Глава 2 – Тайната на църквата

Глава 2 – Тайната на църквата

Павловото писмо до Ефесяните се откроява с някои толкова възвишени и крайни неща, че сме склонни да пропуснем това писмо да прелети край ушите ни. В него все едно, че има някакъв вид мъглива аура на високопарно звучащи неща, които ни се струват така непрактични и неуместни. Все пак тук е скрито нещо, което трябва да достигне до нашето разбиране, нещо което касае грандиозната същност за която говори Павел, ако искаме да бъдем апостолско присъствие и величина на земята – т.е. ако искаме да бъдем истинска църква. Ако в нас няма стремеж към абсолют и към нещата, които касаят пряко Божиите вечни цели, значи овреме сме били обезвредени и няма да достигнем определената Божия слава.

В 3 глава, Павел говори за тайната на църквата. Не можем да напреднем, ако нямаме правилно отношение към тайните на Бога – чувство на преклонение, почит и желание те да бъдат разкривани и откривани – защото това откровение променя всичко. Бог ревнува за тайните си и няма да позволи някой да ги подмята както му падне, да си играе с тях или да се рови грубо в тях имайки погрешно разположение на духа. Павел няма намерение да споделя тайни за да задоволява любопитството ни, но с цел тайната да бъде приложена и пълноценно изпълнена чрез църквата. Заедно с откровението за тайните на Бога идва и изискването да ги приемем в обятията си и да ги преживеем, инак ще сме неспособни да бъдем църквата в нейната апостолска пълнота. А единствено като апостолска църква можем да изпълним тези тайни. Тайните са запазени само за святи апостоли и пророци и трябва да дойдат точно от тях – тогава ще имат думата и учителите, да пресеят и пречистят и да покажат приложенията.

“...тайната, която в други поколения не беше известна на човешкия род, както сега чрез Духа се откри на Неговите святи апостоли и пророци, а именно, че езичниците са сънаследници, като съставляват едно тяло и са съпричастници на Неговото обещание в Христа Исуса чрез благовестието, на което станах служител според Божията благодат – дар, който ми е даден по действието на Неговата сила. На мене, най-нищожния от всички светии...” (стихове 5-8а).

Това е Павел, такъв какъвто той наистина се е виждал и тъй като е виждал себе си като най-нищожния, му е било дадено най-много. На Павел бе подарено настойничеството и опазването на Божиите тайни. Бог не би подарил тайни на себе утвърждаващи се и амбициозни хора, които да ги използват за собствената си кариера и признание всред хората. Тук е този Павел, който вижда себе си като най-нищожен сред божиите хора – не просто в този конкретен момент, но през целия си живот на апостол. Тестът за зрялост и пълнолетие при вярващия се състои в това, че колкото по-дълбоко разбира Божия път и му се открива истината за Неговите тайни и Неговия призив, толкова по-ясно му става колко е нищожен.

 Едно тяло

‘Тялото’ упоменато в стих 6 е вече съществуващото Тяло от вярващи евреи, които никога не са изоставяли вярата, които разпознаха и приеха Месията и които приеха Святия Дух, който им бе обещан. Тайната е обаче, че езичниците сега могат да бъдат сънаследници с тях и съучастници с тях в Месията Исус посредством евангелието. Библейската вяра на Бога на Яков, която е наследството на евреите, стана достъпна и за езичниците. С други думи, езичниците попаднаха в Еврейската вяра и в действителност си е цяла тайна как Бог ги допусна да влязат! Проумяването на тази тайна има за цел да ни промени – иначе ще сме безсрамни и арогантни, пъчейки се с “Нашето Християнство”. Ние бяхме допуснати до нещо, което се корени в самия Бог и се простира до самото начало на Божието спасително дело в историята.

“В онова време бяхте отделени от Христа, странни на Израилевото гражданство и чужденци към заветите на обещанието, без да имате надежда и без Бога на света. А сега в Христа Исуса вие, които някога сте били далеч, сте поставени близо, чрез кръвта на Христа. Защото Той е нашият мир, който направи двата отдела едно и развали средната стена, която ги отделяше, като в плътта Си унищожи враждата, сиреч, закона със заповедите му изразени в постановления, за да създаде в Себе Си двата в един нов човек и тъй да направи мир и в едно тяло да примири и двата с Бога чрез кръста, като уби на него враждата” (Ефесяни 2:12-16).

При все, че сте езичници и сте без Бога и без надежда на света, Той ви постави близо чрез кръвта на Месията Исус, присъедини ви към гражданството на Израел, към евреите, които в стари времена считаха за грях дори да влязат в езически дом. Павел повтаря тази тайна в Колосяни 1:25-27:

“... на тази църква аз станах служител, по Божия наредба, която ми бе възложена заради вас, да проповядвам напълно словото на Бога, сиреч, тайната, която е била скрита за векове и поколения, а сега се откри на неговите Светии; на които Божията воля беше да яви, какво е между езичниците богатството на славата на тая тайна, сиреч, Христос между вас, надеждата на славата.”

Няма противоречие между тези два текста. Вие езичниците сте станали причастни на Израилевото гражданство, на техните надежди и обещания, но сте били също доведени до самия Христос. Ето така бяхте доведени близо. Това е една и съща тайна изразена по още един начин. В миналото вярващите евреи са били в този Живот, а сега вярващите езичници са доведени до същата тази реалност. Това не е призвание за присъединяване към нещо “Юдейско”, но към Живота от Бога в Месия, в който Живот, вярващите евреи и езичници са съединени и претворени в един нов човек. Това е вярата, към която сме призвани.

Т.е. Бог присажда езичници към еврейския корен, вкопан в Бога и в Живота от Бога, чрез кръвта на Месията Исус. Езичниците, чак до времето на Христос, са били отстранени от вярата – с малки изключения. Заедно с вярващия остатък евреи от всяко поколение, Бог прави от нас един нов човек и това е чудото, което ние наричаме църква. Тук е същността на Божията мъдрост. Бог показва пред нечистите сили, че Евреи и Езичници могат не само да седят един до друг, но че са достигнали състояние, в което са надрасли всичко Еврейско и Езическо, като съставляват сега една нова същност! Това би било реалност невиждана никога преди това и това може да се осъществи единствено чрез силата на Месията и Неговия Живот. Това е отвъд представите на този свят за единство. Светът се задоволява с ‘екуменическо’ единство, някакъв вид религиозно-политическо съглашение, в което ние се задължаваме да уважаваме разликите у другия. Бог обаче, преследва нещо славно, което изисква Неговата сила за да се сбъдне, за което нещо Той проля кръвта Си и за което изля после Духа Си. Тази слава е, когато две различни същности се сливат в един нов човек.

Тая тайна е същата, като тайната на семейството, в което Бог не ни призовава към сходство, но да станем ново създание в Христос заедно. Това е болезнен процес, но в него се разкрива Божията слава, защото интересът на Бога ще ни допринесе много повече отколкото простия успех в брака. Залогът е да се открие Неговата Слава. Тайната е в единение, което е възможно чрез Живота от Бога в Христос. Посланието до Колосяните поставя ударението върху живота, а това до Ефесяните говори за завети и обещания, но Бог не противоречи Сам на Себе Си. Нужно ни е да уловим чудото на Църквата и че самата тя е цяла тайна. А също, че единствено Кръста – върховното проявление на Божията мъдрост – прави тази Слава възможна. Това е единственото място, където можем да умъртвим онези неща, които ни пречат да станем едно.

Единството, за което говори Исус в своята първосвещеническа молитва – “Да бъдат те едно, както ние с Теб сме Едно”, е абсолютно различно от общоприетото ‘единство на Тялото Христово’. Истинското единство не е хуманистичното ‘караме я някак си’, но е същият тип единство, което описва Божеството: Отец, Син и Святи Дух посветени един на друг в такива скъпоценни взаимоотношения, които ги правят Едно. Когато църквата изяви това единство, въпреки, че сме различни един от друг, бидейки евреи и езичници – винаги в противопоставяне през историята – тогава небесните началства и власти на нечестието ще бъдат сразени от самия израз на това единство. Това е една от причините да се молим за този остатък от евреи да бъдат присадени обратно към собствения си корен и обратно към църквата, за да се изпълни тази тайна.

Вечната цел на църквата

Павел сега е на път да открие сърцевината на тая тайна – църквата и смисъла на нейното съществуване, особено що се отнася до небесните началства и власти на нечестието. Това е същата тайна, като тайната на Израел изразена в Римляни 11, дотолкова доколкото изпълнението на едната е изпълнение и на другата.

“На мене, най-нищожния от всички светии, се даде тая благодат, да благовестя между езичниците неизследимото Христово богатство; и да осветлявам всички в наредбата относно тайната, която от векове е била скрита у Бога, създателя на всичко, тъй щото многообразната премъдрост на Бога да стане позната сега чрез църквата на небесните началства и власти” (Ефесяни 3:8-10).

На този свят няма нищо, което да ни помогне да разберем това. В действителност абсолютно всичко в този свят умишлено ни пречи да го разберем. Тази тайна е скарана с всяко рационално, смислено и общоприето разбиране за живота, за неговата цел и смисъл. Обаче, ако не разберем именно тази тайна, няма да разберем Църквата и ще я обречем да действа като някаква неделна притурка, някакъв вид институция, организация, която поставя като своя цел нас, а не Него. Това е фатална грешка. Ние не сме истинска църква докато тази тайна не стане за нас отправна точка при разглеждането на Божиите намерения. Прекалено сме впити в непосредствения момент, приковани към нуждите ни, към видимото, към временното. Нужно е виждане за невижданото, което единствено е предопределено да ни освободи от робството на тесногръдото себелюбие. Това е Божият гений, това е Божията мъдрост. Бог не ни е дал знание за целите Си за да ни стане интересен, но защото е знаел, че ако не сме заети с нещо, което е отвъд нашия свят, ще бъдем толкова вързани в него, че с нищо няма да трогнем света.

Има нещо, което само църквата може да изпълни – проявление от величина, която надминава нужното за този свят. То не е свидетелство за народите или за света. Нещо различно е. То е отвъд тия неща и е по-съдбовно. Нещо от вселенска величина, простиращо се отвъд този свят и засягащо вечността. То е нещо, което радва Бога и е по волята Му – нещо, заради което Той е създал всички други неща, за да може именно то да се сбъдне. То няма абсолютно нищо общо с нашия успех или благосъстояние, с нашите семейства или с някое от онези неща, с които ние сме толкова заети. То е напълно встрани от практическите въпроси на ежедневието ни, но именно ежедневният ни живот ще е потърпевш дотолкова доколкото не отдаваме нужното внимание на вечните Божии цели. Затова си имаме проблеми във всекидневието. Затова животът ни е рахитичен. Заливани, задушавани и впримчени в късогледото си взиране в нас самите. Обичаме да чувстваме тръпката и живота в църквата и всичко, което се съсредоточава в егоцентричното ни Християнство.

Никога няма да се освободим от греха, похотта и безумията на света, ако душите ни не са заети с Божиите цели, касаещи нашето спасение. Освобождението ни ще дойде, когато се заемем с предназначеното от Бога в Христос Исус. Всичко друго е безсилно да се противопостави на силите на света, на светските и земни работи, сграбчили ни и дори имащи своя собствена легитимност. Добрите, почтени, общоприети и легитимни заетости могат да ни обземат също толкова, колкото и най-отявления и краен материализъм.

Приемеш ли това насериозно, веднага разбуждаш небесните сили на нечестието, понеже ето сега вече сме станали нещо застрашително и те ще трябва да ни разглеждат с известен трепет и безпокойство. Срещнат ли хора, погълнати от вечните Божии цели започва война в небесни места, с която ще се сблъскаме и усетим. Същевременно, това противопоставяне само по себе си, е част от Божия план да ни подготви за вечната цел.

Многообразната Божия мъдрост

Тук намираме намек за едно предисторическо, космическо противопоставяне между светлината и силите на мрака, конфликт предшествал създаването на света. Това е битка между две ценностни системи, а именно боговете на този свят и Бог Създател. Предстои ни последният рунд на тази битка, в която не ще липсва свирепост и ще хвърчат искри до последния гонг. Това е от такова значение в Божиите очи, че Той не е счел за разточително да създаде всичко, само и само тази драма да бъде доведена до развръзка. Светът е бил създаден за да даде ход на нещо наречено църква, което единствено би довело този конфликт до заключителната му фаза, посредством нещо, което само тя може да изяви, т.е. многообразната Божия Мъдрост. Църквата е вехнела с векове без да има разбиране за това, и поради това е била жертва на тези сили вместо да е била Божият отговор, водещ до поражението им.

Многообразната Божия мъдрост не е за пред света, а за пред невидимите, но съвсем реални сили на нечестието в небесни места. С други думи, тази тайна не е свързана по никакъв начин с неща, които ние приемаме като валидни или важни за църквата, нито пък е свързана с някаква придобивка за света следствие нашата вяра. По-скоро, тя е свързана с нещо, което е угодно на Бога – предначертаното проявление на Неговата мъдрост пред невидими множества ангели и това се предполага да стане единствено чрез църквата. Това е в противоречие с всичко, което ние бихме приели за себе си, като цел за съществуването на църквата. Бог не ни казва защо иска именно така да се изяви мъдростта Му, но изглежда това е важно за Него и ние трябва да му обърнем внимание. Ако мислим, че Бог ни дължи обяснение, тогава трябва радикално да преразгледаме корените на нашето обръщение.

‘Всичко’ включва космоса, планетите и техните периоди, Земя поддържаща живота, множество животински видове, държави, цивилизации и всичко останало, което се включва в тези думи. И от всичко това е трябвало да се роди нещо, което е нямало да се появи без всички тези странични и поддържащи живота елементи, това нещо е толкова важно в Божиите очи, че си е струвало всичко останало – и това нещо е църквата!

На Него да бъде слава в църквата

Мозъците ни са били промити и, съзнателно или не, сме приели светската дефиниция за църква. Правителството ни освобождава от данъци, защото искат да се съгласим, че църквата е само някаква наивна институция в услуга на човешките нужди. Държа да кажа, че това наистина е извратена дефиниция на църквата. Обслужването на човешките нужди е инцидентно. Целта на църквата е да служи на Бога и да прославя Бога и няма друго средство на земята, чрез което тази слава да бъде изявена, освен чрез църквата:

“... на Него да бъде слава в църквата и в Христа Исуса във всичките родове от века и до века. Амин.” (Ефесяни 3:21).

Църквата, загубила смисъла на думата ‘слава’, сама се е скопила. Ако целта на църквата е Той да бъде прославен във всичките родове от века и до века, а пък ние сме загубили значението на понятието ‘слава’, тогава какво въобще си мислим, че правим? ‘Слава’ не е някаква чудновата дума. Бог е имал предвид Неговата Слава да бъде общоприета и със сиянието си да прониква цялото творение. Целият свят е в неведение, какво действително значи слава. Липсата й ощетява човечеството, но Бог е предвидил църквата да бъде инструментът, чрез който Неговата слава да се прояви на земята и да бъде разпозната. Църква, която е избрала да работи по програми и да бъде в услуга на хората, е отстранила сама себе си от възможността да бъде проводник за изпълнението на Неговите планове. “На Него да бъде слава в църквата”. Ако пропуснем това сме изпуснали всичко и сме обрекли себе си на институционализъм и нагаждане спрямо хората и техните нужди. По ирония, така пропускаме и тяхната най-голяма нужда – да познаят Божията слава.

Целокупното модерно Християнство е повече или по-малко основано върху задоволяването на човешките нужди, отколкото върху Божията слава, но никога няма да достигнем до правдата на Царството, докато нашата нужда е движещата сила на живота ни, онази опорна точка и ос, около която се върти всичко. Равновесие и пълнота винаги ще ни убягват, освобождение и вътрешно изцеление винаги ще ни се изплъзват. Себесъзерцанието е нашата болест.

Прегръщането на вечните планове на Бога е смърт за всяка църковна програма, и за всички други дейности, с които мислим, че светиите намират утеха. Днешното изобилие от програми е свидетелство, че църквата е загубила апостолското си виждане и подобно на света, трябва да доставя услуги и да генерира ползи за да задържи вниманието на паството. Не бива да допускаме, светът да дефинира вместо нас какво е църква и да му позволяваме да ни вкарва в своите калъпи, превръщайки ни в някакъв вид приятно забавление, религиозно-духовна служба отслужвана в неделя.

Не сме достатъчно ревностни за съвършеното и не сме осъзнали, че доброто е също толкова голям враг на съвършеното, колкото и злото. Прочее, облекчаваме нуждите около нас и си въобразяваме, че към това именно сме призвани. Не сме разбрали, кое е централно и основополагащо – онова, което е същинското ни призвание като църква, а именно – “На Него да бъде слава...”

Намеренията на Бога

“...според предвечното намерение, което Той изработи в Христа Исуса нашия Господ” (стих 11).

Що за църква е тази, която не поставя като своя най-главна цел Божия вечен план? Църква, която не живее за вечните Божии цели, не живее въобще. Това е просто поредица от обикновени служби. Тя е загубила или никога не е имала тази жизненоважна перспектива, като първопричина за съществуването си и не сме наистина спасени, докато не прегърнем целия Божий промисъл за нашето спасение. Съществува непрекъсната нишка между нас и онези, които се посветиха на Божиите цели и впоследствие бяха посичани, жертвани и разкъсвани, убивани и клани със сатанинска ярост, която цели да обезсили именно Божиите върховни намерения посредством църквата. Ето и причината, Божият призив да не е популярен – Бог ни призовава към Своите цели и ни отделя от нашите. Ще се разделим завинаги с посланието за ‘вяра и просперитет’ веднага щом бъдем пленени от Бога за Неговите цели и се посветим на онова, което е радост за Него. За нас ще е гнусота да ‘имаме вяра’ за Кадилак или за изцеление. Можем ли да сведем целта и величието на вярата до това да потъркаме вълшебната лампа и да приложим някой принцип, който да произведе Кадилак? Ама че пародия и ерес! Това е обвинителният акт към една църква, която е заспала и е изгубила от очи или никога не е виждала апостолските и вечни цели. Този вакуум е бил запълнен с инфантилизъм и измама.

Какво е Божията мъдрост?

Мъдростта на този свят се крепи на практичност, т.е. “Аз какво печеля от това? Какво придобивам, като повярвам?”. Бог търси една друга мъдрост, която да победи първата, а именно хора, които да предадат живота си за нещо без незабавен резултат или без практическа стойност или последици за тях самите. Това е проява на друга мъдрост, която е небесна. Тя убедително освобождава човека от себелюбие. Мотивът му да живее и твори е вече извън него и е различен от самия него. Световната система не вярва, че ще успееш. Тя желае да те увлече в своя водовъртеж, настройвайки живота ти по нейния ритъм, “Помни най-важното. Бъди практичен! В крайна сметка нали си отговорен? Ами децата ти? Защо да оставиш професията си и да изложиш семейството си на риск и несигурност, само защото мислиш, че Бог те е призовал? Ако не се погрижиш сам за себе си, кой ще го направи вместо теб? Самосъхранението е законът на живота. Самото Създание ще ти го потвърди. Не ставай абсурден, не се втелявай и не прекалявай с това, че животът бил нищо. Направи нужното за да го опазиш, да го въздигнеш и усъвършенстваш. И в крайна сметка, ако ти се наложи да си послужиш с не дотам честни методи или дори да употребиш заплахи, принуда, да съблазниш или да похвалиш за да те повишат, да си послужиш с амбиция, страх или сплашване... е, просто такъв е света”. Това е гласът на общоприетата мъдрост – гласът на света. Мъдростта на силите на нечестието носи със себе си сплашване и кара хората да се строят, покорят и прославят тия сили, като богове. Тази мъдрост бе изпробвана в цялата й сила върху Човешкия Син на Кръста.

Небесните началства и власти на нечестието

Съществува невидимо царство над всички народи и над всеки град, в което царе са разбунтувалите се и отхвърлени ангели, които са направлявали и продължават да направляват историята на нациите, на отделните раси и в частност на всеки човек. Ужасите, които светът вижда ежедневно, са плод на влиянието, което упражняват тези сили чрез отделни хора. Човечеството не осъзнава, че си играят с него посредством заплахи, амбиции, похот и страх – все неща, които ни заробват.

Тези сили са били създадени от Бога и за Бога, с цел да управляват Неговото творение по начин, който да способства за познаването на Бога. Били са създадени за да опазят известен порядък в творението, тъй че човек да съзре напълно Бога. В своя бунт обаче, те прекрояват ролята си, като узурпират за себе си човешкото внимание и преклонение за сметка на Бога. Когато тези духовни власти се провалили, духът на Сатана пропил изцяло редиците им – онзи същият дух, който казва “Ще се възвиша над Всевишния”. Има ли по-извратено самомнение? Този дух не се задоволява да е в услуга на Божиите цели в ролята на настойник, но се възползва от положението си за да си спечели верността, предаността, посвещението и преклонението на хората за себе си. Това са паднали, победени сили, и все пак влиянието им е все още реалност. Сеят по пътя си развала и влиянието им върху човешките общества е злощастно. Всяка техника им е присъща – религия, търговия и култура, като най-влиятелна сред тях е религията.

Това е втъкано в истинското апостолско възприятие за църквата и нейната цел, а ние обричаме себе си на безсилие, ако не признаем, че борбата ни не е против плът и кръв, а против началствата и властите на тая светска тъмнина. Правилно казахме – борба. Това е колективно, общо задължение на една църква, която е достигнала до такава ‘единност’. Ето и причината, поради която Сатана се радва наблюдавайки всичките ни добри дела и индивидуални дейности, стига да не напредваме към онова състояние, в което заедно да засвидетелстваме, какво наистина значи единство.

Две мъдрости

Нужно ни е да прозрем какво представлява нашият живот в Христос като църква и да разберем, че призванието от Бога ни въвлича в едно вселенско и окончателно противопоставяне, в битка със силите на тъмнината, където залогът е коя мъдрост ще надделее над Божието творение. Мъдростта не е онова, което ние обикновено мислим, че е. Това не са мъдри слова, но по-скоро ценностна система. Мъдростта на боговете от този свят е система основана на надмощие, насилие, заплахи, страх, амбиция, похот, сплашване и терор – така хората се стараят да предпазят себе си и да превърнат оцеляването във висша цел на живота. Такава е неоспорваната презумпция по която живее този свят, т.е. ако може да няма болка и да има повече удоволствие, приемайки това за главна цел на своето съществуване. Способността да отдадеш живота си без да се скъпиш за него, е мъдростта на Бога. Тази мъдрост се основава на слабост и безразсъдство. Първата живее за себе си, за своето оцеляване и придобивки; Божията мъдрост живее за другия. Тя е безкористна, тя е дял на Божия Син, Който никога не направи и крачка за Себе Си, но живя изцяло за радостта на своя Баща.

Това е чуждо на човешката природа и на това как ние мислим, че трябва да живее човек. Всичко, което намира решение чрез сила, е плод на мъдростта на този свят. Такава е била съдбата на този свят през всичката му история. Божията мъдрост е отстъпчива, тя се предава, покорява се и вярва, че има нещо по-голямо от смъртта, и затова не се бои от нея. Тя е от съвсем друго естество. Имайки за свой център Кръста на Христос Исус, тя желае да Му служи и да прославя Него, и както може би се досещате – на света няма друго подобно нещо, което със сигурност да ни донесе страдание. Ще знаем, че сме на един дух с Бога, когато съставляваме заплаха за царството на тъмнината, което ни обкръжава. В последното време, ще победят не тези, които са достигнали до безболезнен и приятен живот, а тези които не обичат живота си, и са готови дори да умрат.

“...чрез кръвта на Агнето и чрез словото на своето свидетелствуване; защото не обичаха живота си до толкоз, щото да бъдат избавени от смърт.” (Откровение 12:11б).

Това е мъдрост, която този свят не може да понесе. Така може да живее само този, който вярва, че тоя живот не е цялата приказка. Има вечност и истинското й оценяване ще ни даде сили да бъдем безстрашни в този живот. Ако се случи да преживеем загубата на нашия живот, ние сме напълно убедени, че това няма да е проста случайност или инцидент, но изричната воля на Бога. Знаем също, че има награда за тази жертва и страдание. Ние живеем и сме движими от една друга мъдрост.

Победа

Във всяка църква, присъствието на хора, които са свободни от влиянието на тези сили, ще предизвика смут в редиците на тъмнината обкръжаваща тази църква и ще предизвика освобождаването на пленниците. Когато ние самите сме несигурни, страхливи, пазещи ревностно живота си, страхуващи се от рисковете на вярата и гледайки да се подсигурим, тогава силите на злото са в правото си да не ни признават. Хич не ги трогват съборите ни, музиката ни и целия шум, който вдигаме. Те отбелязват единствено това, което са видели в Исус и Павел, т.е. апостолска истинност. Само това те не могат да подминат – идващото от Бога и подобно на Бога – истинно, както е самият Той. Истинност е синоним на апостолство. Бог желае истинност в своя народ. Той търси небесното, истината, неподправената любов и всички онези стабилни неща, които се добиват с болка, защото всички сме продукт на една лековата и лъжлива култура, която поставя ударението на външния изглед на нещата. Изявената Божия истинност в живота на Неговите хора, ще накара тези сили да отстъпят. Те знаят от кого да се боят и кого да признават.

Не можем да победим тези сили, като увеличим усилвателите или като им крещим. Шумът не им пречи, само характера ни. Силата е в истинността на живота в който пребъдваме, а не в смелото показно, когато си мислим, че знаем всичко. Важи само изпълването ни открай докрай. Нужно е да видят в поведението и характера ни видимото свидетелство на нашата свобода от влиянието на тяхната мъдрост. Нужно е да видят, че не се страхуваме, че не можем да бъдем заплашени и можем да кажем заедно с Исус пред питащия ни Пилат Понтийски:

- “Не знаеш ли че имам власт да Те пусна и имам власт да Те разпна?”, на което със съвършен мир, Исус отвръща,

- “Ти не би имал никаква власт над Мене, ако не ти бе дадено отгоре” (Йоан 19:10б-11а).

Мъдростта на Бога бе превъзходно изявена на Голготския Кръст, когато самият Божи Син отстъпи правото си и предаде живота си, чрез Вечния Дух, Духът на саможертвата, без петно, съвършено, на Бога. Предаде Себе Си без да се оплаква и без да отвръща на заплюващите Го. Той беше Агне, което отиде кротко на заколение. Собственият Му народ Го приканяше да слезе от Кръста за да повярват в Него! Претърпя това мъчение за другите, слушайки техните насмешки и подигравки. Ако в Него имаше и грам самоотмъщение и себеоправдание, то би се надигнало точно в този момент – “Тъпи идиоти! Правя това за вас! Не разбирате ли?”. Наместо това каза: “Татко, прости им, защото не знаят какво правят”. Друга, различна мъдрост бе изразена – противна на логиката, която всеки би оправдал на момента.

На Кръста се сблъскаха два порядъка, две мъдрости. Исус пое на себе си докрай яростта на тъмните сили, които искаха да Го унищожат, изтривайки от лицето на земята заплахата, която Той представляваше за тяхното царство.

“... и като ограби всички началства и власти, изведе ги на показ явно, възтържествувайки над тях пред всички, чрез Него” (Колосяни 2:15).

Исус обезоръжи и нанесе решаващо и унищожително поражение на тъмните сили върху Кръста, като показа Божията Мъдрост. Те показаха своята мъдрост – заплаха, натиск, употребата на сила и насилие – за да Го накарат да реагира със същото и да похули онези, които хулеха Него. Исус последователно изяви нещо и стигна до смърт понасяйки най-лошото, на което те бяха способни. Мъдростта не се доказва обезателно с глас. Тя се изявява с живот. Абсолютната злоба срещна абсолютното великодушие – абсолютната благост, търпение, смирение и прошка на Бога. Кротостта триумфира над всяка злост. Това проявление ще е причина за вечната радост на Бога, но този път чрез църквата, заради която Той е създал всичко.

Тъмнината мислеше, че е победила, защото Го умъртви, но Исус понесе тая смърт по начин, който изяви мъдростта на Бога и в това се състоеше поражението на силите на тъмнината. Ако силата не може да застави човек да реагира подобаващо, какво друго да използват? Ако не могат да те манипулират за да си като тях – да защитиш своя плътски и телесен живот, да извикаш, да направиш компромис и въобще да направиш каквото и да е за да останеш жив – тогава те вече нямат власт над теб. Ако желаеш да умреш в правдата си, във вяра, считайки го дори за привилегия, какво друго могат да опитат за да те сломят? Победил си ги, защото най-лошото, на което са способни, ти се е случило, но ти си устоял и си останал верен на Бога изявявайки характера на Бога в своето страдание.

Ако началствата на този свят са знаели, нямаше да разпънат Господа на Славата. Не са си представяли, че налагайки своята мъдрост, основана на сила и разрушение, те отварят пътя пред възкресението и живота, които ще заливат човечеството през всички поколения и ще доведат до окончателната победа на Бога и възкресението на мъртвите. Това отприщи всичко, което в крайна сметка, един ден, ще доведе до възцаряването Му в самия град, в който беше убит. Посредством смъртта Му и от разкъсаните Му гърди се роди една предимно нееврейска църква. Духът вече можеше да бъде изпратен и да даде способност и сила, с които църквата да изпълни своята задача да въвежда хора в Неговата хилядогодишна слава и Царство, където Той царува на трона на Давид. Силите на тъмнината понесоха сериозно поражение с разпъването на Исус, когато Му станаха плячка пред очите на целия свят и Той грабна ключовете на смъртта и ада. Обезоръжи ги, но не им нанесе пълно поражение. Това остана да изпълни църквата – тайната на Бога.

Заедно

Наближаваме края. Величието на целта ни говори, че се касае за неща, които самотни християни не могат да изявят. Може да ги изяви само църквата в нейната съвкупност, защото църквата е църква само в пълния й състав, т.е. във всичкото многообразие на съставните й части, иначе не е църква. В тази игра сме заедно, както проповедника, така и домакинята, и е нужно съзнателно да проумеем това и да се приготвим за окончателното изпълнение на тая тайна. Нужен е цял един народ освободен от влиянието на силите на тъмнината. Нужни са хора, които не се чувстват несигурни, страхливи и които не живеят за себе си. Хора, които са славно освободени от мамон и са безразлични към търговските центрове. Колата им може да бъде смазана в катастрофа и те да продължат с усмивка. Могат да изстрадат унижение и необясними неща без да са победени. Могат да приемат разграбването на имота си с радост, знаейки, че имат на небето по-трайно наследство.

В действителност единствените, които биха изявили докрай тайната са странниците и чужденците на тая земя. Те са надрасли, надскочили своята собствена култура. Не се боят, но имат приказна свобода от всяка заплаха. Знаят, че тяхната сигурност не идва от Правителството или от работодателя, но от Бога. Ако дадения извор пресъхне, Господ си има и други решения. Ако Му е угодно да не промисли за тях, те биха предпочели да умрат във вяра, отколкото да продължат дните си с действия и похвати, произлезли от самите тях.

Църква, която може да победи злите сили с проявата на Божията Мъдрост, е способна да ги замести в управлението над Земята, когато Господ установи своето хилядогодишно Царство. Това е изпълнението на призванието ни да царуваме заедно с него от небесни места. В 1 Коринтяни 6, Павел се натъква на двама вярващи в Коринт, които се обърнали към светския съд за да разрешат някакъв спор помежду си. Павел бил сащисан и ги попитал (перифразирано): “Как можете да ходите на светски съд за да разрешите спор помежду си, бидейки и двамата вярващи? Не знаете ли, че сте призвани да царувате над ангели и народи? Вие сте призвани да издавате присъди и да изказвате мъдрост над цели народи. Затова именно се приготвяте сега”. Той е бил ужасен, че те все още не са разбрали това.

В Писанията четем за наградата, която Господ ще даде на верните настойници. Някои ще царуват над два града, други над пет, а трети над десет – не в този живот, но в хилядолетната епоха. Не сме се взирали достатъчно в това хилядолетно бъдеще и животът ни страда от липсата на тези размисли. В Божия промисъл е нормално да се очаква от нас да вкараме вечността в настоящето. Милениумът не е някакво лекомислие или абстрактно дърдорене, но пришествието и установяването на Божието вечно владичество на земята. Това е Теократично Царство, управлявано посредством прославени светии в небесни места, победители в този живот, които ще имат различни места в Божия ред и наградата им от Бога ще бъде съгласно плодовитостта им в този живот. Свърши ли този живот, тия неща са решени веднъж завинаги. Животът ни е подготовка и се нуждаем сериозно да погледнем на това, инак дните ни ще бъдат незабележителни и под очакванията ни. Няма нищо неморално да си ревностен за вечна почит и награда. Това е нещо, което е нужно на съзнанието ни и тъй като го нямаме, животът ни е предвидим и обикновен. Имаме ли дела, които ще оживеят на огъня и които не са сено, дърво, слама, а злато, сребро, скъпоценни камъни? Трупаме ли съкровища на небето? Мислим ли за горното? Мислим ли за вечността? За Хилядогодишното Царство?

Бихме стъпвали в ритъм, който никой друг не чува и бихме имали мотивация, която никой друг не вижда. В действителност ще сме достигнали до презрение, което е ново за нас – презрение за видимите неща, ставайки повече като Павел – радвайки се и разсъждавайки за нещата, които са невидими и вечни. Виждането ни ще е виждането на Духа – виждане за вечната тежест на славата, която прави сегашните ни скърби временни и леки. Павел е гледал на невидимото и не се е задълбочавал върху видимото, върху ония неща, по които изтичат очите ни. Ако ще придобиваме усет за вечните неща, то ще е само дотолкова доколкото мислим и виждаме ония неща, които са невидими. Това значи да изхвърляме на боклука рекламните каталози за поръчки, да издърпваме щепселите на телевизори, да отклоняваме очите си от привлекателни мъже и жени или дори от нас самите. Ако сме си комфортно в този живот, значи сме изпаднали от вярата. Ако мъдростта, морала, извратеността и развалата на този свят не ни измъчват всеки ден, то светът има твърде голям дял в нас. Редно е да се измъчваме като Лот и да се молим “Ела, Господи Исусе!”