Праведност чрез вяра и по благодат

В Римляни 3:21 ап. Павел заявява, че Бог проявява Своята правда отделно от закона. Това е правда, която може да се получи единствено чрез вяра в Исус Христос. Това е правдата, за която законът и пророците казват, че ще се появи.

Божията правда е Неговият дар на праведност, която се дава на грешниците, за да я получат чрез вяра. Това е правда, достатъчна да ги оправдае, достатъчна, за да бъдат обявени за праведни и невинни пред Бога сега, в подготовка на Съдния ден. Подаръкът е безрезервен, казва Павел, но се оправдават даром от Неговата благодат чрез изкуплението (Римл. 3:24; 5:15-17).

Идеята, че в Христовата смърт получаваме Божията правда и че сме оправдани с нов статус пред Бога, се потвърждава от други пасажи, написани от ап. Павел.

В Римляни 5:8-9 той свързва оправданието с проливането на Христовата кръв на кръста.

В Римляни 5:18-19 Павел заявява, че ние също сме оправдани чрез Христовото покорство и живот. В І Коринтяни 1:30 пък пише А вие сте от Него в Христос Исус, който стана за нас мъдрост от Бога и правда, и освещение, и изкупление.

Накрая във ІІ Коринтяни 5:21 апостолът заявява който за нас направи грешен Онзи, който не знаеше грях, за да станем ние в Него праведни пред Бога.

Божията праведност се получава чрез вяра.¹² Взаимовръзката между вяра и оправдание е подтема на по-обширната доктрина, според която вярата ни съединява с Христос и Неговото дело (Урок 15). Павел учи за откриването на правдата чрез вяра в Римляни 3 и подкрепя своя довод като използва старозаветни примери в Римляни 4 глава.¹³

Обичайната юдейска позиция от І век¹⁴ е, че праведността зависи от личния им статус по отношение на закона.¹⁵ С времето юдеите изопачават този възглед за закона, за да го направят средството, чрез което да печелят и заслужат праведност. Чрез дела много юдеи вярват, че могат да си натрупат съкровища за Съдния ден (Римл. 2:5). Законът става средството за праведност и вечен живот, голямата привилегия на Израил. Ридърбос¹⁶ цитира юдейски източник, който твърди: „Бог благоволи да позволи на Израил да печели заслуги, хареса се на Яхве да направи Тората голяма и силна.” И от Хилел^ „...там където има много плът, има много червеи; там където има много богатства, има много грижи; там където има много жени, има много суеверие... и там където има много закон, има много живот.” Несъмнено делата се свързват със самохвалство, той като дават на грешния основание да се похвали пред Бога (Римл. 4:4). Обратното, благовестието утвърждава, че Бог, чрез Христос, предоставя Своята собствена праведност на хората. Тази праведност не се основава на нищо сторено от човека, нито се свързва със закона. Тя е праведност отделно от закона.

Юдейска праведност чрез закона	Праведност според благовестието
1. лично заслужена праведност	1. Христовата праведност
2. спечелена чрез закона	2. вменена чрез вяра

Тази праведност трябва да се приеме чрез вяра. Не вярата сама по себе си е тази, която оправдава. По-скоро вярата ни съединява с Христос, чието покорство е незаслужен дар на праведност, осигурен от Бога. Вярата е средството, инструмента, пътя, основата и канала, чрез който или по който хората участват или им се приписва праведността на Бога. В Римляни 1:17 ап. Павел говори за от вяра към вяра. Самата вяра не оправдава, а по-скоро ни съединява с Христос и Божията праведност в Него. Вярата ни съединява с всички Божии дела в Христос.¹⁷

Вярата ни насочва към нашата зависимост от Бога. В контекста на оправданието Павел съпоставя вярата с делата. Човек не може да изработи праведност, а трябва да я приеме чрез вяра. Апостолът доказва своята доктрина за оправданието чрез вяра в Римляни 3, цитирайки от Стария завет в Римляни 4 и като използва Авраам за пример.¹⁸

Когато говори за вярата на Авраам, ап. Павел я съпоставя с делата на хората, които предполагат, както че Бог им е длъжник, така и че имат повод да се похвалят.

В основата си вярата е доверие в Бога, че ще изпълни Своите обещания да осигури това, което ни е нужно и което ние не можем да направим сами. Апостолът развива това в Римляни 4:17-22.

... пред Бога, на когото той повярва, който съживява мъртвите и вика несъществуващото като съществуващо. (18) Авраам, надявайки се, без да има причина за надежда, повярва, за да стане баща на много народи, според казаното: „Толкова ще бъде твоето потомство.” (19) И без да отслабне във вяра, като виждаше, че тялото му е вече замъртвяло, тъй като беше на около сто години, както и мъртвостта на утробата на Сара, (20) не се усъмни в Божието обещание чрез невери, а се укрепи във вяра, като отдаде слава на Бога (21) и като беше напълно убеден, че това, което Бог е обещал, Той е силен и да го изпълни. (22) Затова му се счете за правда (Римл. 4:17-22).

Ридърбос, коментирайки върху тези стихове, обяснява: „...за Авраам първо се казва, че е повярвал в този Бог, който дава живот на мъртвите и извиква в съществуване несъществуващото; вяра, която не отслабва, дори пред лицето на неговата (на Авраам) слабост и безплодието на утробата на Сара (ст. 19-20). Вярата се определя по същия начин в настоящата си форма, когато е дошъл Христос – тя е вяра в Този, който е възкресил Исус Христос нашия Господ от мъртвите (ст. 24). Отличителната черта на вярата отново застава над „делата,” тоест отвъд всяко разчитане на собствени сили и способности и е пълно поверяване на себе си на божественото дело на изкуплението” (172-173). Кулминацията на вярата е да разчиташ единствено на Христос за Неговото спасение.

В Римляни 4:23-25 ап. Павел казва, че оправданието чрез вяра не е записано единствено заради Авраам, но е и за нас. Той повтаря, че Авраам е оправдан чрез вяра, а не чрез дела (Римл. 4:1-5) и после продължава:

Но това, че му се счете, не беше написано само за него, (24) а и за нас. Тя ще се счита за правда и на нас, които вярваме в Този, който възкреси от мъртвите Исус, нашия Господ, (25) който беше предаден за нашите прегрешения и беше възкресен за нашето оправдание (Римл. 4:23-25).

Ако вярваме в Бога, който даде Христос за нашите грехове и Го възкреси от мъртвите, ще споделяме придобивките от Христовата смърт и възкресение.

В Римляни 5:15-17 апостолът заявява, че Божията правда е безрезервен дар, даден по благодат. Тъй като вярата е пълно разчитане на Божиите обещания, той може да направи връзка между идването на Христос, вярата и благодатта. И пише: тоест Божието оправдание чрез вяра в Исус Христос, за всички (и на всички), които вярват... (24) но се оправдават от Неговата благодат чрез изкуплението, което е в Христос Исус (Римл. 3:22, 24). В стихове 22 и 24 горе Павел сравнява да си оправдан чрез вяра и да си оправдан безрезервно от Неговата благодат. В Римляни 3 благодатта се свързва с явяването на Божия Син, изпращането от Отец на Неговия Син. И вярата, и благодат показват уповаване на Бога, който в милостта Си изпълнява обещанията Си към Своя народ. Римляни 4:16 твърди: Затова оправданието е от вяра, за да бъде по благодат, така че обещанието да бъде сигурно за цялото потомство. „Вярата въвежда нов начин на живот, който се появява с идването на Христос, тя „идва,” когато се изпълва времето (Гал. 3:23; 4:4) и с проявлението на Божията благодат при смъртта и възкресението на Христос” (Ridderbos, 174).

5. Вменена праведност

Праведността чрез вяра не е наша, а е вменена или приписана на грешниците. Исус умира за грешниците, нечестивите. С вяра нечестивите получават праведността на Бога. Павел го изяснява в Римляни 3:21 и сл.; Римляни 5:8-9 и І Коринтяни 5:21.

По онова време, когато всички ние бяхме грешни, Христос умря за нас. Неговата смърт от наше име се вменява на нас грешните. Христос, който е без никакъв грях, става грешен заради нас и същевременно ние, грешниците, в Него ставаме праведни пред Бога. Който за нас направи грешен Онзи, който не знаеше грях, за да станем ние в Него праведни пред Бога (ІІ Кор. 5:21).

В Римляни 4:3-5 Павел пише:

Понеже какво казва Писанието? – „Авраам повярва в Бога, и това му се счете за правда.” (4) А на този, който върши дела, наградата му не се счита като милост, а като дълг; (5) а на този, който не върши дела, а вярва в Онзи, който оправдава безбожния, неговата вяра му се счита за правда.

В стих 3 думата „считам” обозначава „вменяване, записване в нечия сметка на нещо, досега не притежавано от човека.” В Римляни 4 Павел развива своя аргумент от Битие 15:6. Авраам повярва на Бога и неговата вяра му се счита (вменява) за правда. В стихове 4 и 5 апостолът заявява, че ако човек работи за нещо, особено във връзка със спасението, има право на спечелената заплата и Бог ще му дължи спасение, вместо да е благодатен дар. Обратното, при този, който вярва, неговата вяра се приписва за праведност пред Бога.

Ако правдата се вменява за вяра, основанието за правдата се намира в благодатното даряване на Божия възлюбен Син за грешните. Идеята за вменяване трябва да бъде определена. Прехвърлянето на правдата чрез вменяване не може да се отдели от единението с Христос. При оправданието ап. Павел свързва вярата, вменяването и единението. Нечестивият грешник е смятан за праведен заради Христовото дело, а същевременно вярата присъединява грешника към Христос и единствено в Него, а не отделно от Него, грешникът става Божията правда.

6. Праведност и възкресение

Оправданието води до реабилитиране и възкресение.¹⁹ Възкресението също се използва като доказателство за правдата.²⁰

Възкресението на Христос е Неговото реабилитиране. То е демонстрация, че самият Той е праведен. И тъй като е представителна и заместническа фигура, то също така е потвърждение, че Той напълно е заплатил за греховете на Своя народ и че те ще бъдат възкресени с Него.

В І Тимотей 3:16 Павел пише, че Исус се яви в плът, оправдан в Духа. Той идва в плът (препратка към старото творение) и после е оправдан в Духа. В Римляни 1:3-4 и в І Коринтяни 15:42 Неговото оправдание е, че Той е възкресен в ново духовно тяло, нещо, което Го обявява за Божия Син. Преминаването на Христос от плът в сферата на Духа, Неговото оправдание, реабилитиране става по време на възкресението Му. То е недвусмислено заявление от Бога, че Той е праведен.

Христовото възкресение не може да се отдели от нашето възкресение.²¹ Неговото възкресение е доказателство за нашето оправдание. Павел казва това в Римляни 4:23-25 Но това, че му се счете, не беше написано само за него, (24) а и за нас. Тя ще се счита за правда и на нас, които вярваме в този, който възкреси от мъртвите Исус, нашия Господ, (25) който беше предаден за нашите прегрешения и беше възкресен за нашето оправдание. Поразителното, набляга Павел, е че Христос е възкресен не заради Него самия, а заради нашето оправдание. Първостепенното доказателство за нашето оправдание е възкресението на Христос. След като Той възкръсва от мъртвите, всички в Христос също са праведни и следователно ще бъдат възкресени от мъртвите.

7. Кръстът като оправданието на Бога

Понятието Божията правда се употребява и като атрибут. В Римляни 3:25-26 Павел продължава своето изложение:

Чрез благовестието се въздига Божият атрибут правда. По време на Стария завет Бог подминава греха и не се разправя с него. Понеже е свят, Той трябва да въздаде за греха или ще бъде обвинен в несправедливост. На кръста Бог действа, не пренебрегва греха. Като дава Христос, за да оправдае хората, за да ги откупи и да направи умилостивение за греха чрез Христовото покорство (Римл. 5:18-19) се удовлетворява справедливостта на самия Бог.

Двете значения на понятието Божията правда, като дар за хората и като откриване на правдата на самия Бог, се допълват взаимно. В благовестието Бог е едновременно справедлив и оправдава тези, които вярват в Христос.

8. Юдеи и езичници

Идването на правдата отделно от закона и получаването й с вяра слага край на разделението между юдеи и езичници. Сега ние сме праведни отделно от закона, което означава, че старият закон, разделял юдеите от езичниците, вече не е в сила.

Тъй като е един, Бог има един начин да оправдае както юдеите, така и езичниците. Според юдеите езичниците не могат да се оправдаят, ако не се присъединят към Израил чрез закона. В Христос се открива Божията правда и сега с вяра в Него са оправдани и юдеите, и езичниците. В следващата глава Павел предава същата мисъл, че Авраам е спасен, докато е още необрязан, а не обрязан (Римл. 4:9-12).

Учението на ап. Павел, че законът приключва с идването на благовестието, не отхвърля закона. Напротив, според апостола това утвърждава закона. Той ще се върне към тази важна тема в Римляни 5:20 и Римляни 7:1 – 8:7 и сл.

9. Оправдание и Последният съд

Както видяхме оправданието и Великият Божи съд са свързани в Последния съд (Римл. 2:16; Фил. 2:10; ІІ Тим. 4:1; ІІ Кор. 5:10).

В паралелен пасаж във ІІ Коринтяни 5:5-21 ап. Павел говори за осъждението според делата. Той уточнява, че ние ще застанем пред престола на Христовото съдилище:

Павел продължава за своето служение и завършва стих 21 с ясно заявление за вменената праведност: Който за нас направи грешен Онзи, който не знаеше грях, за да станем ние в Него праведни пред Бога (ІІ Кор. 5:21).

Във всеки от текстовете Павел говори, че хората ще бъдат съдени според делата си. Така възниква проблемът за връзката между оправданието с вяра, идването на правдата в благовестието и Последния съд според делата.²² При съчетаването на това апостолът утвърждава съда според делата, вменяването и Божията благодат към вярващите. Човек никога не би се оправдал пред Бога с делата си – според делата може да има само осъждение.

По същия начин Павел свързва благодатта, вярата и делата в Ефесяни 2:8-10.

Павел казва, че ние сме спасени по благодат. То не идва от нас, а е дар, за да не може никой да се похвали пред Бога. След това той играе на думи с понятието „дела,” заявявайки, че ние сме Божие „дело, творение” в Христос. В Исус ние сме повторно сътворени и в Него вече можем да вършим добри дела, дела, които Бог отнапред е наредил, за да ходим в тях. Единението с и в Христос ни позволява да вършим добри дела, приемливи за Бога. (Виж Римл. 6. Връзката между единение и дела ще бъде по-нататък обяснена.)

Благодат, вяра, единение с Христос и Божието разрешение позволяват на вярващия да устои в Съдния ден. Ние се оправдаваме с вяра, само заради вменената Божия праведност, но както видяхме по-рано, тя не е просто чужда праведност. Единение, благодат, пре-сътворение и разрешение също ще доведат до плода на добри дела, дела, които Бог предварително е подготвил за всеки един вярващ. Като настойници на Божията благодат, делата произтичат от нашето единение с Христос. Отсъствието на добри дела показва липса на единение, вяра, благодат и вменена правда. Освен това ние сме и настойници и ще бъдем съдени според начина, по който сме упражнявали своето настойничество.

Въпроси към урок 10:

1. 
   Какво имаме предвид, че кръстът е еднократно събитие с много аспекти?
   
2. 
   Какво постига кръстът и в каква последователност?
   
3. 
   Каква е главната тема в Римляни? Защо е така?
   
4. 
   Обяснете понятийната рамка на оправданието като изброите различните аспекти.
   
5. 
   Представете трите разбирания на понятието откриване на Божията правда в Римляни 1 и 3 глави.
   
6. 
   Обяснете времето за откриване на Божията правда.
   
7. 
   Какво разбираме под вменена праведност чрез вяра? Как е свързана тя с единението?
   
8. 
   Каква е връзката между праведност и възкресение?
   
9. 
   По какъв начин оправданието и кръстът потвърждават Божия характер?
   
10. 
    Каква е връзката между оправдание с вяра и осъждане чрез дела?
    

Кръстът донася примирение и мир. Старото творение в Адам е във вражда с Бога, отчуждено и във война с Него. Всички в Адам също са във вражда с Бога. В благовестието чрез Христос Бог примирява хората със Себе Си и така донася мир между Бога и хората. Павел свързва примирението и мира и в Римляни 5:1, 10, 11; Колосяни 1:20 и Ефесяни 2:15 говори за примирение, враждебност и мир.

Авторът на примирението е Бог Отец. Той донася мир чрез Своя Син Исус Христос, в когото ние сме примирени с Бога. На свой ред Павел е наречен посланик на Христос и получава служение на примирение. Той трябва да проповядва, че Бог в Христос чрез кръста примирява света със Себе Си. С тази основа на своето послание апостолът търси хората да се помирят с Бога.

При тази сделка Христос е източникът и посредникът на примирението. То става чрез (ІІ Кор. 5:18; Римл. 5:1) и във Христос(ІІ Кор. 5:19), чрез когото Бог примирява света със Себе Си. Павел заявява, че имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос (Римл. 5:1).

Примирението има две страни, движението е в двете посоки. Бог изпраща Своя Син, за да примири човека като умилостивение и Христос застава на мястото на човека, за да се предаде като жертва за изкупление на греховете на Своя народ. Христос представлява както Бог пред хората, така и хората пред Бога (І Тим. 2:5) (Ridderbos, стр. 190). Когато се срещат в Христос, Бог и човекът се примиряват и установяват помежду си мир.

Христос поема нашите грехове, като въдвори мир чрез кръвта, пролята на Неговия кръст (Кол. 1:20). Защото, ако бяхме примирени с Бога чрез смъртта на Неговия Син, когато бяхме неприятели, колко повече сега, като сме примирени, ще се избавим чрез Неговия живот! (11) И не само това, но се и хвалим в Бога чрез нашия Господ Исус Христос, чрез когото получихме сега това примирение (Римл. 5:10-11). Изкуплението на Христос е източник на примирение.

На кръста оправданието и примирението се случват в едно и също време. В Римляни 5:1 ап. Павел казва, че тези, които вече са оправдани, имат мир. Във ІІ Коринтяни той дава определение на своето апостолско служение, използвайки понятия както за праведност (ІІ Кор. 3:9), така и за примирение (ІІ Кор. 5:18).²³

Подобно на оправданието примирението е обективен факт, статукво, правно състояние на взаимоотношението между Бога и човека, а не вътрешна промяна в човека или в неговите чувства. Историческата, обективна, веднъж завинаги същност на примирението на кръста може да се види в Римляни 5:10, където Павел пише колко повече сега, като сме примирени, ще се избавим чрез Неговия живот. По същия начин апостолът говори за оправдаването на вярващите и за техния мир. И така, като сме оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос (Римл. 5:1).

В Римляни 5:1 примирението е описано като нещо постигнато веднъж завинаги за нас от Христос. Този, който приеме Христос, вече е в положение или в ново правно взаимоотношение на мир с Бога, статукво, което никога няма да се промени.

Тъй като мирът е обективен факт, Павел е призован да тръгне и да проповядва словото на примирението, което значи, че хората трябва да оставят настрани личната си вражда, да престанат да живеят като врагове и да встъпят в примирено взаимоотношение на мир с Бога.