Творбите от оригиналите са редактирани от поета Иван Докузов (носител на два поетични Оскара) и брата на Кръстьо Иван, направил и последна редакция

Кръстьо Хаджииванов

ОРЛОВИ ПЕСНИ

ЗА СВОБОДАТА

(Избрано творчество)

Творбите от оригиналите са редактирани от поета Иван Докузов (носител на два поетични Оскара) и брата на Кръстьо Иван, направил и последна редакция.

Към читателите

Поради обясними причини не всичко може да бъде включено в I-ви том "ОРЛОВИ ПЕСНИ ЗА СВОБОДАТА"

Безспорно за читателя ще бъдат интересни всички произведения, защото във всяко от тях личи талантът, поетичното виждане и гражданската позиция.

Отпадат произведения, които имат висока биографична, политическа и историческа стойност, писани в паметни места като: с. Баница, Серско на 6. IX като декламираните от младия партизанин в Серес, Демир Хисар, Св. Врач, Петрич, Капатово и другаде "Към зората", "Ще победи", сатирата "Победата на Хитлер", " В революционна Испания" и др.

Ако се намерят средства останалите творби от детството, юношеството и младежките години на автора ще публикуваме във втората книга "Сборник за Кръстьо", където ще бъдат включени негови писма, картички, страници от бележниците му, снимки, спомени за него, кореспонденция до него, посвещения - стихове и разкази за поета, отзиви, родословното дърво на поета и пр.

Ето защо приканваме останалите живи близки приятели, съученици, съселяни и пр. да изпратят това, което евентуално са запазили като документи, спомени, впечатления или чути от тях разкази за поета за да можем по-пълно да възстановим образа, духа и творчеството на една наистина "изключителна личност".

Очакваме вашите писма на адрес:

2700 Благоевград

ул. Хайдукови 70 А

Иван Хаджииванов

Тел. (073) 83-60-27

МЛАДЕЖКО ТВОРЧЕСТВО

1948 - 1952 г

I A Песен за човека и живота

I Б ПИРИНСКИ ЛЕГЕНДИ

1. Приказка за еделвайса

(Fabello par la edelvajso pintsfloro)

2. Архара

3. Легенда за старата козарка

4. Надгробно видение

5. Песента на вятъра

6. Пирин

7. Смъртта на овчаря (На Араслану)

I В

1. Еделвайсът

2. Недоволникът

3. Мир

4. За живота

5. Някога в бъдещето

6. Такава трябва да е свободата

8. Пари и власт

9. Свободно що живее

10. Убийците

11. Сибир

12. Златото

13. Подзвездни мисли

14. Без покой

15. Зюмбюл

16. О, нека само дойде пролетта

17. Отлитна си и този земен ден

18. Капчици дъждовни

19. Срамно е

20. Ние хората

21. Не искаме ни робство, ни война

22. Песента на славея

23. Есенна тъга

24. Два звера

26. Не цъфвай, дрен

27. Жалка смърт

28. Полунощ

29. Гърция

30. Корея

31. Край границата

I Г Кой е виновен - роман

II. ЮНОШЕСКО ТВОРЧЕСТВО

1944 - 1947

1. Ще дойде светлият ден 22.VII.1944

2. Ще победи 5.IX.1944, Серес, Гърция

3. Дивна песен 22. X. 1944, Серес,Гърция

4. Геройски гроб (На Н. Янкулов) 8.XI.1944, Св.Врач

5. Завинаги (На В. Бабалеев) 23.III.1945, Св.Врач

6. Прогонен (На Давко) 28. XI.1945, Петрич

7. Последен ден 12. VI. 1946

8. Музиката 22. IV. 1946

9. Нечута песен 27.IV. 1947

10. Войната 7. XI. 1947

11. Нова година 31. XII. 1947

III. ДЕТСКО ТВОРЧЕСТВО

2. Разговор 3.III.1937

3. Лястовица 13. IX.1937

4. Петльо 29. IX.1938

5. Погребение 6.X. 1938

6. Цветенце 5.V. 1940

7. Селският работник 28. VII. 1940

8. За народа 31. XII. 1940

9. Есен 10. IX. 1940

10. Над гробa 6.XI.1942

11. Ровач 5. III. 1943

12. Пролетна нощ 24.VI. 1943

13. Орелът 29. VI. 1943

14. Спи спокойно 19.X. 1943 Петрич

15. Закъснял си 24. X. 1943

ЕДЕЛВАЙС НА КРЪСТА

Родното място е с. Капатово, на 5 км от гр. Мелник, по течението на Мелнишката река.

Последните от семейството ни, които го виждат, са сестра ми Веска от с. Ласкарево и брат ми Борислав, които го изпращат заедно със зет ни Крум Малчев по посока за границата.

Дълги години ние, близките, не знаехме нищо за съдбата му... Никой никакви документи и писмени сведения не ни е давал, а на подхвърляните версии не можеше да се вярва.

Дълги години баща ми пишеше до БЧК, МЧК, до правителството и ЦК на БКП, но нямаше никакви отговори.

Баба Ванга, гледайки огромната мъка на баща ни, на два пъти му бе казала,

че “Кръстьо е жив!” Сега си мисля, че тя е използвала преносния смисъл на думите, говорейки за духа и поезията му! Като ние, близките, изобщо не се съмняваме в нейното ясновидство, доказано ни на два пъти – когато ( 1930 г) посочва на баща ни точно къде са откраднатите колела от каруцата и 1938 г. - точно къде е изчезналият гердан на майка ни!

Разкъсван от тежките предчувствия и мъка, баща ни си отиде, смазан преждевременно, а майка ни доживя до 1994 г. – 93 годишна, сляпа, на всяко потропване и поздрав питаше: ” Кръстьо, ти ли си?” Така си отиде в очакване!

Въпреки че на брега на Струма от 1997 г. се издига триметровият му мемориал, лобното място е под въпрос, а гробът – неизвестен, макар поетът да пише:

.....” и с първи лъч над моя гроб незнаен

и мойта смърт ще хвърли светлина”.....

Считам за уместно да припомня списъка на жертвите (стр. 93 от послеслова на “Възкръснали песни”), споменавайки за разиграната от ДС драма със сестра ни Веска и гаврата с брат ни Благой:

След убийството на Кръстьо палачите арестуват сестра ни Веска, майка на три деца и бременна в 7-я месец с четвърто дете. Разпитват я за неща, които знаят и които тя не признава – че Кръстьо се е крил в дома й в Ласкарево. В милицията издевателството стига до побой, от който тя абортира момченце, полудява и страда до края на живота си!

А брата Благой, арестуват в с. Расник, Брезнишко, разкарват го из околиите на нашия окръг, имитирайки разстрел на няколко пъти в Разложко, Петричко и Благоевград. Накрая, изгубил равновесие, в ДС в Благоевград започнал да ги псува и вика: “Разстреляйте ме най-после, вашата мама, ето ме на!”...

Тогава му предлагат да избере от бюрото на зам.-началника на ДС, тогава

майор Жоро Димитров от Ладарево, една от двете купчини, но преди това да подпише декларация за сътрудничество.

От купчината с картите (т. е. да стане в съдбата си картоиграч) и с творбите на Кръстьо, писани след м. март 1950г., Благой избира последната!

Подписал декларацията, обличат го в униформа на майор на НМ и го разкарват демонстративно из Петрич, Сандански, Кулата и Чучулигово, та евентуално знаещите за убийството на Кръстьо да видят, че брат му Благой е работел срещу него!...

Другото, което трябва да се каже е, че пред хората и особено пред властта, ние трябваше да се правим като че ли нищо не се е случило, че сме забравили Кръстьо и дори да демонстрираме лоялност към властта!!!...

Така през 1965 г. в “Звезда” публикувах Кръстьовото “Не цъфвай, дрен”, с псевдоним КАБИБ – инициалите на нас, петимата братя! И пак през 1965 г. представих откъси от поемата на Кръстьо като моя, спечелила наградата на Студентския фестивал в Станке Димитров (днес – Дупница).

Провокациите, изпитанията и нашата готовност за лоялност бяха постоянна задача на ДС към нас, заедно с това – да търсят и записват в досиетата ни – политически, успоредно с криминални, за да могат превантивно да ни дискредитират и елиминират, какъвто бе случаят с мене – 1997 г – осуетено заемането ми на дипломатическа служба и особено фрапантно през 1993-94 г с брат ни Борката, подложен на тежка социална, политическа и психическа преса, достигайки

до “финия” метод на физическо ликвидиране!...

Четейки досието си (на близките ми са унищожени), установявам как в три машинописни реда са изфабрикувани 7 лъжи и изопачени факти, като това че семейството ни е изселено заради бягството на Кръстьо, а фактът е, че Кръстьо го вземат трудовак март 1950 г, нас ни изселват на 1 август 1950 г, а той избягва от урановите мини в края на март или април 1951г.!...

Не мога да не добавя и това, че в село и навсякъде наши близки провокативно, по инструктаж на ДС, са ни подхвърляли, че Кръстьо е предател на родината, диверсант, фашист и пр., на което, особено брат ни Благой, е отвръщал с псувни!...

Нека читателят прощава за отклонението, но нека стане ясно над каква кал, мерзост, подлост и мръсотия и днес греят кристалните чувства на Кръстьовата поезия!

Семейството ни е наследник на възрожденски родове от Капатово и с. Хърсово. Потомците в Капатово се гордеем с прадядото ни – свещеника -възрожденец Лазар Аврамов Дамов и дядо Хаджи Иван – селски войвода на ВМОРО до 1905 г. и чичо Златко Хаджидимитров – през 20-те години околийски войвода на ВМОРО (крилото Т. Александров и Ив. Михайлов), а в с. Хърсово – с изявени родственици като търговеца дядо ни Стоян Щерков, възрожденския учител Кочо Щерков, критиците на властническите пороци вуйчовците ни Илия Щерков и

царският офицер Димитър Благоев (известен родолюбец, който - като сирак е бил храненик на ВМОРО, следва в чужбина на нейни разноски и по-късно, като преводач на Съюзническата контролна комисия (1919-20 г.) упорито отстоява интересите на България), а също и Никола Янкулов.

Тук, в района на Пирин и Средна Струма, вее хуманистичният дух на земляците ни Орфей и Спартак, а на няколко десетки километра са се родили и са живели и Александър Велики, св. св. Кирил и Методий, последните ни царе преди византийското робство, воювали са Симеон и Калоян Велики, творили са Йоан Кукузел, Христофор Жефарович, Григор Пърличев, отец Паисий, св. Иван Рилски, Неофит Рилски, Миладиновци, Смирненски, “гемиджиите”, минавали са Левски и Гоце, бродили са войводите Ильо и Кочо Лютата, Сандански, Таската Серски, Тодор Александров и Иван Михайлов, баба Ванга и много легендарни борци за свобода и бележити личности, останали в народната памет.

Водачите на ВРО и нейното продължение – ВМОРО са преспивали в къщите на прадядо ни поп Лазар Аврамов Дамов и на Златко Златков – син на дядо хаджи Димитър.

Кръстьо е закърмен в атмосферата на усилен земеделски и интелектуален труд и с хуманистичните-революционни традиции, с народните ни песни и възрожденската ни поезия. Ето защо в светогледа и поезията му има учудваща будност за проблемите на родината и нашия народ и на цялото човечество!

Неговият девиз, под който в Благоевград, София и Капатово през 1999 г. чествахме 70-годишнината от рождението му, беше “Без граници нов свят ще сътвориме”, а на 6 юли 2000 г., в Българския културно-информационен център (БКИЦ) в Братислава честването му бе под надслов ”Всички сме братя с еднакви сърца!”. Под същия надслов бе и честването в Словашкото радио, Братислава, на 30 май 2001 г.

Той, 14-годишен, с доводите на историческата логика, успява да убеди родителите ни да го пуснат партизанин при наричаните от баща ни “комунисти-разбойници” из Пирин, Алиботуш и Беласица, за “да се помогне на България да не попадне под болшевишкия ботуш!” Но уви!... Прототип е на героя от епизода “Магарешката пътека” от сериала “На всеки километър”– пренася за Алиботушката чета от “Метаксас” оръжие през минираните полета... Оцелява в руините на административна сграда в гр. Серес, обстрелван от отстъпващите немци!...Облечен в английска винтяга и препасан с револвер, от микрофон, даден му от българския генерал, на митингите в Серес и Демирхисар декламира стиховете си и сатирата си против Хитлер и диктатурата му.

“Първият български дисидент”, както го нарече поетът Войтех Кондрат, отхвърля предложенията на КГБ (октомври 1944 г.) и ДС (март 1945 г.) да следва в

Литературния институт “Максим Горки” в Москва и да пише хвалебствия за Сталин с думите: “Искам да уча в Париж, не в Москва, защото тя е много близко до Сибир”, “Ода за Сталин няма да напиша, защото той е по-голям кръволок и от Хитлер” и “Никога няма да стана слуга и палач на никоя диктатура и най-малко на сталинската!”.

За последните думи инспекторът от Просветата и висш агент от ДС, започва да го бие в присъствието на директора на гимназията в Свети Врач – Филчев (виж

“Македонска Голгота”, 1998 г, Александър Полизоев). За двете предложения се споменава в “Паметен лист” в Австралия, 1972 г. и в публикация на българската емиграция в Лондон 1983 г. Филчев е учил Кръстьо в прогимназията в Хърсово, където съчиненията му се четат по класовете като образец: “Девойката на пролетта”, “Гроздобер”, “Левски и свободата” и др.

Още тогава всички виждат и чувстват в него изключителните дарби на спортист, поет, йога, акробат – наричат го “детето без кости”. Ходи на ръцете с крака на врата си, прави предно и задно салто, катери се и скача по дърветата като катеричка, а на бягане, дълъг и висок скок е недостижим! През 1947 г. седемнадесетгодишен скача 7,5 м. През 1948 г., на събора, посветен на св. Георги в с. Кромидово, поради изключителната си скромност дълго отказва да се състезава, но подканван от тълпата и изтласкан от приятелите си, надскача Христо Гоцев, най-големия скачач в района с 1,5 м. През 1949 г. прескача река Вировица - над 10 м (по сведения на братя Златкови и др. ). “Скачаше с летеж”, “Прескачаше придошлата бурна Мелнишка река” (Димитър Артъков и Илия Балджиев)... “На селските събори и в гимназиите бе винаги с огромна преднина”...,“Той не ходеше, той летеше”...

Но неговата притегателност и магнетизъм на търсен приятел се усилват още повече и от мъдростта, скромността, високия му морал и готовност да се раздава, да помага винаги и на всеки: на съучениците си в уроци, домашни съчинения и

езици (владееше есперанто, френски и руски), на носещите товар по пътя, на копачите в полето, на нижещите тютюн и пр.

Той бе такъв слънчев, обичащ и отзивчив младеж. Неговата духовна основа бе трудът и абсолютната честност на родителите ни, искреността и доверието на хората и към хората! И въпреки непосилния физически селски труд и екстремните условия на живот и творчество като партизанин 1944 г, в гимназията в бурните 1943-1947 г, в полулегалност (1948-49 г.), в трудовите лагери (март 1950 – април 51 г.) и нелегалност (1951 – 52 г.), в краткия си живот написва над 100 стихотворения, 9 поеми и един незавършен роман. Не всичко е запазено при изселването ни на 1 август 1950 г и при обиските и разсипничеството в селата Ласкарево и Капатово след убийството му на 27 юни 1952 г.

“Спеше кратко и неспокойно, социалните проблеми и “Кой е виновен” бяха будни и в съня му. Четеше в оригинал Пушкин и френските поети и писатели, пишеше стенографски и на есперанто. Имаше изключителна памет за поетичните творби в бързо и непринудено наизустяване, знаеше цели откъси от “Фауст”. (Н. Цветанов, Спомени, 1991 г.)

И при всичко това бе изключително скромен. Въпреки че познава редакторите на опозиционните вестници, които разнася из района, и че неговите стихове се преписват от ръка на ръка и се декламират и пеят от младежите в Пиринско, той - “най-взискателният към себе си”, не си позволява да публикува приживе нито една творба!!!

Затова е любимец на всички и навсякъде. След побоя в Св. Врач гимназистите реагират, като го избират за свой представител на националния младежки конгрес във Варна.

Той е образец за подражание! Но към властващите болшевики и техните престъпления е безкомпромисен до саможертва!

“Безкомпромисен идеалист”! (Тома Зикатанов, 1990 г.), (Т. Кавалджиев, 1999 г.).

По време на родоотстъпническите акции на комунистите в Пиринско той отговаря на родоотстъпниците и влияе на младежите с девиза: ”Само Ботев да бе останал единствен българин на света, аз ще остана вторият след него!”

Тогава пише “Ботев”. Това добре се знае и нека го помнят и днешните спекуланти с неговото име!... Защото, както пише проф. Георги Цанков, “Кръстьо изпълни детската си клетва от творбата си “България”!; “Жертва живота си за България и прогреса на човечеството” и по-нататък: “Ако другите народи имат своите “революции”, “Пражки пролети” и “Солидарност”, то ние имаме не по-малко значителни личности като Кръстьо, жертвали се в борбата срещу болшевишката диктатура”. Гоцето (Австралия) и братя Златкови (Нова Зеландия) пишат:

“През 1951 г ние пренесохме зад граница Кръстьовата поезия, по-силна от самия динамит!”

Макар да контактува с хора от всички политически течения, той винаги защитава демократичните си хуманни позиции против всяка диктатура. Затова е абсурдно, нагло и глупаво, както ДС по-рано, така и днес спекулантите с неговото име да го назовават със взаимно изключващи се епитети, противоречащи на тези, които го

славят: “Христос”- “антихрист”, “националист”, “анархист”, “монархист”, а сега и “комунист”, т. е. “болшевик”, като преди това и “фашист”, въпреки че е бил

партизанин, а така също “дребнобуржоазен националшовинист” и в същото време – “предател на родината”, “диверсант” и каква ли не антибългарска помия.

Кръстьо беше изключителна личност и затова не може да бъде определен само с един епитет, както често се опитват представителите на различните идеологии - всеки, според собствените си разбирания, наричайки го с посочените епитети. Не, хуманността на Кръстьо, неговото изключително човеколюбие, всеотдайността му, готовността му за саможертва не могат да се ограничат в рамките на една идеология, защото неговите идеи са кристално чисти, а животът му е образец на най-висока нравственост и безкомпромисен идеализъм, достойнство и честност спрямо народа ни и човечеството.

Но аз, последният от 10-те негови братя и сестри, искам да кажа поне само това, че са много жалки и нищожни всички платени и не хиени, защото неговият талант, изключително хуманни социални идеи, висока нравственост и етичност и любов към роден край и родина, към природата, земята и човечеството са в тъканта на чувствата на неговото творчество – поезия и всички писания и никой не може да промени нищо, колкото и да крещи и пише със цветни епитети и изопачения.

Това се отнася и за мене, който искам да възкресим от останалите фрагменти образа му, взривен от диктатурата и низостта.

Но затова абсолютно основателни са думите на поета и вицепрезидента Тодор Кавалджиев от 15.XII. 1999 г. в София:

“Свидетели сме как за името на Кръстьо се боричкат различни политически организации и идеологии, но аз ще кажа, че той, както и духовните му водачи Ботев, Левски и Гоце, не принадлежат към нито една от тях, а само на целия ни

народ и на прогресивното човечество”.... А аз пак бих повторил казаното от многото познаващи го - “подобен на Христос” (Б. Златков, Г. Костадинов и др.) и това, че той дори можеше и не знаеше да мрази!

Отрицанието му на болшевизма и Тито-Сталинската политика на БКП в родния край е главният повод за втория побой в село и за арестуването му и после – изпращането му в Блатешница и в урановите мини в с. Сеславци към Бухово. Там

стачкуват, “защото с бомбите на този уран Сталин ще унищожи света!”. След убийството на приятел в забоя (месец ноември 1950 г.) дописва “Убийците”, а още на 10 януари 1950 г. е написал “Сибир”!

Ако българските сталинисти чувстваха поне частица от националните ни интереси, щяха да го оставят да следва в университета и да твори класика или да побеждава на спортните писти, за да блесне спортната слава на България в света, за да види светът втория – българския Фаил, но не!... Той бе инакомислещ и с цената на всичко трябваше да бъде ликвидиран! Затова детето-партизанин избягва от лагера и става горянин за повече от година, но ДС дебне и произвежда предатели!...

Знаем, че е планирал бягство с плуване по р. Струма, но докъде е стигнал сам, действително хванат и точно погребан знае само

“един тиранин знаел го е само,

тоз, който и във гроба ме зари!”... (“Надгробно видение”)
По една от версиите за смъртта му, в засада при брега на река Струма е принуден да направи “последния си лъвски скок” в реката, където е разкъсан от втората граната, а гробът му, както на повечето велики българи, остава неизвестен!.. Друга версия на ДС е, че идва като диверсант от Гърция, а третата – че е убит във вътрешността на страната, докаран с джип и е инсценирано убийство на границата!... ( Иван Попов).

И днес като легенда се разказва фактът за Божието възмездие, че няколко години след това точно на това място в реката се удавя синът на платения граничен агент и последен предател, предал и още 17 други младежи.

Божие наказание постига и семейството на главния виновник – Атанас Топалов от с. Хърсово, който не позволил Кръстьо да учи в София, а да бъде изпратен в урановите мини на бавна и сигурна смърт. Разбира се, лакеите и палачите на диктатурата са много повече в района и те се знаят!

За Кръстьо и за 300-те избити свободолюбци, дръзнали да преминат “желязната завеса”, напомня издигнатият самотен паметник на брега на река Струма до селата Чучулигово и Кулата, където всяка година на 27 юни се събират стотици приятели и почитатели на наречения от проф. Цанков и други “духовен великан”, “един вид пророк на новото човечество, “пророкувал нежната революция” – без кръв и написал в тефтерите си още през 1949 г. девиза, който по-късно по неведоми Божи път западноевропейците приемат за девиз на Евроатлантическата общност:

“Без граници, нов свят ще сътвориме,

свят на любов, на правда, свобода!”

Поезията му, писана до март 1950 г., шествува с българската емиграция по Европа, Нова Зеландия и Австралия, издавана в паметни листове, а след 1989 г. – и

по цял свят. Творбите му и започнатият роман “Кой е виновен”, писани след март 1950 г. преминават през ареста на ДС и са освободени с голяма жертва на брат ни Благой и всички нас и се преписват и крият на потайни места чрез близки и приятели, за да излязат за пръв път комплектно на български в началото на 1990 г. в Братислава с помощта на активисти на “Нежната революция”, намерили и познали там своите възгледи и девизи!

И въпреки раздразнението, злобата и пречките на сталинистите в България и сталинистите - българи-активисти на Първоначалния културен съюз на българите в Словакия (ПКСБС), попречили за финансова подкрепа от Министерството на културата на Словашката република, пак тук за първи път на славянски (словашки) език бе публикувана стихосбирката “Пламъци на любовта към свободата”.

(Първата стихосбирка в Чехословакия – брошурата “Стихотворения и поеми” бе издадена в началото на 1990г. с помощта на активисти на “нежната революция”). Книгата “Пламъци на любовта към свободата” бе издадена през 2004 г. от Инициативния комитет на българи и словаци “Ботев- Кръстьо” и с финансова помощ на правителството на Словакия!

Защото и тук са стотици почитателите на поезията и личността му и десетки са тези, които му посвещават творби: Крум Дерменджиев – бюст, Микулаш Климчак, портрет, 2001 г., Огнян Механджиев, Ирена Даскалова, Емил Венков –

скулптура (глава), 2003 г., Петър Златков Златков (Нова Зеландия) – портрети, Кръстьо Павлов – портрет, sk Людмила Андеркова и Густав Хубка – стихове, д-р Дими Димов, Людвик Фукс, Войтех Кондрат, проф. Енчо Мутафов и доцент Любен Бумбалов – сърдечни слова, проф. д-р Емил Кудличка, sk магистър Хатала, Марта Морицова, Драстих, Балог, проф. Павол Балгави, Олга Маркова, Ваня Петеркова, поетът Ангел Маринов, Юлия Селерсова, в. “Неделник” (седмичник за българите в Америка и Европа) – публикации, поетът Игор Хохел – публикации, преводи, н. с. Мария Кошкова, Зузана Пучекова, проф. Иван Славов, д-р Константин Славов, проф. Йордан Коларов – фотоси, редакторката Ева Рихтерова, Марош Пуховски, Лора Неделчева, Лазарова, инж. Иван Тодоров и фотографите Георги Андреев и Манул Василев, д-р Любен Янкулов, критикът Луко Захариев, поетесите Катя Кирянова, Красимира Кацарска и Катя Ерменкова, доц. Анета Йовкова, поетът Михаил Неделчев, Марта Бланарова, консулите Алдев, Йовевски и Пехливанов, Емил Рупел, Ч. Ерисон, певиците Мария Петрова, Елена Теова, вицесветовния шампион по дълъг скок певецът Йордан Янев, Петър Костадинов, братовчедката Мария Петрова, Страхил Хаджииванов и поетът Йордан Петров – “Боци” помогнаха за разпространението на творчеството на Кръстьо.

Документирана връзка с Кръстьовите публикации и имат бившите министър-председатели на Словакия UD-r Ян Чарногурски, г-н Мечиар, сегашният вицепремиер-унгарец Павол Чаки, Милан Княжко – водач на “нежната революция” в Словакия 1989/90 г, Ф. Гал, проф. Балгави, акад. Климчак и пр.

Още през 1990 г, преди да стане вицепрезидент, световноизвестната ни поетеса Блага Димитрова, прочитайки братиславската брошура със стихове на Кръстьо, каза: “Докато ние, макар и по-възрастни след 9. IX.1944 г., наивно сме вярвали и славехме вождовете на болшевизма, той, който е воювал срещу фашизма

непълнолетен, пак между първите воюва отново – срещу болшевизма., като е почувствал жестокостта, безперспективността и злините на новата диктатура и с близо половин век предсказва пълния й банкрут и жертва живота си за това.”

Не случайно и заради посвещенията си на Кръстьо, като поемата “Смъртта на поета”, Иван Докузов спечели европейския поетичен “Оскар”за 2000 г. А съставителите на антологиите “Зорница” 1999 г. и “Вечерница” 2001 г., поставили началото на новото литературно преоценение и течение в България – поетите Траян Колев, Иван Докузов, Г. Драмбозов, Илия Балджиев, Димитър Милов, Александър Тренев, проф. Георги Цанков, проф. Костадин Динчев, проф. Илия Манолов, поетите Росица Зиновиева, Венцислав Пейков (посветил на Кръстьо “Сатурнови

дупки”), проф. Кацулов (“Пиринска балада”, 1980 г), Стоимен Найденов (“Пирински орли”, 1980 г.), поетът Богдански (“Млад орел”), поетът Димитър Бундов, проф. Коцалов, проф. Фидана Даскалова, проф. Ив. Кочев, проф. Любомир Стаматов, Атанас Мечкаров и много други поставиха Кръстьо между най-големите

български и световни романтици, което потвърди и “Литературен седмичник” за Чехия и Словакия. Досега на Кръстьо са посветени около 25 творби.

Активни организатори на честванията му са Кръстьо Павлов, Златко Златков, проф. Костадин Динчев, проф (PhDr) Емил Кудличка CSc, шеф-редакторите Pan Bob Ева Рихтерова, д-р Дими Димов, Кръстьо Енчев, Димитър Чавдаров, Чапкънов – декламатор, д-р Палов, Илия Даскалов, семейство Фришови, Борислав Владиков, Милко Милков, сем. Цонзарови, Катя Зеленайова, инж. Янчо Янчев, Българската православна църква (9 юни 1997 г. - Благоевград - НВП. Пимен и на 12 юни 2004 г. в Братислава - отец Николай Андонов), Атанас Милчев, инж. Иван Тодоров, Никола Малчев, доц. д-р Павлов, Никола Цветанов, Ангелина Попова, Дянко Марков, Петър Момчилов, Петър Константинов, Райна Дрангова, Мария Коева, Иван Николов и много други в България, в Чехословакия и Словакия след 1993 г.

Досега за Кръстьо и Кръстьовите творби има около 60 публикации във вестници и списания в около 30 издания като вестниците “Пиринско дело”, “Литературен форум”, “Литературен фронт”, “Македония”, “Прелом”, “Струма”, “Вяра”, “Анти”, “Справедливост”, “Неделник”, “Нов вестник”, “ Параграф 13”, “Свободна мисъл” и др., в българското и словашкото радио и телевизия като JOJ за Чехия и Словакия и БНТ, “Вечерник”, “Литературен тижденик”, “Сме”, “Нови час”, “Нови ден”, “Бойовник” и списанията “Факти”, “Роден глас:”, “Екстра плюс”, “Ромбоид”, “Мости” - издание за страните от Вишеградската четворка (Чехия, Словакия, Полша и Унгария) и др. и сборниците: “Записки по българските страдания” “Лушин” и “Българската Голгота” на д-р Иван Илиев Гаджев, “Словашки литературен обзор”, “Славянско единство”, “Българска зорница” (Румъния) – Катерина Чинчева-Гавризи, в. “Труд” – Иванка Лалева, Станислав Христов, Александър Христов и много, много други.

На честванията през декември 1999 г. в Благоевград и 2001 г., 2002 г. и 2003 г в Братислава присъстваха по над 400 човека.

Като организации, включили се в честването в България са: със стотици анархисти – Федерация на анархистите в България (ФАБ, бившата ФАКБ), БЗНС, СДС, БДФ, ВМРО, “Мати Болгария”, ОАС, Съюза на репресираните и доста членове на БСП и дори на ДПС и др., а в Чехословакия – Общество против насилието (VPN), Християнско демократично движение (KDH), Словашко християнско демократично движение (SKDH), Движение за демократична Словакия (HZDS), Културен съюз на българите в Средна Европа (КСБСЕ), КСБС, ПКСБС, “Матица Словенска”, “Слованска взайомност” особено Съюзът на словашките антифашисти (SZPB).

