Утопия на Оруел. Как е възможно всичко това едновременно?

Но днес, дори да предположим, че по някакъв начин снимката може да бъде възстановена от пепелта, тя няма да бъде свидетелство. Още когато бе попаднала при него, Океания вече не воюваше с Евразия, което означаваше, че тримата покойници са предали страната си на агенти на Изтазия. А оттогава бяха станали и други основни промени — две или три, вече не помнеше колко. Много вероятно признанията да са били многократно пренаписвани, докато истинските факти и дати са загубили напълно смисъла си. Миналото не само се променяше, то се променяше постоянно. За него най-непоносимо бе съзнанието, че така и не проумя ясно защо беше извършена тази невероятна измама. Непосредствените преимущества от фалшифицирането на миналото бяха очевидни, но основната причина оставаше неизяснена. Взе отново писалката си и написа:

Взе учебника по история за деца и погледна портрета на Големия брат, с който започваше книгата. Очите хипнотично се впиваха в неговите. Сякаш някаква огромна сила те притиска — нещо прониква в черепа ти, разрушава мозъка ти, кара те от страх да се откажеш от убежденията си, едва ли не да се отречеш от възприятията на сетивата си. Накрая партията ще обяви, че две и две правят пет, и ти ще трябва да го повярваш. Рано или късно тя неизбежно щеше да го направи: изискваше го логиката на позицията й. Философията й негласно отричаше не само правотата на опита, но самото съществуване на реалния свят. Здравият разум беше ерес на ересите. И ужасяващото беше не че ще те убият, защото не мислиш като всички, а че може би те са прави. В края на краищата откъде знаем, че две и две прави четири? Или, че съществува земното притегляне? Или, че миналото е непроменимо? Щом като и миналото, и реалният свят съществуват само в съзнанието, а самото съзнание подлежи на контрол — тогава какво?

Но не! Изведнъж, сякаш от само себе си, смелостта му се възроди. Без очевидна връзка в съзнанието му изплува лицето на О'Брайън. Дори с по-голяма сигурност отпреди сега той знаеше, че О'Брайън е на негова страна. Той пишеше дневника си за О'Брайън — О'Брайън: едно безкрайно писмо, което никой нямаше да прочете; то обаче беше адресирано до конкретен човек и това определяше тона му.

Партията учеше да се отричат възприятията на зрението и слуха. Това беше нейната окончателна и най-съществена повеля. Сърцето му се сви, като си помисли за огромната сила, изправена срещу него, за лекотата, с която всеки партиен интелигент би го опровергал в спор, за коварните аргументи, които той не би могъл да разбере, още по-малко да обори. И все пак той беше правият! Те не бяха прави, прав беше той. Очевидното, азбучното и вярното трябва да бъдат защитени. Баналното е вярно, не го забравяй! Материалният свят съществува, законите му са вечни. Камъните са твърди, водата е мокра, свободните тела падат към центъра на земята. С чувството, че говори на О'Брайън и същевременно формулира важна аксиома, той написа:

8.
Някъде от дъното на входа в улицата нахлу аромат на печено кафе — истинско кафе, не кафе «Победа». Уинстън неволно замря. Може би за секунда-две се върна в полузабравения свят на детството си. После се затръшна врата и ароматът секна внезапно, сякаш звук.

Беше извървял няколко километра по улиците и варикозната му язва пулсираше. За втори път през последните три седмици пропускаше вечер в Колективния център, а това беше безразсъдство, защото присъствията в центъра със сигурност се проверяваха. По принцип партийните членове нямаха свободно време и никога не оставаха сами освен в леглото. Смяташе се, че когато не работят, не се хранят или не спят, те трябва да участват в колективни мероприятия: винаги беше малко рисковано да се занимаваш с нещо, което предполага известно усамотение, дори да се разхождаш сам. В новговор за това имаше дума — самживот, и означаваше индивидуализъм или ексцентричност. Но тази вечер, когато излизаше от министерството, благоуханието на априлския въздух го помами. Не бе виждал небето толкова синьо тази година и изведнъж дългата шумна вечер в центъра, скучните уморителни игри, лекциите, проскърцващото, смазвано с джин другарство му се сториха непоносими. На спирката на автобуса импулсивно зави в обратна посока и заскита из лабиринта на Лондон, първо на юг, после на изток, след това на север; потъваше в непознати улици и нехаеше накъде го водят те.

