Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо

Понякога, наситил се на човешко общество и изчерпал всички новости от приятелите си в града, се отправях далеч на запад от жилището си, към още по-уединени места, "в млади гори и пасбища свежи"¹³⁴, или пък по залез-слънце вечерях на хълма Феър Хевън с червени и черни боровинки и се запасявах за няколко дни. Тоя плод не изпуска същинското си ухание за хората, които го купуват или отглеждат за пазара. Има един-единствен начин да го усетиш, но малцина прибягват до него. Поискате ли да вдъхнете уханието на боровинките, допитайте се до пастирите и яребиците. Голяма грешка е да смятате, че сте вкусвали боровинки, щом като не сте ги брали. Боровинки никога не са стигали до Бостън - още от времето, когато са престанали да растат по трите хълма, на които е построен. Амброзията, същината на плода, се губи заедно с прашеца му, оронил се в каруците, и той се превръща в най-обикновен фураж. Додето властва "Вечен Съдник", ни една невинна боровинка не може да бъде превозена от гористите възвишения до града.

Понякога, когато приключех с копането за деня, присядах до някой нетърпелив въдичар, прекарал цялата сутрин на брега, безмълвен и застинал като патица или плаващо листо, преминал през различни насоки на размисъл и обикновено до появата ми заключил, че принадлежи към древната секта на ценобитите¹³⁵. Имаше един възрастен човек, изкусен рибар и опитен ловец, който се ласкаеше от мисълта, че къщата ми е построена само за удобство на въдичарите, а и на мен ми беше приятно да го гледам как седи пред вратата ми и наглася кордите. Навремени двамата се разхождахме с лодката по езерото - той в единия край, аз - в другия - почти без да разговаряме; през последните години той бе оглушал, но за сметка на това час по час си тананикаше някакъв псалм, който чудесно се съчетаваше с моето умонастроение. Общуването ни бе една ненарушавана хармония и оставяше далеч по-приятен спомен, отколкото ако се осъществяваше с думи. Когато нямах какво да му кажа - а така бе най-често, - обикновено разбуждах ехото, удряйки с веслото откъм моята страна на лодката, и изпълвах околните гори с разпростиращите се кръгове на звуковите вълни, подбуждах ги, както звероукротител своите диви животни, додето изтръгна ръмжене от всеки горист дол и хълм.

В топли вечери често седях в лодката и свирех на флейта; наоколо ми като омагьосани плаваха костури, а луната приплъзваше светлината си по набразденото езерно дъно, обсипано с отломъци от гората. Навремето идвах на езерото само в най-тъмните летни нощи заедно с някой приятел, за да търся приключения: палехме огън на брега досами водата, мислейки, че тъй ще примамим рибите, ловяхме миноги със завързани на връв червеи и когато късно през нощта приключехме с риболова, започвахме да хвърляме горящите главни високо във въздуха като ракети, а те падаха във водата и със силно съскане потъваха, внезапно погълнати от непрогледния мрак. Сетне, подсвирквайки си, отново се отправяхме към хорските убежища. А ето че сега разполагах с дом край брега.

Толкова прозрачни са тия води, че дъното се вижда на двадесет и пет-тридесет фута дълбочина. От лодката на много футове под повърхността се забелязват стада костури, лесно различими по косите ивици, както и плотви, най-много инч дълги, и човек неволно си помисля, че за да намират тук препитание, трябва да са риби-аскети. Веднъж през зимата преди много години изсякох дупки в леда, за да ловя щуки; когато стъпих обратно на брега, се подхлъзнах и изпуснах брадвата, а тя - сякаш подета от някакъв зъл демон - се плъзна в една дупка на четири-пет рода разстояние, където водата е двадесет и пет фута дълбока. От любопитство легнах на леда до дупката и взех да се взирам към дъното, додето накрая съгледах брадвата - леко килната, обърната с дръжката нагоре, бавно да се поклаща напред-назад, отмервайки пулса на езерото; така щеше и да си остане - изправена и полюшваща се, - додето с течение на времето изгние, ако не бях намерил начин да я измъкна. Избих с длето още една дупка точно над нея, отрязах с ножа си най-дългия клон, който можах да намеря наблизо, завързах на края му широка примка, сетне внимателно я спуснах във водата и когато се нахлузи върху дръжката, издърпвайки въжето към себе си, я затегнах, подир което лесно изтеглих брадвата.

С изключение на две-три пясъчни ивици, брегът се състои от пояс гладки, заоблени, еднакви като павета бели камъни и е тъй стръмен, че на много места една погрешна стъпка е достатъчна, за да се озовеш в дълбоки над човешки бой води; ако не беше кристалната им прозрачност, дъното нататък не би се виждало чак до отсрещния бряг. Според някои езерото било бездънно. То никъде не е размътено, та невнимателният наблюдател би казал, че е лишено от водорасли и изобщо от всякаква растителност, с изключение на тая по малките, често заливани полянки, които не могат да се смятат за част от него; щателният оглед не открива ни блатни перуники, ни тръстики, нито дори жълти или бели лилии, а само отделни стръкчета ливадница и мръсняк - невидими за къпещия се, лъскави като водите, в които растат. Камъните достигат на един-два рода навътре от бреговете - нататък дъното е само пясък, освен в най-дълбоките части, където се е образувал утаечен слой - вероятно от разложените листа, падали през толкова есени, - та дори и посред зима котвите извличат светлозелени повесма.

На около две и половина мили западно оттук, в Найн Ейкър Корнър, има още едно точно такова езеро, Бялото езеро - трето толкова кладенчово бистро не съм виждал, макар да познавам повечето езера на дузина мили околовръст. Навярно различни народи са пили от водите му, възхищавали са му се, измервали са дълбините му и са отминавали, а то е оставало все тъй прозрачно-зеленеещо. Несекващ извор! Сигурно и в оная пролетна утрин, когато Адам и Ева са били изгонени от рая, езерото Уолдън вече е съществувало - кипящо под кротък пролетен дъжд, придружен от мъгла и южен ветрец, покрито с безчетни патици и гъски, нищо неподозиращи за грехопадението и още съумяващи да се прехранват в толкова чисти води: тогава то вече е меняло нивото си, било е прочистило водите си веднъж завинаги, придавайки им днешната багра, и е разполагало с правото, дадено му от небесата, да бъде единственото езеро Уолдън на света - единственото езеро от небесна роса. Кой знае, може би в литературата на множество незапомнени народи то е било наричано Касталийски извор, може би в Златния век над него са властвали нимфи. Уолдън е бисерна капка от изначалните води, която Конкорд носи в короната си.

Навярно още първите люде, достигнали до езерото, са оставили тук следи от стъпките си. С изненада забелязах около цялото езеро, та дори и по местата, където горите бяха съвсем наскоро изсечени, тясна врязана пътека, която се вие ту нагоре, ту надолу, ту докосвайки, ту отдалечавайки се от водата; може би връстница на първите тукашни обитатели, утъпкана от нозете на древни ловци, тя и до ден-днешен сеща стъпките на неподозиращите за съществуването й хора. Най-добре се вижда през зимата от вътрешността на езерото, когато се откроява в тънко навалелия снежец като ясна бяла криволица, незатулвана от бурени и клони като през лятото, добре очертана на четвърт миля околовръст. Снегът сякаш я напечатва с ясен бял релефен шрифт. Следите й навярно ще се запазят и тогава, когато по бреговете изникнат вили с грижливо оформени градини.

Водите на езерото се надигат и спадат, но дали периодично и кога точно, това никой не знае, макар - както обикновено - мнозина да уверяват, че знаят. Най-често езерото е по-пълноводно през зимата, отколкото през лятото, но не съществува зависимост от по-голямата или съответно от по-малката обща влажност. Виждал съм го и с един-два фута по-ниско и с поне пет фута по-високо ниво, отколкото достигаше по времето, когато живеех там. Така например на тясната вдадена навътре пясъчна ивица, от едната страна на която водата е много дълбока, някога - през 1824 година - обичах да паля огън и да задушавам риба с лук, отдалечен на около шест рода от брега: но ето че вече двадесет и пет години това е невъзможно; приятелите ми не вярваха, когато им разказвах за едно закътано заливче, отстоящо на повече от петнадесет рода от познатия бряг, в което няколко години по-късно съм ловил риба и което вече от доста време е пресъхнало и станало полянка. През последните две години нивото на езерото се повдигаше бързо и сега, през лятото на 1852-ра, то е точно с пет фута по-високо, отколкото беше, когато живеех там, сиреч толкова високо, колкото преди тридесет години, та на полянката отново може да се лови риба. Като цяло това прави разлика от шест-седем фута, но тъй като стичащата се от околните възвишения вода е нищожна по количество, покачването трябва да бъде отнесено към причини, свързани с тукашната пролет. Това лято нивото на езерото отново започна да спада. Забележителното е, че тия колебания - независимо дали са периодични, или не - изискват много време, за да се проявят. Наблюдавал съм едно покачване и две спадания, та предполагам, че след дванадесет до петнадесет години нивото ще бъде отново толкова ниско, колкото вече го зная. Миля на изток Флинтовото езеро, при което обаче трябва да се имат предвид вливащите се и оттичащите се води, както и другите по-малки езера помежду, поддържат един ритъм с Уолдън и наскоро заедно с него достигнаха най-голямото си покачване. Според моите наблюдения същото се отнася и до Бялото езеро.

Големите интервали между колебанията в нивото на Уолдън имат най-малкото едно предимство: когато покачването се задържи година и повече - колкото и минаването покрай езерото да е затруднено, - водата унищожава поникналите междувременно по бреговете храсти и дървета - борове, брези, елши, трепетлики - и оттегляйки се, оставя разчистени площи; така - обратно на повечето езера и други водни басейни, подвластни на всекидневни приливи и отливи - уолдънските брегове са най-чисти, когато водата е най-ниска. От едната страна на езерото близо до къщата ми бяха погубени и повалени като с лост цяла редица петнадесетфутови борове и тъй бе сложен край на своеволното им нашествие - впрочем височината им сочи колко години са изминали, откак водата не се е покачвала до това ниво. Посредством колебанията в нивото си Уолдън проявява своята власт над бреговете: бреговете биват "брежно" подстригвани, тъй че дърветата не могат да упражняват никакви собственически права над тях. Това са устните на езерото, по които брада не расте. Навремени то само ги облизва. В усилието си да оцелеят и при най-големите покачвания на водата елшите, върбите и кленовете протягат към нея огромни червени и жилести клони, дълги по няколко фута; забелязвал съм и как високите крайбрежни боровинкови храсти, които обикновено не дават плод, при тия променени обстоятелства направо се отрупват с боровинки.

Повечето хора се затрудняват да обяснят как става тъй, че бреговете редовно се оголват. Моите съграждани до един са чували историята - най-възрастните са ми казвали, че я знаят от младини - за индианците, които в далечни времена се събрали да се съвещават на един хълм, издигащ се толкова нависоко в небето, колкото надълбоко в земята достига сега езерото, и тъй сквернословили - макар такова провинение никога да не е било присъщо на индианците, - че хълмът се разтърсил и внезапно се слегнал; успяла да се спаси само една индианка на име Уолдън, та езерото било наречено на нея. Смята се, че при разтърсването на хълма се затъркаляли надолу камъни и те оформили днешния бряг. Съвсем сигурно е във всеки случай, че някога тук не е имало езеро, а сега има; индианското предание ни най-малко не противоречи на историята за споменатия вече стар заселник, който толкова добре си спомня как дошъл по тия места с вълшебната си лескова пръчка, как видял от моравата да се надига пара, как пръчката сама се насочила надолу и той решил да копае кладенец тъкмо тук. Колкото до крайбрежните камъни, мнозина са на мнение, че те трудно могат да бъдат свързани с трусовете на околните хълмове; прави ми впечатление обаче, че тия възвишения са целите обсипани със съвсем същите камъни, та там, където железопътната линия минава най-близо до езерото, се е наложило да ги редят във високи валове от двете й страни; освен това камъните са най-много по най-стръмните части на брега, тъй че за жалост всяка загадка изчезна за мен. Камъните ми я откриха. Ако названието на езерото не идва от някоя местност в Англия - примерно от Сафрън Уолдън, - то може да се предположи, че първоначално са го наричали Walled-in-Pond¹³⁶.

Езерото бе моят вече изкопан кладенец. Четири месеца в годината водата му е колкото чиста, толкова и студена, та според мен по нищо не отстъпва на тая в града, ако не е и по-хубава от нея. Големите водни площи под открито небе през зимата са по-студени от закритите извори и кладенци. Температурата¹³⁷ на езерната вода, която веднъж държах в стаята си от пет часа следобед до пладне на следващия ден, 6 март 1846 година, като термометърът в стаята отчасти поради нагряването на покрива от слънцето навремени се покачваше до 65ш-70ш, си остана 42ш, сиреч с един градус по-ниска от температурата на вода, извадена току-що от най-студения кладенец в околността. Същия ден температурата на Кипящия извор бе 45ш, най-високата, която измерих, макар през лятото водата му да е най-студена, освен когато се размеси с плиткия уталожен горен слой. При това поради голямата си дълбочина Уолдън никога не се затопля толкова от лятното слънце, колкото останалите водни площи. През най-горещите дни обикновено слагах в долапа ведро с езерна вода, та през нощта да се охлади и да се запази студена през деня (често обаче прибягвах и до един извор наблизо). Тая вода и след седмица престой бе чудесна - все едно току-що извадена без всякакъв привкус на помпа! Ако лятно време човек лагерува за седмица край някое езеро, достатъчно е да зарови на сянка покрито ведро с вода, за да стане независим от лукса на леда.

В езерото Уолдън са ловени щуки, достигащи до седем фунта - една дори се отскубнала, като с голяма бързина изтеглила кордата от макарата, която рибарят спокойно бил нагласил на осем фунта; също тъй са улавяни костури, блеснушки, надхвърлящи понякога два фунта, трески, плотви, или още наричани таранки (Leuciscus pulchellus), понякога платики и дори няколко змиорки, едната от които тежала четири фунта - давам тия подробности, тъй като обикновено теглото на рибата е едничкият прославящ я фактор - и това са единствените змиорки, за които съм чувал тук; смътно си спомням и за една малка, около петинчова риба, прилична донякъде на плотва, отстрани сребриста и със зеленикав гръб, която споменавам, главно за да свържа факти и легенда. Но тъй или иначе езерото съвсем не гъмжи от риба. Голямата му гордост са щуките, макар да не са в изобилие. Виждал съм прострени на леда по три различни вида наведнъж: дълги и плоски, в стоманен цвят, подобни на речните; светлозлатисти със зеленикави отблясъци в удивително наситена багра - най-разпространените в езерото; и трети, подобни по форма и също златисти, но отстрани обсипани с тъмнокафяви, черни и едва забележими кървавочервени точици, с което силно напомняха пъстърви. Названието reticulatus¹³⁸ не им приляга особено, по-подходящо би било guttatus¹³⁹. Това са все много стегнати риби, чието тегло надвишава очакваното според размерите. Всъщност и костурите, и блеснушките, и треските, изобщо всички риби тук поради изключително бистрите води на езерото са много по-чисти, красиви и с по-стегнато месо от речните или тия от другите езера, та лесно могат да бъдат отграничени от тях. Ихтиолозите навярно биха причислили някои от уолдънските риби към редките разновидности. В езерото живеят също така чисти породи жаби и костенурки, а нарядко се срещат и миди; мускусни плъхове и норки оставят дирите си по бреговете му, сегиз-тогиз го навестяват странстващи блатни костенурки. Бивало е сутрин, когато избутвам лодката във водата, да обезпокоя някоя огромна блатна костенурка, намерила подслон отдолу за през нощта. През пролетта и есента долитат патици и гъски, белогръди лястовици (Hirundo bicolor) прехвърчат ниско над водата, калугерици (Totanus macularius) цяло лято се стрелкат по каменистите брегове. Случва се навремени да стресна ястреб-рибар, кацнал на някой от белите борове наоколо, но за разлика от езерото Феър Хевън, Уолдън едва ли някога е бил оскверняван от крилете на чайки. Най-много веднъж в годината да допусне по някой гмурец. Това, общо взето, са главните езерни обитатели.

В тихо време близо до песъчливия източен бряг, където водата е осем-десет фута дълбока, както и в някои други части на езерото, от лодката могат да се видят кръгли, дванадесет фута в диаметър и един фут високи купчини от дребни, по-малки от кокоши яйца камъчета, а наоколо всичко е пясък. Първото, което ти минава през ум, е, че индианците са ги издигнали с някаква цел върху леда и когато ледът се е разтопил, те са паднали на дъното - купчините обаче са съвсем правилни, при това някои са очевидно отскоро, за да бъде тъй. Напомнят на ония в реките, но след като тук няма ни сукалки, ни миноги, не виждам кои други риби биха могли да ги построят. Може да са гнезда на някакъв вид шарани. Ала придават на езерното дъно примамлива загадъчност.

Брегът е достатъчно неправилно очертан, за да бъде еднообразен. Имам предвид западния, нарязан от дълбоки заливи, стръмния северен и красивия раковинообразен южен бряг, където носовете сякаш се застъпват един друг, загатвайки за още непознати заливчета помежду. Никога гората не е тъй стройна, тъй замайващо прекрасна, както се разкрива пред взора, отправен откъм малко езерце сред възвишения, издигащи се от самата вода - защото отразяващата водна повърхност създава великолепен преден план на картината, която обветрените брегове заграждат във възможно най-естествената и подходяща рамка. Няма несъвършенства и следи от груби вмешателства както там, където е била размахвана брадва или където гората граничи с обработваеми площи. Дърветата имат предостатъчно пространство да се разрастват откъм езерото и затова нататък протягат най-мощните си клони. Природата тук е изтъкала естествена шевица, та погледът плавно се издига от ниските крайбрежни храсти към върховете на най-високите дървета. Ни диря от човешка ръка. Водата мие бреговете, както и преди хиляди години.

В такива септемврийски и октомврийски дни езерото Уолдън се превръща в съвършено горско огледало, обрамчено с камъни, тъй свидни за очите ми, както ако бяха драгоценни и редки. На земята няма нищо по-красиво, по-чисто и същевременно по-необятно от езерото. Небесна вода! Тя няма нужда от ограждения. Различни народи минават и отминават край нея, без да я замърсят. Тя е огледало, което никой камък не може да строши и чиято амалгама не може никога да се изтърка, понеже Природата постоянно я поддържа; ни бури, ни прах могат да замъглят вечно лъскавата му повърхност; в него всичко нечисто изчезва, избърсано от прах с кърпа светлина, изчеткано от невидим слънчев лъч; това е огледало, което не се поти от чуждия дъх, а самото издишва високи, плаващи над повърхността му облаци, отразявани от гръдта му.

Водната площ разкрива духа, витаещ във въздуха. Тя непрестанно получава свише живот и сила. По същността си е средец между Земята и Небето. На сушата само тревите и дърветата се разклащат от вятъра, а тук самата вода се дипли. По светлинните ивици и петна по нея разбираме откъде духа бризът. Чудесно е, че ни е дадено да гледаме водната повърхност. Навярно един ден ще можем да гледаме тъй и въздушната повърхност, та да познаем още по-неведомия дух, витаещ над нея.

Към края на октомври, когато свие силен мраз, педомерките и водните бръмбари се изпокриват и оттогава насетне в тихо време нищичко не нарушава езерния покой. Един ноемврийски следобед при отминаването на продължила няколко дни дъждовна буря, додето небето още бе задръстено от облаци и всичко бе потънало в мъгла, с изненада открих, че езерната повърхност е съвършено гладка, дотолкова, че е трудно да я различиш, пък и вече не отразяваше ярките октомврийски багри, а мрачните ноемврийски цветове на околните възвишения. Макар да гребях съвсем внимателно, леките бразди, прорязвани от лодката ми, се разпростираха додето поглед стига, нагъвайки отраженията. И ето че както съзерцавах повърхността, тук-там забелязах бледи отблясъци - сякаш се бяха насъбрали педомерки, оцелели в студа, или пък сред езерния покой от дъното бликаше извор. Загребах нататък и за мое удивление се озовах сред безчет малки, около петинчови костури - наситенобронзови в зеленикавата вода, - които си играеха, като непрестанно се гмуркаха и пак изплуваха, нагъвайки повърхността, покривайки я с мехурчета. В тия прозрачни и сякаш бездънни, отразяващи облаците води имах чувството, че се нося с балон по въздуха, а костурите ми приличаха на ято литнали под мен птици с криле като перки. В езерото имаше много такива стада, очевидно възползвали се от краткия промеждутък, преди зимата да затули с ледено покривало широкия им небосвод. Сякаш лек бриз лъхаше водната повърхност или я ръсеха ситни дъждовни капчици. Приближих бързо; стреснати, те плеснаха с опашки толкова силно, че развълнуваха водата така, сякаш някой я бе ударил с кичест клон, и на мига изчезнаха в дълбините. Сетне задуха вятър, мъглата се сгъсти, излязоха вълни и костурите заскачаха още по-високо отпреди, подавайки се наполовина от водата - стотици триинчови черни шипчета, щръкнали наведнъж. Една година чак на пети декември забелязах трапчинки по повърхността, та помислих, както беше и мъгливо, че почва да вали, и бързо загребах към къщи. Макар да не усещах капки по лицето си, дъждът сякаш непрестанно се усилваше, та вече мислено се виждах целия огизнал. Но ето че изведнъж трапчинките изчезнаха - бяха ги предизвикали костурите, които, уплашени от плясъка на веслата, се стрелнаха към дълбините и взеха да избледняват пред погледа ми, додето съвсем се изгубиха; така че в последна сметка следобедът мина без дъжд.

Един старец, който бе идвал доста често по тия места преди петдесетина години, когато езерото изглеждало тъмно поради заобикалящите го гори, ми разказа как от време на време то оживявало от ята патици и всевъзможни други водни птици, а наоколо му кръжели орли. Той ловял тук риба, използвайки едно старо кану, което намерил на брега. Направено било от два издълбани и скрепени един за друг борови ствола, отрязани в краищата под прав ъгъл. Кануто било съвсем неустойчиво, но за сметка на това издържало много години, преди да изгние и да потъне на дъното. Не знаел чие е - принадлежало на езерото. Въже за котвата си правелo от лико. Някакъв възрастен грънчар, който преди Революцията¹⁴¹ живеел близо до езерото, му разказал веднъж, че на дъното имало железен сандък и той го бил виждал. Понякога сандъкът изплавал на брега, но доближиш ли го, веднага се плъзвал назад и изчезвал в дълбините. Приятно ми беше да слушам за старото дървено кану, заместило някогашната индианска еднодръвка, също тъй направена от бор, но далеч по-изящна по форма - отначало навярно крайбрежно дърво, сетне повалено във водата, за да се носи по нея в продължение на десетилетия, бидейки най-подходящият за езерото плавателен съд. Помня, че когато за първи път надзърнах в езерните дълбини, смътно различих на дъното множество огромни трупи, които са били повалени от вятъра или пък преди време, когато дървеният материал е бил по-евтин, са останали на леда след някоя сеч; сега обаче тия трупи почти бяха изчезнали.

Когато за първи път се разхождах с лодка по езерото Уолдън, то бе заобиколено от гъсти и величествени борови и дъбови гори, а в някои от малките заливчета се бяха увили около стволовете диви лози, образувайки естествени сводове, под които лодката спокойно минаваше. Стръмните хълмисти брегове бяха покрити с тъй високи гори, че приличаха на амфитеатър, в който се разиграва феерията на леса. На младини обичах да греба до средата на езерото и да прекарвам голямата част от летните предобеди легнал по гръб на дъното на лодката и, оставил се на волята на зефира, да сънувам наяве, додето ударът на носа в пясъка ме събуди и се надигна да видя кой бряг са ми отредили съдбините; бе време, когато нямаше по-привлекателно и плодотворно занятие от безделието. Открадвал съм си много утрини, за да прекарам по тоя начин най-хубавите часове от деня; бях богат - ако не с пари, то със слънчеви часове и летни утрини, на които се наслаждавах до насита; ни най-малко не съжалявам, че не съм похабил повече от тях в работилницата или зад преподавателската катедра. Но откак напуснах тия брегове, дърварите не си хабиха времето, та отсега нататък дълги години няма да има разходки из горски пътеки, през които тук-там се провижда езерото. Нека Музата ми бъде извинена, ако замлъкне. Как да очакваме птичките да пеят, когато са изсечени горите им?

Няма ги вече трупите на дъното, няма го старото кану, няма ги и сенчестите гори наоколо, а гражданите, идвали на езерото, само за да се окъпят или да пият вода и останали с бегъл спомен за местонахождението му, мислят само, как да вкарат водите му - които би трябвало да са свещени като тия на Ганг - в тръби до града, та да мият с тях чиниите си! Как чрез едно завъртане на крана или натискане на помпата да разполагат с Уолдън! Дяволският железен кон, чието проглушително цвилене отеква из целия град, е размътил с копитата си Кипящия извор; изпасъл е и горите по бреговете на Уолдън - тоя троянски кон с хиляда човека в корема, създаден от алчни за пари гърци! Къде е героят, къде е Мор от Мор Хол¹⁴², та да пресрещне тая раздута напаст в Дълбокия дол и да забие копието на мъстта между ребрата й?

Нравът на Уолдън е може би най-добрият и най-непомътеният, който познавам. Подобен нрав са приписвали на мнозина, но малко са людете, достойни за тая чест. Макар дърварите да са оголили един след друг бреговете му и ирландците да са направили кочини досами водите му, макар железопътните релси да сквернят пределите му и продавачи на лед да снемат зимното му покривало, езерото си остава непроменено - все същите води, по които някога се плъзгаше младенческият ми взор: промяната е в мен. Ни една от многото дипли по повърхността му не се е врязала в трайна бръчка. То е вечно младо и ако днес лястовичките се спускат над него за мушици, същото е било и в незапомнени времена. Тая нощ отново се замислих над всичко това, сякаш повече от двадесет години не бях го виждал почти всекидневно: ето го Уолдън, същото онова горско езеро, което открих преди толкова време; на мястото на изсечения миналата зима лес, сега на брега му буйно, както винаги, израства нов; все същата първозданна мъдрост възлиза от дъното към повърхността му; все същата лазурночиста радост изпълва него, Създателя му, а МОЖЕ БИ и мен. Несъмнено е дело на храбрец, чужд на всякакво притворство! Той го е заоблил с ръка, углъбил го е и го е пречистил в мислите си, а сетне го е завещал на Конкорд. Виждам по лицето на Уолдън същата тая мъдрост, та съм готов едва ли не да го запитам: "Уолдън, това ти ли си?"

Дори и не мечтая
стихове да вая;
тъй близко съм до рая и до Бога,
щом край Уолдън да живея мога.
Аз съм каменливият му бряг,
бризът, който духа, аз съм пак;
на дъното на мойте длани
пясъците и водите му са сбрани,
а неговите дълбини
за моя дух са висини.

Вагоните никога не спират, за да се полюбуват на езерото; но си мисля, че то прави машинистите, огнярите, спирачите и пътниците със сезонни билети по-добри. Нощем машинистът - самото му същество - не забравя спокойната бистрота, зърната поне веднъж през деня. Макар мимолетно, това видение изтрива следите от Стейт Стрийт и локомотивните сажди. Бих нарекъл езерото "Божия сълза".

Вече споменах, че Уолдън няма притоци, нито пък от него изтичат реки, но посредством дълга и накъсана верига от малки езерца той е свързан с Флинтовото езеро, чието ниво е по-високо, а друга такава верига, през която в отминали геологични епохи навярно са текли водите му, че и днес - опазил Господ - с малко копане отново могат да потекат, го свързва с Конкордската река, чието ниво пък е по-ниско. При тая пленителна бистрота, придобита с времето в скромен и суров отшелнически живот в гората, кой не би жалил, ако водите на Уолдън се примесят с мътнеещите пред тях води на Флинтовото езеро или пък загубят сладостта си в океанските вълни?

Флинтовото или още Пясъчното езеро, най-голямото в околността, своего рода море сред сушата, се намира в Линкълн, на миля източно от Уолдън. То е доста по-обширно - площта му, казват, възлизала на сто деветдесет и седем акра - и е по-богато на риба, но затова пък е по-плитко и съвсем не тъй замайващо бистро. Една разходка през гората дотам често ми служеше за отмора. Струваше си: дори и само за да усетя волния полъх на вятъра по страните си, да погледам надпреварата на вълните и да помисля за живота на моряците. Отивах там да събирам кестени през мразовитите есенни дни, когато те падаха във водата и сами доплаваха до нозете ми; така веднъж, както се провирах между остриците по брега, а свежите пръски полепваха по лицето ми, попаднах на гниещи останки от лодка - всъщност само следи от плоско дъно сред тръстиките; все пак очертанията личаха ясно, напомняйки голяма разлагаща се лапа с всичките й сухожилия. Това бяха останки, не по-малко вълнуващи от тия на морския бряг и също тъй поучителни. Но прогнили докрай, те вече са се слели с езерния бряг, прободени от тръстики и остри треви. Често се наслаждавах на пясъчните вълнички по дъното в северната част на езерото, станали от натиска на водата трайни и устойчиви под нозете на чаплите, и на израслите в индийска нишка тръстики, чиито вълнообразни извивки ред след ред повтаряха тия по дъното, като че ги бяха садили водните браздулици. Там намирах в значителни количества едни особени топки, съвършени сфери от половин до четири инча в диаметър, съставени от трева или корени на люспостебленик. Те се подмятат напред-назад по пясъчното дъно из плитката вода и понякога биват изхвърляни на брега. Или са изцяло от трева, или с малко пясък във вътрешността. Човек би казал на пръв поглед, че са оформени под въздействието на вълните подобно на заоблените камъчета; но всъщност и най-малките, половининчови кълба се състоят от също тъй груб материал, а и такива топки се появяват само в определено време на годината. При това според мен вълните не толкова оформят, колкото бавно разграждат вече оформилото се цяло. Когато задълго останат на сухо, сферите запазват вида си.

ФЛИНТОВО ЕЗЕРО! С колко оскъден набор от названия разполагаме! С какво право мръсният и глупав фермер, безмилостно оголил бреговете на тия граничещи с фермата му небесни води, им е дал името си? Как ли е заискрявал с очи-кремъклии пред лъскавите долари и центове, в които е можел да види отражението на наглото си лице, как ли е смятал дори дивите патици за злосторници, как ли пръстите му са се втвърдявали и закривявали като нокти на хищна птица от постоянния грабителски навик на харпия? Затова за мен езерото си остава безименно. Аз не отивам там, за да виждам или чувам тоя човек, който никога не го е ВИЖДАЛ, не се е къпал във водите му, не го е обичал, не го е закрилял, не е продумвал добра дума за него, не е благодарил на Бога, задето го е създал. По-добре да бъде наречено на рибите, които плуват в него, на дивите птици и четириногите, които го навестяват, на дивите цветя, които растат по бреговете му, а защо не и на някой дивак или дете, чиято съдба е преплетена с неговата, а не на тоя, който няма други права над него освен крепостния акт, даден му от някой единомислещ съсед или управник; на тоя, който мисли само за паричната му стойност; който с присъствието си е станал проклятие за бреговете му, изчерпал е земите наоколо и с наслада би изчерпал и водите му; който се коси, че площта му не е английска трева или поляна с боровинки и не вижда изход от това положение; който би го пресушил, за да продаде калта от дъното му. Щом като не задвижва воденица, каква полза да го съзерцаваш? Не уважавам труда на такъв човек, не признавам фермата му, в която всяко нещо има цена; той би отнесъл на пазара цялата тая красота, че дори и Бога, стига да може да извлече облага; който отива на пазара ЗАРАДИ своя бог; в неговата ферма нищо не расте на воля, нивите му не дават реколта, ливадите му не раждат цветя, нито дърветата му - плодове: само долари. Не уважавам труда на тоя, когото не радва красотата на плодовете и за когото те узряват едва когато се превърнат в долари. Дайте ми бедността, която се наслаждава на същинското богатство. Фермерите будят уважението и интереса ми в зависимост от това доколко са бедни: обичам бедните фермери. Ето как виждам идеалната ферма: къщата, порасла като гъба на бунище, помещения за хора, коне, волове и свине едни до други - къде почистено, къде непочистено, но навсякъде препълнено с хора! Огромно мазно петно, ухаещо на тор и масло! Каква висока степен на цивилизация - тук всичко се наторява със сърцата и умовете на хората! Че могат ли картофи да се отглеждат в гробище! Това е идеалната ферма.

Не, и не: ако най-прекрасните природни кътчета трябва да носят човешки имена, то нека това бъдат имената на най-благородните и достойни люде. Нека поне езерата ни носят истинни названия, както Икарово море, чиито "брегове и днес прославят подвига геройски".¹⁴³

Рядко лодка е осквернявала водите на Бялото езеро, понеже изкушенията за рибарите тук са малко. Наместо бели лилии, за които е нужна тиня, от бистрите води се подават тънките стъбла на сини перуники (Iris versicolor), израснали от каменистото дъно по цялото протежение на брега, а през юни навестявани от колибри; синьото на стъблата, на цветовете и особено на отраженията им плавно прелива в тюркоазените води.

Бялото езеро и Уолдън са големи кристали върху земната повърхност, езера на Светлината. Ако можеха да бъдат трайно замразени и смалени достатъчно, за да се държат в ръка, навярно роби биха ги отнесли на своите владетели като скъпоценни камъни, с които да украсят короните си, но тъй като са течни, обширни и во веки предоставени нам и на потомците ни, ние не ги тачим и ламтим за диаманта Кохинор. Твърде бистри са, за да имат пазарна цена - в тях няма нищо мръсно. Колко по-красиви са те от живота ни, колко по-прозрачни са от характерите ни! От тях не ще се научим на низост. Как мътнеят в сравнение с тях блатата по фермите, в които се плацикат патици! А тук идват само чисти диви патици. Природата няма ценители сред хората. Перата и песните на птиците хармонират напълно с цветята, но къде е оня младеж или девойка, които биха образували едно цяло с волната и пищна красота на Природата? Тя процъфтява в самота, далеч от градовете на хората. Приказвате за небесата. Тъй позорите земята!