Търговски сделки ивайло Иванов Стайков

Съгласно чл. 286, ал. 1 от ТЗ, търговска е сделката, сключена от търговец, която е свързана с упражняваното от него занятие. Тези сделки се наричат субективни (относителни) търговски сделки, тъй като законодателят свързва тяхната квалификация като търговски сделки: 1.) с правния субект, който ги сключва, а именно с качеството му на търговец и 2.) с упражняването на стопанска (търговска) дейност по занятие – системно, постоянно, с цел извличане на печалба, т.е. сделките се извършват със спекулативна цел. В чл. 286, ал. 3 от ТЗ е нормирана една необорима презумпция, според която при съмнение се смята, че извършената от търговеца сделка е свързана с неговото занятие. Търговски са и сделките по чл. 1, ал. 1 от ТЗ, независимо от качеството на лицата, които ги извършват (чл. 286, ал. 2 ТЗ). Тези сделки се наричат обективни (абсолютни) търговски сделки, тъй като тяхната правна квалификация не се влияе от качеството на правния субект, който ги сключва.

Сключването на търговски договори се извършва според общата правна уредба, съдържаща се в чл. 12-14 от ЗЗД, където са уредени воденето на преговорите, изпращане на предложение (оферта) и обвързващата му сила, начините на неговото оттегляне, приемане (акцепт) на предложението, момент и място на сключване на договора. Договорът се смята за сключен в момента, в който приемането достигне у предложителя и в мястото, където е направено предложението. На свой ред в чл. 290-301 от ТЗ са нормирани специфичните правила за сключване на търговските договори чрез публична покана, публично предложение, мълчание, равнозначно на приемане, разрешение или одобрение на договора от държавен орган, потвърждение на договора от трето лице или определяне на уговорки от трето лице, търговски договори при общи условия, допълване на договора от съда, действия без представителна власт и особености при формата на търговските договори.

а/ сключване на договора чрез публична покана (чл. 290 от ТЗ). Публичната покана е покана до неопределен кръг от лица, клиенти на търговеца. Тази покана се извършва чрез каталози, ценоразписи, тарифи и други подобни, както и със съобщения чрез средствата за масово осведомяване или отправени по друг начин.

Публичната покана е една обява (реклама), че търговецът продава определен вид стоки. Тя не е предложение (оферта) за договаряне по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЗД и поради това не обвързва търговеца, който я е направил. Тя е покана до неопределен брой лица да направят предложение за договаряне в съответствие с обявените условия и въз основа на тази оферта ще се сключи договор с конкретно определено лице. Търговецът е длъжен да приеме предложението на клиента, което е направено в съответствие с обявените условия. Ако предложението не бъде прието без основателна причина, отправилият поканата търговец отговаря за вредите, претърпени от предложителя и е длъжен да плати обезщетение. Имуществената отговорност по чл. 290, ал. 2 от ТЗ е вид извъндоговорна отговорност или по-точно преддоговорна отговорност по смисъла на чл. 12 от ЗЗД. Тя е правна санкция за недобросъвестната обява, че се продават определени стоки на определена цена, както и санкция за нелоялната конкуренция, която върши обявителят на другите търговци-конкуренти, като публикува невярна реклама за своите стоки. Ако иска да се освободи от посочената отговорност, обявителят трябва да докаже, че е имал основателна причина, за да се откаже от сключването на договора. Причинените вреди могат да се изразяват в разходите за закупуване на същата стока от друго място на по-висока цена и други подобни.

б/ сключване на договор чрез публично предложение (чл. 291 от ТЗ). Публичното предложение (публичната оферта) по правната си същност е предложение за договаряне по чл. 13, ал. 1 от ЗЗД, отправено до неопределен кръг от лица по най-различен начин, включително и чрез средствата за масово осведомяване. Публичната оферта трябва да отговаря на две изисквания: 1.) да съдържа данни относно предмета на сделката - общото количество на предлаганите стоки, техния вид и цена; 2.) да е посочен срока за приемане на предложението. В този случай предложителят е обвързан от предложението си, т.е. той трябва да приеме направените искания за закупуване на стоката до изчерпване на обявеното количество и до изтичане на определения срок. Исканията на клиентите се считат за приемане на предложението, когато те отговарят на посочените условия. Договорът е сключен в момента, когато приемането на предложението достигне у предложителя (чл. 14, ал. 1 от ЗЗД). Ако в искането (приемането) се съдържат други условия относно, то ще се счита за ново предложение.

в/ сключване на договор чрез мълчание (чл. 292 от ТЗ). Принципът в общото гражданско право е, че мълчанието не е знак на съгласие с направеното предложение и поради това договорът не се сключва чрез мълчание, освен в предвидените от закона случаи, напр. по чл. 16, ал. 3 от ЗЗД. В чл. 292, ал. 1 от ТЗ е предвидено изключение от този принцип, съгласно което предложението до търговец, с когото предложителят е в трайни търговски отношения, се смята за прието, ако не бъде отхвърлено веднага. В този случай мълчанието се счита за знак на съгласие с направеното предложение и договорът ще се счита за сключен в момента на пристигане на предложението, тъй като съдоговорителят трябва да го отхвърли изрично веднага, ако не желае да сключи договора. Под думата “веднага” трябва да се разбира необходимото време, за да се получи, проучи и отговори на офертата. За даден конкретен случай това може да са и няколко дена, тъй като получателят на офертата може поради заетост, болест, командировка и т. н. да не е успял да я проучи и да отговори. Приема се, че под трайни търговски отношения по смисъла на чл. 292, ал. 1 от ТЗ следва да се разбират няколкогодишни договорни отношения, установени чрез дългосрочни договори или чрез системно сключване на краткосрочни договори. С цел да се запази изпратената като мостра стока, в чл. 292, ал. 2 от ТЗ клиентът при отхвърляне на предложението е задължен да я пази за сметка на предложителя. Изключение от това задължение е налице в случаите, когато клиентът не е обезпечен за разноските във вързка със съхранението или ако пазенето му причинява неудобства, по-големи от обичайните.

г/ разрешение или одобрение от държавен орган (чл. 295 от ТЗ). Ако за действителността на търговската сделка е необходимо разрешение или одобрение от държавен орган, сделката поражда действие с даването му. Хипотезата е свързана с т.нар. лицензионни режими при извършването на някои специфични търговски дейности, върху които е въведен държавен контрол и при които е необходимо издаването на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 2, ал. 1 от Закона за административното производство.

Пример: Съгласно чл. 32, ал. 1 от Закона за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите, дейностите по производство, преработване, съхраняване и търговия в страната, вносът, износът и транзитът, пренасянето и превозването на наркотични вещества за медицински и ветеринарномедицински цели, се извършва с лицензия, издадена от министъра на здравеопазването.

Съгласно чл. 10, ал. 1 от Закона за контрол над взривните вещества, огнестрелните оръжия и боеприпасите, производството на и търговията с взривни вещества, огнестрелни оръжия и боеприпаси се извършва само от търговци, въз основа на разрешения, издадени от директора на Дирекция “Национална служба Полиция”.

В случая се касае за волеизявление на трето лице – държавен орган, чието извършване обуславя желаното от страните правно действие на сделката. В правната теория обуславящите волеизявления се делят на разрешения и одобрения с оглед на времето на даването им спрямо извършването на основните волеизявления на страните по договора. Когато те предшестват волеизявленията на страните, те се наричат разрешения и пораждат действие едва след постигане на съгласието между страните и са оттегляеми до този момент. Когато пък те следват по време основните волеизявления на страните, се наричат одобрения и сделката поражда правни си последици едва с даването им и с действие занапред. Волеизявлението на държавен орган под формата на индивидуален административен акт – разрешение или одобрение на сключената сделка, превръща фактическия състав, необходим за пораждане действието на сделката в смесен, но насочен към настъпване на гражданскоправни последици. В чл. 295, ал. 2 от ТЗ е предвидено настъпването на неблагоприятни последици за страната, която се е задължила да поиска разрешение или одобрение на държавния орган. Въпреки положената обичайна грижа да поиска незабавно одобрение или разрешение, тя понася свързаните с това искане разходи, както и има задължението да уведоми другата страна за резултата.

д/ потвърдение на сделката от трето лице (чл. 296 от ТЗ). Ако сделката е сключена при условие да бъде потвърдена от трето лице, тя поражда действие с потвърждаването й (т.е. занапред), освен ако страните не са предвидили друго. Това е сделка, сключена под отлагателно условие (вж. чл. 25 от ЗЗД). Потвърждението от трето лице – частноправен субект представлява добавъчно едностранно волеизявление, което няма самостоятелен характер, но което трябва да достигне до едната или до двете страни по договора.

Когато някоя от страните е поела задължение да се погрижи за потвърждаването, тя е длъжна незабавно да уведоми другата страна за резултата (чл. 296, ал. 2 от ТЗ). В този случай страната действа при условията на чл. 23 от ЗЗД – обещава действието (потвърждението) на трето лице. Ако третото лице не потвърди, тя ще носи преддоговорна отговорност за вредите, които третата страна е претърпяла от несключването на договора. До получаване на потвърждението (сбъдването на условието) сделката се намира във висящо положение. Когато стане ясно, че потвърждение няма да последва, сделката окончателно ще се превърне в недействителна поради незавършен фактически състав. Тъй като в търговските отношения висящността не може да трае до безкрайност, чл. 296, ал. 3 от ТЗ предвижда, че ако в срок от три месеца след сключване на сделката другата страна не бъде уведомена за резултата (независимо какъв е той), тя може да се откаже от сделката, когато не е уговорен друг срок.

е/ определяне на уговорки от трети лица (чл. 299 от ТЗ). Договарящите се страни може да се споразумеят, че трето лице ще определи отделни (посочени от страните) уговорки на договора. Те стават задължителни за страните, само ако третото лице ги е определило в съответствие с целта на договора, с останалото му съдържание и с търговския обичай. Следователно третото лице няма абсолютна свобода при определяне на тези договорни клаузи. Волеизявлението на третото лице може да бъде от значение за определяне съдържанието на правните последици или за обуславяне на тяхното настъпване. Ако третото лице не извърши определянето или го извърши в несъответствие с целта и с останалото съдържание на договора, както и с търговския обичай, всяка от страните може да поиска определянето да се извърши от съда. Преминаването на правото за определяне на съдържанието на отделни престации по договора е своеобразна форма на преддоговорен арбитраж.

ж/ допълване на договора от съда (чл. 300 от ТЗ). Страните по търговския договор може да подпишат само общите условия (договорната рамка на отношенията им), като се уговорят, че при настъпване на определени обстоятелства ще допълнят договора.

Ако при настъпване на обстоятелствата, страните не могат да постигнат съгласие относно допълването на договора, всяка от тях има субективното потестативно право да поиска от съда той да направи това. Срещу тази възможност стои правното задължение, както на поискалата, така и на другата страна, да приеме извършеното от съда допълване на договора. Потестативното право се упражнява с едностранно волеизявление по съдебен ред. В случая е налице един неправен преддоговорен спор, защото това не е спор за защита на нарушени субективни права и неизпълнени задължения, а е спор относно липсата на съгласие между договарящи се страни. При постановяване на решението съдът трябва да се съобрази с целта на договора, с останалото му съдържание и с търговския обичай. Съдебното решение ще замести непостигнатото съгласие между страните, ще допълни съдържанието на договора и както всяко съдебно решение е задължително за страните (чл. 220, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

з/ договор при общи условия (чл. 298 от ТЗ). Съществуват редица масово разпространени договори, при които преговарянето по отделните договорни клаузи е практически невъзможно. Договорът при общи условия е юридически пригодната форма за улесняване на масовото сключване на подобни еднообразни двустранни договори – за застраховка, за доставка на електрическа и топлинна енергия, за доставка на питейна вода, поддръжка на съоражения за масова употреба – напр. асансьор и други. При този вид договор, клаузите на договора с отделния клиент не се разискват и дебатират между страните, а са предварително и отнапред установени от едната страна – доставчика на услугата. Съгласно чл. 298 от ТЗ, търговецът може да установи отнапред общи условия за сключваните от него сделки. Те стават задължителни за другата страна, когато тя: 1. заяви писмено, че ги приема; 2. е търговец и ги е знаела или е била длъжна да ги знае и не ги оспори незабавно. Когато за действителността на сделката е предвидена писмена форма, установените от търговеца общи условия обвързват другата страна само ако са й били предадени при сключването. При несъответствие между уговореното от страните и общите условия има сила уговореното.

ОСОБЕНОСТ: АД, което предлага стоки или услуги за масово потребление следва да имат предвид, че според чл. 35-37 от Закона за защита на потребителите и за правилата за търговия, неравноправните клаузи в договор, сключван с потребител са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Неравноправна клауза е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Не са индивидуално уговорени клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Обстоятелството, че някои условия са индивидуално уговорени, няма да изключва прилагането на този член към останалата част от договора, ако в резултат на цялостната му оценка, се приеме, че е договор при общи условия. Ако търговецът твърди, че условие от договор при общи условия е индивидуално уговорено, тежестта за доказването на това тежи върху него.

и/ действия без представителна власт – в чл. 301 от ТЗ се съдържа една необорима правна презумпция, че мълчанието на представлявания е знак на съгласие със сключения договор или извършеното правно действие от мнимия (лъжлив) представител. Съгласно тази правна норма, когато едно лице действа от името на търговец без да има представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава сключената сделка или извършеното действие, ако не се противопостави на тях веднага след узнаването им. Това положение съществено се различава от принципа по гражданското право – действия от чуждо име без представителна власт нямат юридическо действие за представлявания, т.е. те са нищожни, ако не последва потвърждаване (ратификация). Според чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, лицето, от името на което е сключен договор без представителна власт, може да го потвърди, като за това се изисква същата форма, която е предвидена за упълномощаването за сключване на договора.

Под това понятие следва да се разбира начинът, по който трябва да се обективизират външно волеизявленията на страните по нея, когато тя е двустранна, или на волеизявлението на търговеца, когато тя е едностранна (менителница, запис на заповед, чек), за да бъдат те валидни. На практика проблемът се свежда до това, дали законът изисква при сключване на сделката да се спазва точно определен начин за външно изявяване на волята и обикновено се предвижда писмена форма. Когато такова изискване се съдържа в правна норма се казва, че сделката е формална. Ако законът не поставя подобно изискване, сделката е неформална, а това значи, че тя може да се сключи устно или посредством т.нар. конклудентни действия (напр. при договор за превоз на пътници в градския транспорт – с качването на пътника в превозното средство и перфорирането на билет).

От логическия анализ на чл. 293, ал. 1 и 2 от ТЗ се стига до извода, че правилото в търговското право е т.нар. аморфност на формата, което значи, че страните са свободни да изберат формата на сделката, която искат да сключат, освен когато законът им повелява точно определна форма. Опростеността на формата за сключване и доказване на търговските сделки е предвидена поради съображения за бързина и оперативност при извършване на търговската дейност. Това е съществена особеност на търговското право в сравнение с изискванията за сключване на сделки в общото гражданско право, където е засилен формализмът по отношение на правните действия на субектите - нетърговци.

Познати се два вида форма на сделката, които се различават по своето правно значение и практическа стойност. Първата е т.нар. форма за действителност. От самото й наименование следва, че нейното спазване е условие за действителността на сделката, т.е. за нейната перфектност и способността й да породи желаните правни последици. Не се ли спази при сключването на сделката тази форма, т.е. волеизявленията на лицата не бъдат ли обективизирани в правния мир по посочения в закона начин, сделката е нищожна. Това изрично е записано в чл. 293, ал. 2 от ТЗ, но то следва и от чл. 288 от ТЗ във вр. с чл. 26, ал. 2 от ЗЗД. Другият вид форма е т.нар. форма за доказване. Тя има преди всичко процесуално значение и е свързана с процеса на доказване пред съдебен орган при възникнал правен спор между страните по повод сключването или изпълнението на сделката. Ако законът е установил такава форма, но тя не спазена, сключената сделка е напълно действителна. Но стигне ли се до съдебно предявяване на субективни права по нея, последните не могат да се доказват по друг начин, освен чрез предвидените от закона доказателствени средства, а това най-често са документите.

Форма за действителност може да бъде предвидена в правна норма или по волята на страните по сделката. В първият случай законодателят е преценил, че поради спецификата си сделката следва да бъде сключена в точно определена форма и тази императивна норма не може да бъде дерогирана по волята на страните. Тази форма се нарича законна. ТЗ допуска и самите страни, при постигнато съгласие между тях, да определят формата на своите волеизявления и тази форма да стане задължителна за тях. Това е т. нар. договорна форма и е проявление на основния принцип в частното право за автономия и свобода на договарянето (вж. чл. 9 от ЗЗД). Това обикновено се договаря по време на преговорите, в нарочен договор между съконтрагентите или в т.нар. предварителен договор, след който ще последва и окончателен договор. Това се практикува особено често, когато търговците са в постоянни взаимоотношения помежду си и желаят в един първи договор да определят формата (най-често това ще е писмена форма), в която ще сключат и всички свои последващи договори или изменения и допълнения в тях. В тази връзка следва да се има предвид нормата на чл. 293, ал. 6 от ТЗ, според която формата, която е предвидена за сключването на сделката важи и за последващите изменения и допълнения в нея. Правилото се отнася както за законната, така и за договорната форма. Не се ли спази това изискване, волеизявленията на страните по повод изпълнението, изменението, допълването или прекратяването на договора ще са нищожни.

Голямо практическо значение имат разпоредбите на чл. 293, ал. 4 и 5 от ТЗ, в които законът предвижда две фикции, чрез които отговаря на изискванията за бързина и оперативност при сключването на търговски сделки. Според първия текст, писмената форма се смята за спазена, ако волеизявленията на страните са записани технически по начин, който дава възможност да бъдат възпроизведени, т.е. външно обективизирани и доведени до знанието на други лица. Има се предвид записването на волеизявлението на фоно- или фотолента, магнитен носител (дискета и компактдиск) и други подобни. В другия текст се дава една по-частна хипотеза, според която, ако волеизявленията са направени по телефакс или телекс и ако от книгите и документите, които отразяват работата на тези апарати, е изключено неточно възпроизвеждане на волеизявлението, писмената форма се смята за спазена. За да се приложи на практика тази норма, е нужно всички изисквания, които тя поставя, да са налице, т.е. ТЗ изисква кумулативна даденост на условията.

Когато законът изисква определена форма за действителност, това най-често е писмената форма. Да се спази това изискване значи страните да съставят документ, в който с думи или други знаци да удостоверят волеизявленията, които правят. Много често правната норма изисква волеизявленията да имат определено съдържание и това са т. нар. задължителни реквизити на сделката. Такива реквизити са предвидени за менителницата, чека, записа на заповед, застрахователния договор, концесионния договор и други.

В зависимост от това, дали при спазването на писмената форма участват и длъжностни лица или не, се различават частна и официална писмена форма. При официалната форма, посочени от закона длъжностни лица следва да направят определени удостоверявания и те са задължителни за валидността на сделката. При другия вид писмена форма не участват длъжностни лица и документът се съставя само от насрещните страни по сделката.

Изпълнението на търговските сделки е доброволното осъществяване на дължимия (договорения) резултат, наречен дължима престация. То се подчинява на общата правна уредба, предвидена за изпълнението на гражданските сделки (чл. 63-78 от ЗЗД). Длъжникът трябва да изпълни задължението си към кредитора реално, пълно, добросъвестно и точно, в договорения срок и на уговорено място. В ТЗ са предвидени някои специфични изисквания за изпълнението на търговските сделки, които са отклонения от общото гражданско право.

а/ дължима грижа (чл. 302 от ТЗ). Според чл. 63, ал. 2 от ЗЗД задължението трябва да бъде изпълнено с грижата на добър стопанин, освен в случаите, в които законът изисква друга грижа. Такава друга грижа е предвидена в чл. 302 от ТЗ. Според тази правна норма длъжникът по сделка, която за него е търговска, трябва да полага грижата на добър търговец. Грижата на добрия търговец е по-голяма от грижата на добрия стопанин по гражданското право, тъй като търговецът е професионалист. Той изпълнява по занятие определен вид стопанска дейност и затова изискванията към него са по-високи от тези към обикновения гражданскоправен субект. Грижата на добър търговец е професионална грижа. Критерият за нейното определяне е грижата, която би положил търговецът от определен бранш на стопанската дейност. Поради това неговата грижа ще се преценява диференцирано като се изхожда от грижата, която би положил добрият застраховател, превозвач, банкер и т.н.

ОСОБЕНОСТ: Задължението за полагане на грижа на добър търговец се отнася само до тази страна, за която сдлеката е търговска, т.е. отнася се само за търговеца. Ако другата страна по сделката не е търговец и за нея сделката не е търговска, тя трябва да полага само грижата на добър стопанин по чл. 63, ал. 2 от ТЗ.

б/ изпълнение при неопределен срок (чл. 303 от ТЗ). В гражданското право изпълнението трябва да се извърши на уговорения срок. Ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага (чл. 69, ал. 1 от ЗЗД). Подобна идея е залегнала и в търговското право, където чл. 303 от ТЗ предвижда, че когато договорът не определя срока за изпълнение на задължението и ако естеството на сделката или търговският обичай не изискват друго (напр. не се касае за бързо разваляща се стока или до спешно изпълнение на определено задължение), кредиторът може да иска изпълнение и то да се извърши по всяко време през работните часове в местоизпълнението. Това искане на кредитора представлява покана за изпълнение по смисъла на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, при което търговецът - длъжник ще изпадне в забава, след като бъде поканен да изпълни.

в/ солидарни задължения (чл. 304 от ТЗ). В гражданското право е възприет принципът, че солидарност между двама или повече длъжници спрямо кредитора (пасивна солидарност) възниква само по силата на закона или когато е уговорена изрично в договора (чл. 121, ал. 1 от ЗЗД). Обратно, в търговското право се съдържа презумпцията, че когато две или повече лица поемат общо задължение спрямо кредитора, те се смятат за солидарни длъжници, освен ако в сделката е предвидено друго. Това правило е създадено за улеснение и защита правата на кредитора, тъй като в този случай той има право да иска изпълнението по свой избор от този длъжник, който е платежоспособен. Предпоставките на солидарната отговорност в търговското право са: 1. няколко длъжници по сделката да са поели общо задължение за изпълнение; 2. това задължение да произтича от търговска сделка; 3. в сделката да не е уговорено разделност на изпълнението.

г/ изпълнение при безкасово плащане (чл. 305 от ТЗ). По принцип изпълнението на задължението се счита за извършено в момента, когато длъжникът предаде дължимото – вещ или пари, или извърши действието – предмет на дължимата престация на кредитора. Когато плащането става чрез задължаване и заверяване на банкова сметка, т.е. по безкасов начин, задължението се счита за погасено със заверяване сметката на кредитора, т.е. когато постъпи платежното нареждане в банката на кредитора. Това правило определя момента на изпълнение на парично задължение. То трябва да се разглежда и във връзка с Банковия унифициран стандарт (БУС) 7092 “Сетълмент БНБ”, според който всяко плащане на банката на получателя е извършено само и единствено, ако БНБ, осъществяваща сетълмена, го е одобрила.

д/ задължение за лихва (чл. 294 от ТЗ). Лихвата е възнаграждение, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да престира на своя кредитор, затова че се ползва от същите. Лихвите са т. нар. граждански плодове, защото се дължат по силата на едно правоотношение, създадено по повод на парично задължение или на задължение за заместима вещ. Всяко задължение за лихва предполага наличието на друго главно парично задължение, наречено главница. Затова се казва, че задължението за лихва е акцесорно (допълнително) задължение. Задължение за лихва може да възникне от договор и тогава говорим за договорна лихва. Когато лихвата не е уговорена, а произтича от разпореждане на закона, се нарича законна. Такава е мораторната (закъснителната) лихва, която се длъжи при забава на длъжника на парично задължение и представлява правна санкция – обезщетение за причинена вреда поради забавено изпълнение (чл. 86 от ЗЗД).

В гражданското право е възприето правилото, че договорна лихва се дължи само ако това е уговорено писмено, тъй като по принцип договорът за заем е безвъзмезден (чл. 240, ал. 2 от ЗЗД). Обратно, в търговското право се прилага правилото, че лихва между търговци се дължи винаги, освен ако не е уговорено друго (чл. 294, ал. 1 от ТЗ), тъй като по принцип всички търговски сделки са възмездни. В гражданското право право действа принципът, че лихви върху лихви (сложни лихви) не се дължат, т.е. анатоцизмът не е допустим. Това следва от посоченото в чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, че олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на БНБ, а такива няма приети. В търговското право (чл. 294, ал. 2 ТЗ) е възприето правилото за допустимостта на анатоцизма, т.е. лихва върху лихва между търговци се дължи, но само ако е уговорена изрично.

Неизпълнението на търговската сделка е неосъществяване на дължимия (договорения) резултат. Причините за неизпълнението са различни: то може да се дължи на злата воля или на небрежността на длъжника и тогава говорим за виновно неизпълнение; може да е настъпило и въпреки добрата воля на длъжника и положените от него усилия да изпълни, но вследствие проявлението на случайно събитие и тогава се казва, че е налице невиновна невъзможност за изпълнение; може да е резултат от действието или бездействието на трето лице; може кредиторът да не е създал необходимите предпоставки за изпълнението и в тези случаи неизпълнението се дължи на кредитора (т.нар. забава на кредитора – чл. 95 от ЗЗД).

Неизпълнението може да се прояви в най-различни форми. Пълно неизпълнение е налице, когато длъжникът не е осъществил нищо от предмета на престацията. Лошо (некачествено) изпълнение имаме, когато престираното не е адекватно на дължимото в качествено отношение. При частичното изпълнение има разминаване в количествено отношение между престираното и дължимото. Забавено изпълнение има, когато длъжникът престира след падежа на задължението, т.е. неизпълнението е във времево отношение. Неточно е и всяко изпълнение, което не е съобразено с уговореното от страните по договора. В някои случаи неточното изпълнение се приравнява на пълно неизпълнение.

Общата правна уредба на неизпълнението на договорно задължение се съдържа в чл. 79-94 от ЗЗД, а в ТЗ се съдържат няколко специфични правила относно: неопредолимата сила, стопанската непоносимост, отменината и неустойката.

а/ непреодолима сила (чл. 306 от ТЗ). В тази норма за първи път в частното право се съдържа легална дефиниция на понятието “непреодолима сила” (фостмажорно обстоятелство). Това правило е специфично проявление на чл. 81, ал. 1 от ЗЗД, където е посочено, че длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина.

Непреодолимата сила е непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора. За да се квалифицира едно събитие като непреодолима сила то трябва да отговаря на следните нормативни изисквания:

- събитието е настъпило след сключване на договора, защото ако е било налице към момента на неговото сключване, то тогава се говори за начална невъзможност за изпълнение и се касае за договор с невъзможен предмет, който по силата на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД е нищожен и не създава правна обвързаност за длъжника.

- събитието да има извънреден характер, т.е. то да е външно спрямо длъжника и да не зависи по никакъв начин от неговата воля.

- събитието да е непредвидимо, което значи да е случайно по произход и чието настъпване длъжникът не е предизвикал, нито е могъл и не е бил длъжен да предвиди.

- събитието да е непредотвратимо значи да съставлява непреодолима пречка за изпълнение на задължението. Длъжникът е проявил цялата грижа на добър търговец и въпреки положените максимални усилия и настойчивост да престира, всички негови действия са лишени от практически резултат.

- случайното събитие трябва да е препятствие за реалното изпълнение на задължението и между него и невъзможността за изпълнение следва да има причинна зависимост. Събитието трябва да е такава причина, която да обуславя по непредотвратим начин невъзможността за изпълнение. Ако длъжникът е имал все пак някаква възможност да изпълни задължението си въпреки наличието на това събитие, то тогава неговото неизпълнение се дължи на други причини, които могат да му се вменят във вина и поради това той няма да се освободи от отговорност.

- събитието да е настъпило преди срока за изпълнение на задължението, защото ако то е настъпило след срока, това означава, че забавата на длъжника се дължи на други причини. В чл. 306, ал. 1, изр. ІІ от ТЗ се посочва, че ако длъжникът е бил в забава, той не може да се позовава на непреодолима сила.

Пример: В практиката като непреодолима сила се сочат следните събития: а) природни бедствия – градушка, бури, виелици, силен снеговалеж, голямо застудяване, наводнения, земетресение, пожар (но само ако той не се дължи на небрежността на длъжника), голямо засушаване; б) социални явления – обявяване на военно или извънредно положение, стачки, масови социални протести и други; в) неправомерни действия на трети лица – кражба или грабеж; причинен пожар и други; г) индивидуални или общи административни актове и нормативни актове – вещта е извадена от граждански оборот; установена е забрана за износ или внос на стоката, наложена е ветеринарна карантина в региона и други.

ОСОБЕНОСТ: Не може да се позовава на непреодолима сила длъжникът, който има парично задължение. Това принципно положение е регламентирано в чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и се прилага в гражданското и търговското право. Например не може да се позовава на непреодолима сила този длъжник, който от своя страна е кредитор на банка под особен надзор или обявена в неъстоятелност.

Правното действие на непреодолимата сила се състои в това, че длъжникът по търговска сделка не отговаря за неизпълнението, причинено от непреодолима сила (чл. 306, ал. 1, изр. І от ТЗ). Поради това тя се определя като оневиняващо обстоятелство, т.е. като обстоятелство, което изключва вината на длъжника. Ако щом длъжникът няма вина за неизпълнението, то тогава отпада и неговата договорна отговорност. Тъй като вината на длъжника в частното право се предполага, щом той не е изпълнил задължението си, длъжникът трябва да докаже наличието на обстоятелство, което представлява непреодолима сила. Допустими са всички предвидени от закона доказателствени средства.

Длъжник, който не изпълнява задължението си, като се позовава на непреодолима сила, има задължението да уведоми писмено другата страна за настъпването на това обстоятелство, като посочи в какво се състои непреодолимата сила, както и какви са възможните последици от нея за изпълнението на договора. Това трябва да бъде направено в подходящ срок, за да може насрещната страна по договора да положи грижи за избягване на вредните да нея последици от неизпълнението на договора. Ако длъжникът не я уведоми, той дължи обезщетение на другата страна за настъпилите от неуведомяването имуществени вреди (чл. 306, ал. 3 от ТЗ).

Непреодолимата сила не прекратява правоотношението, което съществува между страните по търговския договор, но докато трае тя, изпълнението на задължението и на свързаните с него насрещни задължения се спира (чл. 306, ал. 4 от ТЗ). Това означава, че изпълнението на задължението на длъжника се отсрочва с толкова време, колкото трае непреодолимата сила. Но ако непреодолимата сила трае толкова дълго време, че кредиторът вече няма интерес от реалното изпълнение, той има право да прекрати договора. Това право има и длъжникът (чл. 306, ал. 5 от ТЗ). Това е специфично проявление на разваляне на двустранен договор по чл. 87, ал. 2 от ЗЗД.

б/ стопанска непоносимост (чл. 307 от ТЗ). В резултат на настъпили след сключване на договора изключителни събития (напр. голямо обезценяване на националната валута поради инфлация следствие на война или дълбока стопанска криза) изпълнението на задължението става изключително обременително за длъжника. Стига се до прекомерно несъответствие между престация и контрапрестация, при което ако длъжникът изпълни първоначалното задължение ще изпадне в стопанско разорение.

- настъпване на обстоятелство, което има изключителен, извънреден, необичаен характер (военни действия, големи инфлационни процеси), и се дължи на външни причини, които не могат да се вменят във вина на засегнатата страна (длъжника).

- събитието трябва да е настъпило след сключване на договора и изпълнението на задълженията не трябва да е завършило. При двустранно изпълнение на задълженията никоя от страните не може да се позовава на стопанска непоносимост, а при едностранно изпълнение не може да се позовава тази страна, която вече е изпълнила задължението си. Стопанската непоносимост е приложима спрямо тази страна, която още не е изпълнила задължението си, дори ако изпълнението е започнало.

- изпълнението на задължението трябва да е възможно. При невъзможност за изпълнение (виновна или невиновна) не може да се говори за стопанска непоносимост на престацията.

- събитието да е непредвидимо. То е такова, когато е случайно и страните по време на сключване на договора не са могли и не са били длъжни да предвидят неговото настъпване.

- събитието трябва да води не само до изменение на обстановката след сключване на договора, а до коренно (съществено, чувствително) нарушаване на еквивалентността в стойностите на престация и контрапрестация, която страните са имали предвид при сключването на договора, т.е. трябва да е променена цялата икономическа основа на договора.

- запазването на договора да противоречи на справедливостта и добросъвестността. Такова противоречие е налице, когато еквивалентността на престациите е нарушена съществено и изпълнението на договора при старите условия би довело до съществено ощетяване на една от страните за сметка на другата, която несправедливо ще се обогати. В този смисъл стопанската непоносимост е израз на принципа на справедливостта в частното право. Предполага се, че страните не биха сключили договара при такива неизгодни условия, каквито са настъпили по-късно, т.е. когато едната престация чувствително се отклонява по размер от насрещната престация и поради това нейното изпълнение би представлявало нарушение на принципа на добросъвестността.

Стопанската непоносимост е основание (юридически факт), при наличието на което се поражда субективното потестативно право на една от страните по търговски договор да иска от съда неговото изменение или прекратяване изцяло или от части. Това право може да се упражни само съдебно – чрез конститутивен иск или чрез възражение срещу предявен от насрещната страна иск за реално изпълнение. Съдът е обвързан с петитума на иска – той не може да постанови прекратяване на договора при положение, че се иска само неговото изменение или обратното. За този иск се прилага общата петгодишна погасителна давност (чл. 110 от ЗЗД).

в/ отметнина (чл. 308 от ТЗ). Отметнината е уговорена между страните по търговски договор парична сума (но може и да бъде вещ, както и обещание за действие или бездействие), която една от страните трябва да плати на другата при отказ от договора като обезщетение за причинените от отказа вреди. По старото българско търговско право този институт се нарича пишманлък.

Отметнината се характеризира със следните признаци:

- уговаря се между страните при сключване на търговски договор. Страните се споразумяват, че тази от тях, която е дала отметнината или е обещала да я даде, ще има право да се откаже от договора без другата страна да има право да иска обезщетение за вреди от неизпълнението на договора. Отметналата се страна е длъжна да заплати отметнината, а ако я е дала при сключване на договора, тя я губи. Другата страна има право да иска отметнината или да я задържи, дори и да не е претърпяла реални вреди от отказа. Няма пречка отметнина да се уговаря в полза и на двете страни.

- даването или обещаването на отметнина е юридически факт, от който се поражда субективно потестативно право за страната, която я е дала или е обещала да я даде, да се откаже чрез едностранно волеизявление от договорното правоотношение и по този начин да го прекрати. В това се състои правното действие на отметнината.

- страната, дала или обещала отметнината, има право да се откаже от договора само при условие, че не е започнало неговото изпълнение. Това е важна законова предпоставка за възникването на субективното право на отказ от договора. Ако изпълнението е започнало, това субективно право вече е погасено.

- когато страната, дала или обещала отметнината, не упражни субективното си право на отказ и изпълни своето задължение по договора, тя има право да иска връщане на отметнината или прихващане срещу насрещно задължение. Отметнината се връща и при прекратяване на договора по взаимно съгласие (чл. 308, ал. 2 от ТЗ).

ВАЖНО: Отметнината прилича, но трябва да се различава от задатъка (капаро) по чл. 93 от ЗЗД, който служи за доказателство, че договорът е сключен и обезпечава неговото изпълнение. Задатъкът има потвърдителна и обезпечителна функция. Той има и обезщетителна функция, тъй като задатъкът може да се задържи от страната, която го е получила, или да се върне в двоен размер от тази страна, ако тя не е изпълнила задължението си. Задатъкът обезпечава изпълнението на задълженията и на двете страни по договора. Предпоставка за задържането на задатъка или за връщането му в двоен размер е виновното неизпълнение на задължението на едната страна по договора и затова задатъкът е самостоятелна форма на договорна отговорност. Не на последно място, задатъкът може да има и наказателна функция по волята на страните – т.нар. наказателен задатък, който се губи, без да се освобождава неизправната страна от задължението да възмезди другата страна за действително претърпените от неизпълнението вреди.

ЗАПОМНИ: Отметнината е изключение от принципа, че договорите трябва да се изпълняват, като тяхното прекратяване е възможно само по взаимно съгласие на страните (чл. 20, ал. 2 от ЗЗД). Затова отметнината трябва да се уговаря изрично. Ако това не е направено и има съмнение дали договорната клауза е за задатък или за отметнина, следва да се счита, че е уговорен задатък.

г/ неустойка (чл. 309 от ТЗ). Неустойката е предварително и глобално (форфетерно) определена от закона или договора парична сума, която длъжникът трябва да плати на кредитора при неизпълнение на своето задължение. Тя обезпечава изпълнението на задължението (обезпечителна функция) и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (обезщетителна фуннкция). Кредиторът обаче може да иска обезщетение и за по-големи действително понесени от него вреди. Законната неустойка има преди всичко наказателна функция. Неустойката е една от формите на договорна отговорност и средство за обезпечаване правото на вземане на кредитора.

1. Студията е съобразена с действащото българско законодателство и съдебна практика към 1 септември 2003 година.