Третото око Т. Лобсанг Рампа към "третото око"



страница1/11
Дата28.02.2018
Размер2.57 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11
Третото око

Т. Лобсанг Рампа
КЪМ "ТРЕТОТО ОКО"

Това, което нито един изследовател не е направил, го прави едно дете: най-тайнствената страна на света - Тибет, е описана отвътре. Бащата па автора е от тибетската аристокрация. Той е член и на правителството в Ласа. Разказът започва, когато Лобсанг е на пет години. На тази възраст той трябва да се раздели със семейството си, с монаха полицай, който го учи да язди, да овладява джудо и да влезе в един ламазри. Заедно с послушника - и ужасен, и очарован - ще присъстваме на изпитанията, на които се подлагат посветените, и най-вече на най-необикновеното от всичките - това, което дава па Лобсанг Рампа "трето око", окото, което чете във вътрешността на съществата.

Лобсанг Рампа е хирург, доктор по медицина, с научна сте­пен за литература, авиатор. През последната война е бил хванат в плен и измъчван от японците. Те му счупват и двата крака, за да му попречат да избяга. Бил е в един лагер в Хирошима по време па избух­ването на бомбата. Успява да избяга през Корея и стига до Москва, където отново е арестуван и хвърлен в затвора. След като го освобождават, пресича цяла Европа и заминава за Съединените щати. Сега у/сивее в Англия и лекува болните по методите, които е научил в своя тибетски ламазри.
ПРЕДИСЛОВИЕ ОТ АВТОРА

Аз съм тибетец, един от редките индивиди на моята раса, ус­пял да проникне в този странен свят, който е Западът. Има още много да се прави за стила и за композицията на книгата. То е, защото никога не съм получавал уроци по английски. Единствено­то ми "училище" беше един японски затворнически лагер, в който болни английски жени, затворнички като мене, ме учеха на своя език, който се постарах да овладея. Колкото до писането на анг­лийски - правех го пипнешком.

Моята любима страна сега е завзета от комунистическата ар­мия: предсказанието се сбъдна. Само по тази причина скривам ис­тинското си име и имената на моите познати. Дълго се борих про­тив комунистите и зная какво биха изтърпели моите приятели, ако разкрия самоличността им. Познавам силата на мъчението и от личен опит. Това обаче не е предмет на тази книга, посветена на една миролюбива страна, толкова дълго непозната за всички и сега разкривана в една погрешна светлина.

Вече ми се каза, че някои от думите ми ще събудят скептицизъм. Читателят има право да си мисли каквото поиска. И така - Тибет е една страна, непозната за целия свят. Оня, който за една друга стра­на беше писал, че "жителите й плаваха по морето качени върху костенурки", беше смазан от сарказъм. Същото се случи и с тези, които твърдяха, че са видели живи риби вкаменелости. Въпреки това обаче неотдавна тези риби бяха наистина открити и изпрате­ни със специален самолет-хладилник в САЩ, за да бъдат изследва­ни. На откривателите им не им вярваха, но вече има доказател­ство, че са били искрени и че са казали истината. Така ще бъде и с мене.

Т.Лобсанг Рампа (Б.М.) ТЛР, Лондон, В.С.1

Писано в годината на Дървения Овен



1. РАННО ДЕТСТВО ПРИ РОДИТЕЛИТЕ МИ

- Еха! На четири години си вече и не си способен да се държиш върху седлото! Никога няма да станеш мъж! Какво ще каже знатният ти баща?

След като изрече това, старият Цу удари една хубава плесница по задницата на понито, от която то се възползва и нещастният конник тупна в прахта.

Позлатените покриви и куполи на Потала проблясваха от силното слънце. Недалеч от нас пясъкът в сините води край Храма на Змията показваше, че преминава водният дивеч. По-далеч по каменистата пътека хората, които бяха вече напус­нали Ласа, се опитваха с викове да накарат яковете да вървят по-бързо. От близките поля до нас достигаха прегракналите "бмммм, бмммм, бмм" от ниските тонове на тромпетите, с които монасите музиканти се упражняваха далеч от тълпите.

Но на мене не ми достигаше времето да обръщам внима­ние на такива всекидневни и банални неща. Моята задача -о, колко беше тежка тя! - се състоеше в това: ,да остана на гърба на своенравното ми конче. Накким имаше други мис­ли в главата си, То искаше да се отърве от конника си, сво­бодно да пасе, да се търкаля по земята и да тича с вятъра.

Старият Цу беше начумерен и непреклонен. През целия си живот той е бил твърд и строг и от сегашната му роля на учител по езда на едно момче на четири години изнервянето му беше по-голямо от търпението.

Той беше от областта Кам и го избраха заради ръста и силата му заедно с няколко други. Беше висок повече от два метра и ширината на раменете отговаряше на ръста му. Теж­кият пълнеж го правеше още по-широк. В източен Тибет има една област, в която хората са изключително високи и яки. Голяма част от тях надминават два метра и служат в ламазрите (манастирите) като монаси полицаи. Те носят дебел пълнеж по раменете си. за да си придадат още по-внушите­лен вид, намазват лицата си с черно, за да имат страшен вид. и се разхождат с дълги, дебели тояги, които не се колебаят да употребят върху някой нещастен злосторник.

И така - Цу беше монах полицай, а служеше като бавачка на един малък аристократ! При това - много недъгав, за да върви дълго, и повечето време се придвижваше върху гърба на коня. През 1904 година англичаните бяха нахлули в Тибет под командването на полковник Иунгушбанд, бяха ни нанесли много щети и вероятно си мислеха, че за да спе­челят нашето приятелство, трябва да бомбардират къщите и да убиват хората ни. Цу, който осигуряваше защитата ни, беше загубил една част от левия си хълбок.

Баща ми беше един от най-влиятелните членове на пра­вителството. Семейството му, както и това на майка ми, про­изхождаха от най-висшата аристокрация, поради което има­ха значително влияние в страната. По-нататък ще дам ня­кои подробности за системата ни и за правителството.

Баща ми, дебел мъж с квадратни рамене, беше висок око­ло два метра. Можеше да бъде горд със силата си: на млади­ни бил вдигнал едно пони и беше един от малкото тибетци, способни да победят в борба мъж от областта Кам.

Повечето тибетци имат черни коси и тъмнокафяви очи. Баща ми, с кестенявите си коси и сиви очи, беше изключе­ние. Често го обхващаше внезапен гняв, причините за който ни се изплъзваха.

Виждахме го рядко. Тибет преживяваше тежък период. Преди английското нашествие през 1904 година Далай-Лама беше избягал в Монголия и беше оставил на баща ми и на другите членове на правителството грижата за управление­то на страната. През 1909 година той се завърна, след един престой в Пекин. През 1910 година китайците, окуражени от успеха на английското нашествие, завзеха с щурм Ласа.

Далай-Лама отново се оттегли, но този път в Индия. Китайците бяха прогонени от Ласа през 1911 година по вре­ме на китайската революция, но все пак успяха да извършат ужасни престъпления върху народа ни.

В 1912 година Далай-Лама се завърна в столицата. По време на отсъствието му, в този изключително тежък пери­од, баща ми заедно с колегите му от Кабинета беше поел цялата отговорност за страната. Мама често казваше, че тази отговорност е оставила отпечатък върху него. Ясно беше, че нямаше време за децата си и не ни беше дал бащината си обич. Изглежда, че аз особено много съм го дразнел, защото Цу, който беше малко либерален по природа, беше натова­рен да ме накара да се подчинявам - "волю-неволю" по ду­мите на баща ми.

Цу приемаше недостатъците ми в ездата като лична оби­да. В Тибет децата, които принадлежаха към висшите класи, се научаваха да яздят още преди да са се научили да вървят! Да бъдеш добър ездач е най-важното в една страна, в която всички пътувания стават на кон или пеша. Знатните се уп­ражняват всекидневно. Изправени върху тясното седло на галопиращия кон, те са способни да улучат движеща се цел с пушка или стрела.

Понякога се случва тренирани ездачи да препускат по долината на цели групи и да сменят конете си, като скачат от едно седло на друго. А аз на четири години имах трудно­сти да се държа върху седлото.

Моето пони, Накким, имаше дълъг косъм и хубава опаш­ка. Тясната му глава криеше жив интелект. То знаеше без­брой начини да свали от седлото си един недотам сигурен в себе си ездач. Един от любимите му начини беше - да тръгне в галоп и внезапно да спре, като наведе главата си. В момен­та, в който се плъзгах надолу по шията му, то се изправяше, така че аз изпълнявах един много опасен скок, преди да пад­на тежко на земята. След това Накким ме гледаше отгоре и видът му изразяваше пълно задоволство.

Тибетците никога не галопират. Понитата са толкова малки, че конниците биха изглеждали смешни. В повечето случаи се движат раван (стъпват ту на двата леви крака, ту на двата десни), което е достатъчно бързо. А към галопа се отнасят резервирано и по време на тренировки.

Тибет е една теократична държава. "Прогресът" на външния свят не ни интересува. Ние желаем само да медити­раме и да преодолеем границите на плътската си обвивка. Отдавна нашите мъдреци бяха разбрали, че богатствата ни дразнеха лакомията на Запада. Те знаеха, че пристигнат ли чужденци в страната ни, ще прогонят мира. Нахлуването на комунистите доказа, че са имали право.

Къщата ни се намира в Ласа, в елегантния квартал Лингкор, край пътя, който опасва града, в сянката на Върха.(-Това име тибетците са дали на ламазри-палата на Потала.)

Съществуват три концентрични пътя и този, който се нами­ра от въшната страна, е добре познат на поклонниците.

Както всички къщи в Ласа, и нашата имаше само два етажа в оная част, която гледаше към пътя. Беше забранено да се надмине тая височина, защото никой не биваше да хвърля погледа си върху Далай-Лама. Но тъй като тая заб­рана се отнасяше само за дните на годишната процесия, мно­го тибетци издигаха на покривите си плоски дървени конст­рукции, лесни за демонтиране, които използваха почти еди­найсет месеца.

Нашата къща беше стара, изградена от камък. Беше с квадратна форма, построена в огромен вътрешен двор. Жи­вотните ни живееха на партера, а ние заемахме етажите. Имахме щастието да се качваме и слизаме по каменно стълби­ще. Повечето къщи в Тибет имат подвижни стълби, а селя­ните си служат с издялан за целта дълъг прът, който при упот­реба може да се окаже фатален за пищялната кост на крака. Тези дълги прътове стават страшно хлъзгави от намазаните с масло от як ръце и някой разсеян селянин може бързо да се намери на земята.

През 1910 година, по време на китайското нахлуване, къщата ни беше разрушена, и то най-вече - вътрешните й стени. Баща ми я издигна отново на четири етажа. Поради това, че те не гледаха към Пръстена (пътя на Лингкур), не можехме да хвърлим поглед върху Далай-Лама по време на процесията, така че никой не помисли да протестира.

Вратата, която гледаше към централния двор, беше теж­ка и почерняла от годините. Китайските нашественици не можеха да съборят здравите й греди. Събориха само едно крило от зида на стената.

От бюрото си, което се намираше точно над тази врата, домоуправителят следеше кой влиза и кой излиза. Той наема­ше работници, изпращаше прислугата и следеше работите у дома да вървят добре. Когато тромпетите на манастирите из­вестяваха края на деня, просяците на Леса се появяваха, за да получат нещо и да прекарат нощта. По този начин всички знатни се грижеха за бедните от кварталите си. Често пъти идваха и оковани затворници, защото затворите бяха рядкост. Те обикаляха улиците и искаха милостиня.

В Тибет нито презират осъдените, нито ги третират като роби. Знаехме, че по-голямата част от нас бихме могли да бъдем на тяхно място, ако ни бяха хванали, така че към не­щастниците се отнасяхме разумно.

Двама монаси живееха в стаите, разположени отдясно на стаята на домоуправителя. Те бяха капеланите (свещеник, който обслужва частна църква). Те се молеха всеки ден на небесата да одобрят това, което вършим. Аристократите не от първа ръка имаха само по един капелан. Нашето обще­ствено положение обаче изискваше да имаме двама. Те ни консултираха преди всяко важно събитие и умоляваха бого­вете да бъдат благосклонни към нас. След три години те се връщаха в манастира, от който бяха дошли, и на тяхно мяс­то идваха други.

Във всяко крило имаше по един параклис, в който масле­ните лампи горяха денонощно пред олтар от дърворезба. Се­демте купички със светена вода се почистваха и напълваха с вода по няколко пъти на ден. Трябваше да бъдат чисти, защо­то боговете можеха да поискат да пият от тях. Капеланите се хранеха хубаво от нашите гозби, за да бъдат молитвите им пламенни и да знаят боговете, че храната ни е хубава.

От лявата страна на домоуправителя живееше съдебни­ят експерт, който бдеше домът ни да бъде поддържан, както го изискват приличието и законите. Тибетците много ува­жават законите и добрия пример. Баща ми трябваше да се държи като гражданин за образец.

Брат ми Палжор, сестра ми Язодара и аз живеехме в но­вата част на къщата, която беше най-отдалечена от пътя. Отляво беше параклисът ни, а отдясно - класната стая, в ко­ято се учеха и децата на слугите. Уроците бяха дълги и раз­нообразни.

Палжор не живя дълго в тялото си. Беше прекалено слаб, за да свикне с трудния живот, който ни беше наложен. Преди да достигне до седмата си година, той ни напусна, за да иде в Страната на хилядата храмове. Язо тогава беше на шест го­дини, а аз - на четири. Още го виждам - неподвижен като праз­на кора в деня, когато хората на смъртта дойдоха да го взе­мат. Още си спомням как дойдоха и отнесоха тялото му, за да го начупят и дадат на лешоядите, както го изискваше редът.

Когато станах наследник на семейството, възпитанието ми стана още по-сериозно. На четири години бях много слаб ездач. Баща ми, който беше най-строг между мъжете и в ка­чеството си на Принц на църквата, поиска да бъда подло­жен на желязна дисциплина и да служа за пример във възпи­танието на другите.

В моята страна колкото едно момче е от по-знатен произ­ход, толкова възпитанието му е по-строго. Някои от знатните започнаха да стават привърженици на идеята за една по-мал­ко строга дисциплина за децата. Баща ми имаше следното разбиране: едно бедно дете, което няма никаква надежда да води удобен живот по-късно, трябва да бъде гледано с повече зачитане и добрина, докато е малко. Малките аристократи, напротив - могат да се надяват на хубав живот, когато станат зрели хора, поради богатството и затова трябва да бъдат тре­тирани с извънредна твърдост в детството им, за да научат какво е страдание и да се научат да уважават другите. Такава беше и официалната позиция на правителството. Тази систе­ма често пъти беше фатална за деликатните деца, но тези, ко­ито не умираха, можеха да устоят на всичко!

Цу заемаше една стая в партера близо до главния вход. След като беше имал възможност да вижда всякакъв вид хора в качеството си на монах полицай в продължение на години, трудно понасяше да живее откъснат от света, далеч от оно­ва, което е било неговият живот. Близо до стаята му бяха конюшните, в които баща ми държеше дванайсет коня, по­нита и впрегатен добитък.

Конегледачите мразеха Цу за неговото усърдие и за нави­ка му да се меси в чуждите работи. Когато баща ми тръгваше на кон някъде, шестима въоръжени мъже го ескортираха. Те носеха униформа и Цу ги следеше да бъдат в безупречен вид.

Не зная защо шестима мъже имаха навика да се подреж­дат в една линия, като стената оставаше зад гърбовете им, и да тръгват в галоп към баща ми, който се появяваше на коня си. Бях забелязал, че ако се наведа от прозореца на един от хамбарите, един от конниците ще ми е под ръка. Един ден, когато нямах какво да правя, с голяма предпазливост про­муших едно въже през неговия кожен колан в момента, кога­то той проверяваше екипировката си. След това завързах двата края и закачих въжето на една кука в хамбара. И всич­ко това - в общата забързаност и врява. Когато баща ми се появи, конниците се втурнаха към него...с изключение на шестия, който, задържан от въжето, падна от коня си, като викаше, че дяволите го били хванали с ноктите си. Коланът му се разкопча и в общата бъркотия, която последва, успях да измъкна въжето и да изчезна, без да ме хванат. По-късно имах истинското удоволствие да кажа на жертвата си:

- Хайде, Нетук, и ти ли не можеш да стоиш на седлото?

Дните бяха дълги, защото стояхме на крака по осемна­десет часа в денонощието. Тибетците мислят, че не е умно да се спи през деня, тъй като демоните на деня могат да хванат спящия. Те лишават и най-малките бебета от съня им, за да не бъдат "овладени". Същото е и с болните. Един монах е натоварен да бди над тях, за да стоят будни. За никого няма пощада. Умиращите ги държат в съзнание по възможност най-дълго, за да могат да разпознаят правилния път - този, който ще им разреши да стигнат до другия свят, без да се изгубят в пределите на отвъдното.

По училищната програма трябваше да изучаваме китай­ски и двата вида тибетски език: обикновения и официалния. Първият беше използван да се говори с прислугата и с хора от по-нисш ранг, а вторият - с хора от един и същ ранг или от по-висш. Същото правило важеше и ако трябва да се обърнеш към коня на по-знатен човек. Всеки прислужник, като срещне нашия самовластен котарак, когато пресичаше царствено двора, за да върши тайнствените си работи, не би пропуснал да го заговори така:

- Уважаеми Пис-Пис, ще благоволите ли да дойдете с мене да пиете от това недостойно за Вас мляко?

Какъвто и да беше използваният език, уважаемият Пис-Пис правеше само каквото си поиска!

Класната ни стая беше много голяма. Залата, която пре­ди служеше за столова на монасите, които бяха на посеще­ние в дома ни, след построяването на новите сгради беше преустроена в училище. В него учеха всички деца от дома ни, общо около шейсет. Сядахме на земята с кръстосани кра­ка пред маса или пейка, висока около половин метър, вина­ги обърнати с гръб към учителя, така че никога не знаехме дали ни гледа, или не. Караше ни да работим, без да ни даде и минута почивка.

Хартията в Тибет струва много скъпо, защото се прави на ръка. Поради това не се дава на децата. Служехме си с плочки за писане, които бяха големи около тридесет на три­десет и пет сантиметра. Вместо моливи използвахме тебешир, който вземахме от хълмовете на Цу Ла, която се намира на около три хиляди метра по-високо от Ласа, която пък е на четири хиляди метра над морското равнище.

Опитвах се да си намеря червен тебешир, а сестра ми Язо харесваше само лилавия. Имахме на разположение голям брой цветове: червен, жълт, син и зелен. Мисля, че някои от цвето­вете се дължаха на металните жили в тебеширените находи­ща. Както и да е - бяхме много доволни да си служим с тях.

Аритметиката ми създаваше много грижи. Като знаем, че седемстотин осемдесет и три монаси изпиват всеки ден две гаванки цампа и обемът на една гаванка е тридесет и пет сантилитра, какви трябва да бъдат размерите на една бъчва, която съдържа цампата на монасите за една седмица? Язо като на игра намираше отговорите. Що се отнася до мене -може да се каже, че бях много далече от това да бъда блес­тящ.

Бях много по-добре в сеансите по гравиране - една мате­рия, в която имах прилични резултати. Печатането в Тибет се правеше с помощта на гравирани дървени плочки и гра­вирането се смяташе за изключително полезно изкуство. На децата не им даваха дърво за упражненията им, понеже мо­жеха да го развалят, а дървото струваше много скъпо, защо­то го внасяха от Индия. Дървото от Индия беше много твърдо и това го правеше невъзможно за употреба. Ние си служехме с един вид сапунен камък, който можеше лесно да се реже с добре наточен нож. Понякога използвахме и старо сирене от як.

Едно упражнение никога не се забравяше: рецитирането на Законите. Рецитирахме ги с влизането в час и ги повта­ряхме, преди да получим разрешение да излезем.

Ето тези Закони:

Връщай добро за стореното добро.

Не се бори с мирните.

Чети свещените книги и се старай да ги разбереш.

Помогни на ближния си.

Законът е суров към богатите, за да ги научи на разби­ране и справедливост.

Законът е мек към бедните, за да ги утеши.

Плати си дълговете, без да чакаш.

За да ни е съвсем невъзможно да ги забравим, законите бяха изписани върху табла и закачени по четирите стени на класната стая.

Все пак нашият живот не преминаваше само под знака на ученето и твърдостта! Отдавахме се на любимите ни игри с такова усърдие, с каквото се трудехме. Те бяха така замис­лени, че целяха да ни закалят, за да можем да понасяме кли­мата на Тибет, който е изключително суров поради голяма­та разлика в температурите. През лятото на обед температу­рата може да достигне до осемдесет и пет градуса по скалата на Фаренхайт и да слезе през нощта до четиридесет градуса под нулата. През зимата ставаше много по-студено.

Пускането на стрели с лък беше прекрасно упражнение за трениране на мускулите и много ни забавляваше. Лъкове­те ни бяха направени от тисово дърво, внесено от Индия. Понякога сами си правехме арбалети с дърво от страната ни. Като добри будисти, никога не стреляхме по живи цели. С помощта на дълго въже скрити прислужници вдигаха це­лите, без да ни предупредят. Повечето от другарите ми мо­жеха и муха да улучат, галопирайки с понитата. Що се отна­ся до мене, не бях в състояние да остана дълго върху седло­то! При овчарския скок беше иначе, защото го нямаше коня да ми пречи. Засилвахме се колкото се може повече в ръцете с прът, дълъг пет метра, и когато скоростта ставаше достатъ­чно голяма, скачахме. Другарите ми стояха колкото се може по-дълго върху седлата, за да заякнат в краката, а аз се чув­ствах пълен със сила за този род упражнения. С овчарския скок си служехме, когато прескачахме реки, и аз много се радвах, когато виждах някои от тези, които се опитваха да ме следват, да падат във водата един след друг.

Ходенето на кокили беше едно от любимите ни занима­ния. Качени на тях и маскирани, ние играехме на гиганти, като този, който паднеше пръв, го смятахме за победен. Ко­килите си ги правехме вкъщи, не можеше и дума да става да ги купиш от първия дюкян до ъгъла. За да получим от паза­ча на магазините, което ще рече от домоуправителя, парче­тата дърво, от които имахме нужда, използвахме цялата си възможност да го убедим. Трябваше ни специално дърво, без чепове. Трябваха ни и други парчета дърво с триъгълна форма, за да направим стъпалата. И понеже това беше изключи­телно рядък материал, за да бъде прахосай, изчаквахме най-удобния момент, за да поставим исканията си.

Момичетата и младите жени си играеха с един вид хвърчило - парче дърво, което в горния си край имаше дуп­ки, в които бяха забучени пера. Играта се състоеше в това -да го накарат да хвърчи, като си служат само с краката. Те вдигаха високо полите си, за да им е удобно, и играта се състо­еше от удари с крака - така, че ако някоя докоснеше с ръка хвърчилото, веднага излизаше от играта. Едно сръчно мо­миче успяваше да задържи хвърчилото във въздуха около десет минути, преди да изтърве един удар.

Но в Тибет, или поне в квартала У на Ласа, най-попу­лярна е играта с хвърчила, което беше нещо като национа­лен спорт. Години по-рано е било констатирано, че хвърчи­лата, които се пускат в планините, предизвикват проливни дъждове. Мислело се, че боговете на дъждовете се сърдят. Поради това беше разрешено да се пускат само през есента, когато е нашият сух сезон. В някои дни беше даже забранено да се вика в планините, защото ехото предизвикваше бързо кондензиране на пренаситените от влажност облаци, които идваха от Индия, и от там - нежелани дъждове.

