Трезорът на националния археологически музей – бан в контекста на европеана

Националният археологически музей е най-старата и най-богата културна съкровищница на България.

Създаването на музейните фондове започва още към Народната библиотека в София, когато най-късно към началото на 1878 г. е учредена музейна сбирка и в бюджета на библиотеката са предвидени средства за тези цели. Много скоро в нея започват да прииждат най-различни и съхранявани дотогава на различни места старини – предимно монети и предмети с археологически и етнографски характер. Още тогава се поставя и началото на колекцията от средновековни паметници с четири копия на стенописите от Боянската църква, изработени от художника С. Симеонов.

Систематично и на научна основа събиране и опазване на фондовете на музейната сбирка поставя Константин Иречек, който през 1880-1882 г. подготвя общественото мнение в тази насока, а през 1882 г. публикува първото методически издържано ръководство Упътване за събиране на геодезически и археологически материали. По това време започва и съставянето на първия инвентарен опис на вещите в музейната сбирка, като за целта е поканен столичният антиквар Енчев. По-късно, през 1886 – 1889 г. се подготвя и е приет от Народното събрание първият Закон за събиране и опазване на старините в България, с който управата на Библиотеката и Музея е трябвало да се съобразява, но повече от съставения вече опис на музейната сбирка очевидно не е направен. През 1890 г. този опис на старините в музейната сбирка е съдържал 115 броя предмети от всякакво естество и 1578 броя различни монети, а при отделянето на Музея от Библиотеката, извършено със заповед на министъра на просвещението, през септември 1892 г. директорът на Народната библиотека В. Д. Стоянов предава на първия директор на Народния музей Вацлав Добруски числящите се към момента по инвентарния опис 348 броя предмети и 2357 монети.

След изваждането от фондовете на предметите, които нямат археологически характер, останалите музейни единици са разпределени в три отдела – Старовековен, в който влизат предметите от праисторията, античността и средновековието до ХVIII в., Нумизматичен и Етнографски. Първите официални пазители на музейните фондове са бившият директор на пловдивската библиотека Доменико Такела, който още в 1890 г. е преместен в София и отговаря за нумизматичната колекция, и новият директор на Народния музей Вацлав Добруски. В този период хранилищата на Музея се помещават първоначално в сградата на Буюк джамия. През 1885 г. са пренесени в сградата на Министерство на просвещението (днес Природонаучния музей), 10 години по-късно - в сградата на Висшето училище, а през 1900 г. отново са върнати в Буюк джамия.

Със Закона за народното просвещение през 1909 г. Народният музей е преименуван в Народен археологически музей, защото още в 1906 г. разрасналият се етнографски отдел на Музея е отделен и преобразуван в Народен етнографски музей, където постъпва и Етнографският фонд.

След преименуването, колекциите на Музея са обособени в четири отдела: Старовековен, Средновековен, Нумизматичен и Художествен, а след завръщането на Рафаил Попов от специализация в Германия, през 1911 г. от Старовековния отдел е отделен Предисторическият отдел. При смяната на Вацлав Добруски с Богдан Филов през 1910 г. фондовете на Музея съхраняват 1074 праисторически предмети, 3537 старовековни, 722 средновековни и 16135 нумизматични и 171 художествени паметници. Според утвърдения през 1910 г. Правилник за дейността на музея, уредниците на отделите са и хранители на музейните фондове. Наред с Рафаил Попов като завеждащ Предисторическия отдел, през 1910 г. за завеждащ Средновековния отдел е назначен Петър Мутафчиев, който отговаря и за Художествения отдел. За Старовековния и Нумизматичния отдел след В. Добруски от 1910 г. отговаря лично директорът на Музея Богдан Филов. Още по времето на В.Добруски са съставени инвентарни книги с кратки, много често неточни описания и данни, като и трайната номерация върху предметите понякога е погрешна или изтрита. Това налага след 1910 - 1911 г. да започне преинвентирането на музейните фондове в нови инвентарни книги. Тази дейност по отдели продължава и до днес.

