"Тялото знае неща, които ние не знаем. А ние знаем такива, които за него са неизвестни"


АНТЪНИ АШЛИ КУПЪР ШАФТСБЪРИ (1671 – 1713)



страница2/5
Дата21.01.2018
Размер1 Mb.
#49612
1   2   3   4   5

АНТЪНИ АШЛИ КУПЪР ШАФТСБЪРИ (1671 – 1713)

Характеристики на хора, нрави, мнения и времена4
Невъзможно е да изпитаме дори и най-малката охота или вкус към външната симетрия и ред, без да се съгласим, че пропорционалното и съразмерното разположение е това, което е истински успешно и естествено при всеки предмет. Същите черти, които образуват безформеност, причиняват и неудобства, и болести. А същите форми и пропорции, които създават красота, ни предлагат облаги, които се приспособяват към действие и оползотвореност...И така, красотата и истината са явно свързани с понятието за полза и удобство, дори и в схващането на всеки находчив човек на изкуството, бил той архитект, скулптор или живописец. Това се отнася и до лекарската професия. Естественото здраве представлява правдивата пропорция, истината и правилния ред на нещата в един организъм. Това е вътрешната красота на тялото...

Не би ли трябвало този случай да се отнася също така и за разума? Няма ли там нищо, което клони към смут и разпадане? Няма ли някакъв естествен смисъл, стил или ред на страстите или на чувствата? Няма ли красота или грозота в тази морална категория? Ако ли пък допуснем, че наистина има, не трябва ли тогава по същия начин това да означава здраве или болест, благоденствие или нещастие? И не ще ли бъде установено преди всичко в това отношение, че което е красиво, е хармонично и пропорционално; което е хармонично и пропорционално, е вярно; а което е едновременно и красиво, и вярно, е поради това приятно и добро?

Къде тогава трябва да бъде търсена и намерена тази красота или хармония? Как може да бъде открита и приложена тази симетрия? В някое друго изкуство ли се намира, а не във философията, или в изучаването на вътрешните числа и пропорции, които могат да покажат това в живота? Ако не се намира в никое друго изкуство, тогава може ли някой да вкуси от този вид красота, ако не е свързана с философията? Кой може да се възхищава от външните красоти, без да прибегне тутакси към вътрешните, които са най-реални и най-съществени, възбуждат по естествен начин и доставят най-висше удоволствие, а така също полза и предимства?

Ето в какъв тесен кръг се намират обучението и познанието, от които зависят поведението и животът. Ние, самите ние, създаваме и оформяме нашия вкус. От нас зависи той да бъде правдив, ако ние пожелаем това. Ние можем да почитаме и да ценим, да одобряваме или да не одобряваме, както си щем. Защото кой не би се радвал да бъде винаги равен на себе си, съгласен със себе си и непрекъснато да има за нещата едно естествено и съразмерно мнение? Но кой би се осмелил да претърсва мнението до дъно или да подложи на съмнение своя по-раншен, предубеждаващ вкус? Кой може да бъде толкова справедлив към себе си, че да оттегли въображението си от властта на модата и възпитанието и да го насочи към разума? Ако обаче бихме могли да бъдем тъй смели, ние скоро бихме оформили в себе си такова мнение за доброто, което би ни осигурило един неизменен, приятен и правдив вкус по отношение на живота и нравите.



ВОЛТЕР (1694 – 1778)

Невежественият философ5
III. Как мога да мисля? Научих ли нещо от книгите , написани от две хиляди години насам? Понякога изпитваме желание да научим как мислим, макар че рядко пожелаваме да узнаем как смиламе храната си или как вървим. Обърнах се към разума си; попитах го какво е той: този въпрос винаги го е обърквал.

Опитах се с негова помощ да открия дали пружините, които ме карат да смилам и да вървя, са същите, благодарение на които имам идеи. Никога не съм могъл да разбера как и защо тези идеи ме напускат, когато тялото залинява от глад, и как се възраждат, след като се нахранвам.

Видях толкова голяма разлика между мислите и храната, без която не бих могъл да мисля, че реших, че в мен има една субстанция, която разсъждава, и друга субстанция, която смила. Обаче все така търсейки да докажа на себе си, че сме двама, наясно чувствах, че съм само един; това противоречие винаги крайно ме е измъчвало.

Попитах неколцина от себеподобните си, които с голямо умение обработват земята, нашата обща майка, дали чувстват, че са двама, дали са открили чрез философията си, че притежават в себе си една безсмъртна субстанция, образувана обаче от нищо, съществуваща без протяжност, въздействаща върху нервите им, без да ги докосва, нарочно изпратена в майчината им утроба шест седмици след тяхното зачатие; те помислиха, че се шегувам, и продължиха да орат нивите си, без да ми отговорят.


ВКУС6

Вкусът, това сетиво, тази дарба да различаваме храната, която поемаме, във всички известни езици е създал метафора, която чрез думата “вкус” изразява чувството за красотата и недостатъците във всички изкуства: това е бързо преценяване, както в случая с езика и небцето и също като при тях то изпреварва мисълта; като тях то е чувствително и сладострастно по отношение на доброто; като при тях то с погнуса отхвърля лошото, често е несигурно и объркано, без да знае дали това, което му предлагат, трябва да му хареса и както при езика и небцето, то има понякога нужда от навик, за да се формира.

За вкуса не е достатъчно да види, да познае красотата на едно произведение; тя трябва да бъде почувствана, да вълнува. Не е достатъчно да чувстваме, да бъдем развълнувани смътно, неясно; трябва да различим отделните нюанси. Нищо да не убегне от бързината на преценката; и това е още една от приликите между интелектуалния вкус, вкуса към изкуствата, и сетивния вкус: защото любителят усеща и различава бързо смесицата от два ликьора; човекът с добър вкус, познавачът от пръв поглед ще схване смесицата между два стила; ще види недостатъка наред с това, което доставя удоволствие...

Тъй както във физическия смисъл лошият вкус се състои в харесването само на много силните и много скъпи подправки, в изкуствата лошият вкус намира удоволствие само в измъчените украшения и не чувства красивата природа.

При храната извратен вкус значи да избираш отова, което отвращава другите; то е един вид болест. Извратеният вкус в изкуствата се състои в това да харесваш теми, които възмущават нормално настроените умове, да предпочиташ шутовщината пред благородното, предвзетото и престореното пред простата и естествена красота; това е болест на духа. Вкусът в изкуствата се възпитава много повече, отколкото сетивният вкус, защото при сетивния вкус, макар човек понякога и да заобиква неща, които първоначално са го отвращавали, все пак природата не е пожелала хората да възпитават усещанията си към онова, което им е необходимо. А за да се формира интелектуалният вкус, необходимо е повече време. Един чувствителен млад човек без всякакви познания първоначално не може да различи съставните части на един хор; в една картина очите му не могат да схванат първоначално градациите, светлосенките, перспективата, хармонията на цветовете, чистотата на рисунъка; постепенно ушите му се научават да слушат, очите му да виждат; той ще бъде развълнуван при първото посещение на една хубава трагедия; но няма да схване в нея значението на единствата, нито онова изящно и тънко изкуство, благодарение на което ни едно от действащите лица не се явява и не изчезва без причина, нито онова още по-голямо изкуство, което събира различните интереси в един-единствен, нито останалите преодолени трудности. Само по пътя на привичката и на размисъла той ще започва да възприема едновременно с удоволствие онова, което преди не е успявал да различи. У една нация, която преди не е имала вкус, той се създава неусетно, защото там постепенно се възприема духът на добрите артисти. ...Ако в началото, когато се създават изящните изкуства, цял един народ единодушно е харесвал автори, пълни с недостатъци, които с времето са били отхвърлени, то е, защото у тези автори е имало естествена красота, която всички са чувствали, а хората не са били още в състояние да различат техните недостатъци.

Казват, че за вкусовете не бива да се спори; това е така, когато става дума за сетивния вкус, за отвращението, което предизвиква у даден човек определена храна, и предпочитанието към друга: не се спори, защото един органически дефект не може да бъде поправен. Но не така стои въпросът при изкуствата: тъй като те притежават реална красота, има добър вкус, който различава тази красота, и лош вкус, който не я вижда; духовният недъг, който е причина за изкълчения вкус, често пъти може да бъде поправен. Но има и студени души, фалшиви умове, които не можеш нито да сгрееш, нито да оправиш, с тях именно не бива да се спори по въпросите на вкуса, защото те изобщо нямат вкус. Вкусът е произволен по отношение на различни неща като платове, украшения, каляски – неща, които не влизат в изящните изкуства; тогава той заслужава да се нарича по-скоро прищявка; по-скоро прищявката, отколкото вкусът създава толкова нови моди.

Вкусът на една нация може да се развали; това нещастие идва обикновено след векове на съвършенство. От страх да не бъдат подражатели творците търсят странични пътища; те се отдалечават от красивата природа, която техните предшественици са долавяли и разбирали; в техните усилия няма нищо похвално; то именно покрива слабостите им. Публиката, влюбена във всичко ново, хуква подир тях; после се отвращава от тях и тогава се появяват други, които правят нови усилия, за да се харесат; те се отдалечават от природата още повече от първите: вкусът се губи; наоколо е пълно с новости, които бързо се заличават една от друга; публиката е объркана и напразно съжалява за времето на добрия вкус, който не може вече да се върне: той се е превърнал в съкровище, което няколко добри умове пазят все още далече от тълпата.

Има обширни страни, в които никога не е имало вкус: то е, защото там обществото не се е усъвършенствало; мъжете и жените никога не се събират; някои изкуства, като скулптурата, рисуването на одушевени предмети, са забранени от религията. Когато хората малко общуват помежду си, умът се ограничава, губи остротата си и няма от какво да си изработи вкус. Когато липсват някои изкуства, останалите много рядко има на какво да се опрат, защото всички изкуства вървят за ръка и зависят едно от друго.

Има ли добър вкус и лош вкус? Да, безсъмнено, макар хората да се различават по своите убеждения, нрави, обичаи.

Най-добрият вкус във всякакъв вид изкуство е да се подражава на природата колкото се може по-вярно, с колкото се може по-голяма сила и изящество.

Изобщо тънкият и сигурен вкус се състои в бързото чувство за красота сред недостатъците и за недостатъка сред красотите.


Етиен Боно дьо КОНДИЙЯК (1715 – 1780)

Трактат за усещанията7
Статуята придобива същите способности, както с обонянието. Давайки сетивна възприемчивост само във вътрешността на устата на нашата статуя, не бих могъл да я накарам да приема никаква храна: но предполагам, че възухът по мое желание й донася всякакви вкусове и е в състояние да я храни всеки път, щом сметна за необходимо. Тя ще придобие същите способности, както със слуха и обонянието; и понеже устата й е за вкусовете същотото, каквото е носът за миризмите и ухото за шумовете, множество събрани вкусове ще й изглеждат като един и тя няма да ги различава, колкото и да идват един след друг.

Вкусът допринася повече от обонянието и слуха за нейното щастие и нещастие. Ако обединим вкуса със слуха и обонянието, статуята ще съумее да различи усещанията, които те й предават едновременно, щом се е научила да ги познава отделно. Стига само вниманието й да се разпределя горе-долу еднакво между тях: ето че нейното съществуване е по някакъв начин утроено. Вярно е, че не винаги ще й бъде толкова лесно да различи един вкус от даден мирис, колкото един вкус от някой звук. Обонянието и вкусът имат толкова голямо сходство, че техните усещания понякога се смесват8.



Вкусът може да вреди на другите сетива. Тъй като, видяхме, вкусовете могат да интересуват /статуята/ повече от всяко друго усещане, тя ще се занимава с него колкото повече нараства гладът й. Следователно вкусът би могъл да вреди на другите сетива, дотам, че да доведе до нечувствителност към миризмите и хармонията.

Предимства от съединяването на тези усещания. Обединяването на тези усещания ще разшири и разнообрази веригата на идеите, ще увеличи броя на желанията и ще сключи нови навици.

Съмнение относно техните ефекти. Все пак е много трудно да се определи до каква степен статуята ще може да различи начините на съществуване, които им дължи. Може би нейното различаване се простира не тъй далеч, колкото си го представям, а може би се простира и по-далеч. За да отсъдим, трябва да се поставим на нейно място и да се освободим от всички придобити навици: но не се лаская, че съм успявал винаги в това.

Навикът да отнасяме всеки вид усещане до специален орган ни помага много при различаването: без този навик усещанията биха били за нас хаотични. В този случай различаването на статуята би било твърде ограничено.



Но трябва да отбележим, че несигурността или измамността на някои съвпадения в основата си няма да навреди на това дело. Когато наблюдавам статуята, то е много повече за да открия какво става в нас, отколкото за да се уверя какво става в нея. Мога да се лъжа, като й приписвам действия, за които тя още не е способна; но подобни грешки не водят до последствия, ако поставят читателя в състояние да наблюдава как тези действия протичат в самия него. <…..>
Удоволствието и болката, еднакво необходими за обучението на статуята. Без удоволствието нашата статуя не би имала никога волята да се движи: без болката тя би се премествала самоуверено и неминуемо би загинала. Следователно трябва винаги да е изложена на приятни или неприятни усещания. Ето принципа и правилото на всички нейни движения. Удоволствието я привързва към обектите, ангажира я да им отдава цялото внимание, на което е способна, и прави така, че да си съставя по-точни идеи. Болката я отстранява от всичко, което може да й навреди, прави я още по-чувствителна към удоволствието, кара я да усвои начините за наслаждение без опасност и й дава уроци по схватливост. С една дума, удоволствието и болката са единствените й господари. <…..>
За вкуса, съединен с осезанието. Това сетиво почти няма нужда от научаване. Вкусът се придобива толкова бързо, че почти не се забелязва необходимост от научаване. Това е така, понеже той е необходим за нашето съхранение още от момента на раждането.

Отначало гладът изобщо няма определен обект. Гладът не може да има определен обект, когато статуята за пръв път изпитва това усещане: защото средствата, можещи да облекчат глада, са й напълно непознати. Следователно тя не желае никакъв определен вид храна, желае само да се отърве от неприятното състояние. С тази цел тя се отдава на всички приятни усещания, които познава. Това е единственият лек, с който може да си послужи, и той я отвлича някак от мъката й.

Тя хваща безразлично всичко, което й попадне. Безпокойството обаче се удвоява, разпространява се във всички части на тялото й и минава по-специално върху устните й, в устата. Тогава тя поднася към устата си каквото попадне, захапва камъни, земя, къса трева и първият й избор е да се нахрани с неща, които оказват най-малко съпротива. Доволна от храна, която засища, не мисли да търси по-добра. Все още не познава друго удоволствие от храненето освен това, което утолява глада.

Статуята открива храни, които са свойствени за нея. Но откривайки друг път плодове, чиито цветове и ухания очароват сетивата й, тя протяга ръка. Безпокойството, което продължава да изпитва всеки път, когато се появи наново гладът, я кара естествено да хваща всички привлекателни обекти. Някакъв плод остава в ръката й: тя го отбелязва, усеща го с по-живо внимание. Гладът й нараства, тя го захапва, без да очаква друго благо освен засищането на глада. Но как само се очарова! С какво удоволствие опитва сладките сокове! И не може да устои на привличането да яде – и да яде още.

От това прави обект на своите желания. След като така е опитала множество пъти, тя познава нова нужда, открива чрез кой орган може да я задоволи и кои обекти са пригодни за целта. Тогава вече гладът не е усещане без обект, както преди: тя използва всичките си способности, за да си достави насладата от засищането. <….>

Общи идеи, които статуята си съставя от своите усещания. Когато се наслаждава едновременно чрез докосването и обонянието, тя забелязва качествата на телата, имащи отношение към тези две сетива, и си съставя общи идеи за двата вида усещания; осезание, обоняние: защото не би могла още да слее в едно впечатленията, оказвани върху толкова различни органи. Същото става, когато добавим слуха, зрението, вкуса. Така че, общо взето, тя познава пет вида усещания.

Ако сега предположим, че разсъждавайки върху телата, тя разглежда качествата без оглед на петте различни начина, по който действат върху органите й, тя ще има общо понятие за усещане; сиреч ще си създаде само един клас от всички впечатления, които телата оказват върху нея. И тази идея е по-обща, когато има три сетива, отколкото когато е ограничена до две; или по-обща при четири, отколкото при три и т.н.



Как нейното въображение губи активността си. Лишена от осезанието, тя беше в невъзможност да упражнява от само себе си никое от другите сетива; и не можеше да си достави наслада от миризма, звук, цвят и вкус, докато въображението й действаше със сила, можеща да й ги представи. Но сега познанието на миришещите, звучни, докосваеми и вкусни тела, както и лекотата, с която си ги доставя, са толкова удобен начин да получи каквото иска, че въображението й не изпитва необходимост да прави същите усилия. Следователно, колкото повече тези тела бъдат в нейно разположение, толкова по-малко въображението ще оказва влияние върху усещанията, дали съответното познание. Така тя ще загуби активност: но понеже обонянието, слухът, зрението и вкусът ще се упражняват все повече, то те ще придобият по-широка и по-тънка способност за различаване. Така това, което сетивата печелят при свързването си с осезанието, значително ощетява статуята откъм страната на въображението.


МОНТЕСКЬО (1689 - 1755)

Опит върху вкуса в нещата от природата и изкуството9
В начина, по който съществуваме в действителност, душата ни вкусва три вида удоволствия; едни тя извлича от дъното на собственото си съществуване, други се получават от единението й с тялото; и най-сетне, трети се основават върху склонности и предразсъдъци, които някои институции, употреби и навици я карат да възприеме.

Тези различни удоволствия на нашата душа формират обектите на вкуса, като красивото, доброто, приятното, наивното, деликатното, нежното, грациозното, незнайно-каквото, благородното, голямото, възвишеното, величественото и т.н. Например, когато изпитваме удоволствие да виждаме нещо, което ни носи полза, казваме, че е добро; когато изпитваме удоволствие да го виждаме, без да отделяме в него налична полза, го наричаме красиво.

Древните не разграничавали добре това; те възприемали всички качества, отнасящи се до душата ни, като позитивни; ето защо диалозите, където Платон кара Сократ да разсъждава, на които древните толкова се възхищавали, днес не издържат, понеже се основават върху невярна философия: защото всички тези разсъждения, изтеглени въз основа на доброто, красивото, съвършеното, мъдрото, безумното, твърдото, мекото, сухото, влажното, разгледани като позитивни, вече не значат нищо.

Следователно, източниците на красивото, доброто, приятното са в нас самите; а търсенето на техните причини означава да се потърсят причините за удоволствията на нашата душа.

Тогава да разгледаме нашата душа, да я изучим в нейните действия и страсти, да я потърсим в нейните удоволствия; там тя се проявява най-вече. Поезията, Живописта, Скулптурата, Архитектурата, Музиката, Танцът, различните видове игри, най-сетне произведенията на природата и изкуството могат да й доставят удоволствие: да видим защо, как и кога го правят; да отдадем право на нашите чувства; това ще спомогне да си формираме вкус, който не е нищо друго освен предимството да открием с финес и бързина мярата на удоволствието, което всяко нещо трябва да доставя на хората.

За удоволствията на нашата душа. Душата има свои собствени удоволствия и те са независими от удоволствията, които идват в нея от сетивата; такива са любопитството, идеите за нейното величие, за съвършенствата й, идеята за собственото й съществуване, противопоставено на усещането за мрак, удоволствието да обгръща всичко с една обща идея, удоволствието да вижда множество неща, да ги сравнява, да свързва и разделя идеите. Тези удоволствия са в природата на душата независимо от сетивата, защото принадлежат на всяко мислещо същество; и няма никаква разлика дали тук ще разглеждаме душата, имаща своите удоволствия като субстанция, съединена с тялото, или като отделена от тялото, защото тя ги притежава винаги и тъкмо те са обектите на вкуса: така изобщо няма да различаваме тук удоволствията, идващи в душата от нейната природа, заедно с тези, които се дължат на единението с тялото; всички тях ще наричаме удоволствия по природа, като ще ги разграничим от придобитите удоволствия, които душата получава от известни връзки с удоволствията по природа; по същия начин и по същата причина ще разграничим естествен вкус и придобит вкус.

Добре е да познаваме източника на удоволствията, чиято мяра е вкусът: познанието на естествените и придобитите удоволствия ще ни послужи да изправим нашия естествен и придобит вкус. Трябва да тръгнем от положението, в което е нашето същество, и да познаем какви са неговите удоволствия, за да успеем да премерим тези удоволствия и дори понякога да ги почувстваме.

Ако нашата душа изобщо не беше съединена с тялото, щеше да познава, но, изглежда, щеше да обича онова, което е познала: сега ние обичаме почти само това, което не познаваме.

Нашият начин на съществуване е напълно произволен; можели сме да бъдем създадени такива, каквито сме, или другояче; но ако бяхме направени другояче, щяхме да усещаме по друг начин; един орган повече или по-малко в нашето устройство щеше да доведе до друго красноречие, до друга поезия; различна съединителна тъкан на същите органи щеше да направи още по-различна поезия: например, ако органите ни бяха така устроени, че да задържаме вниманието си за по-дълго, всички правила, които привеждат в съответствие разположението на субекта спрямо нашето нимание, вече нямаше да съществуват; ако бяхме способни на повече проницателност, всички правила, основани върху мярката на нашата проницателност, също биха отпаднали; най-сетне, всички закони, установени въз основа на това, как съществува нашата машина, биха били различни, ако нашата машина не съществуваше точно по този начин.

Ако виждането ни беше по-слабо и смътно, в частите на архитектурата нямаше да има толкова орнаменти и щеше да се наложи по-голямо единообразие; ако виждането ни беше по-отчетливо и душата беше по-способна да обгръща повече неща наведнъж, в архитектурата щеше да има повече украси. Ако ушите ни бяха направени като тези на някои животни, щеше да се наложи да преустроим много от музикалните инструменти: знам, че отношенията между самите неща биха се запазили, но след като се промени отношението им спрямо нас, нещата, които в настоящото състояние оказват върху нас известен ефект, повече не биха го правили; и тъй като съвършенството на изкуствата се състои в това да ни представя нещата такива, каквито доставят възможно най-голямо удоволствие, ще се наложи промяна в изкуствата, защото ще се промени най-свойственият за нас начин да получаваме удоволствие.

Смята се, че е достатъчно да се познават различните източници на нашите удоволствия, за да имаме вкус, и че когато прочетем казаното от философията по този въпрос, вече имаме вкус и можем смело да съдим за произведенията. Но естественият вкус не е теоретично познание; той е бързо и точно приложение на правилата, които дори не познаваме. Не е необходимо да знаем, че полученото удоволствие от нещо, което намираме за красиво, идва от изненадата; достатъчно е то да ни изненада, и то да ни изненада толкова, колкото му се полага – нито повече, нито по-малко.

Така че, всичко, което бихме казали тук, и всички наставления, които бихме могли да дадем за формирането на вкуса, могат да се отнасят само към придобития вкус, тоест могат да се отнасят пряко само към придобития вкус, макар че той все пак има индиректно отношение към естествения вкус: защото придобитият вкус засяга, променя, увеличава и намалява естествения вкус, както естественият вкус засяга, променя, увеличава и намалява придобития вкус.

Най-общото определение на вкуса, без да се взима под внимание дали той е добър или лош, точен или неточен, е това, което ни привързва към нещо чрез усещането; това не пречи той да може да се прилага към интелектуални неща, чието познание доставя такова удоволствие на душата, че е било единственото блажентво, които някои философи са могли да разберат. Душата познава чрез своите идеи и своите чувства; получава удоволствие от тези идеи и чувства: защото, макар да противопоставяме идеята на усещането, все пак, още щом види нещо, идеята го и усеща. И следователно всички интелектуални неща, които тя вижда или вярва, че вижда, биват вследствие на това усещани.



За ума изобщо. Умът е род, който под себе си има множество видове – гений, здрав смисъл, различаване, правилност, талант, вкус.

Умът включва добре устроени органи съобразно нещата, към които се прилага. Ако предметът е изключително особен, се нарича талант; ако има повече отношение към известно изтънчено удоволствие на светските хора, се нарича вкус; ако особеността е единствена по рода си у даден народ, талантът се нарича дух, както военното изкуство и земеделието при римляните, лова при диваците и т.н.



За любознателността. Нашата душа е създадена, за да мисли, тоест за да забелязва; такова същество трябва да притежава любопитство: след като всички неща са навързани и във веригата всяка идея предшества друга и следва друга, човек не може да обича да вижда едно нещо, без да иска да види друго; и ако не изпитваме желание за едното, не бихме имали никакво удоволствие от другото. Така, когато ни покажат част от една картина, ние желаем да видим и другата, скрита част в съответствие с удоволствието, което ни е доставила първата, видяна част.

Следователно удоволствието, което ни дава един обект, ни отнася към друг; ето защо душата винаги търси нови неща и никога не си почива.

Така винаги можем да сме сигурни, че на душата ще се понрави, ако й бъдат показани много неща или дори повече от това, което е е надявала да види.

Оттук можем да си обясним защо изпитваме удоволствие, когато виждаме добре подредена градина, но също така и едно диво място в полето: причината за произведения ефект е една и съща.



Понеже обичаме да виждаме голям брой обекти, бихме искали да разширим нашия поглед, да бъдем на много места, да обходим повече пространства: душата ни отбягва границите и би искала, така да се каже, да разшири сферата на своето присъствие; така за нея е голямо удоволствие да отнесе погледа си надалеч. Но как да го направи? В градовете погледът ни е ограничен от къщите; в полето от хиляди други пречки: едва можем да видим три или четири дървета. Изкуството идва на помощ и ни разкрива природата, която се крие; ние обичаме изкуството, и то повече от природата, от онази, която е скрита за очите ни. Но когато откриваме красиви местности, когато погледът ни напълно свободно може да съзре надалеч поля, потоци, хълмове и онези разположения, сякаш нарочно създадени за това, то той бива очарован по различен начин, отколкото при гледката на градините на Льо Нотр, защото природата не се повтаря, докато в изкуството винаги има подобие. Ето защо в живописта харесваме повече пейзажа, отколкото плана на най-красивата градина на света; причината е, че живописта взима природата само там, където е красива, там, където погледът може да се понесе надалеч и в целия си обхват, там, където е разнообразна, където може да бъде гледана с удоволствие.

Обичайно, една мисъл е голяма, когато казва нещо, което прави да се видят голям брой други неща, и когато благодарение на това изведнъж откриваме онова, на което сме можели да се надяваме само след много четене. <…>



За удоволствията от реда. Не е достатъчно на душата да се показват много неща, трябва да й се показват подредено; защото така ние си припомняме онова, което сме видяли, и започваме да въобразяваме онова, което ще видим; душата ни се чувства щастлива от своята широта и проницателност: а в творение без никакъв ред душата усеща как всеки момент нарушава реда, който иска да въведе в него. Последователността, която авторът си е създал, и нашата собствена се смесват; душата не задържа нищо, не предвижда нищо; тя е унижена от объркването на идеите си, от това, че нищо друго не й остава, напразно се уморява и не може да вкуси никакво удоволствие; затова, когато намерението не е да се изрази или да се покаже безпорядъкът, в самия безпорядък се внася ред. Така художниците групират фигурите си; онези, които изобразяват битки, поставят на преден план в картините си нещата, които окото трябва да отличи, а смесеното отлагат на фона и в далечина.

За удоволствията от разнообразието. Но ако е необходим ред в нещата, необходимо е също да има разнообразие. Без разнообразие душата се отегчава; сходните неща й изглеждат еднакви; и ако част от една картина, която ни показват, прилича на друга, която вече сме видяли, обектът ще бъде нов, без да изглежда такъв, и няма да ни достави никакво удоволствие. И тъй като красотата на произведенията на изкуството, подобни на произведенията на природата, се състои само в удоволствията, които ни доставят, то те трябва възможно най-много да разнообразяват тези удоволствия; душата трябва да може да види неща, които не е виждала; трябва чувството, което й се дава, да е различно от онова, което вече е изпитала.

Така, историите ни харесват с разнообразните разкази, романите с различните събития, театралните пиеси с разнообразието на страстите, а тези, които са вещи в обучението, променят колкото могат повече еднообразния тон на обучението. ...

Душата обича разнообразието, но, както казахме, тя го обича, защото е създадена да познава и да вижда. Следователно тя трябва да може да вижда и разнообразието да й го позволява, тоест нещото трябва да е достатъчно просто, за да бъде забелязано, и достатъчно разнообразно, за да бъде забелязвано с удоволствие.

Има неща, които изглеждат разнообразни, а не са такива, докато други, които изглеждат еднообразни, са много разнообразни.

Готическата архитектура изглежда много разнообразна, но смесването на дребни орнаменти уморява; не можем да различим един орнамент от друг, а техният брой прави така, че окото не може да се спре никъде: така тя престава да се харесва тъкмо заради онези места, които са били избрани, за да бъде приятна. Готическата сграда е вид загадка за окото, а душата е също толкова затруднена, както когато й представят неясна поема.

Обратно, гръцката архитектура изглежда еднообразна; тя обаче притежава необходимото и точно разпределение, така че душата вижда точно толкова, колкото може, без да се уморява, достатъчно, за да се заеме със съзерцаване на разнообразието, което доставя удоволствие.

Големите неща трябва да имат големи части; високите хора имат дълги ръце, големите дървета имат големи клони, а големите планини са съставени от други планини, намиращи се под или над тях; природата на нещата прави така. Гръцката архитектура, която има малко и големи деления, подражава на големите неща; душата усеща как навсякъде владее някаква величавост.

Така и живописта разделя представяните на картината фигури на групи от по три или четири; тя подражава на природата, множеството винаги има отделения; затова живописта разделя още наедро своите светли и тъмни тонове.



За удоволствията от симетрията. Казах, че душата обича разнообразието; все пак в повечето неща тя обича да вижда известна симетрия. На пръв поглед това е противоречие, но ето как може да се обясни.

Една от основните причини за удоволствията на нашата душа, когато гледа обектите, е лекотата, с която ги забелязва; симетрията се харесва на душата, защото премахва трудността, облекчава душата и, така да се каже, разделя работата наполовина.

Оттук следва едно общо правило: навсякъде, където симетрията е полезна за душата и може да подпомогне функциите й, тя е приятна; но там, където е безполезна, става блудкава, понеже премахва разнообразието. Нещата, които гледаме в последователност, трябва да притежават разнообразие, защото душата ни не изпитва никаква трудност да ги вижда. Обратно, онези, които забелязваме с един поглед, трябва да имат симетрия. Така забелязваме с един поглед фасадата на сграда, цветна леха, храм и влагаме в тях симетрия, която се харесва на душата заради лекотата, с която най-напред обхваща целия обект.

Обектът, схващан с един поглед, трябва да е прост, единствен, като всички части се отнасят към основния обект; затова още се харесва симетрията: от всичкото тя прави едно единно цяло.

В природата на нещата е цялото да е завършено и душата, виждаща цялото, иска да няма нито една незавършена част. Това също е причина да се обича симетрията; необходима е някакъв вид претегленост или балансираност, така че сграда с едно крило или с крило, което е по-скъсено от другото, е толкова незавършена, колкото тяло една ръка или с прекалено къса ръка.

За контрастите. Душата обича симетрията, но обича също така и контрастите. Това изисква доста обяснения. Например:

Ако природата изисква от художниците и скулпторите да влагат симетрия в частите на фигурите, тя, обратно, иска да придават контрасти в положенията. Крак, поставен като другия, част на тялото, която прави същото като друга част, са непоносими; причината е, че заради симетрията положенията са винаги еднакви, както се вижда от готическите фигури, които всички си приличат в това отношение - в произведенията на изкуството няма повече разнообразие. Освен това, природата не ни е устроила така. След като ни е дала да се движим, не ни е пригодила да действаме механично и по строго церемониален начин. И ако притеснените и така принудени хора са непоносими, какво остава за произведенията на изкуството? <…>



За удоволствията от изненадата. Нагласата на душата да се насочва винаги към различни обекти я кара да вкусва всички удоволствия, дължащи се на изненадата; породеното чувство се харесва на душата заради зрелището и незабавното действие, защото тя забелязва или усеща нещо, което не е очаквала или е станало по неочакван начин.

Едно нещо може да ни удиви, защото е възхитително, но също защото е ново или неочаквано; в последните два случая основното чувство се свързва с допълващо го усещане, основано на това, че нещо е ново или неочаквано. <…>

Изненадата може да бъде предизвикана от самото нещо или от начина, по който го забелязваме; защото ние виждаме нещото като по-голямо или по-малко от това, което то е в действителност, или различно от това, което е, или виждаме самото нещо, но с придадена идея, която ни изненадва. Такава е придадената идея за трудността, с която нещото е било направено, или за онзи, който го е направил, или за времето, когато е било направено, за начина, по който е било направено, или за всяко друго добавено обстоятелство <...>

За чувствителността. Почти винаги нещата ни харесват или не ни харесват в различни отношения...Нашата душа често сама си съставя причини за удоволствие и успява най-вече, като прави връзки между нещата; така, нещо ни харесва само защото сме го харесвали по-рано и обвързваме старата идея с новата...

Всички ние сме изпълнени с допълнителни идеи. Жена, която е много известна и има лек недостатък, би могла да го обърне в своя полза, така че недостатъкът да се възприема като чар. Повечето жени обичаме единствено заради предварително съставеното мнение на някои хора относно техния произход, състояние, почести или уважение.



За изтънчеността (délicatesse). Изтънчените хора са тези, които свързват всяка идея или всеки вкус с много идеи или много допълнителни вкусове. Грубите хора имат само едно усещане, душата им не знае какво е да съставят или разлагат; те не добавят, нито пък отстраняват нещо от онова, което природата дава, докато изтънчените хора в любовта сами си съставят повечето от удоволствията на любовта. Поликсен и Апиций10 са внасяли на масата много усещания, непознати за нас, простите хранещи се; и тези, които съдят с вкус за произведенията на духа, имат и са си създали безброй усещания, които другите хора нямат.

За “незнайно какво” (je ne sais quoi). Понякога в хората или предметите има невидим чар, естествена грация, която не може да бъде определена и затова по принуда бива наричана “незнайно какво”. Изглежда, в основата си това е ефект, основан на изненадата. Ние сме развълнувани от това, че една личност ни харесва повече, отколкото ни се е сторило отначало; и сме приятно изненадани, че тя е съумяла да победи недостатъците, които очите ни показват, но в които сърцето вече не вярва: ето защо много често грозни жени притежават прелест, каквато рядко се среща при красивите; защото красивата личност обикновено прави обратното на онова, което сме очакнвали от нея; тя някак успява да ни се понрави по-малко; след като ни е изненадала с доброто, ни изненадва с лошото: но впечатлението от доброто е остаряло, а впечатлението от лошото е ново; затова красивите личности рядко предизвикват силни страсти, почти винаги запазени за тези, притежаващи грация, сиреч обаятелност, която не сме очаквали и не сме имали повод да очакваме. Големите труфила рядко притежават грация, но често такава има в облеклото на овчарите. Ние се възхищаваме от величествените драперии на Паоло Веронезе, но биваме докоснати от простотата на Рафаело и от чистотата на Кореджо. Паоло Веронезе обещава много и дава обещаното. Рафаело и Кореджо обещават малко, а дават много – и това ни харесва още повече.

Обичайно прелестта се открива повече в духа, отколкото в лицето; защото едно красиво лице се открива изведнъж и не крие почти нищо: но духът се показва малко по малко и когато поиска, колкото поиска; той може да се скрие, за да се появи и така да създаде онзи вид изненада, която поражда прелестта.


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница