Урок 1 историческа обстановка и предпоставки в западна европа за възникването на реформацията

ВИСШЕ БОГОСЛОВСКО УЧИЛИЩЕ „ИЛАЯС РИГС”

ДАНАИЛ ИГНАТОВ

ИСТОРИЯ НА ЦЪРКВАТА В ЕПОХАТА НА РЕНЕСАНСА И НА РЕФОРМАЦИЯТА

ХVІ –ХVІІ ВЕК

ЛЕКЦИОНЕН КУРС

СОФИЯ, 2013

СЪДЪРЖАНИЕ И ПЛАН НА КУРСА ПО ОСНОВНИ ВЪПРОСИ

УРОК 1

1. 
   ИСТОРИЧЕСКА ОБСТАНОВКА И ПРЕДПОСТАВКИ В ЗАПАДНА ЕВРОПА ЗА ВЪЗНИКВАНЕТО НА РЕФОРМАЦИЯТА.
   
   1. 
      СЪСТОЯНИЕ НА ЦЪРКВАТА ПРЕЗ КЪСНОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ
      
   2. 
      ХРИСТИЯНСКИ ДЕЙЦИ И МИСЛИТЕЛИ – ПРЕДТЕЧИ НА РЕФОРМАЦИЯТА
      

2. 
   Предреформатори в конфликт с официалната църква
   

3. 
   ЗАПАДНО ЕВРОПЕЙСКИ РЕНЕСАНС И ХУМАНИЗЪМ
   

1.3.3. Делото на Еразъм Ротердамски (1466-1536)

1.3.4. Ренесансът в изобразителното изкуство, архитектурата и музиката

УРОК 2

2. 
   РЕФОРМАЦИЯТА В ГЕРМАНИЯ
   
   1. 
      МАРТИН ЛЮТЕР, ЧОВЕКЪТ И РЕФОРМАТОРЪТ
      

2.1.2. Законодателното събрание във Вормс 1521 година

2.1.3. Лютер за брака

2.2. РАЗВИТИЕ НА РЕФОРМАЦИЯТА В ГЕРМАНИЯ СЛЕД ПРЕСТОЯ ВЪВ ВАРТБУРГ

2.2.1.Законодателно събрание в Шпеер 1526 година

2.2.2. Второ законодателно събрание в Шпеер

3. 
   Срещата в Марбург.
   
4. 
   Законодателно събрание в Аугсбург и първо изложение на Аугсбургската изповед на вяра.
   
2. 
   БОГОСЛОВИЕТО НА ЛЮТЕР И НЕГОВИЯТ ПРИНОС ЗА РАЗВИТИЕТО НА РЕФОРМАЦИЯТА.
   
3. 
   РАДИКАЛНА РЕФОРМАЦИЯ В ГЕРМАНИЯ.
   

2.4.2 Селско въстание 1524-1525 година и въстанието в Мюнстер

2.4.3. Протестантски радикален спиритуализъм

УРОК 3

3.1. ЧАСТНИЯ ЖИВОТ НА ХЕНРИ VІІІ И ДУХОВНАТА СРЕДА В НАЧАЛОТО НА ХVІ ВЕК КАТО ФАКТОРИ ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА АНГЛИКАНСКАТА ЦЪРКВА

3.2. ПРЕВРАТНОСТИ В ПОЛИТИЧЕСКИЯ ЖИВОТ И ТЯХНОТО ОТРАЖЕНИЕ

ВЪРХУ СЪДБАТА НА ЦЪРКВАТА ПРЕЗ ХVІ ВЕК

3.2.1.Отражение на ренесансовия дух, издаване на Библията на английски език и първи мъченици.

3.2.2.Управлението на Едуард VІ и на Мария І Тюдор

3.2.3.Политическата и религиозна обстановка по времето на кралица Елизабет І

3.3. ФОРМИРАНЕ НА АНГЛИКАНСКОТО БОГОСЛОВИЕ

4. РЕФОРМАЦИЯТА В СЕВЕРНИТЕ КАНТОНИ НА ШВЕЙЦАРИЯ

4.1. УЛРИХ ЦВИНГЛИ

4.1.2. Жизнен път във обучение и борба за утвърждаването на Реформацията.

4.1.2.Доктриналните позиции на Цвингли изложени в 67-те тезиси

4.2. РАЗЛИЧИЯТА МЕЖДУ ЦВИНГЛИ И ЛЮТЕР

4.3. АНАБАПТИЗМЪТ В ШВЕЙЦАРИЯ

4.3.1.Ролята на Конрад Гребел за появата на анабаптизмът в Швейцария.

4.3.2 . Балтазар Хюбмайер

4.3.3. За някои богословски и социални позиции в швейцарската радикална реформация. Шлайнхаймска изповед на вяра.

5.РЕФОРМАЦИЯТА ВЪВ ФРАНЦИЯ И ЖЕНЕВА

5.1. ПРОНИКВАНЕ И ПЪРВОНАЧАЛНО РАЗВИТИЕ НА РЕФОРМАЦИЯТА ВЪВ ФРАНЦИЯ

2. 
   ЖИЗНЕНИЯТ ПЪТ НА ЖАН КАЛВИН
   
3. 
   РЕФОРМАЦИЯТА В ЖЕНЕВА ПОД РЪКОВОДСТВОТО НА ЖАН КАЛВИН
   
4. 
   БОГОСЛОВИЕТО НА ЖАН КАЛВИН
   

5.4.2. Значението на Библията

5.4.3. Христос като посредник и единство с Христос.

5.4.4. Предопределението

5.4.5. Църквата

5.4.6. Тайнствата.

5.4.7.Отношението към философията

5.4.8. Отношението към изкуствата

5.4.9.Право и политика

2. 
   ОПИТИ ЗА СБЛИЖАВАНЕ СЪС ДРУГИТЕ РЕФОРМАТОРСКИ ТЕЧЕНИЯ
   

6.ПОЯВА И РАЗВИТИЕ НА ПУРИТАНСТВОТО В ШОТЛАНДИЯ И АНГЛИЯ .

1. 
   ПЪРВИ МЪЧЕНИЦИ НА БИБЛЕЙСКОТО И ПУРИТАНСКОТО ХРИСТИЯНСТВО
   
2. 
   ДЖОН НОКС И НЕГОВИЯ ПРИНОС ЗА РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА КАЛВИНИЗМА
   
3. 
   ПУРИТАНИТЕ В АНГЛИЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И В ОБЩЕСТВОТО. ПРЕЗВИТЕРИАНИ, КОНГРЕГАЦИОНАЛИСТИ И СЕПАРАТИСТИ
   
4. 
   УЕСТМИНСТЪРСКИЯ СЪБОР
   
5. 
   УПРАВЛЕНИЕТО НА ОЛИВЪР КРОМУЕЛ
   
6. 
   ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА СТАТУКВОТО НА АНГЛИКАНСКАТА ЦЪРКВА
   

6. 
   ПЪРВОНАЧАЛНИ УСИЛИЯ ЗА КОДИФИЦИРАНЕ НА РЕФОРМАТОРСКАТА ВЯРА И РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО И В ЕВРОПА
   

7.1.1.Аугсбургската изповед

7.1.2. Хелветската изповед

7.1.3. Уестминстърската изповед

7.1.4. Савойската изповед

7.2. РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА РЕФОРМАЦИЯТА ВЪВ ДРУГИ СТРАНИ. 7.2.1.Реформацията в Холандия . Мено Симонс. Арминий. Съборът в Дордрехт. 7.2.2. Реформацията в Италия

7.2.3. Лелио Социни и развитие на унитарианството.

7.2.4. Реформацията в Унгария и Трансилвания.

7.2.5. Реформаторски идеи в гръцката Патриаршия.

7.2.6. Влияние на лютеранството в Русия

УРОК 8

8. КОНТРАРЕФОРМАЦИЯ. РЕЛИГИОЗНИ ВОЙНИ.

8.2.ИГНАТИЙ ЛОЙОЛА И БОГОСЛОВИЕТО НА ЙЕЗУИТИТЕ.

8.2.1. Игнатий Лойола и създаването на Дружината на Исус.

8.2.2. Богословието на йезуитите.

8.3..НОВИ ТЕНДЕНЦИИ В КАТОЛИЧЕСКОТО БОГОСЛОВИЕ.

8.4. РЕЛИГИОЗНИ ВОЙНИ В СЕВЕРНА И ЦЕНТРАЛНА ЕВРОПА

8.4.1. Религиозна война в германските територии 1546-1555.

8.4.2.Тридесетгодишната война (1618 –1648)

8.5.РЕЛИГИОЗНИ ВОЙНИ И ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ПРОТЕСТАНТИТЕ ВЪВ ФРАНЦИЯ

8.5.1. Първи прояви на насилие и първи военни конфликти на религиозна нетърпимост.

8.5.2. Вартоломеевата нощ

8.5.3. Анри ІV и Нантския едикт 1598 година.

8.5.4 Нови изпитания за протестантите по време на Луи ХІV
БИБЛИОГРАФИЯ :

1. 
   Изповеди на вяра и катехизисни издания
   

Дейвид КЪСКИ, Катехизис на Лютер. София, Уелкъм, Християнски информационен център, Лютеранска църква в България, 2000г.

САВОЙСКА ДЕКЛАРАЦИЯ НА ВЯРАТА 1658. Принципи на Независимата конгрешанска църква и църковен ред 1833 г. Пор. Кредо. София, Нов човек, 2009 г.

УЕСТМИНСТЪРСКА ИЗПОВЕД НА ВЯРАТА 1647. София, Нов човек, 1997 г.

2. 
   Исторически изследвания
   

БОБЕРО Жак (sic), История на протестантството. Изд. КАМА, 2004.(прев. Jean Baubérot, Histoire du protestantisme, Paris, PUF 1998)

ДОГЪН Кристофър, Кратка история на Италия. София, кн. к. Труд, 2010.

ЕРИКСЪН Милард, Християнско богословие. София, Нов човек, 2000 г.

ЛЕВИ Антъни, Ришельо. София, Персей, 2007.

ЛЮТЕР Мартин, Робството на волята. Поредица Християнска реформация. Прев. на бъл. от Martin Luther, The Bondage of the Will с историческо и теологично въведение на издателя. Бургас, CMN, 2003.

СТОФЕР Ришар, Реформацията, Враца, и.к. “Одри”, 2000, 127c. (Прев. oт R . Stauffer, La Reforme, col. Que sais-je ? Paris, PUF, 1998).

УОЛКЪР Уилистън, Жан Калвин- реформаторът. Биография. София, Нов човек, 2009.

ХАЙНЦМАН Рихард, Основен курс по Философия 2. Философия на Средновековието. Сф.,ЛИК, 2002

ХОТЪН Сидни, Щрихи от църковната история. София, Мисия „Възможност”. (Прев. от S.M. Houghton, Sketches From Church History. Edinburg, Banner of Truth Trrust 1980)

ЯНАКИЕВ Калин, Светът на Средновековието. Генезис, история, общество. (Университетски курс лекции). София, Фонд. Комунитас, 2012 т.

D’AUBIGNE Merle, History of the Great Reformation of the Sixteen century in Germany, Switzerland, & c. New York, Robert carter, 1846.

BALLING Jakob, The Story of Christianity from Birth to Global Presence. Grand Rapids /Cambridge UK, 2003; (прев. от датски Kristendomen. Politike Forrlag A/S 1986).

BERTHOUD Jean- Marc, Calvin et la France. Genève et le déploiment de la Réforme au XVIe siècle. Lausanne, L’Age d’Homme, 1999.
CALVIN Jean, L’Institution chrétienne, livres I,II,III et IV. Aix-en-Provence, ed. Kerygma, 1978 / Marne-la-Valée, ed.Farel, 1978 (препечатка 1995).
DURANT Will. The Reformation. The History of European Civilization from Wicliffe to Calvin 1300-1564., The history of Civilization VI, N.Y., Simon & Shuster, 1957, 1025
DUNKAN Ligon editor, The Westminster Confession into the 21 Century, Essays in Remembrance of the 350^th Anniversary of the Westminster Assembly, vol.1&2. Geanis House, Fearn, Scotland, Mentor, 2003, 2004.
GONZALEZ Justo L., A History of Christian Thought, vol III, revised edition. From the Protestant Reformation to the Twentieth Century. Nashville, Abingdon Press, 1975.

T. M .LINDSAY, Reformation. Handbooks for Classes and Private Students. Edinburgh, T.&T.Clark, 1923.

PARKER G.W.H., The morning star. Wycliffe and the Dawn of Reformation. The Paternoster Church History, vol. III, The Paternoster Press, GB.

R.E.DAVIS introduct., The Savoy Declaration of Faith and The Heads of Agreement. Historic Documents of Congregationalism. First Congregational Church, Millers Falls, Massachusetts, 1998.

SCHAFF Philip, History of the Christian Church, vol VII. Modern Christianity, The German Reformation.Grand Rapids,Michigan, Eerdmans, 2010, (photolithoprinted 1965)

SCHAFF Philip, History of the Christian Church, vol VIII. Modern Christianity, The Swiss Reformation.Grand Rapids,Michigan, Eerdmans,1958.

SCHROEDER H.J. Canons and Decrees of the Council of Trent, The original 1941 ed.conteined the Latin text and the Engl. Transl., TAN books & Publishers, Inc., Rockford, Ill.USA, 1978.

WALKER Williston, A History of the Christian Church. New York, Ch.Scribner’s sons, 1918, 1959.

WALTON Robert, Zwingli’s Theocracy. University of Toronto Press, 1967.

По справка от Гугъл :

[1] T M LINDSAY, The Reformation: A Handbook.Banner of Truth Trust 2006
228 pages, pbk, £7.75, $16.00
ISBN 0 85151 932 6

[2] J. H. Merle d'AUBIGNÉ The Reformation in England: Volume 2.

[3] John KNOX, The Reformation in Scotland.

Относно Реформацията в Германия : http://www.ccel.org/ccel/schaff/hcc7

УРОК 1

1. 
   ИСТОРИЧЕСКА ОБСТАНОВКА И ПРЕДПОСТАВКИ В ЗАПАДНА ЕВРОПА ЗА ВЪЗНИКВАНЕТО НА РЕФОРМАЦИЯТА.
   

В началото на ХVІ век в Западна Европа се проявява една съществена промяна в лоното на Църквата, която се нарича Реформация. Реформацията е преди всичко религиозно движение целящо да възстанови чистотата на представеното в Новия Завет ранно християнство. От богословска гледна точка това движение е предизвикано преди всичко от Божия промисъл в умовете и духа на избрани хора за обновяване на Христовата Църква. Но разбира се не трябва да се пренебрегват съпътстващите я културно-исторически явления като Ренесанса и хуманизма от ХV век до началото ХVІ век. Тези духовни и културни процеси, заедно, са дълбоко свързани със състоянието и развитието на Римо-католическата църква и на политическото устройство в тази част на континента през Късното средновековие.

1.1. СЪСТОЯНИЕ НА ЦЪРКВАТА ПРЕЗ КЪСНОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ

Трябва да се има предвид, че през Средновековието, въпреки политическите борби и процеси между владетелите в Западна Европа, нейното население живее не толкова със съзнанието за някаква национална принадлежност, от колкото от принадлежност към християнската общност. ”Защото лицето на нашия континент, независимо от цялата му парцелираност се населява от край до край и от поданиците на Църквата (на Ecclesia) – с нейните енории, епархии и диоцези, събиращи всички в Европа във всеобхватна общност на Christianitas(...) Christianitas е …”християнското съобщество”, общността на християните или още по-точно – на Христовите, на осиновените и спасяваните в Христа люде, независимо от това какъв е техният род, език и племе.”¹Институцията, която осъществява това единство в Западна Европа е Римо-католическата църква. В нейната доктрина има положение, което дублира центъра - Христос със самата себе си. „Спасението е в Църквата”. След като е казано, че Църквата е тяло Христово се прави извод, че животът в Църквата спасява. А тъй като според същата доктрина Църквата се представлява на земята, на първо място, от римския епископ, т. е. папата, то от там следва, че каквото каже той е непогрешима истина². Тази двойнственост довежда до драматични събития, които ще разтърсят Европа.

След разцвета на папската власт при папа Инокентий ІІІ (1198-1216) папската институция затъва в дълбока криза. През 1309 г. папа Климент V премества седалището на папската институция от Рим в Авиньон (в южната част на днешна Франция). И то остава там, с известни прекъсвания (1367-1370), до 1377 г. Този период, известен като „Вавилонския плен”, е свързан с многогодишни разпри за власт между папи, крале и императори, за това къде е истинското седалище на папата, кой е истинския папа. В началото на 1377 година папа Григорий ХІ връща папския престол в Рим и се опитва да възстанови отново престижа на папството като независим международен авторитет. Но той умира на следващата година. За негов наследник е избран Урбан VІ, който се компрометира с поведението си и кардиналите на негово място Климент VІІ. Той обаче връща седалището на папите в Авиньон с което започва нов период на упадък известен като „Големия разкол”. През 1409 година, със свикването на Съборът в Пиза, се прави опит за неговото преодоляване, но вместо това разколът се задълбочава. и се стига до положението Римо-католическата църква да се управлява от двама, дори и от трима папи едновременно.

Същевременно от края на ХІІ век Църквата на Запад се изправя все по-драматично пред разрастващото се влияние на ереси и духовни движения, които се противопоставят на властта на папата. На първо място трябва да се посочи разпространението на идващото от изток неоманихейство и по-специално влиянието на богомилите от българските земи, което тук става известно с названието на неговите приемници – катари, патарени, албигойци. През втората половина на ХІІ век разпространението на еретиците става толкова голямо, че в южната част на Европа катарите създават същинска втора Църква, която се противопоставя на римската. Те дори свикват събор през 1170 година в Сен- Феликс- дьо-Караман, близо до Тулуза, по инициатива на един „епископ” на име Никетас или Никинта, пристигнал от Константинопол и представящ се за ученик на българския поп Богомил.³

Папата и епископите се опитват да ограничат и да изкоренят влиянието на еретиците, най-напред с административни мерки. Но тъй-като те се оказват недостатъчно ефикасни, на историческата сцена се появява т.н. Света инквизиция спечелила си печална слава със своите жестокости не само срещу еретици но и срещу всички, които се опитват да реформират Църквата.

В областта на богословието и теорията на познанието настъпват важни промени. Настъпва времето на схоластиката. Още през 13 век Тома Аквински утвърждава принципа, че Бог е самото Битие. Творението е плод на раздаващото се Битие. Между Твореца и творението има голяма разлика , но и приемственост като множество от аналогии на Битието (analogia entis). Човек като божие творение, опознава битието чрез тялото си . Така противно на Августин, за когото познаването на Бога се осъществява по благодат, чрез пренебрегването на материята, за Тома човек добива познанията си чрез природата, а по този път той може да стигне и до висока степен на познание на Бога.⁴ И ако в 13 век схоластиката се представя формално като продължител на учението на Църквата, то вече през 14 и 15век тенденцията за отделяне на мисленето от вярата, за отделяне на философията от богословието, става очевидна, особено в стремежа за идейна независимост на някои университети и техни преподаватели.

Още през 12 век, в Западна Европа започват да се проявяват признаци за желание за обновяване и връщане към чистотата на учението на Църквата и начина на живот на християнската общност според евангелските принципи. Между хората, които дават тласък на този процес трябва да се споменат личности, които са свързани с мистичната духовност. Някои от тях можем да впишем в категорията на спекулативния мистицизъм. И все пак трябва да се има пред вид, че те търсят лична връзка и единство с Бога, без посредничеството на свещеници, “святи места” и “осветени” предмети⁵. Между тях можем да посочим Бернар от Клерво, Майстер Екхард, Йохан Таулер....

Неговият ученик Йохан Таулер (1300-1360), много по-ясно се разграничавал от пантеистичния уклон на своя учител и останал, така да се каже, в руслото на католическата църква. Но настоявал, че личната връзка с Бога е по-важна от участието в църковния живот и особено в празничните церемонии. Около него се образувала групата на “Приятели на Бога”. Те издали сборник с творби наречен “Немско богословие”. Мартин Лютер използвал този сборник при развитието на своите разбирания за Спасението и дори спомогнал за нейното издаване през 1516 година.

От началото на 12 век се появяват и личности, които, в стремежа си да очистят Църквата от нейните отклонения, открито се противопоставят на папската институция и някои доктрини на римо-католицизма. Заражда се конфликт, който ги изправя най-често пред опасността от санкции на Инквизицията. Счита се, че те са подготвили най- духовната почва за появата и разцвета на Западно-европейската реформация. Такива са Пиер Валдо, Джон Уиклиф, Ян Хус, Савонарола и други.

Допълнителни бележки

Още през 11 век, във Византия, един монах и мистик, Симеон Нови Богослов развива идеи, които могат да се приемат като предреформаторски. В неговото творчество може да се открие задълбочено изследване и позоваване на евангелските текстове. Преоткрива учението за предопределението като го представя в лично ангажирана интерпретация, подчертава значението на новорождението и кръщението със Святия Дух независимо от водното кръщение, настоява за увереност в спасението още тук на земята. Критикува институционалното разбиране за посвещението в свещенически сан като настоява то да се извършва само след лична опитност на кръщение със Святия Дух. В това разбиране има определен мистичен и харизматичен уклон, но същевременно и посока на мислене в реформаторски дух.⁷

2. 
   Предреформатори в конфликт с официалната църква
   

В началото на 12 век в град Лион, в днешна Южна Франция живял богат търговец Петрус Валдес. Около 1170 година той наел един свещеник да преведе от латински на френски език четирите евангелия и някои други книги от Свещеното писание⁸. Четенето на разбираем език засегнало Пиер Валдо ( името с което е по-известен) и той заинтересувал кръг от свои приятели да направят същото. Те започнали да схващат разликата в силата, която дава евангелското послание и сковаващите предписания за живот налагани от католическото духовенство. Те стигнали до убеждения, които станали по-късно важни положения в реформаторското учение. Това включва убеждението, че не трябва да се отдава култ на светиите; че има две, а не седем тайнства установени от Христос, както и стремеж към скромен живот и живот отдаден на евангелизация на всеки мирянин.

През 1177 година Валдо разпродал голяма част от богатствата си и организирал общество от миряни, които споделят неговите възгледи. Така се появява движението на „ле саботие” (хората с дървени обувки) или както е по известно – на валдензите⁹. Валдензите тръгнали от град на град по двама, по примера на христовите ученици, да за да проповядват евангелските истини. Те не просели финансова подкрепа а действали като амбулантни търговци. Минавали от къща на къща за да предлагат различни стоки като не пропускали с това да започнат разговор свързан с Благовестието. Не се плашели да изобличават лъжливите доктрини внедрени в Църквата. Действали най-вече в днешните територии на Южна Франция, Италия и Швейцария. Организирали богослужения на уединени места, без свещеници, на простонароден език и спонтанен начин на поклонение на Бога. Четели и разпространявали Библията.

От начало католическото духовенство проявило търпимост защото ги възприемали като нов орден. Но когато се разбрало, че те подкопават авторитета на висшата църковна йерархия, срещу тях започнали гонения. Валдензите били обявени за общество извън закона.

Същевременно на събор във Валенция през 1229 година било забранено на миряни да четат и тълкуват Библията. Позволявало им се да четат само Псалтира, сборници с молитви, житията на светиите и на Дева Мария.

Създадената вече църковна полиция на Инквизицията намерила особено голяма подкрепа от Доминиканския орден в борба срещу валдензите. Започнало системно издирване на местата на техните събрания – главно в планините и там на место били избивани заедно с жените и децата. Тези преследвания продължили и след възникването на Реформацията, до 17 век, когато Оливър Кромуел от Англия заплашил с военна намеса, ако те не се прекратят. Известният поет на Реформацията Джон Милтън възпял през 1655 г.техния героизъм в поемата „Пиемонтското клане”.

През 1360 година крал Едуард ІІІ поставил пред Парламента въпроса дали той е длъжен като държавен глава да събира данък за римския папа. Този данък Англия била престанала да плаща доста отдавна, но Рим, в лицето на папа Урбан, отново предявил претенции по този въпрос. Уиклиф се обявил решително против.

По това време Уиклиф вече създал малко общество от приятели с които изучавали систематично Библията. За тази цел с тяхна помощ превел латинската „Вулгата” на английски, „за да даде на миряните знание за Божия закон”. Макар, че все още се забелязва зависимостта му от схоластичния подход в изясняване на доктриналните проблеми, у него все по-силно залегнало убеждението, че християните трябва отново да се върнат към авторитета на Писанието.

В следствие на това той заявил, че всяко решение и догма издадени от папата са човешко мъдруване, ако не са взети буквално от Библията. Стигнал до там да обяви папата за „Антихрист, … гордия светски духовник на Рим, най-прокълнатия от стригачите и джебчиите”.

Въз основа на Библията Уиклиф отхвърлил молитвата за мъртвите, обявил поклонението на икони, статуи и мощи на светци като безумие. Още преди Лютер изобличил яростно продажбата на индулугенции. Обявил, че Църквата е общество на предопределените, които имат единствен началник – Христос. Както и Пиер Валдо, Уиклиф организирал групи от пътуващи проповедници известни под името лоларди (lollards)

До тук той, въпреки многобройни врагове , спечелил и много поддръжници всред английското духовенство и английската аристокрация, дори лично от краля. Но, последният оттеглил своята поддръжка, когато Уиклиф се обявил срещу доктрината за преосъществяването (трансубстанстацията) на елементите на Причастието, като я обявил за ерес. Нещата се усложнили още повече с избухването на Селското въстание през 1381 година, в което участвали вероятно и някои последователи на Уиклиф. Това дало повод да бъде обвинен като съучастник на въстанието. Парламентът призовал Кентърберийския епископ да свика събор, на който да се разгледа и цензурира учението на Уиклиф. По време на дебатите на събора се случило земетресение, затова е известен като „Земетръсният събор”. Съборът осъдил учението на Уиклиф.

Но борбите за папския престол по това време отслабили вниманието на висшия клир и Уиклиф бил оставен да прекара последните години от живота си в Лътъруърт до смъртта си през 1384 година.

По-късно съборът в Констанц (1414-1418) година потвърдил решенията на английското духовенство и обявил учението на Уиклиф за ерес. А още през 1401 година в Англия била въведена смъртна присъда за еретичество и Инквизицията изпратила не малко негови привърженици- лоларди на кладата. Един от тях бил лорд Кобхам.

Някои историци смятат, че Ян Хус е “най-яркият предвестник на Реформацията в Европа”¹⁰ . Роден е в Бохемия (днешна Чехия) в с. Хусинец. По това време се засилва културния и духовен обмен между Чехия и Англия обусловени от династични брачни връзки. Английският крал Ричард ІІ се оженва за чехската принцеса Анна. Това благоприятства на млади чехски благородници да отиват да учат в Оксфорд. Някои от тях по-късно стават преподаватели в Пражкия университет.

През 1409 година, след завръщането си от Англия, става ректор на същия университет. Междувременно, той се запознал с идеите на Уиклиф. По негов образец създава кръг от последователи. Но този кръг не остава скрит за обществеността. По същото време става проповедник във пражката църква “Витлеем”. Естествено той споделя новите виждания за вярата и за Църквата в своите проповеди от амвона. Ян Хус е по-малко радикален от Уиклиф и запазва доктрината за трансубстанцията. Но разграничава човешките, т.е. папските доктринални постановления от библейските и учи, че само те са задължителни за вярващите. Написал и съчинение озаглавено “За Църкавата” , където систематизира своите възгледи.

Последователите на Хус създават нов град наречен Табор (отТавор), където животът трябва да се регулира и управлява съгласно евангелските принципи.

В началото на неговата дейност Ян Хус се ползва от подкрепата на мнозинството от преподавателите на Пражкия университет и от младата чехска буржуазия. А чехският крал Верцеслав, дори и да не го подкрепя видимо проявява пълна толерантност към него. Това се дължи и на факта, че Хус е не само пламенен проповедник на евангелието, но работи и за събуждане на националното самочувствие на чехите, с желанието те да започнат да отстояват по решително своите права. Това вече плаши про-немската фракция в Пражкия университет и чехския архиепископ Сбинко. Ян Хус е отлъчен от Църквата, с отнемане на правата да проповядва.

Ян Хус е поканен, или по-скоро принуден насила, да участва в провеждащия се по това време събор в Констанц (1414-1418 г.) . По доста бърза процедура той е осъден като еретик и изгорен на клада от съдът на Инквизицията, който заседава успоредно с работата на събора.

Но влиянието на Ян Хус не угасва. Негови най-радикални привърженици, начело с Ян Жижка , създават своеобразна национално-освободителна войска на таборитите, която се вдъхновява както от идеята за независимост на Чехия, така и за прилагане на библейските принципи на вярата. Те отхвърлят всичко, което “не е написано в Божия закон”. След разгрома на тази армия и смъртта на Ян Жижка, приемници на това движение създават духовната общност на т.н. Моравски братя (или Бохемски братя), която е просъществувала и до днес. По-малко радикални привърженици на Ян Хус, известни с наименованието утранисти се опитват да запазят връзката си с папата, но същевременно настояват причастието да се извършва и приема от всички вярващи с хляб и вино. Те настояват и за това големите църковни имоти да се изземат в полза на обществото.

Савонарола (1452-1498).

Името на Савонарола не е свързано с доктринални несъгласия с Римо-католическата църква. Той е доминикански монах, достоен представител на първоначалните идеи за духовна просвета и скромен начин на живот, с които този орден е създаден. Това, което го противопоставя на висшето духовенство е откритата критика на небиблейския начин на живот у голямо мнозинство всред неговите представители. Той проповядва на публични места като критикува по същата причина и цялото градско население, с призив към покаяние и промяна към християнски морал. Неговите проповеди, повлияни от Августин Блажени, за чистота и страх от идващия Божий съд разстърсват обществото на град Флоренция и довежда до истинско покаяние на дълбоко покварени хора. В известен период от време предизвиква общоградско съживление и обрат в нравите на флорентинците.

Стига се до там, че Флорентинците отхвърлят управлението на Лоренцо Медичи, законния наследник на губернаторския пост и поставят на негово място харизматичния монах. Савонарола иска да постави Евангелието като основен закон на управление и създава полудемократичен – полутеократичен режим във Флоренция,с който управлява в продължение на три години града.

Но Савонарола стига до крайности. Наред със забраната на хазарта, карнавалите и предизвикателното облекло на жените той се заема с унищожаването на светското изкуство и литература. Пламенно пророкува за скоро настъпващия Божий съд и за други събития, някои които обаче не се сбъднали. Това отслабва неговия авторитет.

Тези слабости са използвани умело от папа Александър Борджия известен с развратния си живот. Папата настройва монасите срещу Савонарола, като го обвинил в ерес и скоро последният е отлъчен от църквата, хвърлен в тъмница и измъчван от Инквизицията с цел да се публично да се откаже от своите твърдения. През май 1498 година Савонарола е изгорен на клада¹¹. Мартин Лютер високо оценил делото му.

Допълнителни бележки

Американският мисионер д-р Алберт Лонг пише през 1870 година, във вестниците „Македония” и „Отечество”, поредица от статии озаглавена „Славените и българите”, за българския принос за подготовката на Реформацията. След като посочва заслугите на братята Кирил и Методий, не само за създаването на славянската писменост, но и за разчупване на догмата за трите свещени езика – еврейски, гръцки и латински, той пише и следното :

„От България са излезли богомилите, катаристите (катарите) и много други, които и да са имали някои погрешки, били са предвестници и предшественици на реформацията. Затуй аз не се боя да кажа: Слава и чест на поп Богомил… Слава и чест на това храбро племе, което, ако и безграмотно и варварско наричано от притеснителите си, първо е пробило път през дебелата кора на суеверията и предрасъдъците и без да гледа на заплашванията и угнетенията 400 години преди изгарянето на Ян Хус, първия славянски мъченик, се е осмелило да провъзгласи свободата на частната съвест срещу всичките заплашвания на попската тирания.”¹²

1.3.ЗАПАДНО ЕВРОПЕЙСКИ РЕНЕСАНС И ХУМАНИЗЪМ

В периода на Ренесанса страните и градовете в Западна Европа се намират под върховното управление, на т.н. Свещена римска империя, унаследено от времето на Карл Велики (742-814г.) и неговите наследници. Формално тя съществува до 1806 година. Но от много по-рано, и то именно по времето на Ренесанса и Реформацията, независимостта в управлението на национални държави, княжества и градове републики прогресивно нараства. Разпадането на имперската институция засилва ролята на държавната власт. А това води към формиране на национално съзнание у отделните народи.

Испания и Франция от рано се управляват по модела на централизирани монархии, докато на територията на днешна Германия и Италия съществува силно раздробена феодална структура на княжества. Още от началото на 13 век се появяват и първите свободни градове като Венеция, Флоренция, Генуа, Страсбург (?) Бремен (?), Лайден (?).... Появява се нова динамично развиваща се класа на средното съсловие, буржоазията. Тези тенденции се засилват през 14 и 15 век. Английският модел на управление се доближава до модела на държава-град със силен орган на самоуправление – Парламент, макар и под юрисдикцията на краля.

В Испания и Франция кралете водят политика на единство с Църквата, но в редица случаи се намесват във вътрешните й работи. В Германия съществува една по-силна икономическа и политическа зависимост на аристокрацията от епископите, което предизвиква нарастващо напрежение между двете страни. Английският крал Хенри VІІІ отхвърля юрисдикцията на папата през 1534 г. и се провъзгласява за глава на националната църква.

Краят на Средновековието се свързва с т.н. Велики географски открития. На 12 октомври 1492 година италианецът Христофор Колумб достига с три кораба на испанското кралство до бреговете на непознат до тогава континент, който по-късно ще се нарече Америка. Испанска флотилия, под ръководството на португалския мореплавател Фернандо де Магелан, прави за три години (1519-1522) първо околосветско пътуване. Зареждат се морски експедиции, на изток и на запад които променят представите за света и които откриват нови пътища за обмяна на стоки и идеи. Това дава тласък на търговията, и успоредно с това дава възможности за развитие на мисионерството „до края на света”.

Появява се нова форма на философско-етично мислене наречено хуманизъм което поставя фокуса на внимание върху проблемите на човека и изследване на природата. Във фокус е поставено отношението природа-свобода. Човекът от подчинена позиция заема водеща роля – лице в лице с ограничаващата го природа. Светът става обект на завладяване от АЗ-ът на „универсалния човек”. Проявява се особен интерес към корените на европейската култура в античността. Най-вече към образците на класическото гръцко изобразително изкуство, което е реалистично по форма, но езическо по дух. Интересно е да се види, как в контекста на непримиримост на папската институция към всяко отклонение от нейните догмати, този интерес процъвтява. Небезизвестният Бокачо защитава този интерес като казва, че неговото време е различно от времето когато ранната църква е трябвало да се бори срещу езичниците. „Тогава – благодарение на Исуса Христа!- истинската религия се засилила, езичеството било изтребено и победоносната църква овладяла лагера на неприятеля”¹³ Настъпват големи промени в културата и изкуството, с които обикновено свързваме появата на Ренесанса. Тези нови тенденции в обществото засягат неминуемо и отношенията на всички институции и хора с Църквата.