Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо



страница9/16
Дата23.07.2016
Размер3.48 Mb.
#2195
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   16

ФЕРМАТА БЕЙКЪР

Разхождайки се, понякога стигах до борови горички, прилични на храмове или на флотилии с опънати платна в открито море; в извитите им клони играеше светлината - тъй нежно зелени и сенчести бяха те, че друидите биха напуснали своите дъбаци, за да извършват тук обредите си; бродех и оттатък Флинтовото езеро, където гъсти, обсипани със сини плодчета кедри, достойни да красят портите на Валхала, протягат вейки високо в небето, а цяла в плод, хвойна пълзи навред; скитах се също из мочурливи места, където брадати лишеи висят по смърчовете като гирлянди, горски печурки - тия кръгли маси на блатните богове - покриват земята, а по-гиздави гъби като някакви странни растителни охлюви красят дънерите, напомняйки пеперуди или раковини: тук е раят на дивите карамфили и кучешкия дрян, червените плодчета на елшите блещукат като дяволски очички, дървесната плесен разяжда и ломи в прегръдките си дори най-яките дървета, плодчетата на бодливата зеленика са тъй чудни, че заради тях човек забравя и дома си, а много други безименни и забранени диви плодове го привличат и омайват, прекалено красиви, за да бъдат вкусени от простосмъртна уста. Наместо да се позовавам на разни авторитети, многократно ходех да разглеждам някои дървета от твърде редки за тия места видове, растящи далеч оттук посред пасбища и мочурища, във вътрешността на гори или по върховете на хълмове: черни брези, най-красивите от които достигат два фута в диаметър; техните братовчедки, жълтите брези, чиито свободно падащи златни одежди са също тъй благоуханни; букове със стройни и богато обрасли с лишеи стволове, от които - като изключим няколкото пръснати из околността дървета - е останала само една малка горичка, по всяка вероятност насадена от гълъбите, привличани навремето от жълъдите; прекрасни са сребърните искри, които се пръскат при ударите на брадвата по бука; има и липи, габъри, Celtis occidentalis или още лъжливи брястове, от които само един се е хванал добре, борове като корабни мачти, бучиниши със съвършена красота, изправени като пагоди сред горите; бих могъл да изредя още много и много други. Това бяха светилищата, които посещавах зиме и лете.

Веднъж се озовах в самия край на небесна дъга, която обхващаше ниските въздушни слоеве, багрейки тревата и листата наоколо, омайвайки ме, сякаш гледах през цветен кристал. В тоя поток от следдъждовна светлина за малко се почувствах като делфин. Ако бе продължило по-дълго, това преживяване би обагрило заниманията и живота ми. Вървейки покрай железопътната линия, с наслада се вглеждах в светлинния ореол около сянката ми и си въобразявах, че съм един от богоизбраните. Някой от моите посетители ми разказваше, че около сенките на ирландците не се образувал ореол и че това било почест, отредена за местните хора. В спомените си Бенвенуто Челини описва как след някакъв кошмарен сън по време на затворничеството му в крепостта "Сан Анджело" сутрин и вечер около сянката на главата му започнал да се появява сияен ореол, който се очертавал особено ясно - независимо дали се намирал в Италия или във Франция, - когато тревата била цяла в роса. Навярно става дума за същото явление, което и аз имам предвид и което се наблюдава предимно сутрин, понякога и по друго време, дори и на лунна светлина. То съществува постоянно, но обикновено остава незабелязано, и в случаите на възбудимо въображение като това на Челини може да се превърне в основа за суеверия. При това Челини съобщава, че показвал ореола на малцина. Но нима да съзнаваш, че си удостоен, не означава, че наистина си богоизбран?

Един следобед поех през гората към Феър Хевън за риба, та да има какво да добавям към оскъдните си запаси от зеленчуци. Пътят ми минаваше през Плезънт Медоу, придатък на Фермата Бейкър, тоя уединен кът, който неотдавна един поет възпя, начиная с:

"Към теб пристъпям аз по прелестна морава,
и в миг дръвче мъхнати плодове ми дава,
поток руменоводен из полето шари,
там мускусните плъхове са господари,
пъстърви като капчици живак
се стрелкат между бряг и бряг."146

Преди да се установя на Уолдън, мислех да се настаня в тоя кът. Брулех ябълки и прехвърлих потока, плашейки мускусните плъхове и пъстървите. Макар да бе превалил, когато тръгнах, това бе един от ония наситени с всевъзможни неща следобеди, които ни се струват безкрайни и представляват голяма част от същинския ни живот. Внезапно рукна проливен дъжд и ме застави да стоя половин час под един бор и да придръпвам клоните над себе си, покрил глава с носната си кърпа; а когато най-сетне метнах въдицата над репеите, целият вир-вода, неочаквано се озовах в сянката на облак и гръмотевиците затрещяха с такава сила, че не ми оставаше нищо друго, освен да ги слушам. Помислих си, че боговете трябва да се гордеят, задето с такива острозъби светкавици прогонват един беден беззащитен рибар. Затова побързах да потърся подслон в най-близката колиба, която отстоеше на половин миля от пътя, но пък бе близо до езерото и от дълго време стоеше необитаема:

"Колиба да си вдигне

един поет реши,

но времето неспирно

постройката руши."147



Тъй пее Музата. Оказа се обаче, че в колибата живее някой си Джон Фийлд, ирландец, заедно с жена си и многобройната си челяд - от кръглоликото момче, което помагаше на баща си и сега двамата се връщаха от блатата бежешком, за да се спасят от дъжда, та до приличното на сибила сбръчкано бебе с конусовидна глава, което седна на коляното на баща си като на трон и с предимството на децата отправи от своя потънал във влага и нищета дом питащ поглед към непознатия, без да знае, че е последна издънка на благородническо потекло, надежда и център на Вселената, а не бедно гладуващо отроче на Джон Фийлд. Настанихме се всички заедно под оная част от покрива, където течеше най-малко, а навън дъждът се лееше и гръмотевиците трещяха. Тук бях седял много пъти още по времето, когато корабът, докарал в Америка това семейството, още не е бил построен. Джон Фийлд бе явно честен, трудолюбив, но безпомощен човек, същото важеше и за жена му, която ден след ден самоотвержено вадеше оскъдни блюда от дълбините на издигнатата пещ; кръглолика, с мазна кожа и разголена гръд, тя все още се надяваше един ден животът й да се подобри, макар неизменният парцал в ръката й да не водеше до никакъв резултат. Пилците, които също се бяха подслонили тук от дъжда, крачеха наперено из стаята като същински членове на семейството - бяха, струва ми се, твърде очовечени, за да се опекат добре. Гледаха ме в очите или настойчиво кълвяха обувките ми. Междувременно стопанинът ми разказа историята си: как "се трепал" при съседа фермер, как преобръщал с мотика и лопата пръстта в една ливада срещу десет долара на акър и право за едногодишно ползване на наторената площ, как малкият му кръглолик син с радост му помагал, без да знае каква лоша сделка е направил баща му. Постарах се да му бъда от полза с моя опит, изтъквайки, че той е един от най-близките ми съседи, че аз, който съм дошъл насам да ловя риба и имам вид на безделник, изкарвам прехраната си също като него, но живея в спретната, светла и чиста къща, която едва ли струва повече от годишния наем за неговата съборетина; обясних му, че стига да иска, би могъл за месец-два да си построи собствен дом, че аз не употребявам чай, кафе, масло, мляко, прясно месо, тъй че не ми се налага да работя, за да си ги набавям, както и че защото не работя здравата, нямам нужда да се храня здравата, та поначало храната не ми струва почти нищо; изтъкнах, че необходимостта от чай, кафе, масло, мляко, пържоли го принуждава да работи усилно, за да може да ги купи, и че след като е работил здравата, трябва и да яде здравата, за да възстанови силите си, тъй че всъщност постоянно прелива от пусто в празно и погубва живота си в недоволство, макар да е смятал идването си в Америка за изгодно, доколкото ще бъде всекидневно задоволен с чай, кафе и мляко. Но истинската Америка е оная, в която човек разполага със свободата да води начин на живот, осигуряващ независимостта от тия продукти, в която държавата не се стреми да те застави да понасяш робство, войни и ред други ненужни разходи, които - пряко или косвено - са следствие пак от същите потребителски нужди. Съвсем целенасочено разговарях с Джон Фийлд, сякаш е философ или поне желае да бъде такъв. Бих бил доволен всички поляни по земята да си останат диви, ако това произтича от започващото самоосвобождаване на човечеството. Тогава човек не би имал нужда да изучава история, за да разбере кое е най-добро за него. Но - уви - образоването на един ирландец означава своего рада морално прекопаване. Посочих му, че за неговата тежка работа са нужни здрави ботуши и облекло, които при това бързо се измърсяват и износват, докато аз нося леки обувки и дрехи и макар да ме мисли облечен като джентълмен - което, разбира се, е невярно, - те не струват и наполовина колкото неговите, както и че стига да поискам, мога без всякакво усилие, просто за отмора, да си наловя толкова риба, колкото ми е необходима за два дни, или пък да спечеля достатъчно пари за цяла седмица. Ако той и семейството му заживеят просто, лятно време биха могли да берат боровинки за собствено удоволствие. Тук Джон въздъхна дълбоко, а жена му ококори очи и скръсти ръце - и двамата като че ли преценяваха дали разполагат с достатъчно капитал, за да предприемат подобно нещо, дали им достига пресметливост, за да се справят. Сякаш плаваха напосоки и не можеха да съзрат пристан за своя кораб. Навярно и сега продължават да живеят както са свикнали - самоотвержено, лице в лице с живота, вкопчили се с нокти и зъби в него, неспособни да вбият клин в масивните му подпори и да го раздробят на части, решени да се борят с него тъй грубо, както се разправят с магарешките бодили. Но тая борба е обречена на все по-големи поражения - уви, не ще отидеш далеч без аритметика, Джон Фийлд!

"Ходиш ли понякога за риба?" - попитах го. "0, да, остане ли ми време, ловя доста, най-вече костури." - "А с каква стръв?" - "Първо ловя плотви с червеи, а сетне с тях - костурите." - "Време е да вървиш, Джон!" - рече жена му със светнало и обнадеждено лице, но Джон се помайваше.

Проливният дъжд бе престанал и дъгата над горите на изток вещаеше ясна вечер. Сбогувахме се. На излизане помолих за някакъв съд, надявайки се да зърна дъното на кладенеца и тъй да попълня впечатленията си от мястото. Но уви - само тиня и пясък, въжето скъсано, а ведрото непоправимо повредено. Накрая намериха подходяща тенджера, как да е превариха водата и след дълги разисквания и колебания, още неохладена и неизбистрена, я подадоха на жадния. Каква помия поддържа живота тук, помислих си; затворих очи и умело издухвайки буклучетата, отпих в чест на домакините си най-голямата глътка, на която бях способен. Става ли дума за добри маниери, не съм никак гнуслив.

Когато след дъжда си тръгнах от колибата на ирландеца и отново се отправих с бързи крачки към езерото, за да наловя костури, за миг на мен, завършилия училище и колеж, това газене из огизналите ливади, из тресавищата и блатата, из тия пусти и диви места ми се видя скучно, но когато се заспусках по склона къмто червенеещия запад и дъгата се преметна през рамото ми, а избистреният въздух погали слуха ми с незнайно откъде долитащ слаб звън, моят Добър дух сякаш проговори: "Върви на лов и за риба всеки ден, все по-далеч и по-далеч, отдъхвай без страх край нови потоци и огнища. И спомняй Създателя си в дните на младостта си148. Буди се безгрижен преди зазоряване и търси приключения. Пладнувай все край различни реки и нека нощта те заварва навсякъде у дома. Не съществуват по-ширни поля от тия, по-значими занимания от възможните тук. Израствай див според природата си, както тия острици и папрати, които никога няма да станат на сено. Нека трещят гръмотевиците - какво че са заплаха за фермерските посеви? На теб те говорят друго. Скрий се под облака, нека останалите тичат към талигите и заслоните. Не свеждай изкарването на прехраната си до тежък труд, а го превърни в удоволствие. Радвай се на земята, но не я притежавай. От липса на същински занимания и вяра хората са стигнали до сегашното си положение непрестанно да купуват и продават и тъй да прекарват живота си като крепостници."

О, Фермо Бейкър!

"Земя, чиято висша същина


е слънчевата непорочна светлина.

*     *     *     *


Тук никой се не втурва за наслада,
не срутва дървената ти ограда.

*     *     *     *


Не влизаш с никого в безкраен спор,

не те измъчват тягостни въпроси,

за първи път видя те моят взор

тъй както днес: смирена, в дрехи прости.

*     *     *     *
Елате, любещи, при мен,

и вие, мразещи в сърцата,

деца на Гълъба свещен,

изчадия на Сатаната,

коварствата и бесовете
по клоните ги окачете!"149

Вечер хората се прибират смазани вкъщи от близката нива или улица, където витае ехото от домовете им, и животът им крее, понеже постоянно вдишва собствения си дъх; по видело и по мрак сенките им достигат по-далеч, отколкото всекидневните им стъпки. А би трябвало да се завръщаме вкъщи отдалеч, познали всеки ден приключения, опасности, открития, обогатили опита и нрава си.

Преди да стигна до езерото, Джон Фийлд ме догони, воден от някакъв живителен порив, решен тоя път да не работи в блатата по заник-слънце. Докато аз нанизах цяла връв, бедният човечец измъкна само две рибки - такъв му бил късметът, рече, разменихме местата си в лодката, ала с това не разменихме и късмета си. Бедният Джон Фийлд! (Дано не прочете тия редове, освен ако му повлияят положително.) Да си въобразява, че ще може по своя донесен от един стар свят начин да живее в тая нова, примитивна страна! Че ще лови костури с плотви. Допускам, че понякога те може да са добра стръв. Додето погледът му стига, всичко е негово, но той си остава бедняк; онаследил ирландската мизерия и нищета, със своите останали от Адамово време блатни привички, той - както и потомството му - е обречен да не се замогне в тоя свят, додето на потъналите му в блатна кал нозе с покарали ципи не бъдат завързани talaria150.

