Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо

Опитам ли да разкажа как ми се е искало да живея преди години, навярно ще изненадам читателите, частично запознати с действителната ми житейска история, и положително ще озадача ония, които не знаят нищичко от нея. Затова ще се спра само на някои от най-съкровените си начинания.

Във всяко годишно време, във всеки час на деня и нощта съм се стремял да сграбчвам мига и да го отмятам с чертичка в собствения си календар, да будувам при срещата на двете вековечности¹⁵ - миналото и бъдещето, - осъществявана само в настоящето, да бъда винаги нащрек. Ще ме извините за някои неясноти, но колкото и да не искам да пазя тайни, те са в самата същност на моите занимания, различни от повечето други. Бих се радвал да разкажа всичко, което знам за тях, и никога не ще напиша на вратата си: "Вход забранен!".

Преди много време загубих ловджийско куче, дорест кон и гургулица¹⁶ и още продължавам да ги търся. Доста хора разпитвах за тях, обяснявах къде биха могли да ги срещнат и на какви повиквания се обаждат. Случиха се двама-трима, които били чували лая на кучето и тропота на коня и дори били виждали гургулицата да се скрива зад облак - изглеждаха толкова загрижени да ги намерят, сякаш самите те ги бяха загубили.

Да изпреварваш не само изгрева и развиделяването, но по възможност и самата Природа! Колко утрини - и зиме, и лете, - преди който и да било от съседите ми да се е заловил за работа, аз вече бях подхванал моята! Несъмнено мнозина съграждани са ме виждали да се прибирам, вече приключил работата си - я фермери, поели в зори за Бостън, я дървари, тръгнали към гората. Нито веднъж наистина не съм помогнал на слънцето да изгрее, но повярвайте, беше крайно необходимо да присъствам на изгрева.

Само колко есенни, че и зимни дни съм прекарвал извън града, заслушан във вятъра, улавящ посланието му и копнеещ да го разглася! Затичан насреща му, оставах без сили и дъх. Отнасяше ли се до някоя политическа партия, то бъдете сигурни, че щяха да го отпечатат още в утринния брой на "Газет". Случваше се да се покатеря на някоя скала или дърво и да гледам кой се задава по пътя, та пръв да съобщя за пристигането му, или пък вечер да очаквам на някой планински връх небето да пропадне, та нещичко да си уловя - макар че все улавях твърде малко, а и то се изпаряваше на слънцето като манна небесна.

Дълго време работих като репортер в едно списание със сравнително малък тираж, чийто редактор до ден-днешен не смята за нужно да публикува дописките ми, поради което, както често се случва с писателите, не съм получил нищо за труда си. В моя случай обаче възнаграждението се съдържа в самия труд.

Доста години прослужих като доброволен инспектор по снежните бури и пороищата и съвестно изпълнявах задълженията си; отговарях ако не за големите пътища, то за горските пътеки и просеки, като прехвърлях мостчета над падините и ги поддържах проходими по всяко време на годината, стига следите по тях да сочеха, че са нужни на хората. Наглеждах дивите зверове от околността, които създават много неприятности на грижовните пастири, като прескачат стоборите; държах под око и отдалечените кътчета на фермите, макар невинаги да знаех на коя точно нива се трудят тоя ден Джонас или Соломон - за мен това беше без значение. Поливах червените боровинки, черешите-дивачки, червените борове, черните ясени, белите лози и жълтите теменужки - да не загинат при засуха.

Казано накратко и без да се хваля, доста време прекарах така в усърден труд, додето не стана съвсем ясно, че в края на краищата съгражданите ми няма да ме включат в списъка на градските чиновници и да ми отпуснат скромно възнаграждение. Сметките, които водех напълно добросъвестно, така си и оставаха непроверени и, естествено, още по-малко биваха изплащани. Впрочем това изобщо не ме е вълнувало.

