Тунджер джюдженоглу лавина (ÇIĞ)

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

I.
Бавно се разсъмва. Не се чува нито лай на кучета, нито кукуригане на петли. Цари пълна тишина. Колкото повече се развиделява, толкова повече вътрешността на къщата засиява с една отразена и невероятна белота. Същевременно тишината сякаш все повече се сгъстява. Старицата, сигурна, че всички още спят, става и безшумно се придвижва към тоалетната. След малко се връща в помещението, подобие на кухня, посяга към някакви хранителни продукти и бързо яде, оглеждайки се внимателно. Младата жена, с изкривено лице, се понадига в леглото. Вижда се, че я мъчат болки. За миг се поколебава дали да събуди мъжа си. Отказва се и безшумно става. Личи, че е бременна. Старицата усеща приближаването на Младата жена и се връща в леглото си с препълнена уста, преструвайки се, че спи. Дори изритва с крак одеялото, за да предизвика състраданието на Младата жена. Тя пристъпва безшумно, първо влиза в хола, после се запътва към тоалетната. Старицата я проследява с поглед. След малко Младата жена се връща в хола. Изглежда поуспокоена. Движи се из къщата все така внимателно. Завива Старицата с одеялото, като мисли, че още спи. Когато Младата жена влиза в стаята си, Старицата е доволно предъвква. Младата жена ляга. Сега пък става Мъжа, минава през хола и тихичко излиза навън. Старицата пак се прави на спяща. Знае, че Мъжа ще се върне и пак избутва с крак одеялото. След малко Мъжа се връща, завива я и отива в стаята си. Старицата примигва един-два пъти, върти глава наляво и надясно и остава насаме с мислите си. Младата жена рязко се изправя на леглото. Очевидно, болките й пак са започнали.

МЛАДИЯ МЪЖ (В просъница). Какво има?

МЛАДАТА ЖЕНА. Коремът ми...

МЛАДИЯ МЪЖ. Какво ти е?

МЛАДАТА ЖЕНА. Боли...

МЛАДИЯ МЪЖ. Иди по нужда...

МЛАДАТА ЖЕНА. Бях...

МЛАДИЯ МЪЖ. И какво?

МЛАДАТА ЖЕНА. Пак започна. Страх ме е.

МЛАДИЯ МЪЖ (Неуверено). Какво има да се страхуваш?

МЛАДАТА ЖЕНА. Какво ли ми е?

МЛАДИЯ МЪЖ. Вероятно си настинала. (Напрегнато.) Какво друго може да е?

МЛАДАТА ЖЕНА. Мина ми.

МЛАДИЯ МЪЖ. Няма страшно.

МЛАДАТА ЖЕНА. Просто за момент си помислих, че е...

МЛАДИЯ МЪЖ. Какво?

МЛАДАТА ЖЕНА. Помислих, че започнаха болките.

МЛАДИЯ МЪЖ. Откъде-накъде.

МЛАДАТА ЖЕНА. Какви са тези болки тогава?

МЛАДИЯ МЪЖ. Бъркаш газовете с болки.

МЛАДАТА ЖЕНА. Ритна. Рита...

МЛАДИЯ МЪЖ (Слага ръка върху корема й, щастливо се усмихва). Колко хубаво! Май е нетърпеливо!

МЛАДАТА ЖЕНА. Трябва да потърпи още няколко дни.

МЛАДИЯ МЪЖ (Хваща й ръката). Изхвърли ги тия страхове от главата си! Имаш още поне месец. Няма от какво да се боиш. По тези места не се е видяло да се ражда преждевременно. Баба не ти ли е разправяла?

МЛАДАТА ЖЕНА. Да, но е имало преждевременни раждания.

МЛАДИЯ МЪЖ. Кой ти го каза?

МЛАДАТА ЖЕНА. Баба.

МЛАДИЯ МЪЖ. Но е било отдавна.

МЛАДАТА ЖЕНА. Какво от това?

МЛАДИЯ МЪЖ (Мъчейки се да омаловажи факта). Било е още преди да сме се родили.

МЛАДАТА ЖЕНА. Жива са сложили родилката в ковчега.

МЛАДИЯ МЪЖ. На теб ли ти разказа това?