Към края на своя мандат като директор Б. Филов предава съхранените от него фондове на нови уредници на отдели – през 1918 г. за уредник на Старовековния отдел е назначен Иван Велков, на Нумизматичния - Никола Мушмов, а през 1919 г. Художественият отдел е приет от Андрей Протич. При назначаването на Андрей Протич за директор на Музея през 1920 г., фондовете наброяват 44274 броя музейни единици както следва:

Предисторически 3127 бр.; Старовековен 5120 бр.; Средновековен 1451 бр.; Нумизматичен 27049 бр. (7076 броя Колекция Аврамов); Художествен - след предаването на етнографските картини и репродукции на Етнографския музей в отдела остават 294 бр. картини и скулптури.

Със Закон за народното просвещение от 1920 г. и Правилник на Народния археологически музей от 1922 г. тези пет отдела със съответните фондове са окончателно обособени и отчасти преструктурирани. В Средновековния отдел са прехвърлени от Старовековния отдел всички християнски паметници и всички копия от стенописи, икони и щампи от Художествения отдел. На мястото на Петър Мутафчиев е назначен в края на 1920 г. Кръстьо Миятев, а за негова асистентка в отдела е назначена Вера Иванова, заела мястото на Андрей Грабар.

След проведеното преструктуриране на фондовете на Музея и попълването с нови материали, през 1923 г. те изглеждат така:

Предисторически фонд 4648 бр.; Старовековен фонд 5281 бр.; Средновековен фонд 2706 бр.; Нумизматичен фонд 37942 бр.; Художествен 782 бр.

Създаването на подвижна систематична картотека на музейните фондове започва още през 1892 – 1903 г. със създаването на картони за предметите от нумизматичната сбирка. През 1919 г. започва картотеката на Старовековния, а през 1920 – на Средновековния фонд. Целта на тази картотека, тъй като фондохранилищата още тогава са претрупани и не позволяват внимателна обработка и проверки, е да бъдат отразени разместванията между фондовете, точното място на съхранение на предметите, кои от тях са инвентирани и кои не, какво е състоянието на научната им обработка и т. н. През 1920 г. в Старовековния отдел са изготвени 662 бр. фиша на всички надписи, в Нумизматичния – на 13500 монети, в Средновековния – 234 бр. и в Художествения – на всички картини и скулптури. За съжаление, липсата на подходящи фондохранилища не позволява доброто съхранение както на паметниците, така и на създадените първи картотеки, които по време на Първата световна война и след това, са разпилени.

Попълването на музейните фондове продължава и през следващите години. В края на 1925 г. в Предисторическия фонд, където в помощ на Рафаил Попов вече е назначен и Васил Миков, са заведени и инвентирани 5115 предмета, в Старовековния – 5449 бр., в Средновековния – 2147 бр., в Нумизматичния 43110 бр. монети и в Художествения – 831 бр. За зла участ, през същата година е извършена първата кражба в Музея – крадци се промъкват в експозицията и обират 205 бр. златни, сребърни и бронзови монети. По-късно една част от тях са върнати, но 63 монети са окончателно изгубени. Както преди, така и тогава фондовете се попълват чрез откупки (малка част, поради липса на средства), дарения от частни лица и от разкопки.

Към края на 1928 г. настъпват промени. За директор на Музея е назначен Гаврил Кацаров, на мястото на Андрей Протич, а на 1 юли 1929 г. поста директор заема уредникът на Праисторическия отдел Рафаил Попов. На негово място в Праисторическия отдел, след известни перипетии, през 1931 г. е назначен Васил Миков, а на мястото на Протич в Художествения отдел още през 1928 г. асистент и завеждащ отдела става Никола Мавродинов, който дотогава работи в Пловдивската народна библиотека. През 1931 г. Никола Мушмов подава оставка като уредник на Нумизматичния отдел. Известно време този отдел остава без уредник. До 1931 г. постъпленията във фондовете на Музея не са големи и са главно от случайни находки и по-малко от разкопки, като стремежът е всички те да бъдат инвентирани в инвентарните книги и да продължи изработката на музейната картотека. Още при Н. Мушмов, през 1929 г., в Отдела по нумизматика постъпва голямата находка от сребърни монети от с. Река Девня, Варненско, съдържаща 66513 бр. римски монети, която и до днес все още не е обработена цялостно. В края на 1931 г. картината във фондовете е следната:

Предисторически 5600 бр. предмета; Старовековен 5766 бр.; Средновековен 2342 бр.; Нумизматичен 113215 бр. (включително находката от Девня); Художествен 1005 бр.