ВИСШИТЕ ЗАКОНИ

Когато по мръкнало вървях през гората към къщи, нарамил връзката риба и въдицата, един мармот прекоси пътя ми, при което ме обзе непознато дивашко опиянение - настървих се да го сграбча и да го изям суров; не че бях гладен, предизвика ме неговата първичност. Така на два-три пъти, докато живеех край езерото, се усетих да душа из гората с необуздаността на изгладняло куче за къс еленово месо и нямаше плячка, която да утоли страстта ми за дивеч. Всеки мирис на диво ми бе станал неимоверно познат. Тогава установих у себе си, и все още го установявам, съществуващото у повечето хора влечение към един по-висш, или още наричан духовен живот, но също и към примитивен, див живот, като еднакво благоговеех и пред двата. Обичам първичното не по-малко от доброто. Първичната тяга към неизвестното, която се усеща при риболова, още веднъж ме убеди в това. Понякога ми е приятно да сграбчвам буйно живота и да прекарвам времето си досущ като животните. Навярно на тая своя предразположеност и страст към лова още от най-ранна възраст дължа чувството си на близост с Природата. Тъй човек се озовава в места, които иначе биха останали непознати за него. Рибарите, ловците, дърварите, както и останалите люде, прекарващи живота си в полята и горите, самите те в известен смисъл част от Природата, имат по-подходяща нагласа да я наблюдават в минутите на отмора, отколкото философите или дори поетите, които пристъпват към нея с готови очаквания. Природата не се бои да им се представя. Пътешественикът из прериите обикновено е ловец, по горните течения на Мисури и Калъмбия - трапер, а покрай водопада Сейнт Мери - рибар. Ако обаче е само пътешественик, той научава нещата от втора ръка, половинчато, та ето защо е лош познавач. Особено интересно е, когато науката потвърди това, което пътешествениците вече знаят на дело или по инстинкт, тъй като единствено тогава тя става действително ХУМАННА, доколкото е следствие от човешкия опит.

Грешат тия, които смятат, че янките имали малко развлечения, понеже празниците им не били достатъчно, че мъжете и момчетата не играели толкова разнообразни игри, колкото се играят в Англия, защото тук по-примитивните и самотни забавления като лова, риболова и другите подобни били все още твърде застъпени. Днес почти всяко новоанглийско момче нарамва ловджийска пушка между десетата и четиринадесетата си година, а ловната и риболовната му територии никога не са ограничавани както в резерватите на английските благородници и са по-необятни дори от тия на диваците. Нищо чудно тогава, че това момче не играе често на улицата. Впрочем вече се наблюдава известна промяна, дължаща се не на нарасналата хуманност, а на нарасналия недостиг на дивеч - ловците навярно са най-добрите приятели на ловуваните животни, без да изключваме Дружеството за защита на природата.

При все това, додето живеех край езерото, от време на време ми се приискваше да разнообразявам храната си с риба. Ходех за риба, воден от същата потребност, която са изпитвали първите риболовци в света. Всички доводи за хуманност, които привеждах, в случая се оказаха насилени и засягаха повече философията, отколкото чувствата ми. Говоря само за риболова, понеже нямам същото отношение към лова и преди да се заселя в гората, продадох пушката си. Не че съм по-малко хуманен от другите хора, но не установих особено въздействие върху чувствата си; не изпитвах жалост нито към рибите, нито към червеите. Беше въпрос на навик. Колкото до лова, през последните години, в които носех пушка, се оправдавах пред себе си с това, че научавам орнитология и издирвам непознати и редки птици. Е, сега признавам, че съществува далеч по-добър начин за изучаване на орнитология. Той изисква такова голямо съсредоточаване върху птичите навици, че дори само тая причина е достатъчна, за да зарежа пушката. И все пак - въпреки всички възражения от гледна точка на хуманността - аз определено се съмнявам в съществуването на равностойно полезни занимания, които да заместят лова; затова, когато приятелите ме питат настойчиво дали да разрешават на синовете си да ловуват, припомняйки си, че това е една от най-благотворните съставки на образованието им, аз отговарям утвърдително: да, правете ги ловци! Макар отначало само заради спортната страст, а после - по възможност - да станат могъщи ловци, на които никой едър дивеч в тоя или оня пущинак не ще се опре - направете ги ловци и риболовци на човеци151. Дотук споделям мнението на Чосъровата монахиня:

"За приказки не давам пет пари,
Че уж ловците не били добри."152

В определен период от живота на всеки човек, както и от историята на човечеството, ловците са минавали за "съвършени люде", както са ги наричали алгонкуините. Можем само да съжаляваме момчето, което никога не е гръмвало с пушка - от това не е станало по-хуманно, просто в образованието му е допуснат съществен пропуск. Такъв бе моят отговор, що се отнася до увлеклите се по лова младежи, като оставах с надеждата, че те скоро ще надраснат увлечението си. Няма човек, прехвърлил безгрижната момчешка възраст, който безотговорно да убие създание, също като него дарувано с живот. В предсмъртна опасност заекът пищи като дете. Предупреждавам ви, майки, симпатиите ми невинаги съблюдават обичайните ФИЛАНТРОПИЧНИ разграничения.

Именно чрез това започва запознанството на младежите с гората и се проявява най-същинската част от личността им. Известно време те остават ловци и рибари, додето накрай (стига семената на по-смислен живот да са засети в тях) открият същинското си призвание на поети или, да кажем, естественици и захвърлят пушката и въдицата. В това отношение повечето хора така и не порастват. В някои страни не е рядкост да видиш пастор на лов - но макар да го бива за добро пастирско куче, от него не става добър Пастир. С изненада установих, че единственото занимание освен дърварството, ледодобива и другите подобни, което привлича към Уолдън за цял предобед съгражданите ми, било бащи или деца, е риболовът. Тия рибари, ако не си тръгнат с дълъг наниз риба, обикновено не се чувстват доволни, сиреч добре оползотворили времето си, и никак не мислят за това, че са имали щастието да съзерцават езерото. Ходят за риба стотици пъти, додето накрай рибарската им страст се уталожи на дъното, а подбудите им се пречистят - ала тоя пречистващ процес несъмнено е протичал у тях от самото начало. Губернаторът и неговите съветници смътно си спомнят езерото, понеже са ходили за риба като момчета, но отсега насетне ще го забравят, защото са вече твърде стари и издигнати за риболов. И въпреки това се надяват, че един ден и те ще отидат на небето. Ако законодателите проявяват интерес към езерото, то е само за да определят броя на необходимите за там въдици, но те нищичко не подозират за оная върховна въдица, която може да изтегли цялото езеро, използвайки за стръв тях самите. Така - дори и в цивилизованите общества - човешкият ембрион минава през ловджийски стадий на развитие.

През последните години установих, че риболовът ме кара да губя по малко от самоуважението си. Многократно съм се уверявал в това. Умел рибар съм и както повечето си побратими притежавам известен риболовен инстинкт, който навремени особено се изостря, но винаги след риболов чувствам, че би било по-добре да не бях се захващал. Мисля, че не се лъжа. Това чувство е неясно като първите утринни зари. Моят инстинкт несъмнено принадлежи към по-низш природен порядък - но тъй или иначе с всяка изминала година рибарят у мен изчезва, макар от това да не ставам по-хуманен или по-мъдър. Понастоящем вече не съм никакъв рибар. Ясно ми е обаче, че ако живеех в някой пущинак, неволята би ме върнала към лова и риболова. В животинската храна има нещо крайно нечисто, та започнах да разбирам тегобите на домакинския труд, както и стремежа да се носят винаги - колкото и да е трудно - чисти и спретнати дрехи и да не се допускат вкъщи никакви неприятни миризми и гледки. Тъй като бях месар, калфа и готвач на самия себе си, както и господар, комуто се сервира, аз имам необичайно всестранен опит в това отношение. Основното ми възражение срещу животинската храна е нечистотата й; освен това уловената, изчистена и сготвена риба сякаш не ме засищаше. Това се оказа несъществена и ненужна храна, която не оправдава загубеното за нея време. Малко хляб или няколко картофа вършат същата работа, спестявайки усилията и мръсотията. Като редица свои съвременници и аз рядко вкусвах животинска храна, чай, кафе и прочие, но не защото им приписвах някакви неблагоприятни въздействия, а защото не допадаха на нагласата ми. Отвращението от животинската храна не е въпрос на опит, а на инстинкт. Изглеждаше ми по-привлекателно да живея примитивно и да понасям всякакви трудности; и макар че никога не го постигнах, все пак достатъчно се доближих до тоя начин на живот, за да задоволя въображението си. Убеден съм, че всеки човек, решен да съхрани своите висши, сиреч поетически способности в най-добро състояние, е стигал до въздържание от животинска храна и изобщо от храна в големи количества. Ентомолозите са установили забележителния факт - прочетох го у Кърби и Спенс153: "Някои насекоми, достигнали стадия на пълна зрелост, макар и снабдени с органи за хранене, изобщо не ги използват." Оттук авторите правят обобщението, че "по природен закон почти всички насекоми, достигнали тоя стадий, ядат много по-малко, отколкото като ларви. Когато ненаситната гъсеница се превърне в пеперуда... а лепкавата личинка - в муха, те се задоволяват само с една-две капчици мед или друга някаква сладка течност". Коремчето под крилата на пеперудата единствено напомня за гъсеницата. То е вкусната хапчица, която съдбоносно привлича насекомоядните. Няма нищо по-яшно от човека в стадия на ларва; цели народи - народи без фантазия и въображение - остават на тая фаза на развитие, отличавайки се от останалите по огромните си търбуси.

Трудно е да набавиш и приготвиш дотолкова проста и чиста храна, че въображението да остане неощетено, но според мен въображение и тяло трябва да се хранят едновременно, да се разполагат на една и съща трапеза. Навярно това е възможно. Умереното ядене на плодове нито ще ни посрами с прекомерен апетит, нито ще попречи на висшите ни стремления. Докато обилието на подправки в храната е направо отровно. Не си заслужава да се живее от пищни блюда. Повечето хора биха се срамували, ако ги заварят да приготвят със собствените си ръце съвсем същото ястие, все едно дали от животински или растителни продукти, което иначе всекидневно други приготвят за тях. Докато това продължава, ще си бъдем все така нецивилизовани и - макар джентълмени и благородни дами - няма да сме истински хора. Оттук логично следва, че се налага промяна. Навярно е излишно да се задава въпросът защо въображението линее пред месото и сланината. Аз се радвам, че е тъй. Нима не е позорно, че човекът е месоядно животно? Наистина той може да живее и до голяма степен живее от лов на други животни, но това е жалко съществуване, както би се убедил всеки, ако заложи капан за зайци или заколи агне; затова тоя, който приучи хората към по-проста и пълноценна храна, може да се смята за благодетел на човечеството. Какъвто и да е собственият ми опит в това отношение, не се съмнявам, че той е част от предначертаната съдба на човечеството да изостави - постепенно усъвършенствайки се - животинската храна, също както първобитните племена са престанали да се самоизяждат, когато са влезли в досег с по-цивилизовани народи.

Вслушва ли се в своя едва доловим, но несекващ и безпогрешен вътрешен глас, човек не знае до какви крайности и дори безумия може да стигне; и все пак това е истинският път, който трябва да следва с нарастваща решимост и вяра. И най-слабият вътрешен подтик у здравия човек в крайна сметка ще надделее над хорските доводи и привички. Досега няма човек, който да е следвал вътрешния си глас дотолкова, че да се заблуди. Макар такъв живот да причинява телесна отпадналост, не вярвам никой да съжалява за последиците, тъй като това е живот в съгласие с висши стремления. Ако твоите дни и нощи заслужават да ги посрещаш с радост, ако животът ти изпуска аромат като цветята и благоуханните треви и е по-протяжен, по-звезден, по-безсмъртен от людския, то ти си успял. Цялата Природа те приветства и можеш постоянно да бъдеш доволен от себе си. Същинските достижения и ценности по правило се зачитат най-малко. С лекота се поставя под съмнение самото им съществуване. Забравя се бързо. А те са висшата реалност. Навярно хората никога не споделят помежду си най-поразителните и истински неща. Същинската жътва от всеки мой ден е тъй неосезаема и неописуема, както багрите на утринта и вечерта. Тя е поръсена със звезден прашец, къс е от небесна дъга, за която се държа.

Впрочем никога не съм бил особено гнуслив - ял съм с охота и пържени плъхове, когато се е налагало. По същата причина, по която предпочитам естественото небе пред рая на опиумната омая, съм доволен, че толкова дълго съм пил само вода. Бих искал винаги да бъда трезвен - а иначе степените на опиване са безкрайно много. Убеден съм, че единственото питие за мъдрия е водата; виното съвсем не е тъй благородна течност, а помислете колко надежди биват убивани с чашата горещо кафе сутрин и със стакана чай вечер. 0, привлечен от тях, се чувствам тъй принизен! Дори и музиката може да бъде зловредна. Точно такива уж нищожни причини доведоха до упадъка на древна Гърция и Рим и ще доведат до упадъка на Англия и Америка. Ако трябва да се опиваме, защо да не се опиваме от въздуха, който дишаме? Основното ми възражение срещу грубата продължителна работа е необходимостта да поемам груби храни и питиета. Но право казано, напоследък като че ли все по-малко държа на тия неща. Все по-малко религия има на трапезата ми и не се моля преди хранене, не защото съм помъдрял в сравнение с преди, а защото - колкото и да ми е трудно, трябва да призная - с годините съм станал по-груб и равнодушен. Навярно това са въпроси, присъщи само на младежката възраст, също както според мнозина - увлечението по поезията. Тук моята практика "отсъства", присъства моята теория. Тъй или иначе съвсем не се слагам в числото на ония богоизбрани, за които във Ведите е казано: "Който питае истинна вяра във Вездесъщото Върховно Същество, може да яде всякаква храна" - сиреч няма защо да го е грижа какво яде и кой го е приготвил, но дори и в тия случаи, както отбелязва един от индуските тълкуватели, Ведите допускат това предимство само "във време на бедствие".

Кой не е изпитвал неизразима и независеща от апетита наслада от някое ястие? Беше ми приятно да мисля, че силно развитата вкусова сетивност при мен довежда до умствени озарения, че се вдъхновявам през небцето си, че шепата боровинки, които съм изял на хълма, са подхранили духа ми. "Когато душата няма власт над себе си - казва Дзен Джоу, - човек гледа, но не вижда, слуша, но не чува, яде, но не познава вкуса на храната."154 Който усеща същинския вкус на храната, не може да бъде чревоугодник, а който не го усеща - не може да не бъде чревоугодник. Пуританите пристъпват към коричката черен хляб със същото настървение, с каквото градският съветник - към костенурката. Не храната, която влиза в устата155, а настървението, с което се поглъща, осквернява човека. Въпросът не е до количеството или качеството на храната, а до пристрастието към вкусовите удоволствия: защото в тия случаи това, което поглъщаме, не е предназначено да укрепва организма ни или да ни подбужда към духовен живот, а единствено за храна на червеите, които един ден ще се разполагат с нас. Ако ловецът обича блатни костенурки, мускусни плъхове и други подобни дивашки лакомства, то една изискана дама непременно развива вкус към желе от телешки джолан и към презокеански сардини - между двамата обаче няма разлика. Той се отправя към езерото, тя - към килера. Удивително е как всички ние - и те, и вие, и аз - можем да прекарваме тъй противно и скотски живота си в ядене и пиене.

Целият ни живот е поразително нравствен. Между добродетелта и порока няма и миг примирие. Доброто е единственото сигурно капиталовложение. В звуците на арфата, облитащи света, то е, което вечно ни разтърсва. Арфата е търговският пътник на Вселенската застрахователна компания, възхваляващ нейните условия, а нашите скромни добродетели са единствената ни вноска. Макар с течение на времето младежът да се превръща в равнодушен зрял човек, вселенските закони никога не са равнодушни, а завинаги са на страната на най-чувствителните. Вслушвайте се в полъха на вятъра, за да доловите упрека му - жалко за тоя, който е неспособен да го чуе. Достатъчно е само да подръпнем струната и да нарушим настройката, та прехваленият морал да проглуши слуха ни. Безброй стържещи звуци долавяме отдалеч като музика - каква по-прекрасна сатира на жалкия ни живот!

Колкото по-приспана е висшата ни същност, толкова по-силно усещаме животното в себе си. То е първично и чувствено и навярно е невъзможно да се отървем напълно от него - подобно на червеите, които населяват телата ни дори когато сме живи и здрави. Вероятно можем да се отскубнем от него, но не и да променим природата му. Боя се да не би да се радва на свое собствено здраве, та макар и здрави, да не можем да се очистим от него. Оня ден намерих долна челюст от свиня със здрави зъби, които свидетелстваха, че има животинско здраве и сила, различни от духовните. Това същество се бе справяло в живота си по най-различни начини, само не и с въздържание и душевна чистота. "Разликата между човека и животното е съвсем незначителна - казва Менций. - При обикновените хора тя бързо изчезва, докато висшите духом я съхраняват щателно."156 Кой знае какъв би бил животът ни, ако бяхме постигнали чистотата? Ако съществуваше мъдрец, който би ме научил как да постигна чистотата, веднага бих го потърсил. Властта над страстите и чувствените влечения на тялото, както и добродетелността според Ведите са задължителни за духовното въздигане до Бога. Духът е способен с времето да подчини и овладее всички органи и функции на тялото и да превърне най-грубата чувственост в чиста и свята любов. Когато загубим контрол над себе си, половата ни енергия се излива и ни петни, а когато сме овладени, тя ни дава сила и вдъхновение. Въздържанието е същинският разцвет на човека; Гениалност, Героизъм, Святост - това са все продукти на въздържанието. По пътя на въздържанието човек незабавно постига Бога. Навремени въздържанието ни възвисява, навремени чувствеността ни принизява. Блажен е тоя, у когото с всеки изминал ден животното умира и божествената същност се проявява. Но едва ли съществува човек, който да няма повод да се срамува заради завладелите го низши животински сили. Боя се, че всички ние сме богове или - по-скоро - полубогове само колкото фавните и сатирите, съчетаващи божественото и животинското, че сме подчинени на апетита си, че животът, който водим, в известен смисъл ни позори.

"Блажен е оня, който е посочил
на зверовете истинското място,
душата си прочистил от гнилаци!

