Учителят говори

ЛЮБОВ

Лю­бов­та е свят, в кой­то жи­вее Бо­жес­т­ве­ни­ят Дух. Най-ве­ли­ки­ят свят, кой­то поз­на­ват мъд­ре­ци­те от всич­ки вре­ме­на и за кой­то Хрис­тос го­во­ри, е све­тът на Лю­бов­та. И ко­га­то каз­ва­ме, че Бог е Лю­бов, под­раз­би­ра­ме съ­щи­на­та, от ко­я­то всич­ко про­и­з­ли­за. От из­во­ра на Лю­бов­та са про­и­з­лез­ли и ще про­и­з­ли­зат всич­ки све­то­ве през всич­ки­те веч­нос­ти.

Всич­ко в све­та жи­вее в Лю­бов­та и чрез Лю­бов­та. Всич­ко, ко­е­то виж­да­ме: звез­д­ни все­ле­ни, слън­ца, пла­не­ти, е про­я­ва на Лю­бов­та. Це­ли­ят Кос­мос в не­го­ва­та це­ло­куп­ност, це­ли­ят фи­зи­чес­ки свят е про­я­ве­на, ма­те­ри­а­ли­зи­ра­на Лю­бов. То­ва е ве­ли­ко­то "тя­ло на Бо­га".

Вън от Лю­бов­та ние не поз­на­ва­ме Бо­га. Лю­бов­та е свър­за­на с всич­ки ор­га­нич­ни съ­щес­т­ва. Ня­ма жи­во съ­щес­т­во, ня­ма жи­ва ма­те­рия в све­та, ко­я­то да не се вли­яе по един или друг на­чин от Лю­бов­та, да не е тяс­но свър­за­на с нея.

Бог на Лю­бов­та не е са­мо вън от нас, във Все­ле­на­та, а и вът­ре в нас. Той е жи­ва­та връз­ка на всич­ко, ко­е­то е "вън" и "вът­ре".

Лю­бов­та обе­ма всич­ко в се­бе си. Са­ма по се­бе си тя е без­ко­неч­на, а всич­ки не­ща вън от нея са ко­неч­ни. И за­то­ва ние каз­ва­ме:

Веч­на е са­мо Лю­бов­та. От нея из­ти­ча жи­во­тът. Лю­бов­та е, ко­я­то но­си пъл­ния жи­вот.

Доб­ро­то ка­то плод на Лю­бов­та, се съ­дър­жа в нея. Мъд­рост­та и тя се съ­дър­жа в нея, за­що­то пред­с­та­вя фор­ми­те, чрез ко­и­то Бо­жи­я­та Лю­бов се изя­вя­ва. Ис­ти­на­та съ­що е вклю­че­на в Лю­бов­та. Тя е най-чис­ти­ят об­раз на Лю­бов­та. Прав­да­та и тя е вклю­че­на в Лю­бов­та. Ето за­що, аб­со­лют­на­та Бо­жия Лю­бов под­раз­би­ра аб­со­лют­на Прав­да. Къ­де­то ня­ма прав­да, ня­ма Лю­бов. Фи­зи­чес­ка­та стра­на на Лю­бов­та е Прав­да­та. За да се изя­ви Лю­бов­та на Зе­мя­та, неп­ре­мен­но тряб­ва да има Прав­да.

Лю­бов­та е дъл­го­тър­пе­ли­ва, ми­лос­ти­ва, но аб­со­лют­на­та Лю­бов изис­к­ва аб­со­лют­на Прав­да. И са­мо чо­век, кой­то е прос­вет­нал в Прав­да­та, мо­же да въз­п­ри­е­ме Бо­жес­т­ве­на­та Лю­бов. Хрис­тос е изя­ве­на­та Лю­бов в Прав­да­та, ко­я­то прос­вет­ва у оне­зи, ко­и­то Го лю­бят.

Лю­бов­та е са­мо за ве­ли­ки­те, сил­ни­те ду­ши. Гра­мад­на енер­гия се крие в чо­ве­ка на Лю­бов­та.

Про­пъ­ту­вай­те ця­ло­то Не­бе, ця­ла­та Все­ле­на, оби­ко­ле­те всич­ки све­то­ве, всич­ки ще ви ка­жат, че Бог е Лю­бов. И ако бих­те за­пи­та­ли един ан­гел: "Оби­ча ли ни Бог"?, той ще ви ка­же: "По­и­с­кай­те по-ско­ро от ме­не да из­гу­бя всич­ко­то си съз­на­ние, всич­ко, ко­е­то съм при­до­бил през ве­ко­ве­те, от­кол­ко­то да ви от­го­во­ря на въп­ро­са - оби­ча ли ви Бог!"

И на­и­с­ти­на, Бог не мо­же да из­ме­ни на Се­бе Си. Ако при­е­мем, че Бог мо­же да из­ме­ни на Се­бе Си, зна­чи да до­пус­нем, че има ня­как­ва вън­ш­на си­ла, ко­я­то Го ог­ра­ни­ча­ва. А то­ва е не­мис­ли­мо. Лю­бов­та е не­и­з­мен­на. Тя вся­ко­га ни оза­ря­ва.

Спом­не­те си ду­ми­те от Пи­са­ни­е­то: "Бог тол­ко­ва въз­лю­би све­та, що­то да­де Своя еди­но­ро­ден Син, за да не по­ги­не все­ки, кой­то вяр­ва в Не­го". Зна­чи Бог ка­то въз­лю­бил све­та, дал от Се­бе Си в жер­т­ва най-ху­ба­во­то, най-въз­ви­ше­но­то - своя "еди­но­ро­ден Син", за да пов­диг­не ония ду­ши, ко­и­то вяр­ват в Лю­бов­та.

И на­и­с­ти­на, мо­же да се вяр­ва са­мо в ед­но: в Лю­бов­та. Вся­ко дру­го вяр­ва­не е из­ма­ма.

Лю­бов­та стои над вся­как­ви ре­ли­гии. Лю­бов­та са­ма съз­да­ва ре­ли­ги­и­те. В Бо­жес­т­ве­ния свят ре­ли­гии ня­ма. Там съ­щес­т­ву­ва са­мо Лю­бов. Ат­мос­фе­ра­та на Бо­жес­т­ве­ния свят е Лю­бов. Там всич­ко ди­ша Лю­бов. Но по­не­же Лю­бов­та не мо­же да се про­я­ви на Зе­мя­та, за­то­ва се явя­ват ре­ли­ги­и­те. Ис­ка­те ли оба­че да из­пъл­ни­те во­ля­та Бо­жия, тряб­ва неп­ре­мен­но да за­мес­ти­те ре­ли­ги­я­та с Лю­бов­та. То­га­ва все­ки, кой­то ви оби­ча, ще бъ­де све­ще­ник и слу­жи­тел във ва­шия храм.

Ве­ли­ко­то в све­та е да поз­на­ем Бо­га ка­то Лю­бов.

Кра­со­та­та в жи­во­та е във връз­ка­та ни с Бо­га на Лю­бов­та.

Лю­бов­та съ­дър­жа в се­бе си всич­ки ус­ло­вия, всич­ки ме­то­ди, всич­ки въз­мож­нос­ти, чрез ко­и­то чо­веш­ка­та ду­ша мо­же да се раз­вие в сво­я­та пъл­но­та. Ед­нич­ка тя мо­же да про­бу­ди в нея скри­ти­те въз­мож­нос­ти. На­у­ка­та, из­кус­т­во­то не мо­гат да бъ­дат сти­му­ли за про­буж­да­не­то на чо­веш­ка­та ду­ша. Те са са­мо вре­мен­ни за­ня­тия.

Един­с­т­ве­на­та ис­тин­с­ка ра­бо­та в све­та - то­ва е на­у­ка­та за Лю­бов­та. Тя е ве­ли­ки­ят обект на поз­на­ние за ду­ша­та. За­поч­не ли чо­век с Лю­бов­та ка­то ве­ли­ка и мощ­на си­ла, ду­ша­та и ду­хът му се про­буж­дат и той вли­за в ре­а­л­на връз­ка с фи­зи­чес­кия, Ду­хов­ния и Бо­жес­т­ве­ния свят. Са­мо чрез Лю­бов­та мо­же да раз­бе­ре чо­век от­но­ше­ни­я­та, ко­и­то съ­щес­т­ву­ват меж­ду те­зи све­то­ве, как­то и сми­съ­ла на це­ло­куп­ния жи­вот.

Но ед­но не заб­ра­вяй­те: в жи­во­та на чо­ве­ка има са­мо де­сет въз­мож­нос­ти да за­поч­не с Лю­бов­та. През все­ки де­сет го­ди­ни има въз­мож­ност да за­ра­бо­ти та­зи мощ­на си­ла. Ос­та­на­ло­то вре­ме от жи­во­та на чо­ве­ка е от­ре­де­но за за­ни­ма­ние. Уло­ви ли чо­век ед­на от те­зи въз­мож­нос­ти, един от лъ­чи­те на ве­ли­ко­то слън­це, ко­е­то оза­ря­ва це­лия Кос­мос, всич­ко въз­ви­ше­но и бла­го­род­но в ду­ша­та му ще за­поч­не да цъф­ти, да връз­ва и да зрее. Пло­до­ве­те на ду­ша­та уз­ря­ват са­мо под лъ­чи­те на то­ва слън­це.

Ко­га­то проб­лес­не пър­ви­ят лъч на Лю­бов­та, вие ще усе­ти­те в ду­ша­та си та­ко­ва не­о­пи­су­е­мо бла­жен­с­т­во, та­ка­ва свет­ли­на, та­къв мо­щен под­тик във ва­шия ум, та­къв стре­меж във ва­ша­та во­ля, че всич­ки преч­ки в све­та ще поч­нат да се то­пят. Ня­кол­ко ми­га пре­жи­ве­ни в Бо­жес­т­ве­на­та Лю­бов стру­ват мно­го по­ве­че от хи­ля­ди го­ди­ни обик­но­вен чо­веш­ки жи­вот, пре­ка­ран всред най-го­ле­ми удо­вол­с­т­вия и нас­ла­ди.

Ка­то оби­ча­ме, ние тър­сим Бо­га. Ние тряб­ва да лю­бим Бо­га, за да Го въз­п­ри­е­мем и опи­та­ме. А щом Го въз­п­ри­е­мем, ние опит­ва­ме Не­го­ва­та мъд­рост. Ка­за­но е в Пи­са­ни­е­то: "Да въз­лю­биш Бо­га с всич­ко­то си сър­це, с всич­ка­та си ду­ша, с всич­кия си ум и с всич­ка­та си си­ла. И да въз­лю­биш ближ­ния си ка­то се­бе си". То­ва е един-ед­ни­чък за­кон, кой­то се про­я­вя­ва в три свя­та. Лю­бов към Бо­га - ти си в Бо­жес­т­ве­ния свят. Лю­бов към се­бе си, към сво­я­та ду­ша - ти си в Ду­хов­ния свят. Лю­бов към ближ­ни­те си - ти си на фи­зи­чес­кия свят. При­ло­жи ли чо­век те­зи за­ко­ни, ня­ма да има си­ла в све­та, ко­я­то да му се про­ти­ви, ня­ма да има ми­съл, ко­я­то да не му се под­чи­ни и да не дой­де да пос­лу­жи на не­го­вия иде­ал.

Пом­не­те оба­че ед­на ве­ли­ка ис­ти­на: Са­мо Бог лю­би, за­що­то Бог е Лю­бов. Ня­ма чо­век, кой­то сам по се­бе си да мо­же да лю­би. Чо­век мо­же да бъ­де са­мо про­вод­ник на Лю­бов­та, но да лю­би от са­мо се­бе си - не мо­же. Да ис­каш да те оби­ча ня­кой, ще ре­че да ис­каш Бог да те лю­би. Бог, за да про­я­ви Лю­бов­та Си към те­бе на Зе­мя­та, тряб­ва да из­бе­ре ня­кой чо­век ка­то про­вод­ник и чрез не­го да ти се изя­ви. Ако на Зе­мя­та има са­мо един чо­век, кой­то те оби­ча, то е дос­та­тъч­но.

Лю­бов­та в Бо­жес­т­вен сми­съл е ра­зум­на про­я­ва меж­ду две въз­ви­ше­ни ду­ши, ко­и­то сто­ят на ед­нак­во рав­ни­ще и по ум, и по сър­це, и по стре­ме­жи - ду­ши ед­нак­во бла­го­род­ни, ед­нак­во пов­диг­на­ти ду­хов­но. Са­мо та­ки­ва две ду­ши мо­гат да се раз­би­рат. И то­га­ва Лю­бов­та меж­ду те­зи две ду­ши е ка­то му­зи­ка. За­що­то са­мо два­ма ис­тин­с­ки вир­ту­о­зи мо­гат да сви­рят за­е­д­но.

Вие чес­то пи­та­те: "Кой ни оби­ча?" В при­със­т­ви­е­то на он­зи чо­век, кой­то ви оби­ча по Бо­жес­т­вен на­чин, как­ва­то и скръб да има­те, как­во­то и ра­зо­ча­ро­ва­ние да пре­жи­вя­ва­те, те ми­гом ще из­чез­нат. На вас ще ви олек­не и прос­вет­не.

Лю­бов­та се от­ли­ча­ва със след­но­то чув­с­т­во: Ко­га­то чо­век обик­не ня­ко­го, той му съ­чув­с­т­ва и се от­на­ся с не­го та­ка, как­то се от­на­ся към се­бе си. Не се ли про­я­ви то­ва чув­с­т­во, Лю­бов­та на де­ло не се про­я­вя­ва. От Лю­бов­та про­и­з­ти­ча и чув­с­т­во­то на про­ща­ва­не­то. Са­мо Лю­бов­та про­ща­ва.

Ис­тин­с­ка­та Лю­бов е по-сил­на от смърт­та. Кой­то лю­би, не уми­ра. Лю­бов­та но­си без­с­мър­тие. Хо­ра­та уми­рат от без­лю­бие.

Ако ед­на май­ка има сил­на и не­по­ко­ле­би­ма Лю­бов към де­ца­та си, смърт­та не мо­же да й ги от­не­ме. Не са­мо смърт­та - ни­коя си­ла в све­та не е в със­то­я­ние да раз­лъ­чи две съ­щес­т­ва, ко­и­то Лю­бов­та е съ­е­ди­ни­ла. Лю­бов­та об­ра­зу­ва най-ус­той­чи­ви­те съ­е­ди­не­ния в жи­во­та. И ко­га­то две ду­ши об­ра­зу­ват ед­но та­ко­ва ус­той­чи­во съ­е­ди­не­ние чрез си­ла­та на Лю­бов­та, те об­ра­зу­ват ед­на двой­но по-мощ­на и по-свет­ла ду­ша с две съз­на­ния. Те­зи две ду­ши ка­то срещ­нат дру­ги две ду­ши, съ­е­ди­не­ни по то­зи на­чин, се свър­з­ват с тях и об­ра­зу­ват ед­на още по-мощ­на ду­ша. Та­ка про­дъл­жа­ва то­зи Бо­жес­т­вен про­цес на Лю­бов­та, кой­то един­с­т­вен е в със­то­я­ние да об­ра­зу­ва ус­той­чи­ви, не­раз­лъч­ни съ­е­ди­не­ния меж­ду ду­ши­те.По то­зи на­чин в Бо­жес­т­ве­на­та Лю­бов всич­ки ду­ши се съ­е­ди­ня­ват в ед­но ця­ло, та­ка мощ­но, та­ка ус­той­чи­во, че ни­как­ва си­ла в све­та не е в със­то­я­ние да раз­къ­са не­раз­рив­ни­те му връз­ки. В то­ва ця­ло вся­ка ду­ша жи­вее в дру­ги­те ду­ши и те жи­ве­ят в нея. Та­ка се осъ­щес­т­вя­ва един­с­т­во­то в мно­жес­т­во­то и мно­жес­т­во­то в един­с­т­во­то.

Спа­се­ни­е­то на чо­ве­ка за­ви­си из­к­лю­чи­тел­но от Лю­бов­та. И ко­га­то Лю­бов­та се про­я­ви в чо­ве­ка, той да­же да е пад­нал, мо­же вед­на­га да се пов­диг­не над ус­ло­ви­я­та. Щас­ти­е­то на чо­ве­ка за­ви­си пак от нея. В щас­ти­е­то чо­век из­пит­ва раз­ши­ре­ние и пъл­но­та, бла­го­да­ре­ние на Лю­бов­та, ко­я­то го е по­се­ти­ла. То­га­ва чо­век чу­ва гла­са на всич­ки жи­ви съ­щес­т­ва и чув­с­т­ва пул­са на об­щия жи­вот. За­що­то Лю­бов­та е ко­лек­тив­на про­я­ва на всич­ки ра­зум­ни съ­щес­т­ва, ко­и­то са за­вър­ши­ли сво­е­то раз­ви­тие и са ста­на­ли ед­но с Бо­га. Лю­бов­та на ед­но от те­зи съ­щес­т­ва е ко­лек­тив­на­та Лю­бов на всич­ки. И ако лю­бов­та на ед­но съ­щес­т­во не е ко­лек­тив­на про­я­ва на всич­ки ра­зум­ни съ­щес­т­ва, тя не е Лю­бов.

Ето за­що, вис­ша­та, идей­на Лю­бов се про­я­вя­ва в Лю­бов към всич­ки хо­ра, без те да по­до­зи­рат ней­ния из­точ­ник. Да лю­биш хо­ра­та, до­ри и ко­га­то те не­на­виж­дат и ти мис­лят зло­то; да им слу­жиш пос­то­ян­но, без те да зна­ят то­ва - то­ва ще ре­че идей­на Лю­бов, то­ва ще ре­че слу­же­не на Бо­га. За­що­то то­ва е ед­на от ос­нов­ни­те чер­ти на Бо­жес­т­ве­на­та Лю­бов - тя иде към нас не­за­ви­си­мо от то­ва да­ли сме греш­ни, или не.

Ма­ги­чес­ка си­ла се крие в Лю­бов­та. Тя е ключ, с кой­то всич­ко зат­во­ре­но се от­ва­ря. Лю­бов­та си има свое све­ще­но име - за­гу­бе­на­та ма­ги­чес­ка ду­ма, ко­я­то тър­сят ка­ба­лис­ти­те от всич­ки вре­ме­на. Све­ще­но­то име на Лю­бов­та, то­ва е ма­ги­чес­кия ключ на без­с­мър­т­ния жи­вот. Чрез не­го всич­ки от­ри­ца­тел­ни енер­гии се прев­ръ­щат в по­ло­жи­тел­ни. С не­го чо­век мо­же всич­ко да нап­ра­ви. За­то­ва се каз­ва, че за Лю­бов­та всич­ко е въз­мож­но.

Един­с­т­ве­на­та си­ла, ко­я­то мо­же ма­ги­чес­ки да пре­у­с­т­рои ця­ло­то съ­щес­т­во на чо­ве­ка, е Лю­бов­та. И тя тряб­ва да про­ник­не нав­ся­къ­де у не­го, да про­ник­не в най-мал­ки­те гън­ки на не­го­ва­та ду­ша, за да го пре­о­б­ра­зи. Лю­бов­та тряб­ва да из­пъл­ни чо­веш­кия дух. Тя тряб­ва да се про­я­ви пъл­но, съ­вър­ше­но, без­г­ра­нич­но в чо­веш­ка­та ду­ша. Тя тряб­ва да пре­бъд­ва и в сър­це­то по съ­щи­на и съ­дър­жа­ние. Тя тряб­ва да дейс­т­ва и в ума ка­то сък­ро­ве­на си­ла.

Че­ти­ри са про­я­ви­те на Лю­бов­та в чо­ве­ка. Тя дейс­т­ва:

ка­то стре­меж в сър­це­то,

ка­то чув­с­т­во в ду­ша­та,

ка­то си­ла в ума,

ка­то прин­цип в ду­ха.

А то­ва е це­ли­ят ци­къл на раз­ви­тие от на­ча­ло до край.

Лю­бов­та ка­то стре­меж се дви­жи към цен­тъ­ра на Зе­мя­та. То­ва са ко­ре­ни­те на Лю­бов­та.

Лю­бов­та ка­то чув­с­т­во се дви­жи към Слън­це­то - то­ва са кло­ни­ща­та.

Лю­бов­та ка­то си­ла се про­я­вя­ва са­мо у ге­ни­и­те и све­ти­и­те. Тя се про­я­вя­ва у всич­ки оне­зи, ко­и­то се жер­т­ват за ед­на Бо­жес­т­ве­на ка­у­за. Са­мо­по­жер­т­ву­ва­ни­е­то спа­да към Лю­бов­та ка­то си­ла. Са­мо чо­век, кой­то има ум, мо­же да осъ­щес­т­ви Лю­бов­та ка­то си­ла.

Лю­бов­та ка­то прин­цип се­га вли­за в све­та. Тя об­г­ръ­ща всич­ко. До Лю­бов­та ка­то си­ла има и прив­ли­ча­не, и от­б­лъс­к­ва­не, има про­ти­во­ре­чия. В Лю­бов­та ка­то прин­цип, всич­ки про­ти­во­ре­чия из­чез­ват.

Чо­век тряб­ва да ми­не през всич­ки сте­пе­ни на Лю­бов­та. Той тряб­ва да ми­не през Лю­бов­та ка­то стре­меж - през ней­ни­те ко­ре­ни, тряб­ва да ми­не през Лю­бов­та ка­то чув­с­т­во - през ней­ни­те кло­ни, тряб­ва да ми­не през Лю­бов­та ка­то си­ла - през ней­ни­те цве­то­ве и да вле­зе в Лю­бов­та ка­то прин­цип - да опи­та Бо­жес­т­ве­ния плод на Лю­бов­та.

До­ка­то Лю­бов­та не вле­зе в све­та, той ня­ма да се пре­о­б­ра­зи. Тя е ве­лик огън, кой­то вна­ся жи­вот. Но ня­ма по-страш­на си­ла от Лю­бов­та за оне­зи, ко­и­то са в дис­хар­мо­ния с нея. За тях нас­тъп­ват то­га­ва ад­с­ки тер­за­ния. Огъ­нят на Лю­бов­та, ка­то ед­на ве­ли­ка въл­на, ид­ва се­га в све­та. Той ще раз­то­пи всич­ко оно­ва, ко­е­то не мо­же да из­дър­жи вис­ши­те треп­те­ния на Лю­бов­та.

Ко­га­то Лю­бов­та не се въз­п­ри­е­ме пра­вил­но, ней­ни­те слад­ки со­ко­ве, от дейс­т­ви­е­то на един осо­бен род ас­т­рал­ни фер­мен­ти, се прев­ръ­щат в осо­бен род ви­но. От то­ва ви­но хо­ра­та се упо­я­ват, ко­га­то в тях се за­ро­ди стре­ме­жът на Лю­бов­та и вър­шат хи­ля­ди гре­хо­ве и прес­тъп­ле­ния.

Но ти, кой­то мис­лиш, раз­ли­ча­вай то­ва ви­но на чо­веш­ка­та лю­бов, об­ра­зу­ва­но от­пос­ле, от слад­ки­те со­ко­ве на Лю­бов­та!

Спус­ни се сме­ло в ко­ре­ни­те на Лю­бов­та!

Раз­п­рос­т­ри се ши­ро­ко в ней­ни­те кло­ни!

Цъф­ни ка­то цвят на Лю­бов­та!

За­вър­жи ка­то плод на Лю­бов­та!

И ко­га­то въз­ле­зеш в све­та, къ­де­то зре­ят ней­ни­те пло­до­ве, ще за­пе­еш пе­сен­та на чо­ве­ка, кой­то е из­вър­вял ве­ли­кия кръг на Лю­бов­та - от ко­ре­ни­те до пло­да. Чуй та­зи пе­сен!

Бог е Лю­бов,

веч­на, без­г­ра­нич­на,

пъл­на с жи­вот -

жи­вот на бла­гия

Бо­жи Дух,

Дух на свя­тост­та,

Дух на бла­гост­та,

Дух на пъ­лен мир и ра­дост

за вся­ка ду­ша.
И ще чу­еш от­зи­ва на лю­бе­щи­те ду­ши:
"Ний ще хо­дим в тоя път на Свет­ли­на­та,

в ко­я­то ца­ру­ва

Бо­жи­я­та Лю­бов".