Учителят говори

БОГ

Има Един, кой­то се про­я­вя­ва ка­то Лю­бов, ка­то Мъд­рост и ка­то Ис­ти­на. Има Един!

И ця­ла­та Жи­ва При­ро­да го­во­ри за то­зи Еди­ния, Ве­ли­кия. На­ри­чат го Бог, Гос­под, Отец.

Той из­пъл­ва всич­ко, из­пъл­ва ця­ло­то Би­тие, всич­ки све­то­ве, всич­ки слън­че­ви сис­те­ми и все пак ос­та­ва неп­ро­я­вен. И в ця­ла­та веч­ност Той не мо­же на­пъл­но да се про­я­ви. В нея ня­ма всич­ки фор­ми, чрез ко­и­то Той би мо­гъл на­пъл­но да се про­я­ви.

Сам по Се­бе Си Аб­со­лют­ни­ят, Не­пос­ти­жи­ми­ят е без фор­ма. Той е "ни­що". Но то­ва "ни­що" съ­дър­жа всич­ко в Се­бе Си. Ог­ра­ни­ча­ва се, без да се ог­ра­ни­чи. Сма­ля­ва се, без да се сма­ли. Съз­да­ва, но ни­ко­га не се из­то­ща­ва. Про­я­вя­ва се във всич­ко, но сам Той не е в про­я­ве­но­то. Кре­пи всич­ко - и от­вът­ре, и от­вън, но сам Той не взи­ма учас­тие в ни­що.

Упо­до­бя­ва­ме Го на Свет­ли­на, на Ра­зум - Ло­гос. Но сам по Се­бе Си Той не е ни Свет­ли­на, ни Ра­зум. Свет­ли­на, Ра­зум - то­ва са Не­го­ви про­я­ви. Бог не при­със­т­ва по един ма­те­ри­а­лен на­чин в све­та. И на­и­с­ти­на, ко­га­то един ху­дож­ник на­ри­су­ва ед­на кар­ти­на, той в кар­ти­на­та ли е? Ко­га­то един ва­я­тел из­вае ед­на ста­туя, той в ста­ту­я­та ли е? Ала ко­га­то Ве­ли­ки­ят Не­поз­нат ни се изя­вя­ва, Той ни се изя­вя­ва ка­то Свет­ли­на без сен­ки, Жи­вот без пре­къс­ва­не, Лю­бов без про­ме­ни, Зна­ние без греш­ки, Сво­бо­да без ог­ра­ни­че­ния.

И ко­га­то каз­ва­ме, че Бог е Лю­бов, ние под­раз­би­ра­ме ед­но изяв­ле­ние на Бо­га. За­то­ва, къ­де­то е Лю­бов­та, къ­де­то е доб­ро­то, ко­е­то е не­ин плод, там Бог се про­я­вя­ва. Го­во­рим ли за Бо­га ка­то Лю­бов, ние под­раз­би­ра­ме оно­ва Съ­щес­т­во, от Ко­е­то про­и­з­ти­ча всич­ки­ят жи­вот във Все­ле­на­та и ко­е­то свър­з­ва всич­ки жи­ви ду­ши в ед­но ця­ло, без то да се из­ме­ни.

Има са­мо ед­но съ­щес­т­во в све­та, аб­со­лют­но доб­ро в пъл­ния сми­съл на ду­ма­та - то­ва е Бог. Той вся­ко­га е благ. В то­ва със­то­я­ние на бла­гост, у Бо­га ня­ма аб­со­лют­но ни­как­во же­ла­ние да сто­ри и най-мал­ко­то зло, ко­му­то и да е. И пок­рай най-мал­ка­та му­ши­ца да "ми­не" Гос­под, Той ще й се ус­мих­не и ще й да­де всич­ки ус­ло­вия за жи­вот и раз­ви­тие.

Бог ни­ко­го не съ­ди. Той ни­ко­го не въз­пи­ра, ни­ко­го не ог­ра­ни­ча­ва. Кра­си­во­то у Бо­га е то­ва, че Той пом­ни са­мо доб­ро­то, ко­е­то сме нап­ра­ви­ли. Зло­то Той не пом­ни. Бог ос­та­вя всич­ки съ­щес­т­ва аб­со­лют­но сво­бод­ни. Той ни­ко­га до­се­га не е ка­зал на ни­кое съ­щес­т­во във Все­ле­на­та, кол­ко­то и мал­ко да е то: "Нап­ра­ви то­ва!" или "Слу­жи Ми!" Той му по­каз­ва пъ­тя, но го ос­та­вя сво­бод­но, са­мо да нап­ра­ви своя из­бор - да из­вър­ши оно­ва, ко­е­то то счи­та за доб­ро.

И на­и­с­ти­на, как­во се пол­з­ва Бог, ако Го по­чи­та­ме, ако Му слу­жим? Той пол­з­ва ли се от то­ва? Зна­ние мо­жем ли да Му да­дем? - Не, Той всич­ко знае. Си­ла мо­жем ли да Му да­дем? - Не, Той е най-сил­ни­ят. Всич­ко мо­же да пре­ми­не, всич­ко мо­же да се раз­к­ла­ти, но Той ни­ко­га не се по­ко­ле­ба­ва. Един­с­т­ве­но­то не­що, с ко­е­то ние прив­ли­ча­ме Бо­га, то е на­ша­та не­мощ, на­ша­та ни­ще­та. Ко­га­то Той ни гле­да та­ка дреб­ни, та­ка стра­да­щи и не­ве­жи, у Не­го, във ве­ли­чи­е­то Му се за­раж­да ед­но же­ла­ние да спус­не ръ­ка­та Си и да ни ка­же: "На­го­ре се­га!" Стре­ме­жът на Бо­га е да ни ос­во­бо­ди, да ни очис­ти, да прос­ве­ти умо­ве­те ни, да об­ла­го­ро­ди сър­ца­та ни, да вне­се в ду­ши­те ни она­зи свет­ли­на, чрез ко­я­то да поз­на­ем, че Той е Лю­бов.

В Бо­жи­е­то сър­це има не­що ве­ли­ко. Той е, Кой­то въз­ди­га це­ли на­ро­ди, как­то и от­дел­ни ин­ди­ви­ди. Всич­ки бла­га се дъл­жат на Не­го - и зна­ние, и мъд­рост, и ис­ти­на, и сво­бо­да. Всич­ки ве­ли­ки хо­ра, Той ги е въз­диг­нал. И те пред­с­та­вят един под­тик на Бо­жия Дух. Бог е, Кой­то ис­ка чрез тях да вне­се Лю­бов­та, Мъд­рост­та и Ис­ти­на­та в све­та. А в Бо­жи­я­та Лю­бов, Мъд­рост и Ис­ти­на се зак­лю­ча­ва Це­ло­куп­ния Жи­вот през ця­ла­та Веч­ност, как­то и бла­го­то на всич­ки ду­ши. Щом Лю­бов­та, Мъд­рост­та и Ис­ти­на­та се про­я­вят, Бо­жи­ят Дух при­със­т­ва меж­ду хо­ра­та и то­га­ва жи­во­тът се про­я­вя­ва в сво­я­та ре­а­л­на съ­щи­на.

Чо­век тряб­ва да знае, че има са­мо един Бог и ед­на Лю­бов, ед­на Мъд­рост и ед­но зна­ние, ед­на Ис­ти­на и ед­на сво­бо­да, ед­на Прав­да и ед­на аб­со­лют­на мяр­ка, ед­на Доб­ро­де­тел и един из­вор на бла­га за всич­ки. Вън от те­зи еди­ни­ци мер­ки, ня­ма дру­го ме­ри­ло за ве­ли­ка­та ре­а­л­ност. А ре­а­л­но е са­мо то­ва, ко­е­то при­над­ле­жи на Еди­ния, жи­вия Бог.

Мно­зи­на оба­че пи­тат: "Съ­щес­т­ву­ва ли Бог и ако съ­щес­т­ву­ва - къ­де е Той?" Ця­ла­та Все­ле­на пред­с­тав­ля­ва "Гра­дът Бо­жи", къ­де­то Бог оби­та­ва. Не­го­во­то съз­на­ние, Не­го­ви­ят ум е тъй ве­лик, че об­х­ва­ща и най-мал­ки­те съ­щес­т­ва и уреж­да жи­во­та им.

Всич­ки ан­ге­ли, всич­ки ве­ли­ки съ­щес­т­ва, ко­и­то са жи­ве­ли ми­ли­о­ни го­ди­ни пре­ди нас на Зе­мя­та, зна­ят що е Бог. Те зас­та­ват със све­щен тре­пет пред то­ва ве­ли­ко Съ­щес­т­во, от чи­е­то сър­це из­ти­ча Лю­бов­та, ко­я­то пов­ди­га и кре­пи це­лия Кос­мос. И ако ги по­пи­та­те: Къ­де е и що е Бог? - Те ще ви от­го­во­рят на ваш език:

"Ня­ма съ­щес­т­во, ко­е­то да е по-бли­зо до вас от Бо­га. Ня­ма съ­щес­т­во, ко­е­то да има по-бу­ден ум, по-от­зив­чи­во сър­це и по-мощ­на во­ля, за ко­я­то ня­ма ни­що не­въз­мож­но. Ня­ма съ­щес­т­во по-бла­го­род­но, по-свя­то, по-чис­то, по-мъд­ро, по-сил­но, по-мо­гъ­що от Бо­га. Нав­ся­къ­де е Той. И на Не­бе­то - във всич­ки­те слън­ца, и на Зе­мя­та, зад всич­ко: и зад въз­ду­ха, и зад во­да­та, и зад ка­мъ­ни­те, и зад рас­те­ни­я­та, и зад жи­вот­ни­те, и зад чо­ве­ци­те. Ня­ма ни­що на све­та, зад ко­е­то да не е Бог."

Всич­ко, ко­е­то е в нас и вън от нас, всич­ко, ко­е­то ни за­о­би­ка­ля, пред­с­та­вя фон, зад кой­то се крие Бог ка­то Ве­лик ху­дож­ник. Той е дъл­бо­ко скрит, за­що­то ис­ка да ни ос­та­ви сво­бод­ни.

И по­не­же Бог е та­ка дъл­бо­ко скрит, за­то­ва хо­ра­та пос­то­ян­но Го тър­сят от­вън и ис­кат по вън­шен път да се до­бе­рат до Не­го, да до­ка­жат съ­щес­т­ву­ва­не­то му. Бог оба­че не е ед­на съ­щи­на, ко­я­то мо­же да се до­каз­ва. Да ис­ка­ме да до­каз­ва­ме съ­щес­т­ву­ва­не­то на Бо­га, зна­чи всъщ­ност да твър­дим, че ня­ма Бог. Вся­ко до­ка­за­тел­с­т­во за съ­щес­т­ву­ва­ни­е­то на Бо­га е един ме­ха­ни­чен про­цес. Ис­ка ли чо­век до­ка­за­тел­с­т­ва за съ­щес­т­ву­ва­ни­е­то на Бо­га, той е пре­къс­нал - в съз­на­ни­е­то си, сво­я­та връз­ка с Не­го. Въз­с­та­но­ви ли се та­зи връз­ка, жи­во­тът за­поч­ва неп­ре­къс­на­то да те­че от Бо­га към чо­ве­ка и от чо­ве­ка към Бо­га. В ума, сър­це­то и во­ля­та на чо­ве­ка има то­га­ва един неп­рес­та­нен при­лив от Бо­жес­т­ве­но­то съз­на­ние. И то­га­ва прес­та­ват всич­ки оне­зи праз­ни и не­ле­пи въп­ро­си: Има ли Бог, ня­ма ли Бог? Оби­ча ли ни Бог, или ни е заб­ра­вил?

За­що­то Лю­бов­та към Бо­га, от ко­я­то про­и­з­ти­ча жи­ва­та връз­ка меж­ду Не­го и чо­ве­ка, е мис­ти­чен, вът­ре­шен опит, кой­то се про­я­вя­ва в най-раз­лич­ни фор­ми и сте­пе­ни. Ма­ги­чес­ка­та си­ла на то­зи опит се крие в он­зи мо­мент, ко­га­то чо­век от­п­ра­ви ума си, сър­це­то си, ду­ша­та си и ду­ха си към то­ва веч­но На­ча­ло без ни­как­во ко­ле­ба­ние, без ни­как­во съм­не­ние. Дой­де ли до то­зи мо­мент, чо­век всич­ко мо­же да пос­тиг­не. Са­мо то­га­ва той мо­же да раз­бе­ре сми­съ­ла на жи­во­та. За­що­то са­мо Бог мо­же да му раз­к­рие то­зи сми­съл. И то­га­ва чо­век ще раз­бе­ре, че той се е ро­дил, за да лю­би Бо­га и да за­пе­ча­та жи­во­та си с та­зи Лю­бов, а не да бъ­де слу­га на чо­веш­ки раз­би­ра­ния. А то­ва му на­шеп­ва и не­го­ва­та ду­ша. За­що­то - не заб­ра­вяй­те то­ва, - въз­лю­бе­ни­ят на чо­веш­ка­та ду­ша, то­ва е са­мо Бог. Ето за­що, аз на­ри­чам чо­век са­мо он­зи, кой­то е въз­лю­бил Бо­га. Мо­мен­тът, в кой­то той се е са­мо­о­п­ре­де­лил и е въз­лю­бил Бо­га, го оп­ре­де­ля ка­то чо­век. Та­къв чо­век прив­ли­ча вни­ма­ни­е­то на всич­ки доб­ри и ра­зум­ни хо­ра, и те каз­ват: "Днес ста­на не­що Бо­жес­т­ве­но."

Да въз­лю­би чо­век Бо­га, то­ва е най-слав­ни­ят мо­мент в не­го­вия жи­вот. То­ва зна­чи да цъф­не и да раз­на­ся на­да­леч сво­е­то бла­го­у­ха­ние. То­ва зна­чи да бли­ка пос­то­ян­но ка­то из­вор, кой­то знае да да­ва. При то­ва със­то­я­ние всич­ки ра­зум­ни же­ла­ния на чо­ве­ка са пос­ти­жи­ми. Са­мо то­га­ва чо­век ста­ва ис­тин­с­ки сво­бо­ден. Той има она­зи сво­бо­да, ко­я­то Ис­ти­на­та но­си. А под Ис­ти­на ние под­раз­би­ра­ме она­зи връз­ка, ко­я­то Бог е съз­дал меж­ду Се­бе Си и нас. Вън от то­ва ня­ма ни­как­ва сво­бо­да. Съв­ре­мен­ни­те хо­ра, ко­и­то са из­гу­би­ли връз­ка­та си с Бо­га, си въ­о­б­ра­зя­ват, че мо­гат да вър­шат, как­во­то ис­кат; те до­ри си мис­лят, че имат пра­во да кри­ти­ку­ват и Бо­га. И с пра­во би мог­ло да се ка­же, че ня­ма дру­го съ­щес­т­во, ко­е­то да е по­нес­ло по-го­ле­ми по­ру­га­ния от Бо­га. Но Той - ка­за­но на чо­веш­ки език - до­ри и веж­ди­те Си не е на­въ­сил. Той гле­да ти­хо и спо­кой­но в си­я­ни­е­то на не­и­з­мен­на­та Си бла­гост.

Са­мо кой­то жи­вее в то­зи съ­щес­т­вен, не­и­з­ме­нен свят, къ­де­то Бог жи­вее, са­мо кой­то слу­жи на Бо­га и раз­би­ра не­го­ви­те по­ве­ле­ния и за­ко­ни, са­мо той е сво­бо­ден и са­мо той има "сво­бод­на во­ля."

Ед­но пом­не­те:

Един­с­т­ве­но­то съ­щес­т­во, ко­е­то ни лю­би, е Бог. И ко­га­то стра­да­ме, и ко­га­то се рад­ва­ме, Той е съ­щи­ят. И в стра­да­ни­я­та, и в ра­дос­ти­те Бог е, кой­то ни го­во­ри.

Дру­го не заб­ра­вяй­те! За да мо­же­те да по­пи­та­те, що е Бог, вие тряб­ва да сте учи­ли не ед­на, а мно­го веч­нос­ти. И след ка­то сте свър­ши­ли всич­ки­те си на­у­ки на Не­бе­то и на Зе­мя­та, са­мо то­га­ва ще има­те пра­во да за­да­де­те то­зи въп­рос. И зна­е­те ли, що ще ви от­го­во­рят? Яс­но и прос­то: "Бог е Лю­бов, ко­я­то тряб­ва да опи­та­те вът­ре в се­бе си."

Ала пре­ди то­ва, до­ка­то се лу­та­те за до­ка­за­тел­с­т­ва на Ве­ли­ка­та Ре­а­л­ност, пом­не­те те­зи прос­ти ис­ти­ни:

По­пи­таш ли се, къ­де е Бог, знай: къ­де­то има жи­вот, къ­де­то има ми­съл, къ­де­то има чув­с­т­во - там е Бог.

Усъмниш ли се в Бо­га, знай, че в се­бе си се усъмнил. За­що­то в Бо­га про­ме­ни и из­ме­ни ня­ма, об­рат­ни про­це­си не съ­щес­т­ву­ват. В Лю­бов­та на Бо­га не съ­щес­т­ву­ват аб­со­лют­но ни­как­ви из­к­лю­че­ния.

Ето за­що, къ­де­то и да оти­деш, в как­во­то и по­ло­же­ние да из­пад­неш, във всич­ко мо­жеш да се усъмниш, но в Бо­га - ни­ко­га! Знай, че Той е нав­ся­къ­де и при­зо­веш ли Го, ще ти по­мог­не!

Чу­еш ли хо­ра­та да каз­ват, че не вяр­ват в Бо­га, взри се и ще ви­диш - те са­ми се­бе си смя­тат за бо­жес­т­ва. Не слу­жи на та­ки­ва бо­жес­т­ва!

Дру­го пом­ни: Къ­де­то има сми­съл, там е Бог. Къ­де­то ня­ма сми­съл, там Бог от­със­т­ва. А къ­де­то Бог от­със­т­ва, там е "адът".

Пи­таш, ко­га чо­век е до­бър? Мо­мен­та, в кой­то Бог се про­я­вя­ва у не­го, чо­ве­кът е до­бър. Мо­мен­ти­те, в ко­и­то Бог не се про­я­вя­ва, чо­ве­кът е лош. Дой­де ли Бог в чо­ве­ка, той ста­ва ра­дос­тен и ве­сел, го­тов за вся­ко слу­же­ние. От­ка­же ли се да слу­жи на Бо­га, Той го на­пус­ка.

Пи­тай­те се, не да­ли Бог ви лю­би - Той от пър­вия до пос­лед­ния ден не е прес­та­нал да ви лю­би, а вие лю­би­те ли Бо­га?

И опит­вай­те Лю­бов­та си с ед­нич­ка­та си­гур­на мяр­ка: що е по-сил­но у вас, ва­ши­те же­ла­ния ли, или Лю­бов­та ви към Бо­га?

Ако Лю­бов­та ви към Бо­га е по-сил­на, на прав път сте. Ако оба­че Лю­бов­та ви към Бо­га е по-сла­ба, от­кол­ко­то же­ла­ни­я­та ви, то­га­ва стра­да­ни­я­та и про­ти­во­ре­чи­я­та в жи­во­та ви ня­ма да прес­та­нат.

Ако чо­век има Бо­жи­я­та Лю­бов в се­бе си, как­во­то и да му се слу­чи, всич­ко ще се пре­вър­не в доб­ро. Ня­ма ли та­зи Лю­бов, то­га­ва пъ­тят му е дъ­лъг, тру­ден и же­ла­ни­я­та - не­пос­ти­жи­ми.

Пъ­тят към Бо­га се на­ми­ра в съ­вър­шен­с­т­во­то. Съ­вър­ше­ни­ят чо­век има са­мо ед­на идея - към Бо­га! Без съ­вър­шен­с­т­во, Бог ос­та­ва не­по­ня­тен за нас. Щом чо­век се стре­ми към съ­вър­шен­с­т­во, той ще поз­нае Бо­га ка­то Лю­бов. И то­га­ва той ще чув­с­т­ва пул­са на всич­ки жи­ви съ­щес­т­ва в све­та. А ня­ма по-го­ля­мо бла­жен­с­т­во от то­ва да чув­с­т­ва чо­век то­зи пулс. То­га­ва чо­век ще раз­бе­ре ве­ли­кия сми­съл на оне­зи вър­хов­ни ду­ми, ко­и­то Хрис­тос е из­ре­къл: "Аз жи­вея в Бо­га, и Бог жи­вее в Ме­не." "Аз жи­вея в Бо­га", то­ва под­раз­би­ра, че Бог е "от­вън". "Бог жи­вее в Ме­не", то­ва под­раз­би­ра, че Бог е "вът­ре", а аз, чо­ве­кът, съм "от­вън". Ето за­що, ко­га­то Бог е вът­ре в те­бе, не Го ог­ра­ни­ча­вай. Дай му аб­со­лют­на сво­бо­да вът­ре в теб, за да ти да­де и Той аб­со­лют­на сво­бо­да у Се­бе Си. "Дя­во­лът" - то­ва е съ­щес­т­во, ко­е­то е ог­ра­ни­чи­ло Бо­га в се­бе си, и за­то­ва Бог го е ог­ра­ни­чил от­вън.

Дай аб­со­лют­на сво­бо­да на Бо­га в се­бе си. И то­га­ва пред те­бе ще се раз­к­рие един не­о­бя­тен свят.