До края на 1934 г. промените в състава на уредниците, които са и материално–отговорни лица за съответните фондове на Музея не са големи. Само през октомври 1932 г. за уредник в Нумизматичния отдел, на вакантното място на Н. Мушмов, е назначен Тодор Герасимов. По познатата причина – липса на достатъчно средства, до края на 1934 г. фондовете на Музея се обогатяват само с 1701 инвентарни номера, както следва:

Предисторически 5777 бр. предмета; Старовековен 5961 бр.; Средновековен 2584 бр.; Нумизматичен 114228 бр. (вкл. находката от Девня); Художествен 1027 бр.

Тесните и влажни фондохранилища са главната причина за недоброто съхранение на музейните фондове и през 1934 г. ръководството на Музея прави предложение до Министерството на народното просвещение заедно с предстоящия строеж на Народната банка, да се построят и две крила към старата сграда на Музея, които да се използват за експозиционни нужди и нови фондохранилища. Поставя се също така и въпросът за учредяване на лаборатория по консервация, която да се заеме с опазването на музейните предмети от унищожение.

През следващите години от своя мандат (до август 1938 г.) Рафаил Попов и екипът на Музея хвърлят своите сили за осъществяване на направеното предложение към Българска народна банка и от двете страни на джамията да се пристроят едно югозападно крило за административна сграда, библиотека и ателиета, и друго северозападно крило с експозиционни площи и фондохранилища. Тогава се ражда и идеята пространството под западната галерия да бъде затворено с леки стени и там да се вмести част от все повече нарастващите фондове. Тези намерения се осъществяват едва към края на 1938 г., когато директор на Музея става уредникът на Старовековния отдел Иван Велков. За уредник и завеждащ фонда и отдела на негово място е назначен Христо Данов.

При пенсионирането си на 62 г. Рафаил Попов оставя фондовете в сравнително добро състояние, с оглед на новото пространство в Музея и нарастващата численост на музейните предмети. Той предава на новия директор следните музейни единици:

• 
  в Предисторически отдел, с хранител Васил Миков – 6202 бр.;
  
• 
  в Старовековен отдел Христо Данов приема 6178 бр., а за асистент в отдела е назначен Димитър П. Димитров;
  

• 
  през 1938 г. Кръстьо Миятев преминава на служба в Министерството на народното просвещение и предава на новия уредник на Средновековния отдел, дотогавашната негова асистентка, Вера Иванова - Мавродинова – 2938 бр. предмети;
  
• 
  в Нумизматичния фонд при уредника Тодор Герасимов се съхраняват към този момент 116790 бр. монети;
  
• 
  в Художествения отдел фондът наброява около 1500 бр. картини, скулптури и репродукции.
  

В Средновековния отдел през 1939 г. е командирован учителят Асен Василиев, който освен активна помощ при документирането на музейния фонд, успява да създаде и ценен архив за църковната архитектура и живопис в България. За асистент в отдела е назначена Иванка Акрабова, която започва да картотекира иконите и стенописите.

През 1939 г. асистентът в Старовековния отдел Д. П. Димитров напуска и на негово място е назначен Димитър Крънджалов.

През 1940 г. Христо Данов подава оставка като завеждащ Старовековен отдел; заместен е от Д. Крънджалов, който напуска много скоро след това. Същата година, за асистент в Отдела е назначен Георги Михайлов, който след напускането на Крънджалов поема ръководството и съхранението на материалите в него.

Настъпващата война слага своя отпечатък и върху дейността на Музея. Поради войната без уредник и асистент остава най-големият от фондовете – Старовековният. През 1941 г. преподреждането на каменните паметници в него е възложено на Тодор Герасимов, а цялата отговорност за предметите, подготвени за евакуация, ляга върху Иван Велков като директор на Музея.

В края на 1942 г. численото състояние на фондовете в Музея е следното: Предисторически отдел 6426 бр.; Старовековен отдел 6449 бр.; Средновековен отдел 3356 бр.; Нумизматичен отдел 117279 бр.; Художествен отдел 3222 бр.

През 1942 г. Димитър П. Димитров напуска Старовековния отдел на Музея. По същото това време Отдела напуска и Георги Михайлов. Цялата материална отговорност за фонда поема директорът на Музея Иван Велков. През 1939 г. започва опаковането на предметите от фондовете, с оглед на евентуална евакуация. Тогава Христо Данов отделя всички златни предмети от Средновековния отдел, с което предопределя включването им в специален обособен Репрезентативен фонд, в който се съхраняват предмети от благородни метали, геми и камеи от целия музеен фонд. В него обаче попадат и други дребни предмети от неблагородни метали.

Когато започват бомбардировките над София, Иван Велков се разпорежда фондовете да се изнесат от сградата на Музея, като по-голямата част е укрита в подземията на Съдебната палата, а друга - в сградата на Българска народна банка. Една част, предимно големите каменни паметници, обаче остават на място. Бомба улучва югозападния ъгъл на Музея. Тогава окончателно са унищожени и всички картотеки във фондовете.

В това смутно време за опакованите и свободно стоящите на местата си паметници, за които представа дава последната справка от края на 1942 г., отговорност продължават да носят директорът Иван Велков – за Старовековния отдел, Васил Миков – за Предисторическия, Вера Иванова – Мавродинова – за Средновековния, Тодор Герасимов – за Нумизматичния и Никола Мавродинов – за Художествения, като всеки от тях обикаля местата за съхранение и наглежда числящото му се имущество. Това състояние се запазва до септември 1944 г.

В края на 1944 г. в страната е установен нов политически режим, който довежда до сериозни промени и в Музея. Тук е сформиран ОФ – комитет, който обявява Иван Велков за уволнен, а на негово място за директор е назначен Никола Мавродинов, дотогавашен уредник на Художествения отдел. В края на годината за уредник на Античния (Старовековен) отдел е назначен Иван Венедиков, а на мястото на Мавродинов в Художествения отдел – Стамен Михайлов, и двамата току-що пристигнали от музея в Скопие. Скоро започва и ремонтирането на сградата на Музея и преподреждането на фондовете. В този период попълването на фондовете става преди всичко от разкопки, провеждани от Музея и от случайни находки. Преди още опакованите материали да бъдат окончателно разопаковани, фондохранилищата и свободните места в Музея се запълват с огромни сандъци и кутии, пълни с необработени материали от многобройните водени от Музея разкопки, което в последствие сериозно затруднява фондовата работа и правилното съхранение на паметниците във фондохранилищата.

След сливането на Народния археологически музей и Археологическия институт, в края на 1948 г. и нарастването на колектива, както и с увеличаването на постъпленията от провежданите разкопки, проблемът с недостатъчно място все повече се задълбочава и остава неразрешен и до днес. Фондохранилищата се препълват, без да е намерено решение за тяхното увеличение по брой и площи. Единствено през 1949 г. на новосъздадената Художествена галерия е прехвърлена преобладаващата част от Художествения отдел, като една малка част от него е зачислена в Средновековния отдел.

Днес музейните фондове са значително обогатени, а Археологическият музей е истинска съкровищница, чиито богатства надхвърлят 450 000 експоната.

Предметите, изложени във витрини 1 – 6, принадлежат към инвентара на седем гроба, открити случайно през 1918 г. от българска военна част, извършвала пътни работи в района. Гробовете представляват ями с под от отъпкана пръст и насип от пръст и камъни. В тях са погребани войни в парадно облекло, заедно с въоръжението си, съдове и други предмети.

Тънки златни пластини във форма на ленти и розети разкрасявали пищни наметала, изработени вероятно от многоцветни тъкани. Наметалата се затваряли с изискани игли от сребро или сребро с позлата. Златни ленти украсявали шлемове, ризници, щитове и мечове..

Погребални златни маски и пластини оформени като ръка с пръстен и сандал, открити в три от гробовете, подчертават високия социален статус на войните и особената им роля като носители на идеологията и традициите на обществото, към което принадлежат.

Сред инвентара намират място мънистаот огърлици от кехлибар и стъкло, внесени от северна Европа и от Изтока, и многобройни съдове от сребро, бронз, стъкло и глина, внесени от Гърция (Лакония, Коринт и Атина) и от Изтока.

Съдовете са с форми, предназначени за вода (хидрия), вино (кратер с волути – за смесване на вода и вино, ойнохое – за разливане, кантарос и ритон за пиене) и благоухания (алабастрон и арибал). Не е известен досега друг археологически комплекс извън Гърция и елинските колонии с толкова богато струпване на бронзови съдове от архаичната епоха, редки са и находките в земите, обитавани от елините. Те предоставят големи възможности за изучаване на леярските техники и методите за повърхностна обработка на метал през архаичната епоха.

Седемте гроба на войни се датират около края на VІ в. пр. Хр.