Ако има някаква надежда — беше написал в дневника си, — тя е в пролите. Тези думи отново изплуваха в съзнанието му: израз на една мистична истина и един очевиден абсурд. Бе попаднал сред непознатите кални бордеи, на североизток от онова, което някога е било гара Сейнт Панкрас. Вървеше по павирана улица с малки двуетажни къщи, с очукани входни врати, от които се излизаше направо на улицата и които удивително напомняха миши дупки. Между паветата тук-там се виждаха локви мръсна вода. Тъмните входове и тесните пресечки от двете страни на улицата гъмжаха от изненадващо много хора — девойки в пълния си разцвет с предизвикателно начервени устни; задирящи девойките младежи; подпухнали, клатушкащи се жени, които показваха какви ще станат девойките след десетина години; прегърбени старци, тътрещи кривите си крака, и одърпани боси деца, които играеха в локвите, а после се разбягваха, дочули гневните викове на майките си. Може би една четвърт от прозорците към улицата бяха изпочупени и заковани. Повечето хора не обръщаха внимание на Уинстън, само неколцина го оглеждаха с предпазливо любопитство. Две огромни жени с почервенели ръце, скръстени отпред върху престилките, разговаряха пред един вход. Когато приближи, Уинстън долови откъслеци от разговора им.

— Тъй, викам й, много добре, викам й. Но ако беше на моето място, и ти тъй щеше да сториш. Лесно е да се одумва, викам й, ама ела ти на моя хал.

— Тъй ами — каза другата. — Точно тъй.

Пронизителните гласове отведнъж млъкнаха. Жените го изгледаха враждебно, докато отминаваше. Всъщност това не беше истинска враждебност, само известна бдителност, моментално наежване, като при разминаване с непознато животно. В такава улица не се срещаха често сините комбинезони на партията. Не беше разумно да те виждат по такива места, освен ако нямаш определена цел. Налетиш ли на патрул, могат да те спрат. «Покажете си документите, другарю? Какво търсите тук? В колко часа излязохте от работа? По този път ли се прибирате обикновено?» — и така нататък, и така нататък. Не че беше забранено да се прибираш по друг път: но беше достатъчно, за да привлечеш вниманието на Полицията на мисълта, ако научат.

Изведнъж по цялата улица настъпи суматоха. От всички страни се раздадоха предупредителни викове. Хората като зайци се стрелваха във входовете. От една врата малко пред Уинстън изскочи млада жена, грабна малко детенце, което си играеше в локвата, метна отгоре му престилката си и с един скок се прибра. В същия миг мъж с изпомачкан на хармоника черен костюм изникна от странична уличка и се затича срещу Уинстън, като развълнувано сочеше небето.

— Кораб! — крещеше той. — Пази се, началник! Точно отгоре! Лягай!

«Кораб» беше думата, с която кой знае защо пролите наричаха ракетните бомби. Уинстън незабавно се хвърли по очи. Когато даваха такива предупреждения, пролите почти винаги се оказваха прави. Сякаш притежаваха инстинкт, който им подсказваше няколко секунди по-рано кога ще падне бомба, въпреки че бомбите уж бяха по-бързи от звука. Уинстън покри главата си с ръце. Разнесе се тътен, от който сякаш паважът се надигна; по гърба му се посипаха дребни предмети. Когато се изправи, видя, че е покрит с парчета стъкло от близкия прозорец.

Продължи да върви. Бомбата беше разрушила няколко къщи на двеста метра нагоре по улицата. От небето висеше черна завеса пушек, а под нея сред облак прах от мазилка около развалините вече се трупаше тълпа. На паважа пред него се издига купчина мазилка в в средата й някаква яркочервена ивица. Щом наближи, видя, че е откъсната в китката човешка ръка. Като се изключи кръвта на откъснатото място, ръката беше бяла като гипсова отливка.

Избута я в канавката и за да избегне тълпата, сви по уличката вдясно. След три-четири минути вече се бе измъкнал от квартала, където бе паднала бомбата, и животът по мръсните и пренаселени улици продължаваше да тече, сякаш нищо не се бе случило. Наближаваше двайсет часа и пивниците, посещавани от пролите (наричаха ги «кръчми»), бяха препълнени. От мръсните им люлеещи се врати, които постоянно се отваряха и затваряха, се разнасяше мирис на урина, стърготини и вкисната бира. В ъгъл, образуван от издадената напред фасада на къща, се бяха скупчили трима мъже и средният от тях държеше сгънат вестник, а другите двама надничаха през рамото му. Още преди да ги доближи достатъчно, за да разгледа израженията им, от позите им Уинстън разбра, че са погълнати от нещо. Навярно четяха много важна новина. Беше на няколко крачки, когато те се раздвижиха и между двама от мъжете избухна яростен спор. За миг сякаш бяха готови да се сбият.

— Чуй ме сега кво ти разправям! От четринайсе месеца не е печелил номер, дето свършва на седмица!

— Печелил е!

— Не, не е! В къщи ги имам сичките, записани от две години на хартия. Един не съм изтървал. И пак ти викам, номер на седмица не е…

— Печелила е седмица! Ей сега ще ти кажа как свършваше пустият му номер. На четири нула седем свършваше. Беше през февруари — втората седмица на февруари.

— Бабината ти, февруари! Сичко съм записал, черно на бяло. И викам, никакъв номер…

— Айде, стига! — каза третият мъж.

За лотарията се разправяха. Като отмина на трийсетина метра, Уинстън се обърна. Продължаваха да спорят с оживени, развълнувани лица. С внушителните си седмични награди лотарията беше единственото обществено събитие, към което пролите се отнасяха сериозно. Нищо чудно тя да бе основният, ако не и единственият смисъл в живота за милиони проли. Това беше тяхното удоволствие, безразсъдство, тяхното успокоително средство и интелектуален подтик. Ставаше ли дума за лотарията, дори полуграмотни хора проявяваха смайващи математически способности и феноменална памет. Цяла една мафия си изкарваше прехраната, като продаваше системи от числа, прогнози или просто амулети. Уинстън нямаше нищо общо с лотарията, която се организираше от Министерството на изобилието, но знаеше (всъщност всички в партията знаеха), че до голяма степен наградите са въображаеми. Изплащаха се само малки суми, а спечелилите големите награди бяха измислени лица. Това не беше трудно да се уреди при положение, че на практика между различните части на Океания не съществуваше никаква връзка.

Но ако имаше някаква надежда, тя беше в пролите. Трябваше да се уповава на това. На думи изглеждаше логично: но се превръщаше във въпрос на сляпа вяра, вгледаше ли се в човешките същества на улицата. Улицата, по която бе тръгнал, се спускаше надолу. Струваше му се, че е идвал и друг път в този квартал, че недалеч оттук минава булевард. Някъде напред се разнесе силна врява. Улицата рязко зави и свърши в стъпала, спускащи се надолу към тясна пресечка, където на няколко сергии продаваха увяхнали зеленчуци. Сега Уинстън си спомни къде се намира. Пресечката водеше към булевард и на следващия ъгъл, на пет минути оттук, беше вехтошарският магазин, откъдето си беше купил тетрадката, станала негов дневник. А в малката книжарница, също недалеч оттук, беше купил писалката и мастилницата.

За миг спря на горното стъпало. От другата страна на уличката се виждаше малка неугледна кръчма, чиито прозорци изглеждаха матирани, но всъщност бяха мръсни. Прегърбен, но енергичен старец с бели мустаци, щръкнали като на скарида, бутна люлеещата се врата и влезе вътре. Докато го наблюдаваше, на Уинстън му хрумна, че старецът, който сега трябва да беше поне осемдесетгодишен, по време на революцията е бил на средна възраст. Той и още неколцина като него бяха последната връзка с изчезналия свят на капитализма. В самата партия нямаше много хора, чиито възгледи да са се изградили преди революцията. По-старото поколение беше почти изцяло унищожено в големите чистки през петдесетте и шейсетте години, а малцината оцелели бяха така сплашени, че отдавна и напълно се бяха примирили. Сред останалите живи само един прол би могъл да разкаже истината за условията на живот в началото на века. Уинстън изведнъж се сети за откъса от учебника по история, който бе преписал в дневника си. Хрумна му безумна идея. Ще влезе в кръчмата, ще завърже познанство със стареца и ще го разпита. Ще му каже: «Разкажи ми как си живял като момче. Какъв беше животът по онова време? По-добър или по-лош?»

Бързо, преди да се е разколебал от страх, той се спусна по стълбите и прекоси тясната уличка. Лудост, разбира се. Естествено, да разговаряш с проли и да влизаш в техните кръчми, не бе забранено, но твърде необичайно, за да остане незабелязано. Появеше ли се патрул, щеше да се оправдае, че му е прилошало, но надали щяха да му повярват. Блъсна вратата и в носа го удари отвратителният остър мирис на прокиснала бира. При влизането му глъчката затихна наполовина. Чувстваше как зад гърба му всички оглеждат синия му комбинезон. В другия край на помещението спряха да играят на стрелички за цели трийсет секунди. Старецът, след когото бе тръгнал, стоеше пред тезгяха и се препираше с кръчмаря — едър набит младеж с крив нос и огромни бицепси. Около тях се бяха струпали хора с чаши в ръце и наблюдаваха сцената.

— Като човек те питам — викаше старецът заядливо и пъчеше гърди. — Кви ми ги разправяш, че си нямал пинта в проклетата си дупка?

— А кво, по дяволите, е пинта? — попита кръчмарят, като се наведе напред, опрял върховете на пръстите си на тезгяха.

— Чуйте го! За кръчмар се има, а не знае кво е пинта! Пинтата е половин кварта, а четири кварти правят галон. И азбуката ли да те уча?

— Не съм ги и чувал — отвърна грубо кръчмарят. — Наливам литър и половин литър. Ето ти чашите на рафта пред тебе.

— Искам пинта — запъваше се старецът. — Колко му е да ми сипеш пинта. Нямахме ги ние тия проклети литри, като бях млад.

— Като си бил млад, още сме живели по дърветата — каза кръчмарят и хвърли поглед към другите клиенти.

Избухна смях, който разсея неловката атмосфера от влизането на Уинстън. Покритото с бяла четина лице на стареца порозовя. Той се обърна, като си мърмореше нещо, и се блъсна в Уинстън. Уинстън леко го подхвана под ръка.

— Мога ли да ви предложа да пийнете? — попита той.

— Личи си, че си джентълмен — каза старецът и отново се изпъчи. Като че ли не беше забелязал синия комбинезон на Уинстън. — Пинта! — обърна се той войнствено към кръчмаря. — Пинта бира.

Кръчмарят ливна по половин литър тъмнокафява бира в две дебели чаши, които бе изплакнал в кофа под тезгяха. В кръчмите на пролите се пиеше само бира. На пролите беше забранено да пият джин, въпреки че лесно можеха да си го купят. Играта на стрелички бе подновена пак с пълна сила, а мъжете край тезгяха заговориха за лотарията. Временно бяха забравили за Уинстън. Под прозореца имаше маса от чамово дърво, на която можеха да разговарят, без да се страхуват, че ще ги подслушват. Беше ужасно опасно, но поне нямаше телекран в помещението, както се бе уверил още с влизането си.

— Можеше да ми наточи пинта — мърмореше старецът, докато се настаняваше на масата. — Половинка не стига. Малко ми е. Литър е много. Мехурът ми не издържа. Пък ми идва и скъпо.

— Сигурно сте свидетел на големи промени от времето на вашата младост — подхвана предпазливо Уинстън. Светлосините очи на стареца се отместиха от мишената за стреличките към тезгяха и от тезгяха към мъжката тоалетна, сякаш се мъчеше да открие промените тук, в кръчмата.

— Бирата беше по-добра — отсече накрая той. — И по-евтина! Когато бях млад, светлата бира — викахме му пиво — беше четри пенса пинтата. Това беше преди войната, разбира се.

— Коя война? — попита Уинстън.

— Всички войни — каза неопределено старецът. Вдигна чашата си и раменете му отново се изпънаха. — Айде, едно наздраве за тебе!

На слабата му шия острата адамова ябълка бързо подскочи нагоре-надолу и бирата изчезна. Уинстън отиде на бара и се върна с още две чаши по половин литър. Старецът, изглежда, бе забравил предубеждението си срещу целия литър.

— Много по-възрастен сте от мен — каза Уинстън. — Навярно сте били зрял мъж още преди аз да съм се родил. Спомняте си живота от дните преди революцията. Хората на моята възраст всъщност нищо не знаят за онова време. За него можем само да четем в книгите, а в тях сигурно не всичко е вярно. Иска ми се да науча вие какво мислите. В учебниците по история пише, че животът преди революцията бил съвсем различен от сегашния. Имало жестока експлоатация, несправедливост, мизерия — не можем да си представим колко лошо е било. Тук, в Лондон, повечето не си дояждали от раждането, та чак до смъртта си. Половината от хората нямали дори обувки на краката си. Работили по дванайсет часа на ден, на девет години напускали училище, спели по десет души в стая. В същото време някои хора, няколко хиляди само — наричали ги капиталисти, — били богати и всемогъщи. Притежавали всичко, което можело да се притежава. Живеели в огромни разкошни къщи с по трийсет души слуги, возели се в автомобили и в карети с по четири коня, пиели шампанско, носели цилиндри…

Лицето на стареца изведнъж светна.

— Цилиндри! — обади се той. — Отде се сети да споменеш за тях! Същото ми щукна вчера. Не знам защо. Сетих се, от години не съм виждал цилиндър. Хич никъде ги няма. За последен път носих цилиндър на погребението на снаха си. А то беше — датата не мога ти каза, ама има петдесет години оттогаз. Естествено бях го взел под наем, нали разбираш.

— Цилиндрите не са толкова важни — търпеливо каза Уинстън. — Искам да кажа, че тези капиталисти — те и някои адвокати, свещеници и други, които живеели на чужд гръб — били господари на всичко. Всичко съществувало заради тях. Вие, обикновените хора, работниците, сте били техни роби. Могли са да правят с вас каквото си поискат. Могли са да ви откарат в Канада като добитък. Могли са да спят с дъщерите ви, ако поискат. Могли са да заповядат да ви нашибат с камшик с девет ремъка, както го наричали. Щом ги срещнел, човек трябвало да сваля шапка. Всеки капиталист вървял с цяла свита лакеи, които…

Старецът отново се оживи.

— Лакеи! — повтори той. — Откога не съм чувал тая дума. Лакеи! Сещам се, сещам се как беше някога — преди сума ти време. Ходех понякога неделя следобед в Хайд парк да ги чуя кво говорят. Кви ли ги нямаше — от Армията на спасението, католици, евреи, индийци. Имаше един — не мога ти каза как се викаше, ама страшен беше. Хич не си поплюваше! «Лакеи! — им викаше. — Лакеи на буржоазията! Подлоги на управляващата класа!» Паразити — и тъй им викаше. И хиени — точно тъй, хиени. Нали разбираш, говореше за лейбъристката партия.

Уинстън имаше чувството, че разговарят на различни езици.

— Всъщност искам да разбера следното — подхвана той отново. — Смятате ли, че сега имате повече свобода, отколкото в миналото? Отнасят ли се сега с вас по-човешки? В миналото богаташите, онези, които управлявали…

— Камарата на лордовете — вметна старецът, унесен в спомените си.

— Камарата на лордовете, ако щете. Искам да зная дали тези хора са се отнасяли с вас като с по-низши само защото те са били богати, а вие — бедни? Вярно ли е например, че е трябвало да ги наричате «сър» и да сваляте шапка, когато се разминавате с тях!

Старецът като че ли се бе замислил дълбоко. Отпи около четвърт от бирата си, преди да отговори.

— Да — каза той. — Харесваше им да им свалям шапка. Това означаваше уважение. Самият аз не го одобрявах, но го правех. Длъжен бях, така да се каже.

— В реда на нещата ли беше — само цитирам каквото съм чел в учебниците по история, — в реда на нещата ли беше тези хора и техните слуги да ви бутат от улицата в канавката?

— Един веднъж ме бутна — каза старецът, — Спомням си го, като да беше вчера. Беше вечерта след гребното състезание — страшно свадливи ставаха тогава, вечерта след състезанието, — та блъскам се аз в един младок на Шафтсбъри авеню. Истински джентълмен беше, копринена риза, цилиндър, черно палто. Клатушка се по улицата и аз нещо случайно се блъснах в него. И ми вика: «Защо не гледаш къде вървиш?» — тъй ми вика. Аз му викам: «Да не си купил мръсната му улица?» Той ми вика: «Главата ти ще откъсна, ако много я надигаш.» Аз му викам: «Ти си пиян. Сега ще те заведа в участъка» — му викам. И ако щеш, ми вярвай, хвана ме за реверите и така ме блъсна, че аха да падна под един автобус. Е, млад бях тогаз и такъв щях да му друсна, само че…

Чувство на безпомощност обзе Уинстън. В спомените си старецът беше запазил само никому ненужни подробности. Цял ден да го разпитва човек, пак никаква информация няма да изкопчи. В известен смисъл историята, създадена от партията, можеше да се окаже вярна, можеше да се окаже дори напълно вярна. Направи последен опит.

— Вероятно не съм се изразил достатъчно ясно — каза той. — Искам да разбера следното. Живели сте дълги години, половината си живот сте изживели преди революцията. През 1925 година например вече сте били възрастен. Можете ли да кажете, съдейки по онова, което си спомняте, че животът през 1925 година е бил по-добър от сега или по-лош? Ако можехте да избирате, тогава ли бихте живели или сега?

Старецът гледаше замислено мишената за стреличките. Допи бирата си по-бавно от първата. Заговори с търпелив, философски тон, сякаш от бирата беше улегнал.

— Знам к'во очакваш да ти кажа. Очакваш да ти кажа, че пак бих искал да съм млад. Ако ги питаш, повечето хора ще ти кажат, че пак биха искали да са млади. На младини си здрав и силен. А на моите години никога не си добре. Страшно ме болят краката, а пикочният ми мехур е боклук. По шест-седем пъти ставам нощем. От друга страна, да си старец, хич не е лошо. Нямаш ги ония грижи. Жените хич не те интересуват, а кво по-хубаво от туй. От трийсе години жена не съм пипвал, ако вярваш. Нито пък мерак съм имал.

Уинстън се облегна на перваза на прозореца. Нямаше смисъл да продължава. Канеше се да поръча още бира, когато старецът изведнъж стана и бързо се затътри към вонящия писоар в дъното на помещението. Допълнителната чаша бира си казваше своето. Уинстън поседя минута-две, взирайки се в празната си чаша, а после не забеляза как краката сами го отнесоха навън на улицата. Най-много след двайсет години, мислеше си той, на незначителния и елементарен въпрос: «Бил ли е животът преди революцията по-добър, отколкото сега?» нямаше да има отговор. Всъщност на този въпрос и сега не можеше да се отговори, щом малцината оцелели от стария свят, пръснати тук-там, не бяха в състояние да сравнят едната епоха с другата. Спомняха си милион безполезни неща, как са се карали с колеги, как са търсили изгубен фар на велосипед, как е изглеждала отдавна починала сестра, как се е въртял прахолякът във ветровитата сутрин преди седемдесет години, ала значимите факти им убягваха. Те бяха като мравката, която вижда дребните предмети, но не и едрите. А когато паметта им изневереше окончателно, а писмените документи се фалшифицираха — когато това станеше, не оставаше нищо друго, освен да се приеме твърдението на партията, че е подобрила жизнените условия, защото не съществуваше и никога нямаше да съществува основа за сравнение.

В този миг нишката на мисълта му внезапно прекъсна. Закова се на място и вдигна глава. Намираше се в тясна уличка с няколко тъмни магазинчета между къщите. Точно над главата му висяха три обезцветени металически топки, които, изглежда, някога са били позлатени. Мястото му се стори познато. Разбира се! Стоеше пред вехтошарския магазин, където беше купил дневника си.

Изтръпна от страх. Тъй като самото купуване на тетрадката беше достатъчно безразсъдно, той си даде дума никога да не идва тук отново. И ето че щом се остави на мислите си, краката сами го върнаха. Именно с надеждата да се предпази от такива самоубийствени импулси беше започнал да води дневника си. В същото време забеляза, че макар да наближаваше двайсет и един часът, магазинът беше все още отворен. И като реши, че вътре по-малко ще се набива на очи, отколкото ако се шляе по улицата, той прекрачи прага. Попитаха ли го, можеше съвсем правдоподобно да каже, че търси ножчета за бръснене.