Утопия на Оруел. Как е възможно всичко това едновременно?

— Предател! — крещеше момчето. — Мислопрестъпник! Евразийски шпионин! Ще те застрелям, ще те изпаря, ще те изпратя в солните мини!

Изведнъж и двамата заскачаха около него, крещейки «Предател!» и «мислопрестъпник!», като момиченцето повтаряше всяко движение на брат си. Беше зловещо, като играта на тигърчета, които скоро ще пораснат и ще се нахвърлят върху хората. В очите на момчето прозираше премерена жестокост, съвсем очевидното желание да удари или ритне Уинстън и съзнанието, че скоро ще е достатъчно голям, за да го направи. Добре, че пистолетът в ръката му не е истински, каза си Уинстън.

Погледът на мисис Парсънс скачаше неспокойно от Уинстън към децата и обратно. В по-ярката светлина в хола той с интерес отбеляза, че в бръчките на лицето й наистина имаше прах.

— Толкова са шумни — каза тя. — Ядосват се, че не можаха да видят обесването. Прекалено съм заета, за да ги заведа, а Том няма да се върне от работа навреме.

— Защо да не видим обесването? — крещеше момчето с пълен глас.

— Искам да видя обесването! Искам да видя обесването! — опяваше момиченцето и продължаваше да подскача.

Уинстън си спомни, че тази вечер в парка щяха да бесят някакви евразийски пленници, обвинени във военни престъпления. Това ставаше веднъж месечно и представляваше популярно зрелище. Децата винаги вдигаха врява да ги водят. Той се раздели с мисис Парсънс и се запъти към вратата. Но не беше направил и шест крачки по коридора, когато нещо го удари по врата и почувства пареща болка. Сякаш в плътта му се бе впила нажежена до червено тел. Обърна се точно навреме, за да види как мисис Парсънс тегли сина си обратно в апартамента, а той прибира прашката в джоба си.

— Голдщайн! — изрева момчето, докато вратата се затваряше зад него. Но Уинстън бе най-силно поразен от погледа на безпомощен ужас върху сивото лице на жената.

Вече в апартамента си той мина бързо край телекрана и отново седна пред масата, като продължаваше да търка врата си. Музиката от телекрана беше спряла. Вместо нея насечен военен глас четеше с животинско наслаждение описанието на въоръжението на новата плаваща крепост, току-що пуснала котва между Исландия и островите Фароу.

С тези деца животът на клетата жена трябва да е същински ад, помисли си Уинстън. Още година-две и ще започнат да я дебнат ден и нощ за признаци на неправоверност. Сега почти всички деца бяха ужасни. Най-лошото обаче беше, че с помощта на организация като Разузнавачите систематично ги превръщаха в неуправляеми зверчета, но това ни най-малко не ги подтикваше да се бунтуват срещу дисциплината на партията. Напротив, те боготворяха партията и всичко, свързано с нея. Песните, парадите, знамената, излетите, ученията с пушки играчки, скандирането на лозунги, обожествяването на Големия брат — за тях всичко това бе славна игра. Цялата им свирепост се насочваше навън, срещу враговете на държавата, срещу чужденците, предателите, вредителите, мислопрестъпниците. Беше почти в реда на нещата хора над трийсет години да се страхуват от собствените си деца. И с пълно основание, защото не минаваше седмица, без «Таймс» да публикува съобщение как някакъв малък подслушвач доносник — обичайният израз бе «дете герой» подочул компрометиращо изказване и предал родителите си на Полицията на мисълта.

Болката от прашката бе минала, Уинстън взе вяло писалката, като се чудеше дали ще намери какво друго да напише в дневника си. Изведнъж отново се замисли за О'Брайън.

Преди години — преди колко ли?, навярно седем — беше сънувал, че минава през тъмна като гроб стая. И както си вървеше, някой, седнал отстрани, му каза: «Ще се срещнем там, където няма тъмнина!» Беше подхвърлено съвсем тихо, почти между другото — не заповед, а просто изречение. Той беше продължил да върви, без да спира. Любопитното бе, че тогава в съня думите не му направиха силно впечатление. Едва по-късно и постепенно започнаха да придобиват смисъл. Сега не можеше да си спомни кога бе видял О'Брайън за пръв път — преди или след този сън, не можеше да си спомни и кога беше познал, че гласът е на О'Брайън. Във всеки случай, беше го познал. О'Брайън му беше проговорил в тъмнината.

Уинстън така и не знаеше със сигурност — дори след разменения тази сутрин поглед все още не знаеше — дали О'Брайън е приятел или враг. Но това нямаше голямо значение. Свързваше ги разбирателството, по-важно от обич или пристрастие. «Ще се срещнем там, където няма тъмнина» — беше казал О'Брайън. Уинстън не знаеше какво означава това, знаеше само, че по някакъв начин ще се сбъдне.

Гласът на телекрана замлъкна. Тръбен зов, чист и звучен, разцепи застоялия въздух. Гласът продължи със скрибуцане:

— Внимание! Моля за вашето внимание! Току-що пристигна извънредно съобщение от Малабарския фронт. Нашите войски в Южна Индия са спечелили славна победа. Упълномощен съм да заявя, че акцията, която ви известяваме, може значително да ускори края на войната. Ето извънредното съобщение…

Лоши новини, помисли си Уинстън. И наистина, след кърваво описание на унищожението на една евразийска армия, със смайващ брой убити и пленени, дойде съобщението, че от следващата седмица дажбата шоколад ще бъде намалена от трийсет на двайсет грама.

Уинстън отново се уригна. Въздействието на джина се изпаряваше и го оставяше потиснат. От телекрана — дали за да ознаменува победата, или за да удави мисълта за загубения шоколад — гръмна «За теб, Океания». Трябваше да се изправи и да застане мирно. На сегашното си място обаче той беше невидим.

«За теб, Океания» бе последвана от по-лека музика. Уинстън отиде до прозореца с гръб към телекрана. Денят бе още студен и ясен. Някъде далеч избухна снаряд с глух, отекващ тътен. Напоследък в Лондон падаха около двайсет или трийсет снаряда седмично.

Долу на улицата вятърът развяваше скъсания плакат и думата АНГСОЦ ту се появяваше, ту се скриваше. Ангсоц. Свещените принципи на ангсоц. Новговор, двумисъл, променливост на миналото. Струваше му се, че скита из дебри по морското дъно, изгубен в един чудовищен свят, където той самият е чудовище. Беше сам, миналото беше мъртво, а бъдещето — немислимо. Каква гаранция имаше той, че дори едно-единствено човешко същество, живеещо сега, е на негова страна? И можеше ли да узнае дали властта на партията ще продължи вечно? Вместо отговор пред погледа му се откроиха трите лозунга върху бялата фасада на Министерството на истината:
ВОЙНАТА Е МИР

СВОБОДАТА Е РОБСТВО

НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА
От джоба си извади монета от двайсет и пет цента. И на нея с дребни, четливи букви бяха изписани същите лозунги, а от другата страна бе изсечена главата на Големия брат. Очите му преследваха дори от монетата. От монети, от марки, от корици на книги, от знамена, от плакати, от опаковки на цигарени кутии — отвсякъде. Очите неизменно те следят, а гласът те обгръща. Заспал или буден, на работа или на масата, у дома или навън, в банята или в леглото — не можеш да се измъкнеш. Нищо не ти принадлежи освен няколкото кубически сантиметра в черепа.

Слънцето се беше преместило и безчетните прозорци на Министерството на истината, които вече не бяха осветени, изглеждаха мрачни като бойници на крепост. Сърцето му спря да бие от страх пред силуета на огромната пирамида. Беше прекалено здрава, не можеше да бъде щурмувана. Хиляда снаряда не биха успели да я разбият. Зачуди се отново за кого води дневника. За бъдещето, за миналото — за някаква въображаема епоха. Ала него го очакваше не смърт, а унищожение. Дневникът ще бъде превърнат в пепел, а самият той — в пара. Само Полицията на мисълта ще прочете какво е написал, преди да го изличи от живота и от паметта. Как можеш да се обръщаш към бъдещето, когато от теб няма да остане нито следа, нито дори анонимна дума, надраскана върху къс хартия?

Телекранът отброи четиринайсет часа. След десет минути трябваше да тръгва. До четиринайсет и трийсет трябваше да се върне на работа.

Странно, но удрянето на часа като че ли му вдъхна нови сили. Той бе самотен призрак, изричащ истина, която никой нямаше да чуе. Но докато продължаваше да я изрича, по някакъв необясним начин приемствеността не се прекъсваше. Паметта на човечеството се предава не като накараш другите да те чуят, а като пазиш здрав разсъдък в себе си. Върна се при масата, натопи писалката в мастилото и написа:

На бъдещето или на миналото, на времето, когато мисълта ще е свободна, когато хората ще се различават един от друг и няма да живеят в самота — на времето, когато истината ще съществува и направеното няма да може да бъде преправено:

От епохата на монотонното еднообразие, от епохата на отчуждението, от епохата на Големия брат, от епохата на двумисълта — привет!

Вече съм покойник, помисли си той. Струваше му се, че беше направил решителната крачка едва сега, когато вече съумяваше да изрази мислите си. Последствията от всяко действие са включени в самото действие. Написа:

Престъпмисълта не предполага смърт; престъпмисълта Е смърт.

След като вече бе осъзнал, че е покойник, за него изведнъж стана важно да живее колкото може по-дълго. Двата пръста на дясната му ръка бяха изцапани с мастило. Точно такава дреболия можеше да го издаде. Някой въвиращ навред носа си фанатик в министерството (вероятно жена: като дребната сламеноруса или като тъмнокосото момиче от Отдела за художествена литература) може да се запита защо е писал през обедната почивка, защо е писал със старомодна писалка, какво е писал — а после да подхвърли за това, където трябва. Отиде в банята и внимателно изтри мастилото с грубия тъмнокафяв сапун, който стържеше кожата като шкурка и в случая беше много подходящ.

Прибра дневника в чекмеджето. Нямаше смисъл да се опитва да го крие, но можеше поне да се увери дали е бил открит или не. Прекалено очевидно бе да поставя косъм между страниците. С върха на пръста си взе едва различима прашинка и я сложи в края на корицата, откъдето би изпаднала, докоснеше ли някой книгата.

3.
Уинстън сънуваше майка си.

Трябва да е бил десет-единайсетгодишен, мислеше си той, когато майка му изчезна. Беше висока, представителна и доста мълчалива жена, с бавни движения и разкошна руса коса. Баща си помнеше по-смътно, като тъмен и слаб мъж, облечен винаги в черни спретнати дрехи (Уинстън си спомняше особено ясно тънките подметки на обувките му) и с очила. Вероятно и двамата са били пометени от големите чистки през петдесетте години.

В този миг майка му седеше някъде много дълбоко под него — с по-малката му сестра на ръце. Сестра си той не помнеше изобщо — смътно му се мержелееше едно дребно, слабичко детенце, което все мълчеше и го наблюдаваше с огромни очи. И майка му, и сестра му гледаха нагоре към него. Бяха някъде под земята — на дъното на кладенец, да речем, или в много дълбок гроб — място, което, освен че беше много под него, продължаваше да потъва. Бяха в салона на потъващ кораб и го гледаха през тъмнеещата вода. В салона все още имаше въздух, те все още можеха да го виждат, както и той тях, но през цялото време продължаваха да потъват все по-дълбоко в зелените води, които след миг щяха да ги скрият завинаги. Той беше на въздух и светлина, докато тях ги поглъщаше смъртта и те бяха долу, защото той беше горе. Той го знаеше, знаеха го и те и по лицата им разбираше, че го знаят. По лицата им нямаше упрек, нито в сърцата им, а само съзнанието, че те трябва да умрат, за да може да живее той, и това е част от неотменимия ред на нещата.

Не можеше да си спомни какво се бе случило, но в съня си знаеше, че по някакъв начин майка му и сестра му са били пожертвани, за да живее той. Сънят му бе от онези, които, макар да запазват характерното за сънищата, са продължение на вътрешния живот и в тях човек осъзнава факти и идеи, запазващи своя смисъл и значение и след пробуждането. Сега Уинстън внезапно бе поразен от това, че смъртта на майка му преди близо трийсет години е била трагична и печална, което вече не бе възможно. Трагедията, осъзна той, принадлежи на древността, на времето, когато все още е имало уединение, любов и приятелство, когато членовете на семейството са се застъпвали един за друг, без да питат защо. Споменът за майката късаше сърцето му, защото тя бе умряла, обичайки го, докато той беше прекалено млад и себелюбив, за да отвърне на любовта й, и защото по някакъв начин, не помнеше какъв, тя се бе пожертвала в името на една дълбоко лична и непоклатима представа за предаността. Такива неща не се случваха днес, както той добре знаеше. Днес цареше страх, омраза и болка, но не и благородни чувства, не и дълбока или трагична мъка. Всичко това той сякаш виждаше в големите очи на майка си и сестра си, които го гледаха през зелените води от стотици метри дълбочина и продължаваха да потъват.

Изведнъж той стоеше върху млада гъвкава трева, в лятна вечер, а полегатите лъчи на слънцето галеха земята. Този пейзаж се появяваше толкова често в сънищата му, че не беше никога напълно сигурен дали не го е виждал в действителност. Когато се събудеше, го наричаше Благословената страна. Бе старо, проядено от зайци пасбище, с къртичини тук-там, през което лъкатушеше пътечка. В оределия храсталак от другата страна на полето вятърът леко полюшваше клоните на брястовете и гъстите им листа се поклащаха на талази като косата на жена. Някъде наблизо, но извън погледа, бавно течеше бистро поточе, в чиито вирчета под върбите плуваха кленове.

През полето се приближаваше тъмнокосата девойка. С едно-единствено движение тя смъкна дрехите си и пренебрежително ги хвърли настрана. Тялото й беше бяло и гладко, но не събуди у него никакво желание, всъщност той едва я погледна. В този момент го изпълваше с възхищение жестът, с който тя захвърли дрехите си настрана. Нейната грациозност и безгрижие сякаш унищожаваха цяла култура, цял начин на мислене, като че с едно-единствено великолепно движение на ръката можеха да бъдат запратени в небитието и Големия брат, и партията, и Полицията на мисълта. И този жест принадлежеше на древността. Уинстън се събуди с думата «Шекспир» на уста.

От телекрана се носеше пронизително свирене, което продължи на същата нота трийсет секунди. Беше точно седем и петнайсет, часът за ставане на чиновниците. Уинстън изтръгна тялото си от леглото — голо, защото член на Партпериферията получаваше само три хиляди купона годишно за дрехи, а една пижама струваше шестстотин — и грабна вехтата фланелка и гащетата, захвърлени на стола. След три минути щяха да започнат гимнастическите упражнения. В следващия миг силен пристъп на кашлица, какъвто получаваше почти винаги след сън, го преви на две. Кашлицата така го изтощи, че можа да си поеме дъх само след като легна отново по гръб. От напрежението вените му се издуха и варикозната язва го засърбя.

— Групата на трийсетгодишните! — изджавка пронизителен женски глас. — Групата на трийсетгодишните! Моля, заемете местата си. Трийсетгодишните!

Уинстън подскочи и застана мирно пред телекрана, на който вече се беше появил образът на младичка, но суха и мускулеста жена с анцуг и кецове.

— Свийте и протегнете ръце! — изстреля тя. — Заедно с мен. Едно, две, три, четири! Едно, две, три, четири! Хайде, другари, по-енергично! Едно, две, три, четири! Едно, две, три, четири!…

Болката от кашлицата не беше изтрила напълно от съзнанието на Уинстън впечатлението от съня, а ритмичните движения на упражненията го подсилваха. Докато размахваше ръце напред-назад с изражение на мрачно наслаждение, което се смяташе за уместно по време на гимнастическите упражнения, той се мъчеше да си припомни нещо повече от смътния период на ранното си детство. Беше изключително трудно. Всичко, станало през петдесетте години, бледнееше. Когато не съществуват външни ориентири, се размиват дори очертанията на собствения ти живот. Спомняш си знаменателни събития, които най-вероятно изобщо не са се случвали, спомняш си подробности от случки, без да можеш да възстановиш атмосферата им, а продължителни периоди остават бели петна. Тогава всичко е било различно. Различни са били даже имената на страните и границите им на картите. В онези дни например Първа писта се е наричала другояче: наричала се е Англия или Великобритания, въпреки че Лондон, сигурен беше в това, винаги се е наричал Лондон.

Уинстън не помнеше период, когато страната му да не е воювала, но очевидно в детството му дълго време е имало мир, защото един от ранните му спомени беше за въздушно нападение, изненадало всички. Навярно е било, когато над Колчестър бе паднала атомна бомба. Не помнеше самото нападение, но помнеше как баща му го стискаше за ръката, докато тичаха надолу и все по-надолу, някъде под земята, по една вита стълба, която кънтеше под краката му, и накрая така се измори, че започна да хленчи и трябваше да спрат, за да си отдъхнат. Както винаги мудна и отнесена, майка му ги следваше доста по-назад. Носеше мъничката му сестричка — или може би само вързоп одеяла: не беше сигурен дали сестричката му вече е била родена. Накрая се озоваха в някакво шумно, претъпкано място, очевидно станция на метрото.

Навсякъде по каменния под бяха насядали хора, притиснати един до друг на железни нарове. Уинстън, майка му и баща му си намериха място на пода, а недалеч от тях старец и старица седяха на един нар. Старецът беше с приличен тъмен костюм и черно кепе върху снежнобялата коса: лицето му беше алено, а сините му очи плуваха в сълзи. Вонеше на джин. Сякаш вместо пот порите му изпускаха джин, човек би рекъл дори, че и сълзите в очите му също са чист джин. Но независимо че беше леко пийнал, той страдаше с неподправена и нетърпима мъка. По свой детски начин Уинстън разбра, че току-що се е случило нещо ужасно, нещо, за което няма прошка и лек. Стори му се-също, че знае какво е то. Беше убит някой — вероятно малка внучка, когото старецът обичаше. На всяка минута-две старецът казваше:

— Не трябваше да им вярваме. Нали ти казвах, майко? Така става, като им вярваме. Нали ти казвах. Не трябваше да им вярваме на мръсниците.

Но на кои мръсници не е трябвало да вярват, Уинстън вече не можеше да си спомни.

Приблизително оттогава войната продължаваше буквално без прекъсване, въпреки че, ако бъдем точни, тя не винаги бе същата война. Няколко месеца в ранното му детство в самия Лондон се водеха хаотични улични боеве, някои от които ясно помнеше. Би било абсолютно невъзможно да проследи историята през целия този период, да каже в кой момент кой срещу кого е воювал, тъй като не съществуваха документи и никога не се говореше за разположение на силите, различно от сегашното. Сега например, през 1984-а (ако годината беше 1984-а), Океания в съюз с Изтазия воюваше срещу Евразия. Нито в частен разговор, нито публично се признаваше, че някога трите сили са били групирани по друг начин. Всъщност, както Уинстън много добре знаеше, само преди четири години Океания воюваше с Изтазия и беше в съюз с Евразия. Но той знаеше това тайно, само защото контролът над съзнанието му не бе пълен. Официално никога не бе имало смяна на съюзника. Океания беше във война с Евразия: следователно Океания винаги е била във война с Евразия. Врагът за момента винаги олицетворяваше абсолютното зло и оттук следваше, че всяко споразумение с него в миналото или в бъдещето е невъзможно.

Най-ужасното беше, помисли си той за десетхиляден път, докато с мъка изпъваше рамене назад (с ръце на хълбоците въртяха телата си от кръста надолу; предполагаше се, че упражнението е полезно за мускулите на гърба) — ужасното беше, че всичко това би могло да бъде истина. Щом като партията можеше да се меси в миналото и да казва за едно или друго събитие, че то никога не се е случвало — не беше ли това много по-ужасяващо от обикновените изтезания или смъртта?

Партията казваше, че Океания никога не е била в съюз с Евразия. Той, Уинстън Смит, знаеше, че Океания беше в съюз с Евразия само преди четири години. Но къде съществуваше това знание? Само в собственото му съзнание, което тъй или иначе скоро щеше да бъде унищожено. А ако всички останали приемаха лъжата, налагана от партията, ако всички документи твърдяха същото — тогава лъжата минаваше в историята и ставаше истина. «Който контролира миналото — гласеше лозунгът на партията, — контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.» И все пак миналото, въпреки че по своята същност е променяемо, никога не е било променяно. Това, което е вярно сега, е вярно от вечни времена за вечни времена. Беше толкова просто. Изискваше се само безкрайна поредица от победи над собствената ти памет, наричаха го «Контрол над действителността», по новговор: «двумисъл».

— Свободно! — излая малко по-приветливо инструкторката.

Уинстън отпусна ръце и бавно пое въздух. Мисълта му се залута из лабиринта на двумисълта. Да знаеш и да не знаеш, със съзнанието за пълна правдивост да изговаряш грижливо построени лъжи, да се придържаш едновременно към две мнения, които взаимно се изключват, да знаеш, че си противоречат, и да вярваш в тях; да използваш логиката срещу логиката, да отричаш морала и да твърдиш, че държиш на него, да вярваш, че демокрацията е невъзможна и че партията е пазител на демокрацията; да забравиш всичко, което трябва да се забрави, а после пак да го възстановиш в паметта си, когато е необходимо, за да го забравиш отново след това — и най-вече да прилагаш същия процес към самия процес. Това беше върховната вещина: съзнателно да налагаш безсъзнателното и да не съзнаваш извършената от теб хипноза. Дори за да се разбере понятието двумисъл, трябваше да се приложи двумисъл.

Инструкторката пак им беше наредила да застанат мирно.

— А сега да видим кой може с ръце да докосне пръстите на краката си! — каза бодро тя. — Моля, другари, наведете се. Едно-две! Едно-две!…

Уинстън мразеше това упражнение, защото от него го пронизваха болки от петите до хълбоците и често получаваше пристъп на кашлица. Относителното удоволствие от размишленията му се стопи. Миналото, каза си той, не само бе променено, всъщност то бе унищожено. Та нима можеш да възстановиш и най-очевидния факт, когато той не е документиран никъде, а съществува само в собствената ти памет? Помъчи се да си спомни кога за пръв път бе чул за Големия брат. Смяташе, че е било някъде през шестдесетте години, но не можеше да го твърди със сигурност. Естествено в аналите на партията Големия брат беше ръководител и пазител на революцията още от първите й дни. Неговите подвизи постепенно се изместваха все по-назад във времето, докато накрая се простряха до приказния свят на четирийсетте, когато по улиците на Лондон все още пътували капиталисти със смешни цилиндри в големите си блестящи лимузини или в кабриолети с остъклени врати. Не беше възможно да се установи кое в легендата е истина и кое — измислица. Уинстън не можеше дори да си спомни откога съществува самата партия. Не му се вярваше да е чувал думата ангсоц преди 1960 година, възможно беше обаче същата дума на старговор — т.е. «английски социализъм», да се е употребявала и по-рано. Всичко чезнеше в мъгла. Наистина, понякога се случваше да уличиш явна лъжа. Не беше вярно например, както твърдяха учебниците по история на партията, че партията е изобретила самолетите. Той си спомняше самолетите от най-ранното си детство. Но нищо не можеше да се докаже. Не съществуваха никакви доказателства. Един-единствен път в живота си бе държал в ръце неопровержимо документално доказателство за фалшифицирането на исторически факт. Но тогава…

— Смит! — изкрещя свадливият глас от телекрана. — 6079 У. Смит! Да, ти! Наведи се по-силно, моля! Можеш повече! Не се стараеш! По-силно, моля! Така е по-добре, другарю. А сега свободно всички и ме наблюдавайте.

Гореща пот изби по цялото тяло на Уинстън. Лицето му остана напълно непроницаемо. Никога не показвай, че си уплашен. Никога не показвай, че си ядосан! Едно трепване на погледа може да те издаде. Той стоеше и наблюдаваше как инструкторката вдига ръце над глава — не можеше да се каже грациозно, но изключително ловко и стегнато, — после се навежда и пъхва пръстите на ръцете под пръстите на краката си.

— Ето, другари! Ето така искам и вие да го правите. Наблюдавайте ме внимателно. На трийсет и девет години съм и съм родила четири деца. Сега гледайте — тя отново се наведе. — Виждате, че моите колене не са сгънати. Всички можете да го направите, стига да поискате — добави тя, като се изправяше. — Всеки под четирийсет и пет години е напълно в състояние да докосне пръстите на краката си. Не всеки от нас има честта да се сражава на предната линия на фронта, но всеки трябва да поддържа формата си. Спомнете си за нашите момчета на Малабарския фронт! И моряците на плаващите крепости! Помислете само с какво те трябва да се справят. А сега опитайте пак. Така е по-добре, другарю, така е много по-добре — добави тя окуражително, докато Уинстън със силен замах успя да докосне за първи път от няколко години пръстите на краката си, без да сгъне колене.