МЛАДАТА ЖЕНА. Чух го, като разказваше на майка.

МЛАДИЯ МЪЖ. Това е било в миналото. И повече не се е повторило. Трябва още малко да поспиш.
Младата жена се опитва да заспи. Този път като че ли напрегнатостта е преминала върху Младия мъж. Гали я по косата, но е угрижен. Отразената отвън белота е запълнила къщата. Но и невероятната тишина продължава да се сгъстява.
МЛАДАТА ЖЕНА (Отваря очи). А ако са започнали болките ми?

МЛАДИЯ МЪЖ. Изключено е.

МЛАДАТА ЖЕНА. Защо?

МЛАДИЯ МЪЖ. Защото старите хора много точно изчисляват.

МЛАДАТА ЖЕНА. Никога ли не грешат?

МЛАДИЯ МЪЖ. Никога!

МЛАДАТА ЖЕНА. Защо?

МЛАДИЯ МЪЖ. Защото всяка грешка ще засегне и тях.

МЛАДИЯ МЪЖ. Нормално е.

МЛАДАТА ЖЕНА. Тогава и моят страх е естествен.

МЛАДИЯ МЪЖ. Разбира се, но сега няма от какво да се опасяваме. Без друго, след два дни вече няма да има никаква опасност. Ще си докараме обратно и конете, и магаретата, и кучетата, и кравите, и овцете, и петлите, и кокошките. Макар и за три месеца. После ти ще родиш, като пукнат пушките. Детето ни ще издаде първия си вик. И няма да се страхуваме от този вик... ще си пищи, колкото си ще! И другите няма да ги е страх, защото опасността ще е отминала. (Започва да я гали по косите.) Всички ще запеят. Дори и старците, кьор-кютюк пияни, ще се разтанцуват на мегдана. Цели три месеца! Три месеца ще продължи все така. И като завали първият сняг, ще вземем с теб детето, ще прехвърлим тези планини, ще заминем оттук. За да можем да го отгледаме без страх. А тези, които дойдоха с добитъка, пак ще си заминат. Защото конете цвилят, магаретата реват, кравите мучат, петлите кукуригат, кокошките кудкудякат. Да ти разкрия ли една тайна?

МЛАДАТА ЖЕНА. Кажи!

МЛАДИЯ МЪЖ. Повече никога няма да се върнем тук. Също като младежите, които си тръгнаха преди нас. Ще се махнем оттук и ще заживеем като хората. Без страх. Когато наближи смъртта, едва тогава ще се върнем. Както направиха и нашите старци.

МЛАДАТА ЖЕНА. И лятос ли няма да идваме?

МЛАДИЯ МЪЖ. Ти и синът ни – не, но аз мога да дойда. Защото трябва да донесем зимнина на онези, които остават тук. Длъжни сме. Какво ще правят толкова хора без брашно, захар и сол?

МЛАДАТА ЖЕНА. Откъде знаеш, че ще имаме син? Може и момиче да ни се роди.

МЛАДИЯ МЪЖ. Примерно, казвам.

МЛАДАТА ЖЕНА. И аз бих искала да видя родителите си. Не бих изтърпяла, много ще ми е мъчно за тях.

МЛАДИЯ МЪЖ. Какво ги задържа тук? Да дойдат с нас!

МЛАДАТА ЖЕНА. Тогава и вашите да дойдат! Ако всички тръгнем, и ти не би се връщал, макар и за малко.

МЛАДИЯ МЪЖ. Нашите в никакъв случай няма да дойдат. Защото баба и дядо се върнаха, за да умрат тук. Остави ги нашите! Ние да си гледаме детето. Поне то да расте без страх. (Не забелязва, че Младата жена е заспала.) Един мъдрец беше казал: „Страхува ли се човек, той губи способността да мисли. Страхът е най-лошото нещо, което изкривява човека. Не позволявайте децата ви да живеят в този ужасен страх, който ни е завладял! Тях поне спасете!” Не, няма да позволя това да се случи и с моето дете.

СТАРИЦАТА. Какво има?

МЛАДИЯ МЪЖ. Да те питам нещо.

СТАРИЦАТА. Питай.

МЛАДИЯ МЪЖ. Онзи ден си разказала на майка за една жена, която родила преждевременно. Oтдавна било.

СТАРИЦАТА (Подозрително). Това защо те интересува?

МЛАДИЯ МЪЖ. Жена ми се уплашила много.

СТАРИЦАТА. Защо пък се плаши? Тя няма такъв проблем!

МЛАДИЯ МЪЖ. Няма, но все пак се уплашила. Нали е млада и неопитна, силно се е впечатлила. Честно казано, и на мен ми стана любопитно.

СТАРИЦАТА (Разказвайки с видимо удоволствие). Тогава бях млада като жена ти. Четири моми се омъжихме с много пищни сватби. Но за първата брачна нощ трябваше да чакаме четири месеца. Старите хора тогава ни предупредиха, всяка една поотделно. Ние трите успяхме да стоим далеч от мъжете си, но едната сбърка и започна да се среща всяка вечер. Сетне? Три месеца преди да отмине опасността от лавина започнаха родилните й мъки. И после стана, каквото имаше да става.

МЛАДИЯ МЪЖ. Какво стана?

СТАРИЦАТА. Правилата са известни. Веднага бе повикана бабата. Всичко се оказа вярно. Съветът на старейшините се събра и прие очакваното решение. Приятелката ни бе положена в ковчег и погребана.

МЛАДИЯ МЪЖ. А какво направи мъжът й?

СТАРИЦАТА. Горчиво плака. Как ли не ги молеше! Дори пожела да го погребат с нея... „Няма начин”, отвърна Съветът на старейшините и му отказа.

МЛАДИЯ МЪЖ. После?

СТАРИЦАТА. След три месеца, когато опасността от лавина отмина, ковчегът беше отворен. Но вече нищо не можеше да се направи за приятелката ни.

МЛАДИЯ МЪЖ. Но това е нечовешко!

СТАРИЦАТА. Това се направи в името на живота на другите. Като се знае, че ще падне лавина, не може да се застраши животът на толкова хора! Нямаше друг изход.

МЛАДИЯ МЪЖ. Знам ли? Може по време на раждането да се затвори устата на родилката и да й се попречи да вика.

СТАРИЦАТА. Знаеш, че ни е забранено да мислим такива неща. Както в миналото, така и сега. Ние, трите, без да кажем на никого, решихме да опитаме и това. Кога ли? Когато опасността отмина и започнахме една след друга да раждаме, опитахме се да бъдем безмълвни, сякаш че ще предизвикаме лавина. Господи, бяха невероятни викове! Ехото им така се отразяваше от върховете... Като че ли подканваше лавината. Дори писъкът на едно бебе бе достатъчен да погуби всички ни. Не забравяй, че и най-безмилостните правила са измислени в името на човешкото щастие.

МЛАДИЯ МЪЖ. Но що за щастие е това? Чия съвест може да оправдае щастието, заплатено със смъртта на друг?

СТАРИЦАТА. Кой ти втълпява тези неща? Не си го слагай на сърце. Станалото – станало. Нали казват, че една беда е по-поучителна от хиляди наставления. Може би точно заради тази смърт от 50 години не се повтори такъв случай.

ЖЕНАТА. Защо си подранила?

СТАРИЦАТА. Огладнях.

ЖЕНАТА (Прави се, че не я чува). Поспи още малко!

ЖЕНАТА. Всичко чакаш от мен.

СТАРИЦАТА. Ако краката ме държат, от теб ли ще чакам?

ЖЕНАТА (Приготвя нещо и поднася на Старицата). Да не разсипеш по леглото!

СТАРИЦАТА. Че кога съм разсипвала?

ЖЕНАТА. Не съм казала, че си разсипала. Казах, да не разсипеш!

СТАРИЦАТА. Като не съм разсипвала, защо казваш да не разсипвам? Внимавам, значи.

ЖЕНАТА. За дребно се заяждаш с мен.

СТАРИЦАТА. Ако ме оставиш на мира, няма да се заяждам.

ЖЕНАТА. Добре тогава, продължавай да се заяждаш.

СТАРИЦАТА. Така на сухо не мога да преглътна.

ЖЕНАТА. Да не искаш чай?

СТАРИЦАТА. Малко водица ми стига.
Мъжа търпеливо е изслушал разговора. Гледа укорително жена си.
МЪЖА (Към жена си). Много работа ни чака. Трябва да се постегнем.

ЖЕНАТА. Тук ли беше?

МЪЖА. Разбуди всички!

ЖЕНАТА (Снишава още глас). Ако остане време от майка ти!

МЛАДАТА ЖЕНА. Добре съм.

МЛАДИЯ МЪЖ. Нали ти казах. (Мълчание.) Имаме толкова много работа. Май няма да е зле да станеш вече.
Младата жена става и безшумно оправя леглото. Мъжът й я изчаква. Двамата влизат в хола. Когато Жената и Младата жена слагат софрата, Мъжа и Младия мъж свалят пушките от стената. Мъжа започва да чисти едната с парченца плат, които вади от торбата, донесена от сина. Бавно му показва как да го прави. Младия мъж се захваща да чисти другата пушка. Жената и Младата жена като в забавен каданс приготвят софрата и едновременно разтребват стаята. През това време двете пушки са почистени. Чаят е налят. Младия мъж понечва да зареди почистената пушка, но Мъжа намръщено го спира.
МЪЖА. Не може сега. Още не му е време.

МЛАДИЯ МЪЖ. А какво ли е нивото на водата в коритото?

МЪЖА. Имаше още три пръста, докато се напълни.
Окачват пушките по местата си. Докато жените привършват реденето на софрата, Младия мъж слага настрана кутията с патроните и пушките и полива на бащата да си измие лицето. Мъжа се избърсва с хавлията.
МЛАДИЯ МЪЖ. Да отида ли да видя коритото?

МЪЖА. Ако не те мързи.

МЪЖА. Прекрасно. Може днес да се напълни и да гръмнем пушките. Но най-късно до утре вечер коритото ще се напълни, дори ще прелее.

МЛАДИЯ МЪЖ. Дай Бог! Само да не закъснее!

МЪЖА. Защо си се разтревожил толкова?! Важното е да се напълни, пък може и след ден-два. Никой не ни гони.

СТАРИЦАТА. За да закусим спокойно. После ще го нахраня, да не ни пречи сега. Знаете ли какъв мъж беше той. Старите хора казват, че когато вълкът одъртее, става за посмешище на псетата.

ЖЕНАТА. Такъв мъж пожелавам на всички. Сам се оправя.

СТАРИЦАТА (Усмихвайки се горчиво). Ти така си мислиш!

СТАРЕЦА (Почти шепнешком). Всички отидоха, та и аз...

МЪЖА. Яж, тате, яж...

СТАРЕЦА. Всички млади си отидоха и повече се не върнаха. А ние какво направихме? Взехме, че се върнахме. Свършеше ли зимата – връщахме се. С брашното, пшеницата и ечемика, които изкарвахме през зимата. За да можем да изхраним толкоз народ през зимата. От година на година ви приучвахме да сте все по-тихи и винаги се връщахме при вас. Сега сме тук всички, завинаги. Затова на мен по право се пада да гръмна пръв. Всяка година е било така. И сега така ще стане. И така ще продължи.

МЪЖА. Ти гледай да се нахраниш, тате.

СТАРЕЦА. Смелчага е този, който се връща, отгледал детето си. Дваж по-голям смелчага – онзи, който се връща, знаейки какво удоволствие е да викнеш с пълно гърло. Кой от вас ще ми оспори смелостта? (Мълчание.) Кога ще гръмнем пушките?

МЪЖА. Може би утре, татко.

СТАРЕЦА. Подиграват ми се, че като слоновете преди смъртта си съм се върнал в родното място.

МЪЖА. Каквото искат да си приказват, тате... Всички знаят, че ти се върна тук от любов към земята си.

СТАРЕЦА (Плаче). Да ме питате – и аз не зная защо съм се върнал. Вече нито яденето ми услажда, нито пиенето, нито нищо... Дори гърменето на пушките. Ако зъбите ти са изпокапали и ако не ти мърда онова нещо... Живот ли му викате вие на това?

СТАРИЦАТА (На себе си). Зъбите ти бяха винаги остри! А онова ти нещо никога не се усмири! (На мъжа си.) Хайде, престани да говориш като смахнат, а се наяж!

ЖЕНАТА (Мърморейки под носа си). Писнаха ми вече!

СТАРЕЦА. Приятелю, живееш ли, онова ти нещо трябва да пее, зъбът ти да реже! Аз на това му казвам живот.

СТАРИЦАТА. Видяхме и ония времена, когато ти пееше! Кой ли не му се нарадва? Каква ми беше файдата на мен от това?

СТАРЕЦА. Когато не оценяваш едно нещо по достойнство, то се знае, няма да разбереш и файдата му.

СТАРИЦАТА. Като по три пъти на ден ти пропяваше онова ти нещо, ни да го цениш, ни да го желаеш! Ако всеки ден ядеш мед, и той ще ти горчи.

СТАРЕЦА. Ето затова други я просвирваха тази свирка. Потърси малко вината и в себе си.

СТАРИЦАТА. Пак ти се развърза езикът! Нали доживях времето, когато онова ти нещо замлъкна! За нищо вече да се кахъря! (Ядосано.) Пий си чая! За чая не са нужни зъби. Виж, че и без зъби нещо може да ти влезе в стомаха. (Шепнешком.) Ако онова ти нещо веднъж е заглъхнало, напразни са всички усилия.

СТАРЕЦА. Млъкни, жено! Какво само ми се месиш!

СТАРИЦАТА. Добре тогава. Оплаквай си съдбата. Плачи! Плачи, че да ти олекне!

МЛАДАТА ЖЕНА. Пак започна.

МЛАДИЯ МЪЖ. Ще ти мине.

МЛАДАТА ЖЕНА. Не издържам. (Простенва тихичко.) Не мога да търпя...

МЛАДИЯ МЪЖ. Трябва да издържиш!

МЛАДАТА ЖЕНА. Не мога!

МЛАДИЯ МЪЖ. Потърпи!
Старицата усеща нещо и започва да ги наблюдава. Но все още не разбира, какво е положението.
МЛАДАТА ЖЕНА. Какво да правя?

МЛАДИЯ МЪЖ. Само да не разберат!

МЛАДАТА ЖЕНА. Но как?!

МЛАДИЯ МЪЖ. Да отидем в стаята.

МЛАДАТА ЖЕНА. Не минава.

МЛАДИЯ МЪЖ. Ще мине.

МЛАДАТА ЖЕНА. Май ще ни се случи това, от което се страхувахме. Досега никога не съм имала такива болки! Друго няма какво да е! Родилни болки са си това! Сигурна съм! (Тихичко заплаква.) Какво ще стане сега? Какво ще правим?

МЛАДИЯ МЪЖ (Безпомощно, но упорито повтаря). Не са! Изключено е да са родилни мъки. Не са минали девет месеца. Остават още десетина дни. (Брои на пръсти.) Имаш най-малкото един месец до раждането. Ще ти мине. Не си мисли лоши неща.
Жената забелязва отсъствието на снахата. Поглежда към недоизмитите съдове и се ядосва. Започва да ги мие. Мъжа се старае да оформи дъските пред себе си. Старицата се мъчи да проумее какво става. Стареца е потънал в дрямка, дори лекичко похърква. Жената е измила паниците.
ЖЕНАТА (Бършейки ръцете си, се обръща към мъжа си). Къде е снахата?

МЪЖА. В стаята си. Защо питаш?

ЖЕНАТА. Оставила е съдовете неизмити.

МЪЖА. Не я тормози. Знаеш, че скоро ще ражда.

ЖЕНАТА. Де и моят свекър да беше като теб. Мен нямаше кой да ме мисли.

МЪЖА. Минало-заминало...

ЖЕНАТА. Щом е за мен – винаги е минало-заминало! Аз да им бера грижата. И на двамата!

МЪЖА. Ще се грижиш, я! Нали това ти е работата! Нашите деца пък ще се грижат за нас.

ЖЕНАТА. Чудя ти се как можеш да им се надяваш? Кой се е върнал тук, та нашите ще се върнат? Особено като народят деца. Да се е върнал някой от младите?

МЪЖА. Синът ми не е като другите, той ще се върне.

ЖЕНАТА. Синът ти може да иска да се върне, но снахата дали ще му разреши? Не виждаш ли, че отсега й гледа в устата? Като че ли други жени не са били бременни.
Старицата е усетила, че синът и снахата се препират. Мъчи се да разбере защо, но напразно. Опитва се да види какво става и вътре в стаята на младите, но уви.
МЪЖА. Хайде, не се прави на лоша свекърва...

ЖЕНАТА. Като говориш истината, тогава ставаш лошата свекърва.

МЪЖА. Е, прекаляваш вече! Знаем те каква снаха беше. Не съм забравил какви ги вършеше на мама, а и сега продължаваш да тормозиш горканата.
Мълчание. Болките на Младата жена са стихнали. Мъжа бърше с хавлия потното й лице.
МЛАДИЯ МЪЖ. Виж, че ти мина.

МЛАДАТА ЖЕНА. Слава Богу!

МЛАДИЯ МЪЖ. Да идем оттатък, да не се усъмнят нещо.
Младия мъж и жена му влизат в стаята. Старицата все още не е осъзнала станалото, но се опитва да разбере. Младата жена отива в кухнята.
ЖЕНАТА (Натъртено). Не си давай труд, дъще, аз ги измих.

МЛАДИЯ МЪЖ. Малко й се зави свят, мамо...

МЛАДАТА ЖЕНА. Поне си го казва, майко... Какво щяхме да правим, ако не казваше?

ЖЕНАТА (Ядосана). Какво ли щяхме да правим... Ами като няма как иначе, щяхме да търпим... Де да имаше някой да подхване работата от другия край.

МЛАДАТА ЖЕНА. Извинявай, майко. Доста ми прилоша, пък и вече понатежах. Старая се все пак да помагам, колкото мога.

МЛАДИЯ МЪЖ. Дай Боже, бабо... Когато му дойде времето. Само тогава ще се отървем от страховете си!

СТАРИЦАТА. И вие...

МЪЖА (На сина си). Знаеш ли я тази история?

МЛАДИЯ МЪЖ. Как да не я знам?

ЖЕНАТА. За кой ли път я слушаме вече!

МЛАДАТА ЖЕНА. Дори и аз съм я слушала най-малко три пъти.

СТАРИЦАТА. Никой не я е слушал колкото мен. След като напуснахме селото, особено първите месеци всеки ден бях принудена да я слушам. Ако трябва да ви кажа истината, тази горест навсякъде бе по следите му. И доколкото разбирам, докато умре, няма да го остави на мира. Първото ми раждане беше като отмина опасността от лавина. (На сина си.) Ти се роди тогава. Щом падна първият сняг, напуснахме този край. И на новото място дълго време бяхме мълчаливи. По навик. Живеехме в една махала все с тукашни изселници. Такива си бяхме ние, преселниците – тихи, боязливи. Местните много ни обичаха. Искаха всичко ние да им работим, защото нищо не отказвахме. Вземахме, каквото ни даваха, и не се жалвахме, когато не ни даваха. «Ела – ела, иди – иди, дай – дай...» Най-тежката работа ние вършехме! Местните бяха много по-различни от нас – шумни и големи кавгаджии. Смееха се с пълен глас. Много ни обичаха, но не ни позволяваха да говорим за тука: «Приехме ви. Какво друго искате? Работете! И не есе предавайте!» – ни казваха. После ми се роди второто дете. Пак мъжко. Но не живя. След това ни се роди дъщеря. И тя не живя. А този тук взе да се променя. Уж страдаше за брата. Всяка нощ се прибираше пиян: «Ще ме свърши тая мъка» – ми казваше. А аз му вярвах. После научих, че ходи при друга жена. Когато го попитах защо прави това, той ми отвърна: «От мъка по брат си и аз самият не зная какво правя. Остави ме на мира!» И като го оставих, всичко куцо и сакато му мина през ръцете – уж не издържал на мъката по брат си. Едно си знаеше: «Остави ме да се залъгвам! Иначе скръбта ще ме довърши!» Аз пък научих колко незаменими утешителки на мъжката болка са жените! Имахме една възрастна съседка, която знаеше, че мъжът ми е разпътник. Веднъж дойде у дома и каза: «Има различни начини да си върнеш мъжа вкъщи! Вместо да плачеш и да се вайкаш, постегни се и започни да го посрещаш с усмивка». Така и направих. Но той дори не ме забелязваше. След това съседката ме посъветва да му сготвя най-любимите ястия. Дори не ги вкусваше, защото се връщаше сит. Кьор-кютюк пиян и сит. Само аз си зная какво е да нахраниш сит човек. Най-сетне опитната комшийка ме посъветва нещо друго – да се поразболявам отвреме на време с детето. Така научих, че с болестта си можеш да привлечеш вниманието на околните и най-вече на мъжа си: «Не е достатъчно само детето да е болно. И ти трябва да се разболееш, за да се усъмни, че можеш и да не му отгледаш детето.» Направих каквото ме съветваше жената и успях да го върна у дома. Не ме питайте какво ми костваше това. Не го гледайте, че сега лежи като ангел. Много си препатих аз от него, много.

МЛАДИЯ МЪЖ. Какво мога да сторя?! Потърпи!

МЛАДАТА ЖЕНА. Това са родилни болки. Разбери най-сетне! Боже! Направи нещо! Спасявай ме!
Старицата се опитва с мимики и жестове да каже нещо на Мъжа. Тъй като той не я забелязва, тя става и разтревожено тръгва към него. Виждайки това, Жената, която си мисли, че всекърва й не може да ходи, си глътва езика от учудване.
СТАРИЦАТА. Синко! Булката!

МЪЖА. Какво й е, майко?

ЖЕНАТА. Проходи! Майка ти проходи...

МЪЖА. Майко, но ти ходиш?!

СТАРИЦАТА. Ходя ли? Да, да, ходя... Оставете сега това. Булката ще ражда.

МЪЖА. Какви ги говориш, майко?

ЖЕНАТА. Майка ти проходи!

МЪЖА. Не чуваш ли какво казва бе, жено! Булката щяла да ражда.

ЖЕНАТА. Става ли нещо?

МЛАДИЯ МЪЖ. Няма нищо.

ЖЕНАТА. Как така...

МЛАДАТА ЖЕНА. Боли ме корем. (Опитвайки се да скрие истината.) Сега ще ми мине.
Всички са вперили поглед в Младата жена, която полага неимоверни усилия да не издава болките си. Но повече не може да търпи и се свива на земята.
ЖЕНАТА. Това е... Боже!

МЛАДИЯ МЪЖ. Не е, майко, само я боли корем.

ЖЕНАТА. Дай Боже да е така... Искаш ли вода?

МЛАДАТА ЖЕНА. Не мога повече. (Простенва.)

МЛАДИЯ МЪЖ (Затваряйки устата й с ръка.) Ей сега ще ти мине.

ЖЕНАТА. Няма да мине.

МЪЖА. Какво й е?

МЛАДИЯ МЪЖ. Боли я корем, татко.

ЖЕНАТА. Не ми прилича на коремна болка. Толкоз пъти съм раждала. Родилна болка си е това, родилна.

МЪЖА. Боже!

СТАРИЦАТА. Не ви ли казах?

ЖЕНАТА. Какво ще стане сега?

ЖЕНАТА. Не й е минаха, а само временно поутихнаха. След малко ще започнат пак.

МЪЖА. Откъде знаеш?

ЖЕНАТА. Кой друг ще знае, ако не аз. Повече от шест пъти съм раждала, макар че не всички оживяха. Да не се лъжем – това са родилни болки.

ЖЕНАТА. Ти май не чуваш? Освен с теб, най-малко пет пъти съм преживяла това.

МЛАДАТА ЖЕНА. Мина ми. Болеше ме корем и ми мина.

СТАРИЦАТА. Винаги става така. Първо боли, после минава. Пак заболява, пак минава. Докато накрая...

МЛАДИЯ МЪЖ. Какво?

МЪЖА (Решително). Иди повикай Бабата.

МЛАДИЯ МЪЖ. Но...

МЪЖА. Трябва да я извикаме. Ако не са родилни болки – няма проблем. И ние ще се успокоим, и вие. По-добре да стоим будни, отколкото да заспим в страх.

МЛАДИЯ МЪЖ. А ако са родилни?

МЪЖЪТ. Повикай я да дойде.

МЛАДИЯ МЪЖ. А ако са родилни болки?

ЖЕНАТА. В такъв случай ще сме направили това, което е трябвало. Нямаме друг изход. Трябва да я повикаме!
Пак се умълчават.
МЪЖА. Не можем повече да рискуваме. Всяка секунда е загуба. Трябва да спазваме правилата.

МЛАДИЯ МЪЖ. Но...

МЪЖА (Решително). Не можем да застрашим живота на всички. Ако има нещо нередно, задължени сме да го съобщим. Знаем какви са правилата. Не можем да вървим срещу тях. Повикай Бабата.

МЛАДИЯ МЪЖ. Не!

МЪЖА. Длъжни сме да я повикаме.

МЛАДИЯ МЪЖ. Това не са родилни болки. И по-рано й се е случвало, но като отиде по нужда, й минава. Ето на, няма й нищо. Виждате, че нищо й няма вече. Да изчакаме още малко.

МЪЖА. Какво да чакаме? Да роди ли?

МЛАДИЯ МЪЖ. Че тя няма да ражда.

МЪЖА. Откъде знаеш? Трябва да бъдем сигурни. Повикай я, ти казах!

МЛАДИЯ МЪЖ. Стой, майко! Да не разбуним напразно духовете. Чакай!

МЪЖА. Какво да чака? Губиш ни времето само. Не се мотай! Викай я час по-скоро да идва!

МЛАДАТА ЖЕНА. Майко, чакай. Виж – мина ми. Ето – мина. Нищо ми няма. Заклевам се, че това не са родилни болки!

СТАРИЦАТА. Ако не са родилни, от какво се страхуваш, дъще. Бабата ще каже какво е положението, та да се успокоим всички. Нали така, чедо?

МЪЖА. Майка е права. Трябва да сме сигурни. А това само Бабата може да ни каже.

МЛАДИЯ МЪЖ. А ако се окажат родилни болки?

ЖЕНАТА. Нали ти казахме вече, ти го знаеш. Поне да не пострадаме, че не сме съобщили навреме. Нали знаеш, че в такива случаи най-голямата вина е да се скрие положението?

МЪЖА (Решително). Трябва да сме сигурни. Да не би пък да сте имали нещо преди срока?

МЛАДИЯ МЪЖ. Как можеш да ме мислиш за толкова безотговорен, татко?

МЪЖА. Тогава защо искаш да попречиш на бабата да дойде? Кажи ми, защо? Кажи ми, де! Казвай! Не ти ли казах да кажеш? Казвай! Не ме ли чуваш? Отговори!
Мъжа се доближава до сина си и сръгвайки го, се опитва да си излее яда.
МЛАДИЯ МЪЖ. Не е така, както си мислиш, татко. Заклевам се, че не е така!

МЪЖА. Тогава защо се страхуваш, пъзльо? (Продължава да го блъска.) Ще ме орезилиш! Не можеше ли да изтърпиш още един месец, разбойнико? Ако беше търпелив, щеше ли това да ни се случи? С какво лице ще се покажем пред хората, безсрамнико? Ще излезе, че сме семейство, което не може да си озапти мъжете! На две пари ще направиш честта ни! Нямаш ли срам! Ще ни изгориш, защото не си се сдържал да разпашеш пояса! Хората ще странят от нас. Няма да ни имат доверие, ще ни изолират.

МЛАДИЯ МЪЖ. Не съм го направил ти казвам, татко...

МЛАДАТА ЖЕНА (Разплакана). Не сме правили, татко, не сме правили нищо нередно!

ЖЕНАТА. Какво да й кажа?

МЪЖА (Замислено). Кажи й, че ни съмнява състоянието на булката и добре би било да я прегледа, за да сме сигурни. Но не забравяй, че болките се появили преди малко. Да не си помисли, че сме губили време.
Жената намята някаква връхна дреха и безмълвно излиза. Младата жена отчаяно плаче, другите са в тревожно очакване.
Завеса.