Неотдавна един странстващ индианец-кошничар спрял пред дома на известен адвокат, мой съсед. "Ще си купите ли от моите кошници?" - попитал. "Нямаме нужда от кошници" - бил отговорът. "Така значи! Да не искате да ни уморите от глад?" - възкликнал индианецът и си тръгнал. След като се е нагледал как процъфтяват предприемчивите му бели съседи и особено адвокатът, комуто е достатъчно да изплете своите пледоарии, за да дойдат като с магическа пръчка богатството и общественото положение, индианецът трябва да си е казал: "И аз ще се заловя за работа, ще плета кошници, това мога." Мислел си е, че неговата задача приключва с изплитането на кошниците, а купуването им е задача на белия човек. Не се е досещал, че покупката трябва да е изгодна за другия или поне да му бъде представена за изгодна, че може би се налага да изработи нещо друго, което да заслужава парите на купувача. И аз веднъж бях изплел една много фина кошница, но тя не се оказа на сметка за никого. Въпреки това обаче не си направих извода, че не ми е изгодно да плета кошници и вместо да се уча да ги правя така, че да са на сметка за другите, научих се как да избягвам необходимостта да ги продавам. Това, което хората са свикнали да признават като житейски успех, е само една от разновидностите му. Защо да я превъзнасяме за сметка на всички останали?

Като разбрах, че моите съграждани не възнамеряват да ми предложат длъжност в съда, енорията или където и да било другаде и трябва да се оправям сам, по-непоколебимо и отпреди обърнах поглед към гората, където ме познаваха далеч по-добре. Реших незабавно да осъществя намерението си, без да изчаквам да събера необходимите средства, осланяйки се само на оскъдното, с което разполагах. Установих се край езерото Уолдън, не за да заживея евтино или оскъдно, а за да се отдам на собствените си занимания, без да ми се пречи; защото не толкова жалко, колкото глупаво би било да се откажа от тях поради липса на достатъчно здрав разум, предприемчивост и делови способности.

Винаги съм се старал да придобия изрядни делови навици - те са необходими всекиму. Ако, да кажем, търгуваш с Небесната империя, достатъчна е една малка крайбрежна кантора в някое Салемско пристанище. Ще изнасяш типични за страната суровини - лед, борови трупи, по малко гранит, - и то винаги в плавателни съдове родно производство. Търговията ще е изгодна. А това предполага нищичко да не изпускаш изпод око, едновременно да бъдеш и кормчия, и капитан, и собственик, и застраховател; сам да купуваш, да продаваш и да водиш сметките; да прочиташ всички писма и лично да им отговаряш; денонощно да контролираш разтоварването на стоките, всеки миг да бъдеш навсякъде, че току-виж оставили най-ценния товар на брега на Джързи¹⁷; сам да си бъдеш телеграф, неспирно прехвърлящ хоризонта, откликващ на всеки поел към пристанище кораб; постоянно да си готов да снабдяваш огромните далечни пазари; винаги да си осведомен за състоянието им, за изгледите за война и мир навсякъде по света; да предугаждаш развоя на търговията и цивилизацията, като се ползваш от проучванията на всички експедиции, от новооткритите водни пътища и последните постижения на навигацията; да изучаваш морските карти, да знаеш разположението на рифовете и новопоставените фарове и шамандури; постоянно да сверяваш с логаритмическите таблици, защото поради грешка в изчисленията много кораби, пътуващи към гостоприемни пристанища, са се разбивали в скалите (нека си припомним загадъчната съдба на Лаперуз); да бъдеш в крак със световната наука; да изучаваш живота на великите откриватели, мореплаватели, търсачи на приключения, търговци - от Ханон и финикийците, та чак до наши дни; и най-накрая периодично да правиш опис на стоката си, за да бъдеш наясно с търговските си възможности. Тая работа е изпитание за способностите на човека, тъй като въпросите за печалбата и загубата, за изгодната сделка, за приспадането на тарата и разноските по транспорта, както и всевъзможните други изчисления изискват универсални познания.

Езерото Уолдън ми се стори подходящо от стопанска гледна точка не само заради железопътната линия и ледодобива; то разполага и с други преимущества, които не би ми било от полза да оповестявам, а при това е с удобно местоположение и стабилен терен наоколо. Тук няма блата за пресушаване като край Нева, макар че може да се строи само върху колове, които сам забиваш. Чувал съм, че ако при западен вятър и по време на ледохода Нева придойде, може да помете Петербург от лицето на земята.

Веднъж открие ли призванието си, човек няма нужда от нов костюм, за да му се отдаде - старият, потънал кой знае откога в таванския прах, ще му свърши добра работа. Износените обувки ще служат на героя по-дълго, отколкото на слугата му - ако героите изобщо имат слуги, - а още по-стародавни от обувките са босите нозе, които също могат да му бъдат от полза. Само тия, които ходят по балове и участват в законодателни комисии, имат нужда от много костюми - да ги сменят толкова често, колкото пъти се променя човекът в тях. Но додето с това палто и тоя панталон, с тая шапка и тия обувки мога да се моля на Бога, други не ми трябват, не е ли тъй? Ще се намери ли изобщо човек, който да е износвал палтото си, дордето съвсем се протрие, така че да не може от благотворителни подбуди да го даде на някое бедно момче, а то от своя страна на някой още по-беден - или може би по-богат, след като се задоволява с по-малко и от това? Моят съвет е да стоите по-далеч от ония дела, които изискват ново палто наместо нов човек. Не е ли нов човекът, как ще му прилегне новото палто? Ако се впускате в ново начинание, пробвайте със старите дрехи. Хората не се задоволяват с какво да е, искат онова, което имат, не само да върши работа, но и да бъде лично. Може би не трябва да си купуваме ново палто, колкото и протрито и мръсно да е старото, додето не сме извършили нещо такова, че да се почувстваме нови хора: тогава в старото палто ще бъдем като ново вино в стари мехове²⁰. И при нас, както при птиците, смяната на перушината трябва да бележи поврат в живота. В периода на линеенето гмурецът отлита към уединени места. Змията съблича старата си кожа, а гъсеницата - топлата си шуба. Така и при нас дрехите не са нищо повече от бренна обвивка²¹. Не го ли разберем, превръщаме се в нещо, което не сме, и в последна сметка неизбежно падаме и в своите, и в людските очи.

Навличаме дреха връз дреха, все едно сме екзогенни растения, натрупващи слой подир слой. Горните дрехи, често тънки и префърцунени, са нашият епидермис, фалшивата ни кожа, която няма жизненоважна роля и прокъса ли се тук-таме, вредата не е голяма; по-дебелите дрехи, които носим постоянно, са нашата клетъчна тъкан, кората ни; ала ризите са нашето лико, същинската ни обвивка - без нея ставаме беззащитни и загиваме. Убеден съм, че навсякъде по света по определено време на годината се носи някаква разновидност на риза.

Човек би трябвало да се облича тъй просто, че да може да сваля дрехите си на тъмно и да живее съсредоточено във всяко отношение, за да бъде готов, ако врагове завземат града му, да го напусне с празни ръце и спокойна душа, също като древния философ²². Една плътна дреха в повечето случаи е по-добра от три тънки и може да се набави на съвсем достъпна цена. При положение че едно топло палто може да се купи за пет долара и да изкара също толкова години, че плътните панталони струват два долара, чифт ботуши от волска кожа - долар и половина, една лятна шапка - четвърт долар, а зимната шестдесет и два цента, като още по-добре е да си я направиш сам, сиреч без пари, посочете ми бедняка, облякъл се тъй с лично спечелени средства, който няма да бъде почитан от умните люде.

Поискам ли да си поръчам определен модел дреха, шивачката надменно ми отвръща: "Това вече не се носи!", без да уточнява от кого не се носи, сякаш цитира някакъв авторитет, безличен като самата Съдба, и доста се затруднявам, додето получа каквото желая, просто защото тя не може да повярва, че говоря сериозно и наистина съм толкова неблагоразумен. Чуя ли тия загадъчни слова, винаги потъвам в размисъл, повтаряйки си всяко едно поотделно, дано разбере доколко безличното "не" се е свързало с моето Аз и доколко авторитетно може да се намесва в неща, които непосредствено ме засягат; накрая ме обзема желание да отвърна по същия загадъчен начин: "Вярно, че доскоро не се носеше, но вече се носи." Какъв е смисълът шивачката да ми взема мярка, след като не мери характера ми, а само широчината на раменете ми, сякаш са закачалка за дрехи? Вместо да боготворим Грациите и Парките, ние боготворим Модата. С безгранична авторитетност тя преде, тъче и крои. Ако главната маймуна в Париж си нахлупи пътническа шапка, всички американски маймуни ще я последват начаса. Понякога губя надежда да срещна поне малко простота и почтеност у хората. Те първо би трябвало да минат през мощна преса, която изстиска старите им разбирания, така че дълго да не могат да се опомнят; но дори и тогава в нечия глава ще се развие личинка, излюпила се от незнайно как попаднало яйце - тия яйца и огън не ги гори, - и всички усилия ще отидат напразно. Все пак да не забравяме, че египетската пшеница е достигнала до нас благодарение на мумиите.

Общо взето, според мен не може да се твърди, че у нас или в която и да било друга страна начинът на обличане се е издигнал до равнището на изкуство. Засега хората носят каквото им попадне. Подобно корабокрушенци, те навличат отгоре си всичко, което открият по брега, и периодично, според географската ширина, се надсмиват над своя маскарад. Всяко поколение се присмива на отминалата мода и сляпо се придържа към новата. За нас костюмите на Хенри VIII и кралица Елизабет са тъй забавни, колкото ако бяха принадлежали на крал и кралица от Канибалските острови. Всяка дреха, взета отделно от човека, е жалка и нелепа. Само сериозните очи, гледащи от нея, и чистият живот, протичащ в нея, карат присмеха да замлъкне и освещават одеждите на един народ. Ако Арлекин се превива от стомашни болки, костюмът му също ще трябва да изрази състоянието му. Но ако войник е поразен от граната, дрипите му придобиват достолепието на пурпурни одежди.

Детинските и дивашките пристрастия на мъже и жени към все нови и нови модели дрехи принуждават немалко хора да въртят и превъртат калейдоскопите, додето открият десените и кройките, които ще бъдат на мода. Производителите знаят, че това са само прищевки. От два десена, различаващи се единствено по цвета на някоя и друга нишка, единият може да се разпродаде начаса, а другият да залежи по рафтовете и на следващия сезон изведнъж да се окаже най-модният. На тоя фон татуировките съвсем не изглеждат тъй отвратителни, както се твърди. Те не са проява на варварство просто защото проникват дълбоко в кожата и не могат да бъдат подменяни.

Не мисля, че нашата фабрична система²³ е най-добрият начин да се снабдяват хората с дрехи. С всеки изминал ден положението на американските работници се доближава до това на английските - и нищо чудно, след като крайната цел, доколкото съм чувал и наблюдавал, не е изработването на хубави и качествени дрехи за хората, а обогатяването на корпорациите. В последна сметка хората постигат само това, което са си поставили за цел. Ето защо, макар да е възможно да се провалят още в самото начало, те трябва да си поставят високи цели.

Що се отнася до Подслона, няма да отричам, че това е насъщна потребност, въпреки че могат да се дадат примери за хора, просъществували дълго време без подслон, и то в страни, по-студени от нашата. Самюъл Лейнг пише, че "лапландците, облечени в кожи и нахлузили кожени чували през главите и раменете си, могат нощи наред да спят на снега при температура, смъртоносна за човека във вълнени дрехи". Виждал го бил с очите си. И добавя: "Поначало лапландците не са по-издръжливи от останалите хора."²⁴ По всичко личи обаче, че още в незапомнени времена човекът е открил удобствата, които предлага домът, и не е изключено изразът "домашен уют" първоначално да се е отнасял повече до къщата, отколкото до семейството - макар че изобщо едва ли има някакъв смисъл в ония географски ширини, където представата за подслон се свързва единствено със зима или дъждовен сезон, а в оставащите две трети от годината няма нужда от друго освен от слънчобран. Някога през лятото и в нашия климат домът е служел само за нощно убежище. В индианските карти един вигвам символизира изминатия през деня път, а поредица от вигвами, изрязани или нарисувани на дървесна кора, сочи колко пъти е станувало племето. Мъжеството и силата не са дадени на човека, за да стеснява окръжаващия го свят, издигайки около себе си стени. Отначало той е бил бос и бездомен и макар да се е чувствал прекрасно в ясно и топло време, пороите и снеговете, да не говорим за тропическото слънце, много скоро биха унищожили рода му, ако не беше се скрил под покрив. Притчата разказва, че Адам и Ева се покривали с листа, преди да имат дрехи. Човекът се е нуждаел от подслон, от топлина и покой - най-напред за тялото, а сетне и за душата.

Можем да си представим оня миг от детството на човешкия род, когато някой предприемчив смъртен е пропълзял до скалните дупки да дири подслон. Всяко дете преоткрива в някаква степен света - обича да е навън, дори да е влажно и студено, да играе на къща и на конче, защото така му подсказва инстинктът. Кой не помни с какво любопитство се е вглеждал като дете в скалните откоси и пещерите? Това е неподправеният копнеж на най-древните ни предци, които още живеят в нас. От пещерите сме преминали към покриви от палмови листа, дървесна кора и клони, от опнато ленено платнище, трева и слама, та до греди и дъски, камъни и керемиди. И вече сме стигнали дотам, че не знаем какво е живот на открито и живеем по-затворено, отколкото можем да си представим. Огромно разстояние дели домашното огнище от полята. Добре би било да прекарваме повече дни и нощи без прегради между нас и небесните тела, гласът на поета по-рядко да се чува изпод покрив, светецът по-често да скита бездомен. Птиците не пеят по пещерите, гълъбите не спотайват невинността си по гълъбарниците.

Все пак, ако човек възнамерява да си строи къща, негов дълг е да прояви поне малко от характерното за инките здравомислие, та после да не се озове я в работилница, я в лабиринт без изход, музей, приют за бедни, затвор или разкошна гробница. Първо помислете колко скромен подслон му трябва всъщност. Виждал съм в нашия град индианци от племето пенобскот да живеят в шатри от тънко памучно платно, когато навън е натрупало близо фут сняг, и съм си мислил, че биха се зарадвали на още по-дълбок сняг, тъй като по-добре ще ги пази от вятъра.

Навремето, когато въпросът как да преживявам честно, без да накърнявам нужната за същинските ми занимания свобода, ме безпокоеше много повече, отколкото сега - станал съм по-безчувствен за жалост, - обръщах поглед към големия дървен сандък до железопътните релси, шест на три фута, в който работниците държаха инструментите си през нощта; той ме навеждаше на мисълта, че ако човек здравата го е закъсал с парите, би могъл за един долар да се сдобие с такъв сандък и като му пробие няколко дупки, колкото да влиза въздух, нощем и в дъжд да се приютява вътре, да захлупва капака над себе си и да бъде свободен в любовта и в душата си. Такава възможност съвсем не ми изглеждаше лоша, камо ли пък жалка: лягаш си, когато поискаш, тръгваш, щом се събудиш, и никакви хазаи не те преследват за наем. Колко хора издъхват от тегобата на наеми за големи и луксозни кутии, макар че не биха издъхнали от студ в сандък като тоя. Съвсем не се шегувам. Битовите въпроси допускат лекомислено отношение, но то не ги решава. Някогашните корави и закалени хора, живеещи предимно на открито, строели жилищата си с материали, които намирали в готов вид в природата. Гукин, надзорник на индианците от колонията в Масачусетс, пише през 1674 година: "Най-хубавите индиански шатри са старателно защитени от влага и студ посредством плътно покритие от дървесна кора, смъкната от дърветата по времето, когато се наливат със сок, и пресована на големи плоскости, още преди да е започнала да съхне... По-лошите, покрити с рогозки, изплетени от някакъв вид камъш, също така не пропускат влага и студ, на все пак не са като първите... Виждал съм шатри с дължина от шестдесет до сто фута и широчина тридесет фута... Често съм отсядал в индиански вигвами и ми е било тъй топло, като в най-хубавите английски къщи."²⁵ Гукин добавя, че вътре вигвамите били застлани и окичени с изкусно бродирани рогозки и имало най-разнообразни домакински съдове. Индианците дотолкова били напреднали, че при ветровито време покривали дупката на върха на шатрата с рогозка, която можела да се отмества отдолу с помощта на въженце. Такова жилище се строяло за ден, най-много два, а се прибирало и вдигало наново за няколко часа; при това всяко семейство притежавало свое жилище или поне част от жилище.

В периода на дивачеството всяко семейство е имало подслон, не по-лош от тоя на останалите и напълно удовлетворяващ нищожните му примитивни нужди; но мисля, че ще е съвсем правомерно да кажа, че макар птиците небесни да си имат гнезда²⁶, лисиците - бърлоги, а диваците - вигвами, в съвременното цивилизовано общество едва половината семейства притежават собствени жилища. В големите градове, където цивилизацията вече се е наложила, броят на хората с жилища е нищожен. Всички останали се превръщат в доживотни бедняци, като плащат за тая външна обвивка, станала необходимост и зиме, и лете, годишен наем колкото цената на цяло село индиански вигвами. Нямам намерение да изтъквам колко по-лошо е да живееш в наето жилище, отколкото в собствено, макар да е съвсем очевидно, че дивакът притежава собствено жилище, защото не му струва почти нищо, докато цивилизованият човек наема жилище, понеже няма средства за собствено, пък и за наетото едва му достигат. Да, ще ми възрази някой, но плащайки наем, бедният цивилизован човек си подсигурява дом, който прилича на палат пред тоя на дивака. За двадесет и пет до сто долара годишно - така се движат наемите у нас - той получава достъп до всички блага, придобити в течение на столетия - просторни стаи, чисто измазани и облепени с тапети, ръмфордова камина²⁷, венециански щори, водна помпа, автоматична брава, голяма изба и какво ли не още. Защо тогава ползващият тия придобивки в повечето случаи е само един БЕДЕН цивилизован човек, а лишеният от тях дивак е богат според своите разбирания? Ако признаем, че цивилизацията действително е подобрила условията на живот - по моему е така, макар че само мъдрите умеят истински да се ползват от подобренията й, - то трябва да се докаже, че и жилищата са се усъвършенствали, без да бъдат оскъпени, а цената на една вещ за мен се измерва с количеството човешки живот, изразходвано за направата й наведнъж или постепенно. В нашия край къщите струват средно осемстотин долара, а за да бъде събрана тая сума, са необходими десет-петнадесет години от живота на един работник, дори и да не е обременен със семейство - изчислявам го при средна дневна заработка един долар, защото някои получават повече, други по-малко. Излиза, че човек трябва да похаби повече от половината си живот, за да спечели пари за СОБСТВЕН вигвам. Ако пък плаща наем, не се знае дали е избрал по-малката от двете злини. Умно ли ще постъпи дивакът, ако замени вигвама си за палат при тия условия?