Съкровищата на траките представляват група ценни предмети, заровени при различни обстоятелства. Понякога, както във всички времена, те са скрити при бягство на собствениците им по време на опасност и след това никога вече потърсени от тях. В повечето случаи обаче тяхното заравяне е обредно и трябва да се разглежда в рамките на тракийския мито-ритуален контекст, във връзка с космогоничните представи и с царската идеология на траките. Колективната находка от Вълчитрън принадлежи към втората категория съкровища и представлява част от ритуален сервиз.

Сервизът е съставен от тринадесет предмета: съдове и дискове. Те са изработени от чисто злато с карпатско-дунавски произход и природна чистота от близо 23 карата. Имат общо тегло 12.425 кг. Нареждат се сред най-удивителните представители на античната торевтика, изработени с най-съвършените за епохата полиметални технологии.

Пет от съдовете, характерни с изчистен профил, който подчертава и усилва блясъка на златото, показват общи елементи както в техниката на изработка, така и в декоративния синтаксис. Техните форми са разпространени в тракийския ареал през къснобронзовата и ранножелязната епоха в метал, както и в керамика. Известни са с гръцките наименования кантарос (чаша за пиене с две дръжки) и киатос (чаша с една дръжка). Нестандартните размери на кантароса и на един от киатосите подсказват, че в ритуала те може да са изпълнявали нетрадиционната за тях функция на съдове, от който се черпи вино.

Съвсем необичаен е шестият съд. Той се състои от три отделни части с листовидна форма, свързани помежду си чрез кухи дръжки и тънка тръба от електрон (сплав от злато и сребро), споени със сребро. Върху трите дръжки са фиксирани златни винтове, към които е възможно да са били монтирани капаци. Според една хипотетична реконструкция това е част от съд, оформен като три птици от типа, засвидетелстван в бронзови и глинени предмети от късната бронзова и ранната желязна епоха. Запазените части съставяли долната половина от тялото на пернатите и са лежали на поставка.

Дисковете се различават помежду си по размери, вътрешна конструкция на дръжката и украса. Два от тях са широки около 37 см, другите – около 21 см. При по-големите дръжката е подсилена с бронзова подложка, която лежи върху масивен кръг от бронз с кръст в средата. При един от тях в центъра на кръста е поставено мънисто от кехлибар – слънчевия камък. От лицевата страна дисковете са украсени с геометрични мотиви, изпълнени с прилепване на сребърни ленти и с пунктир.

Въз основа на хипотетичното предназначение на триделния съд и на дисковете учените се опитват да определят култовата среда, към която е принадлежал ритуалният сервиз. Някои я свързват с божественото дете Загрей или Дионис Загрей. Те приемат, че съдът е бил предназначен за обредната смес от вино, мед и мляко, бликнали от скалите и от земята, когато се появил Дионис, а дисковете са кимбали. Други се ориентират към култа на Хиперборейската триада – Великата богиня – майка, Артемида и Аполон. Според тях триделният съд бил предназначен за мистично питие от типа на известния от омировия епос кюкезис или кюкеон, приготвен от вино, козе сирене и бяло брашно. Те приемат дисковете като капаци на несъхранени съдове. Трети свързват сервиза с религиозните церемонии и мистерии в чест на Великата богиня – майка и слънчевия Аполон, в които триделният съд бил предназначен за благовония и опиати, необходими на тракийските жреци, когато гадаели и изпадали в транс. Те интерпретират дисковете като небесни символи: Слънцето и Луната (двата големи), заедно с познатите в древността планети (малките).

Предметите от съкровището са изработени в долно-дунавския район. Използването на кехлибара, чийто внос е засвидетелстван на Балканите след ХІІІ в. пр. Хр. и конкретно в Тракия около ІХ в. пр. Хр., ги датира към края на ІІ – началото на І хилядолетие пр. Хр.

Обеците са изработени от тънък златен лист и имат ладиевидна форма. Върху тях е изчукан мотива фалшива спирала. Обръчите са с масивно тяло с кръгло сечение и сплеснати краища с отвор. Украсени са с композиции от врязани зигзаговидни линии, коси нарези, скачени ромбове – орнамент птиче ято, малтийски кръстове и силно геометризирани изображения на летящи птици.

Дълго време Бързишкото съкровище било свързвано с прабългарската или със славянската култура. Днес се приема безрезервно като тракийско и се отнася към най-ранния период на развитие на тракийската култура. Декоративният репертоар и стиловите особености на накитите намират паралели в тракийски произведения от ІХ – VІІІ в. пр. Хр. Прототиповете се откриват в карпатско – дунавския басейн сред паметниците от късната бронзова епоха. Религиозната символика на някои декоративни мотиви, както и необичайните размери на накитите, поставят съкровището в култов контекст.
Гробен инвентар на вожд от могила край Белоградец
Кинжалът, обковката на ножница и върховете на стрели произлизат от Птичата могила в района на с. Белоградец, Варненско, територия обитавана през І хил. пр. Хр. от траките гети. Над могилата се издигала висока каменна плоча с изображение на воин, а под голям насип камъни бил погребан мъж на около 40 – 45 г. – вероятно племенен вожд, заедно с бойните му оръжия.

Железният кинжал е от типа кимерийски. Украсен е с инкрустирани нишки от тънък златен усукан тел. Защитен от дървена ножница, бил носен закачен на колан.

Обковката – от друга ножница, е сред шедьоврите на античното златарство. Изработена е от дебел лист злато и богато украсена откъм лицевата страна с геометрични мотиви, нанесени чрез техниките на псевдофилигран, репусе и инкрустация.

Гробният инвентар датира от края на VІІІ – първата половина на VІІ в. пр. Хр.

Накитите представляват комплект от най - често използваните от знатните траки украшения за главата и тялото: обеци, огърлица, двойка гривни и пръстени. Към него принадлежат и торква и нагръдник, сега в колекциите на Археологическия музей в Пловдив. Халковидните обеци и висулките във форма на омега, вероятно са елементи от накит за главата; прикрепени към плат или закачени една към друга, украсявали косата или булото. Огърлицата е от тип популярен в Тракия през V и ІV в. пр. Хр. Мънистата, с форма на сплесната сфера или кръгли, биконични или цилиндрични, били нанизани на конец от нетраен материал и понякога украсявали само предната част на шията. Гривните, носени вероятно по двойки на китката, представляват отворен гладък масивен обръч с краища, оформени като змийски глави. Пръстените са от типа с неподвижна плоча, най - популярният в Тракия; при единия от тях е гравирано изображение на петел.

Накитите от Кукува могила, както и тези от други могили от некропола край Дуванли, са гръцки внос и се отличават с фината украса в техниките на гранулация и филигран. При техниката на гранулацията сферични гранули с различни размери, образувани от топенето на парчета злато, предварително подредени между слоеве въглищен прах, очертават или попълват декоративни елементи. При техниката на филиграна златни нишки, получени чрез изтегляне и усукване на лента, оформят цели орнаментални мотиви. Гранули и нишки се запояват към златната пластина с хрюзоколла - малахит, и понякога, също и с азурит, меден оксид, син камък.

Амфората – ритон е ахеменидско произведение от първата половина на V в. пр. Хр. Тя е от типа, изобразен върху релефите от ападана (приемна зала с колони) в Персеполис. Тази форма е засвидетелствана в ахеменидската торевтика през VІ – ІV в. пр. Хр. Характерни за нея са дръжките, оформени като рогати лъвове – грифони, стъпили със задните си крака върху профилиран тамбур. При едната от тях, на гърба на животното е поставен дълъг чучур за изливане на течността. Tипичен за ахеменидското изкуство е също и декоративният синтаксис, който включва композиции от растителни и геометрични мотиви. Украсата е гравирана в много нисък релеф. Тялото на лъвовете – грифони е стилизирано, а главата, изработена детайлно и силно експресивна, е истински шедьовър.

Гробният инвентар от Кукува могила се свързва с одрисите, най - мощните сред траките, обитавали земите южно от Балканите, и се датира в първата половина на V в. пр. Хр.

Обеци и гривни
Наушникът от София (Бояна) - с един край оформен като обърната пирамида, обецата от Мазарачево, Кюстендилско - халка, украсена с композиция от листа и отличаваща се с богатата и фина гранулация, обецата от Ранковци, Гоцеделчевско - във форма на ладия, обеците от Мадара, съставени от отворена халка, с единия край заострен и другия оформен като глава на лъв, представляват част от типовете обеци, използвани в Тракия. Обеците с животинска глава (лъв, лъв - грифон, бик) били разпространени предимно в североизточна Тракия и в централните райони южно от Балканите. Те са били носени с главичката обърната нагоре; заостреният край, преминавайки през ухото, се фиксирал в полуотворената уста на животното.