*     *     *     *


Той ползва своя кон, козел и вълк,
и всеки звяр, без сам да се превръща
в магаре! Иначе човек не само
е стадото свине, но и бесът,
що в тях вселява се и ги погубва."157

Чувствеността винаги е една, независимо в какви форми се проявява; и въздържанието е винаги едно. Безразлично е дали човек яде, пие, прелюбодейства или спи сладострастно - това са все проявления на една и съща охота и е достатъчно да видим само едно от тях, за да разберем доколко чувствен е наблюдаваният. Нечистият човек не е способен на нищо чисто. Опиташ ли да уловиш гадината откъм единия отвор на дупката й, тя се шмугва през другия. Ако искаш да си духовно чист, трябва да се владееш. Какво е всъщност въздържанието или духовната чистота? Как да разбере човек дали е духовно чист? Няма как. Само сме чували за тая добродетел, но не знаем какво представлява. Позоваваме се на слухове. Мъдростта и чистотата са плод на усилия; невежеството и чувствеността - на леност. Чувствеността у учения иде от умствена леност. Нечистият човек непременно е мързелив, обича да спи край огнището, да се изтяга на слънце, да отпочива, без да се е уморил. Искате ли да постигнете чистотата и да избегнете греховността, работете усилено, дори да трябва да чистите обори. Трудно е да преодолееш природата си, но е необходимо. Каква полза да си християнин, ако не си по-чист от езичника, ако не го превъзхождаш по въздържание и вяра? Познавам немалко религии, смятани за езически, чиито поучения биха засрамили читателя и биха променили поведението му, па макар и само по отношение на християнските обичаи.

Трудно ми е да говоря за тия неща, но не поради естеството на засегнатия въпрос. Не ме е грижа дали ще сквернословя, или не - а защото не мога да заговоря за тях, без да издам собствената си опороченост. Свободно и без свян обсъждаме едни прояви на чувственост, докато за други мълчим. Дотам сме изпаднали, че не можем да разговаряме естествено за насъщните потребности на организма си. В древността е имало страни, където функциите на човешкото тяло са били почитани и направлявани от закона. За индуския законодател не са съществували незначителни неща, включая несъвместимите със съвременните ни разбирания. Той учи как да се яде и пие, как да се извършват полови сношения, да се облекчават червата и пикочният мехур и ред подобни, извисявайки по тоя начин ниското, без лицемерно да се оправдава под претекст, че всичко това са дреболии.

Всеки човек гради храм158 - своето собствено тяло - в чест на бога, комуто служи, и по свой избор, без да може да се отклони и да започне наместо това да дяла мрамор. Всички ние сме скулптори и художници, а нашият материал са плътта, кръвта и костите ни. Възвишените помисли облагородяват чертите ни, докато низостта и чувствеността ги огрубяват.

Джон Фармър седнал на прага една септемврийска вечер след усилен трудов ден, а мислите му още кръжели около работата. Измил се и седнал, за да освободи духовния човек в себе си. Била доста мразовита вечер и съседите се опасявали от слана. Не минало много време и дочул звуци на флейта, напълно отговарящи на настроението му. Все още мислел за работата си; гнетяло го това, че макар да не можел да разтовари съзнанието си и пряко волята си непрестанно премислял едно-друго за работата си, всъщност тя почти не го интересувала. Била като пърхота, която постоянно се лющи и пада. А звуците на флейтата галели слуха му, долитайки от някакъв друг свят, различен от тоя, в който работел, и пробуждали дремещите в него наклонности. Те заличили с милувката си улицата, града, щата. Незнаен глас му заговорил: "Защо стоиш тук и водиш тоя скверен, съсипващ живот, когато възможността да заживееш възвишено е открита пред теб? Същите тия звезди блещукат и над други поля." Но как да зареже тоя живот, за да се озове там. Единственото, което могъл да измисли, било да се отдаде на още по-сурово въздържание, да препрати просветлението на духа към тялото си и тъй да го прочисти, та да може да изпитва все по-голямо уважение към себе си.


Каталог: 01-Bulgarian -> 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Биография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Книга първа платон елевсинските мистерии Младостта на Платон и смъртта на Сократ
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Вестителите на зората барбара Марчиняк
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Живот без принцип хенри Дейвид Торо Избрани произведения
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Образи и символи Размисли върху магическо-религиозната символика
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Sant Bani Ashram Sanbornton, New Hampshire, usa превод Красимир Христов, 2003 Художник на корицата Димитър Трайчев Кратка биография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Писма на елена рьорих 1929 – 1932 Том 2 Един уникален по съдържанието си труд
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Митът за вечното завръщане Архетипи и повторение
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Книга трета от библиотека „Вечност" представлява подбор от две произведения на големия френски спиритуалист и философ Жан Приор „Аурата на безсмъртното тяло"


Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   16




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница