Третото око Т. Лобсанг Рампа към "третото око"

Рожденият ми ден дойде. Беше ден на свобода, без уро­ци и служби. Рано сутринта лама Минжиар Дондуп ми беше казал:

- Забавлявай се хубаво днес, Лобсанг, ще дойдем довече­ра.

Колко хубаво беше да мързелувам, легнал по гръб под слънчевата светлина...Покривите на Потала блестяха под очите ми. Зад мене синееха водите на Норбу Линга —Парка "Скъпоценен камък" - и ми се искаше да се разхождам на борда на кораб от кожа. На юг можех да видя група търгов­ци, които преминаваха Кий Шу с помощта на плоскодънна лодка. Как бързо мина денят!

Денят умря и се роди вечерта. Влязох в малка стая, от която не биваше да излизам. Чух, че кечени ботуши се плъзгат леко по плочите на коридора и три лами от висок ранг вля­зоха в стаята. Те поставиха на челото ми компрес от билки и здраво го стегнаха. Лама Минжиар Дондуп беше един от тях. Махнаха компреса, почистиха и избърсаха челото ми. Един лама като Херкулес седна зад мене и взе главата ми между коленете си. Вторият взе кутия, от която извади инструмент от лъскава стомана. Този инструмент приличаше на шило, но не беше кръгъл, а завършваше във формата на U и върхът му беше фино назъбен. След като го огледа, ламата -о стери­лизира върху пламъка на лампа.

- Операцията ще бъде болезнена - каза моят Водач, като ми взе ръцете - и е много важно да запазиш цялото си съзна­ние. Няма да трае дълго. Постарай се да бъдеш колкото се може по-спокоен.

Пред очите ми имаше цял куп инструменти и различни видове течности от билки. "Добре, Лобсанг, момчето ми -мислех си, - ще ти светят маслото по един или друг начин...-Нищо не можеш да направиш, затова стой мирно."

Ламата, който държеше шилото, погледна към другите:

- Готови ли сте? Хайде, слънцето точно залезе.

Той натисна назъбения връх по средата на челото ми и завъртя дръжката. За минута имах усещането, че ме бодат тръни. Времето като че ли спря. Върхът проби кожата и проникна в плътта ми, като разбира се ме болеше, но кога­то стигна костта, последва леко разтърсване. Монахът уси­ли натиска, като леко въртеше инструмента, за да могат зъбците да захванат челната кост. Страданието не беше остро: просто един натиск, придружен от тъпа болка. Не мърдах, защото лама Минжиар Дондуп ме гледаше: по-скоро бих предпочел да предам Богу дух, отколкото да мръдна или викам. Имах му доверие и той ми имаше доверие и зна­ех, че той може само да има право във всичко, което върше­ше. Той наблюдаваше операцията много отблизо и леки движения на устните му издаваха напрежението на духа му. Чу се леко пропукване: върхът беше проникнал в костта. Веднага ламата, който беше нащрек, се опита да натисне. Той държеше здраво дръжката, докато моят Водач му по­даде парченце от дърво, много твърдо, съвършено чисто, обработено на огън и с билки, което го правеше твърдо като стомана. Той вкара това парченце в U на шилото и го хлъзна, докато стигне до дупката на челото ми. Сетне той леко се отдръпна, за да може моят Водач да застане срещу мене. При знак на съгласие той вкарваше все по-дълбоко и по-дълбоко парченцето дърво в главата ми. В един миг имах любопитното усещане, че ме дупчат, че ми гъделичкат кос­тта на носа. Това усещане не изчезна и долавях различни леки миризми, които не можех да определя. Миризмите изчезнаха и добих впечатлението, че натискам еластично було или че ме бутат върху него. Изведнъж бях ослепей от светкавица.

- Спрете! - заповяда Ламата Минжиар Дондуп.

За момент болката беше много силна, изгаряше ме като бял пламък. Пламъкът намали силата си и угасна. Беше заместен от пъстри спирали и от нежен дим. Металният инструмент беше внимателно изваден. Парченцето дърво трябваше да остане на мястото си две или три седмици -1 време, през което щях да бъда в тази стая почти в пълна] тъмнина. Никой нямаше да може да дойде да ме види с изключение на тримата лами, които всеки ден щяха да; продължават да ме учат. Докато не бъде извадено парченцето дърво, щяха да ми дават да ям и да пия само толкова, колкото да мога да живея.

- Сега ти си от нашите, Лобсанг - ми каза моят Водач, като завиваше около главата ми парче платно, за да държи парчето дърво. - До края на живота си ти ще виждаш хората такива, каквито са, а не такива, каквито искат да изглеждат.

Беше любопитно да се види как тримата лами се къпеха в златист пламък. По-късно разбрах, че те дължаха тази зла­тиста аура на чистотата на живота си и трябваше да очак­вам да видя как аурата на по-голямата част от хората има съвсем друг вид.

Когато това ново сетиво беше развито под умелото ръководство на ламите, открих светлинните излъчвания, чийто извор беше в центъра на аурата. Впоследствие, спо­ред силата и цветовете на аурата, бях способен да опреде­лям състоянието на здравето на някого. Също така в зави­симост от начина, по който цветовете се променяха, можех да разбера дали ме лъже, или ми казва истината. Но не само човешкото тяло беше предмет на моето ясновидство. Да­доха ми един кристал, който и сега притежавам и с който редовно се упражнявах. Няма нищо магическо в тези крис­тални топки. Те са само инструменти. Един микроскоп или един телескоп по силата на някои естествени закони могат да направят видими предмети, които нормално са невиди­ми. Същото е и с кристалните топки. Те служат за фокус на Третото око, с което е възможно да се проникне в подсъзна­нието на съществата и да си припомним фактите, които се събират там. Всички типове кристали не са удобни за всич­ки. Някои получават по-хубави резултати със скален крис­тал, а други предпочитат стъклена топка. Има и такива, които използват чаша с вода или обикновен черен диск. Но каквато и техника да се използва, принципът си остава същият.

През първата седмица след операцията бях в почти пълна тъмнина. На осмия ден влезе една много слаба светлинка, която постепенно се усилваше. На седемнайсетия ден светлината беше нормална и тримата лами дойдоха, за да извадят парченцето дърво. Беше много просто. Пред­ната вечер бяха измили челото ми с течност от билки. Как­то по време на операцията, един лама постави главата ми между краката си. Ламата, който ме беше оперирал, с ин­струмент хвана края на дървеното парченце. Усетих сил­но разтърсване и всичко се свърши - дървото беше изваде­но от главата ми. Ламата Минжиар Дондуп направи ком­прес на малката дупка, която оставаше на челото ми, и ми показа парченцето, което беше станало черно като аба­нос. Ламата хирург се насочи към един малък мангал, на който го изгори с различни видове тамян. Димът от дърво­то, смесен с дима от тамяна, потегли към тавана: първият етап на моето посвещение беше свършил. През нощта, когато заспивах, в главата ми се блъскаше вихрушка от мисли: сега как щях да видя Цу, когато виждането ми не беше същото? Какъв щеше да бъде външният вид на май­ка ми и на баща ми сега? Толкова въпроси, които засега щяха да останат без отговори.

На другия ден ламите се върнаха и направиха подробен преглед на челото ми. Решиха, че трябва да се върна при дру­гарите си, но половината от времето си щях да прекарвам с ламата Минжиар Дондуп, който щеше да засили обучение­то ми със специални методи.

Другата половина щеше да бъде посветена на класната работа и на службите не поради възпитателната им стойност, а за да ми се даде уравновесено схващане за нещата. Малко по-късно щеше да бъде използвана и хипнозата за моето обу­чение. Но в момента мислех само за ядене! През седемнай­сетте дни бях на точно определени порции и трябваше да наваксам. Оставих ламите само с една мисъл в главата. Но в коридора срещнах силует, обвит в син дим, напръскан с ярко; червени петна. Извиках силно уплашен и се върнах в стаята. Ламите ме гледаха изненадано: бях по-скоро мъртъв, отколкото жив.

- Един човек гори в коридора - извиках.

Ламата Минжиар Дондуп излезе бързо. Когато се върна, той се усмихваше:

- Лобсанг, това е само един метач, който се е ядосал. Аурата му е като дим, защото не е еволюирал. Червените петна са холеричните му мисли. Ти можеш да идеш да търсиш храната, която така силно желаеш, без да се страхуваш.

Хипнотизиращо беше да видя отново момчетата, които смятах, че добре познавам, а всъщност въобще не съм позна­вал. Достатъчно ми беше да ги погледна, за да прочета ис­тинските им мисли, автентичната обич, ревността или без­различието, което им вдъхвах.

Не стигаше само да видя цветовете, за да зная всичко: трябваше да се науча да ги интерпретирам.

За целта с моя Водач се настанявахме на спокойно мяс­то, от което можехме да наблюдаваме хората, които влизаха през главните порти.

- Лобсанг - ми казваше Лама Минжиар Дондуп, - гледай човека, който идва...Виждаш ли цветната нишка, която треп­ти над сърцето му? Този цвят и това трептене са признаци на белодробно възпаление.

Или за един търговец:

- Гледай чертите, които се движат, или мигащите петна.-..Нашият брат Бизнесмен си мисли как ще изиграе тия глу­паци монасите и си спомня, че вече го е правил. За пари хо­рата не се спират пред никаква низост!

Или друго:

- Погледни внимателно този стар монах, Лобсанг. Един светец в пълния смисъл на думата, но той приема в буквал­ния смисъл всичко, което казват нашите Писания. Забеляза ли как е обезцветено жълтото на аурата му? Той не е дос­татъчно еволюирал, за да разсъждава сам.

И така нататък - ден след ден. Но най-полезна беше спо­собността на Третото око при болните в тялото и при ду­шевноболните.

- По-нататък - ми каза една вечер ламата - ще те науча да затваряш Третото око, когато поискаш, защото ще бъде нетърпимо да имаш винаги пред очите си тъжния спектакъл на човешките несъвършенства. Но засега си служи с него постоянно, както си служиш с физическите си очи. Ще ти покажа и как да го отваряш и затваряш лесно, както го пра­виш с другите.

Много, много отдавна, твърдят легендите ни, мъжете и жените можели да използват Третото око. Това било в епо­хата, когато боговете идвали и се смесвали с хората. Хората се смятали за техни последователи, опитвали се да ги убият, без да мислят, че човекът можел да вижда добре, но богове­те виждали още по-добре. За наказание Третото око било затворено. Оттогава в продължение на векове малцина са получавали при раждането си дара на ясновидството. Тези, които го имали по естествен път, можели хиляда пъти да умножат способността си благодарение на съответен способ. Този способ бяха приложили и върху мене. От това следва, че един толкова специфичен талант трябва да бъде третиран с голямо внимание и предпазливост.

Един ден ме повика отецът Абат.

- Синко - ми каза той, - сега ти притежаваш една способ­ност, която е дадена на малцина. Служи с нея за доброто и никога с егоистични цели. Когато отидеш в чужди страни, хората ще поискат да се държиш като илюзионист в цирк и ще ти казват: "Докажи ни това, докажи ни онова." Казвам ти го, синко, не бива да се подчиняваш. Този талант ти е даден, за да помагаш на ближния си, а не да се обогатяваш с него. Много неща ще ти бъдат разкрити чрез ясновидство­то, но каквото и да научиш, не бива да го споделяш с нико­го, ако думите ти могат да провокират страданието на ближ­ния ти или да променят Пътя на живота му. Защото човек, синко, трябва сам да избере личния си Път. Ти можеш да му кажеш каквото си искаш, но той все пак ще продължи пътя си. Помагай на болните и на нещастните, но не прави нищо, което може да промени Пътя на човека.

Отецът Абат беше висококултурен човек. Той беше лич­ният лекар на Далай Лама. Преди да прекъсне разговора ни, той ми съобщи, че скоро ще бъда повикан при Далай Лама, който желаел да ме види. Така лама Минжиар До-дуп и аз щяхме да бъдем гости на Потала след няколко сед­мици.