Гривните от Скребатно, Благоевградско, датиращи от VІ - V в. пр. Хр., са от типа отворена халка във варианта с усукан обръч. Гривната от Айтос, Бургаско, е спираловидна, оформена като змия, а фино изработеното протоме на овен от Герлово, е един от краищата на отворена гривна; и двата типа са характерни за елинистическата епоха.

Щитовете са били изработени предимно от нетраен материал – дърво и кожа. От тях са запазени само подсилващите бронзови елементи и гарнитурите от скъпоценен метал. Групата гарнитури от Мраморна могила при Панагюрище (№ 4) принадлежи вероятно към кожен щит от беотски тип (сакос), като продълговатата апликация е предназначена за централната му част. Четвъртитите апликации от същия обект са украсявали кожен ремък (теламон) на щит или, по - вероятно, на конска амуниция. За конска амуниция са предназначени и двете кръгли гарнитури с изображение на Херакъл. Херакъл, герой, който се радва на особена почит в Тракия, е представен три пъти върху гарнитурите от Панагюрище. Веднъж той е изобразен гол, според най - разпространената гръцка иконография, зает с първия от дванадесетте си подвига – удушаването на немейския лъв. Представен е също и облечен, според източната иконография, да влачи хибридно същество с черти на бик и глиган. И двете животни са свързани с подвизите му: седмия – укротяването на критския бик и четвъртия – ловът на еримантския глиган. Някои учени свързват сцената, изобразена върху продълговатата гарнитура, с тракийската царска идеология. Те приемат, че сирената, облечена също според източната иконография, персонифицира силите на отвъдното, които не са успели да отклонят героя от борбата с чудовището в едно от най-ценностните му изпитания.

Сцената на лов на глиган, изобразена върху елемента от колан от Ловец, Старозагорско, също е свързана с царската тракийска идеология и изпитанията, през които минава царят, за да регламентира своя статус. Глиганът принадлежи към митическия кръг на Великата Богиня. В този кръг глиганът, атрибут на Артемида, богиня на дивата природа и свинята, атрибут на Деметра, богиня на плодородието, се явяват като зооморфни класификатори на нейните функции и хипостази, съответно на смъртта и на живота. Растителната композиция в центъра на сцената се тълкува като дървото на живота. На негово място в други паметници от Тракия е изобразен бюст на богиня, като се повтаря удвояването на фигурите, характерно за местната торевтика.
Гробен инвентар от могилата Светица край Крън
Бронзово и желязно въоръжение и каменно точило, маска и пръстен от злато, съдове от сребро, бронз и керамика, съставят голяма част от инвентара на гроб, открит през 2004 г. при проучване на могилата Светица, край с. Крън, Старозагорско.

Гробът се намирал в насипа на могилата, в дълбока яма, запълнена с чакълеста почва. С ориентация изток – запад, той е изграден от добре обработени блокове пясъчник и покрит с шест трапецовидни плочи, които му придават форма на саркофаг. В стените, частично оцветени в червено и черно, са забити железни гвоздеи – куки, на които вероятно била закачена част от инвентара. Това е гробът на около четиридесетгодишен знатен тракиец. Според местен погребален ритуал, обикновено свързан с орфизъма, тялото му е разчленено, като в гроба са положени само части от черепа и краката. От двете страни на гроба са поставени големи питоси с каменни капаци.

Запазеното въоръжение е съставено от броня, два меча, четири копия и 144 бронзови стрели. Бронята е от камбановиден тип, известен и от други тракийски гробове от VІ – V в. пр. Хр. Тя е бронзова, с моделирана човешка мускулатура, изображения на Кетос и палмети.

Маската изобразява лицето на мъж в зряла възраст, с ярко изразени индивидуални черти. Тя е отлята и допълнително обработена чрез коване и цезелиране. Има общо тегло 673 г. Единствена от тази епоха, открита в Тракия и в Средиземноморския ареал, тя представя нов етап в развитието на погребалните маски след тези от Микена, Требенище и Синдос.

Пръстенът е изработен в елитно гръцко златарско ателие от класическата епоха. Върху плочката му е изобразен седнал млад гол мъж с буйна къдрава коса и подчертани мускули; той държи копия.

Сред съдовете се намират две забележителни атически червенофигурни кани – ойнохоета. Върху едната е изобразена богата с детайли сцена на жертвоприношение с вино и месо, извършвано в светилище в чест на божество на плодородието. Върху другата е представена не обичайна сцена, вдъхновена вероятно от изгубена сатирическа драма, в която Херакъл е уловен в мрежа от танцуващи сатири.

Присъствието на многобройни устия, дръжки и дъна на сребърни и бронзови съдове е постоянно явление в некрополите и в ямните светилища на траките и намира обяснение на фона на определени местни религиозни практики.

Гробът се датира около края на V в. пр. Хр.

Във витрина 13 са изложени най - представителните сред запазените предмети от гробния инвентар на три от могилите: Панчова, Маврова и Пейчова. Златните апликации, снабдени с малки отвори за пришиване, са част от украшенията на пищните дрехи на тракийския благородник, погребан в Панчова могила. Заедно с тях са открити и сребърните гарнитури за амуницията на коня му. Маска и мънисто от стъклена паста, внесени вероятно от Финикия, и масивен златен пръстен - печат с необичайно за Тракия изображение на сфинкс и змия (№ 2) произлизат от Маврова могила. Златните пръстен печат с изображение на конник - ловец и апликации, големият алабастрон от алабастър и съдовете за вино в сребро с позлата принадлежат към даровете на воина, погребан в Пейчова могила. Тя се отличава от другите с наличието на каменно образуване, около което били заровени и затрупани с каменна грамада трите части от тялото на покойника, разкъсано според местния ритуал. Богатият инвентар, събран в зидан гроб, подобен на саркофаг, в периферията на могилата, съдържал и други съдове, атически червенофигурни и чернофирнисови, както и местни. Включвал също и венец с бронзови позлатени листа, предпазно и бойно въоръжение - бронзов шлем със сребърна апликация на челото, кожена ризница с предпазна яка, щит от бронз, покрит от двете страни с кожа, бронзови наколенници, колчан с около 50 бронзови върха на стрели, късове от лък, няколко железни върха на копия и къс железен меч, както и три комплекта гарнитури за конска амуниция. Сред гарнитурите се намират и два наносника, единият във форма на лабрис - двойна брадва, а другият, ажурно изработен, с изображение на конник - ловец.

Трите гроба се датират около средата - втората половина на ІV в. пр. Хр.
Нагръдници - символ на висок обществен статус
Парадните дрехи на знатните траки били изработени от скъпоценни тъкани, които съдържали понякога в основата си нишки и ленти от злато. За техния блясък допринасяли и украшения от златно тънко фолио, прилепени със смола към плата, както и пластини от златна ламарина със щампована украса, снабдени с отвори за пришиване. Основна роля в украшението на дрехата заемал нагръдникът, който в Тракия представлява един от най - характерните символи на висок обществен статус.

Нагръдниците се срещат сравнително често в тракийските некрополи от V – ІІІ в. пр. Хр., предимно в района южно от Балкана. Те са изработени от тънък златен или понякога сребърен лист и са снабдени с два странични отвора за пришиване към плата в областта на гърдите. Имат ширина от 7 до 38 см, а формата им е разнообразна: полукръгла с изрезка за врата, елипсовидна, шестоъгълна или ромбовидна. Украсата е винаги изчукана. Тя заема цялата повърхност или върви по краищата като бордюр. Декоративният репертоар е съставен от растителни и геометрични мотиви в различни съчетания или, по-рядко, от животински (могила Червенаковец край Стрелча) и човешки фигури или изображения на накити (гробове край Старо село и Братя Даскалови).

Благородник от югозападна Тракия - района на средното течение на р. Места (Нестос), погребан с коня си и сребърни съдове внесени от Гърция (№ 1 - гроб открит през 30-те години на ХХ в. край Хаджидимово (Горняни), Благоевградско, е носил дреха с ромбовиден златен нагръдник, а на дясната ръка - сребърен спираловиден пръстен във форма на змия. Тетрадрахма на Филип ІІ (359 - 336 г. пр. Хр.), открита до дясната му ръка, датира погребението през втората половина на ІV в. пр. Хр.

Златният нагръдник и двойката отворени гривни от усукана златна тел, открити в могилен гроб край Голяма Желязна, Троянско, са принадлежали на аристократ от северна Тракия.