Учителят говори

ИСТИНА

За Бо­га ние има­ме две по­ня­тия. Ко­га­то из­ли­за­ме от Не­го, ние Го раз­би­ра­ме ка­то не­що, ко­е­то се ог­ра­ни­ча­ва са­мо в Се­бе Си. А ка­то за­поч­нем раз­ви­ти­е­то си, из­хож­дай­ки от край­но­то, гра­нич­но­то и оти­вай­ки към оно­ва, ко­е­то е без на­ча­ло и без край, схва­ща­ме Бо­га ка­то без­г­ра­ни­чен, без­на­ча­лен.

Ис­ти­на­та, ко­я­то е из­ляз­ла от Без­г­ра­нич­но­то, е нап­ра­ви­ла не­ща­та гра­нич­ни. Тя е, ко­я­то е изя­ви­ла Без­г­ра­нич­но­то. Бог ка­то Ис­ти­на ни прив­ли­ча, а Хрис­тос по­каз­ва ис­тин­с­кия път на на­ше­то вът­реш­но дви­же­ние към Бо­га. И за­то­ва Ис­ти­на­та е на­со­ка към Без­г­ра­нич­но­то и Без­на­чал­но­то, ко­е­то има връз­ка с ог­ра­ни­че­но­то.

Ка­за­но е: "Гла­ва на Тво­е­то Сло­во е Ис­ти­на­та".(Псалом 119:160, бел. ред.) А ние зна­ем, че всич­ки дви­же­ния из­хож­дат от гла­ва­та и се въз­в­ръ­щат пак към нея. Гла­ва­та по­каз­ва по­со­ка­та. И ко­га­то ка­жем, че ня­кой има гла­ва, под­раз­би­ра­ме, че той има по­со­ка и цел, към ко­я­то се стре­ми. Са­мо чо­век, кой­то има Ис­ти­на­та, знае по­со­ка­та на своя жи­вот.

Във Все­ле­на­та всич­ко се дви­жи. Зе­мя­та се дви­жи око­ло Слън­це­то. Слън­це­то се дви­жи око­ло дру­го слън­це - дви­же­ние в дви­же­ние ста­ва. Но об­ща­та по­со­ка на всич­ки те­зи дви­же­ния се да­ва от Ис­ти­на­та.

Ала не са­мо не­бес­ни­те те­ла се дви­жат. Всич­ки же­ла­ния, чув­с­т­ва и мис­ли на чо­ве­ка об­ра­зу­ват ми­ли­а­р­ди све­то­ве и сис­те­ми, ко­и­то се дви­жат към ве­ли­ка­та цел - Ис­ти­на­та. Чо­век тряб­ва да поз­на­ва пъ­тя на сво­е­то дви­же­ние във вся­ко от­но­ше­ние. И той не тряб­ва по ни­кой на­чин да спи­ра то­ва дви­же­ние. В Ис­ти­на­та не се до­пус­ка ни­то за миг ни­как­во ко­ле­ба­ние. Всич­ко у нея е стро­го оп­ре­де­ле­но. Вся­ко ко­ле­ба­ние е съд­бо­нос­но, за­що­то и най-сла­бо­то дви­же­ние на от­дел­ния чо­век та­ка е свър­за­но с дру­ги дви­же­ния, че и при най-мал­ко­то по­ко­ле­ба­ва­не мо­же да го спо­ле­ти ка­тас­т­ро­фа - ста­ва пре­си­ча­не на пъ­ти­ща­та във Все­ле­на­та.

Всич­ки съ­щес­т­ва, ко­и­то не жи­ве­ят спо­ред Ис­ти­на­та, имат же­ла­ние да се дви­жат без­раз­бор­но. И за­то­ва При­ро­да­та ги е ог­ра­ни­чи­ла. А Ис­ти­на­та под­раз­би­ра дви­же­ние в оп­ре­де­ле­на по­со­ка - по­со­ка­та, в ко­я­то всич­ко във Все­ле­на­та се дви­жи - от гра­нич­но­то към Без­г­ра­нич­но­то и Без­на­чал­но­то.

_{"Ис­ти­на­та ще ви нап­ра­ви сво­бод­ни".(Евангелие от Иоан, 8:32, бел. ред)}

Стре­меж и коп­неж на чо­веш­ка­та ду­ша е да бъ­де сво­бод­на. То­ва е един ве­лик под­тик, но не в обик­но­ве­ния чо­век, а в чо­ве­ка, у ко­го­то съз­на­ни­е­то се е про­бу­ди­ло. Сво­бо­да­та е един ве­лик под­тик в чо­ве­ка, у ко­го­то се съ­буж­да Бо­жес­т­ве­но­то. Ис­ти­на­та под­раз­би­ра вис­ше­то в чо­ве­ка.

Це­ли­ят жи­вот на чо­ве­ка по­чи­ва на Ис­ти­на­та, ко­я­то но­си сво­бо­да. Ко­га­то се го­во­ри за сво­бо­да в аб­со­лют­ния сми­съл на ду­ма­та, под­раз­би­ра се ду­хът на чо­ве­ка - най-въз­ви­ше­но­то у не­го - не ума! Чрез Ис­ти­на­та ние мо­жем да из­ле­зем от рам­ки­те на вре­мен­ния жи­вот, на смърт­та и да вле­зем във веч­на­та сво­бо­да.

Каз­ват, че Ис­ти­на­та е от­в­ле­че­на. Не, Ис­ти­на­та е ре­а­л­но­то, ко­е­то ле­жи в ос­но­ва­та на на­шия жи­вот. Тя е един свят на не­о­пи­су­е­ма кра­со­та, кой­то си има сво­и­те крас­ки, то­но­ве, му­зи­ка. Тя е свят, кой­то съ­щес­т­ву­ва и ще съ­щес­т­ву­ва ви­на­ги. В то­зи свят не­ща­та са стро­го, ма­те­ма­ти­чес­ки оп­ре­де­ле­ни. Ня­ма ни­що непред­ви­де­но, ни­що слу­чай­но.

Ис­ти­на­та е не­за­ви­си­ма от лич­ни­те схва­ща­ния на хо­ра­та. Да­ли ще мис­ли­те по един или друг на­чин за нея, да­ли ще се приб­ли­жа­ва­те или от­да­ле­ча­ва­те от нея, с то­ва вие ня­ма да из­ме­ни­те ней­ни­те от­но­ше­ния.

Лю­бов­та вся­ко­га има стре­меж към Ис­ти­на­та. Ис­ти­на­та е обект на Лю­бов­та. Без Ис­ти­на­та ка­то обект, Лю­бов­та не мо­же да се про­я­ви.

Кра­со­та­та е съ­що из­раз на Ис­ти­на­та. Как­во­то е кра­со­та­та по от­но­ше­ние на чо­ве­ка, та­ко­ва е Ис­ти­на­та по от­но­ше­ние на Бо­жес­т­ве­ния свят. Ис­ти­на­та е не­го­ва­та свет­ли­на.

По­не­же Ис­ти­на­та при­над­ле­жи към све­та на без­с­мър­ти­е­то, за греш­ни­те хо­ра тя е не­дос­тъп­на. Да се го­во­ри на греш­ни­те хо­ра за Ис­ти­на­та е все ед­но ня­кой ма­те­ма­тик да го­во­ри на един не­ук чо­век за вис­ши­те ма­те­ма­тич­ески проб­ле­ми.

Лю­бов­та е сниз­хо­ди­тел­на към греш­ки­те на хо­ра­та, към тех­ни­те сла­бос­ти. Ис­ти­на­та оба­че е стро­га и не­у­мо­ли­ма. Ис­ти­на­та не тър­пи не­ве­жес­т­во­то, сла­бост­та, не­чис­то­та­та. В то­ва се със­тои ней­на­та съ­вър­ше­на кра­со­та. Ето за­що, кой­то е слаб, да оти­де при Лю­бов­та. Кой­то е не­ве­жа, да оти­де при Мъд­рост­та. Кой­то е онеп­рав­дан, да оти­де при Прав­да­та, а кой­то ис­ка да бъ­де съ­вър­шен, да оти­де при Ис­ти­на­та.

Мис­ли­те ли, че Ис­ти­на­та е при бо­га­ти­те? - Не е. Мис­ли­те ли, че е при си­ро­ма­си­те? - Не е. Мис­ли­те ли, че е при уче­ни­те, при фи­ло­со­фи­те, при вяр­ва­щи­те, при окул­тис­ти­те? - Не е. Ни­къ­де я ня­ма Ис­ти­на­та. За­що­то то­зи свят е свят на стра­да­ния и смърт, свят на неп­ре­къс­на­ти про­ме­ни. А в та­къв свят Ис­ти­на­та не мо­же да дой­де. Тя не мо­же да сле­зе до не­го.

Ис­ти­на­та го­во­ри със слън­ца­та. Мъд­рост­та го­во­ри с пла­не­ти­те. А Лю­бов­та е тол­ко­ва сниз­хо­ди­тел­на, че го­во­ри и с най-мал­ки­те, най-нез­на­чи­тел­ни­те съ­щес­т­ва.

По­не­же Ис­ти­на­та го­во­ри със слън­ца­та, въз­ви­ше­на и да­леч­на е ней­на­та цел. Ето за­що, за Ис­ти­на­та смър­т­ни­те хо­ра не мо­гат да го­во­рят. Те мо­гат да из­не­сат един факт ка­то ис­ти­на, но за Ис­ти­на­та са­ма по се­бе си, не мо­гат да го­во­рят.
Вло­жи Ис­ти­на­та в ду­ша­та си и сво­бо­да­та, ко­я­то тър­сиш, ще я при­до­би­еш.

Въз­лю­би Ис­ти­на­та! И ко­га­то си тъй си­ро­мах, че ня­маш ни пе­так в джо­ба си, знай, че има не­що, ко­е­то се­ди над вся­ка си­ро­ма­шия. То­ва е Ис­ти­на­та. Има не­що, ко­е­то се­ди над вся­ко бо­гат­с­т­во. То­ва е Ис­ти­на­та. Има не­що, ко­е­то се­ди над вся­ка власт. То­ва е Ис­ти­на­та.

Та­зи Ис­ти­на ще от­во­ри пред те­бе ве­лик прос­тор и ти ще прог­лед­неш. Ко­га­то тя дой­де у те­бе, ще нап­ра­ви ума ти све­тъл, в сър­це­то ти ще вне­се мир, а на тя­ло­то ти ще да­де си­ла и здра­ве,

Ге­рой в све­та мо­же да бъ­де са­мо он­зи, в ко­го­то жи­вее Ис­ти­на­та. Са­мо той мо­же да се жер­т­ва, и ко­га­то се по­жер­т­ва, ще вле­зе да жи­вее в ду­ши­те на хо­ра­та. За­то­ва ви каз­вам: Пре­ди всич­ко и над всич­ко - Лю­бов към Ис­ти­на­та!