двайсет години националните конституции да изчезнат в ползва на един ЕС, постигнал международен суверенитет и поради това заместил националните суверенитети? Развитието на ЕС ще доведе ли до загубване на определен брой от компетенциите на националните конституционни власти? Този процес ми се струва вече сериозно започнал.”⁶

Той привежда по-надолу доказателства: “Националните органи все повече и повече се десезират в полза на общностните процедури. Това е очевидно във всички страни, независимо от техните особености. …Блестящата фраза на чл.20 на френската конституция: “Правителството определя и ръководи политиката на нацията” е все по-малко вярна. Все повече и повече се установява една власт за асоцииране (за присъединяване – б.м.А.С.) и все по-малко има власт за реш,ване (за взимане на решения).” ⁷

По повод националните парламенти той констатира “отмирането на тяхното пълновластие”. “Досега – пише той – националните парламенти имаха правото да законодателстват както си поискат във вътрешния с правен ред, но вече са партньори на една нормотворческа процедура, чийто решаващ център е другаде”… “Колкото до националните юрисдикции, струва ми се, че те все повече и повече са под Общностно влияние. …Във Франция правосъдието се раздава все така от името на френския народ, но приложимото право все повече и повече е право, което произлиза от извънфренски източник.”

Той подчертава “изключителния унифициращ ефект на юриспруденцията на СЕО” и констатира, че “правната интеграция се осъществява със силата на фактите в полза на съда с географски най-широка компетентност – който впрочем има и най-малко потенциална противотежест. Аз несъмнено вярвам в разума на националните и на европейските съдии, но съм убеден, че ако съществува конфликт, разрешението, което ще му се намери, ще бъде за сметка на националните конституции ”.

...Възможно ли е окончателно отмиране на конституциите? – пита се Дидие Мос. Отговорът му е: “Да. Не е невъзможно да си представим един международен процес – едновременно и национален във всички ДЧ, който води до приемането на една Европейска конституция. Тогава ще е възможно създаването на една европейска федерална общност. И ако се вземат ясни политически решения, конституциите на ДЧ на ЕС ще изчезнат в полза на Конституцията на една европейска федерация.” Веднага след този размисъл, обаче, Дидие Мос си задава въпроса: “Реалистично ли е това?” И отговорът му е: “Без съмнение не”. Поради което продължава: “За сметка на това ми се струва, че една друга еволюция се очертава необратимо. В страните от ЕС – 15-те днешни и 25-те утре – вече сме загубили и ще загубим още повече понятието и концепцията за една изключително национална конституция. Ако считаме, че една конституция се състои от система за разпределение на властите и от система за защита на основните права, ще установим, че в много страни вече има конституции на три нива. Има едно първично национално ниво, има ниво наднационално, има и ниво регионално (под-национално). ...Съществено е, обаче, да се подчертае, че националната конституция остава за сега централен елемент на отношението между наднационалното и регионалното. Европейските държави могат да се съгласят с обединяването на техните компетенции само в съответствие с техните национални конституционни норми.”⁸

Проф. Бруно Де Вит посочва по повод ДЕС необходимостта за ДЧ “да адаптират конституционния текст към променливите реалности на Европейската интеграция”⁹ – но това е несъмнено вярно за целия период и за всички ДЧ. Именно това правят те постоянно – адаптират конституционния си ред към непрекъснато променящия се образ на интеграцията.

Проф. Бруно де Вит поставя и риторичния въпрос “дали е налице (дали има) конституционно Аки (acquis constitutionnel), което страните-кандидатки да трябва да възприемат – дали членството в ЕС изисква приемането на определени норми и принципи в националното конституционно право по модел на конституциите на сега членуващите държави?”¹⁰

Той впрочем отбелязва, че за черпенето на изводи и опит за присъединяващите се страни “конституционният опит на Шестте е дори по-малко валиден, отколкото опита на 9-те ДЧ, които се присъединяват след тях”.¹¹

...По повод 6-те учредителки проф. Де Вит ясно установява, че “няма ясно разрешение в конституционното право на повечето от Шестте; ... дадените от тях конституционни отговори на общите европейски предизвикателства далеч не са хомогенни. Просто няма “общо конституционен модел” на Шестте относно европейската интеграция – те не могат като група да послужат за модел”.¹² Това, обаче, според нас е несъмнено валидно за всичките 15 ДЧ, а дори и вече за всички 25. Това обаче не означава, че техният опит не трябва да се изучава – напротив, това само предполага по-разгърнато и задълбочено изучаване – с акцент именно върху нюансите или различията между различните национални конституционни системи, с оглед намирането на най-добро решение или път към решение за измененията на Българската конституция.

Извън този формален повод, един подробен анализ на ЕОи и ЕС като че ли отвежда до извода, че всички техни отличителни белези произтичат от (или са проявление на) наднационалния характер на тези Общности.

Това се отнася както до възможността на институциите им сами да създават обвързващи правни актове (самостоятелна нормотворческа компетентност), които при това да са задължителни за държавите-членки (задължителна компетентност), а при определени условия да могат да се приемат без или дори против волята на отделните държави, които въпреки това се оказват в пълна степен обвързани от тях (самоизпълняемост – стават действащо право без никаква допълнителна санкция от страна на държавите-членки, в съществена отлика от класическото международно право).

Това отчетливо проявление на над-държавност на ЕОи се допълва на следващо място от способността на тези техни (наднационални) актове да са задължителни и годни да породят права и задължения не само спрямо самите държави-членки (с тяхната съвкупност от органи), но и направо за субектите на вътрешното право във всяка от тях – т.е за физическите или юридическите лица по националното право, най-просто казано – за отделните граждани (“директен ефект”). При това – без каквато и да било допълнителна санкция от страна на самата държава, която в случая се явява само като територия (като терен), на който стоящата над нея (по-висша!) власт се разпорежда директно спрямо традиционно подчинените на държавата като най-висша власт субекти (ФЮЛ).

Не на последно място, видим наднационален характер имат и правомощията на Общностите, създадени от суверенните държави, да действат вместо тях (!) в редица области, традиционно спадащи към вътрешната компетентност и в отношенията с трети държави или международни организации (макар и в относително ограничените рамки на няколко конкретни “общи политики” – най-вече външната търговия). Същественото тук е, че Общностите действат не просто като представител на ДЧ (“от тяхно име”), а като самостоятелен овластен (а не просто упълномощен) субект – те сключват международни договори от свое име и носят самостоятелна отговорност. В същото време сключените от Общностите международни договори обвързват всички членуващи държави, независимо от възможната липса на тяхно пряко участие в произнасянето на обвързващата воля – договорите на Общностите с трети страни стават част от Общностното право и като такава са задължителни и обвързващи за всички негови субекти: ДЧ и техните ФЮЛ.

Най-накрая трябва да посочим и още една – забележителна! – проява на над-националност (над-държавност) на Общностната правна система: предимството, което нейните правни норми имат във всяка ДЧ над всички вътрешни правни норми – без изключение, включително и конституционните! Тъй нареченият “примат” на Общностното право над вътрешното е може би най-съществената проява на идеята за “над-“, стояща в основата на характеристиката “наднационалност”.

Този бегъл преглед на някои основни конституционни характеристики на Европейските общности (а те са пренесени изцяло и в създадения на тяхна основа Европейски съюз) показва неизбежната необходимост от по-подробно изучаване на тяхната наднационалност. В същото време предварително е наложителна констатацията – направена ясно от други автори по-рано¹⁵ – че това е характеристика, понятие или явление, чието съдържание или обхват не са предмет на изрична формулировка в позитивното право и нямат изчерпателна и общоприета дефиниция. (Което, навярно, обяснява защо редица автори, на които иначе не липсва научна дързост, предпочитат да си спестят неговата употреба...) Някои дори определят, че “терминът “наднационален” трябва да бъде изоставен, защото е претоварен от многозначителност и вкарва в международноправната терминология само още един объркващ елемент”...¹⁶
В опита за проследяване на наднационалните особености на ЕОи и ЕС, които изискват конституционно съобразяване в присъединяващите се страни, очевидно е нужно първо да се очертае наднационалната уникалност на европейската правна конструкция (Първа част) – като се спрем последователно на съдържанието на понятието за наднационалност (Дял І) и на неговите проявления в ЕС (Дял ІІ), а след това и големият проблем за отношението между наднационалността и суверенитета в националния конституционен ред (Втора част).
ПЪРВА ЧАСТ

НАДНАЦИОНАЛНА УНИКАЛНОСТ

НА КОНСТИТУЦИОННАТА КОНСТРУКЦИЯ

НА ЕС

“ЕС – наднационално квази-конституционно право”

Обратно, стремежа си да избягва използването на такава характеристика – както по отношение на ЕС и съставляващите го Общности, така и по отношение на отделни техни органи или пък на цялото Право на ЕС – големият Жан Булюи обяснява така: “Наднационален, конфедерален, предфедерален, федерален – това са определения, които Договорите не потвърждават, нито отхвърлят. Те не ги използват.”²⁵ Въпреки това, обаче, и той отбелязва, че в ЕИО и ЕОАЕ “над-националността” е чувствително намалена – не само на думи, но и на практика”...²⁶ и че британският отказ за присъединяване е “възобновил спора между суверенитета и над-националността, между сътрудничеството и интеграцията, който много отдавна беше белязал историята на европейската идея и бе компрометирал нейната конкретизация.”²⁷  

Малко “по-смел” от него е Жоел Ридо. Също без да счита, че употребата на това понятие е необходима (още по-малко неизбежна), все пак още в самото начало на своето изключително широкообхватно представяне на Правото на ЕС нарича Комисията и Парламента “наднационални органи”.²⁸ Той отбелязва “враждебността към наднационалността ...в голистката външна политика на Франция”,²⁹ като израз на разбирането за “заплаха за суверенитета”, а констатира също и че Договорът от Маастрихт е “определено отстъпление от наднационалността, свързано с настъпление на междудържавността”...³⁰

За наднационални органи говори и проф. Мишел Тропер.³¹

Дори когато представя кратко и популярно институциите на ЕС, Жан-Клод Зарка не пропуска еднозначно да посочи, че “ЕК е наднационален орган, който има задачата да изразява “общия интерес на Общността”, според използваната от ДЕС формула”.³⁴

Относно правната природа на Общностите, той посочва, че “тя е била обект на различни квалификации: интернационалистка, федералистка, наднационална, функционалистка. ...Общностното право, като “интеграционно право” (Пескаторе), се ситуира на едно междинно ниво между международния правен ред (конфедерален тип) и вътрешния правен ред (федерален тип).”³⁷

И по-надолу установява: “споровете относно наднационалността се развиха – най-вече във Франция – по повод проекта за ЕОО. ...Наднационалността, разбирана широко, беше отхвърлена от множество европейски правителства и политически фамилии във Франция и в Европа. ...Понятието “наднационален” постепенно беше заличено от политическия речник”.³⁸

Един от бащите на Европа - Робер Шуман – също не пропуска да спомене важни елементи на наднационалността: “Ръководството на Общността е възложено на Върховен орган, който разполага в рамките на устава с право за вземане на решения, произтичащо от всяка национална власт – правителствена или законодателна. В този смисъл може да се говори за наднационална власт, пазена от наднационално законодателство.”³⁹ И обратно – обяснява провала на Договора за ЕОО именно със засилените след изборите през юни 1951 г. във Франция позиции на “противниците на каквато и да е наднационалност...”⁴⁰

За ЕС като “наднационално образувание” говори и Фон Богданди⁴¹, за разграничението между “националното и наднационалното ниво” пише Нийл Мак Кормик,⁴² а за някои национални особености във виждането за наднационалността особено интересен анализ предлага Томас Амико.⁴³

По повод Единния европейски акт френските професори Ги Исаак и Марк Бланке отбелязват еднозначно, че той представлява “официално препотвърждаване на двата излишно противопоставени подхода към европейската конструкция, междудържавното сътрудничество и наднационалната логика, като по този начин предначертава бъдещия Европейски съюз.”⁴⁴

...Над възможната нелегитимност на наднационалността разсъждава и проф. Жорж Ведел.⁴⁵

За наднационалното бъдеще на Европа пишат и говорят не един и двама съвременни мислители – бившите президенти на Франция Валери Жискар д`Естен⁴⁶ и на Германия Йоханес Рау⁴⁷, бившият федерален канцлер Хелмуд Шмид⁴⁸ и настоящият външен министър Йошка Фишер⁴⁹, полякът Владислав Бартошевски⁵⁰ и редица други.

В същото време именно тези особености на ЕОи и ЕС са в основата на конфликта, на “сблъсъка” (Жан-Клод Маскле⁵¹) между новия европейски правопорядък и стария национален конституционализъм. Както и на нуждата от тяхното “помиряване”. А именно това “помиряване” е основният предмет на интереса на настоящето изследване – тъй като именно на това помиряване са посветени в огромната си част осъществените конституционни ревизии в ДЧ на ЕС – и именно то е предмет на актуалния конституционен дискурс в Република България с оглед предстоящото й присъединяване към вече 25-те страни-членки.

Затова по-надолу ще проследим първо понятието за наднационалност (Дял 1) – неговото формиране (Глава 1) и съдържание (Глава 2), за да насочим вниманието си към особено важните и многобройни проявления на наднационалността (Дял 2) – както в нормативната (Глава 1), така и в институционната (Глава 2) система на ЕОи и ЕС.

Дял І.

СЪЩНОСТ И ОСОБЕНОСТИ

НА НАДНАЦИОНАЛНОСТТА

Редица автори определят Европейските общности, техния самостоятелен правопорядък или поне някои от органите им като “наднационални”, като използват този термин като тяхна естествена и безспорна характеристика, поради което, навярно, не считат за нужно да разясняват нито общоприетото (ако има такова) значение, нито значението, което сами му придават.

За да разкрием, обаче, онова ядро на понятието, което в по-голяма степен можем да приемем за общоприето, трябва първо да проследим най-ранните му приложения и очертаването му във времето (Раздел 1) – от първите идеи и конкретни проявления на наднационалността (І), до въпроса за наднационалните признаци в ООН (ІІ), а след това и етимологичните му особености (Раздел 2).

Раздел 1.

Възникване и очертаване на понятието

Това, впрочем, е времето (20-30 г. на ХХ век), когато се разгръщат и усилията на аналитичните умове за намиране на ясна и общоприемлива формулировка на понятието за “нация” и от там на неговите производни – “национален” или съставните “национално...”⁵⁴.

Наднационални характеристики разкрива на следващо място и Германският митнически съюз от 1834 г. Той има само един орган – Обща конференция, състояща се от представители на отделните германски управи. Първоначално тя не е можела да приема самостоятелни актове, а само да изготвя проекти, които ставали действащо право след ратификация в отделните германски държави. След инициираната и осъществена благодарение на Бисмарк ревизия от 1876 г., се създават два органа – Федерален съвет като “общ правителствен орган” с различна тежест на гласовете на отделните държави, но взимащ решения с мнозинство, и митнически парламент като “орган на народите”, впрочем също гласуващ с мнозинство и – най-важното: съставен от независими от правителствата народни представители. Двата органа взимат управленски решения в рамките на уредената митническа и гранична материя, които влизат в сила без да е необходимо произнасяне на отделните държави и при това пряко могат да пораждат права или задължения за частните лица! Митническият съюз е можел и да сключва международни договори с трети страни от свое име.⁵⁷ Очевидно е, че заложените в този съюз наднационални идеи и институционална структура силно напомнят структурата и функционирането на ЕОи. Любопитното е, че тези идеи се реализират успешно в рамките на този съюз и дори се оказват вратата към създаването на действителна нова организация на дотогавашните германски държави (и поради това – организация над-национална), превърнала се в единна германска федерална държава през 1871 г. Без изобщо да се спираме на въпроса за уместността или реалистичността на подобни идеи, редно е да споменем, че подобни са и някои от вижданията за развитието и бъдещето и на Европейския съюз...

Отделни наднационални характеристики разкриват и органите на Съюза по захарта. Международната комисия по захарта е създадена по силата на Брюкселската конвенция от 1902 г., за да следи за нейното изпълнение. Тя е можела да контролира държавите и дори да се произнася с окончателно решение в случай на установено нарушение! Тя е можела да се произнася и по предложенията за изменение в таксите. Решенията си е взимала с мнозинство, като всяка държава е имала по един глас. Изпълнителният и окончателен характер на решенията й позволяват да се съди за тяхната задължителност за държавите-членки и за отсъствието на допълнително произнасяне от тяхна страна преди влизането им в сила. През 1937 г. се създава и Световен Захарен съвет, също съставен от правителствени представители. Членовете и на двата органа, обаче, са имали задължението да действат с оглед общия интерес (говори се за “международни задължения”), а държавите – да не им влияят. Установените административни и правосъдни компетенции разкриват тези два органа като поставени в определен смисъл над държавите и поради това – като наднационални.⁵⁸

Конвенцията за въздухоплаването от 1919 г. създава под шапката на ОН Международна комисия за въздухоплаване, овластена сама да внася изменения в някои от обвързващите протоколи към Конвенцията, при това с мнозинство (било то и квалифицирано). Нейните актове са били пряко обвързващи държавите – страни по Конвенцията и изпълнението им не е зависело от ратификация или друго произнасяне на отделните държави. След приемането през 1944 г. на Чикагската конвенция за международното гражданско въздухоплаване, Международната комисия е заменена от Съвет, който също с мнозинство (2/3) да изменя международните стандарти, анексирани към Чикагската конвенция. Държавите по конвенцията, обаче, си запазват правото при определени условия да не се подчиняват на така приетите изменения (което се разглежда като “крачка назад в сравнение с властта, предоставена на предишната Комисия”). Дори при новия режим, обаче, обаче, ако една държава не е изразила по надлежен начин нежеланието да се счита обвързана от стандартите или техните изменения, те стават директно задължителни за и в нея – и обвързващи за частните субекти, които засягат.⁵⁹

Клаус фон Линдайнер-Вилдау дава и още един пример за наднационален международен орган – Правителствената комисия за територията на басейна на река Саар.⁶⁰ Този пример, разбира се, изобилства с наднационални характеристики, но ние няма да се спираме на него, тъй като представлява изолиран случай на временно международно управление на една спорна погранична област, който не може да бъде показателен за търсените от нас признаци на наднационалност на относително по-трайни и инспирирани от друг тип (по-малко политически и повече икономически) ценности международни организации. ⁶¹
Дръзките мечтатели на европейското единство, събрани на Конгреса на Европа в Хага през май 1948 г. не пропускат да “се заиграят” с идеята за наднационалността на мечтаното обединение. В резолюцията, приета на символичната дата 9 май, се декларира, че “...създаването на една над-национална институция – като един Върховен съд... е необходимо за гарантиране на правата”.

Употребата на интересуващото ни понятие се дължи на предложението за този текст, направено от френския (!) делегат Александър Марк, който дори говори за “наднационална общност” и според когото под “наднационален характер “ на предлагания от него независим съдебен орган следва да се разбира пълно елиминиране на всякакво противоречащо на духа на общността влияние, на всякакъв политически натиск, който може да лиши този Върховен съд от “свобода на действие”, т.е. пълна независимост спрямо политическите лица. В конкретния текст от 9 май 1948 г. обаче се говори за наднационалността на Върховния съд като орган, който е “по-висш от държавите” и, навярно е независим от тях именно защото е “над” тях.

Очевидно въпросът може да се постави преди всичко по повод Съвета за сигурност – постоянно действащ орган с ясно очертани правомощия (“главната отговорност”!) в ограничена, но изключително важна област – поддържането на международния мир и сигурност⁶². Не предполага спор, че СС разполага с властови ресурс да приема правни актове, задължителни за всички членуващи държави (при това членуващи не просто в него – той включва само 15 държави, 10 от които на ротационен принцип – а в самата ООН, които днес са над 190, а при определени условия дори за нечленуващи държави. Изпълнението на тези негови актове – наречени “резолюции” – е безусловно задължение на суверенни държави и не зависи от никакво допълнително тяхно произнасяне (ратификация или друго). По изключение, при изрично уредени в УООН условия и предпоставки⁶³, резолюциите могат да предписват и принудителни мерки! Нещо повече – предвидена е дори възможност за употреба на въоръжена сила⁶⁴ – нещо, напълно непознато за която и да е друга международна организация (независимо от нейната степен на наднационалност)!...

В същото време обаче правото като че ли се въздържа да приеме за възможно директното действие на актовете на СС спрямо частните лица и се задоволява да ги разглежда като обвързващи само за държавите.

Своите решения⁶⁵ СС приема с мнозинство – ала това е едно специфично мнозинство, силно зависимо от волята на всяка от пет държави, наричани “постоянни членки на СС” и привилегировани с право на “вето”. Иначе сравнително демократичното мнозинство от 3/5 е недостатъчно за приемане на който и да е акт (разбира се, с изключение на процедурните въпроси, по които не е предвидено право на вето!), ако дори само една от тези 5 държави гласува “против”. Това несъмнено е съществена отлика от идеята за наднационалност (нейното съдържание ще разгледаме по-надолу), но едва ли е достатъчно, за да се приеме без резерви виждането, че СС “ще действа като наднационален орган само в случаите, когато не е упражнено право на вето”, а в обратния случай... ще бъде един “обикновен” орган”⁶⁶ (разбирай орган на традиционното Международно право). Възможните резерви са две – първо, “в обратния случай” той просто няма да действа – няма да има приет акт и следователно нуждата от охарактеризирането му отпада. Второ – случаите, когато СС е успял да приеме резолюция без никой да упражни правото си на вето, вече са близо 1 500! При това общоизвестно е, че това не са изключения в практиката на Съвета, а обратното – случаите, когато една от правоимащите държави наложи вето са несравнимо по-малобройни!

Възможна и дори наложителна е и трета резерва – ако правото на вето изключва или силно намалява наднационалното измерение на един орган – то това следва да се отнася и за запазеното (макар и скрито, наистина) в резултат на Люксембургския компромис право на вето в ЕОи. То, разбира се, е факултативно. Но то е такова и в СС – никъде не е казано, че след като 5 държави могат винаги да блокират един акт, те следва и да го правят винаги. Та какво е Люксембургският компромис, ако не запазване на възможността по настояване на една държава, когато особено важни нейни (национални! – къде отива наднационалността?...) интереси го налагат, по определени въпроси решението да се вземе с единодушие.⁶⁷ Какво означава това – ако особено важните национални интереси го наложат, държавата гласува против – налага вето! – и наднационалния орган не може да вземе решение... Кому е нужен тогава? И какво остана от наднационалността му, по логиката на Клаус фон Линдайнер-Вилдау?... Остана възможността ако не се наложи вето, той да приеме акта – и от тук следва целия набор реквизити на наднационалността му – актът става действащо право без никаква допълнителна воля на държавите, нито дори на онази с “особено важните интереси”, става обвързващ за всички тях (дори и за Нея!), става задължителен ВЪВ всички тях (дори и във Нея), ползва се с над-мощие над всичките им вътрешни актове, вкл. Конституции (дори и Нейните!) и т.н. ...

При целия ми искрен респект от научните достойнства на цитирания многократно до тук и по-надолу труд на Клаус фон Линдайнер-Вилдау, се изкушавам да възразя и срещу неговото заключение, че “...СС на ООН не е наднационален орган”, а “организацията в своята цялост не е наднационална организация”.⁶⁸ В своите анализи по-горе Вилдау проследява наднационалните белези на един или друг орган, без да се спира или да прави изводи за характера на цялата организация, на която принадлежат.⁶⁹ Друг е въпросът дали няма основания след като са установени наднационални черти на един – и то основен – орган, да се правят изводи за наличието на наднационални белези и на самата организация, на която той принадлежи – така, както правим това за ЕОВС, тръгвайки от декларираната наднационалност на функциите на нейния Върховен орган...

Можем да забележим, че употребата по отношение на СС на израза “частична наднационалност”, което не считам за неуместно, е възможна в същата степен, макар и на други – впрочем понякога и по-съществени! – основания, и спрямо други разгледани органи, напр. за Дунавската комисия – но това не е направено. И обратно – констатацията за липса на наднационален характер на СС – и изобщо на цялата ООН – е категорична, въпреки анализираното преди това очевидно над-държавно измерение на нормотворческата власт на Съвета в случаите, когато той все пак приеме резолюция – и тя се ползва с разгледаната по-горе забележителна сила.

Иначе казано, голямата правно-обвързваща сила на актовете на СС спрямо суверенните държави според мен го поставя в отчетливо над-национално положение – във всеки случай не по-малко отколкото например всеки един международен съд, чиито решения са окончателни и задължителни за суверенните държави (било страни по делото пред него, било най-общо субекти на прилаганото от него право, какъвто е случаят с решенията на съдилищата на ЕО!).

Тъкмо поради това е особено полезен изводът на Клаус фон Линдайнер-Вилдау (макар и с очевиден патос срещу всяка идея за наднационалността на СС), че “качеството наднационалност представлява същността, “сърцевината” на (една такава – б.м.А.С.) организация, то засяга основите й, и ако някои от нейните държави-членки – и то най-важните – не приемат неговите последици, това качество остава непълно, незавършено и произволно.”⁷⁰

Това ни позволява да се съгласим, че наднационалният характер на СС е “непълен”, поради което именно не го и определяме като истински наднационален орган, а само като орган с (видими) наднационални черти – и от друга страна, да преминем към очертаването на действителното съдържание и значение на това очевидно спорно и очевидно вълнуващо умовете понятие, за да можем основателно да окачествим ЕОи като наднационални в по-голяма степен⁷¹ от СС/ООН и дори от всички други съществували някога международни организации...

Преди това, обаче, изглежда сложността и провокативността на понятието налага да спрем вниманието си и върху един негов етимологичен анализ.
Раздел 2.

Етимологични особености на понятието
Етимологичният анализ на понятието, направен от Клаус фон Линдайнер-Вилдау⁷², аргументира очевидната необходимост съдържанието на понятието ”наднационален” да се търси именно в положението на независимост от държавите, или дори обратно – на зависимост на държавите от онова, което се е оказало над тях.

Идеята за над-поставеност, над-властие, над-мощие, йерархичност и субординираност – или просто над-националност или над-държавност – е навярно ядрото на разглежданото понятие. Според мен акцентът на етимологичното “разгадаване” на понятието трябва да се постави не върху коренната дума, а върху представката. Представката “над”, която може да има и самостоятелен живот като предлог “над” с ясно значение, носи основното съдържание на целия израз. Именно тя внушава идеята за една организация по-високопоставена, за правен ред от по-висш йерархичен ранг, за правна система в надмощно положение. Очевидно понятието изразява състояние на субординираност – то ясно предполага наличието на някой “под” и носи информацията за неравнопоставеност. В конкретния случай очевидно суб-поставеният, под-чиненият, е държавата, “над-националното” е именно “над” нея.⁷³

Според Халюк Гюнугур⁷⁴ също отбелязва, че понятието “наднационалност” интуитивно включва идеята за йерархичност, за връзка на подчиненост между някой “по-висш” и някой “по-низш”. То се различава от “интер” (между), което като префикс подсказва пълно равенство между страните.

Това е може би най-важната характеристика на европейските интеграционни общности, намираща проявление както в необходимото ограничаване на суверенитета на “под-чинената” държава (и доброволното предоставяне на упражняването на част от него на “Нея”, когато е по-горе – виж подробно Част втора), така и в особеностите на непосредствената приложимост, примата и директния ефект на общностните правни норми (на които се спираме подробно по-надолу – Дял 2).

Обратно – насочването на вниманието към коренната дума – “нация” – ни прехвърля от една в друга терминологична бездна, чиито очертания и днес не са много по-видими, отколкото в средата на ХХ век, когато се създават Общностите, предмет на нашия основен интерес; или от началото на века или през ХІХ век, когато войните или борбите за утвърждаване на национална идентичност още дори се вихрят...

І. Проблемът за “нацията”

По повод характеристиката “наднационалност” очевидно се борави – пряко или в общия контекст – с друго, в още по-голяма степен неопределено и недочакало до днес своя общоприета или дори общоприемлива дефиниция понятие – “нация” или “национален”.

Три фактора правят въпроса особено сложен. Единият е, че това е понятие с огромна историческа и поради това неизменна политическа натовареност и обусловеност. Въпреки напредъка на цивилизацията, все още са много малко държавите по света, вкл. и в “Стара Европа”, където на практика да няма проблеми “нация – малцинство” или просто трудности, свързани с наличието на различни етноси (или както се наричат в различните страни). Вторият фактор е липсата не само на общоприета дефиниция на иначе много широко използваното понятие “нация”, но като цяло (с пределно бегли изключения, някои от които могат да бъдат споменати⁷⁵) на утвърдени дефиниции дори в рамките на отделните държави (нации) и техните науки. Доколкото пък такива пряко или косвено съществуват, те са до такава степен натоварени с вътрешен контекст, че по-скоро затрудняват, колкото допринасят за разкриването на обективното съдържание на понятието.

Третото и навярно най-съществено затруднение, пряко свързано с първите две, е че в някои езици – и науки! – с това понятие (най-вече поради посочените политически причини, но и не само) се борави твърде свободно и дори се преплита или се използва като взаимозаменяемо с понятия като “народ”, “държава” и др. В редица случай “национален” се използва просто като синоним на вътрешен за държавата, собствен, без никаква връзка с идеята за нацията – напр. “национално право” като синоним на “вътрешно право” или “националния съд”, обозначаващо всеки съд от съдебната система на държавата. В други случаи – съзнателно или не – понятията “национален” и “държавен” просто се припокриват – като напр. когато става дума за суверенитета (виж по-долу Част втора, Дял 1) Не е тайна, че това в най-голяма степен се отнася за Франция (там дори “националност” и “гражданство” са синоними!...). За съжаление, този подход е пренесен, навярно и не случайно, в правните източници и от там в речника на европейската интеграция, където също като че ли се слага знак на равенство например между “наднационален” и ”наддържавен” (особено характерно във френското разбиране за Държавата-нация, но и не само – виж накратко Втора част, Дял 1).

Отгоре на всичко Учредителните договори и актовете на институциите на ЕОи и ЕС са приети и валидни в множество (след 1995г. общо единадесет!) езикови версии – което неизбежно ни връща към въпроса за отделните национални различия в употребата и възприемането на понятието “национален” и производните му, например с особено важната за нас представка “над“...
Всичко това навярно обяснява по още един начин защо редица автори просто предпочитат да навлязат в изключително важното съдържание на това понятие, без да се затрудняват да употребяват и поради това да обясняват самото понятие... Самият Klaus von Lindeiner-Wildau констатира, че по отношение на понятието „наднационален” липсва не само общоприета дефиниция, но дори и обособени национални школи или концепции и дори се шегува, че “дебатите и различните мнения излизат извън националните граници – и самите те са, така да се каже, чисто “наднационални”.⁷⁶

Най-сетне, красноречиво спорни са и вижданията за бъдещото развитие на Европа⁷⁷ и европейските нации. “Календарът на манталитета не е същия, като календара на юристите. Затова именно манталитетите трябва на първо място да еволюират чрез образование и обмен, за да се създаде един пласт на европейско съзнание, който да допълни – без да го измества – всяко национално съзнание. И степента на наднационалност ще може да прогресира паралелно с европеизирането на духовете.”⁷⁸