Тялото Христово 5 Глава 2 Тайната на църквата 8


Глава 6 – Църквата като общност



страница7/13
Дата16.10.2017
Размер1.62 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   13

Глава 6 – Църквата като общност


 

Сложността на задачите, които ще срещне църквата в последните дни ще изисква от нея да покаже характер и естество отвъд конвенционалното Християнство, такова каквото го познаваме и това отново повдига въпроса за един наситен съвместен живот тук и сега. Животът в общност не е самоцел, но по-скоро средство за постигане на една по-голяма цел, а именно “На Него да бъде слава в църквата.” Павел оставя това твърдение във въздуха. Не дава никакво обяснение относно смисъла на думата “църква” нито се опитва да обясни как тази слава ще бъде достигната. Наместо това, той оставя на нас да открием смисъла на думите.

Думата ‘общност’ е синонимна на събрание или истинска църква. След години на наситен съвместен живот, придобих виждане за църквата, което преобърна разбирането ми за значението на тази дума. Употребата й вече е безкрайно неуместна, и то не само в традиционните, фундаменталистки-евангелски църкви, но дори и в най-изящните форми на Петдесятния и Харизматичен свят. Ако църковната ни опитност се свежда главно до неделната служба и Библейския урок в сряда вечер, тогава е налице някаква карикатура и изкривяване на Божието първоначално намерение. Църквата се е съсредоточила върху ‘служби’ и измерваме доколко е жива църквата по качеството на службите й, а именно дали ни харесват, дали са били приятни, дали музиката или проповедта са били добри. Колкото и да ценим тези аспекти от поклонението, ние се нуждаем да разберем, че самата ни мерна система е знак колко далеч сме отишли спрямо Божието разбиране за това какво е славата на църквата. Можем да водим страшни Християнски служби, но не можем да приложим и изявим Божието Царство по принципа да следваме желанията и вкусовете на хората.

Думата общност предполага души, които споделят общ път и дух, имащи в сърцата си като първа и най-важна подбуда - изявяването на Божията слава сред взаимоотношения установени в голяма съвместна близост. Общността не е някаква бебешка прищявка да докажем нещо. Когато започнахме дори не знаехме какво точно означава тази дума. Но сред терзанията, ужаса, огромното унижение, страшния провал на галените ни Харизматични и Петдесятни убеждения, които се пукаха като мехури в контакт с реалността на близкия живот, нещо започна да ни просветва. При все че от начало не разбирахме, с времето се превърнахме в нещо, което може да се нарече проявление на Божието Царство.

Аз съм враг на всяка форма на социално експериментиране. Царството е нещо твърде славно за да бъде обезобразено от човеци с шарени планове, които те да осъществят. Това е причината много общества да се разпадат. Събранието, или истинската църква, е органичен израз на Неговия живот, който се открива в търпеливото очакване на хората, които са били събрани заедно. Абсолютното ни незнание как да пристъпим към този живот ще бъде за нас спасителна добродетел.

Ако Господ е решил да се открива само чрез Тялото Си, то ние трябва да осъзнаем, че Тялото не е организация, а организъм, изграден на взаимоотношения в Духа с Него и помежду нас. Християнството е било така систематизирано, че хората вече го разглеждат като институция, а не като апостолски организъм. Божието Царство обаче, е проявление на Неговия Живот – споделен всред взаимност, посредством светиите, чрез Духа Му достигащ до всеки един. Църквата е онзи даден от Бога организъм, чрез който светиите да станат съвършени, чрез всекидневно общение, чрез насърчение и често чрез противопоставяне:


“но увещавайте се един друг всеки ден, докле още е "днес", да не би някой от вас да се закорави чрез измамата на греха.” (Евреи 3:13).
С други думи, утре вече е късно.
“Това, което сме видели и чули, него възвестяваме и на вас, за да имате и вие общение с нас; а пък нашето общение е с Отца и Неговия Син Исус Христос.” (1 Йоан 1:3).
“Но ако ходим в светлината, както е Той в светлината, имаме общение един с друг, и кръвта на Сина Му Исус ни очиства от всеки грях.” (1 Йоан 1:7).
Истинската църква, т.е. автентичната църква, както за Бога така и за човека е преди всичко въпрос на възкресение. Иска се сила за да простиш; иска се сила за да си търпелив, иска се сила за да си състрадателен. В действителност животът заедно би бил невъзможен за постигане освен, ако не прилича на едно неспирно възкресение. Всичко друго е религиозно, набожно, измамливо и въображаемо и казвайки това, осъзнавам, че съм в не лесната позиция на човек, който лишава от правото на глас деветдесет и пет процента от световното християнство.

Съвместният живот е най-радикалната, трудоемка, мъчителна и въпреки това славна възможност за подобен род екзистенциално общение със светиите. Не е нужно да живеем в един и същи имот, дори и да е желателно, но наистина се нуждаем да бъдем в живи, всекидневни, или чести, искрени, сърдечни и посветени взаимоотношения с Божия народ. Ще сме измъчени преди да сме благословени и болката ще предшества славата. И все пак това ще е изпитанието за нашата т. нар. любов към Бога и аз Му благодаря за мъдростта скрита тук, защото тя ни спасява от всякакъв вид необикновени, оптимистични и раздробени взаимоотношения, които са си абсолютни сънища, плод на въображението ни. Именно заради това сглобяване в едно и защото сам Бог идва между нас, тези наши заветни взаимоотношения се развиват подклаждани от Неговия Живот, ден след ден. Всичко това става разбъркано, бавно, болезнено, недодялано, отнема много време и често напразно, но в дъното на тунела се таи славата.

 

Разкриване за сърцата ни


Няма нищо по-важно от задачата да се разрушат романтичните илюзии и фантазии относно съвместния живот. Идеята за живот заедно с други християни е обект или на тотално отхвърляне, от страх да не се превърнем в еретична секта, която в крайна сметка отвежда всичките си членове в погибел, или на някакви романтични илюзии за пътуване в страната на чудесата или в дивата провинциална пустош. Това са ужасни изопачености и ако в нас има и капчица романтично идеализиране на това какво ще ни даде или ще означава за нас общността, ние сме вече жертва на заблудата си. По-добро е доста по-реалистичното виждане, че човек трябва да се радва на общението с християните, заедно с всичките му неуспехи, неудобства, напразни усилия и безредие, в процеса на общия ни растеж.

Няма да повярвате какво има в Божиите хора, докато не заживеете с тях в най-обикновена делнична обстановка, където няма да ви се разминат всякакви напрежения породени от недоразумения, лична субективност, спорове и различия в мнението заради това или онова. Неуважение, непокорство, егоизъм и самооправдание биват извадени на повърхността и това изваждане е болезнено, но истинно и необходимо. Нужно е да преминем през завесата на разочарованието сбогувайки се с романтичните ни представи за това какво е църквата, какви са Божиите хора и не на последно място, какви сме ние самите. Най-болезненото откровение, с което трябва да се срещнем е истината за нашето състояние. Истинската Църква означава куража и волята да бъдеш с други и да понесем заедно всички тези описани условия.

Съществува идеал, съществува и реалност, и всички сме натровени, когато някой дойде с идеалистичните си представи наместо да стъпи здраво в реалността. Ако търсим нещо повече от Християнските отношения и това ‘повече’ е проекция на нашите въображаеми и романтични очаквания, отравяме цялото тесто и семената на разорението са посети. Всички сме мечтатели и идеалисти в една или друга степен. Въображението ни ражда онова, което ние мислим, че трябва да бъде, и не ни дава да видим нещата в реалността, която Бог е предвидил да бъде. Ние сами позволяваме на илюзиите си да повлияят на виждането ни и ако нещата “се объркат” се разочароваме от другите и в крайна сметка и от себе си.

Илюзиите ни бързо ще се разбият. Разочарованието обаче е милост, но за съжаление единственият начин наистина да се разочароваш е да те заболи, но далеч по-болезнено и по-пагубно е да продължиш да си живееш в нереалните илюзии, които един ден така или иначе ще се окажат лъжливи. Разочарованието не касае само другите; то е да си дадеш сметка за неща, които касаят теб самия и са в теб самия, които иначе не би ти се наложило да изпиташ или да видиш. Когато подобно нещо се случи покрай нас, можем ли да понесем гледката на рухващите у някого илюзии, знаейки, че не бива фалшиво да го утешаваме или да се месим в извършваното от Бога? Можем ли да оставим разочарованието да извърши делото си докрай и да понесем зловонието на смъртта, която е дошла да изпита една от частите на тялото?

Църквата е "стълб и подпорка на истината" и ако не е това, то не е църква. Истината трябва да бъде безпощадна и абсолютна. Не можем да толерираме никаква илюзия, романтизъм или идеализъм. Идеализмът е последното убежище на хуманизма; да си къташ някакъв идеал означава, че все още си хуманист. Бог така е наредил – най-благоприятното място за умъртвяване на тия неща да бъде църквата, като общност. Ако църквата не служеше за друго, а само за това, пак би било достатъчна причина да просъществува. Много християнски комуни са били разпуснати, защото хората не са могли да понесат разочарованието. Били са неподготвени за това и когато ги е връхлетяло, са били изненадани и това е означавало край за тях. Илюзиите са им били по-скъпи.

Общността е по-скоро бойно, а не игрално поле и ако се пукаме по шевовете, не можейки да изтърпим нечий безразличен поглед или видимо отхвърляне или думи, които ни оскърбяват и си скатаваме своите малки предпазни егоцентричности под духовната си външност, как ще бъдем победители в опасните последни дни? Ако помислим, че сме били пренебрегнати и реагираме обидчиво свръхчувствително, какво ще правим, когато силите на тъмнината, които знаят, че времето им е малко, се стоварят върху светиите? Животът заедно е Божият промисъл за последното време. Не че сме злонамерени, но дори и в най-доброжелателните си намерения, по невнимание и под влиянието на момента, ние си доставяме един на друг страдание!

 

Просто идваме


Скритият корен вкопан в Бога трябва да даде явен плод, чрез Неговия Живот – това е дял на всички, които са призовани да бъдат заедно и които откликват с послушание на водителството от Бога във всекидневното осъществяване на съвместния живот. Не можем да се включим със собствения си сценарий. Просто идваме с послушание. Авраам е чул същия призив, "Следвай ме в земята, която ще ти покажа". Идваме като съкрушени Божии хора, без сила в самите тях, и се надяваме на Него да дава живот, ден след ден, както Му е угодно.

Въпросът за личния живот и нарушаването му ще ни изпита до дълбините на душите ни. Когато сме заедно личният ни живот ще бъде нарушен; никога не знаеш кой ще озове на вратата да ти поиска нещо. Едно от най-напрегнатите решения е колко време принадлежи на семейството ти и колко на църквата. Доколко ни е приятно да сме сами, не с църквата, и доколко се посвещаваме на целите, които гоним всички заедно? Тук няма предписания, но това са неща, които трябва да се наредят от само себе си. Редно е дълбоко да желаем и търсим самостоятелността на семейството – с бащата начело на цялостта на семейството, но “семейството” може да се превърне в убежище за егоизъм. Най-потайни проявления на егоизма ни са били скривани зад мнимата неприкосновеност на семейството и децата, например “Ами, не мога да дойда на събирането заради децата.” Колко ли пъти това е било употребявано като извинение от хора, които не искат истински да се събират с другите и ползват това свято нещо – семейството, както и други ценности, като параван, зад който да се крият?

Нека Бог направи общия ни живот, християнската комуна, по свой образ – а не както ние мислим, че трябва да изглежда. Може да се окаже, че подготвеният от Него образ за всеки един от нас е единствен по рода си и че онова, което му пречи да се изобрази в нас е настояването ни на нашия си образ. Дано Бог ни дари сърце за истина и неподправеност и да придобием Неговия образ – защото само това Му носи слава.

 

Общността като организъм


Най-лошото, което можем да сторим е да основем християнската общност като система: пакетирана в подходяща разфасовка, “ето така правиш: първо, второ, трето и сервираш.” Ще сме влезли в противоречие с духа на задружния живот. Цялата система на този свят се основава на бизнес, удоволствия, наслади и похот и затова, като система, е пълната противоположност на Бога във всяко отношение. Думата “система” предполага нещо, което човек създава, воден от своята мъдрост, интелект и организационен гений, основано на неговата ценностна система за да служи на неговите цели – производителност и успех. Противоположно на това, Бог има своя цел за църквата, която напълно засенчва това мислене – Той по никакъв начин не се съобразява с мъдростта на този свят, обявява я за лудост и постановява ценности, които в очите на хората изглеждат абсолютно обидни, по-скоро дразнещи хората.

Светът тачи ефикасното и полезното, но в Царството Му, проявено всред църквата, ценностите не са целесъобразност и изгода, защото в църквата като че ли отиват напразно време, личен живот и пари. Ако искаш някой ефикасен човек, иди и си наеми такъв, но не карай Божиите хора да идват и да живеят с теб! Божията цел е растеж в характера, единен живот, взаимоотношения в Духа, носене на товарите на другия и поуките, които извират от всичко това. Няма нищо по-объркано от живота заедно. Наивно е да се мисли или очаква, че всеки върви напълно в Святия Дух. Ако искаш резултати и ефикасност ще ти трябват правила и устави, с които да ги наложиш, превръщайки всичко в законова уредба, която казва на хората какво и как да го правят. Винаги съществува напрежение поради нуждата да имаме някакъв ред и последователност и въпреки това да не ги налагаме и изискваме, защото тогава ще сме възпитали роботи. Това е ужасно напрежение, породено от това да понесеш неудобството и бъркотията на очакването всички светии да пораснат до зрялост и отговорност, като в същото време не се поддаваш на изкушението да наложиш ред насила.

Светското мислене преследва ефикасността, защото тя води до печалби. Този манталитет е ясно изразен дори и в “най-добрите” форми на християнството, например Петдесятничеството, което отразява идеално религията, като ‘система’. Действа на принципа на йерархия от хора и служители, които отговарят за това или онова. Има и светски и утопични модели на съвместен живот. Но в общността на Божиите хора, Христос е Господ и център на всичко. От Него произтича живота. Той е Цар и Неговото Господство е всепроникващо. Той не управлява чрез набор от правила, които да постанови; ние се учим, като живеем живота на вяра и разбира се, има случаи, когато пропускаме волята Му и Го разочароваме.

Оптималната ефикасност е извън целите на Бога. Той търси изграден характер, който не може да се наложи, формулира или структурира. Структурирането в тази област разваля, а не съгражда характера. Това, което хората биха направили по собствена воля пред Бога, когато никой не ги гледа, е истинската основа, върху която се гради характера. Бог следи за онова, което се съгражда при взаимодействието между светиите, когато егоизъм, суета и гордост излизат на повърхността в борбата с проблемите, които изникват. Нашият Бог е Бог, който гледа отвъд удобството и комфорта, а именно към характера, с който ще влезем и ще останем във вечността. Той може да се установи, оформи и моделира само в този живот, и не само в противопоставянето ни на света, но особено чрез търканията, които имаме помежду си като светии.

Неделната служба е удобство, но животът заедно си е сериозно главоболие. Той е онова ходене от "къща на къща, разчупвайки хляб заедно" и минаването през проблеми, напрежения, трудности и недоразумения, за които както вече казахме напреди, човек би се учудил като види, колко лесно се появяват и как неусетно могат да изравнят със земята неща, които са били градени с години. Иска се ежедневна бдителност и зависимост от Бога.

Започваме както можем и когато има посвещение и има души, които искрено търсят да са заедно, животът започва да напъпва, но разцъфването му зависи само от Святия Дух, от Небето. Ето защо църквата започна само с една заповед – думите на Исус:


“И, ето, Аз изпращам върху вас обещанието на Отца Ми; а вие стойте в града [Ерусалим], докато се облечете със сила от горе” (Лука 24:49).
Духът никога не ни е бил даван за да правим велики, самостоятелни, Петдесятни действия, които да прославят нас. Той е по-скоро силата и подарената способност да живеем заедно – живот, от който извират тези велики дела. Минават едва няколко седмици откак си се включил в този единен живот, и си даваш сметка, че ти ни си бил онзи готин тип, за който си се мислел. Това откровение ни е нужно. Ще успеем само чрез Неговия живот, който е Неговата сила, а тези които живеят в тази реалност са твърде малко. В момента нищо не ни подтиква към това, защото днешното ни християнство – колкото и добронамерено и дисциплинирано да е – рядко изисква от нас да пресечем брода към действителния възкресен живот. Животът ни е шаблонен и не сме изправени пред това да стигнем до края на силите си, но в момента, в който влезем в отговорни и изискващи взаимоотношения, ще открием, че ако не познаем екзистенциално Неговия живот, ние сме нито повече, нито по-малко – мъртви!

Това, което описваме е разликата между организацията и живото тяло, родено от Духа на Бога; то живее в измерението на Духа за разлика от създадените от човека системи – това са две различни мъдрости. Едната е глупост в очите на света и много по-мъчна и трудна за постигане, докато другата се основава на ефикасност. Постоянно ще сме изкушавани да систематизираме църковния си живот и да го подложим на човешка подредба. И дори и да е започнал добре, той може да се вкорави и загрубее и да се превърне в институция със собствен живот – вследствие на това, целта се премества към опазването на създадената институция. Тя облича своя дреха, започва свое съществуване, като такова и такова служение, такава и такава деноминация, и неизбежно се налага опазването на това, което е било създадено като цел само за себе си.



Каталог: wp-content -> uploads -> 2014
2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии
2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово
2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година
2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура
2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил
2014 -> 1. Do you live in Madrid? A
2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г
2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   13


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница