Турската пропаганда и нейните организации в българия не са от вчера

ТУРСКАТА ПРОПАГАНДА И НЕЙНИТЕ

ОРГАНИЗАЦИИ В БЪЛГАРИЯ НЕ СА ОТ ВЧЕРА

В последно време отново се заговори за “възродителния процес” и за вината на българите. Тон за това като че ли даде изказването на Ахмед Доган пред “Дойче веле” с основен апломб нетолерантността на българина. По БНТ се излъчи интервюто с Адела Пеева, създателка на филма “Излишните” третиращ “възродителния процес”, в което също стана въпрос за толерантността на българина. В неделното телевизионно предаване “Гласове” (от 16.І. 2000 г.) отново се повдигна този въпрос с един документален филм и един събеседник. Няма да коментирам направените там внушения, защото в същото предаване (с друго показно интервю) се видя как може да бъде манипулирано общественото мнение. Изселилото се в съседна Турция българско население изповядващо исляма фактически понесе несгодите и стана жертва на една политика, която в никакъв случай не беше еднопосочна от българското правителство към него (навсякъде курсивът е на автора). То стана жертва на един познат от близката ни история сценарий, за който ще стане дума в следващите редове. Обезпокоителното в случая е, че отново се издигна абсурдното обвинение в национализъм по отношение на българина. И за да бъде той един път за винаги отказан от него, на това понятие се дава обяснение характерно за европейския национализъм, или пък българският “аналог” се обявява за “последна крепост на комунизма”. Тук искам да напомня, че комунизмът винаги се е идентифицирал с интернационализма, за което той бе нападан и от буржоазните партии в България през 20-те и 30-те години. Напълно на място тук е и въпросът: на кой комунизъм последна крепост е турският национализъм? Нали не в България, а в съседна Турция сега има “Партия на националистическото действие”?

Във връзка със събитията от 80-те години по т. нар. “възродителен процес”, като че ли вече се забрави за атентатите, взели невинни жертви, извършени от хора почитани сега като герои от ДПС. Малко се знае и за самото Движение, за неговото създаване и роля в събитията от тогава. Посочените по-долу факти са известни на историческата наука. Те се съдържат в публикувани и непубликувани документи от българските архивохранилища. По- важното в случая е, с тях да се запознае българската общественост, а защо не и българските политици, както и привържениците на ДПС, които с изненада могат да открият, че са масовка в един стар сценарий.

Според изследването на П. Гочева “ДПС в сянка и на светлина” първият програмен документ на организацията е от януари 1990 г. – “Програмна декларация на Движението за права и свободи на турците и мюсюлманите в България”. В чл. 11 (4) на влязлата в сила година и половина по-късно “Конституция на Република България” се казва: “Не могат да се образуват политически партии на етническа, расова или верска основа, както и партии, които си поставят за цел насилственото завземане на държавната власт”, а чл. 13 (4) добавя: “Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използуват за политически цели”. Тук естествено възникват следните въпроси: Променила ли се е същността на ДПС от януари 1990 г. до сега? Ако за това съдим по естеството на членската й маса - привърженици и симпатизанти - видно по време на изборите – очевидно не. Какво пречи на нейните членове да влязат в която си искат партия от българския политически спектър, още повече, както казва А. Доган, те (тук според лидера на Движението се имат предвид само тюркоезичните и изповядващите исляма малцинства) “имат отракани специалисти, които сега завършват в САЩ, Франция, Турция и Германия”. След като Конституцията защитава “правата и свободите на гражданите” (чл. 44 /2/ ), на кого е необходима политическа организация с цели паралелни на основния закон на страната? По-горе посочената авторка изнася интересни факти за създаденото в началото на 1985 г. нелегално “Турско националноосвободително движение в България” (ТНОДБ). Помества и декларацията на “Турската национална партия” от 15. VІІІ. 1985 г. От нея става ясно, че България е разделена на три области за водене на нелегална борба: Румелия – Кърджали, Бургас, Хасково, Сливен, Пловдив; Лудогорие – Разград, Русе, Шумен, Търговище, Плевен; Добруджа – Варна, Толбухин, Силистра. Като крайна цел ТНОДБ определя “изселването в Турция”. Разглеждат се и формите на религиозна, политическа и икономическа борба.