Не може да не се споменат и съпричастните, духовно подкрепилите и финансови спонсори на възкресяването на творческия дух на Кръстьо, като екипите на в. “Неделник” (в САЩ, Канада и ЕС), Гоцето – Георги Хаджииванов, (Австралия), акад. Микулаш Климчак, инж. Петер Окрес (фирма SITEL), инж.Любомир Георгиев (фирма “Гениал”), магистър Никола Малчев, инж. Нихад Малкич (фирма “Акрукс”), инж. Георги Апостолов (SK), инж. Петър Байкушев,

последният ми директор в педагогическата ми работа в Благоевград Йордан Иванов, UD-r Ян Чарногурски, н.с. инж.Страхил Иванов, Бисер Яламов (Solvex), инж. Страхил К. Хаджииванов, инж. Phdr Александър Хаджииванов, Кръстьо Йорданов Хаджииванов, посланик Ярослав Голев, Йордан Димитров (“Електрик

Гарант”), Владимир Шатев, инж. Никола Анушев, магистър Стоян Влахов, магистър Яни Владиков, инж. Хатала, и почитатели - маг. Розета Даскалова, маг. Бетка Палацка, писателят Георги Кирилов, поетесата ст.н. с. Красимира Кацарска, н.с. Любен Лазаров, екипите на Радио Благоевград ( “Творбите на Кръстьо са уроци по демокрация” 1991 г) и Българското национално радио, Радио Дарик, Телевизия Благоевград – Канал “Пирин”, Българската национална телевизия, Канал “ОКО”, Кабелна телевизия Благоевград и Пирин – СОТ и други местни радиа, моят приятел – поетът Димитър Бундов, магистър Христо Смилков, проф. Илия Манолов, Иван Шалев, Христо Ваклинов, Мария Янкулова и др.

А проф. Георги Цанков завършва есето си от 4.VI.1997 г. така: “Кръстьо

се завръща точно когато ни е най-необходим, за да ни говори с Ботевски плам!”

Десетки почитатели и приятели в спомени, посвещения, публикации и поетични творби, певци, художници, скулптори в България и Словакия и по света вдъхновено описват портрета на Кръстьо като ботевец, но аз – неговият най-малък брат, носейки го жив в паметта и сърцето си и живеейки с неговия дух, мисля, че най-истинският му портрет са неговите стихове на изключителен идеализъм,

високо достойнство, морал и гражданска и родолюбива чест и талант, които особено липсват на днешните политици, поети и общественици и които черти и творби, според Илия Балджиев, “непременно ще достигнат до сърцата на хората по цялата земя”, а според Тодор Кавалджиев, “трябва да се изучават от учениците и студентите не само в България”. И завърши речта си с: “Аз искрено му завиждам”.

През 2002 г., в Австрия, заедно с честването за Ботев, бе отдадена почит и на Кръстьо от представители на КСБСЕ – Културен съюз на българските общности от Средна Европа – Румъния, Чехия, Полша, Словакия, Унгария, Австрия и Германия.

Този биографичен портрет е сбор от послесловите на стихосбирките и част от словото, подготвено и частично изказано от мене за честването на Ботев и ботевци, между които и Кръстьо, пред паметника на българските партизани от Словашкото народно въстание (SNP) в Братислава и на 12 юни 2004 г. пак там, в Българския културен клуб, при промоцията на “Пламъци на любовта към

свободата”, рецитирани от народните артистки на Чехословакия и Словакия – Ева Кристинова и българката Божидара Турсунова с родов корен от гр. Кукуш.

Нека ме извинят всички съпричастни, автори на публикации и почитатели, които не успявам да посоча и особено тези стотици, които ежегодно на 27 юни пред мемориала и на 25 декември, на рождената му дата, отиват на поклонения - на всички тях, както и на гореспоменатите, изказвам още веднъж най-сърдечна благодарност и пожелание за много, много години живот на общуване с духа и творчеството на поета-мечтател КРЪСТЬО Хаджииванов.

Изказвам благодарност и на членовете на моето семейство, което особено в последните две години ме търпя безработен, и без пенсия, и без доходи и ми дадоха възможност да се занимавам с творчеството на брат ми Кръстьо.

Сърдечно благодаря и на тези, които ни помогнаха да преживеем при тежките здравни и финансови проблеми.

И днес модерните и префинени убийци и “крадци на свобода и щастие” се стараят да не го забелязват, пренебрегват го и се вбесяват от това, че отново, след половин век възкръсва неговият пример на живот и морал, посочвайки и с поезията

си на нас, българите, на нас, славяните и на всички хора по света единствения и най-правилен път на спасителните идеи, на вярата в прогреса – пътя на честността, скромността и добротата, път безпорочен, път на морала и красотата, “на братството” и “общочовешка свобода”, равенство и прогрес:

”...Морал аз диря, диря свобода”,...

“...истински щастлив е тоз, свободно що живее”....

“...Ний всички братя сме с едни сърца”...

и “...Ще покорим звездите и небето,

ще покорим дори и вечността!”

Все още засега, доколкото прозира светлина, осветяваща фактите и картината на злокобната болшевишка диктатура, това е портретът на моя обичан брат. Защото престъпниците, които все още властват в новата болшевишко-капиталистическа система, заличиха и унищожиха досиетата и документите на цялата зловеща методология и методи на капаните на смъртта като дейността на Ким Филби зад гръцката граница, а вътре, в България - още по-коварна!

И все пак аз добре зная, че този най-добър и точен портрет са неговите поетични слова – неговата поезия, в която искрено, честно и талантливо е излял душата си – без фалш, стихоплетствуване, предокарване, нагаждане, без компромиси и достойно. Пишейки, със всеки свой саможертвен стих, той иска да спаси милиони животи от заблудите на диктатурата, посочвайки им пример на поведение и борба за светлина и мечтано бъдеще!...

За да може да се види и разбере цялата обстановка и стойност на саможертвата на живота и поезията на Кръстьо:

Кръстьо 14-годишен, воюва за свобода и прогрес срещу миражите на хитлеристката диктатура, с пушка в ръка, с обич в сърцето и с огнени стихове.

Воюва и срещу най-страшното зло на човечеството – болшевизма, с пламъците на огнените си стихове, в които изгоря неговият млад живот на 22

години! Искат или не мутантите на диктатурите и робството, тези стихове живеят и ще живеят и звучат в паметта на народа ни и на човечеството.

Затова неговите убийци – палачите и лакеите на диктатурите и днес не могат да го умъртвят, въпреки всички усилия, защото всички честни, съвестни и свободолюбиви хора чувстват потребност от неговия живеещ и борбен саможертвен дух – духът на неговата поезия, в която може да се чуе как бие камбаната на неговата съвест, как пулсира неговото героично и достойно сърце и как лети орловият му дух на правдата и прогреса.

А професорът-славист от Виенския университет Миклос Хайнц през 2000 г. каза:

“Аз не зная и не познавам по-силен и синтезиран образ в поезията и прозата дори на утопичните мечтатели, нито в религиозните описания, нито в социалните и политически програми по света за вярата и морала, за бъдещия рай на земята и небето от борбените и саможертвени оптимистични мечтания на Кръстьо, родени в

съпротивата срещу сталинския ад и изразени във финала на поемата “Песен за човека и живота”.

Позовавам се и винаги ще се позовавам на чужди оценки със съзнанието и извинението си, че аз не мога да бъда безпристрастен оценител на личността, живота и поетичното дело на моя брат.

Боже, още веднъж ти благодаря, че си създал, създаваш и съхраняваш човеци, които чувстват нуждата да “възкресим” една рядка личност и неговата “динамит поезия” – песни орлови за свободата, за честта и правдата между хората – песни за прогреса, написани с пълно съзнание за болката и чувство на гражданин на света, загрижен и поел проблемите му на младите си плещи.

Затова ти се моля, Боже, дай на почитателите и съмишлениците му дълъг живот и успехи и нека се множат, наследяват и прераждат...

Как да не вярвам, Боже в Тебе, когато тези, които го познават (и затова бяха ликвидирани, съсипани или прокудени по света) и тези, които сега се запознават с него, независимо един от друг, говорят за него с едни и същи възхитителни слова и оценки.

Особено съм благодарен на вицепрезидентката Блага Димитрова за топлите и искрени думи и затова, че ме насочи към духовно ответния и забележителен критик Георги Цанков, написал “Певец на волността” (4.VI. 1997 г.) и към екипа на “Литературен форум”.

“И нека не подскачат литературните историци!"

Иван Хаджииванов

1990 - 2005 г

Братислава – Благоевград

Нямаше да напиша тези редове, ако не бях отишъл на Мелнишките вечери на поезията – 14-17 октомври т.г.

Исках да съчетая молитвите си за здравето на сина ми в църквите и параклисите на Мелник и Роженския манастир с проучване мненията на творците за поезията на брат ми!..

Още на 14 вечерта дадох романа на един утвърден прозаик! Приятел ме предупреди: “Внимавай, че е циментово червен!” Отговорих: “Ако е истински творец и човек, проблеми няма да има!” Когато се спряхме на неговата маса, въпросният побърза да отгатне кой съм. Нарочно казах: “Уважаеми г-н..., мисля, че не е важна политическата разцветка, след като общото мнение е, че сте талантлив творец”.

Той категорично отговори: “Аз съм червен!!!”...

“Добре, приемам, но идвам с молба да прочетете започнатия роман на брат ми и ако обичате, да напишете или изкажете няколко изречения, ако виждате някакви стойности!”.

- Аз ще го прочета, но нищо няма да кажа – и започна тирада на приблизително следното обвинение:

- Слушал съм за тебе, ти наистина си един луд и маниак, който – вместо да изпишеш вежди, избождаш очите на брат си... Ти си човек, който в нищо друго не можеш да се реализираш и си въобразяваш, че с брат си нещо правиш! Ти изобщо писал ли си някога и какво разбираш?

Отговорих, че съм завършил история и литература и съм печатал, че ми идват много вдъхновения и стихове, но съм се зарекъл - докато не дам път на брат ми, със себе си няма да се занимавам.

Може би беше прав, като каза, че докато дам път на брат ми, ще минат още години, а от моите творчески планове няма да излезе нищо, така че нито от брат ми, нито мене нещо ще остане!

Бях склонен да приема логиката му, че от мене нищо няма да остане, но когато категорично изплю камъчето, че “Няма какво повече да се занимаваш с брат си!”, дълбоко в мене се надигна гневна вълна! Потулих я с благовидно разделяне!...

Прегледах една от книгите му.

Същият пише и добре пише за жертвите на фашизма, но опитът на брат ми да избяга, приписал на някакъв друг герой, без да спомене прототипа...

Явно, след като 40 години болшевиките го бяха погребали завинаги и сега не могат да са помирят, че за Кръстьо се говори и пише, още повече, че се мъчим да издадем и разпространим творчеството му!

На 15 октомври в Рожен, след като представих на рецитала три творби на Кръстьо, а Катя Кирянова каза, че имам основание да се гордея с такъв брат, при мене дойдоха 8 творци от различни градове на България да ме поздравят и изразят добрите си впечатления от Кръстьовото творчество!

На трима от тях казах, че предната вечер ми е казано категорично: “Да не се занимавам с брат ми!” Те отговориха следното: “Да не се занимаваш с приятели, с

жена си, с любовница или с комшиите, но с брат си?... Такъв идиотизъм не можем да разберем!”

Да, уважаеми читатели и приятели, червените бетони, живели с благините на “социализма” и сега – с тези на “болшевишкия капитализъм”, искат да не се говори и пише за жертвите на тяхното хищничество и насилие, т.е. да продължат и

сега да убиват свястното и талантливото, приватизирали правото на единствени

“мъдреци” и “съдници”, оставайки в същото време нравствено-духовни, физически и социално-икономически палачи!

За 15 -16 години изтече много вода и се разбра, че при изживените превратности всеки се оказва такъв, какъвто си е бил и по време на диктатурата.

Затова всички тези, които реално и човешки не могат да разберат болката на нас, близките на жертвите, да не говорим за гражданския ни и човешки дълг към техните завети, а смеят да ни обвиняват в “изваждане на очи”, в “ново погребение”, в “лудост” и “маниачество”, не са нищо повече от едни нагли, арогантни, безсрамни лицемери и палачи, както ги нарече една гражданка от Благоевград.

Ако е живот и здраве, в “Сборник за Кръстьо” ще публикувам писма и документи на мои и на други опоненти, които биха били по-доволни, ако забравя за Кръстьо завинаги!

И в същото време прави чест и се извисяват като човеци, граждани и творци тези, които духовно, финансово или технически-организационно подкрепят издаването и разпространението на Кръстьовото творчество!

Най-сърдечно оставаме към тях с вечна благодарност!!!
“Еделвайс на кръста” е първата стихосбирка, издадена в България 1997 г., “кръстена” от поета Александър Тренев, под редакцията на поета Илия Балджиев и поетесата Зоя Андонова.


Извадки от писмото на Бойко Златков (юни, 2005 г.) до Иван Хаджииванов:
.....Просто не зная от къде да хвана, за да мога в едно просто писмо да опиша гения, който до такава ранна смърт така много ни завеща

Аз съм писал спомени и стихове за него, подбуден от неговото писмо до мене, публикувано във втората стихосбирка, с което така ясно заявява тесните ни връзки, разбирания и съчувствия...

...От много ранни години нещо съществено ни свързва, като младежи, а той беше тъй тих и въздържан, не позволяваше никому да се внедри в мислите му (сега след собствен опит разбирам)....

Случаят на св. Георги в Кромидово - аз бях там и най-изненадан да видя Кръцо

да скача, той не беше човек на състезанията, знаейки, че победеният не се чувства доволен като подигравка с жени, властници и т. н.

Това беше изключителен момент и за втори път не мисля да го е направил, каквото правеше и можеше, той го имаше в себе си, за негово, не за публично демонстриране, както и в любовта.

Имаше негова възраст Сийка, дъщеря на агроном от Хърсово, много прилегата и той имаше дълбоки чувства към нея, но с разрастването на болшевизма в страната той предвидя, както смъртта си, още по-скоро и бъдещето, за което не искаше да ангажира невинни да страдат за него.

Морал и красота бяха неговите качества, той не можеше дори да мрази, нещо по-достойно дори и от Исус Христос. Може би ненавиждаше и душманите, като на Бога се молеше да им прости или дочака да се вразумят.

Когато стигнах до бежански лагер (по мръсен и от болшевишките) в Гърция срещнах трудовак от неговата част, който ми разправяше как всяка заран са го изваждали от строя да го мъмрят, че той има брат в лагер “Белене” и той самият е кандидат за там и както четеш писмото му до мене по-добре от бял ден се разбира престоят му в оная зверска атмосфера”...


Духовен мост между поколенията поети
Нелепо и страшно е, когато дете-партизанин с пушка в ръка донесе свободата на своя народ, после минава в съседна Гърция да се бори за свободата и там и да е принуден само осем години след този подвиг да бяха от същата тая “народна свобода” отново за Гърция и да остави костите си на брега на невинна Струма до границата на Кулата.

Нелепо и страшно е наистина, жестоко е!

И той сиромахът, като своя събрат по перо великия Джордж Гордън лорд Байрон, сподели съдбата на молепсаните от дамгата на революционната романтика и борбата за съвършенство на духа и тялото и все на път за тази древна и праславна Гърция.

Революцията, уви, винаги е изяждала своите чеда и съдбата на младия поет-революционер Кръстьо Хаджииванов-Кръцо е безпощадно доказателство за това. Много от тези херувими на новия ден и негови приятели дълги години изтърпяваха греха си пред народа, че докрай са се борили за осъществяването на идеала за социална справедливост в новия свободен живот; други успяха да минат границата, за да оцелеят, но Кръцо не можа...

Кръстьо бе разпънат на кръста на идеала и суровата действителност, защото и той като божествения пирински еделвайс живееше над пропаст, над пропастта на человеческата простотия и бездарието, на късогледството на тоталитарните властници от сталински тип.

Кръстьо живя като поет и като поет умря в нашата страна на убиваните поети, за да даде името си като Ботев на връх пирински някой ден.

Поети по това време нямаше в нашия край по течението на Струма и Струмешница и поетичното творчество на Кръстьо Хаджииванов е навреме изграденият духовен мост между поколенията поети, които след неговата кончина се роиха като пчели стихоносни.

Представям на читателите с ръка на сърцето стиховете на моя голям приятел Кръцо, на безкомпромисния идеалист, на борещия се за съвършенство

човек, жител на света и на земята, в чийто родов ген бе заложено най-доброто от добродетелите на българина.

Кръстьо Хаджииванов не можа да мине границата, но за неговите пламенни и честни стихове граници няма и те непременно ще намерят сърцата на хората по целия свят.

1996 г.

Илия Балджиев

Онова, което знам за съдбата му, властно ме кара да го сравня с лорд Байрон, с метежния Шели, с българския им събрат Ботев и нека не подскачат от гняв литературните историци, а да се вслушат в недопятата му песен. Тя извира от чистия извор на мечтанието, на романтичния бунт срещу всяко насилие и неравенство, това е арията на вечната младост, нетърпяща конюнктурата и съображенията. В спомените на онези, които са го познавали, непрестанно възкръсва полумитичният образ на способния на лъвски скок левент, на “младежа –пророк”, който проявява нравствен максимализъм към всички и най-вече към себе си. Почти невероятно е, че в някакви си 22 години свръхинтензивен, наситен с революционна романтика и бунтовна непримиримост живот, е успял да напише около 100 стихотворения, 9 поеми, да остави и недовършен роман.

Едва 8-годишен Кръстьо пише пророческото си стихотворение :”Погребение” – каква немислима тема за един малчуган, който тепърва трябва да се радва на божия свят, да играе, да осъществява себе си. Пеещият на клончето славей е покосен от пушечен изстрел – същото ще се случи със самия автор само след 14 години, но преди това поетът неведнъж ясно вижда смъртта си – той сякаш неумолимо върви към нея, сякаш я търси в ритмичните си строфи и се опитва да разбере смисъла на нейното жестоко послания.

Личната тема още в началото на поетичния му път върви неразривно свързана с другата – с безсмъртната тема за родината, за България.

Българийо, майко мила,

ти си много плодородна

и затуй ще си свободна....

• 
  изрича като тържествен обет детето и остава вярно на дадената клетва. В стиховете му татковината е свободна, в тях борбата между Доброто и Злото е основополагащата тема, която хармонично се свързва с гражданското му поведение. Болшевиките се опитаха да омърсят тази съдбовна свързаност на българския писател със земята му, те деляха героите на наши и ваши, възпяваха фанатиците и петолъчката, но забравяха всички, които са се обричали не на партията, а на народа си. Така останаха заключени прекрасните Вазови стихове за Македония, така потънаха за десетилетия в затворите за книги ранните романи на Димитър Талев, така се премълчаваха гениалните балади на Теодор Траянов... Обречен на забрава бе и Кръстьо Хаджииванов, юношата който бе въстанал срещу социалния гнет, но не преви глава и пред последвалия го болшевишки терор!
  

Моята любов е красотата,

майка моя – туй е свободата!

Всеки професионален литератор би се изкушил да потърси в изповедите на поета връзката с традицията, да отбележи Ботевско –Яворовото начало, но още по-поразително според мен е нежеланието на Хаджииванов да се съобразява с нарежданията на онези рушители на традицията, които туриха зад решетки волната песен. Младият творец е къс самородно злато, което палачите няма да

успеят да шлифоват, да затворят в рамките на позволеното. Титанично клокочи неговата воля за живот, за свобода, а философската дълбочина на световъзприемането му слисва дори и днес. Достатъчно е да прочетете “Песента

на вятъра” или “Приказка за еделвайса”, за да почувствате мащаба на тази романтична визия за света, която няма време да спира край дребните неща от всекидневието, а се рее сред облаците и звездите, общува с безкрая. Сякаш небесен дух е нашепвал думите, за да прелетят те над скованите в мраз пустини и да достигнат до нас, недокоснати от мрака. Помните ли, че лорд Байрон постигна мечтата си да иде в Гърция и да умре за свободата на поробените? Кръстьо Хаджииванов инстинктивно е вървял по стъпките му, докато – край брега на Струма – го е настигнал болшевишкият куршум.

Аз също любех правдата велика

бунтовник крачех в нощните тъми,

но зъл тиранин в гроба ме натика

със подлост от засада ме уби.

Изтръпвам, когато препрочитам тези стихове – подобни на тях в нашата поезия са само безсмъртните Ботеви слова. И в обичта си, и в омразата си Кръстьо може да се мери само с Ботевите чувства, а той е наследил Ботевия хъс към слугите на Мамона, към сатанинските лакеи. А колко нежност и болка са притаени в душата му, как красиви са пейзажите в “Това е пролетта” и в “Есенна тъга”. Невероятно е това драматично наслагване на полярни усещания в сърцето на двайсетгодишния, то доказва магическия ген, избраничеството – и нека не се боим от силните думи, които сякаш изгубиха стойността си в сивото ни всекидневие.

Когато се опитват да ни внушават, че през последния половин век у нас не е имало последователни инакомислещи, достатъчно е да отговорим с писаното на 10 януари 1950 година стихотворение “Сибир” – невъзможно е Хаджииванов да не е знаел, че с него подписва смъртната си присъда, че открито въстава срещу червения Сатана и е уцелил най-уязвимото му място. Нещо повече – във философското си проникновение поетът достига много по-далеч от късогледите си събратя – той е прозрял лъжовността на миражите, усетил е озъбеното лице на света, почувствал е заплахата на “кървавата звезда” и налагането на “разврата за морал”. Свободният бунтар откровено не приема теориите за свръхчовека, за “господарството на господарите”, но той е още по-категоричен, когато гневно се обръща към новите “пророци”:

И вие спрете, новите пророци на земята,

що правите хората невинни на мирния живот

да бъдат врагове един на друг...

И в името на глупостта,

на диктатурата на пролетариата

да се избиват както нивга досега!

Несъмнено – от естетска гледна точка – не всичко в тези стихове е съвършено, но пък в чисто човешки план изречението ни е по-скъпо и необходимо от най-майсторски изваяните строфи на перфекционистите. Защото Кръстьо Хаджииванов успява да се пренесе отвъд безумната епоха на кръвожадните и студените войни, той е един вид пророк на новото човечество, жадно за “всеобщо братство, правда на земята”. За нас, измъчените съвременници това все още продължава да бъде далечна и свидна мечта, но той, който остави тленното си тяло край село Чучулигово, отдавна рее безсмъртния си дух из волните полета на бъдещето. Затова и изпитваме огромна необходимост да възкресим завета му, да чуем гласа му - чрез издадената от “Македония прес” стихосбирка “Еделвайс на кръста” Кръстьо Хаджииванов се връща точно когато е най-необходим, за да ни рече с Ботевски плам:

Ний всички братя сме с едни сърца,

не щеме между себе си омраза

не щеме вождове – човешки божества,

не щеме граници, не щеме господари

не искаме ни робство, ни война!!!...

(Проф. Георги Цанков, 4 юни 1997г.,

Македонски дом, София)

партизанин срещу фашисткия ред, е и един от първите, тръгнали срещу болшевишката диктатура и напълно съзнателно заплати веруюто на своя идеал и поезия със живота си”

по повод брошурата стихове на Кръстьо, издадена

през 1990 г. в Чехословакия


Тодор Кавалджиев, поет и вицепрезидент на България 1996-2001 г.

Откъси от втората му реч за Кръстьо Хаджииванов на честване 70-години от рождението му в София-прес, 15.XII. 1999г. (Словото, чуто от запис и от честващите го в Благоевград 450 човека на 17.XII.1999 г. и толкова - в Словакия, юни 2000 г).

“Днес отново сме изправени очи в очи с един изключително морален, изключително талантлив и изключително човечен образ, образ на един примерен млад човек. ...

......................

Възвисяването на такива кристални и безкомпромисни идеалисти като Кръстьо е наш дълг и трябва високо да възвисим тяхното дело, техния образцов живот, завети и поезия и най-вече идеите, за които те се пожертваха.....

................

Аз знам как за Кръстьо се боричкат разни политически идеологии и течения....

Той обаче принадлежи на България и на целия свят...

И така както Ботев, Левски и Гоце не могат да бъдат делени на бели червени и сини, така и Кръстьо не може да бъде заключен в една идеология.

......................

Казах преди две години и го повтарям. Аз не знам наистина този голям талант, този бурен, не обхващащ се с днешните представи българин, какво би направил ако не на 22, не на 32, а до 42 години бе останал жив, какво би направил?......

................

Колко са такива като него?.......

Това са единици!.............

Затова винаги трябва да се отнасяме с преклонение към този бурен дух, защото неговата поезия е поезия на вярата!... Вярата в утрешния ден, вярата във вечната борба!

.........

Него трябва да го изучават в университетските аудитории...и в училищата и то не само в България!

Аз искрено му завиждам! Засега само това мога да кажа:

Благодаря!”

Проф. д-р Емил Кудличка
Достойност на дълбока човечност

Кръстьо Хадйииванов е поетът натус

Родил се е с неизмеримо душевно богатство на любов към живота, пълен с поезия и романтизъм.

Неговата поезия е проникната и прелива от революционен размах до най-съществените принципи на живота. Още като дете мисли и более за свободата на своя народ, за справедливост и носи в сърцето си най-възвишените човешки идеали за свобода, правда и любов на човек към човека.

Дълбокият хуманизъм, вложен в романтичните революционни поетични идеи, е белязан не само от македонско родолюбие на българския герой и поет, но и се родее с най-великите хуманисти на Европа.

Неговото творчество, неговата поезия, вдъхновена от революционните идеи, се споява с конкретните действия в борбата за свобода и човешки права. Той воюва не само със стихове, но и с пушка в ръка. Воюва за човешки права, воюва срещу всяко тиранство и насилие.

Вицепрезидентът на България, поетът Тодор Кавалджиев, по повод 70-годишнината от рождението на Кръстьо Хаджииванов, издигна най-високо личността на този гений. В своите речи той подчертава, че България трябва да остане вярна на великите идеи на великия поет, който загина в бой за истинска народна свобода, който положи своя живот за най- човешките идеали и права на света.

Подобно оценява живота и поетичното му творчество и забележителният литературен критик, професорът от Софийския университет д-р Георги Цанков,

когато говори за моралните му възгледи, които са свързани и с неговата гражданска позиция в борбата за свобода.

Поетът Кръстьо Хаджииванов воюва за Доброто против Злото, безсмъртната тема за отечеството, за България, воюва срещу насилието и бруталността на властниците. Воюва до саможертва за истинските човешки правдини.

Титанически кипи неговата воля за живот, за свободата, изненадват с философската си дълбочина неговите хуманистични идеи във революционно рухо.

Идеите на неговата поезия раняват в сърцето червения сатана.

Поетът се бунтува срещу лъжите и измамите на владетелите и властниците, той е чувствителен и прозорлив пророк и със своята философия прониква чак до най-съществените причини на злото.

Но не само проф. Цанков, но и много други критици, общественици и творци високо оценяват Кръстьо Хаджииванов като герой и велик поет.

Повтаряме, че идеите на неговата поезия са израз на най-дълбоко човешко достойнство. Неговите стихове изразяват най-силната вяра в победата на правдата и справедливостта.

Поетът с възвишените си мечти и визия, доказва дарбата си да ги трансформира в стихове с особено силни сугестивни поетически изразни средства. Неговият речник е обикновен и разбираем, неговата поетика е белязана от времето, в което живее и твори.

Дълбок отпечатък в неговото творчество дава горчивата съдба на неговия живот.

Духът на революционния романтизъм се чувства в неговите идеи, проявили се в творчеството му и в действията му. Героизъм и готовност за саможертва са венец на неговата велика благородна душа, преливащи в неговите стихове.

С превода на неговите стихове на словашки език се задълбочава не само славянското единство и взаимодействие, но и се обогатява словашката и славянската поезия с великите хуманни идеи, изразени в стиховете на Кръстьо Хаджииванов, българския поет и борец за свобода и човешки правдини.

Проф. PhDr Емил Кудличка Csc
АЗ ОБВИНЯВАМ!
… А между хилядите жертви на болшевишкия терор беше и 22-годишният партизанин и поет с гениална дарба Кръстьо Хаджииванов, чийто шедьовър – философска поема в 2500 стиха – наскоро редактирах заедно с брат му Иван Хаджииванов. Комунистите убиха този поет на 27 юни 1952 година по най-жесток начин. А сега той можеше да бъде един от най-гениалните поети на човечеството на всички времена. Това е едно от най-големите престъпления на комунизма.

На Кръстьо Хаджииванов преди шест години посветих поемата си “Смъртта на поета”, която завършва с 23 уникални апотеозни стиха за значението на гениите в човешката история. Наскоро, заедно с други четири творби в български оригинали и в преводи на италиански и английски език, изпратих тази поема на Европейския културен център “Алдо Моро” за номинирането ми за втори “Оскар” за поезия. Подвига на този поет-патриот вградих и в тъканта на писания от мен огромен модерен роман в стихове “Гений”, от който написаните досега стихове са повече от 17 000. Но комунистическата държава България съвсем се обърка. Когато комунистите – предатели разбраха, че са сгафили, престанаха да тероризират хората-патриоти от моя край, писали се българи, но стовариха насилието си върху хората, писали се насила македонци. Властниците не чувстваха никаква вина. Те стоварваха насилието си ту върху едни, ту върху други хора, а заедно с тях и върху мен, детето. За болшевиките беше важно диктатурата им да е във вечно действие, за да обезличават народа и да го държат в страх, в подчинение и в робство. И болшевишкото робство стана по-черно и от петвековното турско робство (1389- 1878 г.). А аз, детето, юношата, младежът и възрастният човек бях и съм една от хилядите преследвани жертви. Затова казвам: Аз обвинявам!....

Кръстьо е не само мой помощник, но и мой учител!

Септември 2005 г.

Иван Докузов

Наред с пророчествата за падането на фашизма, на болшевишката диктатура, на диктаторите и владетелите, своята неминуема смърт и пр. поетът-хуманист още през 1949 г., 19-годишен, пророчески написа в стиховете си и стана неподозиран кръстник на девиза на сега създаващата се Евроатлантическа общност, на новата цивилизация.

Не случайно професорът от СУ, литературният критик Георги Цанков през 1997 г. го нарече “духовен великан”, “самородно злато” и “ един вид пророк на новото човечество” при промоцията на стихосбирката “Еделвайс на кръста”.
Изключително висока оценка на поета дават и поети, литератори и литературни издания и публикации в Лондон, Австралия, Америка, Чехословакия и Словакия – като проф. Емил Кудличка, официоза “Литературен седмичник”, поетите Ян Майерник, Петер Грегор, критикът Драстих и много други, списания и вестници във и вън от България, поставяйки Кръстьо между седем от най-известните световни творци и мислители от втората половина на XX и началото на XXI век.

Да не говорим за десетките посвещения за Кръстьо от поети като Иван Докузов, Венцислав Пейков, Г. Хубка, Л.Андеркова и т. н.

През 1999 г. Кръстьо бе включен между 25-те най-големи автори на българската литература от IX до XX век в Антологията “Зорница” и 2001 г. в антологията “Вечерница” на представителите на новото литературно течение в България, преоценили литературното ни богатство.

Особено е видна високата оценка за Кръстьо в стихосбирката му на словашки език “Пламъци на любовта към свободата”, 2004 г.

Иван Хаджииванов

Факсимиле на стиховете – девиз на евроатлантическата общност, писани пророчески през 1949 г и включени в поемата “Песен за човека и живота” (1952) и спечелила 1-во място 1965 г на студентски фестивал в гр. Дупница.