Утопия на Оруел. Как е възможно всичко това едновременно?

Пред тоталната власт няма абсолютно никакви граници — тя може не само да експроприира физическия свят, да моделира човешките отношения; за нея не е свещено дори миналото. С това властта изпада в абсолютен политически солипсизъм — подобно на Фихтевия Аз тя създава света от себе си и без оглед на друго, освен на себе си. Нещо повече, самото създадено не трае, в следващия миг пак тя го отменя, за да създаде друго, съобразено с новата ситуация. Властта е абсолютно свободна и неочаквано, тъкмо поради това, тя се оказва абсолютно несвободна — вече не може да прави нищо друго, освен да се самоизмисля; единственият модус на нейното съществуване е самоутвърждаването. Виждаме го в Архивния отдел: безсмислено и непрестанно подменяне на факти, цифри, фотографии, стихове — (това е лавинообразен процес, защото с хода на времето фактите стават повече). Във всяка секунда властта трябва да се самопосочва и самообосновава: аз съм права, аз съм власт, аз съм. Пред нея няма друга реалност, на която да се опре и чрез която да съществува (още за Платон е било ясно, че едното е възможно само благодарение на съществуването на другото). Тя се е самозаробила в мига, в който се е поставила отвъд реалността.

Но има и още един механизъм за производство на реалност: и тук, както в случая с езика, това е създаването на врагове. Врагът е единственото друго на властта, чието съществуване тя (временно!) признава като обективно и независимо, като нещо извън себе си. Принципът на тоталното настояще, т.е. превръщането на всичко в средство на политическата ситуация и прекрачването на ценности, истина, минало, вече автоматически иска появата на врага. Разбира се, вярно е, че поддържането на такава фигура има практически смисъл, служи за отдушник на агресията у потиснатите, мотивира бедността, всява страх и т.н. Но социалният пейзаж на романа внушава и друго: единственото реално съществуващо нещо е дръзналият да се изправи срещу властта — бил той Голдщайн, Евразийският или Изтазийският войник, еретикът Смит. Единственото реално събитие е победата на анонимната технология (в романа я наричат партията, но тук не става дума за хора!) над него. Чувството по принцип е насочено навън от човека, към нещо обективно съществуващо — единственото чувство в света на ангсоц е омразата; само тя създава реалност, омраза към все едно кого.

Но тук трябва да направим заедно с Оруел и последната крачка. На практика властта сама създава дори врага: перманентната война се поддържа съвсем съзнателно. О'Брайън фактически вербува Джулия и Уинстън за еретици. Извън властта ли е тогава врагът или не? Можем да го кажем така: властта, възцарила се като тотално настояще, може да се снабдява с реалност само в акта на самоунищожението си; тя трябва перманентно да «изяжда децата си».

Неведнъж «1984» е била тълкувана и като атака срещу католицизма. Наистина християнската религия прави първия опит за тотално преобразяване на човека. Не можеш да бъдеш праведен от самото начало, трябва да съгрешиш и да се покаеш; в известен смисъл твоят грях, т.е. бунт срещу Бога, е предвиден в божия промисъл; чрез него ти добиваш човешката си реалност, за да можеш после свободно да се върнеш в лоното божие. Властта, тъй да се каже, те изкушава, за да има над какво да възтържествува. Защото една безгранична и окончателно установена власт, божия или политическа, не би била власт над нищо, би обезсмислила себе си.

Но християнското грехопадение е вътре в индивида, прави го истеричен в собствената му победа над себе си. Съвсем друго е онова, което става през нашия век. Тоталитарната власт е анонимна, за разлика от свръх-идентичната персона на Бога тя е низ от ситуации. Затова тук врагът може да се постулира единствено извън обществото, не в морална драма, а в акт на политическа конфронтация. Някой трябва непрекъснато да бъде мразен, разкриван, побеждаван — евреите, кулаците, интелигенцията, все едно кой. Без враг тоталната власт, лишена от традиционните основания на наследственост, собственост, знание, религиозни правила, закони, избори и пр., губи реалност, светът се разпада на кванти. Каква ирония: своята идентичност тоталитарната власт трябва да търси във фигурата на врага! Впрочем тъкмо затова и първото следствие от връщането към човешките ценности в процеса на десталинизация след 1956 г. беше политиката на мирно съвместно съществуване; в момента, когато обществото почна да възстановява своето трансцедиращо го друго — ценности, минало, морал, — то вече нямаше нужда да си набавя реалност чрез произвеждане на врагове.

Не е трудно днес да критикуваме конструкцията на Оруел. Всичко ни се вижда някак прекалено изчистено — как така изведнъж ще се установи по цялото земно кълбо тоталитарна диктатура? От друга страна — можем ли да бъдем сигурни какви последствия би имала една ядрена война или, по-вероятно — една екологическа катастрофа? Днес разложението на диктатурата в Океания чрез постепенно «ояждане» на управляващата върхушка (появата на привилегии, «връзки», затворени елитарни общества, наследствени права и т.н.) ни изглежда по-вероятно, отколкото очакваният от Уинстън бунт на пролите. Но можем ли да предвидим развитието и техническите средства за контрол над мисленето и поведението?

През 1959 г. от висотата на историческата дистанция (най-вече — новия курс в СССР), Хъксли критикува модела, построен в «1984»: подобна власт би била дълбоко неефективна. «Контрол, упражняван чрез наказване на нежеланото, е далеч по-неефикасен, от контрол чрез поощряване на желаното — пише той. — Наказанието временно спира нежеланото поведение, но не може да предотврати нуждата на жертвата да се връща към него отново и отново. Самите психо-физически «отпадъчни продукти» от наказанието понякога са също така нежелателни, колкото и поведението, за което индивидът бива наказван. Психотерапията отстранява именно вредните антисоциални последици от минали наказания.» Хъксли смята, че в собствената си антиутопия «Прекрасният нов свят» (1931 г.) се е оказал в последна сметка по-прозорлив: няма нужда от Полиция на мисълта, от следене, от мъчения. Човекът може по-добре да бъде дресиран със захарче, отколкото с камшик. Маркузе ще подхване тази тема в «Едномерния човек». Съвременното консумативно общество е съединило властта с потребностите, насладата с експлоатацията, истината с ефективността. Това е общество, в което вече практически няма опозиция: то се разраства, движено от ирационални сили, изтощава ресурсите, руши екологията, дехуманизира човека и вече никой не може да го спре. Едномерният щастлив идиот е лишен вече дори от възможността да осъзнае съществуването на власт, господство, ирационалност. Ако в Океания безгранично трябва да нараства властта, то в едномерния свят, лишен по същия начин от трансцедиращо друго, безгранично ще нараства консумацията.

Още по-ясна става противопостановката в сравнение с «Ние» на Евгений Замятин, издаден през 1924 г. Оруел възприема общата структура, Благодетеля става Големия брат, любовта индивидуализира и сама по себе си е бунт, финалът е предателство. Но той променя основополагащата аксиома: за разлика от щастливия Д-503, който разглежда нещастието като повреда и болест, Уинстън Смит е онтологически нещастен; той живее в отчаяние, нищета, отчуждение. С това светът на «1984» е много по-близък до «Чевенгур» или «Изкопа» на Платонов, които Оруел, разбира се, не е могъл да познава — човекът непрестанно тъгува по изгубената реалност.

Поне в едно обществото на перманентния терор е по-добро от обществото на безмозъчното щастие: в него още го има страдащия, прогонен от света човек. Именно на него, «малцинството от един човек», залага Оруел; когато конвейерът на щастието от «Прекрасния нов свят» заработи без засечки, с надеждата е свършено. Героят на «1984», сломен, отчаян, победен, продължава да тъгува по ценностите, по обща реалност с другите хора; той не може да бъде такъв, какъвто го моделира редът на Океания, прави абсурдните скокове към другия човек, влюбва се в Джулия, доверява се на О'Брайън, противно на всякакъв здрав смисъл. Самата дефиниция на човека при Оруел носи повече надежда, отколкото при Замятин и Хъксли. Уинстън предава Джулия, но с това светът му рухва, той вече има минало, случило се е нещо необратимо — и това по един парадоксален начин укрепва вярата ни в човека. Той се е оказал «смъртен», предателството го е убило; след станалото Той не може просто да продължи да живее като Д-503. В това е и хуманистичният патос на повлияната от духа на екзистенциализма Оруелова «философия на отчаянието». Не е изключено човекът да бъде изличен от лицето на земята — но човешкото в него не може да бъде подвластно.

През 1948 г.,(*3) когато пише романа, Оруел вече е болен от туберкулозата, която две години по-късно ще отнеме живота му.

Сложният му жизнен път — от напускането на имперската колониална полиция в Индия, през полугладното съществуване на ляв интелектуалец, участието в Гражданската война в Испания на страната на антифашистките сили, до големия литературен успех с «Фермата» през 1945 г. — завършва в несигурност и разочарование. Започва Студената война. Наместо да се върне към ценностите след общата победа над фашизма, човечеството пак се е конфронтирало; родил се е нов, по-чудовищен тоталитаризъм, който има нужда от врагове. Перспективата за хуманен социализъм изглежда по-далеч от всякога: политиката тържествува над морала, идеологията над истината, ситуацията над човешката цялост. Дори науката не е донесла щастие на човечеството — казват, че в последните си години Оруел натрапчиво се боял от атомна война, поради което живеел със сина си извън Лондон.

Забележете, колко чужд е светът за човека в «1984» — в него всичко се руши, отблъсква, боли. Дори от тялото си е прогонен героят — трябва да потиска сексуалните си пориви, да поглъща отвратителна храна, да прави гимнастика под командата на телекрана. Тялото боледува; духът е прогонен от материята и не може да влезе в съгласие с нея. Топлотата, ласката, леглото, красотата — те се оказват първата крачка към бунта срещу социалния ред; в тях отчуждението на човека от света е превъзмогнато, а политическият конвейер, наречен ангсоц — спрян. Но това помиряване на духа с материята има и по-дълбоки измерения, то е и във възстановяването на истината, опита, миналото, реалността. Става дума за преодоляването на тоталната Политичност, превърнала света на тоталитаризма в кошмарна халюцинация.

С това ролята на писателя изведнъж се е оказала парадоксална: той изпълнява своята политическа роля, противопоставяйки се на политизирането. «Когато се ангажира в политиката — пише Оруел в «Писателите и Левиатана» през същата 1948 г., — той може да прави това като гражданин, но не като писател. Едната му половина, която в известен смисъл е той целият, може да действа решително, дори насилнически, ако се налага, както прави това всеки друг човек. Но произведенията му, доколкото те имат някаква стойност, ще си останат създадени от по-здравата половина, която остава настрана, записва нещата, които се извършват, и приема тяхната необходимост, но отказва да бъде измамена относно истинската им природа.»

Ако се замислите, тук е описано едно почти шизофренично разцепване на личността; нещо повече — Оруел изисква това разцепване на «морален» и «политически» човек. Самата идея за равенство на човешките същества (с която той никога няма да се раздели) го предполага — не може едни да действат, други да «записват», всеки трябва да носи в себе си цялото, включително — политическия елемент. Категорическият императив след Аушвиц и ГУЛАГ, ако вярваме на Оруел, не е в отхвърлянето на политическото, а в поставянето му върху здравата основа на общите човешки ценности. Ние трябва да се конфронтираме, да отстояваме интереси, да се борим за по-добро общество; но ние сме длъжни да правим това вътре в една и съща реалност, стъпили поне върху едно — общото пространство на истината. В романа си Оруел ни показва, че истината съвсем не е природна даденост и лесно може да се разруши от една политическа машина. Но с това човекът издърпва изпод краката си земята, на която е стъпил, и се озовава в Океания, т.е. в нищото.

Мрачната визия на Оруел излиза, след като фашизмът е победен. Ако пресметнем тригодишните планове, ще открием, че ангсоц е бил установен около 1956-а — годината на XX конгрес. Самата 1984-а (обявена за година на Оруел от ЮНЕСКО) бележи края на «застоя» и поврат към окончателно преодоляване на остатъците от отчуждения конвейерен социализъм. Тези съвпадения по-ясно ни позволяват да видим, че светът на Оруел (за разлика от този на Хъксли-Маркузе) е зад нас. Оруел пише, за да не се окаже прав, неговата антиутопическа прогноза успя с това, че не се сбъдна. И ако днес, с над 40-годишно закъснение, най-сетне се решаваме да представим на нашата култура този станал вече класически в световната проза роман, това ни дава увереност, че 1984-а е наистина отминала. Нещо повече: че ние вече не можем да живеем без минало — може би страшно, рушащо илюзии, но обективно и неподвластно. Минало, което да превърне общия ни живот в реалност.

Първа част

1.
Априлският ден бе ясен и студен, часовниците биеха тринайсет часа. С глава, сгушена между раменете, за да се скрие от лютия вятър, Уинстън Смит се шмугна бързо през остъклените врати на жилищен дом «Победа», но не толкова бързо, че да попречи на вихрушката прахоляк да нахлуе с него.

В коридора миришеше на варено зеле и стари парцалени изтривалки. На стената в единия му край бе закачен с кабърчета цветен плакат, прекалено голям за каквото и да е помещение. Изобразяваше само едно огромно лице, повече от метър широко: лице на около четирийсет и пет годишен мъж с гъсти черни мустаци и сурови красиви черти. Уинстън се запъти към стълбите. Излишно бе да вика асансьора. И в най-добрите времена работеше рядко, а сега през деня спираха електричеството. Въведен бе режим на икономии — готвеха се за Седмицата на омразата. Апартаментът беше на седмия етаж и Уинстън, трийсет и девет годишен и с варикозна язва над десния глезен, бавно се заизкачва, като на няколко пъти спираше да си почине. На всяка площадка от стената срещу шахтата на асансьора в него се взираше огромното лице от плаката. Портретът бе нарисуван така, че очите да те следват, накъдето и да се обърнеш. ГОЛЕМИЯ БРАТ ТЕ НАБЛЮДАВА, гласеше надписът отдолу.

Вътре в апартамента звучен глас четеше поредица от цифри, очевидно свързани с производството на чугун. Гласът идваше от продълговата металическа пластина, подобна на матово стъкло, която заемаше част от стената вдясно. Уинстън завъртя ключа и гласът затихна, но от това думите не станаха неразбираеми. Звукът от апарата (наричаше се телекран) можеше да бъде намален, но нямаше начин да се изключи напълно. Уинстън пристъпи към прозореца: дребна, крехка фигура, изглеждаща още по-мършава в синия комбинезон — партийната униформа. Косата му бе много светла, естествено румената кожа на лицето му бе загрубяла от лошокачествения сапун, изхабените ножчета за бръснене и току-що свършилата студена зима.

Отвън, дори през затворения прозорец, лъхаше студ. Долу на улицата вятърът въртеше в малки вихрушки прахоляк и смачкани хартии и въпреки че слънцето блестеше, а небето бе яркосиньо, всичко бе някак безцветно с изключение на разлепените навсякъде плакати. Лицето с черните мустаци се мъдреше на всеки по-централен ъгъл. Също и на фасадата точно отсреща. ГОЛЕМИЯ БРАТ ТЕ НАБЛЮДАВА, гласеше надписът, а тъмните очи пронизваха Уинстън. Долу, на равнището на улицата, друг плакат, отлепен в единия край, се вееше на вятъра, като ту откриваше, ту закриваше една-единствена дума: АНГСОЦ. В далечината между покривите се мярна вертолет, покръжи за миг като муха и с рязък завой отново се стрелна нататък. Бе полицейски патрул, който надничаше в прозорците на хората. Патрулите обаче не бяха страшни. Страшна беше само Полицията на мисълта.

Зад гърба на Уинстън гласът от телекрана продължаваше да дърдори за чугуна и за преизпълнението на деветия тригодишен план. Телекранът едновременно приемаше и предаваше. Приемаше всеки звук на Уинстън освен едва доловим шепот; нещо повече — Уинстън можеше да бъде не само слушан, но и гледан, когато е в обсега на металическата пластина. Разбира се, никой не знаеше дали в момента го наблюдават или не. Можеше само да се правят предположения колко често и по какъв принцип Полицията на мисълта се включва в индивидуалните системи. Не беше изключено и да следят всички през цялото време. Във всеки случай, можеха да се включат в системата ти, когато си поискат. Човек трябваше да живее — живееше по навик, превърнал се в инстинкт — със съзнанието, че всеки негов звук се улавя и че освен когато е тъмно, всяко негово движение се следи.

Уинстън продължаваше да стои с гръб към телекрана. Така бе по-безопасно; въпреки че, както много добре знаеше, дори гърбът можеше да те издаде. На километър оттук, огромно и бяло над мрачния пейзаж, се извисяваше Министерството на истината, където работеше той. Ето това, каза си с неосъзнато отвращение — това е Лондон, главният град на Първа писта, третата по население провинция на Океания. Опита се да изтръгне нещо от детските си спомени, което да му подскаже дали Лондон винаги е бил такъв. Винаги ли пред погледа са се простирали прогнили сгради от деветнайсети век, подпрени отстрани с дървени греди, с прозорци, запушени с картон, и покриви, покрити с вълнообразна ламарина, с разнебитени градински тараби, клюмнали накъдето им скимне? И разрушени от бомбардировките здания, където прахолякът от мазилката се носи във въздуха и купищата развалини са обрасли с бурени, а на разчистените от бомбите места са изникнали жалки като курници бараки? Нямаше смисъл, не можеше да си спомни: нищо не бе останало от детството му освен низ ярко осветени сцени, несвързани помежду си и в по-голямата част неразбираеми.

Министерството на истината — Миниправ по новговор(*4) — рязко се отличаваше от всичко пред очите му. Това бе огромна пирамида от блестящ бял бетон, която тераса след тераса се издигаше на триста метра височина. От мястото си Уинстън можеше да прочете изписани с елегантни букви върху бялата фасада трите лозунга на партията:

СВОБОДАТА Е РОБСТВО

НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА
Говореше се, че в Министерството на истината има три хиляди стаи над земята и съответните лабиринти отдолу. Още три сгради, подобни по външен вид и размери, бяха посети из Лондон. И дотолкова се извисяваха над околните здания, че от покрива на жилищен дом «Победа» можеха да се видят и четирите едновременно. Те приютяваха четирите министерства, между които бе поделен целият апарат на властта. Министерството на истината се занимаваше с информацията, забавленията, образованието и изкуствата. Министерството на мира се занимаваше с войната. Министерството на любовта поддържаше законността и реда. А Министерството на изобилието отговаряше за икономиката. Наименованията им на новговор бяха Миниправ, Минипакс, Минилюб и Миниблаг.

Най-страшно бе Министерството на любовта. То изобщо нямаше прозорци. Уинстън никога не бе стъпвал в Министерството на любовта, нито дори на половин километър от него. Там бе невъзможно да се влезе освен по служба, но и тогава пак само след като се проникне през лабиринт от бодлива тел, стоманени врати и скрити картечни гнезда. Дори по улиците, които водеха до външните бариери, бродеха стражи с лица на горили, в черни униформи и въоръжени с гумени палки.

Уинстън рязко се обърна. Беше надянал маската на спокоен оптимизъм, която бе препоръчителна за пред телекрана. Прекоси стаята и влезе в кухненския бокс. Тъй като бе излязъл от министерството, той бе пожертвал обяда си в столовата, а знаеше, че в кухнята няма никаква храна освен къшей черен хляб, който трябваше да пази за сутрешната си закуска. Взе от лавицата бутилка безцветна течност с бял етикет, на който пишеше само ДЖИН ПОБЕДА. Имаше тежък неприятен мирис, като на китайска оризова ракия. Уинстън напълни почти догоре чаена чаша, пое си дъх й я гаврътна наведнъж като лекарство.

Лицето му мигновено почервеня, а от очите му потекоха сълзи. Все едно че пиеше азотна киселина, дори нещо повече — всяка глътка беше като удар с гумена палка по тила. В следващия миг обаче, парещата болка в корема му утихна и светът започна да изглежда по-весел: Уинстън взе цигара от смачкания пакет с надпис «Победа» и по невнимание я изправи, от което тютюнът се изсипа на пода. Със следващата има по-голям успех. Върна се във всекидневната и седна до масичката вляво от телекрана. От чекмеджето извади перодръжка, шише с мастило и дебела книга с червени корици, подлепени с мраморна хартия.

Уинстън знае защо телекранът във всекидневната бе разположен необичайно. Вместо както обикновено, на стената в дъното, откъдето да обхваща цялата стая, той бе поставен на по-дългата стена срещу прозореца. От едната му страна имаше празна ниша, където сега седеше Уинстън — при строежа на апартамента вероятно е била предназначена за библиотечка. Седнал в дъното на нишата, Уинстън оставаше извън зрителния обсег на телекрана. Разбира се, можеше да бъде чут, но стига да не променяше позата си, не можеше да бъде видян. Отчасти необичайното разположение на стаята му бе подсказало онова, с което се канеше да се залови.

То му бе подсказано и от книгата, която току-що бе извадил от чекмеджето. Тя беше необикновено красива. Такава гладка и мека хартия, леко пожълтяла от годините, не беше произвеждана, поне през последните четири десетилетия. Досещаше се обаче, че книгата е много по-стара. Видя я на витрината на мръсен вехтошарски магазин в бедняшки квартал на града (вече не си спомняше точно кой) и незабавно го обзе неудържимото желание да я притежава. За партийните членове бе недопустимо да влизат в обикновени магазини, (наричаха го «търговия на свободния пазар»), но това правило не се спазваше строго, защото много неща, да речем, връзки за обувки и ножчета за бръснене, не можеха да се намерят по никакъв друг начин. Уинстън хвърли бърз поглед нагоре и надолу по улицата, преди да се вмъкне и да купи книгата за два долара и половина. Тогава нямаше ясна представа за какво точно ще му трябва. Гузно я отнесе в куфарчето у дома си. Тя можеше да го компрометира и без да е написан в нея ред.

И ето че се канеше да започне дневник. Това не беше незаконно (нищо не беше незаконно, тъй като вече нямаше закони), но ако го откриеха, почти сигурно го очакваше смърт или най-малко двайсет и пет години тежък принудителен труд. Уинстън сложи писец в перодръжката и осмука от него смазката. Писалката бе архаичен инструмент, използван рядко дори за подписи, и той се беше сдобил с нея тайно и доста трудно, просто защото чувстваше, че меката хартия заслужава по нея да се пише с истинско перо, а не да се дращи с химически молив. Всъщност не бе свикнал да пише на ръка. С изключение на кратките бележки обикновено всичко се диктуваше на диктограф, разбира се, напълно непригоден в този случай. Потопи писалката в мастилото и за миг се поколеба. Стомахът му се сви: начинанието беше съдбоносно. С дребни, тромави букви написа:

4 април 1984 година

Облегна се назад. Обзе го чувство на пълна безпомощност. Преди всичко не знаеше със сигурност дали годината наистина е 1984-а. Трябва да бе приблизително тази година, тъй като бе почти уверен, че е на трийсет и девет години, а смяташе, че е роден през 1944 или 1945 година; но сега беше невъзможно да се определи която и да е дата с по-голяма точност от година.

За кого, му хрумна изведнъж, водеше този дневник? За бъдещето, за неродените. Съзнанието му за миг бе заето от съмнителната дата на страницата, а после бе разтърсено от една дума на новговор: двумисъл. За първи път осъзна значимостта на начинанието си. Как можеше той да общува с бъдещето? По самата си същност това бе невъзможно. Бъдещето или ще е като настоящето и в този случай няма да се вслуша в него, или ще се различава и рискът му ще се обезсмисли. Известно време глупаво се взира в хартията. От телекрана се лееше гръмка военна музика. Странното бе, че той сякаш не само бе изгубил способността си да се изразява, но дори бе забравил какво всъщност искаше да каже. Цели седмици се бе готвил за този момент и през ум не му бе минавало, че ще му липсва нещо друго освен смелост. Самият процес на писане му се струваше лесен. Трябваше само да излее върху хартията нескончаемия мъчителен монолог, който буквално от години изпълваше главата му. Но в този момент дори монологът бе секнал. Отгоре на всичко варикозната язва нетърпимо го засърбя. Не смееше да се почеше, за да не я разрани още повече. Секундите отлитаха. За него не съществуваше нищо друго освен празната страница отпред, сърбежа на кожата над глезена, гърмящата музика и лекото опиянение от алкохола. Изведнъж панически се хвърли да пише, без да съзнава напълно какво точно. Дребният му, малко детски почерк се разля безразборно по цялата страница, като най-напред изостави главните букви, а накрая точките: