Университетско издателство „Епископ Константин Преславски“ Шумен, 2017 Научен редактор

• 
  Последици от революцията
  

Въпреки това, революцията е факт, Русия се променя, хората се променят, институциите се променят.

• 
  В страната за първи път има избори, партии, парламент, макар и със своите руски специфики.
  
• 
  Селяните се отърсват от вековната си заблуда за царя като техен закрилник, бащица, отменени са откупните плащания, сложен е край на общината, увеличава се свободата им за придвижване.
  
• 
  Работниците се консолидират като съсловие, което ще се бори за правата си. Подобрява се начинът им на живот – повече права, по-високи заплати, намален работен ден.
  
• 
  Партиите се обособяват, намират мястото си в политическия спектър, намират социалната си база и партньори. Поставя се началото на многопартийната система в Русия.
  
• 
  Буржоазията получава повече възможности за участие в политическия живот на страната.
  
• 
  В Русия за първи път се свиква Държавна дума.
  

Разбира се, трябва да направим уговорката, че всичко това е отново в рамките на режима, наложен от самодържавието. Монархът си запазва и правото да отнеме тези права, когато сметне за необходимо. Въпреки огромните промени социалният въпрос не е решен, голяма част от населението продължава да живее на ръба на оцеляването. А нерешените проблеми означават, че нова революция не е изключена.

За много от участниците в революцията, а и за подкрепящите левите партии тя няма успех. Демократичните сили са сломени, интелигенцията – разочарована. Но по-големият удар пада върху самодържавието, Николай II се проваля, за него 17 октомври не е либерален акт, а провал, край на мощта на империята. Самодържавието не извлича необходимите уроци от революцията, но все пак след 1907 г. то запазва шанс за промяна, двата взаимносвързани процеса в Русия – реформаторският и революционният, все още работят и се балансират. За разлика от 1917 г., когато на реформите ще бъде сложен край.
Въпроси:
1. Кои са причините за избухването на Първата руска революция?

2. Защо първо се образуват радикалните и националните партии?

3. Какви права дава Манифестът от 17 октомври 1905 г.?

4. Как самодържавието ограничава правата, които самото то дава на народа?

5. Кои са основните партии в страната?

6. Кои са основните партии, които влизат в двете Думи, и какви са техните искания?

 Препоръчителна литература:

• 
  Мунчаев, Ш., В. Устинов. Политическая история России. М., 2009.
  
• 
  Цимбаев, Н. История на Русия XIX – началото на XX век. С., 2005.
  
• 
  Верт, Н. История на Съветския съюз. С., 2000.
  
• 
  Первая революция в России. М., 2005.
  
• 
  Орлов, А. История на Русия. С., 2002.
  
• 
  Фиджис, О. Човешка трагедия. Руската революция 1891 – 1924. В. Търново, 2010.
  

• 
  Причини за революцията
  

Февруарската революция от 1917 г. е различна от тази от 1905 г. При нея нещата се случват много по-бързо, развръзката идва буквално за няколко дни. Резултатът е много по-впечатляващ – пада само­държавието. Тоест няма спор относно революционния характер на събитията. Причините за революцията могат да се потърсят назад във времето; крахът на самодържавието се е подготвял с години, може би и с векове.

Февруарската революция не е изненадваща за наблюдателите, тя не идва от нищото. Колкото и да е кратка и с ясен край обаче, революцията е едно от най-противоречивите и парадоксални явления в руската история. И до днес липсва единомислие за нея. Едно от първите противоречия е свързано с въпроса дали тя е продължение на революцията от 1905 г., или нещо напълно ново като историческо явление? Ако за Първата революция се смята, че би била успешна при създаване на работещ и ефективен парламентарен режим в страната, дали при подобен сценарий щеше да има Февруари 1917 г., а и Октомври 1917 г.? И още нерешени въпроси: Октомврийската революция продължение ли е на Февруарската, или не? Едно е сигурно, на всички тези въпроси не може да се отговори еднозначно, а може би и не трябва.

Много от причините, довели до Февруарската революция, се покриват с тези от Първата, по простата причина, че проблемите на Русия не са решени с промените, станали в периода 1905–1907 г. И с това, че повечето реформи остават на книга, тоест дадени са права, които не се спазват. Думата е прекрасен пример за това как действа подобна система. Има я, но тя не работи в полза на народа, прави се всичко възможно в нея да влизат хора, които са лоялни на режима. И резултатът от това е, че тя не се явява противовес на царската власт, а неин придатък.

Въпреки всичко Русия се променя. Парадоксално е, но това също е една от причините за Февруарската революция. Тя е породена не само от изостаналостта в социалните отношения, проявяващи се в съхранение на елементи от полукрепостния строй и съсловната организация на обществото, но и от „модернизацията“ в икономиката, политиката, културата. От нея следва остра поляризация между селото и града, между „низините“ и „върховете“, и т.н. Февруари 1917 г. показва огромната омраза на селяните и работниците към властимащите, към привилегированите съсловия, към тяхното богатство.

И сега гладът изкарва хората на улицата. Този път в съчетание със студ и война, взривоопасна комбинация, която води до революция. Студът парализира транспорта, което още повече нарушава доставките на хляб за столицата. Продоволствената криза се дължи не толкова на липсата на храна, колкото на слабата организация и неумелите действия на правителството.

Възниква и друг важен въпрос: войната ли е основната причина за свалянето на самодържавието? Ще бъде несериозно да отговорим еднозначно с „да“. Тя се превръща в един от много важните катализатори за революцията, но в съчетание с много други фактори. Царското правителство не успява да накара руснаците да приемат Първата световна война като национална/отечествена. Този порив се вижда само в първите месеци от нейното започване. Много бързо войната започва да работи за нуждите на революцията, не на империята. Тук е важно да отбележим, че в началото на века, и особено по време на войната, бързо се променят моралът и менталното състояние на руснаците, макар че често в историческите изследвания те се считат за второстепенни за избухването и хода на революцията. Не са малко анализаторите, които смятат, че именно психоменталното състоя­ние на социума във военно време е важна духовна предпоставка за бъдещите руски драми.

• 
  Начало на революцията
  

В началото на 1917 г. Русия отново е обхваната от стачки; само 11 дена от януари минават без излизането на работниците на улицата. В Петроград (името на столицата е променено, немското название Санкт Петербург не се харесва на никого по време на войната с Германия) числеността на работниците расте бързо и през 1917 г. те достигат почти 400 хил., 12% от всички в страната.

На 9 януари излизат над 145 хил. работници, които искат промяна. На 18 февруари Путиловският завод е обхванат от стачка, а на 20-и, поради липса на суровини, е обявен локаут. За 8 март се подготвя масова манифестация.

Самодържавието реагира така, както е свикнало – изпраща конната полиция. Николай II пуска телеграма до ген. Хабалов за незабавно прекратяване на безредиците. В този момент армията отказва да стреля по народа (казаците също са пасивни и не влизат в сблъсъци с работниците), тя минава на страната на стачкуващите – преломен момент в революцията. Въпреки това, на 26 февруари са убити близо 200 души; взема се решение за разпускане на Думата. Започват арести, насочени най-вече към социалдемократите.

Председателят на Думата Михаил Родзянко предупреждава, че напрежението ще ескалира и трябва да бъдат предприети незабавни мерки, като съветва царя да назначи ново „правителство на доверието“. Последният Романов отказва и за пореден път пропуска да спаси самодържавието. С действията си той сякаш работи за революцията. Последният му опит да накара хората да се приберат по домовете си отново е погрешен – изпратената войска е задържана от въстаналите железничари. На 27 февруари стачниците и армията вече са едно цяло. Войниците нямат план, те просто отказват да стрелят по народа и да се подчиняват на офицерите си. В същия ден е превзет Арсеналът, а оръжието се раздава безразборно. Освободени са затворници, като много от тях са престъпници, които се отдават на грабежи и насилие.

На 27 февруари лидерите на думските фракции се събират на частно съвещание и избират Временен комитет към Държавната дума с ръководител М. Родзянко. На следващия ден Николай II се опитва да стигне до Царско село, но не успява и е принуден да се насочи към Псков. На 2 март става ясно, че царят няма подкрепата на армията и е посъветван да се откаже от престола. Първоначално той се отказва в полза на своя син Алексей при регентството на княз Михаил Александрович. Впоследствие документът е изменен и неговият краен вариант е едновременната абдикация на Николай II и сина му Алексей в полза на княз Михаил. Абдикацията е връчена на двама представители на Временния комитет – А. Гучков и В. Шулгин.

Съдбата на самодържавието остава в ръцете на Михаил. Трудно е да си представим какви мисли са се въртели в главата на Николай II, дали се е надявал, че силите, поддържащи самодържавието, ще застанат зад брат му и ще спрат разпада на държавата, дали, знаейки, че той няма право да подпише от свое име абдикацията на сина си, ще направи документа несъстоятелен. Между другото, отричането от престола на Николай II и на по-малкия му брат Михаил от юридическа гледна точка е потъпкване на Основните държавни закони от 23 април 1906 г., но за по-нататъшното развитие на събитията това няма никакво значение. След кратка среща на 3 март между Михаил и представители на Временното правителство, князът взима решение да се откаже от върховната власт. Не липсват и политици като П. Милюков и А. Гучков, които го съветват да запази короната, но повечето, начело с Александър Керенски, надделяват. Трудовикът предупреждава княз Михаил, че ако запази короната, няма да може да гарантира неговата безопасност.

