Учителят Беинса Дуно Георги Томалевски бележки за читателя



страница1/23
Дата05.09.2017
Размер4.05 Mb.
#29519
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   23
Учителят Беинса Дуно

Георги Томалевски
БЕЛЕЖКИ ЗА ЧИТАТЕЛЯ

Изпълнени с любов към своя Учител, предани и трудолюбиви уче­ници на Бялото Братство в България събраха някои материали за не­говия живот, с което ми помогнаха да напиша настоящата книга.

Всичко казано в нея за рода, за необикновения път на учителевия баща - родолюбивия възрожденски свещеник Константин Дъновски, както за детството, юношеството, образованието и пътя на неговия син Петър Дънов, когото ние назоваваме с духовното му име Беинса Дуно - Учителят на Бялото Братство в България, а също за някои основни принципи на учението му не е достатъчно, за да се разбере неговото учение. Затова към казаното прибавяме неголемия раздел „Разговори с Учителя" и раздела, озаглавен „Мисли за лю­бовта и закони".

Твърдо и неизменно вярвам, че ще настъпят дни, когато изглад­нялото и с опустошена душа човечество ще потърси и духовна храна. Тогава, когато ще е отминала отчасти врявата на една разгневена философия, учението на Беинса Дуно - най-съвършеното и най-при­ложимото в живота тълкуване на Христовото Слово, ще се яви като обилен благодатен извор, от водата на който ще утолят жаждата си всички, които търсят смисъл и утеха в своя живот. Беседите на Учи­теля ще бъдат първите пшеничени хлябове и първите освежителни глътки вода.

Считам за необходимо да кажа на читателя още нещо. Макар че някъде в текста съм споменал с няколко думи за начина, по който Учителят изнасяше своите беседи, ще засегна този въпрос още сега.

Учителят не правеше риторическо изкуство. Освен школските беседи той изнасяше беседи и за по-широка публика - така нарече­ните неделни беседи. При тях той често отговаряше на въпроси, кои­то са му били задавани от някои ученици или граждани, потърсили от него съвет за свои неразрешени въпроси. Тях той не обясняваше открито, но ги вмъкваше по един особен начин в словото си. Често той хвърляше светлина и върху събития, които вълнуваха общество­то, или пък деликатно оправяше пътищата на такива, които, понаучили нещо от Божественото учение, прибързваха да се считат за нас­тавници и учители.

Преизобилното богатство, което остави Учителят Беинса Дуно може и трябва да се предава по начин, който ще позволи на хората да го разберат. Ако трябва да се въведат в учението обикновени, мал­ко образовани хора, на тях ще се приказва на езика на всекидневие­то - простичко и чистосърдечно. Тяхната пробудена душа ще разбере истината без усилие. Ако се говори на учени люде, стига този, който говори, да разбира тяхната наука, той ще облече словото си в друга дреха, независимо от това, че словото е същото, за което приказвах­ме с неучените лица. Ако говорим на французи, ще говорим на френ­ски език, на немците - на немски, на китайците - на китайски, сти­га да не променим символа и мъдростта на животворното слово и да не го представим за свое. И евангелистите говориха по различен на­чин, но и у четиримата се ражда образа на неповторимия Божествен пратеник, роден във Витлеем.

Като се осмелявам да поема деликатната отговорност да напи­ша тази книга, която на места има жанра на белетристика, на стро­га историческа автентичност, а другаде - неизбежно на философско есе, добавям, че тя не е предназначена само и предимно за учениците на Бялото Братство, които години наред са живели с Учителя, слу­шали са беседите му, които считам относително най-автентичния извор, а и за външни люде, незапознати с учението, а само дочули за него от уличната мълва или прочели тук-там някоя несериозна и за­качлива приумица.

Моята цел като автор на настоящата книга е да открия на чете­ца основните азбучни истини за учението на Бялото Братство в Бъл­гария и да създам в душите на духовно пробудените люде желание да се приближат до една рядко богата духовна съкровищница.

Авторът

УВОДНИ ДУМИ

Не съществуват паметници, от които може да се види кога е пос­тавено писменото начало на човешката история. По този въпрос съ­ществуват само догадки. Още по-малко се знае откога точно дати­рат историята и културата, а най-много заблуждения съществуват относно това, дали има несъмнен белег за времето, от което е поч­нал съзнателният духовен живот на човечеството, или кога е поста­вено началото на тайните и явните духовни школи.

Това, което знаем със сигурност е, че от най-далечните едва уло­вими с острия усет на древните летописци епохи, та и до наши дни, човечеството е било посещавано от учители, които са донасяли в ед­на или друга форма знанието за човека, за природата и за Великия Творчески и Универсален Дух - за Бога. Ние знаем за съществува­нието на Хермес, Рама, Кришна, Гуатама Буда, Зороастър, Лао Тце, Конфуций, Мойсей и накрая за най-високия и лъчезарен връх на ду­ховното възвисяване, който е и най-великият дар за човека - Исус от Назарет, Който е Христос.

В настоящия труд ние нямаме възможност да се спираме на всич­ки главни епохи от тайното знание, протекли до великия ден, когато въплътената Божия любов се появи на земята. Считаме също за съ­вършено излишно да „опровергаваме", казано по човешки, измис­лиците, че Той е само митична личност. Оставяме всеки според ръс­та на своето развитие и според духовната си нагласа да мисли и раз­бира истините по своему. Ние имаме вече достатъчно опит и смело можем да твърдим, че напразно усилие е да се обръща към светлина­та такъв, у когото не е пламнала жажда по духовна светлина и по-конкретно към светлината на Христа, у човек, в сърцето на когото Христос още не се е родил.

Духът на Христос посети нашата планета тогава, когато бе отбе­лязана най-последната точка от нисходящия клон от човешкото раз­витие. От този момент движението тръгна нагоре. Път чрез възхождане се нарича това движение, в който път се крие онова, което ня­кои религиозни люде наричат „благодат".

Ще добавим и това, че Христос донесе едно учение, на което в тези преминали близо двадесет века, ние сме научили едва азбуката.

Идването на този най-велик между Учителите стана при една външно неблагоприятна констелация на звездния свят за човечест­вото и за Неговата земна съдба. Не е случайно хрумване това да се празнува раждането на Христа в края на месец декември, когато слънцето се намира в най-ниската точка на еклиптиката и когато за северното полушарие на земята, което е предимно най-благоприят­ната почва за Неговото Слово, дните са най-къси, а нощите - най-дълги.

Преди Христа древните учители са давали на своите ученици пра­вила за живота, учили са ги да познават вечните закони на природа­та, разяснявали са смисъла от появата на човека и необходимостта от неговия развой. Всичко това се давало в тайни школи, където уче­ниците преминавали период на подготовка, различни упражнения, за да достигнат посвещение. Христовото учение, за разлика от това на древните учители, донесе на човека не само знание, което често подхранва и гордостта, но то му посочи един нов път - път на само­жертва, любов и милост, а милостта е първото дете на любовта. Ето защо учението на Христа е не само най-святото, но и най-безопасно­то, тъй като то е оградено с щита на смирението, през който не мо­гат да проникнат най-върлите врагове на възхода на душата - гор­достта и жестокосърдечието.

Ако другите учители, които имат човешко родословие, представ­ляват различни еманации на Великия Космичен Дух, Христос, няма човешки генезис, а е вселяване в тялото на Исуса, Велик Космичен Дух, идещ от Бога направо, от Неговото любящо сърце. Христос е първият, единственият и неповторимият учител на човешкия род, за който Създателят на всичко видимо и невидимо казва: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото благоволих".

Макар, че в християнската доктрина се говори за благодат, за съвършенство на човешкото „аз" - монадата не се получава като не­заслужен дар, а се придобива така, както детето научава буквите, за да стане господар на писмото, или както един музикант овладява своя инструмент, или изкуството да пее. Благодатта е нещо много по-дълбоко и обстойно, за което тук не ще говорим.

Както начинаещият цигулар, пианист или какъвто и да е музи­кант не може да научи всички особености на музикалното изкуство заедно с всичките изисквания на избрания инструмент, така и тези, които тръгват съзнателно по нагорния и често каменлив път на се-беусъвършенствуването, не могат сами да овладеят великото изкус­тво и имат нужда от учител.

Много са пратениците на Небето, много са пътищата, посочени от тях, но истинският, безопасният, макар и стръмен път, покрит с остри кремъци, е пътят на Христа. Такова е схващането на западни­те окултисти, розенкройцери, антропософи, такова е мнението и на видния посветен в тайните знания френски мистик Седир, такова е и учението на учителя на Великото Братство Беинса Дуно - духовен учител, посетил България през втората половина на деветнадесето­то столетие. България - страна в Балканския полуостров, спомена­вана в страниците на историята като място на страдания, на герои­зъм, земя, в която са живяли учениците на Орфей, а после и богомилите, които станаха причина дори за реформацията, земя, която прие с разтворени обятия просветителите и светите братя Константин Ки­рил Философ и Методий и която през Средновековието е била съг­ласно свидетелството на писмените и други паметници средище на висока духовна култура, в последно време притежава едно учение -един драгоценен бисер, който за тези, които не разбират от скъпо­ценни камъни, още няма висока цена. Все още го отминават небреж­но със съзнанието на онези неграмотни хора, които поглеждат само кориците на скъпа и рядка книга, неподозирайки богатото съдържа­ние, което тя крие в своите страници.

Вероятно като наследство от това древно минало тази страна ста­на удобна и плодоносна почва, за да се яви на нея един от духовните учители, чието слово е храна за всички люде по света, защото предс­тавя широко и езотерическо тълкуване на евангелското слово. Този учител по ред причини премина с търпеливо смирение своя живот и спести да покаже пред народа, в който живя, всичкото онова, което той носеше и можеше да му даде.

Този учител, за когото са написани настоящите страници, ще на­зовем с неговото духовно име Беинса Дуно. Рожденото му име е Пе­тър Константинов Дънов.

В София на улица „Опълченска" още съществува една малка, скромна къща, сега превърната в музей, поради обстоятелството, че в северната й част, отделена със стена, живя Георги Димитров - бе­лежит деятел на международното работническо движение. В нейния малък двор и градинка откъм южната й страна, винаги имаше една мека светлина, която ставаше по-блестяща, когато Учителят седе­ше наблизо до отворения прозорец - спретнат, изящен със сребърни коси и брада, с отмерени, понякога могъщи, а други път меки магне­тични движения. Той говореше на хората, напълнили двора, които зимно време слушаха беседата, нагазили в дълбок сняг, без да чувст­вуват студ и някакво неудобство. Учителят не държеше речи, не нас­тавляваше, не говореше това, което не трябва да се прави, не наричаше хората грешници и не търсеше от тях лицемерни и външно изра­зени покаяния, но пробуждаше заспалите от векове и хилядолетия души.

Повече от половин столетие той работи над българския народ и затова трудно е да се схване цялото негово дело. Той работи с упори­тост над душите, пораснали върху коравата българска почва. Всич­ко, което може да се намери в окултната наука, Той го предаде прос­то, разбрано, без външен ефект, без мистерии и така, както се дава на гладен човек чист пшеничен хляб. Учителят познаваше отлично източния окултизъм, от който с голяма леснина и проницателност отстрани всички неподходящи за западния натюрел неща, за да приб­лижи слушателите до магията на свещената дума любов - същност­та и основата на Христовото учение.

Цялото огромно наследство на този забележителен маг би мог­ло да се сведе, независимо от голямото му многообразие, до три ос­новни начала: любов, която носи изобилния и пълен живот; мъд­рост, която носи пълното знание и светлина; истина, която дава пъл­ната и безгранична свобода. Най-главното, на което той наблягаше често в своите беседи, е да научи хората да любят Бога. Той е приказ­вал за науката и за изкуството, за подвига на изпитанията, но за нищо не е говорил така вдъхновено и категорично, както за необхо­димостта човек да възлюби Бога над всичко в света. Помисли ли човек за Великия Баща на живота, трябва да почувствува една топ­лина и вътрешна радост, каквато никой на земята не може да му даде. И макар че Творецът е необхватен в своето величие, Учителят казваше, че човек може да се приближи до Него така, както едно дете приближава своя баща.

Словото и животът на Учителя ще останат като утеха и пример не само за малката българска страна, в която се роди, но и един не­забравим дар за всички хора по земята, душите на които са жадни за Божественото знание.

За да има този, който държи в ръката си настоящата книга, една по-пълна представа за Учителя Беинса Дуно, в последващия разказ ние ще се постараем да проследим в едри черти неговия живот и сре­дата, от която той произлиза.
Родопското село Устово

Ако запитате старите жители на Устово за произхода на именованието на тяхното селце, те ще ви го обяснят с образуваното устие при вливането на двете реки. Отговаря ли това на истината, трудно е да се каже. Приемливо е обаче да допуснем, че именно тук, в недра­та на горда Родопа, чрез тези две реки се дава символичен израз на онази тържествуваща борбеност на родопското население и превъз­могването на тъмните сили от светлото начало, вместо противопос­тавяне и взаимоунищожение на две поляризирани същности - чер­ното начало - злото и бялото начало - доброто. В този родопски кът природата е подсказала как чрез преливането на двете начала в една всеобемаща същност може да се получи единството на противопо­ложностите. Двете реки, взаимно обединили се, образуват устие, ко­ето може да бъде схванато като символ на ново начало от по-висока степен.

В турските официални книги и между мохамеданското населе­ние в Родопите Устово се е наричало Четак или Читак и затова ня­кои1 считат, че етимологически името Устово е произлязло от турс­ката дума четал (раздвоение, устие) още повече, че мястото, където се събират Бяла и Черна река е известно всред народа като „Четала". Ето още една етимологическа версия, която по своя символизъм не би била далече от първото тълкувание.

Пролетта трябваше да настъпи, но далечните върхове на плани­ната, както и горният край на хълма, по който са накацали проглушените къщички на село Устово, още бяха заметнати с бялата пок­ривка на зимата. В здрача на едва пробуждащите се дни се виждаше как тук-там светкат малките квадратни очички на ония къщурки, в които стопаните са вече будни. На някои места пушат и комините и в безветреното утро възлязват към небето сини струйки дим.

Родопа е тайнствена планина. И когато мълчи в безбурните дни, наметната с огромни борови гори като с тъмнозелена гуня, или в нощите, когато над гигантската й снага преминават звездните ста­да, пробуден някакъв слух в душата на човека долавя нейния говор, въздишката и заедно с едва дочут и отронен някъде звън на нощува­що стадо. Тези шумове, това дихание заедно с кроткия напевен звън идват от вечно будната, никога не затворила очи и в робското време душа на българския народ.

Константин Дъновски е роден в Устово, понастоящем квартал на гр. Смолян. Къщата, където прекарва детството си, е кацнала на една чука от южния склон на височините, които ограждат Устово от север. За да стигнете до нея, трябва да минете покрай църквата Св. Богородица, да заобиколите училището и да се отправите по малката уличка, която е толкова тясна, че е почти невъзможно да се дос­тигне старата къща, където се е родил Константин Дъновски. Тя е «разрушена, като от нея са запазени само каменните й основи, върху «които е надстроен нов етаж. Там сега живее семейството на Никола '"Игнатов Видов, родственик на Константин Дъновски.

Една от къщите в това населено с чисти, добродушни и умни лю­де село, е винаги между първите, които със светлинка прорязват мра­чината на стопяващата се в здрача планинска нощ. Скромна благо­честива фамилия живее в този дом. Един от синовете - Константин (роден на 20 август 1830 година) има буден дух и чист, непокварен нрав. Изучил той вече буквените знаци на кирилицата и още в зори, на мигащата пушлива светлина на боринката или на малкия све-тилник, чете книжки, взети за някоя и друга неделя от свещеника или от благосклонния служител при църквата „Свети Архангел Ми­хаил".

Първоначалното си образование Константин Дъновски получа­ва в килийното училище в Устово. През това време особено влияние върху неговото развитие и интереси оказва един светогорски монах, при когото той се учи в Устовското училище. Тази преценка е напра­вена лично от Константин Дъновски при разговор с проф. д-р Петър Пиков. Освен това проф. д-р Пиков изтъква влиянието на майка му, която съзнателно го насочва към духовен живот и мистично себевглъбяване. Това възпитание оказва силно въздействие при формира­нето на характера му. С особена благодарност и въодушевление, сви­детелствува проф. д-р Пиков, си спомняше Константин Дъновски за своя някогашен първоучител монах. Той е бил светогорски таксидиотин, възпитан в духа на строгите канони на монасите от Света го­ра. Напускайки отшелническата си обител, не напразно се установя­ва в Устово, за да се отдаде на просветна работа и да даде духовната насоченост на младия Константин. Този монах е имал според тога­вашните мащаби значителна библиотека. Добитите от него напътс­твия и внушения, по всичко изглежда са били от решително значение за по-нататъшното развитие на Константин Дъновски. Пара­лелно с мистичния дух този монах е повдигал и патриотичното чувс­тво на младия Константин, заложено в страниците на „История славянобългарская", написана от другия светогорски монах, който ста­ва факел на нашето възраждане. Не е ли правдоподобно да допус­нем, че учителят монах на младия Константин Дъновски е бил не­посредствен следовник на делото на Отец Паисий?

След като завършва първоначалното си образование в родното си село, Константин Дъновски се отправя за Пловдив, където учи в тамошното гръцко училище. Въпреки че тогава гръцката култура и наука са се считали за ведущи, младият юноша търси корените2 на българската просвета и скоро след това се отзовава в Пазарджик, за да продължи учението си при известния по това време просветител Никифор х. Константинов Мудрон от гр. Елена, който преподавал „висши" знания на питомците си.

В атмосферата на такъв културен подем 16-годишният Констан­тин Дъновски става учител в село Горно Райково, в непосредствена близост до родното му село, където учителствува една година. На следващата година той се премества и учителствува в родното си се­ло Устово - едно от първите килийни училища в Ахъчелебийско, ко­ето заедно с църквата „Свети Никола" води началото си от 1830 го­дина. По едно съвпадение това е и рождената година на Константин Дъновски.

Още много млад, този уважаван от съселяните си човек проявя­ва неутолимо желание да чете, да изучава Светото Писание и да да­ва умни, винаги спасителни съвети на хората, които се допитват до него за разни неща. Нерядко този млад човек спасявал със своята съобразителност и далновидност люде от селото, подгонени и обви­нявани в непокорство на турската власт. Защото тази власт е иска­ла да направи Родопа най-послушното място от владенията на пади­шаха и да замени чистото благочестие на християнската й вяра с фанатическото служене на исляма.

В тази устовска къща често, но скришом влизаха синове и дори внуци на верни българи, които се учеха на четмо и писмо от този просветен, обичлив и вдъхващ вяра млад човек. Той им разказваше за едно славно минало, за царете, велможите, разказваше им за со­лунските просветители светите братя Кирил и Методий, четеше им от псалтира и от евангелието и ги учеше както на добродетелите, които изисква християнската вяра, така и на родолюбие и устойчи­вост в запазване на народността.

Една много характерна черта на родопчаните от този край е тях­ната тясна връзка с музиката. В цитираният неколкократно труд на Ст. Н. Шишков се казва, че „ако родопчанинът скърби, утешава се с песен, ако ли е весел и радостен, развлича се пак с песен. Било в гората за дърва, било на работа или разговор, родопчанинът започва с песен и завършва пак с песен. Песнопението характеризира типич­ния нрав на родопските жители". По отношение характера на родоп­ската песен в този край същият автор дава следната преценка: „На­певът на песните е провлачен, романтичен, еднообразен и никак не прилича на напевите на другите български песни. Като веднага до­пълва, че „всички песни са взети от живота3. Тази музикалност на родопчанина събужда непринудено асоциацията ни за чародейния пе­вец Орфей, който преди няколко хилядолетия броди из същите деб­ри и усои, като укротява с песен дивите зверове и разговаря с птици­те. Както ще видим по-долу, с големи музикални заложби е и Конс­тантин Дъновски, който възсъздава вдъхновени песнопения в източ­ноправославното църковно служене. С не по-малко музикални за­ложби е и Учителят Петър Дънов, автор на много песни, които се пеят от неговите последователи.

Младият човек, който се отличаваше с буден ум, имаше и всест­ранен интерес както към живота на поробената рая, така и към близ­кото и по-далечно минало на народа, особено в родния родопски край. Научил се той още невръстен, че само няколко години преди раждането му султанското ираде заповядало на всички абаджии и гайтанджии в Ахъчелебийския край да не продават вълна на ничии чужди търговци, защото шаекът и гайтаните са били потребни за войската, особено за низамите. Седем-осем годишен бил, когато то­ва ираде било отменено, а бедният народ близо десет години работил и ден, и нощ не за друг, а за тях, които го държали в робство. Не стигнало това, но над всичко отгоре гръцкият владика наредил до родопчани да плащат и владичина, защото така било установено от патриката в Цариград, който ловко се подмилквал на падишаха и дори му помагал. Ще правят, ще струват, но и тоя данък ще трябва да се събере от бедната кесия на народа, защото всеки отказ ще се счита за непокорство както към верските задължения, така и към султанската спогодба.

- С нашия ли тежък труд ще напълним султанската хазна? - казваше Константин на людете, които идваха при него за едно и друго. - Да плащат гърците тази тегоба на патриаршията. Стигат ни царс­ките вергии.

Една част от селата в Ахъчелебийската каза (област) са могли да се запазят чисто християнски, други са приели мохамеданството, а трети са били смесени. Селата Устово, Райково, Долно и Горно Руеново оказват такъв непоклатим отпор на насилниците турци, че са успели да запазят вярата си4. Едно от селата с най-чисто българс­ко население, запазило вярата си, е било село Селище, сегашното Устово. То никога не се е огънало пред нашествениците.

Дух на непокорство, но заедно с него и дух на обич и мъдрост имаше в думите на Константин Дъновски. Народът се пробуждаше от робския сън, когато идваше в допир с него. Затова и малко, и го­лямо в Устово го търсеше и за съвет, и за утеха.

Населението от родопския край дълги години не можеше да ви­ди нито аршин от прочутите ахъчелебийски и дардеренски шаеци. Всичко отиваше за потурите, антериите и абите на султанската войс­ка. Повече от седемдесет хиляди топа аба беше дадена от околиите на Ахъчелебийско и Дардеренско. Малко ли нещо е това?

И за тия неща ставаше дума, когато младите хора го посещаваха да ги учи на четмо и писмо. В ранните часове, когато всичко наоколо спеше, или пък когато изморените занаятчии, дървари и чобани по­чиваха по къщя и кошари, Константин приведен до светлинка, сле­деше как някой от младите чете славянското писмо.

„В начале сотвори Бог небо и землю - сричаше младият човек -земля же бе невидима и неустроена: и тма верху бездни: и Дух Бо­жий ношашеся верху води. И рече Бог: да будет свет: и бист свет."

- Не забравяйте ни род, ни своето слово българско, казваше Кон­стантин при завършването на урока. - Не изоставяйте и вярата Хрис­това, за да не бъдат дните ви пусти и горчиви, дорде сте на земята.

По-късно през средните векове като израз на свободолюбие и правдивост родопските българи спонтанно изявяват симпатиите си и привързаността си към богомилите. При царуването на цар Петър (927 - 969) в Родопите се разширява извънредно много богомилска­та ерес5. Родопските богомили открито обвинявали гръцкото и бъл­гарското духовенство в поквара, извратеност и лицемерие, като мъжествено са отстоявали нанасяните им удари от църковните отци и гражданските власти.

- И за даскал го бива, и за поп - говореха си помежду старите устовци.

Така минаваха дни, седмици, месеци. Пролетта довеждаше щър­ковете и лястовиците, а есента ги изпращаше. Когато през дългите зимни нощи младият човек не можеше да спи, често си мислеше: Добре ли е човек да преживее живота си марцина? Не е ли по-добре да го дадеш за своя народ, за своята вяра?

Запазването на чисто християнски села в този край на Родопите през цялото отоманско робство е било истински героичен подвиг, тъй като тази област е била в непосредствена близост до Цариград­ската порта и Одринския вилает. Въпреки тези неблагоприятни ус­ловия, жителите на Устово не са дали младенци за турските еничерски отряди. За героичният отпор срещу асимилационния натиск за масово помохамеданчване на тези родопчани свидетелствува обсто­ятелството, че в Смолян - съседно село на Устово, е просъществува­ла самостоятелно българска епископия до 1669 г. Тази упоритост е характерна за българското население от тази област. Край на геро­ичната отбрана на българската църковна независимост е бил поста­вен със съсичането на последния български епископ Висарион Смолянски6. Тези бележки привеждаме за характеристика на патриотич­ната среда, в която се ражда и израства юношата Константин Дъ-новски.

Природата в Устово е чудесна. На могъщата Родопа са дадени всички красоти на Божието творение. Огромни планински масиви, вековни гори и шум на обилни води. А има и места с дълбока тиши­на, в която нечут глас говори на душата. Намереше ли малко свобод­но време между катадневната си работа, Константин ходеше из го­рата, чуваше провикванията на бързо прелитащите птици, унисаше се в говора на потока. В такива часове на размисъл още повече се усилваше у него жаждата да направи живота си смислен и да го по­дари за някое добро дело.

Раздвиженото национално самочувствие в скоро време приема форма на едно спонтанно народно противопоставяне срещу робска­та действителност. В кратко време разрастващият се протест на бъл­гарския народ намира свои изразители, които го повеждат към ре­волюционен бунт и въоръжено въстание. Различните форми на потисничество стават причина да се обособят два революционни фронта – единият насочен срещу султанския деспотизъм и спахийско-феодалната система на отоманските турци, който се изразява във въоръжена борба, и другият фронт, въставащ срещу гръцката цариградска патриаршия и народностното подтискане на българщината. Вдъхновител на първия фронт става Г. С. Раковски, който тласка българския народ към въстание и под чието ръководство и организация се провеждат браилските четнически бунтове през 1841 г. И дейността на българската легия в Белград. Формирани са и четите на Филип Тотю (1862) и Панайот Хитов (1867), на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868) и др., за да завършим с героичния подвиг на Христо Ботев. Това революционно движение в последствие минава под ръководството на Българския революционен централен комитет в Букурещ.

Другият фронт, на който воюват българските възрожденци, е публицистичното поприще на нашата патриотична интелигенция, изразяващо се в разобличаване на турските зверства срещу българския народ, от една страна, и борбата за отхвърляне на гръцкото църковно робство, упражнявано от Цариградската гръцка патриаршия и бунт срещу елинската асимилация, от друга страна. Естествен център на втората група възрожденци става Цариград, където начело застава Иларион Макариополски. Гръцкото духовно робство води началото си от Средновековието, когато турските власти, за да улеснят отношенията си към църковния и духовен живот на християнското население в Отоманската империя, признават за верски ръководители на това население гръцката патриаршия в Цариград в квартала „Фенер”, от което води прозвището си Фенерското духовенство и производното от това – фанариоти.

Константин Дъновски се ориентира към втория възрожденски фронт, като отдава всичките си сили в борбата за отхвърляне на гръцката църковна зависимост. Той има щастието да пожъне успехите на преследваната цел, като доживява ликвидацията на фанариотската зависимост. Той е щастлив, както ще видим по-късно, да види и Освобождението на България. Без да скръсти ръце, неговият неспокоен дух след Освобождението се отправя към осъществяване на по-високи общочовешки идеали – обединението на славянството, която кауза той преследва до края на живота си.

Неведнъж и дваж в ума му се мяркаше мисълта да иде в манастир. Къде? Чувал бе той за Светогорския манастир, но това не беше нито дребна, нито лесна работа. Къде е света гора?...


Каталог: 01-Bulgarian -> 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Соланита ♦ всемирният култ на боговете и човеците
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> За родословието на учителя петър дънов александър Периклиев Георгиев
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Тайните на злото
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Мисията на Българите Елементи част II петър Дънов – Учителя
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Звездата на изток


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   23




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница