Трагичното послание на древните

6666 - знакът на апокалипсиса

Два разчертани глобуса - голям и със средни размери, важ­но се мъдреха в кабинета ми. Юрий Иванович Василиев беше сменил конците по тях, а различните места бе отбелязал с чер­вени флагчета. Изглеждаше красиво и поетично.

Периодично оглеждах ту единия, ту другия с надеждата да ме осени нова мисъл. Нямаше обаче никакви нови мисли. Изо­бразената световна система от пирамиди и монументи от древ­ността ме омагьосваше и ме водеше в света на чувствата. Те най-често имаха грандиозно-величествен характер. Понякога, когато си представях гигантския размах на строителството, се усещах дребен и нищожен, но най-често чувствата ми бяха при­ятни, особено след тежък операционен ден, и сякаш ме успо­кояваха или придаваха друг ракурс на душевното ми състоя­ние.

Чаках. Чаках, когато подсъзнанието ми с моето вътрешно и неподвластно на съзнанието Аз ще ме изведе към нов кръг от знания и ще започне отвътре, постепенно да ме подтиква към нещо ново, за да мога в следващия миг да възкликна: „Идея! Вижте!". Но моето вътрешно Аз мълчеше, а умиротворението и благодушието започваха да ме дразнят. От учен изследовател се бях превърнал в „хирургичен апарат" за „производство" на сложни операции. Все още не можех да схвана, че трябва да се подбутва и вътрешното Аз чрез усилени опити да се мисли, че изчакването на интуитивната вълна може да продължи безкрай­но дълго.

Нима древните са оставили знак?

Течеше лятото на 1999 година. Народът от време на време споменаваше за края на света, предречен от Нострадамус. Аз с всички сили се опитвах да измъкна пари за нова експедиция -този път в Тибет. Кайлас ме примамваше и сякаш предричаше, че Градът на боговете е близо до нея. Оставаше нещо недоизка-зано, нещо оригинално, просто и много умно. Но не знаех как­во. Подсъзнателно усещах, че атлантите, изградили световната система от пирамиди и монументи, са завещали за нас, потом­ците, някакъв знак, чието разгадаване би било твърде важно преди експедицията. Тогава и тя би могла да се насочи в друго русло.

Какъв ли е знакът? „По-умното" ми вътрешно Аз очевидно вече го знаеше, но аз самият не можех да го „родя" в осъзната мисъл. Само чувствах, че древните са избрали оригинален спо­соб за подаване на информация, но не си представях, че този знак ще бъде белег за огромна трагедия.

Все пак успях да „родя". Вече знам какъв е знакът.

Своеобразни съучастници в разгадаването станаха моите се-кретар-референти Гулнара и Татяна.

В характера ми има една странна черта - понякога, за щас­тие не често, обичам да позирам. Знам, че външността ми е ба­нална и посредствена и затова демонстрирам тази черта, като се правя на умен. Наистина не мога да си го позволя в кръга на мастити учени, но затова пък сред хора, далеч от науката, с ва­жен вид и в най-неподходящия момент започвам да повтарям: „Дойде ми една мисъл..." Не стига това, ами изтипосвам някой да записва мислите ми, а аз важно се разхождам с цигара и дик­тувам дори „запетая" или „точка". Добре че нямам мобилен те­лефон, тъй като от допира до него моментално щях да се надуя като пуяк, да започна да ходя отсечено и с издаден напред лакът на ръката, придържайки телефона.

Идеалната атмосфера за подобен тип мисловен процес е ня­какъв празник или рожден ден, когато хората вече са се поразвеселили, а ти като много умен се занимаваш с наука.

Тази ми черта не може в пълна степен да се нарече отрица­телна. Например, когато правя демонстративни операции в чуж­бина и много лекари ме следят на монитори, не се вълнувам и дори опе­рирам по-добре, като се старая да придавам на ръцете си особена еле­гантност. Честта на Ру­сия, чийто представител съм, в случая се защи­тава с известен патос, но никой не се досеща, че важна роля тук играе личностното и с евтин оттенък качество в ха­рактера на хирурга.

Тази ми черта най-добре познават секретарките ми - Гулнара и Татяна. Към моите превземките се отнасят фи­лософски, придържайки се към принципа: дай на детето да играе с каквото иска, само да не плаче. Та нали най-често тях ги карам да пишат и унизително декламирам „запетая" и придавам значимост на ситуацията, когато, както се казва, ми „тръгне мисълта". След поредната „мозъчна атака" често се оправдавах пред Гуля и Таня със студентския си навик да се подготвям за занятия в шумната шест-местна стая в общежитието, където бях прекарал обучението си в медицинския институт. И тримата понякога си спомняме сценария на един режисьор, който искаше да създаде филм за мен. Там има­ше следните думи: „Мулдашев стои в контражур до прозореца. Тишина. Мисли. След това рязко се обръща, затваря вратата, сяда и започва да пише, подпрял челото си с ръка..."

- Не, не се е случвало никога - смее се Гуля. - Бъркотия, шум, телевизор работи... А в тишина, в контражур - не.

С тъга или без тъга, ако хвърля поглед към миналото си, тряб­ва да призная, че все пак основните мисли в научната ми кари­ера са възниквали точно в такава до йдиотизъм ненаучна атмо­сфера. Бог така е отредил! Очевидно елементите на позиране в характера подтикват мисловния ми апарат да работи.

Беше топла юнска вечер на 1999 година, петък. Празнуваше се рожден ден на една от операционните сестри. Весели и възбу­дени хора ту влизаха в операционния блок или танцуваха в ординаторната за лекари, ту се отбиваха при мен в приемната. Вече като че ли бях започнал да се веселя и аз, когато споменатата черта ме шибна и важно казах:

- Таня, вземи лист и пиши, дойде ми една мисъл! Замислих се и се хванах, че в главата ми няма нищо. Просто стоях прав и радостно констатирах факта, че най-после имам до­бри секретарки. Не ми вървеше с тях - за една работата била твърде много, а като взема втора и трета - започват да се карат помежду си, та ми се налагаше сам да мия чашите и лъжиците. Гуля и Таня се сприятелиха от първия ден и мисля, че нито веднъж не се скараха.

Гулнара е много енергична, чудесно готви, никога нищо не забравя, деликатна е и постоянно шумно тича на високите си ток­чета. Когато се появя на работа, непременно оглежда дрехите ми от главата до петите и с красиво движение маха някакво конче или прашинка. Гуля умее да прави и шпагат. При урагана от позвънявания на всички отговаря топло и ласкаво. Обича хората и не се уморява от тях.

Татяна много прилича на певицата Наташа Корольова, но не обича да я сравняват с нея, намеквайки за неповторимата жен­ска индивидуалност. Таня душата си дава за знаменитата Тереза Дурова, която, след като прогледна след операция при нас, възторжено възкликна, че добре познава Наташа Корольова, но Танечка била по-хубава. Други жени казват, че Таня е стилно момиче и че дори еднообразната й сива жилетка с нелепо подвити ръкави при нея е последен писък на модата. Тя постоянно ме учи как да се обличам и също непрекъснато намира тези вез­десъщи конци по облеклото ми. В състояние е да плаче, да съчув­ства на болния, отговорна е в работата си и вместо „да" казва „разбира се". Освен това Таня като московчанка много обича Москва — особено Химки, където е родена, и често повтаря, че най-добрата метростанция в света е „Речной вокзал".

— И така, Таня, пиши... м... м... - произнесох аз. - Мислейки за знака, който е трябвало да оставят атлантите на нас, потом­ците, може да се каже ... м... м... че този знак... м... м...

— Точно така ли да пиша — ... м... м...? — бодна ме Таня.

— М... да... м... м...

Мисълта ми вече плуваше наоколо, но изобщо не излизаше навън, в зоната на съзнанието. Най-после, след като още някол­ко пъти казах „м... м...", започнах да говоря нормално.

Кайлас - точката на древния Северен полюс

- Пиши, Таня! Навремето, анализирайки хипотезата за съще­ствуването на Града на боговете - започнах да диктувам, - ми се удаде да стигна до предположението за възможността место­нахождението му да е в района на Хималаите и Тибет...

- Защо толкова еднотипни думи - хипотеза, предположение, възможност? Може би по-конкретно?

- Таня! Градът на бого­вете най-напред трябва да се намери, за да се говори конкретно. Пиши по-нататък!

- Пиша.

- Вече я сложих.

- ...че точно в този рай­он е била легендарната Вара, намират се Велики­те мъдреци и Страната на

боговете... Чакай! - Татяна вдигна очи към мен. Вдъхновено казах: - Блаватская пише, че Страната на боговете е била в полярна област. Изразите „Страна на боговете" и „Град на бо­говете" може би са синоними. Ако се вземе под внимание, че Градът на боговете е съчетан със свещената планина Кайлас, може да се предположи, че предишният Северен полюс е бил в Тибет! Дали пък не става дума за Кайлас? Хайде да помис­лим.

- Хайде. Да пиша ли?

- Не. Най-напред ме чуй. Блаватская на доста места споме­нава, че Северният полюс и полярните области са обител на бо­говете, Страна на боговете, място на действие на позитивните сили и т. н. От друга страна, редица данни сочат, че свещената планина Кайлас е особено древно мистично място, приличащо на необикновена пирамида, и е в центъра на световната систе­ма от пирамиди и монументи. Оттук може да се направи логи­чен паралел, че в древността тя е била точката на предишния Северен полюс. А Северният полюс, след като по Блаватская е обител на боговете, в древността е бил Градът на боговете. Значи, в далечното минало на Северния полюс е имало град, но особен град - на боговете, с неговия главен монумент - свещената пла­нина Кайлас. Записа ли?

- Пиша.

Продиктувах бавно мисълта, като използвах сложна научна терминология, а след това попитах:

- По принцип, да. Излиза, че в древността е имало друг Се­верен полюс - в Тибет. Там, сред полярния студ, край планина­та Кайлас е бил разположен Градът на боговете - обобщи тя.

- И така, в съответствие с нашата хипотеза в древността, ко­гато Северният полюс е бил в района на планината Кайлас, е имало друга магнитна мрежа на Земята и компасът е сочел по-различно. Естествено, друго е било разположението на Южния полюс, като неговата точка е бил остров Пасха, тъй като той е на една ос с планината Кайлас, на противоположната страна на земното кълбо. Любопитно е, че в древността на Северния и Южния полюс са били създадени монументи, а съвременните полюси представляват пустош.

- Може ли да попитам? - прекъсна ме Таня. - Може би има монументи и на съвременните полюси, но вероятно са под леда?

- Напълно е възможно.

Поставих глобуса на масата, завъртях го така, че да се виж­дат едновременно съвременният Северен полюс и планината Кайлас, и си представих как оста на Земята се е измествала, проме­няйки разположението на полюсите. В главата ми се мярна фра­зата на Блаватская - „полюсите се изместиха". Какво е ставало тогава? Ясно е, че катастрофата е била колосална.

- Таня, пиши - казах след известно мълчание. - Измества­нето на полюсите в древните времена от Кайлас до разположе­нието на съвременния Северен полюс несъмнено е предизвика­ло страхотен катаклизъм на Земята. Най-вероятно е Всемирни­ят потоп. По данни на Елена Блаватская - преди 850 000 годи­ни, нещо повече, тя е отбелязала във връзка с Всемирния потоп „полюсите се изместиха..." Това, очевидно, е времето, когато са се изместили полюсите. Написа ли?

- Разбира се.

Изместването на земната ос е 60 градуса

- Напълно логичен е въпросът - продължавах да диктувам аз — с колко градуса се е изместила земната ос. Нека да изме­рим!

Въоръжихме се с транспортир и започнахме.

- Точно с шестдесет градуса - казах аз и вдигнах глава. -Това е много интересно, много... Точно с шестдесет! Шестдесет градуса е една трета част от полуокръжността на Земята. Ако шестдесет градуса се умножат по три, ще се получат сто и осем­десет. Имам усещането, че тези шестдесет градуса са някаква мерна единица. Но не мога да го докажа.

- При мен също излязоха шестдесет градуса - учуди се Та­тяна. - Още повече, че шестдесет градуса по шест са равни на триста и шестдесет градуса - навсякъде шестици.

- Удивителното е, че изместването на земната ос е станало точно с шестде­сет градуса, или точно с една трета от полу­окръжността на земното кълбо. Възниква впечатле­нието, че оста на Земята не се е изместила безсистем-но заради въздействието на друга планета, а по точен, предварително набелязан план, когато през определе­ни промеждутъци от време Земята изменя положение­то на оста си с шестдесет градуса, т.е. с една трета от полу­окръжността си. А всяко подобно изместване е колосална ката­строфа, колосална трагедия! Ето ти ги шестдесетте градуса...

- Има шестица - зловеща цифра. И две нули - отбеляза Таня.

- Какви две нули? - не разбрах аз. - Нулата е една, нали е 60.

- Е... една голяма нула, а втората е малка, онази, която обо­значава градуса.

Непалските ступи са ориентирани по древната магнитна мрежа

- Слушай - сепнах се аз, - по време на първата хималайска експедиция през 1996 година, когато бях в Непал, по компаса определях ориентацията на религиозните ступи², на които са изо­бразени необикновените очи. Мъчех се да отговоря на въпроса накъде гледат. Както изяснихме, необикновените очи са на ле-муриец. Та повечето непалски ступи са ориентирани по линия, отклоняваща се с шестдесет градуса от оста север-юг, т.е. по древ­ната магнитна мрежа, по онази магнитна мрежа, когато Севе­рен полюс е била планината Кайлас.

Тогава, през 1996 г., не бях наясно с много неща. Сега оба­че започнах да разбирам, че непалските ступи (за сметка на ори­ентацията си на шестдесет градуса от съвременната земна ос) като че ли намекват, че необичайните очи, които са „визитната картичка" на тези храмове, са принадлежали на хора, живели при друго разположение на полюсите.

- Откъде непалските лами са разбрали за полюсите? - не­вярващо попита Татяна.

- Всички религиозни храмове се строят по определен план, наследен от древността. Религиозните служители свято го съхра­няват и пренасят през вековете. Любопитно е, че в непалските ступи, които между другото по нещо приличат на планината Кай­лас, са заложени два принципни момента — ориентация по древ­ната магнитна мрежа на Земята и очи на древен човек. Излиза, че непалците се кланят на древните хора, живели при друго раз­положение на полюсите, когато Северен полюс е била свещена­та Кайлас. Хората, чиито очи са изобразени, са били като бого­ве и достойни за преклонение.

А това са лемурийците - най-великата от човешките раси. Точно лемурийската цивилизация достига невиждано развитие и оставя знанията си върху „златни плочки", стаени в дълбоки тайници в Хималаите и Тибет, а може би... и на други места... може би... във възловите точки на световната система от пира­миди и монументи.

Замислих се. Струваше ми се, че някога някой ще намери „златните плочки", ще ги разшифрира и тогава човечеството ще открие Великите знания, които ще преобърнат живота ни. Дори ми се искаше да започна подобно търсене. Но осъзнавах, че Вис­шите сили никога няма да позволят преждевременно да се по­вдигне завесата на тайната над тези знания, че личните усилия на изследователя едва ли са от съществено значение, че главно­то е равнището на Доброто в човешкото общество, за да не се превърнат Великите знания в Зло заради користни амбиции към Властта. В онзи момент дори и не можех да предположа, че скоро, по време на тибетската експедиция, ще открием един от тайни-ците и с очите си ще видим как той е защитен с помощта, кол­кото и странно да звучи... на времето. Древните са били не само умни, но и оригинални.

- Може би пък и атлантите са се кланяли на лемурийците? -неочаквано се обади Таня.

Вдигнах очи към нея:

- Откъде ти хрумна подобна мисъл?

- Не Знам.

- Интересно, наистина съществуват данни, че цивилизация­та на атлантите се развива, когато на техните жреци стават достъпни „златните плочки" на лемурийците. Тогава създават тех­нологии, основани на божествената фина енергия. Затова е напълно логично, ако атлантите също са се кланяли на лемурий­ците. Дали непалските ступи не са подобие на религиозните кул­тови съоръжения на атлантите?

- Ернст Рифгатович, всичко това е интересно, хайде да за­писваме!

- Хайде.

След като записахме, започнах отново да размишлявам на глас, а Таня не спираше да пише:

- Ако предположим, че планът за строителството на непал­ските ступи е „стигнал" до нас от времето на Атлантида, става напълно обяснима ориентацията им на шестдесет градуса от съвременната ос на Земята. Още не съм виждал Кайлас на живо, но по снимката, подарена ми от монаха Арун, може да се съди за приликата на непалските ступи със свещената планина, а на

тях са изобразени очите на ле­мурийците. Оттук и извода, че атлантите са се кланяли на Кай­лас и лемурийците, които са съградили свещената пирами­дална планина.

- Момент, момент, не успя­вам да записвам!

- Така... Логичната верига навежда на мисълта, че Кайлас и... разположения около нея Град на боговете са били изгра­дени от лемурийците. Съвсем наскоро обаче, когато анализи­рахме системата от пирамиди и монументи от древността, стигнахме до извода, че Кайлас е била създадена от атлантите преди 850 000-1 000 000 години! Кое от предположенията е вярно? Струва ми се, че истината е по сре­дата: Кайлас и другите монументи са построени от атлантите, които получават знания от лемурийците, излезли от състояние на сомати (самоконсервация на тялото), в което са прекарали хилядолетия, а може би и милиони години в непристъпните пе­щери на Тибет и Хималаите. Атлантите са ги наричали Синове на боговете, за което свидетелстват Елена Блаватская и източ­ните религии.

Татяна остави писалката, погледна ме и каза:

- Браво! Нито веднъж не споменахте „запетая" или „точка".

- М... да... Изобщо, Таня... Това не го пиши! Представи си цивилизацията на атлантите. Пет-шестметрови атланти с ципи между пръстите... Те също като нас се влюбват, женят се, раждат деца, хранят се... Учените им провеждат изслед­вания и заедно с жреците им стигат до извода, че е настъпи­ло времето за промени. Неочаквано се появяват хора с десет-дванадесетметров ръст - лемурийците. Атлантите падат нич-ком пред тях с викове: "Синове на боговете, Синове на бого­вете!". Лемурийците, без да отговарят на въпроса откъде са се появили и запазвайки достойнство, подбират най-напред­налите учени атланти и им разкриват тайната на „златните плочки", като ги обучават на методите за овладяване силата на духа. След това очертават плана за Града на боговете и на цялата система от пирамиди и монументи, като подчертават: „Скоро Земята ще се завърти с шестдесет градуса!". Показ­ват и мястото, където трябва да се измести земната ос. Раз­криват на атлантите... и знака на древните... и се оттеглят не­известно къде.

- Знакът на древните ли?

В този момент шумът и музиката, които долитаха от съсед­ните стаи, се засилиха, вратата се отвори и няколко жени на­стояха да споделим компанията им.

- Какво е това! Къде са тези мъже! Единствен Селиверстов ни развлича, а и той е пиян.

Атлантида е загинала, защото оста на Земята се е изместила с 6666 километра

Присъединихме се към компанията. Селиверстов наистина, както се казва, не ставаше и предимно кимаше. Вдигнах тост и седнах да хапна.

- Ех, че сме сериозни - посочи ме една от жените. - Какво намъдрувахте там? Разкажете ни... и на нас ни е интересно.

- Момичета, по-добре танцувайте.

- Кой ще кани? Дама с дама ли?

- Е, играйте бързи танци.

На другия край на масата три жени с чашки в ръце с увлече­ние разговаряха. Едната плачеше.

- Разбирате ли - хлипаше тя, - когато донесоха двете шуби, веднага избрах коя да купя. Просто прелест, дълга, с кантове отдолу и на ръкавите, а пък аз в нея - същинска кралица. А дру­гата - една виолетова, противна, с качулка и твърда като дърво, в нея изглеждах като последна глупачка. А тя... тя казва да купя втората. Разбирате ли, втората...за да изглеждам като кикимо-ра. И ми обяснява, че била с четири хиляди по-евтина. За каква ме взема тя!

Станах, повиках Таня и отидохме в съ­седната стая. След нас се дочу:

- Ама поне не затваряйте! Нещичко да чуваме от умнотиите, които говорите.

- Добре.

Таня взе листо­вете. Аз запалих ци­гара.

- Къде спряхме?

- При знака на древните.

- Може би знакът на древните са точно тези шестдесет гра­дуса? - започнах да размишлявам аз. - Съмнително е. Нещо не е така! Таня, хайде да пресметнем колко километра има в тези шестдесет градуса от окръжността на Земята. И така, шестде­сет градуса са една трета от полуокръжността на Земята (180 °), или една шеста част от окръжността на Земята (360 °). От гео­графията знаем, че окръжността на Земята е 40 000 километра. Пресметни, моля те, колко километра са шестдесет градуса?

Таня се захвана да пресмята, след което като ученичка из­стреля:

- Шестдесет градуса са 6666 километра.

- Какво?

- Ако 666 се смята за дяволско число, 6666 е още по-лошо! Млъкнах. От другата стая ехтеше музиката. Пееше извест­ната певица Альона Апина. Жените танцуваха. Доловихме глас:

- ...И нито дума повече за шубата. Обещаваш ли?

Не си падам по мистиката, но ми стана страшничко: окръж­ността на Земята се състои от шест участъка по 6666 километ­ра. Само шестици... Нима, ако се вярва в магията на числата и шестицата се третира като лошо число, в планетата Земя е за­ложено негативно начало? Или фатално?

В онзи момент не съзнавах, че редом с нас на Земята съще­ствува още един свят - свят, в който числата и техните отноше­ния играят значително по-голяма роля, че законите на този свят са съвсем други, че Земята е майка не само за нас, но и за тях -представителите на този свят, че Градът на боговете е бил създа­ден не толкова за нас, колкото за тях... В онзи момент просто стоях объркан, като се опитвах да осъзная значението на тази шесторкаджийска редица около Земята.

- Всемирният потоп, разбираш ли, Таня, е бил, защото оста на Земята се е изместила с 60 градуса или... с 6666 километра. Атлантида е загинала, защото оста на Земята се е изместила с 6666 километра. Четирите шестици сякаш символизират най-го­лямата земна катастрофа. Нима всичко е било предопределено?

Почувствах се малък и незначителен. Неочаквано осъзнах философския смисъл на четирите зловещи шестици или по-точ­но - философско-мистичния им смисъл. В целия свят наред с

доброто непременно е заложено и негативното начало, в борба с което се раждат знанието и прогресът. Затова негативното също трябва да се смята за Божи дар, тъй като без борба с него няма да има прогрес и човек не би могъл да се реализира като само-развиващо се начало, предопределено от Бога.

Човекът е живо същество!

А Земята?

Нима и при нея също е заложено това негативно начало чрез четирите шестици (6666), нима и тя също трябва да се бори със злото, за да има прогрес, за да се реализира като саморазвива-що се начало. Оттук следва, че тя не е просто планета, на която живеем, а живо същество, способно...

Разтърсих глава, сякаш се освобождавах от прекалено натрап­чиви мисли.

- Таня, нека да запишем всичко, за което говорихме!

- Вече го записах. Успявам, когато не казвате „запетая" или...

- Атлантите явно не са могли да влязат в контакт със Земя­та, нещо не са отчели, може би са се почувствали богове и са сметнали майката Земя за бездуховна суша, на чиято повърхност безпрепятствено да си уреждат сметките. На тях, на атлантите, не им е стигала едната шестица - на злото, двете шестици – на силното зло, трите шестици — на дяволското зло, а са се появи­ли и четирите шестици - на катастрофалното зло. Земята е из­местила оста си с 6666 километра, случил се е Всемирният по­топ и Атлантида е прекратила съществуването си. И само мал­ка група духовно издигнати атланти е останала.

- Жалко за атлантите - натъжи се Таня. - Сигурно и при тях е имало любов...

- Преди всичко трябва да се обича Земята - реагирах аз. Танците в съседната стая привършиха в безразборен шум, звън на чаши, възгласи „наливай", „хайде още малко", „ех, мо­мичета".