Третото око Т. Лобсанг Рампа към "третото око"

В Шакпори "денят" ни започваше в полунощ. Когато полунощните тромпети засвиреха и ехото им отекнеше в сла­бо осветените коридори, ние полусънени подреждахме възглавниците си и търсехме в тъмното расата си. Спяхме голи. Това се среща често в Тибет, където фалшивата срамежливост не съществува. Тръгвахме облечени, като напъхвахме нещата си в расото. Слизахме, като вдигахме адски шум, защото обикновено по това време на денонощи­ето бяхме в лошо настроение. Една фраза от нашето учение гласеше: "По-добре е духът ти да отпочине спокойно, от­колкото да заемеш положението на Буда и да се молиш ядо­сан." А аз често си мислех: "Хубава работа! Тогава защо не ни оставят душите ни да отпочинат в мир! Това събуждане в полунощ ме ядосва!" Но никой не ми даваше задоволителен отговор и трябваше с другите да отивам в залата за молит­ва. Там светлината от много маслени лампи с мъка пробива­ше облаците от тамян, които плуваха във въздуха. От тази трепкаща светлина и сред движещите се сенки гигантските свещени статуи като че ли оживяваха. Като че ли се покла­няха в отговор на нашите пеения.

Стотици монаси и послушници седяха с кръстосани кра­ка върху възглавниците, наредени от единия до другия край на залата. Те заставаха така, че загърбваха единия ред и сто­яха с лице, обърнато към другия. Пеехме химни и свещени мелодии, като използвахме специални гами, защото ориенталците бяха разбрали, че звуците имат сила. Така както една музикална нота може да счупи чаша, така и едно музикално съчетание от ноти има метафизическа сила. Четяха ни и Кан-Жиур. Спектакълът беше много впечатляващ. Стотици мъже, облечени в кървавочервени раса и украсени с позлатени звезди, се покланяха, пеейки в хор, придружен от високия сребъ­рен тон на малките звънчета и биенето на барабаните. Сини облаци от тамян се образуваха около коленете на боговете, издигаха се като корони и често пъти в тази съмнителна светлина имахме впечатлението, че една или друга от тия статуи ни гледа втренчено.

Службата траеше около час, след което се връщахме да спим върху възглавницата си до четири часа. Друга служба започваше към четири и четвърт. В пет часа получавахме първата храна, съставена от цампа и чай с масло. Даже и тогава трябваше да слушаме монотонния глас на Четеца, като до него се намираше Учителят по дисциплината. Той ни дебнеше с недоверчиво око. Предаваха ни най-различни заповеди и съобщения. В случай че трябваше да се пазарява нещо в Ласа, се съобщаваха имената на монасите, нато­варени да изпълнят тази задача. Те получаваха специално разрешително, с което излизаха от ламазри от този до този час, като имаха право да не присъстват на определен брой служби.

В шест часа бяхме в класната стая готови за първия уче­бен час. Вторият тибетски закон гласеше: "Ще изпълняваш религиозните си задължения и ще учиш." В невежеството на моите седем години не можех да разбера защо трябваше да се подчиняваме на този закон, след като петият гласеше: "За­читай по-големите от тебе, както и знатните" и изобщо не се спазваше. Личният ми опит по-скоро ме караше да вярвам, че има нещо срамно в това да си от "знатен произход". Си­гурно бях жертва на тази знатност. По това време не можех да проумея, че не произходът на човека е от значение, а не­говият характер.

В девет часа прекъсвахме работата, за да присъстваме за около четирийсет минути на друга служба. Тази почивка понякога ни беше добре дошла, но трябваше да внимаваме да сме в класната стая в десет без четвърт. Започвахме да изучаваме друга материя и стояхме в клас до един часа. Все още нямахме разрешение да ядем, служба от половин час предхождаше обеда ни, съставен от цампа и чай с масло. След това идваше редът на домашните работи, които имаха за цел да ни научат да се упражняваме и да разбираме примирени­ето. Най-мръсната и най-неприятната работа като че ли ми беше поверявана "по-често, отколкото ми идеше редът".

В три часа ни събираха за един час обща почивка. Заб­ранено беше да се мърда или бъбри: пълна неподвижност. Не обичахме тази част от програмата, защото един час беше много малко време, за да спим, и много дълго, за да не пра­вим нищо! Лесно можехме да си представим други занима­ния! В четири часа, след почивката, се връщахме в класните стаи. Тогава започваше най-ужасният период от деня. Зани­манията траеха пет часа, без нито секунда почивка, като през тези пет часа не можехме да излезем от клас под никакъв претекст, защото наказанията бяха страшно строги. Учите­лите ни лесно си служеха с дебелите си бастуни, а някои от тях проявяваха истински ентусиазъм в наказването на непос­лушните. Само ученици, които не можеха повече да траят или бяха достатъчно глупави, молеха "да бъдат извинени", защото на връщане наказанието им беше неизбежно.

Освобождаваха ни към девет часа за последната храна за деня, съставена от чай и цампа. Много рядко получавах­ме зеленчуци, което ще рече - резени от ряпа или дребна бакла. Веднъж, още не мога да го забравя, бях на осем годи­ни, когато ни дадоха мариновани в оцет зелени орехови ядки. Обожавах зелените орехови ядки, защото много често ги бях ял у дома. Без да му мисля, поисках от другаря ми да разме­ним моята роба за сменяне срещу неговата порция. Учите­лят по дисциплина ме чу и ме накара да застана в средата на стаята, където трябваше да се изповядам за грешката си. Като наказание за "лакомията" ми беше забранено двайсет и че­тири часа да ям и да пия, каквото и да е. А робата ми я кон­фискуваха, тъй като не ми била необходима, щом съм бил "готов да я заменя за нещо, което не е от първа необходи­мост."

В девет и половина се връщахме към възглавниците ни, към "леглото". Никой не закъсняваше да си легне! Отначало си мислех, че дългите часове ще ме убият, че ще заспя мъртво уморен и няма да се събудя. С другите новаци като мене се криехме по ъглите, за да си правим равносметка. Но скоро свикнах с този ритъм и безкрайните дни не ме измъчваха повече.

Наближаваше шест часа, когато едно момче ме събуди и се намерих пред вратата на лама Минджиар Дондуп. Въпре­ки че не бях почукал, той ме повика да вляза. Стаята му беше много приветлива с красивите картини, някои от които бяха нарисувани направо по стените, а други - върху коприна. Го­лямо Колело на живота беше закачено на стената. На масата му имаше няколко статуетки на богове и богини от злато, от нефрит и от други материали. Когато влязох, ламата беше седнал в положение на лотос пред маса, покрита с книги, и учеше.

- Седни до мене, Лобсанг - ми каза той. - Имаме много да говорим. Но най-напред искам да те попитам като човек, който расте - достатъчно ли ти е храната?

- Да - казах аз.

- - Отец игуменът каза, че можем да работим заедно. Намерихме последното ти прераждане. То е отлично. Иска­ме да развием някои способности и качества, които си имал в предишния си живот. Искаме само за няколко години да асимилираш знания, които един лама натрупва за цял жи­вот.

Той спря и ме огледа настойчиво. Очите му бяха силно проницателни.

- Всички хора трябва да са свободни да изберат пътя си -продължи той. - За четирийсет години твоят път ще бъде мъчително труден, ако избереш добрия път, този който води до големи компенсации в бъдещия живот. За сметка на това по лошия път ще намериш удобства, удоволствия и богат­ства още тук долу, но няма да прогресираш. Ти и само ти можеш сам да избираш.

- Той ме изпитваше с поглед.

- - Учителю - отговорих аз, - баща Ми каза, че ако не ус­пея в ламазри, не трябва да се връщам при него. Как мога да водя удобен живот, щом нямам къща, където да се върна? И кой ще ми покаже добрия път, ако го избера?

Той ми се усмихна:

- Забрави ли? Намерихме последното ти прераждане. Ако избереш лошия път, пътя на лесното, ще бъдеш настанен в един ламазри като Живо прераждане и за няколко години ще бъдеш натоварен да бъдеш отец игумен. Баща ти няма да нарече това неуспех!

Нещо в тона му ме накара да попитам:

- А за вас, отче, ще бъде ли неуспех?

- Да - отговори той - като зная това, което зная, за мене ще бъде неуспех.

- Кой ще ме води и учи?

- Аз ще ти бъда водач, ако избереш добрия път, но ти

трябва да решиш. Никой няма право да ти повлияе.

Вдигнах очи към него. Гледах го. Харесваше ми това, което виждах: едър мъж, с жив поглед на черните очи, с от­крито лице и огромно чело. Да, той ми беше симпатичен! Въпреки че бях само на седем години, животът ми беше тру­ден и бях видял вече много хора. Наистина можех да съдя за качествата на човека.

- Учителю - казах аз, - бих искал да бъда ваш ученик и да избера добрия път.- И добавих с мрачен тон: Но това все пак не ме кара да обичам труда!

Той започна да се смее и хубавият му смях ми стопли сърцето.

- Лобсанг, Лобсанг, никой от нас не обича да работи упо­рито, но рядко са тези, които са достатъчно искрени, за да го признаят.

Той погледна книгата си и продължи:

- Скоро на главата ти ще бъде направена малка опера­ция, за да придобиеш ясновидство. След това ще използва­ме хипнозата, за да ускорим обучението ти. Благодарение на нас ще напреднеш в метафизиката, както и в медицината!

Чувствах се по-скоро потиснат след тази програма: ра­бота и пак работа, и още работа! А имах чувството, че само това бях правил през изминалите седем години, без да имам много време за игра и...хвърчила!

Ламата като че ли четеше мислите ми.

- Да, вярно е, момчето ми - каза той. - Но хвърчилата ще дойдат по-нататък и това ще са истински хвърчила, които пренасят хора. А сега трябва да направим програма, колко­то се може по-разумна.

Наведе се над книжата си.

- Да видим сега...От девет до девет? За начало ще може. Идвай тук всяка сутрин, вместо да присъстваш на литургия­та, и ще видиш интересни неща, за които ще разговаряме. Започваме от утре. Имаш ли нещо да предадеш на майка си и на баща си? Утре ще ги видя. Дай им плитката си!

Бях напълно смаян. Когато момче е прието в ламазри, му обръсват главата и му отрязват плитката, която изпра­щат на родителите му по малък ученик като символ, че синът им е приет. А ето че лама Минжиар Дондуп щеше лично да отнесе плитката! Това значеше, че поема пълна отговорност за личността ми, че бях неговият "духовен син". Този Лама беше много важен човек, човек с рядка интелигентност, и се радваше на завидна репутация в целия Тибет. Бях сигурен, че под ръководството на такъв учител не бих могъл да не успея.

Когато се върнах в класната стая, бях много разсеян. Мислите ми бяха другаде и благодарение на това учителят имаше възможност да удовлетвори желанието си да наказ­ва!

Строгостта на учителите ми изглеждаше много голяма. Но за да се утеша, си казвах, че съм дошъл тук да се уча. Ето защо се бях превъзпитал, макар да не знаех какво трябва да науча отново. В Тибет твърдо вярваме в превъзпитанието. Мислим, че едно същество, достигнало определено равнище в еволюционното си развитие, може да избере друго равни­ще на съществуване или да се върне на земята, за да увеличи познанията си, или да помага на другите. Случва се така, че, да речем, един мъдрец има да изпълни определена задача през живота си, а умира, преди да е успял да я доведе докрай. Ние сме убедени, че в такъв случай той може да се върне на земя­та, за да си довърши делото, при условие, че то е благотвор­но за другите. Малко хора могат да установят предходните си превъплъщения. Необходими са някои знаци, много пари и време. Тези, които като мене притежават такива знаци, се наричат "живи превъплъщения". През младостта си те се подчиняваха на най-строга дисциплина, както беше с мене, но ставаха обект на всеобща почит с напредването на възра­стта. Мене щяха да ме накарат да следвам специално обуче­ние с цел да усвоя окултни знания. Защо тогава не го знаех!

Няколко удара ме накараха да подскоча: бях върнат в действителността на класната стая.

- Глупак! Да не би демоните да са влезли в дебелата ти глава? Аз не мога да кажа подобно нещо! Имаш късмет, че удари часът на службата.

Учителят, вън от себе си, за всеки случай ме възнагради с една плесница, която добре усетих, и излезе с големи крач­ки.

- - Не забравяй, че днес следобед сме "в кухнята" - ми каза моят съседът. - Надявам се, че ще можем да си напълним торбите с цампа.

Трудът в кухнята беше тежък, защото "готвачите" ни третираха като роби. След работата не можеше и дума да става да си починем: два часа тежък труд и се връщахме на­право в класната стая. Понякога ни задържаха в кухнята и закъснявахме за час. Там ни посрещаше един кипнал учител, който ни натупваше с пръчката, без да се интересува от обяс­ненията ни.

Първата ми задължителна работа щеше да си остане и последна. По покритите с големи каменни плочи коридори без ентусиазъм стигнахме до кухните. Монах в много лошо настроение ни чакаше на вратата.

- Бързайте, банда от мързеливци и негодници! - викаше той. - Първите десет - на котлите!

Аз бях десети номер и по малка стълба слязох с другите. Горещината ни смазваше. Пред нас огнищата хъркаха с чер­веникав пламък. Около котлите имаше огромни купчини от говежди тор. Той служеше за гориво.

- Хващайте лопатите и хвърляйте до смърт! - извика мо­нахът, който ръководеше операциите.

Аз бях само на седем години, загубен в групата ученици, най-младият от които не беше на по-малко от седемнайсет години. Имах сили, колкото да вдигна лопатата, когато се опитах да заредя един котел, но обърнах съдържанието й върху краката на монаха. Той извика от болка, сграбчи ме за гърлото, завъртя ме и...се спъна. Изхвърчах назад. Про­низа ме ужасна болка и усетих отвратителната миризма на изгоряла плът. Бях паднал върху червения край на метална пръчка, която излизаше от котела. Като виках от болка, се затъркалях в топлата пепел. Лявото ми бедро горе на прегъвката беше изгоряло до кокала. Още ми стои белегът от раната, който и днес ми създава неприятности. Благода­рение на него по-късно японците успяха да установят моята самоличност.

Настъпи всеобщо объркване. Монаси тичешком заприиждаха отвсякъде. Бързо ме вдигнаха от пода, където лежах в пепелта. По цялото тяло имах повърхностни изгаряния, но това на бедрото ми беше наистина много сериозно. Бързо ме отнесоха някъде из горните етажи, където един лама ле­кар се опита да ми спаси крака. Металната пръчка беше мръсна и беше оставила в бедрото ми парченца от ръжда.

Той извади парченцата и почисти раната. Направи й комп­рес от стрити на прах билки и го завърза здраво, за да се задържи на мястото. Останалата част на тялото проми с от­вара от билки, което много ме успокои.

Болката ме пронизваше и бях сигурен, че няма да мога повече да си служа с крака. След като приключи, ламата по­вика един монах, който ме отнесе в съседната стая и ме сло­жи да легна върху възглавници. Влезе стар монах, седна до главата ми и започна да мърмори молитви. "Хубава работа - си мислех, - след като стана злополуката, се молят за душа­та ми." От този опит и от мъченията на ада взех решение да водя почтен живот. Спомних си за една картина, на която дяволът измъчваше жертвата си почти на същото място, къде­то бях изгорен.

Може би обратно на онова, което можете да си пред­ставите, се мисли, че монасите са ужасни хора. Но какво представлява един монах? За нас тази дума важи за всеки мъж, който живее в ламазри, даже и да не е религиозен. Все­ки или почти всеки може да стане такъв. Случва се да из­пратят зидар в ламазри, "за да стане монах", без изобщо да са го питали. Понякога човек, на когото му е омръзнало да пасе овцете и желае да има покрив над главата си, когато температурата падне до четирийсет градуса под нулата. Тогава той става монах не по религиозни убеждения, а за да си осигури известен комфорт. Ламазрите използват този тип "монаси" като прислуга - да строят, да орат, да метат. Навсякъде другаде тези мъже носят името "слуги" или нещо от този род. По-голямата част от тях съществуваха трудно: да се живее на височина от три до седем хиляди метра не е лесно и често пъти те бяха много груби с нас, поради липса на въображение и на чувствителност. За нас монах беше синоним на мъж. Използвахме съвсем други думи, за да посочим тези, които влизаха в религията. Шела беше уче­ник, новак, млад монах. Траппа е думата, която отговаря най-добре на онова, което обикновено разбират под "мо­нах". Думата лама се употребява без ред. Ако траппите са подофицерите, то ламите са офицерите. Ако се съди по пи­санията на западните хора, ние имаме повече офицери, от­колкото войници.

Ламите са учители. Ние наричаме учителя си гуру. Ламата Минджиар Дондуп щеше да бъде моят гуру, а аз щях да бъда неговият шела. След ламите идваха абатите или игуме­ните. Не всички отговарят за един манастир. Много от мо­насите имаха високи постове в администрацията или ходеха _От един ламазри в друг. Понякога се случваше един лама да има по-висок пост от един абат, всичко зависеше от дейнос­тта му. Тези, които бяха "живите превъплъщания", а беше доказано, че и аз ще бъда такъв, можеха да станат абати на четирийсет години при условие, че успееха да издържат един много труден изпит. Стриктни и строги, те нямаха право да бъдат лоши и несправедливи. Имаме и монаси полицаи. Единствените им функции бяха да поддържат реда, нямаха нищо общо с церемониите в храма, освен че трябваше да присъстват и да бдят всичко да става по правилата. Те често пъти бяха жестоки като повечето слуги, както вече казах. Един владика не може да бъде осъден, защото неговият помощник-градинар се държал лошо! Както и не може да се очаква от един помощник-градинар да се държи като светец само защото работи за владика!

В нашия ламазри съществуваше и затвор. Едно място, където нищо не беше приятно, но и характерите на тези, ко­ито бяха затворени, също не бяха приятни. Убедих се в това, когато сам трябваше да лекувам един затворник, който се беше разболял. Това стана, когато щях да напускам манас­тира. Повикаха ме в затвора. В задния двор видях парапети, високи по един метър, разположени в кръг и построени от големи квадратни камъни. Дебели каменни плочи, всяка кол­кото човешко бедро, бяха разположени на върха, като зат­варяха кръгъл отвор от три метра в диаметър. Четирима мо­наси полицаи хванаха централната каменна плоча и я сва­лиха. Един от тях се наведе, взе въже от косъм на як, в края на което имаше халка, която като че ли не беше здрава. Гле­дах ги без ентусиазъм: трябваше ли наистина да им поверя живота си?

- Сега, уважаеми лама лекар, каза един - ако обичате, елате и сложете крака си в тази халка. Ще ви свалим.

Подчиних се с нежелание.

- Вие имате нужда от светлина - каза един монах полицай, като ми подаде факел, направен от въже, напоено с мас­ло.

Станах още по-песимистичен. Трябваше да се държа за въжето с факела в ръка, като трябваше да внимавам да не запаля дрехите си или тънкото въже, което така несигурно ме държеше! Все пак слязох на осем или десет метра дълбо­чина между лъскави от влагата стени до пода, покрит с мръсо­тии. В светлината на моя факел забелязах сгушено до стена­та тяло, един беден нещастник с лице на престъпник. Само с един поглед разбрах: нямаше аура, значи животът беше на­пуснал тялото. Казах молитва за блуждаещата му душа, зат­ворих очите със свиреп поглед и извиках да ме изнесат. Мо­ята задача беше свършена. Мъжете, които трошат телата, щяха да излязат на сцената. После разпитах за престъплени­ето му и научих, че затворникът бил бездомник, който беше дошъл в манастира, за да намери маса и покрив, и през една нощ убил монах, за да присвои дребните му вещи. След като го били хванали, го върнали на мястото на престъплението. Но всичко ме отдалечава от злополуката по време на първа­та ми "кухненска работа".

Освежителният ефект от билковия разтвор беше преми­нал: имах усещането, че съм одран жив. Болките в крака ми се увеличиха и мислех, че ще експлодирам. С трескавото си въображение виждах как са сложили факел в дупката на бед­рото ми.

Времето минаваше. Слушах шумовете на манастира. Някои ми бяха близки, но имаше и такива, които не позна­вах. Страшни пристъпи на болка преминаваха през тялото ми. Лежах по корем, но отпред също бях изгорен от гореща­та пепел. Чух лек шум. Някой беше седнал до мен. Един глас, изпълнен с добрина и съчувствие - гласът на лама Ниджиар Дондуп - промърмори:

- Много стана, малкият ми. Спи.

Леки пръсти се плъзнаха по гръбначния ми стълб. Още и още. Загубих съзнание.

Бледо слънце блестеше пред очите ми. Събудих се, като примигвах. Първата ми мисъл, когато дойдох на себе си, беше, че някой ме рита, защото бях спал много дълго. Опи­тах се да скоча от леглото, за да присъствам на службата, но паднах. Кракът ме болеше за хиляда умрели! Кракът ми...

- Стой мирен, Лобсанг - ми каза гласът, изпълнен с ме­кота, - днес си почиваш.

Завъртях неловко главата си и видях за мое най-голямо учудване, че се намирам в стаята на ламата и че той беше седнал до мене. Той забеляза изненадата ми и се засмя.

- Защо си изненадан? Не е ли нещо нормално двама при­ятели да са заедно, когато единият е болен?

Отговорих с немощен глас:

- Но вие сте един Голям лама, а аз съм само едно малко момче.

- Лобсанг, ние сме били вече заедно в други животи. Ти не си спомняш...засега. Но аз си спомням, че бяхме много близки в последните си превъплъщения. А засега трябва да си почиваш, за да си стъпиш на краката.. Ще спасим крака ти, не се тревожи.

Мислех си за Колелото на съществуването и за законите в свещените ни книги:

"Щедрият човек ще има неспирно благополучие, дока­то скъперникът няма никога да познае съчувствието".

"Нека силният човек да бъде щедър към тези, които го умоляват. Нека да размишлява дълго над дългия път на жи­вота. Защото богатствата се въртят като колелетата на ко­лесница: днес са твои, утре ще са на друг. Просякът днес, ще бъде утре принц, а принцът може да стане просяк."

Тогава разбрах, без да се съмнявам и въпреки страдани­ята и младостта ми, че ламата, който сега беше моят водач, беше човек със сърце и че щях да следвам колкото се може по-добре наставленията му. Ясно беше, че знаеше много неща за мене, много повече от това, което аз знаех. Бях нетърпе­лив да работя с него и реших никой да няма по-добър уче­ник. Ясно чувствах, че съществува силен афинитет между нас и бях очарован, че съдбата ме слагаше под неговото ръко­водство.

Обърнах главата си, за да гледам през прозореца. Лег­лото ми от възглавници беше поставено върху маса, за да мога да виждам навън. Колко беше странно да лежа така на около метър над пода! Детското ми въображение сравни по­ложението ми с птичка, кацнала на клон. Но спектакълът вън беше грандиозен. Много надалече, отвъд покривите, които бяха под прозореца ми, Ласа се изтягаше на слънцето с малките си с нежен цвят къщички, които от разстоянието изглеждаха още по-мънички. В долината реката Кий криволичеше край най-зелените поляни в света. Далечните плани­ни бяха пурпурни под белите си калпаци от блестящ сняг. Склоновете на по-близките планини блестяха от позлатени­те покриви на ламазрите. Отляво само масата на Потала об­разуваше малка планина. Малко надясно имаше горичка, от която изплуваха храмове и колежи. Това беше владението на Държавния оракул, важна личност, чиято единствена роля в съществуването му се състоеше в това, да установи връзка между материалния и нематериалния свят. Пред очите ми, долу в двора, монаси от най-различни рангове отиваха някъ­де и се връщаха. Някои от тях, работниците, носеха тъмно­кафяви раса. Малка група от момчета, учещи се в далечен ламазри, бяха облечени в бяло. Монасите от висок ранг бяха облечени в пурпурночервени или кървавочервени раса. Чес­то носеха позлатени бродирани звезди, което значеше, че принадлежат към високата администрация. Някои от тях яз­деха коне или понита. Миряните използваха ездитни живот­ни в различни цветове, а свещениците - задължително бели. Всичко това ме караше да забравя настоящето. Това, което най-много ме занимаваше, беше да се оправя и отново да си служа с краката.

След три дни реших, че трябва да стана и да се опитам да вървя. Целият ми крак беше вцепенен и страшно ме бо­леше. Мястото около раната беше възпалено и имаше мно­го гной от парченцата ръжда, които беше невъзможно да се отстранят. Не можех да вървя сам и ми направиха нещо като патерица, с която подскачах като ранена птичка. Тя­лото ми беше покрито с мехури, но кракът ме караше да страдам повече от всичко останало. Да седна ми беше невъзможно, но и да легна можех само настрани или по корем. Не бях в състояние да присъствам на службите или да ходя в клас. Ето защо моят водач, лама Минжиар Дондуп, на практика ми даваше уроци от сутрин до вечер. Той заяви, че е доволен от знанията, които бях придобил през "младостта ми".

- Но много от тях са смътни спомени от последното ти превъплъщение - каза той.