В първия ден на есента самотно хвърчило се пускаше от покрива на Потала. За няколко минути и други хвърчила с най-различни форми, във всички цветове и размери се по­явяваха в небето на Ласа, където се въртяха и подскачаха според силата на вятъра.

Обожавах тази игра и гледах да съм един от първите. Децата сами си правеха хвърчилата със скелет от бамбук, покрит с красива коприна. Получавахме без затруднение ху­бавия материал, защото ставаше дума за честта на дома. Хвърчилата имаха формата на кутия, за която закачахме гла­вата, крилете и опашката на свиреп дракон.

В небето започваха битки, в които се стремяхме да сва­лим играчките на неприятелите ни. Намазвахме въжетата на хвърчилата с един вид лепило, размесено с парчета от стъкло. Не ни оставаше нищо друго, освен да се надяваме да прере-жем въжето на неприятеля и да му хванем хвърчилото.

Понякога привечер поставяхме в главите на драконите малки лампи с масло и ги пускахме да хвърчат. С малко късмет очите на драконите започваха да червенеят и разно­цветните им тела се открояваха в нощното небе. Обичахме много тези игри, особено когато се очакваха големите кер­вани от квартала Ло-Дзонг в Ласа. С наивната невинност си мислехме, че керванджиите, "тези невежи хора", никога не са чували да се говори за такива "модерни" открития като нашите хвърчила и се надявахме силно да ги изплашим.

Един от триковете ни беше да сложим в хвърчилото три раковини по такъв начин, че от вятъра да се чува едно свръхе­стествено ръмжене. Според нас това трябваше да бъде ръмже­нето на драконите с огнен дъх и се надявахме, че ще има силен ефект върху търговците. Представяхме си как тези мъже в лег­лата си са обхванати от силен страх, а над тях драконите под­скачат, и по гърбовете ни преминаваха радостни тръпки.

По онова време не го знаех, но тези игри ми бяха изклю­чително полезни по-късно, когато наистина трябваше да хвърча в хвърчила. Тогава това беше само една възбуждаща игра. Съществуваше обаче една друга игра, която можеше да бъде опасна. Изработвахме големи модели от по два-три квадратни метра с изпъкнали крила. Поставяхме ги в края на един стръмен хълм, където духаше много силен вятър. Завързани с въже през кръста, карахме понитата ни да тичат колкото се може по-бързо. Хвърчилото се издигаше все по-нависоко и по-нависоко, докато попадне в течение. Един лек трус - конникът се издигаше от седлото си и летеше може би около три метра във въздуха, преди да се спусне, люлеейки се в края на въжето. Тези, които забравяха да си извадят кра­ката от стремената, почти се разчекваха, горките. Но за мене - аз винаги се страхувах да не падна и никога не бях спокоен върху кон - това беше истинско удоволствие. Открих, че съм глупаво смел, защото, като дръпнех рязко въжето в момен­та, когато се издигах, печелех височина и като повтарях умно тази маневра, удължавах с няколко секунди полета си.

Веднъж така силно дръпнах въжето, че с помощта на вятъра се озовах върху покрива на един селянин, където беше горивото му за през зимата.

Нашите селяни живеят в къщи с плоски покриви. Нисък парапет служи да задържа говеждите изпражнения, които, след като изсъхнат, служат за гориво през зимата.

Къщата беше изградена от кирпич, а не от камък, както повечето къщи. Нямаше комин, а една дупка на покрива по­зволяваше на дима да излиза. Люлеейки се все още на края на въжето, разбутах говеждите изпражнения, като повечето от тях се изтърсиха вътре в къщата върху главите на нещас­тните стопани.

Когато се появих след горивото, посрещнаха ме с бесни викове и получих един хубав шамар от ръката на селянина, който беше вън от себе си от гняв, преди да ме довлече пред баща ми, за да получа още една доза от изправителната ме­дицина. През нощта спах по корем!

На другия ден получих задача да събера говеждите из­пражнения от якове и да ги сложа на покрива на селянина. Това беше тежък труд за дете, което нямаше още шест годи­ни. Освен мене - другите бяха доволни. Другарите ми се по­смяха за моя сметка, селянинът имаше два пъти повече гори­во, баща ми показа колко е строг и справедлив. А аз? Аз из­карах още една нощ по корем и болките ми нямаха нищо общо с ездата!

Може би ще си помислите, че с мене се бяха отнесли без­милостно, ала няма място за слабите в Тибет. Ласа се нами­ра на четири хиляди метра над морското равнище където има големи разлики в температурите. Други области, които се намират по-нависоко, имат още по-суров климат. Слаби­те можеха да бъдат опасни за живота на другите. По тази причина, а не поради жестокост, нашето възпитание беше така строго.

Във високо разположените области хората къпеха ново­родените в ледени потоци, за да видят дали са достатъчно силни, за да могат да живеят. Често ми се е случвало да видя как малки процесии се насочват към поток на повече от шест хиляди метра над морското равнище. Когато стигне до бре­га, процесията спира. Бабата взема бебето в ръцете си, а май­ката, бащата и останалите близки се събират около нея. След като са го съблекли, бабата се навежда и потапя бебето във водата така, че му се вижда само главичката. От острия студ бебето става отначало червено, след това - синьо. Виковете му спират. Не може да протестира повече. Изглежда като мъртво, но бабата има голям опит в тия работи. Изважда го от водата и го облича. Ако оживее - значи боговете така са решили. Ако умре - много от по-сетнешните страдания са му били спестени. Не би могло да се действа с повече добрина в такъв суров климат. Не е нужно да остават неизлечимо бол­ни в един край, където медицинското обслужване е недо­статъчно: смъртта на няколко бебета е за предпочитане.

Когато брат ми умря, трябваше да се ориентирам към ученето. На седем години трябваше вече да се подготвям за кариерата си. Коя! Астролозите трябваше да кажат. Защото у нас - от купуването на як до избора на професията - всичко зависеше от решението им. Наближаваше времето, когато точно преди моя седми рожден ден мама щеше да даде голям прием, на който щяха да бъдат поканени знатни и други ви­сокопоставени личности, за да чуят предсказанията на аст­ролозите.

Мама беше несъмнено закръглена. Имаше кръгло лице и черни коси. Тибетските жени носят на главите си едно дървено приспособление, около което заплитат косите си по възможно най-декоративния начин. Тези приспособления, бляскаво лакирани и украсени с полускъпоценни камъни, с нефрити и корали, бяха фино изработени. Ефектът беше по-голям, ако косата хубаво се намаже.

Тибетските рокли са много пъстри: червени, зелени и жълти, които доминират. Повечето жени носят едноцветни престилки с голяма хоризонтална линия, чийто цвят е из­бран така, че да контрастира. На лявото си ухо носят обеца, чийто размер зависи от положението в обществото. Майка ми, която беше от едно от управляващите семейства, носеше обеца, по-голяма от петнадесет сантиметра.

Ние сме за пълно равноправие на двата пола. Но по от­ношение управлението на дома ни майка ми не се задоволя­ваше с равноправието. Диктатор с неоспорим авторитет, ис­тински самодържец - тя знаеше какво иска и винаги го полу­чаваше.

В раздвижването и вълнението, предизвикани от приго­товленията за приема, тя беше в стихията си. Организира­ше, издаваше заповеди, измисляше планове, за да "стресне" съседите. Тя блестеше в тази дейност, защото многото й пъту­вания с баща ми до Индия, Пекин и Шанхай я бяха обогати­ли с всевъзможни "екзотични" идеи.

Щом датата на приема биваше уточнена, монаси писа­ри започваха старателно да изписват поканите, изготвени от ръчно изработена дебела хартия, на каквато се изписваха съобщенията от най-голяма важност. Всяка покана беше три­десет сантиметра широка и шестдесет дълга и носеше печата на бащата на семейството. Майка ми слагаше и своя печат, защото принадлежеше към висшето общество. Като се при­бави и този, който имаха, ставаха общо три печата. Така се получаваше един много внушителен документ. Потръпвах от мисълта, че аз съм причината за цялата тази официалност. Тогава не знаех, че по отношение на общественото събитие моето значение е било второстепенно. Ако ми бяха казали, че блясъкът на приема ще направи чест на родители­те ми, не бих го разбрал. И продължавах да бъда страшно изплашен.

Бяха ангажирани специални носачи, за да разнесат по­каните. Всеки от тях яздеше чистокръвен кон и носеше в ръка­та си пръчка с разрез накрая. В него се намираше поканата под репродукция на герба на семейството. Всяка пръчка беше украсена с отпечатани молитви, които се развяваха от вятъ­ра.

Когато разносвачите се готвеха да тръгнат, дворът ни беше в неописуем безпорядък. Прислугата беше съвсем пре­гракнала от викане, конете цвилеха, големите черни кучета лаеха като побеснели. След като си допиха бирата, конни­ците шумно оставиха чашите. Тежките порти бяха с трясък отворени и групата пое, като издаваше диви крясъци.

Когато носят писмено съобщение, куриерите предават и едно устно, чието съдържание може да бъде съвсем различ­но. В миналите времена бандитите се изхитрявали, като из­земвали писмата и атакували посочената къща или проце­сия, които не били добре защитени. Това съвсем естествено наложило да се пишат фалшиви съобщения, за да бъдат при­мамвани в клопки. Тази традиция - да се изготвят две съоб­щения - е остатък от миналото. Даже и в наши дни само устната версия е валидна.

Каква бъркотия настана във вътрешността на къщата ни! Какво раздвижване! Стените бяха измити и измазани, тава­ните - изтъркани, а паркетът от дърво беше така лъснат, че беше опасно да се върви по него. Олтарите в главните поме­щения бяха лъснати и покрити с нов слой от лак. Бяха поста­вени голям брой нови маслени лампи, едните - златни, а другите - сребърни, но бяха така излъскани, че беше трудно да се различат. Майка ми и домоуправителят не преставаха да сноват из къщата, издавайки заповеди, критикувайки, като в крайна сметка безсмислено ругаеха прислугата. Вкъщи имахме петдесет прислужници, като за приема бяха ангажи­рани още. Никой не бездействаше, всички работеха усърд­но. Даже и дворът беше почистен, като плочите бяха така излъскани, като че ли ей сега са донесени от кариерата. За финал, за да му придадат окончателен празничен вид, запъ­лниха пролуките между плочите с цветна материя. Когато всичко беше свършено, майка ми повика нещастната при­слуга и им заповяда да облекат чисти дрехи.

В кухните цареше невероятно оживление, приготвяха огромни количества храна! Тибет е един естествен хладил­ник. Климатът е така студен и сух, че след като храната бъде приготвена, може да се запази до безкрайност. Даже когато температурата се повиши, засухата е такава, че пречи на хра­ната да гние. Месото може да се запази за цяла година, а житото - за векове.

Будистите никога не убиват, затова единственото ни месо идваше от животни, станали жертва на падане в планините или убити по погрешка. Залите, в които се пазеше храната, бяха пълни. Съществуват и касапи в Тибет, но добрите се­мейства нямат нищо общо с тях, защото те са от кастата на "париите".

Майка ми беше решила да приеме гостите по един ори­гинален и разкошен начин и да им предложи конфитюр от цветята на рододендрон. Седмици преди това прислужници бяха тръгнали с коне, за да стигнат до полите на Хималаите, където се намираха най-хубавите цветя. У нас рододендроните достигат гигантски ръст и има необикновено много ви­дове, различни по цвят и миризма. Берат се цветовете, които още не са се съвсем отворили, и се измиват с голяма предпаз­ливост. Понякога само един леко премазан цвят може да развали целия конфитюр. След това всеки цвят се слага в буркан, пълен с вода и мед, за да ферментира, като бурканът се запечатва, за да няма въздухът достъп. През всеки ден от следващите седмици бурканът се завърта така, че всички ча­сти на цвета да получат необходимата им светлина. Цветът бавно пораства и поема сока от водата и меда. Някои предпочитат да го оставят няколко дена на въздух, за да изсъхне и стане хрупкав, без да изгуби от аромата и хубостта си. Пак те напудрят листата му със захар, за да се имитира сняг. Всич­ки тези разходи не бяха одобрени от баща ми: "За цената на тези красиви цветове бихме могли да купим шест яка заедно с телетата им" - каза той на майка ми, на което тя намери чисто женски отговор: "Не бъдете глупав. Приемът ни тряб­ва да премине успешно и освен това - всички тези разходи засягат само мене."

Перка от акула, внесена от Китай, беше друго делика­тесно ястие, което се сервираше като супа. Някой беше ка­зал, че тази супа "представлява върха на гастрономическото изкуство". Аз я намирах за отвратителна. За мене беше ис­тинско мъчение да я погълна. В Тибет акулата пристигаше в такова състояние, че първият й стопанин не би могъл да я познае! Мога да кажа, че беше малко "напреднала", което за някои я правеше още по-хубава на вкус.

Младите стръкове от бамбук ми се сториха сочни: те бяха любимото ми ястие. Те можеха да се приготвят по много начини, но аз ги предпочитах сурови с малко сол. Избирах младите зелени и жълти пъпки и така много стръкове бяха обезглавени, преди да стигнат до тенджерата. Готвачът се съмняваше, разбира се, но нямаше никакви доказателства. Той също ги предпочиташе сурови. На Тибет в кухнята най-добре се справят мъжете. Жените нищо не струват, когато трябва да приготвят цампа. Вземат една шепа от това, омес­ват хубаво онова, слагат подправките и се надяват, че всич­ко ще стане много добре.

Мъжете са много по-съзнателни, повече се стараят и сле­дователно са по-добри готвачи. Да метат и да бъбрят, жени­те са отлични. Разбира се, и за някои други неща. Но не и за цампата.

Цампата е основната ни храна. Някои тибетци живеят от цапма и чай през целия си живот, от първия до последния ден. Цампата се прави от ечемик, който се изпича, докато стане хрупкав и придобие красив кафяв цвят. Зърната се сми­лат, за да се извлече брашното, което на свой ред се препича и се слага в гаванка, като в нея се излива топъл чай с масло. След това сместа се бърка, за да придобие желаната гъстота. По вкус се добавят сол, боракс и масло от як. Цампата може да бъде нарязана на парчета, за да се сервира с ябълки като баница. Понякога й придават различни декоративни фор­ми. Сервирана без други продукти, цампата е еднообразна, но с тях тя е пълноценна храна, с която може да се живее на различни височини при всякакви условия.

Едни от слугите приготвяха цампата, а други правеха маслото по начини, за които тук по хигиенни съображения няма да разкажа. Големи мехове от кожата на козли, обърна­ти с козината навътре, служеха за бутала при биенето на мас­лото. Те се пълнеха с мляко от як и коза. За да не изтече мля­кото, горната част на меховете беше стегната, сгъната и здра­во зашита. След това ги друсаха, докато стане маслото. За тази операция беше определено специално помещение, в ко­ето имаше каменни издатини, високи около тридесет санти­метра.

Пълните мехове ги пускаха да падат върху тези издати­ни, които имаха задачата да "бият" млякото. Беше досадно да се гледат и да се слушат прислужниците ни, които часове вършеха тази работа. Поемаха си дъх и с "Ох! Ох!" повдига­ха меховете, които сетне падаха върху каменните издатини с един мек звук "зунк". Понякога стар мех или когато го пус­каха несръчно, се пукаше. Спомням си един много силен мъж, който обичаше да се хвали със силата на мускулите си. Той работеше два пъти по-бързо от другите и от усилието, което правеше, вените на шията му изпъкваха. Чух, че някой му каза: "Ти остаряваш, Тимон, не работиш вече така бързо." Разсърден, Тимон грабна със силните си ръце един мех, но силата му го излъга: държеше още горната част, когато дъно­то на меха падна върху една от издатините. Една струя от още наполовина течното масло бликна и обля лицето на гор­кия Тимон. Очите, ушите и косата му целите бяха покрити с масло. Петдесет- шестдесет литра се стичаха по тялото му, като го покриваха със златист цвят.

Мама, привлечена от шума, влезе бързо. Беше като оне­мяла. Ядосана ли беше от загубата на толкова масло? Или мислеше, че горкият Тимон ще се задуши? Във всеки случай тя грабна празния мех и започна да го удря с него по глава­та. Нещастният Тимон се остави да го бият и се свлече в лок­вата от масло.

Несръчните прислужници можеха като Тимон да развалят маслото. Когато небрежно пускаха меховете с мляко да падат, космите от козината се откъсваха и се смесваха с мля­кото. Ако всички смятаха, че е нормално да извадят една или две дузини косми, то цели снопчета правеха много лошо впечатление. Лошото масло се отделяше, за да бъде изгоре­но в маслените лампи или да бъде дадено на просяците, кои­то, след като го стоплят, го прецеждаха през парче плат. Така че за тях бяха "грешките"на готвачите. Когато едно семей­ство искаше съседите му да узнаят богатството на трапезата му, предлагаха на просяците "грешките", които всъщност бяха чудесно приготвени ястия. Те от своя страна, добре напълнили стомасите си, отиваха и разказваха как хубаво са си похапнали. Тия, пред които се хвалеха, на свой ред може­ха само да им предложат някое също така чудесно приготве­но ястие. Много хубави неща могат да се разкажат за живо­та на нашите просяци. Те никога не изпитват нужда, нещо повече - имат си "трикове на занаята", които им позволяват да живеят прилично.

В повечето ориенталски страни да се проси не е нещо срамно. Голям брой монаси ходят от ламазри в ламазри да просят. Това е една, приета от всички практика, която не е по-зле оценявана от благотворителните учреждения в други страни например. Да се нахрани един монах, който пътува, се смята за добра постъпка. Просяците също си имат пра­вилник. Ако получат добро дарение от някого, те изчезват и за известно време не се появяват пред щедрия човек.

Двамата монаси, които бяха зачислени към нашия дом, също взеха участие в приготовленията. Те посетиха трупо­вете на всички животни, които се намираха в складовете ни за храна, и се помолиха за спасението на душите на тези, които бяха живели на тази земя. Нашата религия ни задъл­жава да мислим, че когато ядем месото на животно, дори то да е загинало при катастрофа, всички му ставаме длъжници. Подобни дългове се изплащат чрез посредничеството на све­щеник, който е натоварен да се моли над тленните останки на животното, за да бъде прието то в по-хубави условия при следващото му прераждане на земята. В нашите ламазри и храмове имаше монаси, които през цялото време се молеха за животните. Преди всяко дълго пътуване има монаси, кои­то се молят конете да не бъдат подлагани на прекалено голяма умора. За тази цел монасите оставаха в конюшните в продължение на два дни и две нощи. Ако един кон е бил яз­ден през деня, на другия ден трябваше да си почива. Същото важеше и за впрегатния добитък. И те добре го знаеха. Ако се случеше един кон да бъде избран за оседлаване, след като е бил използван предния ден, той стоеше на място, без да мърда. Щом като му махнеха седлото, той си отиваше, като поклащаше глава, все едно че казва: "Хубава работа. Дово­лен съм, че се сложи край на тази несправедливост." Мага­ретата бяха още по-лоши. Те чакаха да ги натоварят и след това лягаха и се опитваха да се въргалят с товара си.

Имахме и три котки, които бяха на постоянна "служба" у нас. Едната се помещаваше в конюшните, където налага­ше желязна дисциплина върху народа на мишките. Те тряб­ваше да бъдат много хитри, за да си останат мишки и да не се превърнат в храна за котката! Другата живееше в кухня­та. Това беше стар и обикновен котарак. През 1904 година майка му се беше изплашила от оръдията на Юнгушбанд и беше родила преждевременно, така че той беше единствени­ят оцелял. Носеше остроумно избраното име Юнгушбанд. Третата беше една уважавана дама, която живееше в дома ни. Тя беше истински модел на майчинска добродетел и пра­веше и невъзможното, за да няма упадък при котешката раса. Когато от отглеждането и възпитанието на децата й остава­ше свободно време, тя ходеше от стая в стая, като следваше майка ми. Беше дребна и черна и приличаше на скелет, въпре­ки могъщия си апетит. Тибетските животни не са нито пре­калено глезени, нито ги считат за роби. Това са същества, които имат да изпълняват своята мисия и имат права като всички хора. Според будизма всички създания имат душа, която достига до по-висша степен при всяко прераждане.

Отговорите на поканите ни не закъсняха да пристигнат. Конниците се завръщаха в галоп, като издигаха с ръка пръчката, на върха на която се намираше отговорът. Домо­управителят слизаше от стаята си, за да зачете вестителя. След като отскубваше вестта от пръчката, конникът предаваше и устната версия, без да си поема дъх. Подгъваше коляно и се оставяше да падне с артистично чувство: ето как беше дал всичко от себе си, за да достигне до дома на Рампа! Слугите ни и те играеха отлично. Заобикаляха го и възкликваха:

- Горкият, как бързо дойде! Сигурно му се е пръснало сърцето. Какво благородно момче!

Един ден щях да умра от срам и се намесих в разговора:

- Съвсем не му се е пръснало сърцето! Видях го недалеч оттук да си почива. Събираше сили за последния галоп!

Дискретността ме задължава да хвърля було върху мъчи­телната сцена, която последва.

Най-сетне дойде големият ден, денят, от който така се страхувах, защото щяха да определят кариерата ми, без да ме питат. Първите слънчеви лъчи току-що се бяха показали над планините, когато един от слугите ни влезе в стаята ми:

- Как? Още ли не си станал, Вторник Лобсанг Рампа? Бога ми, правиш се, че спиш. Четири часа е и имаме много работа. Хайде, ставай!

Отметнах завивката и станах. През този ден пред мене се отвори пътят на живота ми.

В Тибет децата получават по две имена, като първото е на деня, в който са се родили. Бях роден във вторник, следо­вателно Вторник трябва да бъде в началото, пред Лобсанг, името, което ми бяха дали родителите ми. Когато момче вле­зе в ламазри, получава и друго име, което се нарича "религи­озно". Така ли щеше да бъде и с мене? Трябваше да изчакам следващите часове, за да го узная. Бях на седем години и меч­таех да стана лодкар, да се клатушкам по реката Тцанг По на около шейсет километра оттук. Но момент, ако обичате...Ис­ках ли наистина? Лодкарите бяха от по-нисша каста. Кораби­те им бяха направени от кожата на як, която обличаше дървен скелет. Аз - лодкар? И да принадлежа на по-нисша каста? Не, разбира се! Исках да стана професионалист в летенето с хвърчила. Беше много по-хубаво да бъда свободен като възду­ха, отколкото - в малка ладия, деградиращ и повлечен от бързото течение. Специалист по хвърчилата - ето какво ще бъда. Ще изработвам прекрасни апарати с огромни глави и бляскави очи. Но днес свещениците астролози имаха думата. Може би бях чакал дълго? Може би беше късно да скоча през прозореца и да се измъкна: баща ми щеше да изпрати хора по дирите ми, за да ме доведат вкъщи. Щом бях един Рампа, тряб­ваше да се подчиня на традицията. Кой знае? Астролозите може би щяха да ми кажат, че съм роден да летя с хвърчила. Оставаше ми само да чакам и да се надявам.



Каталог: 01-Bulgarian -> 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Биография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Книга първа платон елевсинските мистерии Младостта на Платон и смъртта на Сократ
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Вестителите на зората барбара Марчиняк
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Живот без принцип хенри Дейвид Торо Избрани произведения
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Образи и символи Размисли върху магическо-религиозната символика
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Sant Bani Ashram Sanbornton, New Hampshire, usa превод Красимир Христов, 2003 Художник на корицата Димитър Трайчев Кратка биография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Писма на елена рьорих 1929 – 1932 Том 2 Един уникален по съдържанието си труд
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Митът за вечното завръщане Архетипи и повторение


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница