Виновници за всички тези бедства. А заедно и

А заедно и себе си със тях... (подч. мое – Ю.П.)

В тон с тези настроения е и посочената по-горе статия от Христо Ботев. Журналистическата теза обаче придобива и по-радикални измерения:

“Реши се въпросът, но нашият тиран политически не беше толкова глупав да не разбере, че с духовенството той изгубва оръдията на властта си, шпионите и заслепители на народа със страх от Бога и почитта към царя^, как едното олицетворяваше със себе си другото – със самия тиранин. Видя туй турското правителство и употреби всичкия си вандализъм, за да задържи тази добрина за поданиците си. Въпросът взе друго направление, влезе в нова фаза: Обърка се от въпрос за освобождение от една власт, на въпрос да се замени тази власт. Наченаха се мечтания за народна йерархия, за народно духовенство, с признанието, на което признаваше се и Българския народ, като народ отделен. Това чакаше турското правителство: с думата народна йерархия, то провря кука в езика на тези що работиха за нея и в най-грозните времена, караше ги да бръщолевят не врели, не кипели.

При новия момент на развитие, когато на сцената се поставя “политическия въпрос” ферманът на Турското правителство не направи онова впечатление, кое можеше да направи преди 10-12 години! Народът видя, че не туй искаше, не в туй е неговото бъдеще, неговата свобода – видя, че вместо гръцкото духовенство иде ново, кое иска същите права и власт, същите привилегии”.

Показателно е, че статията на Ботев се появява точно една година преди прословутата публикация на Св. Миларов “Двете касти и власти” (25. 07. 1872), обработена от П. Р. Славейков, заради която в. “Македония” е спрян, а редакторът му хвърлен в затвора. Свързаността на борбата за независима църква с бъдещи политически сътресения, очертана в излизащия в Цариград вестник, неблаговидната роля на българското духовенство, което не може да отговори на обществените очаквания – всичко това е вече изказано н публичното пространство от Христо Ботев. В случая с “Македония” драматизмът е в това, че поставен по описания начин, проблемът се появява в най-тиражния вестник на това време и то излизащ в столицата на самата империя. На практика се потвърждава един важен принцип в журналистиката – общественият скандал прави проблема много по-видим, а тиражите осигуряват “социална чуваемост”. Ботев обосновава “студенината”, с която народът посреща решението на черковния въпрос, станал вече “несъвременен” след налагането на идеята за политическо освобождение. Тук той проявява налагания от Л. Каравелов и самия него модерен възглед за социалното устройство на обществото и ролята на модерните социални науки и философията в края на един век, станал решителен за световния прогрес чрез триумфа на новите технологии:

“Ние казахме, че Оджаков говори глупости, че г. Найденов прави още по-голяма глупост, че печата тия глупости в “Читалище”, а “Македония” ни казва<...>Хората, мой брайно, не са говеда, нито папагали, за да им говорите думи без мисли. Не ли ни е срам барем от чужденците! Доле маската, господин Славейков, доле маската! Доста сме лъгали народът;<...>Ние казахме веднаж, че г.г. Оджакови и Найденов са големи шарлатани и сега, в тая същата минута, пак повтаряме думите си. Честните хора никога не лъжат и ако не са достойни да говорят сказки или да издават вестници, (к.м. - Ю.П.) то тия отиват и стават говедари...” ⁵³

Ето типичен пример за публицистична монологичност. Срещата на позициите на радикалния Петко Славейков с не по-малко радикалния Любен Каравелов в цитата от статията във в. “Свобода” бр. 26 от 10. 12. 1871 г. е представен като надговаряне. Словото на опонента не се изслушва, а му се вменява малоценност. То е безмислено. И обратно - собственото слово се самовъзпроизвежда (повтаряме думите си) и остава да звучи като единствено и необоримо. Чуждите думи изчезват, не звучат, а показателно за излаганата тук теза е, че говоренето и издаването на вестници са представени като явления от един порядък. Опонентът е призован към мълчание - говедаринът няма с кого да си говори... - виж духовният пастир (народният водач) е нещо друго. И още:

“Време е вече - говори букурещкият дописник на в. “Право” -да се изчистят от дъното плевелите.

В тази публикация с автор отново Любен Каравелов опонентът е друг, а довчерашният опонент - съюзник. Сблъсъкът на “говори” е толкова силен, че сетивно присъства в конкретната материалност на техните семантични двойници. При Каравелов словото “копае”, подобно на мотика (отделен е въпросът, че под плевели тук се разбират хора). Но трябва да се припомни, че този вестникарски материал от “Свобода” бр. 6 от 05. 08. 1872 е отговор на публикация във в. “Право” от 24. 07 същата година, в която Д. Ценов е написал: “Само на такива хора думите могат да строшат главите на Каравеловци и Славейковци<...>” Значи, преди публицистичното слово на Каравелов да “стане” мотика, срещу него и било “запратено” слово камък, явно насочено не към ушите, а към целостта на главата на опонента. Странна диалогичност!...

Колкото до “материалноовеществената” сетивност на словото и говоренето в публицистиката, точно по повод на ефекта от периодичния печат Рикьор твърди: “Такова е словото на пропагандата, което постига своите психологически ефекти по начина, по който машината извлича една полезна форма от обработвания детайл. Това слово напълно е излязло от цикъла на питането и отговарянето (т.е. на диалога – подч. м. и б.м. - Ю.П.). То произвежда, то не пита”⁵⁴. Мотиката и камъкът от възрожденската публицистика в контролирания и модерен език на европейския мислител очаквано ще са назовани “машина”. И това е напълно нормално, щом в чисто технологичен план българското общество е на етапа на ралото и мотиката.

Точно възрожденският вестник ще бъде онази търсена форма, чрез която редакторът ще може менторски да обговори наболелия обществен проблем и еднолично да посочи неговите перспективи. Показателна в това отношение е програмата на “Дунавски лебед”, в която Раковски пише: “потруди ся по възможности да му показвами път образования и развития му”. Да показва път има морално право само водачът – този, когото другите ще слушат и следват. Коментираната дотук публицистична монологичност на възрожденските вестници е изключително силно проявена в обществените дискусии около национално освободителното движение. Може би предчувствието за драматичните събития, които очакват българите, и желанието на определени среди трагедията да бъде избягната трайно радикализират и разделят българските публицисти. Но това от своя страна формира силното усещане, че революционната идеология може да стане действен път-пример пред обществото именно чрез обговарянето й и изговарянето й по страниците на вестниците.

Когато Георги С. Раковски говори за решението си да поведе своята борба чрез “пресата и сабята”, той сигурно вече си дава сметка, че говори за две истински оръжия, използвани за истинска война. Тях европейската философия в края на същия този XIX век ще оцени ето така: “Войната на пресата възниква като продължение или подготовка на войната с други средства, а през XIX век стратегията й, включваща разузнавателен бой, лъжливи нападения, щурм, се развива до такава степен, че една война може да бъде загубена още преди първия изстрел - понеже междувременно е била спечелена от пресата (подч. м. - Ю.П.)”⁵⁵. Българската революция от 1876 г. също избухва първо в главите на съвременниците, станали до този момент свидетели на една славна епопея – сраженията и гибелта на четниците на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.^ – и едва след това в драмата на Априлското въстание. По-късно пък спонтанните и многобройни реакции на българските вестници към хода на самото въстание дават основание да се направи изводът, че това отношение е първата “медийна революция” в новата ни история.⁵⁶

Зараждането, укрепването и развитието на различните революционни организации, вътрешните идейни борби и противостояния между различни обществени групи – всичко това намира своето място по страниците на периодичния емигрантски печат. Своето отношение към случващото се разбира се изразяват и браилските периодични издания. Естествено е реакцията на различните браилски вестници към политическите събитият да бъде различна и тази отлика е предположена от нееднаквите обществени позиции на издателите им, от принадлежността им към една или друга политическа група в средите на българската емиграция.

Редакторската политика на различните емигрантски вестници (не само в Браила) позволява да се обособят две основни групи, изразяващи два доминиращи възгледа за конституиране на бъдещата българска държавност. Първата, която може да бъде определена като умерена, като идеология е близка до идеите на политическия либерализъм. В Браила тази обществена позиция е изразена от дейците на Българския таен централен комитет и вестник “Народност”, редактиран от Иван Касабов. Политическата визия на този кръг е свързана с перспективите за политически компромиси между българското представителство и Високата порта, които съвсем естествено да доведат до следването на един актуално роден вече в Европа обществен компромис от 1866 г. – дуалистичната Австро-Унгарска империя.

Втората обществена линия изразява идеите за радикално решение на политическото бъдеще на българите посредством обособяването на самостоятелна държава, отделила се от Османската империя по пътя на национална революция. В журналистниката това е продължение на линията на Г. С. Раковски във вестниците на Л. Каравелов, Хр. Ботев, Д. Войников.

Тези две линии очертават един обществено-публицистичен сблъсък, раждащ два публични популярни образа - просветителите и революционерите.^ Пример за подобно противостоене от браилските вестници е конфликтът между редакторите на “Хитър Петър” и “Независимост”. По повод на острите нападки на Любен Каравелов “Хитър Петър печата статията “Несвободната “Свобода” и зависимата “Независимост”, където се казва:

“За нас – Българите – свестяването и народното съзнание са така потребни и необходими, както е потребен и необходим въздухът за всяка жива твар^

Цитираната теза обяснява защо по отношение на черковния въпрос няма почти никакво противостоене в средите на българските журналисти и по-голяма част от вестниците. Всички са убедени, че гръцката политика на елинизиране чрез църквата и училището е пагубна за българския елемент. Всички застъпват позицията, че българските училища и българският език в църквата и училището ще отстоят срещу домогванията на надигналия се половин век по-рано гръцки национализъм.^ В навечерието на 70-те години, когато църковният въпрос изпада в политическа безизходица, започва все по-ясно да се оформя и противостоенето между двете политически (а оттам и публицистични) линии. Точно тук умерените среди в българското общество продължават да търсят разрешаването на проблема само и единствено в легалния път на църковната борба. Потвърждение за тази линия на поведение е първият браилски вестник “Българска пчела”. Редакторът му Христо Ваклидов заема видимо антигръцка позиция, а в същото време декларативно подчертава лоялно отношение към Високата порта, заявено още в уводната статия на първия брой. Тази практика се запазва при цялостното списване на вестника – всички тегоби и страдания на българите се обясняват с фанариотите и никъде не става дума за турски беззакония или репресии спрямо мирното население. В това отношение Хр. Ваклидов е дори по-умерен от някои вестници, издавани в Цариград – близо до контрола на официалната цензура и до репресивните органи на властта. Недопускането на идеята за действия от страна на българите срещу турското правителство е показателна: “Колкото и дъ врътим насам-натам, колкото и да ся препирами, най-после излиза, че за наший народ няма нужда от външна помощ, неговото спасение е в преданността му към османский престол” (Българска пчела, бр. 2 г.I ,07. 07. 1863 г.).

И още: “Българска пчела” издига глас за миролюбив съюз между цел български народ с неговото правителство, комуто е бил привързан и съчювствал неговия интерес и не престава да съчювствува и занапред” (бр. 10, г. I, 02. 08. 1863 г.).

Очевидно тази позиция е продиктувана от мисълта, че бидейки държавна политика на империята, черковният въпрос може да бъде решен от Високата порта при декларирана лоялност от страна на българите и обвиненията към гърците, че са заплаха за общественото спокойствие. Ясно е и нещо друго - извадено извън контекста на политическата интрига, такова поведение може да има пагубен възпитателен ефект, формирайки не бъдещи български граждани, а верни султански поданици: “Народът ни трябва да питае по-благосклонни чувства към Царевото правителство, да му бъде верен и да пази още повече интересите, тъй както собствените си интереси” (бр. 28, г. I , 06. 12. 1863 г.). Показателен е фактът, че подобни публикации се появяват едно година след като в Белград вече е била сформирана Българската легия, а революционните идеи на Г. Раковски са познати за обществото чрез предизвикалия изключителен обществен отклик в. “Дунавски лебед”.

Една от редките публикации в “Българска пчела”, пряко свързани с конкретен политически въпрос, е отпечатаният устав на Добродетелната дружина (бр. 6, г. I, 05. 07. 1863 г.). Като се имат предвид проруските позиции на членовете на Добродетелната дружина и първоначалната перспектива пред организацията да съдейства за организиране на български доброволци в помощ на руските войски при евентуалното им навлизане отвъд Дунава, може да се каже, че подобна публикация е необичайна за “Българска пчела”. Но от друга страна през 1862 г. Добродетелната дружина е вече твърде далеч от първоначалния си замисъл във времето около Кримската война. Още повече, че заета с вътрешните си политически реформи, Русия упражнява чрез нея възпиращо въздействие върху всички опити на българите за радикални реакции срещу турското правителство. В този смисъл публикуването на Устава по страниците на “Българска пчела” не отправя някакъв сериозен знак към обществеността, още повече, че не става ясно какво е отношението на издателите на вестника към членовете и идеите на Добродетелната дружина.

Твърде близко до позициите на вестника на Хр. Ваклидов е и редакционното поведение на издателите на хумористично-сатиричния лист “Хитър Петър”. Неслучайно години след спирането на “Българска пчела” тя е оценявана от тях с пълно одобрение. В статията “Вестникарството”, в която, както става ясно от заглавието, се прави опит за анализ и оценка на българските вестници, е казано: “Първият вестник, който се издаваше тук в Браила “Българска пчела” под управлението на г-на Ваклидова бе общо оценен най-вече от нашата тук почитаема община, че наистина беше един вестник, който обединяваше необходимите качества, за да се съхрани дълго време”. Декларативната лоялност към Високата порта на един емигрантски вестник е неразбираемата в контекста на драматичното време – статията се появява в бр. 17, май. 1874 г. – една година след обесването на В. Левски и една година преди неуспешния опит със Старозагорското въстание. Във време, когато Румъния се е превърнала в държава, която под една или друга форма дава убежище на политически емигранти от България и си затваря очите пред техни по-радикални действия и думи, в програмната статия на “Хитър Петър” се чете: “Хитър Петър” няма да прави нападения на никое правителство. Напротив, ще съобщава всички неправдини, които се случват на братята му, ще ги представлява именно на правителството и всякога ще моли да наказва по законите виновните и злодейците и да вземе строги мерки да предотвратят несправедливостите, от които по злощастие почти ежедневно страдат нашите братя”. Представата, че турската държавна администрация може по линията на подобрената ефикасност и чрез законите да защитава своите български поданици, е обществена утопия, която по същото време ще бъде иронизирана в Ботевия фейлетон “Примери от турското правосъдие”.

Всъщност редакторските и издателски представи за мястото и ролята на в. “Хитър Петър” се проявяват не толкова в програмната статия, колкото в цитирания вече журналистически спор с Л. Каравелов и упоменатата публикация с иначе остроумното оксиморонно заглавие “Несвободната “Свобода” и зависимата “Независимост”:

“Вестник “Независимост” в бр. 24 от 1873 г. осъжда ни за това дето намясто да гледами да събориме турското царство ние се бориме с гърците за някакви си йерархии. “Независимост” таи в себе си укор за нас. Известни са ни връзките на г-на редактора на “Независимост” със сърбите. На сърбите да не аресва никак нашата борба с гърците, която борба ни докарва и усилва народното свестяване и съзнание. По много причини и дълбоки политически съображения сърбите могат наистина силно да желаят да напуснем сега тая спасителна и полезна за нас борба, а да се заловим за друга, която според невежеството си – ще можем да бъдем мекерета за тях.

Обвиненията, че вестникът на Каравелов работи в полза на друга държава, са силни, но пък имат своята логика. Тя е в изключително важното значение, което всички правителства по това време са започнали да придават на пресата като фактор във формирането на обществено мнение и прокарването на политически интереси зад граница. В това отношение още несвободните българи са изключително средоточие на такива интереси. Редица чужди държави започват да отделят средства, за да финансират български вестници, а през Възраждането всички тези издания са свързани с черковния въпрос. “Цариградски вестник” приема пари и от руското посолство, и от гръцката патриаршия по време, когато редактор е Александър Екзарх. Вестник “България” е финансиран от френската католическа пропаганда, поради което защитава идеята за Унията. Колкото до упреците за сръбска финансова помощ, то те трябва да са насочени към издавания от Марко Балабанов “Век”. Това явление получава описателното прозвище “змийски фондове”, а в случая при спора между “Хитър Петър” и “Независимост” недоказаните твърдения на автора се базират на факти от биографията на Л. Каравелов (близостта му с изявени сръбски общественици, бракът му, дългогодишният престой в Сърбия и доброто познаване на сръбския език и култура).⁵⁷

Първият български вестник, издаван в Браила, в който започва последователно да се налага идеята за необходимостта от политическо обособяване на българите чрез радикални действия срещу Османската империя, е “Дунавска зора”. До този момент вестникът, редактиран от Д. Войников, вече е участвал в може би първата изключително важна обществена полемика по повод на “Прошението на 51 български първенци до конференцията в Париж през 1869 г.” - сериозен практически опит за легитимиране на идеята за политическия дуализъм. Последвалите противоречия между българските емигранти във връзка с осъществянатето на тази възможност противопоставя в. “Народност” и “Тъпан”, от една страна, и “Дунавска зора”, от друга. Въпреки опитите за компромисна позиция от страна на Д. Войников към лятото на 1869 г. разцеплението сред българската емиграция е факт. С разгорелите се спорове между “млади” (революционери) и “стари” (еволюционисти) в българската политическа лексика активно се включва понятието “партия”.⁵⁸ Ситуацията се усложнява и от факта, че емиграцията се разделя на противостоящи си лагери точно в навечерието на очакваното решение на черковния въпрос. В този контекст изданието на Добри Войников още в края на 60-те години на XIX в. налага тезата, че турското правителство ще реши църковния въпрос, защото предусеща напрежението, създадено сред българите, което може да прерасне в революционни действия.⁵⁹ Всъщност още в програмната статия на “Дунавска зора” може отчетливо да се посочат идеи, които значително разколебават представата, че вестникът е единствено под знака на просветните и духовните задачи, стоящи пред нацията:

“Четири горчиви векове трябва да бъдат доста за един народ, който знае, че нему принадлежат преимущества и права такива, каквито са ги начертали в историята неговите прадеди с проливането на своята кръв, която тече и днес в сърцето на всеки българин.

Рискът от анализационното разделяне на обществени процеси, окачествявани или като революционни, или като просветителски, за които вече стана дума, е изключително сериозен, що се отнася до една от първите масирани кампании, в която участват почти всички български периодични издания. Става дума за реакцията на българската преса по повод на идеята на Мидхат паша за османизиране на българските училища. Този модерен турски националист и висш държавен чиновник прави опит за административно сливане на българските и турските училища под подчинението на Министерството на просвещението. За първи път планът е обнародван на страниците на в. “Дунав” – вилаетски официоз, издаван в Русе през 1866 г., а перипетиите около опитите за налагането му продължават до 1870 г.

В интерес на истината трябва да се каже, че с незначителни изключения планът на Мидхат паша среща съпротива в почти всички вестници на български език – независимо дали са емигрантски или списвани в границите на империята. Деликатно неодобрение под различни форми изказва дори цензорът към Министерството на просвещението и редактор на в. “Турция” Никола Генович. Но така или иначе най-сериозен отпор – и като свобода на изказаните мнения, и като открити нападки срещу управителя на Дунавския вилает – проектът среща във вестниците отвъд Дунав. През 1867 г. едновременно със своята поява в. “Дунавска зора” повежда безкомпромисна кампания срещу плана за сливането на училищата. Като доказателство за връзката между един привидно просветителски проблем и революционния публицистичен патос, с който той е изказван и защитаван във в. “Дунавска зора”, може да се приведе следният цитат от редовната рубрика “Преглед в Българско” в броя от 20. 11. 1867: “Действително българский народ е най-зле подчинен и угнетен от всякой друг народ в Отоманската държава. В най големите нужди на Турското правителство, той е стоял насреща в размирни години, той е посрещал и изпращал отоманските както и другите войски, той е стоял под разбойните бедствия, неговото място, неговото жилище е било всякога ограбено, запалено, запустяло. И днес още е под най-тежките устремления на турский ярем. При всичко това Българский народ не ся отклони от здравите начала на българщината си, не забрави първенствено и честно поведение на прадедите си, не презря моралното подчинение на народното си предание, не измени Българските си нрави и обичаи, а като един голям дъб, който е изложен на най-силните ветрове що го бъхтят от вси страни, стои непоклатен на дълбокия си корен, и ветрената буря не му струва друго, освен да му развее листето”

Вече стана дума за преките взаимоотношения на Д. Войников с Л. Каравелов и Хр. Ботев. Участието на Ботев в театралната трупа, основана от Д. Войников в Браила, работата му като коректор при списването на “Дунавска зора” през 1868 г. и самото му присъствие в редакцията не може да не окаже влияние върху общия тон на публикациите – още повече, че практиката на редакторските намеси при поправки и преработване на текстове през Възраждането допуска до голяма степен несъобразяване с авторския текст и промени в него. Може да се предполага, че Ботев е правил подобни редакции. Съществува мнението, че Л. Каравелов също участва с някои свои публикации в списването на “Дунавска зора”. С тази естествена житейска близост трябва да се обясни публицистичният патос, с който Д. Войников посреща новината за създаването на Български таен централен комитет в статията “Погляд въз 1868 година”(бр. 8, г. I, 01. 01. 1868 г):

“1867 година е една година, която трябва да се забележи със златни слова в новата ни народна повест, че е почти първична между толкози други черни години, което се показва с надежди за живот на забравения от политически свет наш народ.

Кой българин не ще пожелае онова, с което Тайния български комитет се показа през политический свят. Кой българин ще предпочете подчинението от волността, робството от свободата. Кой българин ще желае да робува на един властител, който го лишава от всичко народно и вероизповедно право. Коя овчица ще иска да живее под волята на вълка.”

Тъй като според първоначалния замисъл целта на Българския таен централен комитет е подготовката на въстание, то цитираната статия носи в себе си оптимистичното предчувствие за събития от предстоящата 1868 г., които на практика ще променят изцяло обществените перспективи, налагайки представата за радикално решение на националната идея чрез революция. Но в същото време в бр. 34, г. II “Дунавска зора” популяризира една друга представа за решаване на политическите искания на българите чрез публикуването на документ, предизвикал силно впечатление в Европа, Турция и Русия. Вестникът отпечатва прословутия Мемоар от 1867 г., до султана, в който Българския таен централен комитет прокарва идеята за дуалистична монархия. В нейните граници се предлага създаването на автономна българска конституционна монархия със собствена войска, народно събрание и администрация. Мемоарът има силен политически ефект, оставяйки впечатлението, че България е пред избухването на голямо въстание. Тази представа идва от онези фрагменти от мемоара, в които се изказва предупреждението, че ако Високата порта не вземе под внимание исканията, изложени в документа, българите ща потърсят своите права с оръжие. Като се има предвид, че скоро след обнародването на Мемоара настава времето на “четите в България” на практика се оказва, че политическите заплахи в документа не са напразни.

Следващ нюанс в публицистичния принос на “Дунавска зора” към популяризирането на идеите на националната революция може да бъде открит в личностния респект и преклонение, които изпитва Д. Войников към своя съвременник и безспорен политически лидер сред емигрантските среди – Г. С. Раковски. На годишнината от смъртта му е посветена уводната статия в “Дунавска зора” (бр. 44, г. I, 03. 10. 1969 г.), озаглавена “Паметник на покойния Г. С. Раковски”, в която се казва:

“Най-великият народен мъж Георги С. Раковски, тъй именуемия български Кавур-Гарибалди, защото в мирно време с перото в ръка защищаваше интересите на общото ни Отечество България, а в размирно време със сабята пак в ръка Георгий С. Раковски беше първий, който се намираше на бойното поле притов общият наш тиранин.

Заслужава внимание фактът, че подобен публицистичен подход използва самият Раковски приживе, когато в “Дунавски лебед” публикува за първи път “Житието” на Софроний Врачански, а по-късно и биографични бележки за Неофит Бозвели. Идеята, че националното самочувствие се нуждае от паметта за славните предци, не е нова за Възраждането. Новото е, че се прави опит за постигане на времев континуитет, свързващ чрез личностните авторитети далечното минало и съвременността – неслучайно Д. Войников поставя името на Раковски до имената на Крум и Симеон.

Три броя по-късно (бр. 47, г. I, 14. 10. 1868 г.) в “Дунавска зора” е публикуван пълният текст на словото, произнесено от самия Войников на тържествения помен по случай годишнината от смъртта на Раковски. В смисъла на посоченото по-горе в словото ораторът говори за българския народ, който вече е способен да цени делото на своите велики мъже, а това дава обещания за неговото политическо пробуждане: “Да достигне един народ до съзнание, щото да може да уважава и почита своите благодетели и знаменити мъже ще рече, че той е стъпил в пътя на своето развитие. Защото само тогава делата на народните му двигатели ще имат най-плодовитите семена, когато ся съзнават и с уважение приемат от народа, за ползата на когото ся посвещават”.

Наложената от Раковски чрез поемата “Горски пътник” популярна представа за ролята на четническото движение за освобождението на българите, изказана по-късно от него и посредством авторитетния език на документа програма чрез “Привременен закон за горските чети”, кара Д. Войников да вижда в събитията от 1868 г. начало на народно въстание. Осмислянето на “Дунавска зора” в контекста на революционната емигрантска публицистика е напълно логично след отпечатването на статии като “Народното въстание в Стара планина”, където директно се призовава за въоръжена борба: “Подбуден сам от себе си и без да има най-малко споразумение с някоя вънкашна сила, Българский народ изявява официално и със своята тържественост, че той не може веке да търпи големите унижения на турските власти, залавя се на оръжие и ся решава да пролива кръвта си. Българското въстание ся въздържа и ще ся въздържа строго осамотено от сякоя страна политика или каква би друга политическа идея, която би била противна на равновесието и общите интереси на Европа. Целта на българското въстание е, да отнеме само в своите собствени ръце вътрешното управление на общото си Отечество Българско и да ся сдобие с едно независимо народно правителство подобно на съседните държави Румъния и Сърбия”. Подобно на Г. С. Раковски, редакторът на “Дунавска зора” се опитва чрез политиката на вестника да прави политика. Смисълът на цитираната статия се стреми да убеди, че националното освобождение на българите не провежда руските интереси на Балканите и няма да наруши континенталния политически баланс. Водещите личности на национализма у нас след Кримската война отдавна са разбрали, че решението или нерешението на “българския въпрос” е функция на взаимоотношенията между великите сили. В този смисъл, дори и малко наивно, българският периодичен печат се старае да формира убеждението, че бъдещата българска държава няма да бъде проводник на руската политика на полуострова – “да ся сдобие с едно независимо народно правителство”.

“Глупавите фанариоти не знаят, че раждивите чорбаджийски глави немат за пара влияние върху народа си. Те сакат, че българите са същите като преди 20 години. И да ся реши въпросът и да не ся реши, Българите никога не ще положат врат на фенерски патрик, за да им натрапи пак онзи хумот, който еднъж за всягда отхвърлиха от врата си.

В тона на подобни публикации на пръв поглед изглежда неразбираемо по-късното противостоене между вестниците на Каравелов и Ботев, от една страна, и “Дунавска зора”, от друга. Причината би трябвало да се потърси в изключително бързата промяна в българското общество във връзка с различните пътища пред неговата политическа автономия. В този смисъл идеи и хора, които допреди година изглеждат радикални, вече не се възприемат така. След създаването на Българския революционен централен комитет и началото на изграждането на вътрешната революционна организация “Дунавска зора” се оказва встрани от средите, отстояващи тези обществени начала. Това показателно е изговорено в програмата на следващия важен революционен вестник, издаван в Браила – “Дума на българските емигранти”, където Ботев пише: “Такъв е бил всеобщия български вестник, който от начало докрай беше орган на млади чорбаджии, такъв стана и вестника на волните българе, който избръщолеви най-сериозната страна на политическия ни въпрос с устата на един луд Див Дядо”. Обяснението на тази категорична оценъчност може да бъде намерено не само в неповторимите публицистични крайности, характерни за Ботевата публицистика. Периодичните издания на Каравелов и Ботев всъщност официализират Българския революционен централен комитет. Това е време, когато емигрантската журналистика агресивно и целенасочено създава издания, които трябва да бъдат политическите вестници на революцията. Тази политизация на периодичния печат е предпоставка за категоричното отричане на издания, които всъщност по различни пътища и с различен език си поставят близки цели. На второ място и Каравелов, и Ботев оценяват изключителното въздействие на периодичния печат върху колективното съзнание. Показателна в това отношение е мисълта на Каравелов: “Бездарните писатели, неспособните вестникари, полуобразованите учители, “безглавите” публицисти са морални убийци”. Тази огромна взискателност към журналистиката трябва да бъде обяснявана чрез осъзнаваната свръхфункционалност на периодиката спрямо обществените процеси. Именно оттук идват безпощадността и максимализмът към всички представители на съсловието, особено силно проявени при Ботев.⁶¹

Въпреки че излиза само в пет броя, “Дума” е явление в емигрантската журналистика. В Браила за пръв път са отпечатани христоматийни образци на българската публицистика като “Смешен плач”, “Народът. Вчера, днес, утре.”, “Петрушан”. Появата на първия Ботев вестник е свързана и с прословутата възрожденска компенсаторика – културни, политически, икономически и т.н. липси да бъдат преодолявани чрез индивидуални усилия от представители на националния елит. Когато на 17 април 1871 г. Каравелов прекратява за половин година издаването на в. “Свобода”, тъй като заминава за Белград с цел да се снабди със собствена печатница, Ботев замисля и осъществява появата на “Дума”. Тази амбиция личи в уводната статия на първия брой, наречена “Наместо програма”. Разграничаването си от досегашните образци на възрожденската периодика Ботев очертава по линията актуалност – архаичност, определяйки познатите издания като “средновековни рицари (българските вестници)”. Социална база на своя вестник той вижда в така наречената от него “нова емиграция”. Това показателно определение свидетелства, че в началото на 70-те години в Румъния освен уседналата икономическа емиграция вече има и политическа емиграция – благодатна аудитория за един изцяло политически вестник.

Като седмичник вестникът е трябвало да излиза всеки четвъртък. Поради заболяването на Ботев подготовката на петия брой на “Дума” според Ал. Бурмов е възложена от издателя печатар Х. Д. Паничков на Ангелаки Савич. Това се оказва и последният брой на вестника. Напълно възможно е недоволството от начина, по който Савич и Паничков реализират петия брой, да поражда бъдещата личностна неприязън, която Ботев публично изразява по адрес на Х. Д. Паничков.

Общият число на поместените в четирите броя на вестника публикации е 22. От тях само четири не са авторски, но и в тях личи намесата на Хр. Ботев. Освен посочените по-горе статии в “Дума” се появяват “Злото” и “Решен ли е черковният въпрос”, а в три броя (2, 3, 4) е поместен очеркът “Примери от турското правосъдие”. Вестникът излиза за период само от месец и половина и в този смисъл трудно може да се твърди, че той успява да се наложи в представите на съвремениците като периодично издание^. Колкото и необичайно да звучи като извод, важното в случая е, че усилията, които Хр. Ботев съсредоточава върху оформлението на вестника, стимулират творческия му потенциал. Едни от най-стойностните си литературни и публицистични текстове той създава в процеса на подготовка на поредното си периодично издание.

Едва ли може да се предполага, че някакъв авторитет или институция биха могли да оказват контролиращ ефект върху индивидуалния публицистичен изказ на Ботев. Но така или иначе самостоятелната му работа върху авторските вестници дава завършен израз на крайната радикализация на революционния емигрантски печат. “Дума” поставя обществени цели, които отиват отвъд човешкия живот: “Какъв урок, какъв пример за нас братя емигранти. Шепа решителни млади момци без никакви революционни организации, без никакви средства, презрели и големи – момци, които претърпеха всичко за една благородна, свята цел – минаха Дунава и с какво свидетелство показаха какви съкровища се крият в душата на българина. Наистина голяма душевна сила трябва да има човек, за да може каза: “Ний си достигнахме целта, защото измираме, а вий още не сте, защото сте живи”. Този цитат от “Петрушан” отрича представата, че печатът може да бъде политически аргумент – художественият образ на смъртта като житейска цел оформя една различна функция на вестника – оръжие, с което побеждаваш противника, убивайки себе си. Така емигрантският печат в навечерието на Априлското въстание от 1876 г. формира обществената представа, че политическата автономност е достижима единствено чрез и през саможертвата. Именно от този период се очертава и непримиримото противостоене между социални среди, които по-късно ще бъдат определени от историографите като “еволюционисти” и “революционери”. Очертано от Ботевия публицистичен талант, то ще бъде трудно преодолявано във време, в което личностният принос към националната идея ще бъде търсен и в героиката на подвига, и в баналността на всекидневния труд.

През драматичната 1876 г. непосредствено след погрома на Априлското въстание в Браила се появява нов вестник, продължаващ линията на емигрантската революционна преса, наречен “Възраждане”. Редактори на изданието са близките до Ботев Т. Пеев и Ив. Драсов, подпомагани от Светослав Миларов. Редакционната политика на вестника е твърде интересна, защото тръгва от възторга и журналистическото опиянение от случващото се отвъд Дунава, за да премине към търсенето на опорни точки в месеците на колективно отчаяние, след като за всички става ясен крахът на революционното усилие.

В програмната статия ясно присъства една теза, характерна за цялостното поведение на българския печат от това време: “Ще следваме с бодро око групираньето на разните европейски сили в отношение на Източния въпрос и ще бележим всичките стъпки, който те предприемат по тая работа...”. Това е дълбоко вкоренената обществена представа, че българската държавност така или иначе ще бъде решена от европейските политици, а Априлското въстание само ще катализира това решение. Тя не изключва и споменатата вече тема за саможертвата, а всъщност с езика на публицистиката доразвива идеите на Г. С. Раковски от “Горски пътник”, че националното усилие ще доведе до интернационализиране на проблема.

Трябва да се направи уточнението, че този тон на публикациите във в. “Възраждане” е повлиян от първите реакции на емигрантските среди по повод на избухването и хода на Априлското въстание. По отношение на емигрантската преса тази реакция твърде успешно е определена като “пропагандно пренагряване”⁶². Става дума за следното - по време на въстанието българската преса хиперболизира мащаба на въстаническите действия. Причина за това са както голямото желание на издателите най-сетне да се случат решителните исторически събития, които ще увенчаят успешното раждане на национална държава, така и закономерно нарушените канали на достоверна информация от мястото на събитията по време на бойните действия.^ В редакционната колонка “Въстанието в България” прави впечатление наличието на факти, които трудно могат да бъдат наречени новини, а много повече наподобяват разкази на очевидци или преразказвани истории. Така или иначе съотношението между действителния мащаб на въстаническите действия и пропагандния ефект, от отразяването им в емигрантската преса, всъщност дава основание да се направи изводът, че своя решителен успех въстаниците печелят по страниците на периодичния печат. Пропагандният ефект, който е постигнат по-късно чрез пренасянето на събитията и фактите по страниците на европейската и руската преса, се оказва решаващ за настъпилите след това важни политически събития. Г. Раковски се оказва прав в своята максима, че свободата се постига чрез пресата и сабята.

Освен опита за предизвиканата дискусия “Възраждане” влиза в полемика с други периодични издания, които се опитват да бъдат лоялни към турската администрация в оценката на въстанието. В бр. 3 е публикувана статията “Цариградско малодушие” по повод на публикациите по страниците на в. “Ден”, в които се отправят укори към подбудителите на въстанието. В случая редакторите на “Възраждане” пропускат, че те вече са направили нещо подобно, а и странно недооценяват факта, че “Ден” е вестник, който се печата в столицата на империята.^ Но така или иначе редакцията на “Възраждане” остро отрича общия тон на появяващите се по страниците на “Ден” публикации: “Най-голямото нещастие на един народ не е ако опустошат земите му, убият част от жителите му, но ако тези покушения убият духът му и го извратят до такова едно положение, до което е изпаднал нещастният “Ден”. Защото десет години благоденствие у един трудолюбив и сплотен народ какъвто е нашият, могат тая пустиня от пожара да я преобърнат в райска градина. А с какво ще спечелиме това благоденствие? Нима с такива отвратителни унижения, на които орудие е “Ден”. В Цариград види се познават твърде зле движението на работите и ситуацията. Жалко! Твърде жалко! Ако нашите патриоти в Цариград се боят да помагат, да не развалят работата и да отчайват народа, който с това си именно въстание получи едно име пред свободните и образованите народи”.

Вестникът дава своя принос и към официализирането на едно отдавна утвърдено сред българите убеждение – Русия и руската политика ще решат въпроса със свободата на България. Отново както при статията “Ясно разбиране на работата” вестникът аргументира публицистичната теза чрез исторически преглед на отношението на Русия към “Източния въпрос”. Припомнят се войните, които Русия периодично води с Турция. Особено внимание се отделя на войната от 1828 - 1829 г., предопределила независимостта на Гърция и уреждането на конституцията на Влахия и Молдова. Привежда се пример и за реакцията на Русия във връзка с въстанията в Босна и Херцеговина. Извън логиката на политическия анализ се налага патетичната и романтична представа, че руският народ е същинския фактор за бъдещото освобождение на българите: “Това е ново явление в историята, появил се е нов фактор в разрешаването на източните работи, а то е руский народ. Руский народ покъртен в дълбините на своето честолюбие и своите чувства, ще се дигне и ще облее Европа с кръв и огън, ако тя се възпротиви на правдините на южните славяни” (бр. 7, г.I, 7-19. 08. 1876 г.).

Както повечето вестници от този период, така и “Възраждане” прави всичко възможно, за да запознае европейската общественост с положението на българите след разгрома на въстанието. От една страна, издателите прибягват до познатия още от вестниците на Раковски принцип на публикуване на статии на френски език като начин за информиране на европейското обществено мнение. От друга страна, редакторите на “Възраждане” внимателно следят реакцията на европейската преса по отношение на събитията на Балканите и незабавно включват всички новини, които свидетелстват за такава реакция. В бр. 12 се описват сведенията, които американският консул Юджин Скайлер^ дава за турските опустошения и зверства след въстанието В бр. 13 се съобщава за създаването на международен комитет в Пловдив за подпомагане на пострадалите във въстанието. В бр. 16 се дават сведения за проявения интерес от страна на американския президент Грант към турските жестокости в България, както и за протестни митинги в Англия в подкрепа на българите. В следващия брой английската тема е продължена с новината за събиране на помощи в Манчестър за бедстващото население от районите на въстанието. В бр. 20 се съобщава отново за събирането на помощи в Крайова и в Англия. Периодичната поява на подобни публикации и на съобщения, свързани с активизирането на руската политика по отношение на българите, определено формират убеждението, че най-важната цел на трагичната саможертва на въстаниците е постигната и въпросът се е интернационализирал до такава степен, че ангажира не само европейското, но и световното обществено мнение.

След бр. 12 на “Възраждане” в общата линия на публицистично поведение настъпва видима промяна. Тя се обяснава с кореспонденциите за вестника от страна на Св. Миларов. В същността си това води до странна позиция в редакционната политика на “Възраждане”. От една страна са възможностите за пълна свобода по отношение на тона на публикациите, които един емигрантски вестник може да си позволи. От друга е съзнателното самоограничаване чрез гледната точка на сътрудник на вестника, пишещ в столицата на империята. Там в първите дни на август 1876 г. вече е издадена забрана “пресата да засяга основите и способа на управление на държавата” и не се допуска издаването на разрешение за нови вестници. Това означава, че в Турция напълно са разбрали значението на пресата като фактор, който може да подрони държавните устои.

Редакцията на “Възраждане” се разграничава от разсъжденията на Св. Миларов, пояснявайки в редакционна бележка, че не се съгласява с главния въпрос, поставен в нея – невъзможността от бъдещо въстание в България. Неразбираемо е тогава защо журналистическите анализи на Миларов продължават да се появяват и в следващите броеве на вестника. В бр. 16 като продължение на вече отхвърлената възможност за радикално решение на политическия въпрос се налага едно познато вече становище:

“Тая теория говори за някои коренни реформи в местното управление на християните на Балканския полуостров, гарантирани от страна на Европа, но които да не нарушават външната форма и целокупност на отоманската империя.

В просветно отношение да си бъдем напълно независими, както сме вече в черковно отношение.

В административно отношение да си бъдем свободни, колкото се допуска в кръга на автономията.

Във финанциално отношение да даваме една част от годишните си приходи (например две пети части) на Високата порта, а с другите да разполагаме по волята си за своите нужди.

Във военно отношение царското правителство да разполага по волята си с българските батальони, които обаче да не смее да прехвърли в Азия.

В по-главните твърдини на отечеството ни само да има гарнизони турски. За общата сигурност да се грижат местните български и турски пандурски тела.

Султанът е наш върховен господар и седи в Цариград както и досега. В Цариград ще заседават и нашите върховни и политически власти, а и черковните занапред.^

Най после пак ще препоръчам на всички български патриоти и други наши деятели, да не си изпущат из очи това съображение, че трябва своето политическо здание да наставим там дето се довърши черковната, ако искаме да видим за себе си едно стройно, ясно и велико бъдуще.

Съгласим ли се на едно прибалканско даже царство, ние ще разпокъсаме пътя за своето целокупно развитие и в новия век, който настъпва за нас ще представим пак една картина на едно ефемерно и болнаво съществуване както в миналите времена”.

Разсъжденията на Св. Миларов са изключително показателни за кръстопътното време, в което попада не само националната интелигенция, но и европейските сили, от които зависи решението на Източния въпрос. Показателно е, че живеещият в Цариград български публицист до голяма степен предвижда духа на решенията на Цариградската конференция, търсеща дипломатически изход от кризата, в която изпада Османската империя след събитията от 1876 г. Актуализирането на идеята за държавния дуализъм прагматично разчита на формиращото се в Европа мнение за очаквани отстъпки от страна на Високата порта. Публикуваната като коментар към статията редакционна бележка не само изразява съгласието на “Възраждане” с политическата прогноза на Миларов, но и от гледна точка на необременената от цензура емигрантска преса чертае по-нататъшните перспективи: “В Цариград ще гасне полека лека полумъртвото госпоство на султаните и в една дадена минута ще можем да скочим на крака устроени, укрепнали и въодушевлени, за да му зададем за кратко време последният удар, да нахлуем в центъра на Отечеството си и да отворим Босфорът и Дарданелите на руската сила, на руската търговия”. Не може да не се отбележи, че тонът на тази бележка потвърждава едно изказвано по-късно мнение – всички нации, формирали се в рамките на Османската империя, са максималисти по отношение на нейното териториално наследство. В този смисъл Цариград като столица на отечеството буквално повтаря една от опорните точки на гръцката “Мегали идея” – възвръщане на блясъка на Византия със столица възродения Константинопол. Точно този политически максимализъм води три десетилетия по-късно и до бързия преход на Балканската война в междусъюзническа. Рязката смяна на линията по отношение на политическото бъдеще на България от отчетливо революционна към прагматично еволюционна свидетелства и за динамично сменящата се позиция на европейските държави. След брой 25 на “Възраждане” е възможно да са се появили още няколко броя, а през ноември 1876 г. в навечерието на Руско-турската война от 1877 г. вестникът спира да излиза.

Последните броеве на “Възраждане” затварят тематичния кръг на журналистическия принос от страна на браилските вестници към идеите за българската политическа автономност и начина за нейното постигане. От страниците на “Българска пчела”, “Дунавска зора”, “Дума на българските емигранти”, Възраждане” (и другите по-маргинални издания) на практика към публичното пространство тръгват всички станали по-късно популярни представи за това, какъв е пътят на българите към собствена държава.