Урок №1 Същност на компютърните мрежи. Основни компоненти, видове услуги. Същност на компютърните мрежи



Изтегляне 0.84 Mb.
страница8/9
Дата14.02.2017
Размер0.84 Mb.
#14950
ТипУрок
1   2   3   4   5   6   7   8   9

1. Безжична преносна среда


Безжичните компютърни мрежи стават все по-популярни в наши дни. Те имат редица предимства:

  • отпада необходимостта от окабеляване;

  • компютрите не се обвързват с конкретно работно място;

  • лесно се включва нов компютър към мрежата.

Внимание: При изграждане на безжична компютърна мрежа важен момент, на който трябва да се обърне особено внимание е сигурността на данните.

При безжичните комуникации има три основни метода за предаване на информация:



  • чрез лазер;

  • с инфрачервени лъчи (Infrared – IrDA);

  • с помощта на радиовълни(Bluetooth)

3. Радиовълни


Най-общо технологиите за изграждане на безжична компютърна мрежа чрез използване на радиовълни в гигахерцовия обхват се разделят на:

PAN – технология за изграждане на безжична персонална мрежа

WLAN – технология за изграждане на безжична локална мрежа

WWAN – технология за изграждане на безжична глобална мрежа.



WPAN - Bluetooth устройства

Безжичната технология Bluetooth[1] е предназначена за връзка между компютри, телефони и мобилни аксесоари на къси разстояния, създавайки персонална локална мрежа (PAN – Personal Area Network). Тя е проектирана да замести кабелните връзки между устройствата, предлагайки висока степен на защита на информацията. Основните й характеристики са: ниско ниво на енергопотребление, ниска цена.

Скоростта на трансфер зависи от версията: при версия 1.2 трансферът е 1Mbps, при версия 2.0+EDR – до 3Mbps.

Фиг. 1-8. Bluetooth адаптер



WLAN

За изграждане на WLAN се използват широко разпространените Wi-Fi технологии. Използват свободна от лицензиране честотна лента около 2.4GHz, като може да се получи интерференция с безжични телефони, Bluetooth устройства и микровълнови печки. В много страни честотната лента 2.4GHz е претоварена или заета. Затова 802.11a използва диапазона над 5GHz. Недостатък за тези устройства е необходимост от пряка видимост между устройствата, висока степен на поглъщане от сгради и предмети. Това налага повишаване на предавателната мощност – което не се вписва в идеята за използване на технологията в мобилни компютри с ниско ниво на енергопотребление.


3.2 WWAN

Безжичните глобални мрежи използват 2G и 3G технологиите, изграждащи на мрежи от клетъчни телефони (wide area cellular telephone networks). Такива са GSM (9600bps), GPRS (2G) – 56 и 114 kbps, UTMS (3G) downlink до 384 kbps и uplink до 64 kbps, CDMA2000 (3G) – до 1.8 Mbps, HSDPA (3.5G) – 1.8, 3.6, 7.2 и 14.4 Mbps.

Една нова технология обещава да завладее пазара на безжичните клетъчни мрежи – WiMax. Реално WiMax технологията се използва за разстояния от 5 до 8 km при скорости от 512 Кbps до 2 Mbps.

За изграждане на безжични връзки на големи разстояния се използват и мостове (wireless bridges) работещи в стандарта 802.11 с насочени антени. С устройства от най-висок клас (съответно цена) могат да се достигнат ефективно разстояния до 15 km при 2.4 GHz и до 30 km при 5GHz устройства.



РАЗДЕЛ II. МРЕЖОВИ МОДЕЛИ, ПРОТОКОЛИ И УСЛУГИ
Урок № 1 Модел OSI. Слоеве. Понятие за протокол и услуга.
1. Концепции на компютърните комуникации

Как компютрите комуникират помежду си? Комуникацията в действителност е сложен процес. Като начало ще разгледаме как компютрите обработват информацията.


1.1 Представяне на информацията в компютрите


Информацията в компютрите се представя и обработва в двоичен код. Компютрите работят в двоична бройна система, при която цифрите са две – нула и единица. Всички команди и данни се записват като комбинации от единици и нули. Двоичното представяне е удобно и за комуникацията между компютрите.

Компютрите са електронни машини и те работят с електрически импулси. Компютрите използват цифрови сигнали. Наличието на сигнал се кодира като 1, а липсата на сигнал – като 0.


1.2 Използване на пакети


При комуникацията между компютрите се обменят данни, които в много от случаите могат да бъдат големи като обем. Изпращането на един текстов файл например, като непрекъснат поток ще доведе до излишно натоварване на мрежата. През това време останалите компютри трябва да изчакат файловия трансфер да приключи. За да не се получава това, големите файлове трябва да бъдат разделени на по-малки части, преди да бъдат изпратени по мрежата.

Малките парчета на които се разделят компютърните данни за предаване по мрежата се наричат пакети.
Разделянето на данните на пакети има следните предимства:

  • По време на предвижването си по мрежата отделните пакети могат да преминат по различен маршрут от мрежата. По този начин, ако един път се препълни или забави, останалата част от пакетите могат да минат и по друг маршрут.

  • Ако мрежовата връзка се прекъсне по време на изпращане на даден файл или някой от пакетите се загуби, то ще трябва да се изпратят отново само липсващите пакети, а не целият файл.

Ако при изпращане на файлове данните се разделят на отделни парчета, то при получаването им от съответния компютър до който са адресирани, те трябва да бъдат подредени и сглобени, така че да се получи файл, който е абсолютно еднакъв с изпратения. За да се случи това, към отделните парчета с информация се добавя служебна информация:


Към началото на пакета, преди оригиналните данни, се добавя информация под формата на хедъри. Хедърите съдържат адресна информация, с помощта на която всеки пакет достига до местоназначението си. Те съдържат и информация за последователността на пакетите, така че всеки пакет да може да бъде подреден правилно, преди да се сглоби целия файл.

Към края на пакета, след оригиналните данни, се добавя завършваща информация или трейлър (trailer information). Често тя включва информация за проверка за грешки (CRC – Critical Redundancy Check).





Компоненти на пакета

Забележка:

Проверката за грешки включва изчисления, които се извършват с пакета преди той да бъде изпратен по мрежата. След получаването се извършват отново същите изчисления. Ако резултатите от двете изчисления съвпаднат, тогава няма грешка при пренасянето на данните. В противен случай има грешка и се налага съответния пакет да бъде изпратен отново.

1.3 MTU (Maximum Transmission Unit)


Големината на един пакет може да бъде различна. В Ethernet II (използван в TCP/IP мрежите) пакетите могат да съдържат до 1500 байта данни, като при това общата дължина на пакета е до 1518 байта. В Интернет може да има устройства, които работят с по-малки дължини на пакета. Например, в протокола PPPoE максималната дължина на пакета е 1492 байта. Затова е въведена единицата MTU (Maximum Transmission Unit). Това е максималната дължина на данните, които могат да се пренесат през комуникационно съединение (или комуникационно устройство) без разделяне (фрагментиране).

1.4 Многослоен процес на комуникация


Процесът на мрежова комуникация е сложен. Информацията, която искаме да предадем по мрежата до друг компютър, преди да постъпи в преносната среда се преобразува до поредица от електрически импулси, светлинни импулси или радиосигнал. При достигане на компютъра-получател се извършва обратното преобразувание. Този процес се извършва на няколко етапа. Разработчиците на хардуер и софтуер са стигнали до извода, че най-ефикасният начин за мрежова комуникация е многослойния модел. Отделните етапи от комуникацията се обозначават като слоеве. Всеки слой извършва конкретна задача. Така сложният процес на комуникация се свежда до поредица от елементарни действия. Например, при изпращане на данните по мрежата елементарните действия се свеждат до: взаимодействие с потребителската програма, компресиране на данните, изграждане на пакети, проверка за правилно адресиране и т.н. Многослойният модел е по-добрият вариант и при диагностицирането и отстраняването на мрежови проблеми.

Взаимодействието между отделните слоеве на многослойния модел се осигурява от протоколите, като за всеки слой има различни протоколи.


2. Моделът OSI (Open System Interconnect)


Мрежовият модел OSI е абстрактен модел, който описва начина на комуникация в компютърните мрежи. Разработен е от Международната организация по стандартизация (ISO). OSI моделът позволява на различни системи да комуникират безпроблемно помежду си. Той е стандарт, който производителите на мрежово оборудване използват при проектиране на хардуер, операционни системи и протоколи.

Моделът се използва, само когато се пакетират данни за предаване на данни по мрежата, и не се използва, когато се осъществява локален достъп до данните на собствената компютърна система.


2.1 Структура на OSI модела - включва 7 слоя, всеки от които е една стъпка в процеса на комуникация.


Аpplication

Приложен слой

слой 7

Presentation

Представителен слой

слой 6

Session

Сесиен слой

слой 5

Transport

Транспортен слой

слой 4

Network

Мрежови слой

слой 3

DataLink

Канален слой

слой 2

Physical

Физически слой

слой 1

Моделът OSI

Всеки слой има точно определени функции – предоставя интерфейс и услуги към слоя над него, като също така получава услуги от слоя под него. Преди да се изпратят данните по мрежата те преминават последователно през отделните слоеве, като всеки слой добавя своя собствена информация към оригиналната информация. Информацията по мрежата се предава във вид на пакети. При достигане на получаващия компютър, пакетите преминават през отделните слоеве по възходящ ред като всеки слой отстранява допълнителната информация добавена от едноименния слой при изпращането й. По този начин след преминаване през всички слоеве информацията трябва да бъде сглобена, така че да се получи оригиналното съобщение.


<7> Приложен слой


Седмият слой или Приложен слой е най-горният слой в модела. Той служи като посредник между софтуерните приложения и мрежовите услуги.

В този слой работят протоколите HTTP, FTP, Telnet, SMTP, POP3, IMAP4, SNMP. Задачата на слоя е да управлява общия мрежов достъп, контрола на потоците от данни и поправката на грешки.


<6> Представителен слой


Шестият слой или Представителен слой определя използвания формат за обмен на данните. Тук получените от приложния слой данни се представят във вид на пакети („универсален” формат за пренос). При получателя става обратно преобразуване на данните от „универсален" във формат, използван от приложния слой на получаващия компютър. Този слой отговаря за преобразуването на данните:

  • компресиране – намаляване на техния размер;

  • криптиране – кодиране с цел защита от неоторизиран достъп;

  • транслация на протоколи – с цел пренасяне между различни хардуерни платформи и операционни системи.

Тук работи софтуерът за споделяне на файлове и принтери – редиректор (redirector). Той определя дали заявка за вход/изход до файл се обработва от локалния компютър или от мрежово устройство чрез пренасочване на заявките.


<5> Сесиен слой


Петият слой или Сесиен слой отговаря за изграждане на канал за връзка – сесия – между два компютъра в мрежата. Подобно на телефонен разговор, в сесията програмите „разговарят” помежду си. Сесиите могат да бъдат в режим на пълен дуплекс (full duplex) или полу-дуплекс (halfduplex). И двата режима позволяват двупосочна комуникация. В режим на пълен дуплекс двете страни могат да изпращат и получават данни едновременно, а при полу-дуплекс – последователно. Протоколите от сесийния слой включват:

Network Basic Input/Output System (NetBIOS) интерфейс – позволява компютрите от мрежата да осъществяват двупосочна връзка, обработка на големи съобщения, откриване на грешки и тяхното коригиране;

Berkeley UNIX sockets (Sockets) интерфейс – базов приложен интерфейс (API) за използване на TCP/IP. Част от операционните системи UNIX/Linux, позволяват изграждането на TCP и UDP връзки.

Windows Sockets (Winsock) – версията на Socket за Microsoft Windows. Освен базовите функции включва разширение, позволяващо по-строг контрол на връзките.


<4> Транспортен слой


Четвъртият слой или Транспортен слой отговаря за транспортирането на пакетите с данни без грешки, в точна последователност и без загуби. Той може да оптимизира трафика чрез обединяване на непълни съседни пакети. При получаващия компютър транспортният слой разопакова пакетите и ги подрежда в първоначалния им вид, след което изпраща потвърждение за получаването им. Този слой осигурява контрол на потока и обработката на грешки при преноса на пакетите.

Транспортните протоколи TCP, UDP от TCP/IP и услугата за преобразу-ване на имена – Domain Name System (DNS) работят в този слой.


<3> Мрежови слой


Третият слой или Мрежов слой отговаря за адресирането на съобщенията и за определянето на маршрут, по който да преминат данните от компютъра – източник до компютъра – получател. Слоят следи и за проблеми при трафика. Също така управлява приоритета на данните – Quality of Service (QoS) – гарантиране на мрежов ресурс (пропускателна способност) за интерактивни приложения като аудио и видео разговори.

Протоколът IP от TCP/IP работи в този слой. Тук работят маршрутиза-торите.


<2> Канален слой


Вторият слой или Канален слой изпраща кадрите с данни от мрежовия слой към физическия слой. Той включва два подслоя:

  • Контрол за достъп до преносната среда – Media Access Control (MAC);

  • Контрол на логическите връзки – Logical Link Control (LLC);

MAC подслоят разпределя достъпа на компютрите до физическата преносна среда. Той дефинира MAC адресите.

В LLC подслоя се дефинира логическата топология. Тя може да не съвпада с физическата.

В каналния слой работят устройствата мост и суич.


Данните пътуват по мрежата във вид на фреймове (frames). Всеки фрейм (кадър) се състои от няколко елемента:

  • Идентификатор на получателя (Destination ID) – адресът на компютъра, към който се изпращат данните;

  • Идентификатор на подателя (Sender ID) – адресът на компютъра, изпращащ данните;

  • Контролна информация – определя типа на фрейма, маршрута и сегментирането;

  • Пакет данни – същинската информация, предавана по мрежата;

  • Циклична проверка на контролната сума (Cyclical Redundancy Checks – CRC) – информация за проверка и корекция на грешките.

След изпращането на всеки фрейм обратно се изпраща потвърждение за пристигането му. Фреймовете, за които не се получи потвърждение или са повредени, се изпращат повторно.


<1> Физически слой


Първият слой или Физически слой предава потока от битове (единици и нули) от мрежовата карта към преносната среда. Битовете са кодирани като електрически или светлинни импулси (при безжичните системи са електромагнитни вълни).

Този слой определя типа на връзката между мрежовата карта и кабела, както и техниката на предаване на информацията по мрежата.

Устройствата, които работят на това ниво са мрежови карти, повторители, хъбове, медиа конвертори.



Път на данните в OSI модела


Урок № 2 Модел DoD (TCP/IP). Сравнение между модела OSI и модела DoD.

1. Моделът DoD


Моделът е създаден от Министерството на отбраната на САЩ –Department of Defense (DoD) – през 70-те години на миналия век (около 10 години преди OSI модела). Този модел е разработен съвместно с TCP/IP – част от проекта ARPAnet. Протоколите на TCP/IP са проектирани в този модел. Затова и този модел е известен с наименованието TCP/IP модел.

Състои се от четири слоя:




  • Слой 4. Приложен (application layer) – най-горният слой от модела. Обхваща функциите на трите най-горни слоя на OSI модела;

  • Слой 3. Транспортен (хост до хост) (host to host (transport) layer) – съответства на транспортния слой на OSI модела.Тук работят TCP, UDP, DNS;

  • Слой 2. Слой интер-мрежа (internetworking layer) – съответства на мрежовия слой на OSI. Занимава се с маршрутизацията основана на логическите IP адреси. Протоколът Address Resolution Protocol (ARP) преобразува логическите IP адреси в MAC адреси;

  • Слой 1. Мрежов интерфейс (network interface layer) – съответства на двата слоя – канален и физически на модела OSI. Тук работят Ethernet и Token Ring протоколите. В този слой се използват само MAC адреси.

Забележка:

Посочената класификация е базирана на информационните материали на Cisco Academy. В други литературни източници слоят „мрежов интерфейс” се разделя на физически (physical) и канален слой (data link).





Път на данните в TCP/IP модела

На фигурата е представен пътят на данните в TCP/IP модела от гледна точка на компютъра, който изпраща информацията. При компютъра-получател информацията преминава в обратна посока през отделните слоеве, като всеки слой прочита и отстранява добавената информация от едноименния слой. При достигане на информацията в приложния слой трябва да се получи оригиналното съобщение.




Урок № 3 Протоколи в мрежовия слой.

    • Протоколи IP и ICMP.

    • IP адрес.

    • Класове IP адреси.

    • Правила при IP адресирането.

    • Мрежова маска.

    • CIDR.

    • Частни адресни пространства.

    • Служебни адресни пространства.

    • Подмрежово маскиране.

    • Изчисляване на мрежовите настройки.

    • Маршрутизиращи протоколи.



1. Мрежови протоколи

Мрежовият протокол е съвкупност от правила, чрез които компютрите и останалите устройства в мрежата комуникират помежду си.



Как работят протоколите?

При изпращащия компютър протоколът прави следното:



  • Разделя данните на малки части, наречени пакети;

  • Добавя адресна информация към всеки пакет;

  • Подготвя данните за реално предаване през мрежовия кабел.

При получаващия компютър протоколът извършва същите серии от стъпки в обратен ред:

  • Получава пакетите данни от кабела в мрежовата адаптерна карта;

  • Отделя от пакетите служебната информация;

  • Копира данните от пакетите в буфер, за да ги сглоби в първоначалния им вид;

  • Подава сглобените данни в използваем вид към съответното приложение.

Съществуват:



  • немаршрутизируеми протоколи – за предаване на данни в една локална мрежа;

  • маршрутизируеми протоколи – използват се за предаване на данните от една локална мрежа към друга по един от няколко възможни пътя (маршрута).

Протоколите се разделят на следните три групи:



  • Приложни – осигуряват обмена на данни и взаимодействието приложение - приложение (SMTP, FTP, Telnet, HTTP и др.);

  • Транспортни – отговарят за надеждността при придвижване на данните в мрежата (TCP, NetBEUI);

  • Мрежови – осигуряват така наречените свързващи услуги. Управляват адресиращата и маршрутизираща информация, осъществяват проверките за грешки и заявките за повторно предаване (IP).


2. Основните мрежови протоколи:

2.1 NetBIOS


Протоколът NetBIOS (Network Basic Input/Output System) е създаден през 90-те години на миналия век от IBM. NetBIOS има два режима на комуникация – сесиен и дейтаграмен режим. В сесиен режим NetBIOS позволява да се осъществи връзка (сесия) с откриване на грешки и възстановяване. В дейтаграмен режим съобщенията се изпращат без установяване на връзка. Откриването на грешки и коригирането им е задача на приложението.

NetBIOS осигурява услуга за именуване на хостовете. Адресацията става по име на компютър като компютрите са обединени в работни групи.


2.2 NetBIOS Over TCP


Няколко години по-късно е създаден друг протокол на базата на NetBIOS, който работи в TCP/IP мрежи – NetBIOS Over TCP. Използва се за споделяне на файлове и принтери в TCP/IP мрежите.

2.3 NetBEUI


Малки локални мрежи могат да се конфигурират чрез протокола NetBEUI (NetBIOS extended User Interface). NetBEUI използва протоколите NetBIOS. При NetBEUI протоколът няма възможност за маршрутизиране на информацията т.е може да се използва само в локална мрежа.

Протоколът NetBEUI е сравнително прост протокол и лесен за конфигуриране. Той е по-бърз от TCP/IP протокола.


2.4 TCP/IP


TCP/IP (Transmission Control Protocol/Internet Protocol) е основен протокол в глобалната мрежа Интернет. TCP/IP е сложен протокол, който се състои от други протоколи. Първият и най-важен от тях е IP (Internet Protocol).

IP протоколът използва технология за обмен на информация, наречена комутация на пакети.

При комутация на пакетите, данните от едно съобщение, изпратено от един компютър към друг се разделят на пакети. Всеки пакет съдържа част от съобщението и служебна информация, като адрес на компютъра-получател, адрес на компютъра, който изпраща съобщението. Отделните пакети се изпращат в мрежата. В зависимост от натоварването на мрежата, пътят на пакетите, може да бъде различен. При предвижването си пакетите се насочват от маршрутизатори. Когато всички пакети пристигнат в компютъра-получател, служебната информация се отстранява и се получава оригиналното съобщение.

Използват се две версии на IP протокола – IPv4 и IPv6. IPv4 използва 32 битови интернет адреси, а IPv6 – 128 битови. Съответно структурата на пакетите е различна. Виж: Структура на IP пакет (IPv4), Структура на IP пакет (IPv6)
IPv4 адресът се изписва като последователност от четири десетични числа, разделени с точка. Първото число е най-старшия октет (байт), следващите са младшите байтове. Пример: IPv4 адрес

IPv6 адресът се изписва като последователност от осем шестнадесетични числа, разделени с двоеточие. Ако в адреса има няколко последователни нули, те могат да се пропуснат като се изписват две двоеточия. Пример: IPv6 адрес



TCP е основния транспортен протокол, включен в пакета TCP/IP. Осигурява високо ниво на надеждност при предаване на данните. При него се гарантира, че всяко изпратено съобщение ще бъде получено. В TCP се следи за изгубени, повторно изпратени, не поредно получени и т.н. пакети. За това и този протокол е по-бавен.

UDP е другият транспортен протокол. Той е сравнително прост протокол – не се занимава с установяване на последователност на пакетите, с препредаването им при грешка. При него не се гарантира достигането на съобщението до получателя. В структурата на пакетите, предавани чрез UDP се съдържа контролна сума. Чрез нея получателят на пакетите може да провери достоверността на информацията. Подходящ е за: кратки съобщения, които могат да се предадат в един пакет, за приложения работещи в реално време като VoIP (разговори по интернет), поточно аудио и видео.

Протоколът TCP/IP е най-използван от всички мрежови протоколи. Това е така поради следните причини:



  • TCP/IP работи с логически IP адреси като използва гъвкава схема за адресиране. При него има възможност за маршрутизиране на пакетите от информация, така че те да преминат по най-късия маршрут до местоназначението си.

  • Почти всички операционни системи могат да използват протокола TCP/IP.

  • Съществуват помощни програми, които работят с този протокол.

  • Това е протоколът на глобалната мрежа Интернет. Всеки компютър, който се свързва към Интернет работи с този протокол.

2.5 IPX/SPX


IPX/SPX (Internet Package Exchange/Sequenced Packet Exchange) е мрежовият протокол на фирмата Novell. Той е задължителен при NetWare мрежите. Може да работи и на мрежа на Microsoft. Фирмата е създала собствена реализация на IPX/SPX съвместими протоколи, която се нарича NWLink.

Протоколът IPX/SPX изисква минимално конфигуриране. От съображения за сигурност може да се използва на вътрешни мрежи на Microsoft, свързани към Интернет.


Протоколи включени в OSI модела


OSI (Open System Interconnect) или Комуникация между отворени системи е мрежови модел включващ 7 слоя. При този модел правилата за взаимодействие между едноименните слоеве се обозначават чрез протоколи. Всеки слой използва конкретен протокол за управление на дадена функция. OSI моделът е създаден като алтернатива на TCP/IP модела.

3. Протоколът IP

3.1 TCP/IP

TCP/IP е основният мрежов протокол, който се използва в глобалната мрежа Интернет. TCP/IP е съвкупност от два протокола, които работят в различни слоеве на мрежовия модел OSI – това са TCP (в транспортния слой) и IP (в мрежовия слой). Основно функциите на двата протокола се свеждат до транспортиране на данните между мрежовите устройства.

За да може информацията в мрежата да достигне успешно до получателя е необходимо всяко устройство в мрежата да има свой уникален адрес. Този адрес се обозначава като IP адрес.

3.2 IP (Internet Protocol) адрес

IP адресът е логически адрес, който се присвоява на всеки хост в мрежата. Един хост може да има няколко мрежови карти (т.е. интерфейса). Всеки от тези интерфейси притежава собствен IP адрес. Например, всеки компютър притежава loopback интерфейс, чийто IP адрес е 127.0.0.1.

Хост, който има реален IP адрес има достъп до всички услуги в Интернет, също така може да предлага услуги. Достъп до Интернет може да се извършва чрез посредник (програма proxy или NAT). Единствено посредникът има реален адрес, другите хостове имат частни IP адреси. В този случай потребителите могат да ползват, но не могат да предлагат интернет услуги. За разпределянето на адресите в глобалната мрежа Интернет отговаря американската организация IANA (Internet Assigned Numbers Authority). В рамките на една локална мрежа, IP адресите трябва да са уникални. Компютрите в локалните мрежи, непредставляващи част от Интернет, трябва да използват частни IP адреси.
Забележка:

Всеки доставчик на Интернет услуги (ISP) също предоставя на своите клиенти реален IP адрес. Този адрес може да се присвоява на компютър, притежаващ интернет достъп или на друг компютър/устройство. Например, клиентите на BTK ADSL се свързват към ADSL модема/рутера чрез локалната мрежа. Единствено рутерът има реален IP адрес. Компютърът (или компютрите), които имат достъп до Интернет имат локални (частни) IP адреси – ако вътрешният адрес на рутера е 192.168.1.1, то на останалите компютри адресите ще бъдат: 192.168.1.2, 192.168.1.3, ...

Какво ще се случи, ако две устройства имат еднакви IP адреси?

Всяко устройство/компютър в една локална мрежа трябва да има уникален IP адрес. Windows не допуска въвеждане на статичен IP адрес, ако е присвоен на друг компютър. Извежда се съобщение за грешка:

Ако два (или повече) компютри в мрежата имат еднакъв адрес, възниква конфликт – мрежовите карти на компютрите, разпознали конфликта се изключват до неговото разрешаване.




a) IPv4 адрес

Всеки IP адрес се представя вътрешно в компютъра като двоично число. При IPv4 протоколът се използва 32 битово адресиране. Тъй като двоичният запис е по-труден за възприемане, IP адресът се представя в десетично-точков формат. 32 битовият адрес се записва като поредица от четири 8 битови числа (октети). Всеки един от тези октети може лесно да се преобразува в десетично число. След това октетите се разделят с точка.

Например IP адресът: 11000000 10101000 00000000 00000001

се записва като 192.168.0.1.

Числата в октетите могат да бъдат от 0 до 255 (28-1). Четирите октета се обозначават като w.x.y.z. За едно 32 битово число възможните комбинации са 232 или 4 294 967 296 на брой компютри могат да се включат в една мрежа.

Компютър с нулев адрес (не асоцииран с IP адрес) се изписва като: 0.0.0.0

Специалният loopback адрес, означаващ „този компютър” е: 127.0.0.1

b) IPv6 адрес

При протоколът IPv6 се използва 128 битов адрес. Това е нов стандарт за адресиране, нарича се още Интернет протокол от следващо поколение IPng (IP Next Generation). Адресът от версия 6 се представя като осем 16 битови двоични числа. 16 битовите числа се записват в шестнадесетична бройна система и се разделят помежду си с двоеточия.

Например: 1080:0:0:0:0:800:0:417A

е запис на IP адрес при протокола IPv6.

Нулите могат да не се изписват: 1080::800:0:417A

Компютър с нулев адрес се изписва като: “::”

Специалният loopback адрес, означаващ „този компютър” е: “::1”

При 128 битовия адрес възможните комбинации са 2128.



3.3 IP адресиране

IP адресът е съвкупност от две части – адрес на мрежата, в която е включено устройството и адрес на самото устройство. Например в IPv4[1] адреса 74.125.39.147 първите три октета идентифицират адреса на мрежата. Последното число е адреса на компютъра. Всички компютри включени в тази подмрежа ще имат един и същ мрежови адрес (74.125.39).



При изпращане на съобщение в Интернет до компютър с IP адрес 74.125.39.147 първата задача на мрежовите протоколи е да транспортират данните до подмрежата с адрес 74.125.39. След като пакетите с информация се "доставят" до тази мрежа се извършва вътрешно маршрутизиране, така че те да достигнат до компютър с адрес 147.

В разгледания пример първите три октета са за мрежовия адрес. Това обаче не винаги е така. Частта за мрежовия адрес и частта за адреса на компютъра се определят от класа на IP адреса.

a) Класове IP aдреси

При 32 битовото адресиране възможните комбинации от адреси са 232. Но на практика не всички адреси се използват. При IP адресирането са дефинирани 5 множества от IP адреси, които са известни като класове. При първите 3 класа IP адресът включва мрежова част (N – net) и част за устройството (H – host).





Клас

W

x

y

z

Клас А

0

N

N

N

N

N

N

N

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

Клас B

1

0

N

N

N

N

N

N

N

N

N

N

N

N

N

N

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

H

Клас C

1

1

0

N

N

N

N

N

N

N

N

N

N

N

N

N

N

N

N

N

N

N

N

N

H

H

H

H

H

H

H

H

Клас D

1

1

1

0

Multicast адрес

Клас E

1

1

1

1

0

Резервирани за бъдещо използване

32-битови IP адреси от различен клас мрежа

Клас А

Мрежова част - заделен е един октет. Мрежовият адрес започва задължително с 0 (в двоична бройна система), като по този начин възможните числа са 27 или 128. Два адреса са забранени за използване – 0 и 127. Така допустимите стойности за мрежови адрес са 126 на брой.

Част за устройството – остават три октета за адреса на устройството (24 бита). Възможните стойности са 224 = 16 777 216. От тях първият и последният адрес не се използват. Остават общо 16 777 214 адреса. Това е и броят на устройствата, които могат да се включват в мрежа от Клас А.

Клас В

Мрежова част – включва два октета. Мрежовият адрес започва задължител-но с 10 при неговото двоично представяне, при което стойностите на първия октет могат да бъдат в диапазона 128–191. За представяне на мрежовия адрес остават 14 бита. Възможните стойности за мрежови адреси са 214 = 16 384.

Част за устройството – остават два октета или 16 бита - 216 = 65 536 възможни стойности. От тях два адреса са забранени – първият и последният. Остават допустими 65 534 на брой адреси за устройства.

Клас С

Мрежова част – състои се от три октета или 24 бита. Първите 3 знака на първия октет са 110, което определя и стойностите на първия октет да бъдат в диапазона между 192 и 223. Остават 21 бита за представяне на мрежовия адрес. Броят на възможните мрежи от Клас С е 221 = 2 097 152.

Част за устройството – остава 1 октет (8 бита) – 28 = 256 на брой възможни стойности. Първият и последният адрес са забранени за използване. Така остават 254 на брой възможни устройства за свързване в мрежа от Клас С.

Клас D

Адресите от клас D са резервирани за multicast използване и не могат да се използват за присъединяване на адреси на устройства. Първият октет започва с 1110 в двоичен код и съответно стойностите на първия октет са в диапазона 224–239. Останалите 28 бита се използват за идентифициране на multicast групата.



Клас Е

Адресите от този клас са експериментални и не се използват за публични цели. Първият октет започва с 1111 в двоичен вид, при което стойностите за първия октет са между 240 и 255.





Клас

Водещи битове

Начален

адрес

Краен

адрес

CIDR

запис

Подразбираща се мрежова маска

Клас А

0

0.0.0.0

127.255.255.255

/8

255.0.0.0

Клас B

10

128.0.0.0

191.255.255.255

/16

255.255.0.0

Клас C

110

192.0.0.0

223.255.255.255

/24

255.255.255.0

Клас D(multicast)

1110

224.0.0.0

239.255.255.255

/4



Клас E(reserved)

1111

240.0.0.0

255.255.255.255

/4



Класове IP адреси

3.4 Правила при IP адресирането

  • Всички устройства от един и същ физически мрежови сегмент трябва да имат еднакъв мрежови адрес;

  • Всяко устройство от един мрежови сегмент трябва да има уникален адрес;

  • Мрежовият адрес не може да бъде 127 – този адрес е запазен за loopback функции;

  • Мрежовият адрес в двоичен вид не може да съдържа само единици – този адрес е запазен за broadcast функции;

  • Адресът на устройството не може да съдържа само единици. Тези адреси са запазени за broadcast функции;

  • Мрежовият адрес в двоичен вид не може да съдържа само нули. Този адрес означава цялата локална мрежа;

  • Адресът на устройството не може да съдържа само нули. Когато частта за устройството съдържа само нули, а мрежовата част число различно от нула, тогава адресът като цяло се използва за обозначаване на локалната мрежа.

3.5 Мрежова маска

Определя кои битове от IP адреса са за мрежовата част и кои за адреса на устройството. По подразбиране за клас А, В и С се използват следните подмрежови маски:

Клас А – 255.0.0.0

Клас В – 255.255.0.0

Клас С – 255.255.255.0

Подмрежовата маска на клас А означава, че първите 8 бита определят мрежовата част, а останалите 24 са за частта на устройството.

Когато устройство А изпраща информация до устройство B в мрежата, устройството А използва подмрежовите маски, за да определи дали устройството В е в локалната или в друга мрежа. При това се извършват следните операции от устройство А:
1. Изпълнява се операция "логическо И" над две двоични числа – IP адреса на устройство А и подмрежовата маска на устройство А. Като резултат се получава мрежовия адрес на устройство А.

2. Същите изчисления се извършват и с IP адреса на устройство В и подмрежовата маска на устройство В. Като резултат се получава мрежовия адрес на устройство В.

3. Сравняват се двата мрежови адреса.

4. Ако те съвпадат, от гледна точка на устройство А, то двете устройства се намират физически в една и съща мрежа и ще комуникират директно.

5. Ако не съвпадат, то устройствата са в различни мрежови сегменти.
Пример:

Устройство А е с IP адрес 192.168.1.5, устройство В – съответно 192.168.2.6. Устройство А желае да изпрати информация до устройство В. Подмрежовите маски и на двете устройства са 255.255.0.0. Дали двете устройства ще комуникират директно или ще използват маршрутизатор?

IP адресът 192.168.1.5 представен в двоичен вид се записва така:

11000000 10101000 00000001 00000101

IP адресът 192.168.2.6 съответно изглежда така:

11000000 10101000 00000010 00000110

От устройство А се изпълнява операцията "логическо И" над следните операнди:


IP адрес на устройство А

11000000 10101000 00000001 00000101

Подмрежова маска на устройство А

11111111 11111111 00000000 00000000

Операция логическо И

11000000 10101000 00000000 00000000

За устройство В резултатът е следния:

IP адрес на устройство В

11000000 10101000 00000010 00000110

Подмрежова маска на устройство В

11111111 11111111 00000000 00000000

Операция логическо И

11000000 10101000 00000000 00000000

Двата резултата за устройства А и В съвпадат, т.е. мрежовите адреси са еднакви. Следователно устройствата са в една локална мрежа и ще комуникират директно помежду си.

3.7 Частни адресни пространства

Стандартът RFC 1819 определя следните групи IP адреси за устройства включени в локална мрежа:





CIDR блок адреси

Описание

Начален адрес

Краен адрес

Брой

хостове

10.0.0.0/8

Клас A мрежа

10.0.0.0

10.255.255.255

16 777 214

172.16.0.0/12

16 клас B мрежи

172.16.0.0

172.31.255.255

1 048 574

192.168.0.0/16

256 клас C мрежи

192.168.0.0

192.168.255.255

65 534

RFC 1819 - Частни адресни пространства

При конфигуриране на устройствата в една локална мрежа се препоръчва използването на тези IP адреси, за да не се влиза в конфликт с адресите на устройствата включени в глобалната мрежа Интернет. Адресите от тези групи не се използват в Интернет.



3.8 Служебни адресни пространства

Служебните IP адреси не са адреси на устройства включени в мрежата. Те са резервирани за следните цели:



  • мрежови адреси. Представляват съвкупност от адреса на мрежата и нули за адреса на устройството.

Клас

Мрежови адрес

A

w.0.0.0

B

w.x.0.0

C

w.x.y.0

Мрежови адреси по клас


  • broadcast адреси. Включват адреса на мрежата и единици за адреса на устройството.

Клас

Мрежови адрес

A

w.255.255.255

B

w.x.255.255

C

w.x.y.255

broadcast адреси по клас
IP адресът 255.255.255.255 е запазен като limited broadcast address. Използва се, когато устройството не знае мрежовия адрес. Обикновено маршрутизаторите са програмирани така, че да не пропускат този адрес извън мрежовия сегмент.

  • мрежовият адрес 127 е резервиран за loopback функции. Единственият IP адрес в този мрежови сегмент е ‘127.0.0.1’.

  • IP адресът 0.0.0.0 е запазен за обозначаване на компютър, който все още не е получил IP адрес.

Следващата таблица описва служебните адресни пространства, както са дефинирани в RFC 3330. Частните адресни пространства се включват и в тази област.



CIDR блок адреси

Описание

Референция

0.0.0.0/8

Нулева мрежа

RFC 1700, стр.4

10.0.0.0/8

Частно адресно пространство

RFC 1918

14.0.0.0/8

Публични мрежи за данни

RFC 1700, стр.181

24.0.0.0/8

Мрежи за кабелни телевизии



39.0.0.0/8

Експериментални

RFC 1797

127.0.0.0/8

Loopback – всеки пакет изпратен към тази мрежа се връща на хоста. Единственият адрес, който се използва е 127.0.0.1/32

RFC 1700, стр.5

128.0.0.0/16

Резервирани (IANA)



169.254.0.0/16

Използва се за автоконфигурация на IP адрес при отсъствие на DHCP сървър.



172.16.0.0/12



RFC 1918

191.255.0.0/16

Резервирани (IANA)



192.0.0.0/24

Резервирани (IANA)



192.0.2.0/24

Документация и примери



192.88.99.0/24

Преобразуване на IPv6 в IPv4

RFC 3068

192.168.0.0/16



RFC 1918

198.18.0.0/15

Network benchmark tests

RFC 2544

223.255.255.0/24

Резервирани (IANA)



224.0.0.0/4

Multicasts (Клас D мрежа)

RFC 3171

240.0.0.0/4

Резервирани (Клас E мрежа)



255.255.255.255

Broadcast

RFC 1700, стр.4

RFC 3330 Служебни адресни пространства

3.9 Подмрежово маскиране

Ефективното използване на ограничения брой IP адреси в IPv4 налага да се използват мрежови маски, различни от подразбиращите се за класа мрежа. При използване на подмрежово маскиране частта от IP адреса за адрес на устройство се разделя на част за подмрежа и част за устройствата. На Фиг. 14-1 е показана мрежовата маска по подразбиране (default subnet mask) за мрежа клас B. Намалявайки частта за устройството с 8 бита се създава подмрежова част от адреса. Комбинацията от мрежовата и подмрежовата част се наричат разширен мрежов префикс (представка).





Разширяване на мрежовата част

При добавяне на битове към мрежовата маска, диапазонът с адреси се разделя на няколко по-малки диапазона. Броят на хостовете в подмрежа е степен на числото 2 (2, 4, 8, ...). Ако използваме цял октет от IP адреса за подмрежа (8 бита), би трябвало да можем да създадем 256 подмрежи. Това обикновено не е така, защото не всички комбинации са допустими. IP адресите с комбинацията от битове ‘1’ в мрежовата и подмрежовата част се използват за broadcast, а адресите със стойност на битовете ’0’ – за мрежови адреси. Така, при N бита за подмрежова маска, броят на подмрежите е .


Пример:

Фирма, получава от доставчика си на Интернет мрежа клас C: ‘193.12.250.*’, маска ‘255.255.255.0’. Във фирмата има 4 отдела със самостоятелни локални мрежи, като очакваният брой потребители, на които ще бъдат необходими реални IP адреси в следващите няколко години е 25. За 4 броя подмрежи трябва да се определи броя на битовете, които ще се използват за подмрежова част. При 2 бита, възможните подмрежи са 2 – недостатъчно, при 3 бита са 6 – следователно ще се използват три бита за подмрежа. С останалите 5 бита от IP адреса (за номер на устройство), броят на компютрите в подмрежите определяме по формулата , за N=5 това са 30 компютъра. Това удовлетворява зададения максимален брой на компютрите (25 по условие).





Разширяване на мрежовата част
Резултат: Мрежата от 254 възможни реални IP адреса се раздели на 6 сегмента от по 30 хоста = 180 адреса. Остават 74 неизползваеми IP адресa.Използваната мрежова маска е: ‘255.255.255.224’. Създават се подмрежите:


№

от адрес

до адрес

1

193.12.250.33

193.12.250.63

2

193.12.250.65

193.12.250.95

3

193.12.250.97

193.12.250.127

4

193.12.250.129

193.12.250.159

5

193.12.250.161

193.12.250.191

6

193.12.250.193

193.12.250.223

Подмрежи

От примера се вижда, че при този начин на подмрежово маскиране се губи възможността за използване на голям брой адреси. Съвременните маршрутизатори, използвани от доставчиците на интернет услуги използват маршрутни протоколи, изпращащи мрежовата маска при разпространяването на маршрутизиращата информация. Това позволява използването на адреси със стойност на подмрежовата част 0 и стойност за номер на устройство 0.



Въпроси и задачи

1. Определете класа на IP адресите от Табл. 14-8



IP адрес

Клас на IP адрес

132.97.3.11



127.0.0.1



224.12.34.56



128.11.22.33



10.1.2.3



223.255.255.223



Определяне на класа IP адреси

2. Какъв е мрежовия адрес на устройство с IP адрес 201.200.200.15 с подмрежова маска по подразбиране?

3. Кои множества IP адреси са резервирани за използване в локална мрежа?

4. Какви преимущества има IPv6 в сравнение с IPv4?

5. При мрежа с адрес 10.0.0.0/8, колко бита ще бъдат необходими за създаване на 100 подмрежи? Каква ще бъде мрежовата представка за тези подмрежи?

6. Попълнете липсващата информация:

Начален адрес: 200.200.64.1

Краен адрес: ---- . ---- . ---- . ----

Подмрежова маска: 255.255.252.0

Урок № 4 Конфигуриране на протокола TCP/IP, което включва: IP-адрес, маска на подмрежа (Subnet mask) и шлюз по подразбиране (Default gateway)
1. Автоматизиране на TCP/IP настройките

Всеки компютър включен в мрежа трябва да притежава уникален IP адрес. Това е логически адрес, който се обработва от мрежовия слой.

Мрежовата част от IP адреса трябва да бъде еднаква за всички устройства включени в локалната мрежа. Частта за устройството не трябва да съвпада с адреса на никое друго устройство от тази мрежа. Например, не трябва да има два компютъра с еднакъв хост адрес *.*.*.8 в същата подмрежа.

Конфигурирането на TCP/IP настройките може да се осъществява по два начина:



  • ръчно. Настройките се въвеждат от мрежовия администратор в TCP/IP свойствата на операционната система;

  • автоматично. Съществуват различни техники за автоматично задаване на IP адреси на компютрите. Най-често се използва DHCP сървър, който извършва автоматично раздаване на IP адреси на компютрите и конфигуриране на останалите TCP/IP настройки – подмрежова маска, DNS сървър – като не допуска дублиране на IP адресите.

2. DHCP (Dynamic Host Configuration Protocol)

BOOTP, DHCP са два близки по семантика протокола за настройка по време на boot (началното зареждане) на IP-адрес и други мрежови параметри на компютри, които нямат предварително определени адреси.


DHCP е протокол, чрез който се извършва автоматично присвояване на IP адреси на устройствата включени в една локална мрежа. По този протокол се конфигурират автоматично и останалите TCP/IP настройки – подмрежова маска, DNS сървър и др.

DHCP разширява ограничените функционални възможности на по-стария протокол, наречен BOOTP

За целта се определя един компютър да работи като DHCP сървър и чрез него се конфигурират останалите устройства в мрежата. Задачите на DHCP сървъра могат да се изпълняват също и от маршрутизатор.


DHCP конфигурирането включва четири стъпки (фиг.15-1):

1. Клиентът изпраща заявка по мрежата за получаване на IP адрес. Тъй като той все още няма IP адрес, използва IP адреса за broadcast 255.255.255.255 и MAC адреса за broadcast FF-FF-FF-FF-FF-FF. Клиентът включва в заявката и своя MAC адрес. (Броадкастните съобщения се изпращат до всеки компютър.)

2. Ако в мрежата има DHCP сървър той получава броадкастното съобщение и изпраща предложение с IP адрес от диапазона с допустимите IP адреси за раздаване. Предложеният IP адрес временно се резервира, докато сървърът не получи отговор от клиента. Това предложение се изпраща като broadcast (255.255.255.255) като съдържа и MAC адреса на клиента, изпратил заявката. По този начин клиентът ще разбере, че информацията е адресирана за него.

3. Възможно е клиентът да получи предложения от няколко DHCP сървъра. DHCP клиентът отговаря на първото предложение съсзаявка. Това съобщение отново се разпространява по мрежата като broadcast. Получават го всички DHCP сървъри, като съответно тези, които са изпратили своите предложения по-късно, ще разберат, че техните предложения не са приети. След това те поставят резервираните клиентски адреси в списъка на свободните адреси.

4. Последната стъпка е изпращане на DHCP потвърждение от сървъра, чието предложение е прието от клиента. Сървърът потвърждава предложения IP адрес и изпраща на клиента необходимата информация за конфигуриране на TCP/IP – например IP адресите на DNS сървъри.



DHCP конфигуриране

След изпълнението на тези четири стъпки, клиентският компютър ще има назначен IP адрес. Клиентите получават IP адреси за ограничен период от време. Времето за ползване на IP адрес се определя от администратора на мрежата. След изтичането на този период съответният IP адрес може да бъде назначен на друг компютър от мрежата. Тези IP адреси наричаме динамични.

Обикновено в края на този период се извършва ново запитване към DHCP сървъра за подновяване на IP адреса. Възможно е и самият DHCP сървър да изпрати заявка чрез broadcast за подновяване на IP адреса.

Освен динамичен IP адрес на компютър от мрежата може да бъде назначен и постоянен – резервиран IP адрес. Това е начинът клиентски компютър да получава винаги един и същ IP адрес. Резервирането на IP адрес се извършва чрез въвеждане на MAC адреса на клиента в настройките на DHCP сървъра.





Резервиране на IP адрес в DHCP сървъра на broadband рутер

Автоматичното конфигуриране чрез DHCP има няколко предимства пред ръчното:



  • отпада необходимостта от въвеждането на IP адреси и други настройки от администратора за всеки компютър от локалната мрежа;

  • избягва се възможността от грешки свързани с дублиране на IP адреси.



Урок № 6 Преобразуване на имена. Домейни. DNS.
1. Преобразуване на имена чрез hosts, lmhosts

Компютрите комуникират помежду си като използват IP адреси. Когато искаме да отворим една страница в Интернет или да изпратим електронно съобщение обикновено не въвеждаме поредица от числа, а имена. Как тогава компютрите разбират кое име на кой IP адрес съответства? За целта е създадена система за преобразуване на логическите имена в IP адреси – DNS (Domain Name System). За да разгледаме например сайта на Microsoft е достатъчно да въведем адреса ‘www.microsoft.com’ в полето Address на нашия браузър. DNS системата е тази, която ще преобразува въведеното име в IP адреса (207.46.19.254) на web сървъра, където е съхранен сайта на фирмата.

DNS е система за създаване на логически имена и групирането им по смислов начин.

1.1 Домейни


Най-дясното поле от името се нарича област (domain). Най-често използваните домейни са:

com

– търговска организация

net

– мрежова администрация

edu

– образователна институция

gov

– правителствена организация

mil

– военна организация

org

– организация

Домейните за отделните държави са: bg - България, gr - Гърция, ru - Русия, fr – Франция, nl – Нидерландия, at – Австрия, de – Германия, ro – Румъния, jp – Япония и т.н. , eu – Европейски съюз.

DNS е изградена йерархично. Йерархията на DNS системата е от дясно на ляво. Най-старши са домейните, в името на които няма точка (com, net, bg, ...).





Организиране на имената в домейни

Следващото ниво образуват регистрираните домейни (registered domains) —about.com, abv.bg, pirin.com и т.н. Местните домейни (local domains), наричани още поддомейни (subdomains), като compnetworking.about.com, sdyn.pirin.com, се определят и администрират от собствениците на съответните главни домейни. За разделяне на различните равнища се ползва точка (.). Така в имената на поддомейните от второ ниво има една точка (microsoft.com), от трето – две точки (support.microsoft.com) и т.н.

Организацията, която се занимава с регистрирането и администрацията на домейните от първо ниво, е Internet Corporation for Assigned Names and Numbers (Корпорация за запазени имена и номера в Интернет) (ICANN).
2. DNS

В глобалната мрежа Интернет функционира друг метод за преобразуване на имената в IP адреси. Създадена е йерархична организация от DNS (Domain Name Server) сървъри, които съхраняват таблици със съответствия за техните собствени „зони”. За всеки хост при TCP/IP настройките е необходимо да се въведе IP адреса на най-близкия DNS сървър.





Конфигуриране на TCP/IP протокол на NIC – DNS сървър

При заявка за достъп от хоста до друг компютър в Интернет най-напред се прочита IP адреса на DNS сървъра и се осъществява връзка с този DNS сървър. Ако в неговата таблица на съответствия липсва съответствие между името на хоста и неговия IP адрес, тогава той препраща заявката към следващия DNS сървър. Този процес продължава докато не бъде намерен съответния IP адрес.

Какво ще се случи, ако не сме въвели адреса на DNS сървъра в TCP/IP настройките? При опит за отваряне на страница в браузъра ни по въведено име на хост, ще получим съобщение за грешка, че страницата не може да бъде отворена. Бихме могли да отворим съответната страница единствено, ако знаем IP адреса на съответния хост. Този проблем може да бъде отстранен по два начина:


  • ръчно – ако сме избрали ръчно конфигуриране на TCP/IP протокола е необходимо IP адреса на DNS сървъра да се въведе ръчно;

  • автоматично – при автоматично конфигуриране на хоста като DHCP клиент, DNS настройките ще се получат от DHCP сървър.

Вариантът с DNS сървъри е по-добър в сравнение с HOST файлове, тъй като базата от данни се съсредоточава в самите DNS сървъри. Но и в този случай таблиците със съответствията трябва да се обновяват ръчно.

По-добрият вариант е използването на Dynamic DNS сървъри. DDNS е подобрена версия на DNS. При тази организация за транслиране на имена в IP адреси съществува възможност за автоматично обновяване на базата данни на сървърите. Ако клиентски компютър получи различен IP адрес от DHCP сървъра, то този сървър трябва да изпрати съобщение за обновяване към DNS сървъра, съдържащо информация с направените промени. След това DDNS сървърът изпраща тази информация към своите вторични сървъри.



Урок № 7 Протокол HTTP и WWW.


Изтегляне 0.84 Mb.

Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9



©obuch.info 2024
отнасят до администрацията
    Начална страница
Автореферат
Анализ
Бизнес-план
Биография
Глава
Диплом
Доклад
Задача
Закон
Занятие
Заседание