"Тялото знае неща, които ние не знаем. А ние знаем такива, които за него са неизвестни"



страница4/5
Дата21.01.2018
Размер1 Mb.
#49612
1   2   3   4   5

ЕДМЪНД БЪРК (1729 - 1797)

Философско изследване на произхода на нашите идеи за възвишеното и красивото25
Въведение. За вкуса

При повърхностен поглед всички можем да изглеждаме много различни по начина си на мислене, а не по-малко и по своите удоволствия, но въпреки тази разлика, която според мен е повече привидна, отколкото реална, най-вероятно мерилото както на мисълта, така и на вкуса е едно и също у всички човешки създания. Защото, ако нямаше някакви общи за всички хора принципи на съждението и чувствата, никой не би могъл да овладее нито мисленето, нито страстите човешки дотолкова, че да не се разпадне обичайната житейска съобщност. Изглежда общоприето, че що се отнася до истината и неистината, съществува нещо неизменно. Откриваме, че в своите спорове хората постоянно се позовават на определени критерии и норми, които всички страни признават и за които се предполага, че се основават на нашата обща природа. Но няма такова очевидно съгласие спрямо каквито и да било единни или установени принципи, отнасящи се до вкуса. Прието е да се мисли, че тази деликатна и въздушна способност, която изглежда твърде летлива, за да понесе веригите на една дефиниция, не подлежи на никаква точна проверка, нито има мяра, която да я регулира. Нуждата да се упражняват мисловните способности е така непрестанна и постоянните спорове толкова я засилват, че някои принципи за правилното разсъждаване, изглежда, са негласно установени дори сред най-невежите. Образованите са усъвършенствали тази груба наука и са превърнали принципите й в система. Ако вкусът все още не е дотам култивиран, то не е, защото предметът е неблагодарен, а защото работниците са били малобройни или небрежни. Да си кажем истината, интересните мотиви, които ни подтикват да определим едното, не са едни и същи с онези, които ни тласкат да уточним другото. И в крайна сметка, ако хората се различават в мненията си по такива въпроси, разликата не е съпътствана от същите важни последици, иначе не се съмнявам, че логиката на вкуса, ако ми бъде позволен този израз, вероятно би била също така добре усвоена, и бихме могли да дискутираме въпроси от подобно естество със също такава сигурност, както онези, които като че са по-непосредствено в сферата само на мисленето...

Терминът вкус, подобно на всички други фигуративни термини, не е напълно прецизен. Това, което той означава, далеч не е проста и определена идея в умовете на повечето хора, поради което предразполага към несигурност и объркване. Нямам високо мнение за дефинициите – знаменития лек против такива смущения. Защото, когато дефинираме, като че ли възниква опасността да затворим природата в границите на нашите собствени понятия, които често взимаме наслуки и приемаме на доверие, или пък формулираме въз основа на ограничена и непълна преценка за обекта пред нас, вместо да разширим представите си...Една дефиниция може да е много точна и все пак да ни казва твърде малко за природата на онова, което определя. <…>

Но за да пресечем всякакви обвинения в дребнавост, под думата вкус нямам предвид нищо повече от онази списобност или способности на ума, върху които въздействат творбите на въображението и изящните изкуства, или които оформят преценката за тях. Мисля, че това е най-общото и възможно най-малко свързано с каквато и да била конкретна теория значение на тази дума. А целта ми в това изследване е да открия дали има някакви принципи на въздействие върху въображението, които да са така всеобщи, така обосновани и сигурни, че да ни предоставят средствата, чрез които да разсъждаваме удовлетворително за тях. Струва ми се, че такива принципи за вкуса има, колкото и парадоксално да изглежда това...

Всички естествени способности на човека, които познавам и които се отнасят до външни обекти, са сетивата, въображението и съждението...Нека първо разгледаме този въпрос при вкусовото усещане...Всички хора са съгласни да наричат оцета кисел, меда сладък, а алоето горчиво...Всички единогласно наричат сладостта приятна, а киселостта и горчивината неприятни. По този въпрос усещанията не се различават и това личи най-добре от съгласието на всички хора относно метафорите, взети от усещането за вкус. Кисело настроение, горчиви думи, горчиви проклятия, горчива съдба са изрази, които се разбират добре и без колебание от всички. Също толкова добре ни разбират, когато кажем благ характер, сладък лик, сладостно състояние и други подобни. Общоприето е, че навикът и някои други причини са предизвикали множество отклонения от естествените удоволствия или болки, присъщи на тези няколко вкуса, но все пак умението за различаване на естественото от усвоеното наслаждение остава до самия край...Така удоволствието от всички сетива, от зрението и дори от вкуса, най-неопределеното от всички сетива, е едно и също у всички. <…>

Освен идеите, заедно със свързаните с тях болки и удоволствия, предадени чрез сетивата, човешкият ум притежава един вид собствена творческа сила, която може да представя по своя воля образите на нещата в реда и по начина, по който са били възприети сетивно, или да съчетава тези образи по нов начин и в различен ред. Тази сила наричаме въображение и към нея принадлежи всичко, което се нарича остроумие, фантазия, изобретателност и пр. Но трябва да отбележим, че тази сила на въображението не е в състояние да създаде нещо абсолютно ново, тя може само да размества разположението на идеите, които е получила от сетивата. Въображението е най-обширното владение на удоволствието и страданието, тъй като е областта на нашите страхове и надежди и на всички наши чувства, свързани с тях...

И така, доколкото вкусът принадлежи на въображението, неговият принцип е еднакъв у всички хора и няма разлика в нито в начина, нито в причините на въздействието върху тях, но има разлика в степента и тя се дължи на две основни причини – или на по-голямата степен на естествена чувствителност, или на по-голямо и по-продължително внимание към обекта. За да илюстрираме това чрез действието на сетива, при които се открива същата разлика, нека си представим, че пред двама души е поставена много гладка мраморна маса: и двамата възприемат нейната гладкост, и двамата са доволни от това й качество. Дотук те не се разминават. Но да си представим, че още една и после още една маса бъде поставена пред тях, като всяка следваща е по-гладка от предходната. Сега е много вероятно тези двама души...да не се съгласят, когато трябва да определят коя маса превъзхожда останалите по своя блясък. Тук всъщност е голямата разлика между вкусовете – когато хората трябва да сравнят прекомерността или умалеността на нещо, което се преценява със степени, а не с мерни единици...

Като цяло ми се струва, че това, което се нарича вкус в най-общоприетото му значение, не е проста идея, а се състои отчасти от възприятието на първичните сетивни удоволствия, от вторичните удоволствия на въображението и от изводите на мисловната способност относно различните отношения между тях, както и относно човешките чувства, нрави и постъпки. Всичко това е необходимо за формирането на вкуса, а основата на всички тези неща е една и съща в човешките умове, защото, доколкото усещанията са главните източници на всичките ни идеи и следователно на всичките ни удоволствия, стига те да не са несигурни и произволни, цялата основа на вкуса е обща за всички и следователно имаме достатъчно основания, за да правим изводи по тези въпроси. <…>

Причината за лошия вкус е грешка в съждението. Тя може да се дължи на естествена слабост на разума (в каквото и да се състои силата на тази способност) или – както се случва много по-често – на липсата на подходящи и добре насочени упражнения, които единствено могат да го направят силен и подготвен. Освен това невежеството, невниманието, предразсъдъците, припряността, лекомислието, инатът – накратко, всички онези страсти и пороци, които изкривяват съждението в други случаи, са не по-малко негови предпоставки в тази по-изтънчена и изискана сфера...Правилното съждение в изкуствата, което може да се нарече добър вкус, до голяма степен зависи от чувствителността, защото, ако умът няма склонност към удоволствията на въображението, той никога няма да се посвети на произведения от този вид достатъчно, за да придобие компетентно знание за тях. <…>

Преди да приключа по тази тема, не мога да не отбележа едно мнение, споделяно от мнозина – вкусът бил самостоятелна способност на ума, отделна от съждението и въображението, един вид инстинкт, който ни връхлита естествено и от пръв поглед, без никакво предварително замисляне за съвършенствата или недостатъците на произведението. По отношение на въображението и чувствата съм уверен, че едва ли се допитваме до мисленето, но що се отнася до разположението на частите, до спазване на благоприличието, до сходствата – накратко – до това, по което добрият вкус се различава от лошия, - аз съм убеден, че единствено разумът се проявява. Неговото действие всъщност далеч не винаги е внезапно, а когато е внезапно, далеч не винаги е правилно. След като размислят, хората с най-добър вкус често променят онези ранни и прибързани съждения, които умът със своята неприязън към неутралността и съмнението обича да си състява моментално. Известно е, че вкусът (какъвто и да е той) се усъвършенства, тъй както се усъвършенства и съждението ни, чрез увеличаване на нашите знания, чрез постоянно внимание към обекта и чрез редовно упражняване. <…>
Отпускащото действие на СЛАДОСТТА

При другите сетива отбелязваме, че гладките неща действат отпускащо. Сега трябва да стане явно, че сладките неща, които са гладкото при вкуса, също отпускат. <За отбелязване е, че в някои езици меко и сладко имат едно име. Doux на френски означава както мекота, така и сладост. Латинската дума Dulcis и италианската Dolce в много случаи имат същото двойно значение.> Това, че сладките неща са по принцип отпускащи, е очевидно, защото всички те...отслабват в голяма степен тонуса на стомаха. Сладостните аромати, които носят голямо сходство със сладките вкусове, отпускат много забележимо...Заслужаваше си да се провери дали вкусовете от този вид, сладките, вкусовете, които са причинени от гладки масла и отпускащи соли, не са изначално приятните вкусове. Защото много от тях, които употребата е направила такива, първоначално въобще не са били приятни. Начинът, по който можем да проверим, е да опитаме нещата, които природата първоначално ни е осигурила, а тя несъмнено ги е направила изначално приятни, и да анализираме тези провизии. Млякото е първото, което ни подкрепя в детските години. Съставните му части са вода, масло и един вид много сладки соли, наречени млечна захар. Всички те, когато се смесят, притежават голяма гладкост по отношение на вкуса и отпускащо свойство спрямо кожата. Следващото нещо, което децата пожелават, са плодовете, и то тъкмо онези плодове, които са сладки, а всеки знае, че сладостта на плода се причинява от фино масло и соли...Впоследствие обичаят, навикът, влечението към новости и хиляди други причини объркват, опорочават и променят небцата ни, така че вече не можем да разсъждаваме удовлетворително върху тях. Преди да привършим по този пункт, трябва да отбележим, че както гладките неща сами по себе си са приятни за вкуса и се оказва, че имат отпускащо въздействие, така, от друга страна, нещата, за които опитът показва, че имат подсилващо свойство и са способни да обтягат фибрите, са почти винаги груби и остри на вкус, а в много случаи са груби дори при допир. Ние често прилагаме качеството сладост метафорично спрямо зрителните обекти. За по-доброто поддържане на тази забележителна аналогия между сетивата, тук можем да назовем сладкостта красивото на вкуса.



ИМАНУЕЛ КАНТ (1724 – 1804)

КРИТИКА НА СПОСОБНОСТТА ЗА СЪЖДЕНИЕ26

Аналитика на красивото

Първи момент

на съждението на вкуса според качеството
1. Съждението на вкуса е естетическо. За да различим дали нещо е красиво или не, отнасяме представата не чрез разсъдъка към обекта с цел за познание, а чрез способността за въображение (може би свързана с разсъдъка) към субекта и неговото чувство на удоволствие или неудоволствие. Съждението на вкуса значи не е познавателно съждение, следователно не е логическо, а естетическо, под което се разбира онова съждение, определителното основание на което не може да бъде друго освен субективно. Но всяко отношение на представите, дори това на усещанията, може да бъде обективно (и тогава то означава реалното на една емпирична представа)...Дадени представи в едно съждение могат да бъдат емпирични (следователно естетически); но съждението, което произлиза от тях, е логическо, ако те само в съждението биват отнасяни до обекта...

2. Удоволствието, което определя съждението на вкуса, е лишено от всякакъв интерес. Интерес се нарича удоволствието, което свързваме с представата за съществуването на един предмет. Едно такова удоволствие има затова винаги същевременно отношение към способността за желание или като нейно определящо основание, или поне като необходимо свързано с нейното определящо основание. Но когато въпросът е дали нещо е красиво, ние не искаме да знаем дали съществуването на това нещо е важно за нас или за друг, или би могло да бъде важно, а как ние го преценяваме при простото съзерцаване (в нагледа или рефлексията)...Иска се да се знае само дали простата представа за предмета в мен е придружена от удоволствие, колкото безразличен и да съм с оглед на съществуването на предмета на тази представа. Лесно се вижда, че е важно това, което правя в самия себе си от тази представа, а не това, за което завися от съществуването на предмета, за да кажа, че той е красив, и да докажа, че имам вкус. Всеки трябва да признае, че онова съждение върху красотата, в което се вмесва и най-малкият интерес, е много пристрастно и не е чисто съждение на вкуса. Не трябва да сме заинтересовани ни най-малко от съществуването на предмета, а да бъдем съвършено безразлични в това отношение, за да бъдем съдии по въпросите на вкуса. <…>

5. Сравнение на трите специфично различни вида удоволствие. Приятното и доброто имат и двете отношение към способността за желание...Харесва се не само предметът, но и неговото съществуване. Съждението на вкуса, напротив, е чисто съзерцателно, т.е. е съждение, което, безразлично по отношение на съществуването на предмета, свързва своето естество само с чувството на удоволствие и неудоволствие. Но самото това съзерцание също не е насочено към понятие; защото съждението на вкуса не е познавателно съждение (нито теоретическо, нито практическо) и затова не е и основано върху понятия, нито е насочено към понятия... Приятно се нарича за някого това, което го задоволява; красиво – което само му харесва; добро, което се цени, одобрява, тоест това, в което той влага обективна стойност....Може да се каже, че от всички тези три вида удоволствие единствено и само това на вкуса от красивото е незаинтересовано и свободно удоволствие; защото никой интерес, нито този на сетивата, нито този на разума не налага одобрение принудително...

Дефиниция на красивото, изведена от първия момент. Вкусът е способността за преценка на един предмет или на един начин на представяне чрез удоволствие или неудоволствие без всякакъв интерес. Предметът на такова удоволствие се нарича красив. <…>

Първа особеност на съждението на вкуса

...Вкусът претендира само за автономия. Да направиш от чужди съждения определящо основание на своето съждение би било хетерономия.

Че произведенията на античността се възхваляват като образци и авторите им се наричат класически като някакви духовни благородници измежду писателите, които с примера си дават на народа закони, изглежда да указва на апостериорни извори на вкуса и да опровергава неговата автономия във всеки субект. Но би могло също да се каже, че старите математици, които и досега се смятат за образци на най-голяма задълбоченост и елегантност на синтетичния метод, от които образци не можем да се лишим, също доказват в нас един подражаващ разум и една негова неспособност да създава из самия себе си с най-голяма интуиция чрез конструиране на понятията строги доказателства. Няма никаква употреба на нашите сили, колкото и свободна да е тя, и дори на разума (който трябва да черпи съжденията си из общия априорен извор), която, ако всеки субект би следвало да започва винаги от суровата заложба на своя натюрел, не би изпаднала в погрешни търсения, ако други субекти не биха го предхождали със своите търсения; не за да направят от следващите прости подражатели, а чрез своя метод да изведат други до следи, по които да потърсят принципите в самите себе си и така да тръгнат по свой собствен, често по-добър път. Дори в религията, където без съмнение всеки трябва да извлече от самия себе си правилото на своето поведение, тъй като остава и сам отговорен за него и не може да прехвърли вината за постъпките си върху други като учители или предшественици, не ще може никога да се постигне толкова чрез общи предписания, които се получават от духовници или философи или които можем да получим от самите себе си, колкото чрез един пример на добродетел или святост, който, приведен в историята, не прави излишна автономията на добродетелта въз основа на собствената и първоначална идея за нравствеността (a priori), нито я превръща в механизъм на подражанието. Приемственост, която се свързва с нещо предхождащо, не подражание е правилният израз за всяко влияние, което произведения на един образцов създател могат да имат върху други хора; което значи само толкова – да черпим от същите извори, от които той самият е черпил, и да се учим от предшественика си само на начина, как да постъпваме при тази работа. Но измежду всички способности и таланти вкусът е тъкмо онази способност, която, тъй като съждението му не може да се определи с понятия и предписания, най-вече се нуждае от примери за онова, което в развитието на културата се е запазило с най-дълготрайно признание, за да не загрубее скоро пак и да не изпадне наново в суровостта на първите търсения.

За емпиричния интерес към красивото

Красивото буди емпиричен интерес само в обществото; и ако се признае импулсът към общество като естествен за човека, а годността и влечението към общество, тоест дружелюбието, като потребност за човека като определено за общество същество и следователно като свойство, което принадлежи към хуманността; няма да се сгреши да се разглежда също и вкусът като способност за преценка на всичко онова, чрез което можем да съобщаваме дори чувството си на всеки друг, следователно като средство да се поощрява това, което изисква естествената склонност на всеки.

Сам за себе си един изостанал на някой пуст остров човек не би украсявал колибата си, нито самия себе си, нито би търсил цветя, а още по-малко би ги садил, за да се кичи с тях; само в общество му идва на ум да бъде не просто човек, а също и по свой начин фин човек (начало на цивилизоване); защото като такъв преценяваме онзи, който е склонен и умее да съобщава удоволствието си на други и когато даден обект не задоволява, ако не може да чувства удоволствието от него заедно с други. Също всеки очаква и изисква от всеки да се съобразява с тази всеобща съобщимост, така да се каже, на основание на един първоначален договор, наложен от самото човечество. <…>

Но този интерес, прибавен косвено към красивото от склонността към общество, следователно емпиричен интерес, е за нас тук без значение, тъй като ние трябва да разглеждаме само това, което може, макар и само косвено, да има a priori отношение към съждението на вкуса. Защото, ако би се открил дори в тази форма един свързан с нея интерес, то вкусът би открил преход на нашата способност за преценка от сетивната наслада към нравственото чувство; и не само че чрез това бихме били по-добре ръководени да дадем на вкуса една целесъобразна дейност, а бихме изложили като такова също и едно съединително звено на веригата на човешките априорни способности, от които трябва да зависи всяко законодателство. За емпиричния интерес към предметите на вкуса и към самия вкус може да се каже, че той, тъй като вкусът служи на склонността, колкото и изтънчена да е тя, лесно се слива с всички склонности и страсти, които достигат в обществото най-голямото си разнообразие и най-висока степен, и че интересът към красивото, ако се основава на това, може да достави само много двусмислен преход от приятното към доброто. Но ние имаме основание да изследваме дали този преход не може все пак да съдейства чрез вкуса, ако този се вземе в своята чистота.




ХЕГЕЛ (1770 - 1831)
Художественото произведение като заимствано от сферата на сетивното и предназначено за човешкия усет27
Ако дотук разгледахме тази страна на художественото произведение, че е направено от човека, сега трябва да преминем към второто определение – че то се създава за усета на човека и затова се заимства повече или по-малко от сферата на сетивното.

Тази рефлексия даде повод за разсъждението, че изящното изкуство е призвано да събужда чувството, а по-точно чувството, което намираме за съответстващо на нас – приятното чувство. В това отношение някои направиха изследването на изящните изкуства изследване на чувствата и се питаха кои, собствено казано, чувства трябвало да се събуждат от изкуството: например страх и състрадание – но как са приятни последните, как разглеждането на нещастие може да предизвика удоволствие. ...Чувството като такова е съвсем празна форма на субективното състояние. Наистина, тази форма може, от една страна, да бъде многообразна в самата себе си, например надежда, скръб, радост, удоволствие, а, от друга страна, да обхваща в това различие различно съдържание, както и наистина има чувство за справедливост, нравствено чувство, възвишено религиозно чувство и т.н.;... При чувството обаче тъкмо тази безсъдържателна субективност е не само запазена, но е и главното и затова хората така обичат да се отдават на чувства. Но затова пък и такова разглеждане става скучно заради своята неопределеност и празнота и противно поради насочването на вниманието към дребнавите субективни особености.

Но тъй като художественото произведение не трябва да събужда чувства само изобщо..., а трябва да върши това само доколкото е красиво, рефлексията изпадна в това да търси и своеобразно чувство за красиво и да намира определен усет за него. При това скоро се оказа, че един такъв усет не е твърдо определен от природата и сляп инстинкт, който вече сам по себе си различава красивото, и по такъв начин по-после започнаха да изискват образованост за него, а образованият усет за красота беше наречен вкус, който, макар и да е образовано схващане и намиране на красивото, все пак не трябва да престане да бъде непосредствено изпитване на чувство. Ние засегнахме вече как някои започнаха да изграждат абстрактни теории за такъв вкусов усет и как сам той оставаше външен и едностранчив...Но дълбочината на предмета остана затворена за вкуса, защото една такава дълбочина завладява не само усета и абстрактните рефлексии, но и разума в неговата пълнота и самородния дух, докато вкусът беше насочен само към външната повърхност, около която се разиграват чувствата и върху която могат да се наложат едностранчиви принципи. Затова пък така нареченият добър вкус се страхува от всички по-дълбоки въздействия и мълчи, когато заговори същината на работата и изчезнат външните страни и второстепенните неща. Защото там, където се разкриват величава страсти и движения на една дълбока душа, вече не става дума за по-фините разлики на вкуса и за неговата търговия на дребно с подробностите; вкусът чувства как геният прекрачва отвъд ределите на такава почва и отстъпвайки пред неговата мощ, той чувства, че за него вече се появява нещо, което не е в реда на нещата, и той вече не знае къде да се дене.

Ето защо се отказаха и от това при разглеждане на художествени произведения да имат предвид само образованието на вкуса и да искат да проявяват само вкус; на мястото на човека или съдията на изкуството, който има вкус, застана познавачът...Но макар че такава ученост наистина има право да минава за нещо съществено, все пак тя не бива да се смята за единственото и най-висшето на отношението, което си дава духът към едно художествено произведение и към изкуството изобщо. Защото познавачите – а това е в такъв случай тяхната неудовлетворителна страна – могат да останат при познаването на чисто външните страни, техническата, историческата и т.н. и да не доловят много от истинската природа на художественото произведение или съвсем да не знаят за нея; нещо повече, те могат дори да се изкажат подценяващо за стойността на по-дълбоките разглеждания в сравнение с чисто положителните, технически и исторически сведения; и все пак, дори тогава познавачите, стига само да са истински, идват най-малкото до определени основания и сведения и до трезва оценка, с което е свързано и по-точното различаване на различните, макар и отчасти външни страни в едно художествено произведение и оценяването им. <…>



Ако разгледаме по-отблизо по какъв начин съществува сетивното за човека, ще видим, че онова, което е сетивно, може да се отнася към духа по различен начин.

Най-лошият, най-малко свойствен за духа способ е чисто сетивното схващане. То се състои преди всичко в чистото гледане, слушане, докосване и т.н., както правим в часове на духовна отмора – нещо повече, за някои може да бъде изобщо развлечение да се разхождат свободни от мисъл и чисто и просто тук да чуят нещо, там да се поогледат наоколо и т.н. Духът не остава при чистото схващане на външните неща чрез зрението и слуха, той ги прави за своя вътрешен свят, който преди всичко сам още бива тласкан да се реализира отново в нещата във формата на сетивност и се отнася към тях като желание. ...В това отрицателно отношение желанието иска за себе си не само повърхностната привидност на външните неща, но и самите тях в тяхното сетивно-конкретно съществуване. На желанието не биха послужили за нищо едни голи картини на дървото, което то иска да употреби, на животните, които иска да изяде. Желанието не може също така да остави обекта да съществува в своята свобода...Но в същото време и субектът, доколкото е в плен на отделните ограничени и нищожни интереси на своите желания, не е свободен нито вътре в самия себе си, защото не определя себе си, като изхожда от съществената всеобщност и разумност на своята воля, нито по отношение на външния свят, защото желанието остава всъщност определено от нещата и отнесено към тях.

Но отношението на човека към художественото произведение не е такова отношение на желание. Той оставя художественото произведение да съществува свободно само за себе си като предмет и се отнася към него без желание, като към един обект, който съществува само за теоретичната страна на духа. <…>

А оттук следва, че сетивната страна, разбира се, трябва да бъде налице в художественото произведение, но следва да се проявява само като повърхност и привидност на сетивното. Защото в сетивната страна на художественото произведение духът не търси нито конкретната материалност,...нито общата само идейна мисъл, а иска сетивно настояще, което наистина трябва да остане сетивно, но също така трябва да бъде освободено от снаряжението на неговата чиста материалност. Затова сетивната страна в художественото произведение, в сравнение с непосредственото налично битие на природните неща, е издигната до чиста привидност и художественото произведение стои в средата между непосредствената сетивност и идейната мисъл. То още не е чиста мисъл, но в противовес на своята сетивност то вече не е и чисто материално налично битие, каквито са камъните, растенията и органичният живот; напротив, самата сетивна страна в художественото произведение е нещо идейно, което обаче, доколкото не е идейно на мисълта, същевременно е все още външно налично като вещ. И тъй като духът оставя предметите свободни, без обаче да слиза в съществената им вътрешна страна (чрез което те биха престанали изцяло да съществуват външно за него като единични), тази привидност на сетивното се появява за него отвън – като форма, облик или като звучене на нещата. Затова сетивната страна в изкуството се отнася само до двете теоретични сетива, до зрението и слуха, докато обонянието, вкусът и осезанието остават изключени от художествената наслада. Защото обонянието, вкусът и осезанието имат за обект материалното като такова и неговите непосредствено сетивни качества; обонянието – материалното изпаряване чрез въздуха, вкусът – материалното разтваряне на предметите, а осезанието – топлината, студенината, гладкостта и т.н. На това основание тези сетива не могат да имат нищо общо с предметите на изкуството, които трябва да се запазят в своята реална самостоятелност и не допускат едно само сетивно отношение. Приятното за тези сетива не е красивото в изкуството. Затова изкуството умишлено създава от страна на сетивното само един илюзорен свят от форми, тонове и нагледи...Тези сетивни форми и тонове се явяват в изкуството не само заради самите тях и заради непосредствената им форма, а с цел да удовлетворят в тази форма по-висши духовни интереси, тъй като са способни да предизвикат в духа отглас и ехо от всички глъбини на съзнанието. По този начин сетивното в изкуството е придобило духовен характер, тъй като в него духовното се проявява като придобило сетивен характер. Но тъкмо поради това една художествена творба е налице само доколкото е преминала през духа и се е породила от духовна творческа дейност.






Сподели с приятели:
1   2   3   4   5




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница