Учебно помагало по История на българската журналистика и книгоиздаване

В поредицата от малки вестници има и едно любопитно явление. Повече от три десетилетия след издаването на първия вестник се появяват и ръкописни вестници. Пръв от изследователите на възрожденския периодичен печат сведения за това дава Йордан Иванов. Според Д. Иванчев такъв ръкописен вестник е появилият се през 1872 г. в Браила в. “Клепало” – “жлъчен и саркастичен лист”, от който са излезли само два броя.

Няма запазени подробности и във връзка с издадения през 1874 г. в Браила в. “Жаба”. Редактор на този вестник е или А. Савич, или Костаки Търновски. За същността ва изданието може единствено да се съди от отзив във в. “Независимост” (бр. 41 от 27. 07. 1874 г.), където е отбелязано, че “Жаба” се е появил, за да докаже, че глупостта е безгранична.

Следващ вестник от групата на изданията еднодневки е “Браилски телеграф”, появил се вероятно също през 1874 г. Това е хумористичен лист и в същността си най-вероятно е една от метаморфозите на “Хитър Петър”. М. Стоянов отбелязва, че може би този вестник е един и същ с “Философски камък”, споменат от Н. Начов в изследването му “Новобългарската книга и печатното дело у нас”.

“Михал” е също хумористичен вестник, излизал през 1875 г. под редакцията на Ст. Заимов. Отпечатани са 12 поредни броя, но екземпляри от тях не са намерени. Сведения за този вестник се срещат във в. “Знаме” (бр. 19, от 22. 06. 1875 г.), както и в “Писмо от отговорниците на в. “Михал” до Стоян Заимов” в Български исторически архив при Народната библиотека “Св.св. Кирил и Методий”

“Юнак” – лист за българските интереси. Излиза веднъж през седмицата в неделя през 1876 г. в Браила. Отговорник на вестника е Ив. Н. Попович и се печата при Х.Д. Паничков. Екземпляр от вестника се съхранява в Народната библиотека в Пловдив. Броят съдържа уводна статия за турския фанатизъм, политически преглед, революцията на Балканския полуостров, разни новини. Вероятно е редактиран от Иван Драсов и Тодор Пеев. Сведения за него има във в. “Независимост” (г. IV. бр. 5, 17. 11. 1873 г., г IV. бр. 15, 27. 01. 1873 г.).

“Момче” – издава се вероятно под редакцията на Д. Великсин през 1876 г. Също се печата при Д. Паничков. Излиза в няколко броя, а екземпляри не са запазени. Сведения за него се срещат във в. “Български глас” (бр. 33, 1. 05. 1876 г.).

“Български лъв” – издаван в Браила през 1876 г. с неизвестен редактор, излязъл в няколко броя. Няма запазени екземпляри, а сведения за него се намират във в. “Стара планина” (бр. 33, 4. 12. 1876 г.).

“Хъш” – Запазени са два броя от 1877 г., които са намерени в архива на Н. Обретенов. Фактът, че те са излезли почти последователно – на 25 и 27 февруари 1877 г. – и са от по две страници, говори, че изданието е повече бюлетин, отколкото класически вестник. За това свидетелства и съдържанието, което е насочено към външнополитическите събития около въстанието в Херцеговина и Черна гора, както и очакваната намеса на Русия във война на Балканите. Предположенията са, че е редактиран от Св. Миларов.

Интересен случай представлява появилият се в резултат на Априлското въстание в. “Възраждане”. Първият му брой е от 5. 06. 1876 г. в голям формат 44 по 55 см. на две страници по пет колони. Негови редактори са Св. Миларов, Ив. Драсов и Т. Пеев. Вестникът се печата при Д. Паничков. Интерес представлява програмата, която свидетелства за пълната радикализация на периодичния печат от това време и в която е записано: “Ние ще приносяме на своите читатели верни сведения и точни оценения върху движенията на въстанията на Балканския полуостров, а особено върху българското въстание; ще следваме с бодро око групирането на разните европейски сили в отношение на източния въпрос и ще бележим всичките стъпки, които те предприемат по тая работа. Една от главните ни грижи ще бъде да съобщаваме статии, чрез които да се запознае европейското явно мнение с нашите разположения и интереси. После ние ще работим за премахването на всеки неспоразумения със Сърбия и Черна гора и ще се трудим щото нашето съюзничество с тие братски земи да си остане оздравено върху международното ни спогождение и съгласие, както и трайно за всички времена.” Програмата, а и самото съдържание на вестника свидетелстват за революционните настроения сред българската емиграция, която е била само наблюдател на трагичните събития отвъд Дунав. Точно поради тази причина би трябвало да направят впечатление революционният патос и приповдигнатият тон от първата статия във време, в което въстанието е вече трагично потушено. В нея обаче се поставят задачите, които стоят пред емиграцията – да оказва помощ на пострадалите, да пропагандира националните интереси, да запознава със същността на случващото се чуждите правителства и народи. В следващите броеве вестникът описва хода на въстанието и зверствата над мирното население.

В контекста на идеята за интернационализиране на българския въпрос след драматичните събития е и отпечатването на статии на френски език, писани от Св. Миларов и Т. Пеев, в които се отправя апел за помощ към европейските сили.

Извън хронологическата подредба, спазвана за всички изброени до този момент периодични издания, отпечатани и разпространявани от Браила, можем да поставим две – в. “Дума на българските емигранти” на Хр. Ботев и сп. “Периодическо списание на Българското книжовно дружество”. Подобен анализаторски подход определено е ценностно аргументиран – сигурно поради факта, че двете заглавия са гранични, бележат важни моменти от историята на българската култура и обществена мисъл. Вестникът поставя началото на самостоятелната редакторска, авторска и журналистическа практика на Христо Ботев. Точно това насочване през 1871 г. на Ботев към редакторското поприще припомня видимото дисбалансно съотношение между поезия и публицистика – отчетливо забележимо, особено при събраните съчинения с творчеството на Христо Ботев^, при които за поезия са отделени около 20-30 стр. Този творчески дисбаланс може да бъде видян в оценката на Никола Георгиев: ”Защото основната част от писмовната му енергия е погълнала публицистиката.”⁴⁰ Но посоките на индивидуални енергии през Възраждането са канализирани винаги от представата за обществената значимост на извършваното и неговата полезност. Редакторската практика на Христо Ботев е изцяло под знака на възрожденската компенсаторика - с други думи, публичното действие или жест винаги са насочени към запълването на общественозначима липса и в този смисъл са обществено полезни. Това твърдение се подкрепя от сигналните броеве на издаваните от него вестници. Издателят аргументира появата на “Дума на българските емигранти” така:

“Една от най-главните причини за неуспеха на нашите вестници<...>Но “Народност” и “Дунавска Зора” умряха и погребаха се в самите си идеи, а “Отечество”, ако и да не е още погребано, за кое трябва да благодари на влиятелните си агенти<...>но и то е отдавна вече умряло и неговата смърт е мъчителна категория, в коя се намират “Право” и “Турция”(II, 33-34).

Ето по този начин, със “смъртта” на българските вестници, редакторът на “Дума на българските емигранти” обяснява в “Наместо програма” “раждането” на български вестник. Такава аргументация ще срещнем и при втория Ботев вестник “Будилник”:

“Неговата програма ще бъде да гуди сяко нещо на мястото му и сичко да краси с боите му.”

Проява на тази представа се вижда и в програмата на третия Ботев вестник “Знаме:

“И така после преставането на “Независимост” на хоризонтът на нашата журналистика не остана почти никаква възможност, за да могат да са изказват болките и страданията на нашия народ, не остана почти никакво средство, за да са поддържи онзи революционен дух<...>с една дума, ние ще служим на оная съща идея, на която е служила и “Независимост” (II, 89).

Ето как е и при първия и последен в живота на Ботев брой на “Нова България”:

“Нашата емиграционна журналистика онеме<...>Освен с физическата сила, народът трябва да излезе и със своето морално оружие. (Журналистиката е едно от първите средства за революцията.) Подбудени от този принцип, ние, няколко души емигранти<...>са решихме да уредим настоящият седмичен вестник и с това да изпълним една от първите свои обязаности към своето отечество” (II, 211).

Когато нещо в българската журналистика умре, онемее, престане, обърка се, то тогава се появява поредният Ботев вестник, за да се роди, проговори, започне и подреди нещо ново и важно. Това е и едно от обясненията за “писмовната енергия, погълната от публицистиката”.

Въпреки че излиза само в няколко броя (според Маньо Стоянов те са 5), в. “Дума на българските емигранти” е ново явление за българската журналистика в Браила и бележи особен връх в нейната история. Във вестника са публикувани станали по-късно христоматийни образци на Ботевата публицистика като “Народът. Вчера, днес и утре”, “Петрушан”, “Злото”, “Смешен плач”, стихотворенията “Елегия”, “Борба”, поемите “На прощаване” и “Хайдути”. Обществената, а и публицистична позиция на младия (само на 23 години) автор и издател намира израз в мотото на вестника: “Истината е свята – свободата е мила”^.

Приносният характер на Браила във формирането на модерната българска култура, факт, който е своеобразен мост между изграждането на обществени начинания, превърнали се в следосвобожденското време в авторитетни държавни институции, е основаването на Българското книжовно дружество. Този първообраз на Българската академия на науките създава своя печатен орган – “Периодическо списание на българското книжовно дружество”. Основните задачи, поставени в програмата на списанието, са две: “Обработванието и усъвършенствованието: а) на българский език и народната наша словесност въобще и б) на българската история”.

Ценностното подценяване допреди две десетилетия в българската историография (по-точно в популярнообразователните представи за историята на Възраждането) на т. нар. просветителски или еволюционистки начинания, свързани с обществени процеси, вече в голяма степен е преодоляно. В този смисъл присъствието на “Периодическо списание на Българското книжовно дружество” в българската обществена мисъл в един изключително драматичен за Българското възраждане период е многозначително. Времето от 1870 – 1876 г., когато излиза списанието, всъщност е емоционалният връх на онова “барутно десетилетие”, започнало със събитията около “четите в България” (според едноименното произведение на З. Стоянов) и приключило с Освободителната война. В хронологичния център на това десетилетие се появява списание (в същността си научно и образователно), което обаче носи мотото “Ум царува или робува” – същото онова мото, с което започва поемата на националната революция “Горски пътник”. Първостепенната задача по обработката и усъвършенстването на националния език едва ли е толкова безобидна в едно столетие, което Освалд Шпенглер изпраща с надеждата, че в следващия век хора няма да умират заради езици. Подобна представа за функциите на националния език изглежда кара Бенедикт Андерсън да формулира термина “лексикографска революция”: “Лексикографската революция в Европа създава и постепенно разпространява убеждението, че езиците (поне тези в Европа) са, така да се каже, собственост на напълно определени групи хора – хората, които всекидневно говорят или четат на съответния език и – нещо повече, че тези групи, въобразени като общности, имат право на автономно място в общество от равни на тях.”⁴¹ Ако зад въобразени общности видим аргументирания от Андерсън термин нация, а под автономно място съвсем естествено разбираме национална държава, то логиката на тезата естествено води до извода, че държавата се постига и чрез лексикографска революция (волево налагане на езика над други езици).

Подобно отношение към потенциала на езиковата проблематика относно социални събития присъства и в разсъжденията на друг съвременен европейски философ и изследовател на идеологията на национализма - Урс Алтермат. Той говори за “Битката на езиците”, при която основен принцип за конституирането на държавност е: “...европейските държави се организират според езиковонационалните принципи и обявяват единствен национален език като официален език на държавата. Започна да се говори за езикови нации в политическия смисъл на думата (подч. мое – Ю.П.)”.⁴²

Всичко това засилва убеждението, че трябва да се гледа по различен начин на всички (уж) мирни в същността си просветни инициативи, свързани с масовата грамотност и стандартизацията и обработката на националния език.

Колкото до отношението към националната история, редакционната политика на списанието е напълно в контекста на цялостната възрожденска представа за свръхценността на националното минало. В това отношение изключително показателна е появата (г. I, 4, с. 3. 1871 г.) на публикацията на Марин Дринов “Отец Паисий. Неговото време, неговата история и учениците му”. С това историческо изследване се поставя началото не само на научната традиция в оценката на приноса на Паисий Хилендарски към процесите на Възраждането, но и на културната митологизация на личността и делото на атонския монах, а и включването на фигурата му в националния пантеон на великите предци (синове на народа)^ – задължителен елемент от символите и ритуалите на всяка национална държава.

Списанието има три дяла – литературен, научен и критичен. Появилите се в началото публикации в тези три раздела на практика легитимират първите научни изследвания в съответните области и поставят основата на редица специализирани хуманитарни науки.

В областта на езикознанието са отпечатани следните по-важни статии: “Няколко думи за изучаване и обработване на българския език и на българската история” от В. Д. Стоянов, “За новобългарската азбука” и “Азбукето на Българското книжовно дружество и г-н. Н. Геров” от М. Дринов.

По въпросите на българската история списанието издава статии и студии като “Нови паметници на историята на българите и техните съседи”, поменатата по-горе статия на М. Дринов за Паисий и “Хуни ли сме?” - отново от него.

В отдела за литература са намерили място част от “Житие и страдания грешнаго Софрония” с очерк към него, озаглавен “Стойко Владиславов” от В. Друмев, “Мати Болгария” на Неофит Бозвели, “Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаването на съчиненията им” от Нешо Бончев. Тук също се печатат стихотворения от Ив. Вазов, Р. Жинзифов, представят се образци от българския фолклор. Отделът за литературна критика се открива със статията на В. Друмев “За критиката”, последван от статии и рецензии от В. Друмев, Марин Дринов, Н. Бончев.

В “българския случай” на тази общоевропейска тенденция има показателна времева близост на две важни обществени явления. Първото е превръщането на църковната борба от идеологическа теза и обществени настроения сред определени социални среди (българско духовенство, интелигенция) в практически политически действия и постъпки, целящи промяна на статуквото. Тук става дума за първите опити на Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Г. С. Раковски и др. в началото на 40-те години на XIX в. да решават въпроса чрез политически преговори, търсени институционални протекции и предизвикания ангажимент на великите европейски държави чрез дипломатическите им представители в Цариград. Това е времето, в което движението за независима българска църква започва да акумулира обществена подкрепа и решително да променя общественото мнение. Но това е и времето, в което се проявява второто важно явление - българският периодичен печат (1846 - 1848 г.). Това дава основание да се направи изводът, че всъщност наличието на периодичен печат и на обществено мнение катализират и позволяват успешното случване на движението в следващите три десетилетия. С други думи църковната борба е политическо движение, осъществило се с решаващата подкрепа на периодичния печат и публицистиката. Точно по този повод Боян Пенев изказва тезата, че възрожденската публицистика всъщност възниква на почвата на църковната борба. При потребността от популяризиране на идеите, които са в основата на тази борба, точно вестникът, разпространяващ се по “всички български краища”, най-добре ще изпълни тази задача.⁴⁴

Ако се приеме твърдението, че още в зараждането си църковният въпрос се свързва с печата, трябва да се направи уточнението, че в своята многоликост през Възраждането различните издания заемат и различни позиции, във връзка с борбата за независима църква. При съществуващите две течения в политическите възгледи за решаването на въпроса, трябва да се отбележи, че идеите за действията на партията на самостоятелното действие за безкомпромисно отделяне от гръцката патриаршия се лансират в следните вестници: “Гайда”, “Македония”, “Български книжици”, “Дунавски лебед”, “Българска пчела”, “Дунавска зора”, “Въсток”, “Народност” и “Свобода”.⁴⁵ Веднага става видно, че два от радикалните в позициите си вестници се издават в Браила. Съвсем естествено е българската емиграция в Браила да е напълно съпричастна към дългогодишното и преминало през всевъзможни обрати движение за независима църква. Още в ранните етапи на църковната борба българската емиграция в Румъния активно се ангажира с решителна позиция срещу фенерското духовенство. Това особено ярко личи по страниците на браилските вестници, които в отделни случаи по обясними причини ще надминат в разобличителния си тон периодичните издания от вътрещността.

Посочената тенденция става видима в самата редакционна политика на първия браилски вестник “Българска пчела”. Още в уводната статия от първия брой на вестника се поставя въпросът за решаването на църковния въпрос, който според редактора съдържа в себе си бъдещето на българския народ. Тази е и причината Хр. Ваклидов да анонсира, че църковната борба ще заема важно място при списването на вестника и в бъдеще. Не е неочаквана и легалната позиция на издателя към турското правителство. В началото на 60-те години, а и през цялото десетилетие, църковните ни дейци и обществеността ще разчитат на съдействие от определени среди в турската държавна администрация и заемат позицията на верни поданици^ по отношение на Високата порта: “Българският народ, за да удържи чиста съвестта си, е решен да бъде без владици и без черковна власт, в което черковните закони го оправдават. Царското правителство не може да насили съвестта на един верноподанен нему народ за кефа на неколцина изедници” (Българска пчела, г. I. бр. 2, 05. 06. 1863 г.).

Радикалната позиция на емигрантската преса, за която стана дума по-горе, личи в цялостното отношение и препоръка за бъдещи публични действия на българите. По повод на очакваните избори за нов Вселенски патриарх на мястото на Софроний “Българска пчела” призовава те да бъдат бойкотирани. Така в броя от 09. 08. 1863 г. на първа страница се появява набран с едър шрифт призив: “Спасението на българите е да не вземат участие по какъвто и да е вид в избирането на гръцкия патриарх. Който от нашите българи или представители постъпи инак, ще има отговорност пред бога и пред народа”. Показателно е, че този текст се запазва в същия си вид и шрифт, за да бъде публикуван в няколко поредни броя. По този начин може би Хр. Ваклидов е поставил началото на политическата реклама послание в историята на периодичния ни печат.

Същата агресивна декларативност се среща и в следващи публикации по темата. В статията “Да се изпъдят гръцките владици” (бр. 30, г. I , 20. 12. 1863 г.) се казва: “Доде не изпъдят всичките фенерски владици из всичките български епархии, при всичкото желание на царското правителство да удовлетвори праведното желание на верните си поданици, няма благоприятно решение на българския въпрос. Нека знаят това всички, които се оплакват от бавността в течението на тоя въпрос”. Зад логиката на подобни разсъждения личи призив към една практика, която води началото си от добре организираната акция на българската общност в Цариград по време на тържествената Великденска служба 1860 г. – администрацията на Османската империя може да бъде принуждавана да взема решения посредством аргументите на публични демонстрации в стил “натиск от улицата”.

Вестникът дава своя принос в налагането на един публицистичен интерес и към най-спорните зони на българо-гръцкия конфликт, довели между другото и до многозначителния избор на название на вестник от страна на П.Р. Славейков – “Македония”. В бр. 7, г. I ,12. 12. 1863 г., съобщавайки за злоупотребите и насилията над българите в Драма от страна на владиката грък, вестник “Българска пчела” пише:” С жалост гледами състоянието на нашите еднородци в тая част на отечеството ни. Тамо най-много от сякъде фанариотите агенти върлуват. В Драма, в Неврокоп, както и в сичка Македония, съотечествениците ни трябва да последват другите българи и да изгонят гръцките владици, които са помежду им”

По друг повод, когато отново става дума за събитията около църковния въпрос и инициативите на македонските българи срещу фанариотите, “Българска пчела” съобщава: “Македонските българи си отвориха очите. Те разумяха, че спасението им е в изгонването на панелинизма и ся захванаха на работа. Последната поща донесе известие, че дебърците изпъдили фанариотския епископ от епархията си, същото ся случило и с Велеския владика. Прочее Македония ся избави от два върли неприятеля, нека ся надеем, че и другите македонски епархии ще подражават примера на братята си и че ще очистят из помежду си панелинските агенти” (бр. 17, г.I. 20. 09. 1863 г.).

Драматичните събития в Македония се появяват по страниците на вестника и друг път. Успехите, които са постигнати там, са пропагандирани като пример за всички българи. В броя от 03. 01. 1864 г. се чете: “Борбата, която са почна и следва в Неврокоп, във Велес, в Дебре, в Солун, между тамошните ни съотечественици и фенерските агенти и изпъждането на фанариотите от Дебре са доста важни слуки, които говорят за в полза на тамошните българи и доказват, че те да познали, че са народ и имат интереси да запазват. Тамо има уроци за другите ни единородци.”

Сериозен аргумент в борбата срещу фанариотите е припомнянето, че те са загърбили изцяло духовните си обязаности към вярващите и са се отдали на един от най-страшните пороци – сребролюбието.⁴⁶ Това е и причина във в. “Българска пчела” често да се припомня и материалната страна на гръцкия духовен гнет. Показателни като заглавия са статиите “Една сметка” и “Друга една сметка” (г. I. , бр. 45 и 46 от 3 -10. 04. 1864 г.). Там се изчислява, че за почти век гръцкото духовенство се е обогатило за сметка на българите с около седем милиарда гроша. Това според автора се равнява на издръжката на почти 1 500 училища, които могат да дадат образование годишно на 7 500 млади българи. Подобни аргументи пораждат патетични призиви като цитата от статията “Изпъдените владици и неизпъдените”: “Съотечественици, голямо и мало. Стига веке търпение, стига веке мъдрение. Длъжни сме да се фанеме веке по-твърдо за работата си, що сме почнали с фенерските агенти и интриганти. Всички, които носиме име българско, да ся съединиме в единодушие, в единомислене и в една решимост, за да очистиме от такви злодейци и православната ни вера, и сами да ся избавиме от тия наши врази, които са врази и на царското правителство”

Главният извод, който може да се направи по повод на редакционната политика на “Българска пчела” спрямо църковния въпрос е, че вестникът подкрепва онези политически течения и личности, които се борят за радикално и цялостно решение на конфликта с Вселенската партиаршия чрез изграждане на напълно автономна Българска екзархия.

Характерна особеност на браилския печат е това, че почти всички издания засягат развитието на църковния въпрос. Потвърждение за такъв извод е и едно напълно теологично издание като “Духовни книжки”. Там в програмната статия, написана от Рашко Блъсков се заявява:

“Проклят фанариотин та тежко примчил със свои гнъсен дух и наздраво покрил сърце ти с чуждо безчюствено наметало. Ти вида, ти позна, че той е този зъл враг и губител, но ти го държиш още в обятията си, и той ти е измолител пред Бога. Не сочи ли това наявно твоята слабост и слаб народен дух. Фанариотските нетърпими насилия и беззакония бяха само в сила да потресат и разбутат твоето окаменяло сърце, та да познае, че тия трябва да се изгонят, и то не като пастори ненародни, но като пастири недостойни за наследници Христови.

За пореден път се вижда, че радикалният тон по отношение на гръцкото духовенство, характерен и за “Българска пчела”, не изключва, а дори предполага легално отношение към правителството.

Към поредицата периодични издания в емигрантския печат с ясно изразена редакционна политика по отношение на църковния въпрос е и другият авторитетен български вестник от Браила в края на 60-те години на XIX в. – “Дунавска зора”. Редактираният от Добри Войников седмичник също изтъква историческите права на българския народ по отношение на религиозно самоопределение и независима автокефална патриаршия. Сравненията с “Българска пчела” показват, че вестникът на Войников е по-резервиран към възможностите (по-точно желанието) на Високата порта да реши конфликта в полза на българите. Редакторът на “Дунавска зора” също така разбира жизненото значение за българите от политическо развитие и решение на привидно религиозния спор. Поради тази причина на страниците на вестника се появяват публикации, в които остро се напада турското правителство. Критикува се неговата политика на напразни обещания и протакания. Успоредно с това по страниците на “Дунавска зора” се поставя и въпросът за политическата свобода – навременна журналистическа теза, която прави видима скритата връзка между църковната борба и революционните действия от края на 60-те години^. В бр. 32, г. I, 01. 07. 1868 г. се казва: “Всякой знае, че днес има един въпрос наречен български черковен въпрос. Повече от десетина години насам се е зарешавал и се не ся дорешава, защото неговото решение като не понася нито на вселенската патриаршия нито Великата порта, остава, речи, като нерешим до тогоз, до когото български народ ся наеми да го реши сам”. Редакционната политика на вестника продължава подхванатата от Хр. Ваклидов тема за пагубното влияние на чорбаджийството по отношение на народните дела. Освен това (може би повлиян от някои възгледи на Г.С. Раковски или от публицистични тези, изказани в добре разпространявания в Браила униатски вестник “България”) Д. Войников смята, че руската политика по отношение на черковния въпрос не е в полза на народа ни. Официалната руска позиция за целостта на източноправославната църква, която влиза в противоречие с националните домогвания на българите, прави политическите взаимоотношения между българската интелигенция и руската дипломация изключително сложни. Поставени между интересите на големите европейски държави, Вселенската патриаршия, Високата порта и Русия, определени среди в Цариград прибягват до политическия ход с Унията и сближаването с католическата църква. По този начин българският национален въпрос навлиза в един от най-деликатните и конфликтни етапи от своето развитие. Проблемът е, че търсеното национално единство чрез възраждаща се църковна институция е поставено под заплахата на национално разцепление. Тази заплаха става централен публицистичен сюжет в българската периодика, а униатският вестник “България” влиза в поредица от остри полемики, предимно със заглавия от емигрантската преса. Ето как предисторията на този драматичен конфликт е аргументирана от “Дунавска зора”:

“Близу единаести годин Великата Порта лъга тоя народ от шест милиона и го лишава от едно добро, на което ся радват напълно всичките други племена. На това негово прошение какво му ся отговори?

В “Дунавска зора” продължава установената от “Българска пчела” практика да се отпечатват сведения, дописки, кореспонденции за хода на черковния въпрос във всички краища на населените с българи земи и с особен акцент към Македония. Това дава основание да се припомни принципното положение, че териториалните параметри на църковната борба всъщност чертаят границите на бъдещата национална държава. Религиозно-административният въпрос по очертаването на диоцеза, митрополиите и епархиите е драматичен почти колкото очертаването на териториалните граници на новите европейски държави на масата на дипломатическите преговори. В този смисъл вестникарските съобщения всъщност изграждат общественото мнение по отношение на това, кои земи са населени с православни българи и на практика са български. Публицистичното позоваване на изконно българските територии - Мизия, Тракия и Македония – се формира като публична представа точно във вестникарските публикации около перипетиите на църковния въпрос: “Ако има народ да е страдал най-много на света, то е българский. Заобиколен от вси страни с ядовете на грозната съдба, той има едно да претърпява най-угнетителните насилия от турското правителство и друго да са бори с лукавството на фенерските калугери, които върлуват над нашите съотечественици в Македония, като са мъчат насила да им наложат гръцкият език в черквите и в училищата им. Тези фенерски хищници като си прибраха края от България и Тракия (защото българите в тия области знаиха да отхвърлят мъжки и езика им и тях) останаха да върлуват в Македония (подч. мое – Ю.П.). Неприятелите на езика ни са пукат от яд, като гледат тяхната велика идея от година на година да изчезва от високомерното въображение на панелинизма” (бр. 29, г. I, 10. 06. 1868 г.). По повод на този цитат и направените по-горе изводи трябва да се добави, че рубриката, под която се публикуват подобни съобщения, е наречена “Новини из Българско” – формулировка, която изгражда представата за автономна в етнически аспект територия. В бр. 32, г. I, 01. 07. 1868 г. и пак в рубриката “Новини из Българско” се представя историята на видинските българи, които не позволили новоназначеният гръцки владика Антим да влезе в правомощията си, въпреки че по произход той бил българин. Протестирайки, на практика жителите на Видин откъсват видинската епархия от управлението на Фенер: “Защото гръцката патриаршия, която съблечи от църковната му власт български народ, даде ни необходими доказателства, че тя ни най-малко не намерява да оправи тая неправда, затова и Видинската епархия като изгубва всяко търпение решава и отцепва се от гръцката Патриаршия”.

Кризата около Критското въстание и изострянето на турско-гръцките отношения правят политическата ситуация твърде благоприятна за разрешаванате на църковния въпрос. Високата порта започва да оказва подкрепа на българите в двустранния им спор с Патриаршията. Така в края на 1868 г. турската администрация предлага на Патриаршията два проекта за решаването на въпроса. Вселенският патриарх е поставен в позицията да избере един от двата проекта, които в същността си удовлетворяват по-важните от българските искания. Гръцката патриаршия отказва да приеме предложението, като се аргументира, че и двата варианта противоречат на каноничните уредби на църквата, а и на православната вяра. Политиката на отлагане и преговори продължава чрез свикването на смесена комисия от трима българи и трима гърци, които да изработят трети проект. Вселенският патриарх отхвърля и него.

Изход от тази ситуация е появата на дългоочаквания от българите административен документ – на 28. 02. 1870 г. великият везир Али паша връчва ферман на смесената комисия. Във фермана на практика се дава възможност българите да уредят собствена автокефална църква. В сравнение с проекта на смесената комисия ферманът е дори по-приемлив за българската страна. Той предвижда българската църква да бъде ръководена от един главен първосвещеник, наричан екзарх. Но в последните две години до появата на този документ и в обществената дискусия около предложенията на Високата порта, в. “Дунавска зора” изостря до крайност своя изобличителен тон, във връзка с политическите лавирания на турското правителство и обсъжданите проекти:

“Султанът явно ся показва като същ баща на фенерските гърци, а като паструк на цел народ български. Това става ясно от шести член на первий проект дето е написано: “В митрополиите от което племе ще ся настани пастирът, той ще стои. А до сега в които черкви българите сами са служели, тези черкви ще си останат тям, а в които черкви смесено с гърци са служили, те ще останат на гърците, а българите ще си направят нови черкви. Тука следва питането, в коя черква не е имало двама, трима гърци и не се е чело гръцки. С тоя член Великата порта явно казва на гръцки патрик как му дава цяла Македония да си я присвои, без да ся мъчи да я погърчва.

Ще трябва други праведни освен тия що разцепват за вечно масата на цял български народ и я раздробяват на много частици. Българската земя като ся напъстри с гръцки и български епархии (от които гръцките ще бъдат винаги по-многочислени) гръцките владици и калугери не ще ли бъдат по-хитри, за да си оплетат кошницата с помощта на султановото правителство, което мисли да ги употреби (гръцките калугери) за единствено оръдие, с което да раздроби българския народ?” (бр. 3, г. II, 25. 11. 1868 г.).

Отново стават явни два от най-болезнените въпроси, свързани с църковната борба – сблъсъкът на гръцкия и българския национализъм на територията на Македония, която в демографско отношение още в средата на XIX в. е изключително сложна, и - както я определя авторът на статията – “пъстра”. Идеалът за етнически континуитет – тоест непрекъсваемост и чистота в териториален аспект – се чувства заплашен. Именно оттук и тревогата, че народът ще бъде разделен (“раздробен”).

В следващия брой – 4, г. II, 02. 12. 1868 г. - в утвърдената рубрика “Преглед от Българско” отново се коментират перипетиите на църковната борба. Тук става дума за негативната реакция на гръцкия патриарх по отношение на двата проекта на Високата порта и аргументите му, че те са неканонични и са в разрез със законите за управление на Вселенската патриаршия. Това дава основание редакторът на вестника, който в предния брой е критикувал правителството за някои от замислите в поменатите проекти, сега да отрича яростно позицията на гръцкото духовенство:

“В такова опровержение Вселенский патриарх не ся ли показа в едно от най-мерзостните ужесточения към неговите духовни чада.

Цялостната редакционна политика на “Дунавска зора” по отношение на развитието и решаването на църковния въпрос определено сближава вестника с тона на революционната емигрантска периодика, в която основен акцент, освен борбата за независима църква, е националнополитическото освобождение. Но така или иначе в своето радикално отношение към протичащите събития вестникът на Д. Войников е воден повече от усещането за безизходица, отколкото от представата, че това е единствено възможният път. Само така може да се обясни, че точно месец след появата на фермана, провъзгласяващ независимостта на църквата, “Дунавска зора” помества благодарствена телеграма от браилската българска община до Султана.

В по-нататъшните си броеве вестникът отделя внимание чрез статии и съобщения на дългия и сложен процес по уреждането и устройството на българската екзархия. Акцент в съобщенията продължава да бъде ситуацията в Македония, където сблъсъците между гръцкото духовенство и българите продължават, дори с по-голямо ожесточение:

“Там дето гръцките владици и калугери намират още слабост в Българщината, непрестанно се сипят лъжи и заплашвания, та да доведат до измама простодушните българи, че черковният въпрос не бил решен и че Султанский ферман не важи нищо, употребяват и различни интриги.

Интересен нюанс в публицистичната реализация на българо-гръцкия църковен спор представлява и отразяването на конфликта по страниците на хумористично-сатиричния вестник “Хитър Петър”, издаван от Димитър Паничков. Макар че от този вестник са запазени малко броеве и въпреки че темата за църковния проблем е засегната повече в първата годишнина на изданието, то представлява изследователски интерес, защото показва един по-особен поглед. Може да се твърди, че стилно-езиковите средства, предопределени не само от формата на изданието, но и от творческия потенциал на авторите в “Хитър Петър”, показват гледна точка, която е много по-близка до популярни и дори до битови представи за тази общонационална кауза. С други думи, ако П. Р. Славейков, Т. Икономов, Хр. Ботев, Л. Каравелов и др. формулират “високата” публицистична теза и сериозния журналистически анализ и коментар, то издания като “Хитър Петър” излагат гледна точка, близка до мирогледа и представите на обикновения човек от чаршията. Сигурно това е и причината публикуваните в злободневен и саркастичен тон материали често да звучат наразбираемо през дистанцията на времето. В бр. 1, г. I, в рубриката “Пресни новини” се чете: “Фенерски партик плачи, че му отнели златовласатите овце. А тези златовласати овце са се разтропали по хавата що им ся свири от Цариград”. Сатиричното изобличение на гръцката партиаршия тук се осъществява чрез един изключително разпространен и в определена степен негативен образ, представящ българите като овче стадо. Отново трябва да се припомни, че Неофит Бозвели е един от първите, които изграждат публицистичния сюжет, представящ гръцкото духовенство или като вълци, или като небрежни пастири, дерящи девет кожи от своето стадо. В неблаговидната роля на стадото е поставен българският народ.^ Същевременно в публикациятта от “Хитър Петър”, макар и с алегоричния език на хумора, е представена важната роля на българските представители в Цариград, които всъщност са основният двигател на обществените действия. Не е изключено тук да се види и намек за конкуренция на авторитети между българската емиграция в Румъния и цариградските българи, които са по-близо до институциите и поради това имат водеща позиция в решаването на обществените дела.

В същия брой на в. “Хитър Петър” е поместено едно псевдотелеграфическо известие: “Фенерски патрик днес афореса сичките българи като умрат да не се стопят, а да се превърнат в кюмур, защото са се отцепили от пазвата на великата майка”.

През лятото на 1872 г. като публична акция срещу напредващото изграждане на йерархията на българската православна църква в Цариград Патриаршията свиква поместен събор, на който присъстват представители на източните автокефални църкви и на висшия духовен клир на гръцката църква. Този събор е открит с бурни протестни действия от страна на гърците и настоявания българите да бъдат отлъчени от лоното на Източното православие. И дейстгвително впоследствие съборът признава действията на българите за еретически, тъй като те са отхвърлили каноничната и богодадена власт на Патриарха. На 16 септември съборът проклина и отлъчва от църквата българското духовенство и всички, които са във връзка с него. В този смисъл сатирата от “Хитър Петър” в определена степен се явява пророческа, предвиждайки действията на гръцкото духовенство.

В по-следващ брой на вестника от същата тази първа годишнина (бр. 17) е публикувана статията “Вестникарството”. В нея пък се цитира пасаж от вестник “Ирис”, издаван от гръцката общност в Букурещ:

“Прочитами в гръцкия вестник “Ирис”, който ся издава в Букурещ от 20 май 1874 г. следното: “Държава в държава” – В Олтеница празнува се празникът на гръцките светци Кирил и Методи, които научиха българите на християнство и книжовността. В угощението, което стана и в което съществуваха доволно от членовете на прочутата тамошна Примария, останаха наздравици покъртителни и нападателни против елините: “Да живее Романия и България и смърт на Елада и елините” излизаха непрестанно от устата на присъствуващите и пр.

Ясно е, че съставителят и издател на “Хитър Петър” е решил да приведе този доста обстоятелствен цитат не за да разсее някакво съмнение относно истинските взаимоотношения между българи и гърци, а по-скоро да засили конфликтното възприемане на противната страна:

“Написахме горепосочените редове от гръцкия вестник “Ирис” само за да видят читателите на “Хитър Петър” сатанинския дух на едни гръцки вестникари, които са достигнали не само в собствена Турция, но още и вън като същи Юда Искариотски да клеветят и да предават невинни наши братя, като в това приключение в Олтеница.

И наистина, коя може да бъде целта на гръцкия вестник, да си пъха опашката там дето не достига и да вика с толкова злини намесването на правителството в един толкова миролюбив народен празник като 11 май, на Славянските просветители Кирил и Методи, питаме коя може да бъде целта освен като не може гърка същия да ухапе направо вика и раздразнява другите да хапят невинните наши братя, които и стоят като трън в очите.

Проклети искариотски семейства и хиляди пъти проклети! Но да благодарим Бога на схизмата, на тая наистина свята схизма, която избави невинния български народ от лукавите гърци и нека се пукат от яд нашите вечни врази”.

Емоционалният финал в пълна степен показва, че в периодичния печат, а и в българското общество съществува представата, че в религиозния сблъсък с Вселенската патриаршия теологичните и верските измерения на сблъсъка са изцяло пренебрегвани. Най-тежкото религиозно наказание – схизмата, която поставя личността или църквата извън кръга на верните последователи на Христос, отлъчва от духовното стадо – е наречена “свята”. Този оксиморон е една от най-силните публицистични фигури, появили се във възрожденския периодичен печат.

Може със сигурност да се предположи, че отношение към църковната борба взимат и другите вестници с неритмична и мимолетна периодичност, излизали в Браила. Както вече стана дума в предходната част, поради липсата на съхранени екземпляри това не може да бъда потвърдено с точни цитати.

Темата за независимостта на българската църква в такава степен се превръща в средоточие на обществената мисъл през 60-те и началото на 70-те години, че става едва ли не лайтмотив на по-голяма част от публикациите в периодичните издания – дори и прекият повод за публикуваното да не е свързан с църковния конфликт. Пример за това е втората публикация на “Житие и страдания грешнаго Софрония”, след като през 1861 г. Г. С. Раковски вече е запознал част от българското общество чрез страниците на “Дунавски лебед” с тоя уникален автобиографичен текст. В бр. 5-6, г. I, с. 3 от 1872 г. на “Периодическо списание на българското книжовно дружество” (г. I, кн. 1) се отпечатва “Животописание на Стойко Владиславов Софроний” и “Житие и страдания грешнаго Софрония”. Текстът е придружен с исторически бележки и коментар от В. Друмев. В чисто житейски аспект е важен фактът, че бъдещият висш български духовник и общественик се е насочил към обработката и коментара на животописа на първия висш български духовник, реализирал личностния си потенциал като общественик. Още повече, че в този момент Васил Друмев е пред решителен житейски избор – отказ от светска, литературна и научна реализация за сметка на участие в изграждането на църковната йерархия. В тази си житейска дилема, разбирайки ролята на църквата и като религиозна институция и като обединителен център на българските национални стремежи, В. Друмев прави извода, че черковната борба е имала за цел да премахне едно духовно иго. То е спирало проявите на националния дух и това дава основание на Друмев да стигне до констатацията, че борбата на българите е насочена не толкова към извоюването на черковна, колкото на духовна свобода: “Злоупотребленията на фанариотското духовенство у нас бяха твърде разнообразни, така щото народът е принуден най-после да изпъди от себе си това развалено, нравствено паднало духовенство, но туй стана – да си го кажем – с чувство на религиозен страх и не толкоз в името на вярата ни, колкото в името и в защитата на личните и народните интереси – което разумява се, така също е важно, както ако би станало и в името на вярата”.

В поредицата от публикации, появили се по темата в браилския периодичен печат, централно внимание заслужава статията на Христо Ботев “Решен ли е черковният въпрос?”, публикувана като уводен материал в бр. 4, г. I, 17. 07. 1871 г. на в. “Дума на българските емигранти”. В тази статия започват да се очертават измеренията на един вторичен конфликт, който ще постави нови трудности пред общественополитическите движения. Затегналият се процес около сформирането на българска църковна йерархия, изработването на Устав, трудно вземащите решение представители на българските общини в Цариград – всичко това поставя въпроса, способно ли е българското духовенство да се справи с най-трудната мисия да поведе българския народ не само към духовно, но и към политическо освобождение. В този исторически момент ролята на периодичния печат става изключително важна. Протакането, забавянето на решението за учредяване на колективните ръководни органи на Екзархията – всичко това ще бъде изразено като обществено недоволство чрез страниците на пресата. Само и единствено периодичните изадния осъществяват информационната връзка между събрания в столицата национален елит на представителите, от една страна, и църковните общини, от друга. По този начин пресата осъществява и посредническа роля и в отношенията местно самоуправление – османска власт, а всекидневните грижи, с които трябва да се справят църковните общини, намират място по страниците на вестниците.⁴⁷ Всъщност в съдбоносния период от 3 години, отбелязан от две събития, разтърсили обществото - Султанския ферман (28. 02. 1870 ) и обесването на Васил Левски (19. 02. 1873) - бавно и мъчително се оформя идеята, че обществените фигури на църковната борба са решили една важна задача, но нямат сили, възможности, потенциал (а може би и желание) да решат следващата. Гледна точка към историята на тази публична представа е заключена между две стихотворения на П. Р. Славейков – “Не пей ми се” (1870) и “Жестокостта ми се сломи” (1873)^. В трудната поетическа равносметка изтъкнатият журналист и общественик – един от идеолозите и водачите на църковната борба – произнася горчива присъда:
Проклех и вси достойни за проклетства

И срам и грях потъпкали без страх.