На 3 март 1917 г. Михаил също подписва отказа си от престола. Така на самодържавието в Русия е сложен край.

Оттук нататък най-важен става въпросът за властта. При абдикацията си Николай II подписва и указ, според който княз Георгий Лвов се назначава за председател на Съвета на министрите. Тоест законната власт (доколкото може да има законна власт по време на революция) е в ръцете на отделилия се от Думата Временен комитет. Той заседава в Таврическия дворец. Проблем на тази власт е, че няма подкрепата на народа.

Народът застава на страната на Петроградския Съвет. Той се създава на 27 февруари под натиска на войниците и работниците, които са се събрали пред Таврическия дворец. На тях са им нужни лидери и такива се намират в лицето на депутатите от меншевишката фракция в Думата Николай Чхеидзе, Матвей Скобелев, като към тях се присъединяват и току-що освободените от затвора „Кръстовете“ представители на Работническата група от Военно-промишления комитет – Кузма Гвоздев, Борис Богданов (които също са меншевики) и др. Там е и Хрустальов-Носар, председателят на Петроградския съвет от 1905 г. Създава се Временен изпълнителен комитет на Съвета на работническите депутати, а към работниците е отправена молба да изберат свои представители за Съвета. Първото заседание на Съвета се състои още вечерта на 27 февруари, като в него участват много повече войници, отколкото работници. Сменя се и името – Съвет на работническите и войнишките депутати. В град, където работниците са мнозинство и са били движеща сила на революцията, войниците надделяват. Така работническите Съвети стават подвластни на войниците, и най-вече на социалдемократическата интелигенция в лицето на меншевиките.

Избран е Изпълнителен комитет: Н. Чхеидзе е председател, а негови помощници са М. Скобелев и А. Керенски. Властта в Съвета е в ръцете на меншевиките, подпомагани от есерите и болшевиките, които са най-слабо представени. В Петроградския съвет няма радикали, това ще проличи веднага в неговата работа. И Н. Чхеидзе, и М. Скобелев, и всички останали са типични представители на меншевизма – нерешителни, склонни към компромис, повече мислещи, отколкото работещи, необичащи да поемат отговорност. И нещо друго – никой от меншевиките в Съвета не желае продължаване на революцията. Ако до този момент те са се възхищавали на работниците и войниците, оттук нататък искат да ги приберат по домовете и казармите им.

Със създаването на Петроградския Съвет революцията се сдобива с втори център на властта. Той е по-популярен, по-близък до хората и затова е подкрепян от тях. Но няма законовата власт да управлява. При така създалата се ситуация и едните, и другите разбират, че не могат да съществуват разделени, затова са предприети стъпки към съюз. Съветът възприема политиката на меншевиките, опираща се на идейните постулати на марксизма, че преди извършване на социалистическа революция социалистите нямат място в управлението. Комисия, водена от Н. Чхеидзе, влиза в преговори с Временния комитет за съставяне на правителство.

Неговите членове са известни още на 2 март. Министър-председател и министър на вътрешните работи става княз Георгий Лвов, П. Милюков – министър на външните работи, А. Гучков – военен министър, А. Коновалов – на търговията, и т.н. В правителството влиза и А. Керенски като министър на правосъдието, което е в противоречие с политиката на Съвета. Н. Чхеидзе категорично отказва предложения му пост на министър на труда, но А. Керенски е различен, той прилича повече на буржоа, отколкото на социалист, всъщност може умело да влезе в ролята и на либерал, и на радикал. Властта го привлича, за разлика от меншевиките, управляващи Съвета. Първоначално новият министър на правосъдието е член на Трудовата партия, след това на есерите. А. Керенски е най-познатото име от правителството сред народа и той се възползва максимално от това. Неговата трагедия е, че с политиката си става един от виновниците за идването на болшевиките на власт.

Така властта в Русия е поета от либерални политици в лицето на прогресисти (Прогресивната партия се образува по време на Четвъртата дума от 1912 г. и става изразител на едрата буржоазия) и кадети, както и на умерените социалистически партии, представени от меншевики и есери.

Тези партии искат да видят държавата си реформирана и преуспяла, пътят към този успех минава през налагането на парламентарно управление, по модела на това в Западна Европа, както и със зачитането на всички граждански свободи. Но пред тях има много работа и една от най-важните е да променят мисленето на хората, да ги подготвят за подобен тип управление, непознато дотогава в Русия. А това не става за няколко месеца. Руснаците искат да усетят промяната веднага и когато виждат, че реформите се бавят, за тях е по-лесно да застанат зад следващите, които им обещават желаното – и такива се намират бързо в лицето на болшевиките. Временното правителство не бърза с реформите, негова главна задача става желанието да се доведе войната до победен край, като Русия продължава да спазва всички договорености, подписани от царското правителство. Основните реформи са оставени за Учредителното събрани, чието свикване също се забавя.

Основната програма на новото правителство е изложена в декларация, публикувана на 3 март: политическа амнистия; премахване на всякаква дискриминация; отмяна на смъртното наказание; свикване на Учредително събрание; граждански и политически свободи; даване автономия на Полша и Финландия, както и автономия на националните малцинства в страната, и др. На 6 март се декларира и довеждането на войната до „победен край“. Започват реформи в местната власт; царската полиция е премахната и заменена с милиция; създават се нови министерства. Но най-наболелите икономически и социални реформи не са започнати, оставени са за Учредителното събрание, обещано за 28 ноември.

• 
  Не се прави нищо по аграрния въпрос – правителството с всички сили пази помешчическите земи от селяните, някъде е изпратена и войска. Цените започват да растат, въвежда се монопол върху житото.
  
• 
  Крайно непоследователно и предпазливо се подхожда и по работническия въпрос – така чаканият 8 часов работен ден не е въведен, чака се краят на войната.
  
• 
  На 1 март е приета Заповед № 1 за демократизация на руската армия. Тази заповед подчинява армията на Петроградския Съвет, но също така води до пълна дестабилизация и неподчинение на войниците на своите офицери. Самите съвременници на тази заповед споделят притесненията си, че тя ще доведе до разпадане на армията. Голямото противоречие между войската и Временното правителство остава решаването на въпроса за края на войната.
  
• 
  След революцията съвсем други измерения придобива националният въпрос. Украйна първо иска автономия, а след това и независимост. Същият проблем стои и пред Финландия, Полша, Литва и Латвия. Арменците и грузинците не бързат, те трябва да се съобразяват и с присъствието на Турция. Така или иначе, и тези въпроси не са решени, отново те са оставени за Учредителното събрание.
  

Въпреки че не е в страната, Ленин следи много внимателно обстановката, от Цюрих той изпраща четири писма – Писма отдалеч, а вестник Правда публикува само първото от тях. Той настоява за продължаване на революцията, за неподкрепа на Временното правителство, за консолидация на революционните сили. На базата на тези писма, завърнал се по-късно в Петроград, Ленин излага своята програма, известна като Априлски тезиси:

• 
  преход от буржоазнодемократична към социалистическа революция;
  
• 
  установяване на република на Съветите на работниците и селяните;
  
• 
  да се свали всякакво доверие и подкрепа за Временното правителство;
  
• 
  край на войната;
  
• 
  национализация на земята и на банковата система;
  
• 
  пълен контрол върху икономиката и разпределение на продуктите, и др.
  

• 
  Априлската криза
  

Първата правителствена криза се разгаря през април 1917 г. Повод за нея отново става войната и нежеланието на правителството да я прекрати. Временното правителство нееднократно заявява, че не желае да се отмята от дадените обещания към съюзниците. Петроградският Съвет заема междинна позиция. На 14 март е отправено обръщение Към народите от целия свят – против войната и за подписване на справедлив мир без анексии и контрибуции. Но не се споменава за излизането на Русия от нея. Напротив, казва се, че руснаците ще защитават свободата си от вътрешно и външно реакционно посегателство.

Тази двойствена позиция става идейна основа на новото направление сред меншевиките – революционни защитници. Те са за прекратяване на войната, но за запазване боеспособността на армията за защита на революцията, както от външни, така и от вътрешни врагове. Лидер на това ново течение сред умерените социалдемократи става Ираклий Церетели. Той е човекът, който успява да промени разбиранията на меншевиките за властта и да ги вкара в управлението преди извършването на социалистическа революция. Тази идея за революционната защита запазва и съюза между либерали и социалисти, между Временното правителство и Петроградския Съвет.

Въпреки че приема документа, представен от Съвета, на 18 април П. Милюков изпраща нота до съюзниците, че Русия ще доведе войната до победен край, без да се споменава никъде за подписването на справедлив мир без анексии и контрибуции. Публикуването на нотата предизвиква вълна от възмущение и предвещава разрив между Временното правителство и Съвета.

Войниците и работниците излизат на улицата с призиви „Долу Милюков!“, „Долу Гучков!“, „Долу Временното правителство!“. Буржоазните кръгове започват контрапротест – страната отново е изправена пред сблъсък, но взривоопасната обстановка е овладяна. Болшевиките не пропускат момента да спечелят привърженици и издигат лозунга „Цялата власт на Съветите!“. Въпреки различията помежду им, и Временното правителство, и Петроградският Съвет осъзнават, че още нямат сили за еднолично управление и се нуждаят от съвместни действия. Цената е оставката на Милюков и Гучков. Крайният резултат от априлската криза е съставянето на коалиционно правителство.

Меншевиките, начело с И. Церетели, се поддават на желанието на улицата Съветите да имат по-голяма роля в управлението на страната. Самият Церетели не се дърпа особено от подобна роля; със самото влизане в схемата на двувластие, крачката до реална власт е много малка. Но сметките му излизат грешни, тази крачка ще доведе до политическата смърт на меншевиките.

Трябва да отбележим, че Петроградският Съвет (ръководен от меншевиките) още от съставянето на Временното правителство и де факто, и де юре участва в управлението на страната, независимо какво представя пред масите, които го подкрепят. Това става чрез участието на А. Керенски в неговия състав (като министър на правосъдието), който същевременно е и заместник-председател на Петроградския Съвет.

Преговорите за съставяне на коалиционно правителство отново се въртят около въпроса за войната. Важните икономически и социални въпроси са оставени за Учредителното събрание, със свикването на което никой не бърза. Коалиционното правителство е сформирано на 5 май в състав: министър-председател княз Лвов, министър на войната А. Керенски, есерът В. Чернов става министър на земеделието, И. Церетели на пощите, М. Скобелев на труда и т.н. Още същия ден е публикувана декларация на правителството с най-важните задачи пред него – постигане на мир без анексии и контрибуции, както и засилване на боеспособността на армията. Предвижда се и провеждането на мирна конференция с участието на всички социалистически партии, които да изработят програма за мир – такава така и не се състои.

Създаването на коалиционно правителство е важна крачка в по-нататъшното развитие на Русия. То действително дава възможност за извършване на дългоочакваните реформи, за преодоляване на антагонизма в обществото и за мирна еволюция.

Но ситуацията се развива по друг сценарий. На 3 юни 1917 г. в Петроград се провежда I общоруски конгрес на Съветите. На него присъстват 822 делегати с решаващ глас и 268 със съвещателен. Мнозинството от делегатите са меншевики и есери, затова не е чудно, че е приета резолюция в подкрепа на правителството. В същото време недоволството в страната расте. Властта иска да поднови настъплението по фронтовете, за да покаже своята лоялност към съюзниците си. С тази задача се заема А. Керенски, който извършва мащабна обиколка с цел да убеди войниците, че в този момент това, което е най-нужно на Русия, е победа над Германия. Разбира се, това е не само стратегическа цел, но и политическа. Военният министър иска да възстанови и реда в армията. Според генералите армията се е дестабилизирала след приемане на Заповед № 1. Един от основните проблеми е нарастващото дезертьорство, което започва да придобива заплашителни размери. До месец октомври броят на дезертьорите е приблизително 1,5 млн. войници, които буквално бродят из улиците на големите градове. Това е и основната маса от хора, които в бъдеще ще участват в болшевишкия преврат.

Успехът на цялата тази офанзива е краткотраен. На 18 юни започва настъпление на руските войски по Югозападния фронт, което има известни успехи. Дори в столицата са организирани проправителствени военни демонстрации с лозунга „Война до победа!“. Огромен успех има 8-а армия, ръководена от ген. Лавър Корнилов. Но и този успех не трае дълго. Германците бързо отвръщат на удара и започва безредно отстъпление, съпроводено с дезертьорство и насилие. Л. Корнилов дава заповед за разстрел без съд на много от войниците, дръзнали да нарушат генералската заповед за спиране на тези безчинства. Провалът на армията е провал и на правителството.

Не вървят добре и отношенията между работниците и правителство. Въпреки някои отстъпки безработицата расте, положе­нието на работниците става все по-лошо. Отново започват стачки, а работодателите отвръщат с уволнения и локаут. Правителството така и не успява да се справи с този проблем, то настройва срещу себе си не само работниците, но и индустриалците.

В селата обстановката е идентична, правителството не позволява незаконното присвояване на чуждо имущество. Като се има предвид, че аграрната реформа не е извършена, напрежението е налице. Стига се до изпращането на войска, която да спре анархията в селата.

Още един проблем, пренебрегван от управляващата коалиция, набира сила – националният. На 1 май в Казан се състои Първи мюсюлмански конгрес. Финландия, Полша и Украйна искат преразглеждане на статута си. На 25 април се гласува даването на културна автономия на малцинствата, но това вече не ги задоволява. Кадетите все повече критикуват участието на Съветите във властта. Те остро осъждат отиването на Керенски в Украйна и подписването на споразумение, което дава право на украинците да решат съдбата си чрез референдум. След този ход на Керенски трима кадети напускат правителството.

Всички тези събития водят до политическа криза, разпадането на Първото коалиционно правителство е въпрос на време.

• 
  Юлската криза от 1917 г.
  

На 2 юли (тогава идва вестта за германската контраофанзива) започва многочислен войнишки митинг, организиран от Петроградския полк. Той е последван от войниците в Москва, както и от матросите от Кронщад. До началото на юли нито един войник от Петроградския гарнизон не е изпратен на фронта. Този полк се превръща в един от стълбовете, които са гарант за съществуването на Временното правителство. Неговата задача е да пази революцията. Но цялостната политика на правителството, недоволството в армията и т.н. отварят вратата за пропаганда сред войниците от страна на болшевиките и анархистите. В този момент войниците, които трябва да пазят правителството, се превръщат в огромна заплаха за него. Заповедта да се изпрати на фронта Петроградският гарнизон е една от поредните стратегически грешки на коалицията. С нея те още повече настройват войниците срещу себе си, а и дават тласък на болшевишката пропаганда сред тях.

На 2 и 3 юли столицата все повече се пълни с протестиращи войници, които директно насочват омразата си към правителството. Лозунгът „Цялата власт на Съветите!“ се чува навсякъде. Проблемът е, че няма лидери, които да поведат тази маса от недоволни. Явно болшевиките не са очаквали тази масовост и нещата да се случат толкова бързо. Все още е неясен въпросът дали Ленин и болшевиките са подготвяли свалянето на правителството, дали са имали план за действие, или това е било поредната политическа демонстрация. Събитията ясно показват, че, ако са искали, болшевиките много лесно са щели да вземат властта.

Всичко през критичните 3 и 4 юли е било на тяхна страна – коалиционното правителство не е имало никаква военна подкрепа в тези дни. Дори на 3 юли Ленин е на почивка във Финландия и само бързото развитие на събитията го кара да се върне оттам. Но дори и Ленин няма отговор на въпроса, който са чакали и болшевиките, и войниците в Петроград: какво да правим сега? Неговата реч (произнесена от балкона на къщата на балерината Матилда Кшешинска) не дава никаква яснота. Още едно събитие ни кара да си мислим, че болшевиките са нямали желанието да вземат властта тогава, или, по-точно, не са били подготвени за това. Правителството изпраща Чернов да успокои тълпата, събрала се пред Таврическия дворец, но тя го залавя и е на крачка от публична разправа с него. Единствено бързата намеса на Троцки, който е много добре познат на войниците, го спасява. Ако е имало план, Троцки не би действал по този начин.

Така или иначе, липсата на лидери и на организация много бързо изпарява желанието на войниците за революция и те се връщат по казармите си. Моментът е изпуснат. Юлската криза определено изиграва ролята на репетиция за октомври, тогава няма суетни, няма нерешителност и объркване. Всеки знае своята роля и я изиграва блестящо.

• 
  Ударът срещу болшевиките
  

Ако само допреди дни болшевиките са имали възможността да вземат властта, след 4 юли тя има същата възможност да се разправи с тях. Правителството, поело инициативата в свои ръце, бързо разпро­стра­нява слуха (не без основание), че Ленин и болшевиките са немски шпиони и целта им е да предизвикат политическа криза с цел Русия да загуби войната. Ленин бяга във Финландия, което засилва тези подозрения. Троцки, Каменев и други лидери на болшевиките са арестувани, пресата им е забранена, оръжието иззето. Само намесата на Съвета спасява болшевиките от по-сериозна разправа с тях. Много от меншевиките, които се застъпват за тях, след няколко месеца ще съжаляват за това.

Юлските събития засилват ролята на кадетите, но и ясно показват, че Първото коалиционно правителство не може да продължи да управлява. Княз Лвов отстъпва мястото си на Керенски. Той се оказва човекът, който може да обедини леви и десни, има позиции и сред военните. Самият той, по малко комичен начин, започва да се възприема като спасителя на Русия. След юли Съветите губят инициативата в управлението, сега кадетите искат колкото се може повече да ограничат тяхното вмешателство в новото правителство, нещо, за което Милюков настоява отдавна. Затова и И. Церетели (като безспорен лидер на Съветите става неудобен за либералите) е изместен от А. Керенски. Показателно за краха на Петроградския съвет е преместването му от Таврическия дворец в Института „Смолни“, който се намира в предградията.

Друга последица от юлските събития е, че в страната нараства контрареволюционната нагласа. Зараждат се много организации, които имат негативно отношение към нещата, случващи се в Русия след падането на самодържавието, и най-вече към действията на Съветите. „Общество за възраждане на икономиката в Русия“ обединява крупни индустриалци и банкери; „Съюз на едрите собственици“; „Съюз на офицерите от армията и флота“, който се противопоставя на анархията в армията и властта на войнишките комитети.

На 8 юли излиза правителствена декларация, която загърбва много от исканията на Съветите – върнато е смъртното наказание на фронта, ограничено е влиянието на войнишките комитети, пропагандира се война до победен край, социалните въпроси отново са отложени. Генерал Брусилов е свален от поста военен министър и на негово място е назначен Лавър Корнилов. Ген. Корнилов е известен с желанието си да върне реда и дисциплината в армията, а и не само там. Около него започва консолидацията на десните сили, които все по-открито започват да говорят за ликвидацията на Съветите и други обществени организации, особено в армията.

На 24 юли се формира Второ коалиционно правителство. Негов министър-председател е А. Керенски и въпреки че в прави­телството влизат 10 социалисти, те по-скоро се явяват поддръжници на Керенски и кадетите, отколкото на Съветите. А. Керенски се опитва по всякакъв начин да овладее нарастващата криза в страната, но това не става с провеждане на дългоочакваните реформи, а с непопулярни мерки, които нямат желания резултат. Първата от тях е свикването на Държавно съвещание в Москва на 12 август. В него участват всички съсловия, присъстват близо 2,5 хил. човека. Не участват болшевиките, които са изключени от Общоруския централен изпълнителен комитет (ВЦИК). Първоначално меншевиките и есерите мислят да откажат участието си в това събрание, те смятат, че това е крачка към премахване на Съветите, но после се съгласяват.

Съвещанието е съпроводено от масова стачка, организирана от московските профсъюзи в знак на протест против действията на десните сили.

А. Керенски говори дълго за помирение в Русия, за обща работа на всички съсловия в полза на държавата. Той агитира за създаването на центристки блок без крайно левите (болшевиките) и без крайно десните. На съвещанието говори и Корнилов, който е подкрепен от Милюков, Шулгин и други. Генералът има програма, която да изведе страната от кризата. Тя предвижда налагането на строга дисциплина в армията; демобилизацията на много войници, които да получат земя; ненамеса на държавата в икономиката; Русия да се управлява от Съвет на народната отбрана, в който да има политици от широк политически спектър – от бивши царски министри до Г. Плеханов.

• 
  Корниловският метеж
  

Корниловският метеж е много важен етап от събитията, довели до Октомври 1917 г. Самият Керенски споделя, че без него не би имало Ленин. Много често действията на Корнилов се описват като опит за налагане на военна диктатура и сваляне на Временното правителство. Но дали е било точно така?

След Държавното съвещание следват низ от събития, доста объркани, които променят Русия, променят най-вече политическия статут на болшевиките. От гонени и хвърляни в затворите те се превръщат във водеща политическа сила. Действително пред Корнилов е имало възможност да наложи диктатура, голяма част от войската е на негова страна, десните сили също са зад него. Целта на генерала е била друга – да предпази Временното правителство от болшевиките. За него те са най-големият враг на Русия. С тази мисъл Корнилов насочва войските си, в това число и Дивата дивизия (съставена от татари, осетинци и чеченци) на ген. Кримов, към Петроград. Керенски е отчаян, той остава без подкрепа и решава да се възползва от ситуацията максимално, представяйки действията на Корнилов като „контрареволюционни“. За него това е начин отново да накара хората да му вярват и да застанат зад него. Ген. Корнилов е искал да влезне в преговори с Керенски и да го накара да приеме неговата програма, а не да сваля правителството.

Получава се странна ситуация – и двамата искат да предпазят Временното правителство и започват да събират войски. Керенски ще го пази от крайно десните, Корнилов от крайно левите. И тук идва голямата грешка на Керенски, болшевишките лидери са реабилитирани и натоварени със задачата да се включат в защитата на революцията. След като наближават столицата (25 август), войските на Корнилов започват да се агитират от Съветите, че са използвани от генерала, а Временното правителство не е заплашено от болшевиките. Те са убедени много бързо и всичко приключва. Керенски издава заповед за ареста на Корнилов и Кримов, последният се самоубива, а Корнилов е арестуван.

Последствията от Корниловския метеж са много добре обобщени от Троцки в неговите спомени: Армията, която се вдигна срещу Корнилов, беше бъдещата армия на октомврийския преврат. Използвахме възможността, за да въоръжим работниците, които преди това Церетели непрекъснато разоръжаваше… Революционният подем на масите беше толкова могъщ, че корниловският метеж просто се стопи, изпари се. Но не безследно: той изцяло беше в полза на болшевиките.
Пътят към Октомври
Керенски остава излъган, въпреки победата над Корнилов той не се чувства като победител. В разгара на кризата кадетите напускат правителството и губят своите позиции. Ситуацията само за един месец се обръща с главата надолу. Героите на деня са болшевиките. Всичко показва слабостта на правителството, корниловската криза не се разгаря, няма сблъсъци, няма кръв, но политическата криза се задълбочава. При стабилна власт това не би се случило толкова лесно. Има и още една последица, по-притеснителна от първата – колко лесно работниците и войниците застават зад болшевиките, които само преди месец са обявени от тях за немски шпиони. Тази радикализация ще продължи до Октомври и ще се използва по блестящ начин от Ленин.

Армията продължава да се разпада, дезертьорството придобива огромни размери, а малкото останал авторитет на офицерите още повече обтяга отношенията им с войниците. Неподчинението се превръща в норма.

Дезертьорството дава тласък на бунтове в селата. Омразата на селяните е насочена, както винаги, към помешчиците и забогателите селяни (кулаци). Те унищожават собствеността им, разграбват всичко, палят имотите им, убиват. Селяните вече не вярват на властта, не искат да слушат за Учредително събрание, искат земя – веднага. През септември и октомври са регистрирани повече от 3,5 хил. надигания в селата. Изпратената армия отказва да стреля. Само този факт трябва да подскаже на властта, че вече няма никаква подкрепа и няма кой да я пази.

Състоянието на икономиката е също плачевно и тя върви към катастрофа много преди Октомври 1917 г. Правителството защитава повече правата на работодателите и това го лишава от все по-крехката подкрепа на работниците. Продоволствието е затруднено, локаутите стават често явление, което оставя хиляди работници на улицата. Индустриалците започват да местят заводите си извън големите градове, за да избегнат постоянните стачки. От началото на годината до октомври са затворени повече от 800 предприятия. Вдигат се цените, рублата се обезценява, въведена е купонна система за стоките от първа необходимост. Както селяните, така и работниците, и войниците остават излъгани от Временното правителство и все повече се радикализират и влизат в редиците на болшевиките и левите есери.

В своето отчаяние и в стремежа си да запази властта Керенски започва да създава нови институции. От 1 до 24 септември Русия се управлява от Директория от петима души, начело с Керенски. На 1 септември, без да се свика Учредително събрание, страната е обявена за република.

По инициатива на ВЦИК на 14 септември се свиква в Петроград Общоруско демократично съвещание. На него са представени всички политически партии, профсъюзите, Съветите, земствата, градските Думи. Основният въпрос е този за властта. Взема се решение да се създаде нов орган на управление – Временен съвет на републиката (Предпарламент). Предпарламентът има съвещателен характер, а Временното правителство трябвало да носи отговорност пред него. А. Керенски и И. Церетели определят норми на представителство в Предпарламента, които са в полза на цензовите класи и в ущърб на Съветите. И двамата искат да ограничат влиянието на болшевиките в новите органи на управление, след Корниловския метеж започва бърза болшевизация на Съветите.

Предпарламентът е открит на 6 октомври, като в него участват 555 делегати, от тях 58 болшевики и 75 кадети. Независимо от програмата, която ще представи Керенски, болшевиките вече са взели решението да напуснат заседанията в знак на протест. Преди това Троцки произнася реч, като нарича този нов орган на властта „ново издание на булигинската дума“. На 7 октомври болшевиките бойкотират работата на Предпарламента: Никола Верт нарича тази тяхна стъпка „първо действие на Октомврийската революция“. Този ход на болшевиките е подплатен и с приетата им резолюция в Петроградския Съвет от 31 август за съставяне на правителство без участието на буржоазията. Но преломен момент е 9 септември, когато болшевиките стават мнозинство в Изпълнителния комитет на Петроградския Съвет. На 25 септември за негов председател е избран Лев Троцки.

Ленин няма пълна подкрепа в партията си. Все още не всички подкрепят въоръженото въстание и налагането на пролетарска диктатура. Централният комитет (ЦК) на болшевиките получава две писма от Ленин, който е във Финландия. В тях се призовава за незабавно въстание и взимане на властта. ЦК дори взима решение за унищожаване на тези писма.

Но Ленин не се предава, той продължава с публикуването на статии с единствена цел незабавното вземане на властта. Задълбочаващата се криза също е в негова полза. На 7 октомври Ленин вече е в столицата. На 9 се взема решение за образуването на Революционен щаб за отбрана на Петроград. Проектът е реализиран на 12 октомври, когато се създава Военно-революционен комитет (ВРК) – негова главна задача става мобилизацията на масите за въоръжено въстание. Така болшевиките се снабдяват с военна организация, която да използват за свои цели. Въпреки че ВРК е част от Съвета, той е на тяхно разположение и се превръща в център за подготовка на въстанието. Начело е поставен левият есер Павел Лазимир. На 10 октомври е свикано ново заседание на ЦК, като Ленин участва в него. Въпросът, който се обсъжда, е въоръженото въстание: за гласуват 10, против – 2 (Каменев и Зиновиев).