Третото око Т. Лобсанг Рампа към "третото око"

Голяма дейност кипеше още вкъщи. Чаят се лееше, хра­ната издигаше тънка пара пред очите ни, защото веселите гости държаха да се подкрепят малко в очакване на нощта. Всички стаи бяха заети, не остана нито една за мене. Разхож­дах се натъжен и за да ми мине времето, ритах всичко, което намирах пред себе си. Но даже и това занимание не можеше да ме задоволи. Никой не ми обръщаше внимание: гостите бяха уморени и доволни, а слугите - изтощени и раздразне­ни.

- Конете са по-милостиви - измърморих на себе си. - Ще ида да спя с тях.

В конюшните беше топло, фуражът - мек, но сънят ми не идваше. Всеки пък, когато се унасях, някой кон ме побутваше или се стрясках от шума, който идеше от вкъщи. Посте­пенно всичко утихна. Облегнат на лакътя си, гледах навън. Една след друга светлините угасваха. Остана само светлина­та на пълнолунието и отражението й по заснежените пла­нински склонове. Едни от конете спяха прави, а други - на хълбока си. Аз също заспах.

На другия ден грубо ме събудиха. Чух някой да ми вика:

- Махни се оттук, Вторник Лобсанг. Трябва да впрегна конете, а ти ми пречиш.

Станах и тръгнах към вкъщи да намеря някаква храна. Там имаше голямо раздвижване. Хората се приготвяха да си тръгнат и майка ми хвърчеше от група на група, за да си побъбри още малко. Баща ми разговаряше за бъдещото раз­хубавяване на къщата и на градините ни. На един стар при­ятел разказваше, че има намерение да внесе стъкло от Индия и да направи прозорци. В Тибет няма стъкло, не се изработ­ва и е много скъпо да се внесе от Индия. По тибетските рам­ки за прозорци беше опъната полупрозрачна восъчна хар­тия. Отвън поставяха тежки дървени кепенци не поради крад­ците, а за да предпазват от пясъчните бури. Пясъкът (поня­кога това бяха малки парчета от камък) можеше да разкъса всеки незащитен прозорец. Той можеше да нарани ръцете и лицето, ето защо беше опасно да се пътува в сезона на голе­мите ветрове. Жителите на Ласа винаги следяха Върха. Щом внезапно изчезнеше в черна мъгла, всеки тичаше да се под­слони и предпази от жестокия шибащ вятър.

Не само хората се тревожеха: животните също бяха ви­наги нащрек и често можеше да се види как конете и кучета­та тичат пред хората в стремежа си да се подслонят. Бурята никога не можеше да изненада котките, а яковете нямаше от какво да се страхуват.

След като замина и последният гост, баща ми ме пови­ка:

- Иди на пазара и купи това, от което се нуждаеш. Цу знае какво ти трябва.

Мислех си за нещата, които ми бяха необходими: дърве­на гаванка, купичка и голяма броеница. Трите части на ку­пата - кракът, стените и капакът й ще бъдат сребърни. Брое­ницата щеше да бъде дървена и щеше да има чудно хубаво излъскани сто и осем зърна. Това свещено число показваше също така броя на нещата, които един монах трябва да пази в главата си.

Тръгнах с Цу, той - на коня си, а аз - на моето пони. Щом излязохме от двора, най-напред поехме надясно, след Потала - пак надясно и оставихме пътя на Пръстена, за да влезем в търговския квартал. Оглеждах се, като че ли ми беше първо­то идване. В действителност се страхувах, че е последното! Търговците, които идваха в Ласа, се трупаха в магазините и спореха за цените, които предлагаха. Някои носеха чай от Китай, а други - платове от Индия. Проправихме си път до магазина, който ни интересуваше. От време на време Цу раз­меняше поздрави с някой приятел от младини.

Трябваше ми тъмночервено расо, което щяхме да ку­пим "един ръст по-голямо". Не само защото щях да порас­на, но и от практична гледна точка. У нас мъжете носят широкополи дрехи, стегнати в кръста. Така горната част образува джоб, в който се носят всички предмети, с които един тибетец никога не се разделя. "Средният" монах на­пример носи в този джоб гаванка за цампа, нож, купа, раз­лични талисмани, чувалче с печен ечемик и често пъти -порция цампа. Не забравяйте, че монахът винаги носи със себе си всичко, което притежава тук, долу.

Цу огледа моите жалки покупки. Той ми разреши да купя само минимума, и то от лошо качество, както приляга на "беден послушник": сандали, чиито подметки бяха от кожа на як, малка кожена пунгия за печения ечемик, дървена гаванка, купа също от дърво (къде беше сребърната купа на мечтите ми!) и нож. Прибавете и една съвсем обикновена броеница, чиито сто и осем зърна трябваше сам да излъскам, и ето че имате целия списък от предмети, на които имах пра­во. Баща ми беше мултимилионер, притежаваше огромни имения навсякъде из страната, както и много бижута и голя­мо количество злато. Но аз, докато траеше обучението ми и докато баща ми беше жив, трябваше да си остана беден мо­нах.

Гледах улицата, къщите й с големи, издадени напред по­криви. Гледах магазинчетата с крила на акула, покривала­та, прострени върху палатките пред вратите. Слушах весе­лите шеги на търговците, пълните с добродушие пазарлъци на клиентите. По-рано тази улица никога не ми е изглежда­ла така симпатична и завиждах на тези, които я виждаха все­ки ден и щяха да продължават всеки ден да я виждат.

Безпризорни кучета се мотаеха, като подушваха това-онова, разменяйки си по едно ръмжене. Конете чакаха воля­та на господарите си и се поздравяваха с леко цвилене. Яко­вете прегракнало мучаха, като си проправяха път между тълпата пешеходци. Колко ли тайни имаше зад прозорците, покрити с хартия! Колко ли чудесни стоки бяха преминали през здравите дървени порти, донесени от четирите краища на света, и колко ли неща можеха да разкажат отворените кепенци, ако можеха да говорят!

Гледах всичките тези неща, като че ли бяха стари при­ятели. Даже и на ум не ми идваше, че един ден отново ще мога да виждам тези улици, поне от време на време. Мислех за това, което бих искал да правя, което бих искал да купя. Мечтането ми беше грубо прекъснато. Една груба ръка се стовари върху мене, хвана ухото ми и го завъртя силно.

- Хайде, Вторник Лобсанг - изкрещя Цу, като че ли иска­ше целият свят да го чуе, - в статуя ли се превърна! Какво ли имат днес момчетата в главите си, се питам. По мое време не беше така.

Цу хич не искаше да знае дали ще загубя ухото си, като стоя на едно място, или ще го запазя, ако го последвам. Как­во ли можех друго да направя, освен да "се подчиня". На връщане през цялото време Цу яздеше отпред, като мърмо­реше, че не одобрява "днешното поколение, тази банда неспособници, мързеливци, негодници, постоянно с глави в об­лаците." Но когато стигнахме до пътя на Лингкор, ни връхле­тя шибащ вятър, който ми донесе, ако мога така да се изра­зя, един слънчев лъч. Можех да се скрия от него зад могъщи­те форми на Цу.

Вкъщи майка ми хвърли поглед върху покупките ми. За мое най-голямо съжаление тя сметна, че са много хубави. Хранех надеждата, че няма да се съгласи с Цу и ще ми разре­ши да си купя нещо с по-добро качество. Още един път на­деждите ми, че ще имам сребърна купа, се стопиха и трябва­ше да се задоволя с дървената, направена в работилниците на Ласа.

През последната седмица не ме оставиха сам. Майка ми ме влачеше по всички къщи на големци в Ласа, където под­насях моите почитания, без да усетя и за миг, че ме уважа­ват! Майка ми обожаваше излизанията, светските контакти и учтивите бърборения, които съставяха нашата всекиднев­на програма. Отегчавах се до смърт. За мене тези визити бяха истински мъчения, защото не бях надарен със способността да понасям весело лудите. Бих искал да се забавлявам на от­крито и на воля през малкото дни, които ми оставаха: да пускам хвърчила, да правя овчарски скокове или да се уп­ражнявам да стрелям с лък. Но вместо това ме влачеха на­всякъде като як, който е получил награда, за да предизвиква възхищението на стари жени с лоши прически, които нямат какво друго да правят, освен да седят през целия ден върху копринените възглавници и да викат слугите, щом им хрум­не някой каприз.

Не само майка ми ме огорчаваше. Трябваше да придру­жа баща си до ламазри "Дребунг". Със своите десет хиляди монаси, с храмовете си, с малките каменни къщи и големи сгради, чиито балкони са разположени на стълби, този ла­мазри е най-големият в света. Тази общност беше един град, обграден със стени, и като всеки град си живееше самостоя­телно. Дребунг означава "оризова планина", на каквато приличаше отдалече с бляскавите си кули и куполи. Но аз не бях в настроение да се възторгвам от архитектурните красоти: мъчно ми беше, че пилеех останалото ми така ценно време.

Баща ми имаше работа с игумена и с помощниците му и аз се мотаех из манастира като изоставена отломка след буря. Като гледах как бяха тренирани някои от малките послуш­ници, ме побиваха тръпки на ужас.

"Оризовата планина" беше обединила седем ламазри, седем ордена и седем различни колегии. Четиринайсет игу­мена, всички привърженици на желязната дисциплина, оси­гуряваха управлението.

"Когато приятната екскурзия в слънчевата долина" -цитирам дума по дума баща ми - свърши, бях очарован и си отдъхнах с облекчение, като научих, че няма да бъда изпра­тен нито в "Дребунг", нито в "Сера", който се намира на пет километра северно от Ласа.

Седмицата изтичаше. Взеха ми хвърчилата, за да ги по­даряват. Моят арбалет (някогашен лък) и стрели с чудно ху­бави пера бяха счупени, за да ми дадат да разбера, че вече не съм дете и следователно нямам нужда от играчки. Имах чув­ството, че и сърцето ми е счупено, но никой не обръщаше внимание на тази подробност.

В края на деня баща ми ме повика в кабинета си - една прекрасно украсена стая, пълна със стари книги с голяма стойност. Беше застанал до олтара и ми заповяда да коле­нича пред него. Церемонията по Отваряне на книгата щеше да започне. В огромен том - метър и петдесет на трийсет сантиметра - беше разказана цялата история на семейство­то ни от векове насам. В него бяха вписани имената на ос­нователите на фамилията ни, подробно описани подвизите им, които им бяха дали право да получат благороднически титли. Беше разказано също така за заслугите, които наше­то семейство имаше към страната ни и към върховния ни държавен глава. В тези стари пожълтели страници открих цялата ни история. Книгата се отваряше за мене за втори път, защото вече бяха вписани датите на моето зачеване и раждане. Видях данните, които бяха помогнали на астро­лозите да направят предвижданията си, както и картите, които бяха подготвили. Трябваше да се подпиша в Книга­та, защото от следващия ден за мене щеше да започне нов живот с влизането ми в манастира.

Тежката украсена с дърво подвързия беше грижливо поставена върху ръчно набраните листа от хвойна и стегна­та от позлатени закопчалки. Книгата беше тежка. Баща ми даже се залюля малко, когато се надигна, за да я сложи в позлатения шкаф, който я пазеше. С почитание той сложи шкафа под олтара в една каменна ниша. След това стопи малко восък в сребърно менче, изля го върху капака на ни­шата, сложи печата си така, че никой да не може да пипне Книгата.

Настани се удобно върху възглавниците си. Удари леко гонга и един слуга веднага му донесе чай с масло. След като помълча малко, започна да ми разказва тайната история на Тибет, история от хиляди и хиляди години, която по време на потопа е била вече стара. Разказа ми, че в един определен период Тибет е бил покрит от водата на морето - нещо, кое­то било доказано от разкопките.

- Даже и сега, ако някой копае около Ласа, може да на­мери риби вкаменелости, странни черупки и любопитни ме­тални длета, без да се знае за какво са служели.

Монаси, когато изучаваха околните пещери, намираха често такива сечива и ги донасяха на баща ми. Той ми пока­за няколко. След това настроението му се промени.

- Както е писано в Закона, знатното дете ще бъде възпи­тавано със суровост, а към бедния - ще се отнасяш милости­во. Преди да бъдеш приет в манастира, ще трябва да из­държиш едно трудно изпитание.

Много необходимо беше напълно да се подчинявам и да изпълнявам сляпо заповедите, които получавах. Последни­те му думи подсказаха, че няма да прекарам една спокойна нощ.

- Сине мой - каза той, - ти сигурно си мислиш, че съм твърд и равнодушен. Само името на семейството ни е важно. Казвам ти: ако не успееш да влезеш в манастира, не се връщай тук. За тази къща ще си чужденец.

След тези думи ми направи знак да се оттегля, без да добави нищо. Преди това си бях взел сбогом със сестра ми Язо. Тя беше силно развълнувана: често бяхме играли заед­но, а тя беше само едно момиченце на девет години, докато аз щях да навърша седем на другия ден. Беше невъзможно да видя майка ми. Тя си беше легнала и не можах да й кажа довиждане. Отидох сам в стаята си и подредих възглавници­те, които щяха да ми послужат за легло. Легнах, без да ми се спи. Дълго главата ми беше заета от това, което баща ми беше казал. Мислех си за дълбоката му омраза към децата, за идващия ден, в който за пръв път щях да бъда далеч от вкъщи. В небето луната бавно следваше пътя си. Нощна птич­ка подскачаше, като удряше с крила прозореца. Чувах плющенето на хоругвите върху покрива, които се удряха в дърве­ните подпори. Накрая съм заспал, но когато първите слънче­ви лъчи смениха пълнолунието, слуга ме събуди с купичка цампа и чай с масло. Цу се вмъкна в стаята ми, когато дояж­дах постното ядене.

- И така, момчето ми, дойде време да се разделим - каза той. - Слава богу! Ще мога да се завърна при моите коне. Изпълни дълга си и не забравяй нищо от това, на което съм те научил.

Обърна се и си отиде.

Този начин на реагиране беше най-човешкият, макар че по онова време не беше по моя вкус. Сбогуване'с вълнения би направило заминаването ми много по-мъчително. Това първо заминаване, което мислех за последно.

Ако майка ми беше станала, за да си вземе сбогом, си­гурно щях да се опитам да я убедя да ме остави у дома. Мно­го тибетци имат радостно съществуване, а моето беше мно­го трудно. И ако не си бяха взели сбогом с мене, то е защото (открих го по-късно) баща ми беше наредил да стане така, за 1 да се науча още от първите години на дисциплина и суро­вост.

Свърших си закуската, скрих гаванката в мантията, взех още една мантия за сменяне и направих с нея вързопче, в което сложих чифт кетени ботуши. Когато излязох от стая­та си, един слуга ми направи забележка да не вървя шумно, за да не събудя останалите. Вървях по коридора. За времето, през което слязох по стълбите и стигнах до пътя, фалшивият изгрев беше направил място на тъмнината, която предхож­да истинското идване на деня.

Така напуснах дома ни. Сам, изплашен, със свито сърце.