Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо

Навремени ловях риба в компанията на мой приятел, който идваше при мен чак от другия край на града, и тогава осигуряването на обеда се превръщаше във форма на общуване, тъй както и самият обед.

ОТШЕЛНИКЪТ¹⁵⁹: Какво ли става по широкия свят? Вече три часа не чувам дори скакалците из папратите. Гълъбите до един са заспали - ни плясък от крила. Какво беше това оттатък гората - дали в някоя ферма не призовават за обед? Навярно сега ръцете се протягат към вареното говеждо, сайдера и царевичните питки. Защо ли хората си създават толкова грижи? Който не яде, не трябва да работи. Ще ми се да знам какви са добивите им. Как да живееш там, когато кучешкият лай не ти дава мира да мислиш? Ами домакинството? Постоянно да лъскаш ония дяволски брави и в лъчезарен ден като днешния да търкаш съдини! По-добре да нямаш дом. Само една хралупа без всякакви утринни посещения и обедни приеми, където единствен ще ти почуква кълвачът. 0, там гъмжи от народ, слънцето прежуря, за мен те са твърде далеч. Аз имам изворна вода и самун черен хляб на полицата. Но какво ли е това? Чувам шумолене на листа. Дали не е някое недохранено градско куче, поддало се на ловния си инстинкт? Или пък изгубилото се насам прасе, чиито следи видях след дъжда? Чува се все по-наблизо; смрадликите и шипките се раздвижват. 0, това сте били вие, господин Поете. Как ви се нрави светът днес?

ПОЕТЪТ¹⁶⁰: Погледни тия облаци - как само са надвиснали! Това е най-грандиозната гледка за тоя ден. Нищо подобно не може да се види в старите картини или по далечните земи - може би само над испанското крайбрежие. Същинско средиземноморско небе. Днес нищо не съм ял и трябва да си набавя храна, та реших да отида за риба. Няма по-добро занятие за един поет. Единственото, което владея. Защо не отидем заедно?

ОТШЕЛНИКЪТ: Не мога да откажа. Черният ми хляб е на привършване. С удоволствие ще тръгна с теб, само да стигна края на важната мисъл, която съм подхванал. Струва ми се, че съм близо до него. Затова остави ме за малко сам. А за да не губим време, вземи да изкопаеш червеи. По тия места червеите не са в изобилие - почвата никога не е торена, та са на изчезване. Да копаеш червеи тук, е все едно да ловиш риба, когато не си особено гладен - а днес цялото удоволствие ще е твое. Съветвам те да копаеш ей там долу при дивия фъстък, където се поклаща жълтият кантарион. Струва ми се, мога да ти обещая по един червей на всеки три удара с лопатата, стига добре да се вглеждаш между тревните коренчета - все едно, че плевиш. А решиш ли да се поотдалечиш, няма да сгрешиш - установил съм, че количеството стръв нараства правопропорционално на квадрата на разстоянието.

ОТШЕЛНИКЪТ (вече сам): И тъй, докъде бях стигнал? Като че ли нещата стояха така - светът ми се представяше под тоя ъгъл: дали да вървя на небето или на риболов. Дали ако скоро привърша това размишление, ще ми се представи някога друг толкова благоприятен случай? Като никога през живота си бях на път да се слея със същността на нещата. Боя се, че съм загубил нишката на мисълта си. Стига да е от полза, бих я проследил назад. Нима, когато ни предлагат нещо, е разумно да отвръщаме, че ще си помислим? Мисълта ми се изплъзна окончателно и не мога да попадна на дирите й. За какво всъщност мислех? Всичко бе много смътно. Ще опитам с тия три слова - Кун Фу Дзъ - може да ме върнат към онова състояние на духа. Не зная какво беше, униние или начеващ екстаз. Mem.¹⁶¹ Добрият случай ни се предлага само веднъж.

ПОЕТЪТ: Е, как е, Отшелнико, бързо ли се връщам? Нося тринадесет цели червея и няколко по-малки или поразкъсани, които ще свършат работа за по-дребните риби - нали не покриват цялата кукичка. Тукашните червеи са доста едрички - плотвата може да се нахрани с един от тях и изобщо да не стигне до кукичката.

ОТШЕЛНИКЪТ: Добре, тогава да вървим. На Конкордската река ли да идем? Там уловът е богат, стига водата да не се е покачила много.

Защо светът се състои за нас само от видимите неща? Защо човек живее в съседство точно с тия и тия животни, сякаш единствено мишка може да обитава ей тая тук цепнатина? Струва ми се, че Пилпай & С-ие най-добре са се справили с животните: в известен смисъл всички те са товарни, доколкото са натоварени с някаква част от мислите ни.

Мишките, обитаващи къщата ми, не бяха от обичайната за страната порода, която - казват - била внесена от чужбина, а от някаква дива местна порода, непозната в града. Изпратих една на прочут естественик, който живо се заинтересува от нея. Когато започнах да строя, една мишка се подслони под къщата и додето не застлах пода и не пометох стърготините, редовно излизаше по обед да събира трохите в нозете ми. Навярно за първи път виждаше човек и скоро се сприятелихме дотолкова, че започна да тича по обувките и нагоре по дрехите ми. С удоволствие се катереше по стените на кратки отскоци и силно напомняше с движенията си катеричка. Веднъж се бях облакътил на масата и тя пробяга нагоре по дрехите, сетне по ръкава ми и взе да се върти край увитата в хартия храна, която държах в ръка, да играе и мило да хитрува около нея, а когато взех парче сирене между пръстите си, тя приседна на дланта ми и го загриза, след което подобно на муха почисти муцунката и лапичките си и си тръгна.

Не след дълго под сайванта сви гнездо калугерица, а на отсрещния бор - за по-сигурно - червеношийка. През юни една лещарка (Tetrao umbellus), поначало крайно плашлива птица, излезе от гората зад къщи и мина с пиленцата си под прозорците ми, клопайки и подканяйки ги като същинска кокошка, същинска ГОРСКА кокошка. Приближиш ли, по даден от майката сигнал пиленцата веднага се разпръскват, сякаш ги помита вихър, и тъй напомнят сухи листа и клонки, че много пътници - макар да са се намирали сред тях - са чували само пърпоренето на майката и тревожните й крясъци, виждали са я да влачи крила по земята, за да привлече вниманието им, но така и не са забелязвали пиленцата. Случва се родителката да се въргаля и мята пред теб дотолкова опърпана, че да не можеш веднага да разбереш що за същество е това. Малките повдигат крачка и застиват, пъхнали понякога главички под листата, и слушат заповедите на майка си, давани от разстояние, така че твоето приближаване няма да ги накара да се разбягат и тъй да се издадат. Може дори да настъпиш някое от тях или пък цяла минута да ги наблюдаваш, без да разбереш, че това са пиленца. Държал съм ги в такива случаи на дланта си, но подвластни на майка си и на инстинкта си, те кротуваха, без дори да трепнат от страх. Тъй съвършен е тоя инстинкт, че когато веднъж ги връщах върху листата и едно пиленце случайно падна встрани, след десетина минути го намерих в съвсем същото положение като останалите. Малките на повечето птици се излюпват голи, но не и тия - те са по-оформени и развити дори от домашните пиленца. Удивително зрялото и в същото време невинно изражение на ококорените им спокойни очи оставя трайно впечатление. Сякаш вселенската мъдрост е отразена в тия очи. Те издават не само чистотата на крехката възраст, но и ум, просветлен от опита. Такива очи не се появяват на бял свят заедно с птицата - те са на възрастта на небето, което се отразява в тях. В гората няма друга подобна скъпоценност. Не се случва често на пътника да погледне в толкова чист извор. Но невежият и безразсъден ловец обикновено застрелва майката, а тия невинни душици остават на изгладнелите зверове и птици или пък бавно се сливат с разлагащите се листа, на които тъй много приличат. Чувал съм, че ако ги е мътила домашна кокошка, те, едва-що излюпени, се разбягвали още при първата тревога и тъй загивали, понеже отникъде не идвал сбиращият майчин зов. Ето какви бяха кокошките и пиленцата в моето стопанство.

Удивително е колко много същества живеят в гората диво и свободно, макар и скришом, и се прехранват в близост до градовете, без никой да подозира за тях освен ловците. Видрата например живее съвсем потайно. Тя достига дължина до четири фута, сиреч колкото малко момченце, без да я е зървало човешко око. Преди време в горичката зад къщи видях еноти и нощем още чувам ръмженето им. По пладне, като привършех земеделската си работа, обикновено отдъхвах на сянка за час-два - хапвах нещо и четях край едно изворче, даващо началото на блатото и на ручея, който се процежда под Бристърс Хил, на половин миля от нивата ми. Пътят нататък минаваше през множество тревисти падини, обрасли с млади смърчове, и извеждаше до голямата гора край блатото. Там, в сянката на един клонест бял бор, имаше уединено, сухо и уютно местенце. Бях си изкопал кладенче, от което можех да загребвам кристалночиста вода, без при това да я размътвам, та затова лятно време, когато водата в езерото се затопляше, ходех там почти всеки ден. Същото правеше и бекасината, която идваше с малките си да търси червеи из калта - летеше само на фут над тях, а те накуп подтичваха отдолу, но щом ме съзреше, тя оставяше пиленцата и започваше да кръжи над мен, като постепенно се приближаваше на четири-пет фута и се преструваше на ранена, за да отвлече вниманието ми и да спаси малките, които междувременно, подчинявайки се на майчината заповед, бяха поели в редичка през блатото, писукайки със слабите си тънички гласчета. Случваше се да чуя писукането на малките и без да виждам майката. Имаше и гургулици, накацали над извора или прелитащи от клон на клон по белия бор над главата ми; особено смела и любопитна бе рижата катерица, която се стрелкаше из най-ниските клони. Нужно е само дълго да седиш в някое красиво горско кътче, за да опознаеш един по един всичките му обитатели.

Вдигнах треската, върху която се бореха трите описани мравки, отнесох я вкъщи, поставих я на прозореца и я покрих с една водна чаша, за да наблюдавам развоя на събитията. Насочих увеличително стъкло към първата червена мравка и видях, че макар яростно да гризеше най-близкия преден крак на врага си и вече да го бе лишила и от второто пипалце, гърдите й бяха съвсем разкъсани и вътрешностите й оголени за челюстите на черния воин, чиято броня явно не бе по силите й да пробие; в черните гранатови очи на страдалката гореше оная свирепост, която само войната поражда. Бориха се още половин час под чашата, а когато отново погледнах, черният воин бе откъснал главите на своите неприятели - все още живите глави, вкопчени в него като преди, висяха от двете му страни като ужасяващи трофеи на седло, а той, останал без пипалце, само с част от крак и кой знае още колко рани, със сетни сили се мъчеше да се освободи от тях; след още половин час това му се удаде. Вдигнах чашата и той изпълзя, куцукайки, през прозореца навън. Дали е оцелял след тая битка и дали е прекарал остатъка от дните си в някой Hotel des Invalides¹⁶⁹, не ми е известно, но бе ясно, че вече едва ли го бива за нещо. Така и не разбрах чия е била победата и каква е била причината за войната, но целия тоя ден се чувствах напрегнат и измъчен, сякаш пред вратата ми се бе водила ожесточена и кръвопролитна битка между хора.

Кърби и Спенс съобщават, че мравките отдавна са известни със своите битки и че датите на много от тях са записани, макар от съвременните автори единствен Юбер да ги е наблюдавал. "Еней Силвий - отбелязват те - след обстойно описание на такава една упорита битка между дребни и едри разновидности, разиграла се върху ствола на една круша, добавя, че тя е станала по времето на понтификата на Евгений IV и е била наблюдавана от видния правник Николай Пистойски, който е разказал за нея с най-голяма точност. Подобно сражение между малки и големи мравки е описано и от Олаус Магнус: победители в него излезли малките мравки, които сетне погребали телата на своите мъртви, а гигантските трупове на враговете си оставили за храна на птиците. Това станало малко преди тиранинът Християн II да бъде прогонен от Швеция." Сражението, което аз наблюдавах, се разигра по времето на президента Полк - пет години преди да влезе в сила Законът на Уебстър за избягалите роби.

Много градски Шаровци, способни само да ловят костенурки по избите, тромаво подтичваха из гората без знанието на стопаните си и безуспешно душеха край стари бърлоги на лисици и мармоти; навремени ги предвождаше някой постал помияр, който пъргаво се провираше из гората и умееше да всява страх у обитателите й; сетне изоставаха от водача си и захващаха да лаят с биволско упорство по катеричките, които ги гледаха от дърветата, додето накрай се втурваха обратно, поваляйки храстите под тежестта си, въобразявайки си, че са попаднали в дирите на някой заблуден член на мишето семейство. Веднъж с изумление видях как по каменистия бряг на езерото се разхождаше котка - те рядко се отдалечават толкова много от къщи. Изумлението бе взаимно. Но дори и най-питомната котка, прекарала целия си живот на килимче, в гората се чувства у дома си и превъзхожда нейните обитатели с ловките си, безшумни движения. Друг път, докато берях боровинки, попаднах на дива котка с малки котенца - всички те по примера на майка си изопнаха гърбове и яростно зафучаха срещу ми. Няколко години преди да заживея в гората, в една от най-близките до езерото ферми в Линкълн, тая на мистър Джилиан Бейкър, имаха котка от тъй наречените "крилати". Когато отидох да я видя през юни 1842 г., тя по стар навик бе поела на лов в гората - така и не разбрах дали е била мъжка или женска, та затова си служа с обичайното местоимение, - но господарката й ми каза, че започнала да се навърта наоколо преди малко повече от година, през април, и накрая я прибрали вкъщи; била тъмнокафеникавосива на цвят, с бяло петно на шията и бели пантофки, а опашката й била дълга и пухкава като на лисица; зимно време козината й ставала по-гъста и провисвала по хълбоците на повесма, дълги десет-дванадесет инча и два и половина инча широки, а под брадичката образувала нещо като яка, сплъстена в основата и рошава нагоре; напролет тия придатъци опадали. Дадоха ми чифт от тези "криле", които и досега пазя. По тях няма нищо подобно на ципа. Някои смятат, че крилатата котка е кръстоска с летяща катерица или друго някакво диво животно; това не е изключено, тъй като науката е доказала, че хибридите между бялка и домашна котка могат да дават потомство. Поискам ли някой ден да си взема котка, това ще е подходящата за мен - защо котката на поета да не е крилата като коня му?

Есенно време по цели часове наблюдавах хитроумните маневри на патиците, държащи средата на езерото, за да са по-далеч от ловците: такава мярка не би била нужна в блатата на Луизиана. Биваха ли принудени да излетят, те дълго кръжаха над езерото, подобни на черни точки високо в небето, та по-добре да огледат околните езера и реката, а когато вече мислех, че отдавна са отлетели, се спускаха в кос полет от четвърт миля към някоя отдалечена и безопасна част на езерото - дали във вътрешността на Уолдън откриваха и нещо друго освен безопасност, не зная; може би обичаха водите му по същата причина, както и аз.

Още в началото на септември на издатината отсреща в езерото досами водата, там, където се разклоняват белезникавите стволове на три трепетлики, видях два-три поаленели клена. 0, какви само приказки нашепва техният цвят! Бавно, седмица след седмица, дърветата едно по едно проявяваха своя нрав и се любуваха на лика си, отразен в гладкото езерно огледало. Не минаваше сутрин, без уредникът на тая изложбена зала да не подмени една картина с друга, в още по-ярка и преливаща тоналност.

През октомври към къщата ми като към зимна квартира се стичаха цели рояци оси, които накацваха от вътрешната страна на прозорците и по стените и понякога плашеха гостите ми. Всяка сутрин, додето още бяха вцепенени от студ, измитах известна част навън, но не си създавах особени грижи да се отървавам от тях - дори се чувствах поласкан, че са одобрили къщата ми за подслон. Не ми причиняваха големи неудобства, макар да спяха при мен; след време постепенно се изпокриваха кой знае из какви процепи, за да се спасят от зимата и от непоносимите студове.

И аз като осите, преди окончателно да заживея през ноември на зимна квартира, отивах на североизточния бряг на Уолдън, където слънцето, отразявано от смърчовите гори и каменистия бряг, правеше от това място огнището на езерото: далеч по-приятно и по-здравословно е да се грееш на слънце, когато е възможно, вместо на изкуствен огън. Така се топлех на още живите въглени, които лятото бе оставило подире си като отминал ловец.

Когато дойде ред да си правя огнище, захванах да уча зидарство. Тухлите бях купувал на старо, та се налагаше да ги изстъргвам с мистрия, и тъй научих дори повече от необходимото за тухлите и мистриите. Хоросанът по тях бе петдесетгодишен и - доколкото разбрах - щял да става все по-твърд: но и това е едно от мненията, които хората просто обичат да застъпват, без да ги е грижа доколко са основателни. Подобни мнения с времето се втвърдяват и спичат много повече от хоросана и са нужни големи усилия с мистрията, за да се очисти от тях някой стар всезнайко. Много от градовете в Месопотамия са построени от стари тухли в отлично състояние, взети от развалините на Вавилон, а мазилката по тях е още по-стара и навярно още по-твърда. Както и да е, но ме порази невероятната издръжливост на стоманата, която след толкова силни удари остана невредима. Макар да не личеше върху тухлите името на Навохудоносор, те и по-рано бяха изграждали комин, та се бях постарах да взема колкото се може повече, за да си спестя труд; където не ми достигаха, запълвах с камъни от езерото, а хоросан си правех с белия пясък по брега. Доста време загубих около огнището - но нали от него блика животът в един дом. Работих толкова бавно, че макар да започнах сутринта, до вечерта изграденото беше само на няколко инча от пода и тъкмо ми послужи за възглавница, от която обаче не помня да ме е заболял вратът. Болки във врата имам много по-отдавна. По това време бях приютил един поет¹⁷⁰ и трябваше да помисля как да го настаня. Беше си донесъл нож, въпреки че аз имах два, и ги почиствахме, като ги отривахме в земята. Той ми помагаше в готвенето. Приятно ми беше да гледам как трудът ми добива очертания - бавно, но трайно, мислех си. Коминът е донякъде независимо съоръжение - стъпил на пода, той пробива покрива, устремен към небето; случва се къщата да изгори, но коминът да остане, доказвайки своята значимост и независимост. Заловил се бях да зидам в края на лятото. А вече бе ноември.

Северният вятър бе започнал да изстудява водата, макар за това да му бяха нужни няколко седмици усилено духане, тъй като езерото е дълбоко. Когато взех да паля огнището вечер, още преди да съм измазал къщата, тягата се оказа доста добра поради многобройните пролуки между дъските. И все пак прекарах немалко приятни вечери в прохладната и проветрива стая - между четирите й стени от неодялани дъски, под тавана от необелени греди. По-късно, след като измазах къщата, никога не ми е било толкова приятно, макар да съм длъжен да призная, че стана по-удобно. Защо едно жилищно помещение да не бъде достатъчно високо, та под тавана му да се сгъстява мрак и по покривните греди вечер да се прокрадват сенки? Това е много по-благодатно за въображението, отколкото каквито и да било фрески или прескъпи мебели. Бих казал, че действително заживях в къщата си от момента, в който тя можеше да ми дава не само подслон, но и топлина. Имах две стари пиростии, с които подпирах дървата в огъня; приятно ми беше да гледам как саждите се отлагат на дъното на огнището, което бях иззидал със собствените си ръце, и разравях огъня с далеч по-голямо от обичайното чувство за удовлетворение. Жилището ми бе малко, та не можех да поканя в него ехото, но тъй като се състоеше от едно-единствено помещение и наблизо нямаше никакви хора, изглеждаше по-просторно. Целият уют на един дом бе съсредоточен в единствената стая: тя бе и кухня, и спалня, и гостна, и столова; затова и всичко приятно в един дом било за бащата, детето, господаря или слугата аз изпитвах наведнъж. Катон пише, че главата на семейството (patremfamilias) трябва да разполага в дома си на село с "cellam oleariam, vinariam, dolia multa, uti lubeat caritatem expectare, et rei, et virtuti, et gloriae erit", сиреч с "изба за масло и вино, при това с повечко бъчви, та да може спокойно да посреща трудните времена, което ще му донесе полза, чест и слава"¹⁷¹. Държах в зимника си каче картофи, около две кварти грах, нападнат от гъгрици, а на полицата малко ориз, буркан с меласа и по един пек ръжено и царевично брашно.

Понякога си мечтая за обширна и пълна с хора къща от Златния век, построена солидно, без всякакви украси, която да се състои от едно-единствено помещение: просторна, съвсем семпла зала, неизмазана и без таван, само с голи греди, които поддържат над главите на обитателите сякаш снижено небе - закрила от дъжд и сняг; където трегерите като крал и кралица приемат почитанието ти, след като си поздравил на прага поваления Сатурн от вече отминала династия; къща като пещера, в която, за да съзреш покрива, трябва да вдигнеш факла, завързана на върлина; където едни могат да живеят в комина, други в прозоречните ниши, едни на пейки, други в ъглите на залата, а на когото му доставя удоволствие - дори на гредите горе при паяците; мечтая си за къща, в която да се влиза още с отварянето на външната врата; в която умореният пътник да може да се измие, нахрани, разговори и наспи, без да е нужно да ходи другаде; къща, в която с радост да се подслониш в бурна нощ; къща, в която има всичко за дома и нищо за домакинството; в която с един поглед се обхващат всички домашни съкровища, а всичко необходимо за човека виси на своята кукичка; къща, която е едновременно кухня, килер, гостна, спалня, склад и таван; в която може да се види нещо тъй необходимо като бъчва или стълба и нещо тъй удобно като долап; в която можеш да слушаш кипенето на чайника, да приветстваш огъня, приготвящ обеда ти, и фурната, печаща хляба ти; в която най-необходимите мебели и домакински прибори са главната украса; в която се простира прането, огънят не се гаси, а прислугата не се изпъжда; в която може да те помолят да се отместиш, та готвачът да вдигне капака на избата и да слезе долу, тъй че не е нужно да тупаш с крак, за да разбереш дали под тебе е твърда земя или кухо. Къща, която като птиче гнездо е цялата на показ отвътре и е невъзможно да влезеш през предната врата и да излезеш през задната, без да срещнеш някой от обитателите й; в която на госта се предоставя цялото пространство, а не отделна стая върху осминка от него с пожеланието "да се чувства като у дома си". В наше време един домакин не допуска госта си до СВОЕТО огнище, а заръчва на зидаря да му съзида специално огнище някъде в коридора; гостоприемството е сведено до умението да ДЪРЖИШ госта си на възможно най-голямо разстояние. Приготвянето на храната е забулено в някаква тайна, сякаш се опитват да те отровят. Давам си сметка, че съм бил в много гостни, от които лесно са ме провождали до изхода, но едва ли съм бивал в много домове. Ако в къща като тая, която описах, живееха скромно крал и кралица, с радост бих ги навестил и в старите си дрехи, стига да ми е на път; попадна ли обаче в някой от днешните дворци, единственото ми желание би било час по-скоро да му обърна гръб.

В нашите гостни самият език губи силата си и се изражда в безсмислен брътвеж - толкова отдалечен от неговите символи е животът ни, метафорите и изобщо тропите простъргват изкуствено като колелцата на масичката за сервиране, с други думи, гостните са твърде отдалечени от кухните и работилниците. Често самото хранене е сведено до притча за храненето. Излиза, че единствен дивакът живее достатъчно близо до Природата и Истината, за да черпи от тях тропи. Как ученият, насочил мислите си далеч към Северозападните територии¹⁷² или към остров Ман, ще може да разбере парламентът на кухнята?

Впрочем само един-двама от моите гости набраха смелост да останат при мен на брашнена каша; дойдеше ли ред да я забъркам, те бързо-бързо си тръгваха, сякаш къщата би се сгромолясала от такова събитие. Тя обаче издържа на порядъчен брой готвения.

Пристъпих към измазването едва когато застудя. Докарах чист бял пясък от отсрещния бряг на езерото - в лодката се чувствах тъй добре, че ако се наложеше, бих отишъл за пясък и още по-надалеч. Предварително бях обковал къщата с шинди от всички страни. Бе ми доставило удоволствие да забивам пироните само с един удар на чука, та сега ми се щеше бързо и чисто да нанеса мазилката. По тоя повод си припомних историята за оня надут момък, който обичал да се разхожда из града елегантно облечен и да дава съвети на зидарите. Решил се един път да мине от думи към дела, запретнал ръкави, грабнал маламашката от майстора, благополучно загребал хоросан с мистрията и със самонадеян поглед към тавана смело замахнал - какво било смущението му, когато цялото количество се изсипало върху бухналото му жабо. Убедих се наново в икономичността и удобството на мазилката, която тъй добре предпазва от студа и придава на къщата красив и завършен вид; изучих и всички неприятности, които могат да я сполетят. Гледах изненадан как тухлите попиват жадно цялата влага от разтвора, още преди да съм го огладил - не предполагах, че за кръщението на новото огнище ще са нужни толкова много ведра вода. Миналата зима за опит си бях приготвил известно количество вар, като опекох черупки от Unio fluviatilis¹⁷³, каквито има много в нашата река - така че за всичките си строителни материали знаех откъде идват. А стига да исках, можех да си докарам и чудесен варовик от миля-две разстояние и сам да го опека.

Вече бях приключил с измазването, когато най-сетне настъпи истинската зима и вятърът захвана да вие край къщата, сякаш досега това му е било забранено. Нощ след нощ, дори и след като всичко потъна в сняг, е крякане и свистене на крила тромаво долитаха гъски - някои кацаха върху водите на Уолдън, други продължаваха ниския си полет над горите към Феър Хевън по посока към Мексико. На няколко пъти, връщайки се от града около десет-единадесет часа вечерта, чувах как гъски или патици стъпват по сухите листа в горичката зад къщи край езерната плитчина, където намираха храна; сетне долиташе и тихият зов на водача им да си вървят. През 1845 година Уолдън за първи път замръзна изцяло в нощта на 22 декември - десет, ако не и повече дни след като замръзнаха по-плитките езера, включая Флинтовото; през 1846 замръзна на 16 декември, през 1849 - около 31-ви, през 1850 - около 27-и, през 1852 - на 5 януари, и през 1853 - на 31 декември. До 25 ноември вече всичко бе побеляло и аз внезапно се бях озовал сред зимен пейзаж. Сврях се още по-надълбоко в хралупата си, като се стараех да поддържам силен огън както в къщата, тъй и в душата си. Заниманията ми навън сега се свеждаха до събиране на сухи съчки, които донасях на ръце или на гръб, а случваше се и да довлека под мишница някой сух бор. Голямата ми придобивка бе едно старо горско ограждение, познаващо и по-добри времена. Принесох го в жертва на Вулкан, тъй като на Термин повече не можеше да служи. Колко по-вълнуваща става вечерята, когато току-що си намерил - по-право откраднал - горивото, за да я приготвиш! Хлябът и месото са къде по-вкусни.¹⁷⁴ В повечето крайградски гори има достатъчно сухи дървета и съчки, за да се поддържат многобройни огньове, обаче понастоящем те никого не топлят - само задържали растежа на младите дръвчета, както казват. Могат да се използват и плавеите по Уолдън. През лятото бях попаднал на един сал от необелени борови трупи, останал още от времето, когато ирландците прокарваха железопътната линия, и наполовина го бях изтеглил на отсрещния бряг. След две години във водата и още шест месеца на сушата той бе напълно здрав, но до такава степен прогизнал, че изобщо не можеше да изсъхне. Един зимен ден се заех за развлечение да го прекарам на части през езерото от близо половин миля разстояние: пързалях се с кънки по леда, опрял на рамото си единия край на петнадесет фута дългия ствол, който бутах пред себе си, или пък овързвах по няколко трупи с брезови клонки и ги теглех с брезов или елшов прът с кука на края. Макар прогизнали и тежки почти като олово, тия трупи горяха дълго и отделяха силна топлина - дори си мислех, че горят толкова добре, понеже притисната от водата като в лампа смолата гори по-продължително.

В своето описание на жителите в пограничните лесове на Англия Гилпин отбелязва, че "самоволното навлизане в гората и издигането на къщи и ограждения покрай нея според стария закон за горите се смятало за голямо провинение и било сурово наказвано като purprestures"¹⁷⁵, водещо "ad terrorem ferarum - ad nocumentum forestae", сиреч до подплашване на дивеча и увреждане на гората¹⁷⁶. А пък аз държах за опазването на дивеча и горите много повече от ловците и дърварите - като същински техен лорд-хранител; само да избухнеше някъде пожар, дори сам да го бях предизвикал случайно, скърбях по-дълго и по-безутешно от собствениците; скърбях и тогава, когато самите собственици започнеха да секат. Да можеха и нашите фермери, тръгнат ли да повалят дървета, да изпитват поне част от оная страхопочит, с която римляните са пристъпвали към подрязването на свещените горички за повече светлина (lucum conlucare)¹⁷⁷; да можеха като римляните да вярват, че горите принадлежат на боговете! В такива случаи римляните принасяли жертви и отправяли молитви: "0, ти, Боже или Богиньо на тая гора, смили се над мен, семейството ми, децата ми", и прочие, и прочие.

Удивително е, че в наше време и в тая толкова млада страна дървеният материал се цени така високо - цената му е по-устойчива дори от тая на златото. При всичките ни изобретения и открития няма човек, който равнодушно би подминал купчина дърва. Дървото за нас е също толкова ценно, колкото е било за саксонските и норманските ни прадеди. Те правели от него лъкове, ние пък - пушки. Преди повече от тридесет години Мишо отбелязва, че "цената на дървата за огрев в Ню Йорк и Филаделфия се доближава, а понякога и надхвърля цената на най-хубавия дървен материал в Париж, макар че тая огромна столица изразходва повече от триста хиляди корда годишно и на триста мили около нея се простират само обработваеми площи"¹⁷⁸. В нашия град цената на дървото нараства постоянно и единственият въпрос, който си задаваме, е с колко ще надвиши миналогодишната. Работниците и занаятчиите, за които гората е само материал, не пропускат разпродажбите на дърва и дори заплащат щедро за възможността да съберат треските. От дълги години хората ходят в горите за топливо и резбарски материал: жителите на Нова Англия и Нова Холандия, парижаните, келтите, фермерите и Робин Худ, Стрина Блейк и Хари Джил¹⁷⁹, принцовете и просяците, учените и диваците от всички кътчета на света еднакво се нуждаят от няколко горски съчки, за да се сгреят и да приготвят обеда си. И аз не бих могъл без тях.

Всеки човек поглежда към своята купчина дърва с известна нежност. Беше ми драго, че моята е под прозореца; множество разпилени трески ми напомняха извършения приятен труд. С една стара брадва, която така и никой не потърси, зиме на припек цепех пъновете, извадени от бобовата нива. Както предрече момчето, което ми помагаше в оранта, те два пъти ме стоплиха - веднъж, додето ги цепех, и втори път, когато ги пъхнах в огнището; никое гориво не би могло да даде повече топлина. Колкото до брадвата, посъветваха ме да я занеса на ковач, но аз се справих и сам, като й сложих сап от орехово дърво. Може да беше тъпа, но поне имаше здрав сап.

Няколко корена от смолист бор са истинско съкровище. Заслужава да си припомним колко много от тая храна за огъня все още лежи скрита в земните недра. Предишните години често ходех "да проучвам" голите сега възвишения, където някога са расли гори от смолисти борове, и изкопавах корените. Това дърво не подлежи на въздействието на времето. Пънове на по тридесет-четиридесет години са все още със здрава сърцевина, макар беловината отдавна да е изгнила, както личи по изравнилия се със земята кръг от дебела кора, отстоящ на пет инча от сърцевината. С брадва и лопата разкопаваш тия залежи и достигаш до костния мозък, жълт като говежда лой; все едно си попаднал на златна жила дълбоко в земята. Най-често разпалвах огъня със сухи горски листа, които бях натрупал под сайванта още преди снеговете. Реши ли да запали огън в гората, дърварят нацепва на тънко свежи орехови трески наместо подпалки. Понякога и аз постъпвах така. Когато отвъд хоризонта се разгаряха градските огньове, димната серпантина от моя комин съобщаваше на дивите обитатели на Уолдънската долина, че бодърствам.

О, Пушек лекокрил, като, Икар
се вдигаш и перата ти се стапят,
ти чучулига си безпесенна,
предвестник на зората, над селата
се виеш сякаш над гнездото си.
Дали не си отлитащ мрачен сън,
среднощен призрак с вдигнати поли?
Звездите скриваш нощем, а пък денем
засенчваш слънцето и светлината;
литни от туй огнище, мой тамян,
и измоли от боговете милост
за този чист и толкоз ясен пламък.¹⁸⁰

Най-добра работа ми вършеха пресни цепеници от твърдо дърво, макар че рядко прибягвах до тях. Случваше се, като излизам да се поразходя през някой зимен следобед, да оставя добре разгорял се огън и когато след три-четири часа се върна, да го заваря още да пламти. Така къщата ми никога не оставаше празна. Сякаш от нея не излизаше веселият домакин. Живеехме заедно - Аз и Огънят - и в повечето случаи моят домакин заслужаваше доверие. Все пак веднъж, както цепех дърва навън, реших да надзърна през прозореца, за да видя дали не се е подпалила къщата; доколкото си спомням, това е единственият случай, когато съм имал притеснения от подобно естество: оказа се, че една искра е отхвръкнала върху леглото ми и преди да успея да я угася, тя вече бе прогорила дупка с големината на длан. Но къщата ми се намираше на толкова слънчево и закътано място и покривът й бе тъй нисък, че едва ли имаше зимен ден, в който по пладне да не мога да мина и без огън.

В зимника ми се заселиха къртици, нагризаха всеки трети картоф и си направиха уютни леговища от останалата от измазването четина и опаковъчна хартия: дори и най-дивите животни - също като човека - обичат удобствата и топлината и ако успяват да преживеят през зимата, то е, защото са се постарали да си ги осигурят. Някои от приятелите ми смятаха, че нарочно съм дошъл в гората, за да загина от студ. На животното му стига да си направи леговище в закътано място и да го топли с тялото си; човекът обаче, откривателят на огъня, затваря простора в помещения и тях отоплява, превръща ги в постеля, в която, наместо да се навлича, може да се освободи от тежките дрехи, да си устрои подобие на лято посред зима, с помощта на прозорци да пропуска светлината и посредством лампи да удължава деня. Така той леко се оттласква от инстинкта си и спестява малко време за изкуство. Когато леденият вятър ме бе брулил тъй дълго, че тялото ми да започне да се вцепенява, доберях ли се до топлината на къщата си, бързо възвръщах силите си животът ми продължаваше. Обитателят на разкошен дом няма с какво повече да се похвали в това отношение, нито пък ние трябва да се чудим как човешката раса в последна сметка може да загине. Всеки миг един по-силен повей от север с лекота би прекъснал нишката на човешкия живота. Водим летоброенето си от Мразовития Петък¹⁸¹ и Големия Снеговалеж¹⁸² - но един малко по-мразовит петък или един малко по-голям снеговалеж би могъл да причини края на човешкото съществуване на земята.

През следващата зима за икономия се отоплявах с готварска печка - в края на краищата лесът не бе моя собственост, - но тя не поддържаше огъня тъй добре, както откритото огнище. Готвенето бе вече не толкова поетически, колкото химически процес. В тия времена на печки скоро ще бъде съвсем забравено, че някога като индианците и ние сме пекли картофи в пепелта. Освен че зае място и опуши къщата, печката скри огъня, та имах чувството, че съм загубил приятел. В огъня човек винаги вижда лица. Загледан в него вечер, работникът пречиства мислите си от мерзостите и пошлостите, натрупани през деня. Но аз вече не можех да съзерцавам огъня и думите на поета напираха в съзнанието ми с нова сила:

"О, ярък пламък, нека никой ден
от твойта нежност да не съм лишен.
Надеждите ми се възпламеняват
и сетне като теб на пепел стават.

Защо ли от дома ни си изгнан,

Е, днес седим спокойно край камини -