6. ЖИВОТЪТ В ЕДИН ЛАМАЗРИ
Минаха две седмици. Изгарянията по тялото ми бяха почти оздравели. Кракът ми ме измъчваше още, но се оправяше. Пожелах да се занимавам като другите, защото имах нужда да се движа. Разрешиха ми това и също така ми разрешиха да сядам както мога, даже и да лягам по корем. Тибетците сядат с кръстосани крака. Това е положението на Лотоса. Бях неспособен да го правя заради крака ми.
През първия ден, когато се върнах при другарите си, трябваше да се работи в кухнята следобед. Дадоха ми една табличка и бях натоварен да държа сметка за торбите изпечен ечемик. Ечемикът се разстилаше върху пушещите плочи. Казанът, на който се бях изгорил, се намираше отдолу. След като ечемикът беше равномерно разстлан по пода, отидохме в стаята, където той се смачкваше, когато биваше изпечен. За целта използвахме каменен конус метър и шейсет в най-широката част. По стената бяха издълбани бразди и гнезда така, че да задържат зърната. Огромен камък също с формата на конус беше поставен вътре по такъв начин, че да се запази луфтът. Камъкът се държеше от една излъскана от годините греда, като на двата й края бяха завързани по-малки греди като лъчите на джанта. Изпеченият ечемик се изсипваше в басейна, а монаси и деца хващаха лъчите, за да завъртят камъка, който тежеше много тонове. След като камъкът се задвижеше, работата ни не беше толкова мъчителна и ние пеехме песни в хора. Там поне можех да пея, без да ме хванат! Но да се помръдне този дяволски камък беше трудно. Всички трябваше да помогнат, а след това трябваше много да се внимава да не спре. В басейна се добавяха нови количества ечемик, а смачканият се изгребваше от дъното. Смачканото зърно отново се разстилаше върху пушещите плочи и отново изпечено, образуваше основата на цампата. Всеки от нас носеше със себе си торба за цампа за една седмица или по.точно - необходимото количество от смачкан и изпечен ечемик. Когато се хранехме, изваждахме от кожените си торбички малко количество и го сипвахме в гаванките. След като добавяхме чай и масло, разбърквахме сместа с пръсти, докато стане нещо като войнишка каша, и я изяждахме.
На другия ден приготвяхме чая. Отидохме в другата част на кухнята, където се намираше казан с шестотин седемдесет и пет литра вместимост. Казанът беше почистен с пясък и блестеше като нов. Рано сутринта го бяха напълнили до половината и сега вреше. Ние трябваше да донесем кубчета чай и да ги смачкаме. Всяко кубче тежеше между седем и осем килограма и го пренасяха от Китай или Индия през планинските проходи до Ласа. Смачканите парчета се хвърляха във врящата вода. Един монах добавяше голямо парче сол, а друг - определено количество сода бикарбонат. Когато течността завираше, се добавяха няколко лопати разредено масло и сместа се оставяше да ври на огъня с часове. Този чай имаше отлични хранителни качества и смесен с цампата, ни беше достатъчен, за да живеем. Казанът трябваше да бъде винаги топъл и когато се изпразнеше, веднага го напълваха. Най-тежката част от подготовката беше поддържането на огъня. За гориво вместо дърва използвахме сухи изпражнения от як и на практика винаги имахме неизчерпаеми резерви. Говеждият тор, след като се запали, отделяше горчив и вонящ пушек.
Всичко, което беше изложено на пушека, постепенно почерняваше, а порите по лицата се запушваха и израженията ставаха мрачни.
Бяхме задължени да вземаме участие в домашните работи не поради липса на работна ръка, а за да премахнем всяка разлика в класите между нас. Ние мислим, че има само един враг: човекът, когото не познаваме. Работете до един човек, говорете му, опознайте го и той ще престане да бъде ваш враг.
В Тибет един път в годината хората, които упражняват някаква власт, стават обикновени хора и който и да е от техните подчинени може да им каже точно какво мисли за тях. Ако някой абат се е показал като груб човек, това му се казва и ако упрекът е основателен, не се вземат никакви мерки срещу оплакващия се. Тази система действа добре и помага рядко да стават злоупотреби. Тя осигурява един вид справедливост спрямо големите и дава на подчинените им чувството, че и те могат да кажат думата си.
Колко неща имахме да учим в клас! Седяхме в редове направо на земята. Когато преподаваше урока си, учителят стоеше пред нас и пишеше на таблото. Но когато си учехме уроците, той се разхождаше зад гърбовете ни и трябваше да учим сериозно, защото не знаехме кого от нас дебне! Никога не се разделяше със сопата си, истински боздуган, и не се колебаеше да ни налага върху независимо коя част от анатомията ни, която му беше под ръка. Раменете, гърба, ръцете, да не говорим за "класическото място" - за учителя нямаше значение къде удря, важното беше да ни боли!
Учехме много математика - дисциплина, която е основна за астрологията. И наистина, нашата астрология няма нищо общо със случайността. Тя се прилага въз основа на научни принципи. Щяха да ми натъпчат главата с нея, защото е от първа необходимост за упражняване на медицината. За предпочитане е да се лекува дадена личност в зависимост от астрологичния й знак, вместо да се предпише лекарство, от което се очаква добър ефект под предлог, че вече е излекувало някого. По стените до големите астрологически карти имаше и карти с растения. Те се сменяха всяка седмица, защото трябваше да научим всички видове. По-нататък щяха да бъдат организирани екскурзии за събиране и приготвяне на растенията, но ние щяхме да участваме само след като придобием дълбоки познания. Трябваше да ни имат доверие, а не да ни оставят да събираме лоши видове. Тези разходки - "операция билки" - бяха добра почивка за нас, особено след монотонния живот в манастира. Някои траеха по три месеца. Отивахме до Високите земи, една област, която се намира от шест до осем хиляди метра над морското равнище и е заобиколена от ледници. Там обширни области, покрити с ледове, се редуваха със зелени долини с умерен климат, поради топлите извори. В тази област можеше да се направи единствен по рода си в целия свят опит. На разстояние от петдесет метра можеше да се премине от температура четирийсет градуса под нулата по Фаренхайт към температура от сто и повече градуса над нулата. Тази част на Тибет беше непозната за всички с изключение на неголям брой монаси.
Религиозното ни учение беше много развито. Всяка сутрин трябваше да рецитираме Законите и Етапите на Средния път. Ето тези закони:
1. Имай вяра в шефовете на ламазри и на страната.
2. Изпълнявай религиозните си задължения и учи с всички сили.
3. Почитай родителите си.
4. Уважавай добродетелните хора.
5. Почитай по-големите от тебе и хората със знатен произход.
6. Служи на родината си.
7. Бъди честен и верен във всяко нещо.
8. Грижи се за приятелите си и за родителите си.
9. Служи си правилно с храната и с богатството.
10. Следвай примера на почтените хора.
11. Бъди признателен и се отплащай за добрината.
12. Бъди умерен във всяко нещо.
13. Пази се от всякаква завист и ревност.
14. Пази се от всякакъв скандал.
15. Бъди мил с думите и с действията си и не прави зло на никого.
16. Търпи страданието и мъката с търпение и примирение.
Непрекъснато ни повтаряха, че ако всички се подчиняват на тези закони, няма да има нито различия, нито несъгласие.
Нашият ламазри беше известен със своята строгост и със суровата система на възпитание. Голям брой монаси, дошли от другите манастири, си отиваха, за да имат по-удобно съществуване. Ние, които бяхме част от елита, ги смятахме за не-успели в сравнение с нас. Много ламазри нямаха нощна служба; монасите им лягаха по здрач и ставаха призори. Ние презирахме тези мекушави монаси и макар че мърморехме срещу нашия правилник, щяхме да сме още по-недоволни, ако беше променен и от това последваше да се принизим до посредственото равнище на другите.
Трябваше и да се елиминират слабите. Само най-силните мъже се връщаха от експедициите във Високите земи, където климатът беше леденостуден и където отиваха само монаси от Шакпори. Нашите учители оставяха сами тези, които можеха да се приспособят, без да излагат на опасност живота на другите. През първата година нямахме никаква почивка, никакви развлечения и възможност да играем. Всяка наша минута беше посветена на ученето и на работата.
За едно нещо и сега съм признателен на нашите учители и то е начинът, по който ни научиха да ползваме паметта си. По-голямата част от тибетците имаха добра памет, но ние, които се учехме, за да станем монаси лекари, трябваше да знаем имената и характеристиките на всички билки, а така също и на смесите, и на начина им на употреба. Трябваше да познаваме основно астрологията и да можем да рецитираме текстовете на светите ни книги.
Методът за трениране на паметта беше изработен в продължение на векове. Приемаше се, че се намираме в стая с хиляди и хиляди чекмеджета. Всяко чекмедже си имаше етикет, който лесно можеше да се прочете. Всяко нещо, на което ни учеха, трябваше да бъде класифицирано и сложено в съответното чекмедже. Ние трябваше да можем много лесно да си представим тази операция: "да видим точно"2 "нещото" и точното място, където се намираше "чекмеджето".
С малко тренировка беше необикновено лесно мисловно да се навлезе в стаята, да се отвори съответното чекмедже и да се извади от него търсеното понятие и всичко, което се отнасяше до него.
Учителите ни полагаха много усилия, за да ни накарат да разберем необходимостта от тренираната памет. Провокираха ни с въпроси с цел да ни изпитат. Във въпросите нямаше никаква логика, за да не може да се установи връзката помежду им. Често пъти те бяха свързани с неясни текстове от светите ни книги, като между тях вмъкваха относителни въпроси за билките. Всеки пропуск беше наказван сурово: да не ни услужи паметта беше непростим грях, срещу който се вземаха строги мерки. Разполагахме с много време, за да си освежим паметта. Например учителят ни казваше:
- Ти, момчето ми, искам да ми кажеш петия ред от осемнайсетата страница на седми том от Кангиур. Отвори чекмеджето. Да видим какъв е този ред.
Ако не можеш да отговориш за десет секунди, по-добре беше да си мълчиш, защото наказанието беше още по-страшно, ако допуснеш грешка, колкото и малка да е тя. Не можехме винаги да имаме под ръка светите ни книги. Книгите ни от хвърчащи листове, стегнати от две дървени подвързии, бяха широки един метър и дълги четирийсет сантиметра. По-късно констатирах, че е чудесно човек да има добра памет.
През първите дванайсет месеца ни беше забранено да напускаме манастира. Тези, които излизаха, намираха затворена вратата, когато се връщаха. Това правило беше в сила само за "Шакпори", където дисциплината беше толкова строга, че се страхувахме да излезем, защото нямаше повече да се видим. Признавам си, че бих избягал само ако имаше къде да отида. След една година все пак се бях приспособил.
През първата година не ни разрешаваха да играем. Непрекъснато работехме и това помогна лесно да бъдат елиминирани слабите деца, които бяха неспособни да издържат на нервното напрежение. След тези трудни месеци открихме, че почти бяхме забравили как се играе. Спортът и упражненията имаха за цел да ни направят по-твърди и ние имахме голяма практическа полза. В ранното си детство обичах кокилите и ми разрешиха и тук да им посветя малко време. Отначало си правехме кокили, които ни издигаха от земята, колкото ръста ни. Като понатрупахме опит, ги правехме по три метра. Покачени на тях, ние се пъчехме из двора, завирахме носове в прозорците и сигурно бяхме отвратителни.
За да стоим на едно място, пренасяхме последователно тежестта на тялото от единия на другия крак, все едно че ходим, и това ни позволяваше да пазим равновесие. Трябваше малко да не невнимание, и падахме. Борехме се помежду си. Всеки екип се състоеше от десетина момчета, заставахме в една линия на разстояние едни от други на около трийсет метра. По даден сигнал двата екипа се втурваха един срещу друг, като викаха диво, което трябваше да изплаши и да накара демоните да избягат на небето. Вече казах, че момчетата от моя клас бяха много по-големи от мене. В борбата от този вид ръстът ми помагаше. Другите се местеха тежко, докато аз можех да се промъквам между тях, като дърпах кокилите на едни или бутах и изпращах на земята голям брой противници. Върху кон не бях толкова блестящ, но щом трябваше да се оправям сам, оправях се.
Кокилите ни помагаха да пресичаме реките. Покачени на тях при условие, че внимаваме, можехме да стигнем на другия бряг, без да обикаляме и търсим брод. Спомням си, че един път бях на кокили от два метра и трябваше да пресека река, която беше на пътя ми. Бреговете бяха стръмни и нямаше брод. Седнах на брега и влязох с кокилите във водата. Тя стигаше до коленете ми, а по средата достигна до кръста ми. Точно в този момент чух шум от стъпки. Някакъв мъж вървеше по брега и хвърли само бегъл поглед към малкото момче, което преминаваше реката. Сигурно, след като забеляза, че водата ми стига до кръста, си е помислил: "Ето брод!"
Чух шум от скачане във водата и човекът изчезна. Раздвижи се, главата му се показа на повърхността, ръцете му се заловиха за брега и успя да се измъкне. Последваха ужасни думи и след като разбрах какви намерения е имал по отношение на мене, кръвта ми замръзна. Побързах към брега и щом излязох от водата, хукнах със скорост, каквато по-рано никога не бях развивал.
Вятърът, който като че ли постоянно духа в Тибет, можеше да бъде опасен, когато бяхме на кокилите. Случваше се, когато играехме на двора, да забравим за него и от възбудата на играта да излезем от заслона, който ни предлагаха стените. Тогава силният вятър влизаше в расата ни и ни събаряше в безпорядък от крака, ръце и кокили. Нямаше ранени. Благодарение на джудото се бяхме научили да падаме, без да ни боли. Понякога се отървавахме със синини и обелени колена, но това бяха дреболии. Разбира се, имаше и такива, които биха се спънали и в сянката си и понякога си чупеха крак или ръка.
Един от нас можеше да направи "слънце", както си вървеше с кокилите. Като се опираше на горната им част, той изваждаше краката си от стремената и се завърташе около себе си. Краката му се издигаха вертикално и падаха точно на местата си. Той можеше да направи няколко пъти последователно това упражнение, без да нарушава ритъма. Аз можех да скачам на кокилите си, но при първия опит паднах много тежко. Стремената се изместиха и се строполих. След това приключение внимателно оглеждах ремъка.
Щях да бъда на осем години, когато лама Минжиар Дондуп ми каза, че според астролозите веднага на другия ден ще бъде благоприятно да ми бъде "отворено Третото око". Това никак не ме безпокоеше, защото знаех, че той ще бъде там, и му имах пълно доверие.
С Третото око щях да стана способен, както той ми беше повтарял много пъти, да видя човечеството такова, каквото е в действителност. За нас тялото е само една черупка, движена от големия "Аз", "Над мене", който поема командването по време на съня ни и след смъртта. Ние вярваме, че човекът е въплътен в недъгаво тяло, за да се учи и да прогресира. Когато спи, човек се среща с един друг план на съществуване. Той си ляга, за да си почине, и когато дойде сънят, духът му се освобождава от материята, започва леко да плава, като в същото време остава свързан с тялото със "сребърна връв", която се прекъсва при смъртта. Сънищата са преживени опити върху духовния план на съня. Когато духът се връща в тялото, шокът от събуждането деформира паметта на сънищата. "Сънищата" могат да изглеждат абсолютно неправдоподобни за човек, който е в будно състояние. Но този въпрос ще бъде разгледан обширно по-нататък, когато ще разкажа за моя личен опит в тази област.
Аурата, която обкръжава тялото, независимо от това кой може да я види при определени условия, е само отблясъкът на Жизнената сила, която гори вътре в съществото. Ние мислим, че тази сила е електрическа като на светкавиците. Западните учени могат да измерят и запишат "електрическите вълни на мозъка". Онези, които се смеят на неща от този род, би трябвало да помислят върху този факт, а така също за короната на слънцето и за пламъците й, които горят на милиони километри от самия диск. Обикновеният човек не може да види тази корона, но тя е видима по време на слънчево затъмнение за тези, които искат да я видят. А това, дали хората вярват или не - не променя нищо. Това, че не се вярва, няма да попречи на короната да съществува. Тя си е все там. Същото е и с човешката аура. Ето тази аура, както и други неща, ще ми позволи да видя отварянето на Третото око.
Сподели с приятели: |