Третото око Т. Лобсанг Рампа към "третото око"

- Ей, Юлжи, много силно ми дърпаш косата! Спри или ще ме направиш плешив като монах.

- Спокойно, Вторник Лобсанг. Плитката ти трябва да бъде права и хубаво намазана с масло, иначе почитаемата ти майка ще ми смъкне кожата.

- Не бъди така груб, Юлжи, ще ми счупиш врата!

- Няма значение, бързам.

Бях седнал на пода и бруталният слуга ме "навиваше", като си служеше с плитката ми като с манивела! В крайна сметка ужасното нещо стана твърдо като замръзнал як и лъскаво като езеро по пълнолуние.

Майка ми беше като вихрушка. Тя така ходеше из дома, че имах впечатлението, че имам няколко майки. Язо, сестра ми - по-голяма от мене с две години, се разхождаше вкъщи с такъв угрижен вид, като че беше жена на четирийсет проле­ти. Баща ми се беше предпазил от шумотевицата, затваряй­ки се в кабинета си. Така бих искал да съм с него...

Майка ми беше решила да ни заведе до Йо-Канг, ка­тедралата на Ласа. Тя държеше приемът да има и религи­озна атмосфера. Към десет часа сутринта (времето в Тибет е много разтегливо) един гонг в три тона удари часа на съби­рането. Качихме се на понитата. Баща ми, майка ми, Язо и петима други, между които и вашият малко ентусиазиран слуга. Групата ни пресече пътя за Лангкор, зави наляво в полите на Потала, истинска планина, покрита със сгради. Тя е висока сто и трийсет и широка четиристотин метра. След като минахме край селото Шо и бяхме яздили вече половин час в долината Кий Шу, стигнахме до катедрала­та. Около нея имаше малки къщички, дюкянчета и конюш­ни, които чакаха поклонниците. От построяването й преди хиляда и триста години досега Йо-Канг не беше престава­ла да посреща богомолци. Вътре каменните плочи бяха из­трити с няколко сантиметра от преминаването на хиляди богомолци. Поклонниците следваха Вътрешния кръг с благочестивост. Всички въртяха мелничките за молитви, от които имаше стотици, и повтаряха непрекъснато мантрата¹: "Ом! Мани Падме Хум!"

Огромни греди, почернели от времето, поддържаха по­крива. Тежката миризма на тамян, който гореше непрекъс­нато, се възвисяваше в катедралата като летни облаци по връх на планина. По протежение на стените бяха разполо­жени позлатените статуи на нашите божества. Те бяха защи­тени с тежки телени мрежи от халки, без да ги скриват от вярващите, за да няма изкушения, по-големи от обожание­то. Най-известните божества бяха наполовина скрити от скъпоценните камъни, които поклонниците и благочестиви­те души бяха оставили, молейки се за божието благоволе­ние. Върху тежки златни свещници горяха непрекъснато све­щи, чиято светлина не беше угасвала от хиляда и триста го­дини. От тъмните ъгли до нас достигаше звънът на гонгове­те и бученето на раковините. Ние преминахме по Вътреш­ния кръг, както го изискваше традицията, и след като свършихме молитвите си, се качихме върху плоския покрив на катедралата. Само малък брой от привилегировани лица имаха право да се качат на покрива. Баща ми, в качеството си на пазач, винаги се качваше.

Нашата система на управления (нарочно използвам мно­жественото число) може да заинтересува читателя.

Начело на държавата и на църквата стоеше Далай Лама, нашият Върховен съд за обжалване. Всеки можеше да се обърне към него. Ако беше сторена някаква несправедли­вост, Далай Лама бдеше молбата да бъде разгледана и греш­ката поправена. Няма да е пресилено, ако кажа, че всеки, без изключение, го обичаше и уважаваше. Беше автократ. Из­ползваше властта и авторитета си само за доброто на стра­ната и никога за лични цели. Той беше предвидил нахлува­нето на комунистите много години по-рано. Знаеше също, че свободата временно ще изчезне. По тези причини един малък брой от нас получаваха специално образование, за да може знанието, което свещениците бяха натрупали, да не потъне в забрава.

След Далай Лама имаше два Съвета - ето защо говорих за правителства в множествено число. Първият беше Духов­ният съвет и се състоеше от четирима монаси, като всеки един от тях имаше ранг на лама. Те отговаряха пред Най-дълбокия за манастирите (ламазрите) и метосите. Всички духовни и църковни въпроси се разглеждаха от тях.

След това идваше Съветът на министрите, съставен от трима светски и един религиозен членове. Те управляваха цялата страна. Отговаряха и за църквата, и за държавата.

Две официални лица, които можеха да се нарекат първи министри, каквито и бяха в действителност, служеха за свръзка между двата съвета и информираха Далай Лама за техните решения. Те играеха важна роля и по време на сеси­ите на Националното събрание, съставено от петдесет мъже, представители на най-знатните семейства и на ламазрите в Ласа. Тази Асамблея се свикваше само в критични моменти, като например в 1904 година, когато Далай Лама замина за Монголия при нахлуването на англичаните.

По този повод много хора на Запад са си внушили, че Най-дълбокият подло се беше измъкнал. Войните в Тибет могат да бъдат сравнени с играта на шах: когато царят за­мине, и партията е загубена. Далай Лама беше нашият цар. Без него борбата би била ненужна: той трябваше да се под­слони другаде, за да запази целостта на страната. Тези, кои­то го обвиняват в страхливост, чисто и просто не знаят как­во говорят.

Броят на членовете на Асамблеята можеше да достигне до четиристотин, когато влиятелните и знатните жители на провинциите вземаха участие в сесиите. Провинциите са пет: Ласа - или столицата, както понякога й казват, се намира в провинция У-Цанг, както и Шигатце. Ето имената и географ­ското разположение на другите: Гарток е на запад; Шанг -на север; Кам - на изток; Ло-дзонг - на юг.

С течение на времето Далай Лама увеличи властта си и все по-често минаваше и без помощта на Съветите и на Асамблеята. Никога страната не е била по-добре управля­вана.

От покрива на храма изгледът беше превъзходен. На из­ток се простираше долината на Ласа, разкошно зелена, осе­яна с малки горички. Водата проблясваше между дърветата.

Реките със сребърно шумолене пътуваха към Цанг-По, коя­то се намираше на около шейсет километра оттук. На север и на юг се извиваха високите планински вериги, които об­кръжаваха долината ни, и така живеехме като в уединение по отношение на останалия свят. По първите склонове бяха построени многобройни ламазри. По-нагоре малки построй­ки за отшелници бяха опасно накацали по главозамайващите наклони. На запад бяха планините близначки Потала и Шакпори, като Шакпори беше позната повече като Храма на медиците. Те се виждаха като изрисувани в далечината. Между двете вратата на Запада се отразяваше в студения поток на утрото. Тъмният небесен пурпур беше подчертан от^белотата на снега по далечните планини. Над главите ни леки облачета пътуваха в пространството. По-близо, в са­мия град, пред очите ни се изправяше кметството на града, което загърбваше северната част на катедралата. Съкрови­щето беше съвсем наблизо, както и сергиите на търговците по пазара, където човек можеше да си купи всичко, от което имаше и най-малка нужда. Недалече, малко по на изток, в един женски манастир, се намираше имението на Разпределителите на смъртта.

Пред вратите на катедралата, едно от светите места на будизма, се суетяха посетители, чуваха се разговорите и бърборенето на поклонниците, дошли от много далече с на­деждата да получат свещена благословия срещу приношенията си. Някои бяха довели със себе си спасените от клани­ците животни, които бяха закупили с дребните си спестява­ния. Много добро дело е да се спаси един живот - на живот­но или на човек. Така те щяха да уголемят духовната почит към себе си.

Докато гледахме тези, като че ли дошли от античността сцени, чувахме псалмите, които старите монаси пееха с дълбо­ките си басове, примесени с мутиращите гласове на младите послушници. До нас достигаше и тътенът на барабаните, и златните гласове на тромпетите. Чувахме викове и сподаве­ни ридания. Имах чувството, че сме хипнотизирани, че сме хванати в мрежата на вълненията.

Монасите се суетяха, заети със заниманията си. Някои бяха облечени в жълто, други - във виолетово, но по-голя­мата част носеха червеникавите раса на "обикновените монаси". Златистото жълто и черешовото червено бяха запазе­ни за монасите от Потала. Между тях сновяха послушници­те облечени в бяло, а монасите полицаи - в тъмнокафяво. Почти всички имаха нещо общо: расата им, нови или стари, бяха закърпени като расото на Буда. Чужденците, които ги бяха видели и фотографирали, се чудеха на "закърпената страна". В действителност тези кръпки са част от расото. В ламазри Не-Сар, който съществува от дванайсет века, мона­сите правят още по-добре: изрязват кръпките от по-светъл плат!

Червеното е цветът на монашеския орден. То варира поради начина за оцветяване на вълната, но от кафявото до керемиденото червено е все "червено". Монасите в Потала слагат върху расата си позлатени сака без ръкави. В Тибет златото е метал със свещен цвят. То не потъмнява никога и значи цветът му остава винаги чист. Затова е цветът на Да-лай лама. Монасите или ламите с висок ранг, а така също и личната прислуга на Далай Лама, имат право да носят по­златен елек върху обикновеното си расо.

От покрива на Йо-Канг се виждаха много позлатени еле­ци и малко чиновници от Върха. Вдигнахме очи: молитве­ните хоругви плаваха във въздуха и цялата катедрала блес­теше от слънчевата светлина в красивите й куполи. Пурпур­ното небе беше прекрасно от леките панделки на малките облаци, като че ли нарисувани с перо на художник.

Майка ми прекъсна очарованието:

- Хайде, да не губим време. Тръпки ме побиват, като помисля какво ли прави сега прислугата! Да си тръгваме!

Потеглихме с понитата си, които ни чакаха търпеливо и чиито копита потракваха по пътя на Лингкор, като всяка стъпка ме приближаваше до това, което ще нарека "изпита­нието". А майка ми го смяташе за нейния Голям ден.

Като се върнахме вкъщи, майка ми прегледа още веднъж всичко. Дадоха ни хубав обед, като се имаше предвид какво ни очаква. Знаехме, че щастливите гости можеха да си напълнят стомасите, а домакините да си останат с празни кореми. По-късно нямаше да има време за ядене.

Един главозамайващ тромпет извести пристигането на монасите музиканти. Те бяха натоварени с тромпети, клар­нети, гонгове, барабани, а цимбалите носеха на вратовете си. Те влязоха в градините, бърборейки непрекъснато като свраки, и веднага поискаха бира, за да влязат в ритъм. Ужас­ни звуци изпълниха следващия половин час: монасите на­стройваха инструментите си.

Появяването на първия гост начело на цяла конница от мъже, които носеха малки знаменца, предизвика истинска бъркотия в двора. Портите бяха отворени широко и прислуж­ниците ни се наредиха от двете страни, за да пожелаят добре дошли на гостите. Домоуправителят също беше там, съпро­воден от двама помощници, които държаха в ръцете си коп­ринени шалчета, за да ги предложат за поздрав на хората. Съществуват осем вида шалчета и на всеки трябва да му се предложи онова, което той заслужава - с риск, разбира се, да се направи грешка. Далай Лама дава и получава шалчета само от първа категория. Тези шалчета се наричат ката. Ето каква е церемонията на даряването: ако този, който дава, е от същия ранг на получаващия, той стои много назад с про­тегнати ръце. Другият прави същото. След това дарителят поздравява и слага шалчето около китките на този, на кого­то иска да отдаде почитта си. Той от своя страна също по­здравява, освобождава китките си, върти шалчето върху пръстите си, за да покаже своето одобрение, и го подава на слугата.

Ако дарителят е от много по-нисш ранг, той (или тя) коленичи с изплезен език (поздрав, който у нас отговаря на сваляне на шапка) и слага шалчето в краката на получава­щия го. Тогава той му слага своето на врата.

В Тибет всеки подарък е придружен от ката и от поздра­вително писмо. Правителствените писма бяха жълти, а на другите - бели. Ако Далай Лама искаше да окаже голяма чест на някого, той завързваше на врата му една ката, на която вече беше завързан червен конец с три възела. И ако в също­то време показваше ръцете си с длани, обърнати към небето, тогава честта беше наистина много голяма! Ние сме дълбо­ко и твърдо убедени, че миналото и бъдещето са написани в линиите на ръката. Показвайки своите линии, Далай Лама представяше благосклонното си разположение. По-късно бях почетен така два пъти.

Но да се върнем при домоуправителя ни, който стоеше при входа между двамата си помощници. Той поздравяваше пристигащите, приемаше техните кати и ги подаваше на този, който беше от лявата му страна. В същото време този, който беше отдясно, му подаваше съответстващото шалче, което той слагаше около китките или врата на гос­та в зависимост от ранга му. Всички шалчета бяха използ­вани много пъти.

Домоуправителят и помощниците му бяха все повече и повече заети, защото поканените пристигаха на групи. Дали идваха от близките имения, от града Ласа или от предгради­ята - шумните им групи минаваха по пътя на Лингкор, след това - по нашия частен път в сянката на Потала.

Дамите, които трябваше дълго да яздят, си служеха с кожена маска, която предпазваше кожата на лицето им от пълния с пясък вятър. Често пъти върху маската беше нари­суван потретът на дамата. Щом пристигнеше, тя сваляше маската и мантото, направено от кожа на як. Портретите винаги ме очароваха: колкото повече дамите бяха стари и грозни, толкова повече портретите представяха млади и кра­сиви създания!

Вкъщи цареше трескава дейност. Слугите непрекъснато носеха възглавници. В Тибет не си служим със столове. Сядаме върху възглавница, с размер около квадратен метър и дебела двайсет сантиметра. За спане използвахме по ня­колко възглавници и ни се струваше, че те са много по-удоб­ни от креслата или леглата.

Още щом пристигнеха, гостите получаваха чай с мас­ло, след което ги отвеждаха в голяма стая, която служеше за столова. Там имаше бюфет, който им позволяваше да не умрат от глад, докато чакат истинското начало на приема. Вече около четирийсет дами от най-високопоставените се­мейства, заедно с придружаващите ги жени, бяха пристиг­нали. Докато майка ми се занимаваше с едните, другите се разхождаха из къщата ни, като изчисляваха разходите за мебелировката.

Беше истинско нашествие: навсякъде имаше жени с раз­лични форми, ръст и възраст. Те се появяваха на най-нео­чакваните места и без да се колебаят, питаха слугите колко струва това и онова. С една дума, държаха се така, както се държат всички жени по света. Сестра ми Язо кокетираше с чисто новите си дрехи. Беше си направила косите по последна мода или поне така си мислеше. Аз намирах, че причес­ката й е ужасна, но винаги съм злонамерен по отношение на жените. Сигурно е обаче, че в този ден те силно ме привли­чаха.

За да усложнят още повече нещата, между поканените се намираха и шунг-момичетата. В Тибет жената от висшето общество трябва да притежава безброй тоалети и още тол­кова бижута. Такъв гардероб естествено трябва да се пока­же и поради това, че то не може да стане без често сменяне на роклите, специално тренирани за това шунг-момичета слу­жат за манекени. Те например дефилираха с тоалетите на майка ми, сядаха и пиеха безброй чаши с маслен чай, преди да идат да сменят роклите и да се накичат с други бижута. Движейки се сред гостите, те помагаха на майка ми да из­пълнява ролята си на домакиня. За един ден шунг-момиче­тата сменяха по пет или шест пъти тоалетите си.

Мъжете се интересуваха повече от атракциите в гради­ните. Една акробатична група предизвикваше малко весе­лие. Трима държаха прът, висок пет метра, а на върха му четвъртият заставаше с главата надолу и пак пазеше равно­весие. Внезапно дръпваха пръта и еквилибристът падаше на краката си като котка. Момчета, които бяха видели сцена­та, намериха спокойно място, за да ги имитират. Намериха дву-триметрова пръчка и я изправиха. Най-смелият се пока­тери и - бум, пататра! Докато се опитваше да прави това, което правеше акробатът, загуби равновесие и падна като торба върху другарчетата си. Но те имаха -твърди глави и освен няколко цицини, колкото яйца, никой не беше полу­чил нещо сериозно.

Майка ми се появи в градините. Тя водеше след себе си група от дами, които желаеха да видят атракциите и да по­слушат музикантите. Не им беше трудно, защото се бяха заг­рели вече с бира.

Тя беше особено хубаво нагласила тоалета си. Тъмно­червената й пола от вълна на як достигаше почти до глезе­ните й. Високите й ботуши от кече бяха съвършено бели с червени подметки и връзки, избрани с много вкус.

Мораво-жълтият цвят на жакета болеро наподобяваше слабо цвета на монашеската роба на баща ми. Цветът беше като на "йодова тинктура върху превръзка", бих казал, ако по това време бях студент по медицина!

Под елека си носеше копринена пурпурночервена блуза. Така всички нюанси на монашеските дрехи бяха представе­ни в тоалета й.

Копринена везана кърпа покриваше раменете й и дости­гаше до кръста, където имаше халка от масивно злато. Шалът й се спускаше до ръба на полата. Беше кървавочервен над кръста, а след това постепенно преминаваше от лимоненожълто до минзухарено тъмножълто.

Около врата си носеше златна връв, на която бяха нанизани трите й талисмана, с които никога не се разделяше. Те й бяха дадени в деня на сватбата: първият - от семейството й, вторият - от семейството на съпруга, а третият - една изклю­чителна чест - от самия Далай Лама. Тя беше много богато накичена, защото в Тибет бижутата на една жена отговарят на общественото положение на съпруга й. Съпругът е задъл­жен да подарява на жена си по нещо при всяко повишаване. Трябваха много дни, за да се направи прическата на майка ми, в която имаше не по-малко от сто и осем плитки, всяка дебела колкото ремък на камшик. Сто и осем е свещено чис­ло и на жените, които можеха да се украсят с толкова плитки поради това, че имат хубави жоси, много им завиждаха. Ко­сите бяха разделени в средата от един път, както при Мадо­на. Поддържаше ги дървена форма, поставена на върха на главата като шапка. Тя беше лакирана с червен лак и беше украсена с инкрустирани диаманти, нефрити и златни плоч­ки. Косите са спускаха по нея, както се спускат розови храс­ти по дървена беседка.

На ухото си майка ми носеше коралова лента. Тя беше толкова тежка, че за да не й откъсне ухото, беше принудена да я поддържа с помощта на червен конец, навит около ухо­то. Краят на лентата достигаше почти до кръста й. Наблю­давах я очарован. Питах се: как ли щеше да го направи, ако поиска да си обърне главата?

Гостите се разхождаха и се възхищаваха от градините. Някои сядаха на групички и споделяха последните новини. Жените не губеха нито минута.

- Да, драга моя, госпожа Дора щяла да прави пода на къща­та си от ситно надробен чакъл, лакиран отгоре. А младият лама, който живееше у госпожа Ракаша, казаха ли ви, че...

В действителност всички очакваха голямата атракция в програмата. Другото само служеше да ги подготви за обста­новката, когато свещениците астролози щяха да предскажат бъдещето ми и да поставят жалоните на житейския ми път. От решенията им зависеше бъдещата ми кариера.

Денят преваляше. Когато уголемяващите се сенки за­почнаха по-бързо да се плъзгат по пода, гостите вече съвсем слабо се интересуваха от атракциите. Ситостта им ги кара­ше да се поотпуснат. Изтощените слуги пълнеха изпразнените подноси. Но и това престана с изтичането на часове­те. Акробатите също почувстваха умора. Един по един се измъкваха и отиваха в кухните, за да си починат и поискат още бира.

Музикантите бяха все още във форма, надуваха тромпе­тите, удряха барабаните с удоволствие. Птиците, изплаше­ни от шума, бяха избягали от дърветата, по които обикнове­но кацаха. Не само те се страхуваха. Котките се бяха скрили някъде още с шумното пристигане на първите гости. Куче­тата пазачи, големи черни булдози, бяха утихнали. Сънят им беше сложил намордници. Натъпкали се здравата, те ня-' маха повече сили да ядат.

Ставаше все по-тъмно в оградените градини. Малки мо­миченца се мяркаха тук-там между овошките като джудже­та. В ръцете си носеха запалени маслени лампи или кадил­ници. Сядаха по ниските клони и безгрижно лудуваха.

На няколко места от мангалите, пълни със златист та­мян, се издигаха стълбове от гъст парфюмиран пушек. Ста­ри жени непрекъснато ги допълваха и продължаваха да въртят колелата на молитвите, които звънтяха. С всеки кръг изпращаха хиляди молитви към небето.

Баща ми се измъчваше. Градините му бяха известни в цял Тибет със скъпите експонати и с различните видове дървета. Тази вечер той си мислеше, че къщата му прили­ча на лошо поддържан зоопарк. Ходеше безцелно, чупе­ше ръце и издаваше леки жални звуци всеки път, когато гостенин се спираше и опипваше някоя пъпка. Най-много бяха заплашени кайсиите, сливите и малките ябълкови дървета. По-високите и силни дървета като тополите, върбите, хвойните, брезите и кипарисите бяха обкичени с молитвени знамена, които леко се полюшваха от нежния вечерен полъх на вятъра.

Слънцето изчезна зад далечните върхове на Хималаите: денят беше мъртъв. От ламазрите до нас достигна гласът на тромпетите, които отбелязваха минаването на времето. За­палени бяха стотици маслени лампи. Някои бяха закачени по клоните на дърветата, други се люлееха под сводовете на къщите или се плъзгаха по тихите води на басейна. Тук-там се спираха до листата на водните лилии, както кораби, кои­то засядат в пясък, или достигаха до островчето, където ле­бедите си почиваха.

При един тежък удар върху гонг всички обърнаха глави. Процесията се приближаваше. В градините беше издигната голяма палатка, като едната й страна беше отворена. В нея беше направена естрада с четири тибетски стола.

Процесията достигна до естрадата, водена от четири­ма слуги, като всеки от тях носеше дълга пръчка, на края на която имаше голям факел. Следваха ги четирима музи­канти, които надуваха фанфари. След тях вървяха майка ми и баща ми, които заеха местата си на естрадата, заедно с двама старци от ламазри Оракула на държавата. Те бяха родени в Нешунг и бяха двамата най-добри астролози в Тибет. Точността на предсказанията им беше проверява­на вече много пъти. През миналата седмица Далай Лама ги беше повикал, за да огледат неговото бъдеще. Сега беше редът на едно малко седемгодишно момченце. По цели дни бяха изучавали графиките си, бяха се отдавали на изчис­ления и на безкрайни разговори над трините, еклиптиките, сесквадратите и противоречивите влияния на тази или онази планета. Но към астрологията ще се върна в друга глава.

Двама лами носеха бележките и картити на астроло­зите. Други двама се приближиха и помогнаха на двамата ясновидци да се изкачат по стълбите на естрадата, където двамата застанаха един до друг като статуи от слонова кост. Разкошните им раса от китайски брокат подчерта­ваха годините им. На главите си носеха големи свещени­чески шапки, които изглеждаха тежки за набръчканите им вратове.

Присъстващите се събраха около естрадата и насядаха върху възглавниците, донесени от слугите. Бърборенията спряха, всички гости напрегнаха слух, за да чуят какво каз­ваше Големият астролог с треперещия си глас:

- Лха дре ми шо-нанг-шинг - каза той... Боговете, дяво­лите и хората се държат по един и същи начин. Това обясня­ваше, че е възможно да се предскаже бъдещето.)

С монотонен глас той предсказваше в продължение на цял час, след което си даде десет минути почивка. После продължи да рисува в общи черти бъдещето.

- Хале! Хале! (Необикновено! Чудесно!) - възкликваха очаровано гостите.

И така - моето бъдеще беше предсказано. След трудно изпитание на издръжливостта, момченцето на седем го­дини трябваше да влезе в един ламазри, където щеше да получи образование на монах хирург. Щеше да познае много превратности, след което щеше да напусне родната страна, за да иде да живее сред странни хора. Щеше да загуби всичко, да започне от нищо и накрая може би щеше да успее.

Малко по малко присъстващите се разпръснаха. Гости­те, които живееха далече, щяха да прекарат нощта у дома и да си тръгнат на другия ден. Останалите тръгнаха със свити­те си, като си светеха с факлите. Те се събраха в двора сред чаткането на копитата и прегракналите викове на мъжете. Още веднъж тежката врата беше отворена широко, за да мине вълната от гости. Постепенно шумът от копитата и от при­казките на конниците потъна в далечината и остана само тишината на нощта.