В програмата с която ДПС се регистрира като партия, тонът е значително смекчен, но основният замисъл не е променен. Неговата верска характеристика е определена в т.1.1 от “Конкретни цели и задачи” – защита на мюсюлманското население в България. Като цяло, без да се спирам на още примери от програмата, се налага изводът, че българите не са нация, а българската нация всъщност е сбор от етнически общности, една от които са българите,при това с “равно тегло” с останалите. (Това всъщност е вариант на една от разпространените в САЩ тези, че “нациите са измислени общности”. За САЩ е точно така, но не и за Европа и особено за Балканите). От тук идват и претенциите за участие по високите етажи на властта, за официалното изучаване на турски език, а защо не и на езиците на другите общности? Като цяло всичко това вреди на тюркоезичното и изповядващо исляма население в България. Приемащо с охота емисарите на исляма и следващо само политическите лидери на своето Движение, то само се поставя в изолация, като неговата позиция много повече прилича на националистическа, отколкото тази на обвиняваните в национализъм българи. Всъщност то не за първи път става жертва на чужда пропаганда и чужди амбиции.

В края на Първата световна война турското население в Османската империя се организира в “Дружества за защита на националните права”, които започват борба срещу силите от Антантата. На 20. І. 1920 г. в Истанбул в Отоманския парламент се приема “Националният обет”, в който проличава каква ще бъде насоката на бъдещата турска политика към съседните държави. В чл. 5 от него се казва: “Правата на малцинствата (живеещи в империята – бел. моя)… ще бъдат осигурени от наша страна с надежда, че същите тези права ще се предоставят на мюсюлманското население в съседните страни”. Тук повече от явно е, че бъдещите строители на нова Турция поставят знак на равенство между национални и религиозни малцинства, или, което е още по-опасно, предявяват претенции за покровителство на мюсюлманите в съседните държави. През август същата година Мустафа Кемал (известен в историята като Кемал Ататюрк) заявява пред Великото национално събрание на Турция: “… Наистина нас ни наричат националисти… Във всеки случай национализмът ни не е егоистичен, не е надменен национализъм, а тъй като сме мюсюлмани, то в съответствие с ислямската концепция стоим на позициите за единство на мюсюлманската общност, което разширява рамките на национализма до необятни предели”. Ето един нагледен пример за обяснение на панислямизма, който постепенно преминава в пантюркизъм. През 1924 г. статута на националните малцинства в Турция се определя от новоприетата конституция така: чл. 88 “Наричат се турци жителите на Турция без разлика на вяра и племе, като се приемат за съотечественици. Турчин е всеки, който е роден от турчин баща в Турция или в чужбина или който е роден от чужденец баща, обитаващ Турция, и откак обитава и стигне до пълнолетие си избере официално турско поданство или по силата на отечествения закон приеме турското поданство”. Толкова по въпроса за толерантността към националните и религиозни малцинства в тази страна.

По времето на тези събития в южната ни съседка, в България, правителството на Ал. Стамболийски е изправено пред редица тежки политически и икономически проблеми свързани с притока на бежанци от български територии, но вече извън новите граници на страната ни. В началото на ноември 1920 г. Народното събрание започва обсъждането на “Законопроект за заселване на бежанците и обезпечаване на поминъка им”. Оповестяването му е посрещнато с недоволство от мюсюлманското население в България, поради отчуждаването на вакъфските имоти в полза на бежанците. Нападките срещу българското правителство са много остри. Още тогава се използват познатите ни вече обвинения в “асимилаторска политика спрямо изповядващото исляма население”. Като се има предвид мълчаливото съгласие на православната църква за отстъпването на манастирските имоти, демонстрираното от българските мюсюлмани отношение фактически ги отделя от цялостната грижа на народа, който сред хилядите бежанци приема и сънародниците си от Източна Тракия преследвани там заради вярата и националността си. Това отново е пример за нечия толерантност!

На базата на новата турска национална доктрина преминаваща постепенно от панислямизъм към пантюркизъм се развиват и новите турско-български отношения през периода 1925-1939 г. Независимо от сключения през 1925 г. договор за приятелство между двете страни, спрямо България заработва един познат ни (от новия му вариант) сценарий. До Министерството на вътрешните работи и народното здраве (МВРНЗ) достигат сведения за създаден таен национален турски комитет в турската част на Източна Тракия поставящ си за цел възобновяване на денационализаторската и асимилаторска политика в Източнородопската област за присъединяването й към Турция. За тази цел той е субсидиран от държавата със значителни средства, а в ръководството му влизат видни турски офицери и чиновници. Още в 1926 г. се знае, че председател на “Върховния национален турски комитет в България” е Бекир Садххи, бивш мюфтия в Гюмюрджина, народен представител през време на управлението на БЗНС. За постигането на крайната цел се определят и първите основни задачи: 1. Поддържане дух на силен турцизъм и създаването на ядра за бъдещи действия сред местното ислямизирано население в Източните Родопи; 2. Създаване и изпращане на чети, сформирани на турска територия, в Източнородопската област, с което да се спомогне за постигането на първата задача. За периода 1926-1930 г. в МВРНЗ постъпват сведения за действията на преминали границата чети извършващи обири и насилия над свои единоверци. Особено много се залага на социалната демагогия. Поради трудностите, които България търпи във връзка с настаняването на бежанците и разрушенията след Чирпанското земетресение, се влошава и животът на мюсюлманското население в тази част на страната. Базирайки се на панислямистката доктрина за обединение, националният турски комитет разгръща пропаганда за изселване на мюсюлманите от Родопите в Турция, където нямало да има социални противоречия и където животът щял да бъде много по-лек. На колебаещите се обяснявало, че за всеки била осигурена работа за една година със сто гроша надница, че който имал пари можел да се засели където пожелае, а на тези, които нямали, турската държава давала имоти и инвентар. Активизират се и турските средства за масова информация. Излизащите в Цариград и Одрин вестници публикуват материали срещу българската държава и всичко българско. През 1933 г. в Цариград е издадена и брошурата “Съвременна България – враг на Турция”. Свой принос за осъществяването на тази политика дават и ходжите със своите проповеди. В резултат на всичко това все повече се използва турският език в контактите между ислямизираните българи. Засилва се и отрицателната реакция на населението в региона към българските училища.

Съгласно плановете за реализиране на пантюркизма в България, страната ни се разделя на пет оперативни зони: Бургаска, Кърджалийска, Пловдивска, Шуменска и Плевенска. За всяка от тях се изпращат специални агитатори, които да поощрят изселването в Турция, а сред тези които остават да се създават протурски настроения. През 1934 г. комитетът в Одрин променя тактиката си. На българите мюсюлмани вече се забранява да напускат родните си места, като им се обещава, че турската държава в своята балканска политика ще докаже, че в България има значително мнозинство турци.

В своята пропаганда Турция мисли и за тези, които се страхуват от по-твърдите действия на горните комитети. За тях, както и за пред българските власти, в Северна България през 1924 г. е създаден Общ съюз на турските просветни дружества “Туран”. През 1927 г. той се преименува на Съюз на турските младежки и културно-просветни и гимнастически дружества “Туран”. Постепенно съюзът си поставя за цел да се превърне в политическа организация. Негов ръководител по това време е Юмер Кяшиф Налбантов. Нелегално поделение на “Туран” е “Алтън орду”, разтурена през 1927 г. от българските власти. Всъщност действията на организацията в България се направляват от “Тюрк оджаклъръ” (“Турски огнища”), която е в Турция със свое поделение в Одрин – Национално дружество на народните патриоти. В резултат от дейността на “Туран” в България започва разпространяването “на брошури с националистическо и етномобилизиращо съдържание”. В Дирекцията на полицията постъпват сведения за връзка между активисти на организацията с установени турски разузнавачи и военни аташета.

След забраната на политическите партии и организации в България (след 1934 г.) и “Туран” променя насоката на дейността си. Постепенно тя се отказва от автономистката си пропаганда и насочва усилията си към приобщаване на българското население изповядващо исляма към турското чрез постепенно турцизиране, както и към засилване на изселническата пропаганда. През 1935 г. централата на Съюза се премества от Варна в Пловдив. По време и насоченост дейността на “Туран” съвпада с тази на посочения по горе Върховен турски комитет. Една от последните пропагандни акции на тези организации е през 1935 г., когато се разпространява слухът за предстоящо окупиране на България до Балкана от Гърция, а по Черноморското крайбрежие от Турция. Взетите енергични мерки от страна на българското правителство през 1936-1939 г. довеждат до разтурянето на тези организации, като се предотвратява и всеки опит за създаването на паралелни легални структури за прикритие.

Възникналите асоциации и налагащите от само себе си сравнения са пределно ясни. Каква е ролята на ДПС, на други предшестващи го организации, или на някаква активна намеса отвън, тепърва ще става ясно. Очевидно е, че българското население изповядващо исляма вече няколко пъти (по един и същ сценарий) става жертва не толкова на определен социален строй (капитализъм или комунизъм), а на пропаганда и дейност диктувана от интереси извън границите на България. В крайна сметка потърпевши сме всички – на извършени действия, или на отправени обвинения. Създават се и настроения (кощунствено оправдавани с Априлското въстание и последвалите го кланета) с които се цели да се обвинят българите в злопаметност и злонамереност, в национализъм, в нетолерантност и отново (за кой ли вече път) в незачитане правата на малцинствата. Всичко това е брънка от цялостното демонизиране на Балканите от доминиращите цивилизации. Надявам се тези факти и още много други, които не са приятни за нашите съседи, да влязат в проектирания вариант на новата българо-турска история?!? На това място (за фактите и съседите) винаги си мисля, какво ли е накарало Захари Стоянов да възкликне: “най-после и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм и человеческо достойнство”?!

За поднесената по горе информация са използвани и научните изследвания на Данаил Данаилов и Вълчо Златилов.