Уважаеми госпожи и господа



Дата01.01.2018
Размер80.14 Kb.
Мъжка професия ли е политиката? Публичният образ на жените-политици по време на политически кампании

УВАЖАЕМИ ГОСПОЖИ И ГОСПОДА,


На мен се падна честа да започна днешния семинар. Преди да се насоча към моето експозе, бих искала да изразя радостта си, че ще участвам в дискусията за насърчаването на политическата активност на българските жени в компетентната компания на днешните лектори и аудитория.

Ще се насоча към тема, засягаща факт, който от известно време ми прави сериозно впечатление. Става въпрос за разглеждане на публичния образ на жените-политици по време на политически кампании, особено тези, които заемат по-високи и ръководни позиции. За да прецизирам понятията ще трябва да уточня, че казвайки политически кампании имам предвид случаите на политическо действие, които включват широко медийно отразяване и изграждане на определен имидж. Те се отнасят принципно за предизборни ситуации, но не се изчерпват само с този вид кампанийни дейности. Когато става въпрос за жени на високи политически длъжности имам предвид и цялостния процес на налагане на обществения им образ.

Тезата, която ще изложа е, че достигайки по-високи нива в политическата йерархия, на жените-политици им се налага да загърбят и дори прикрият експонирането на характерните си качества, които притежават като представители на женския пол. Вероятно ви е правило впечатление, че когато една дама-политик достигне до участие в мажоритарни избори на високо ниво (водач на листа, кметски избори, президентски избори и т.н.) или заеме лидерска позиция в политическа партия, то нейния публичен имидж започва един вид да се “маскулинизира” – не типичните положителни черти, които тя носи и с които обогатява политическия процес стават водещи, а такива, които принципно се считат за позитивни качества при мъжете-политици. Железният характер, твърдата непоколебимост, мъжкото момиче, мъжът в женски дрехи и т.н. Малцина са известните дами-политици, които са си осигурили конкурентоспособност по време на предизборни кампании или висок рейтинг на одобрение при заемане на висши политически длъжности чрез имидж, залагащ на главно на това, че носят един нов вид политическо поведение, благодарение на факта, че са жени.

Позволете ми да изложа кратка историческа справка за участие на жените в политически кампании в широкия смисъл на думата.Субективно погледнато една от първите дами, които се захващат с политическа дейност в съвременния рационален смисъл на думата е Олимпия дьо Гуж. Преди нея има примери за представители от женски пол, заемащи висши държавни позиции, но те по-скоро са ги получавали на базата на Божието право (кралици и царици) или поради аристократичния си произход. През 1791 г. дьо Гуж, вдъхновена от приетата от френските революционери “Декларация за правата на човека и гражданина”, публикува своята “Декларация за правата на жената и гражданката”, която поставя начало на движението за по-широко включване на жените в обществено-политическия живот. Щом жената има право да се качва на ешафода, заявява дьо Гуж, то тя трябва да има също и право да се качва и на трибуната. Малко по-късно иронията на революционния ход й дава това право на участие в публичните дела. Изявлението й обаче се изпълва в цялата си част и Олимпия дьо Гуж завършва живота си на гилотината. Не много оптимистично начало, но поне първите крачки по пътя към равнопоставеност са направени.

Правото на жените “да се качват на трубуната” почва да се реализира по-ефективно едва през ХХ в. Първата жена, избрана като представител в национален парламент, е Жанет Ранкин през 1917 г.в Конгреса в САЩ. Александра Колонтай от бившия СССР става първата жена-посланик през 1930 г. Сиримаво Бандаранайке от Шри Ланка, избрана през 1961 г., е първата жена премиер-министър. Беназир Бхуто, министър-председателката на Пакистан, през 1988 става първата дама, държавен глава на мюсюлманска държава.

Почти сто години след първата жена, спечелила изборна длъжност, формално може да се разглежда, че жените имат относително равен достъп до политическа кариера. Поне в цивилизования свят на либералните демокрации е така. През 1901 г. Самуел Чарлз, член на Камарата на лордовете, заявява “това е противоестествено... ако една жена е омъжена, нейното първо задължение е да прави мъжа и семейството си щастливо... и ако тя изпълнява това си задължение, просто няма да има време за политика”. Днес подобно изказване би било не само израз на политическа недалновидност, но и на едно ретроградно отношение към обществената роля на жената, което постепенно е загубило своята адекватност. Жените в наши дни са активни участници в политическия процес. Ние се възползваме не само от нашето пасивно право на политическо участие, като избиратели и граждани, но и от активното ни избирателно право да се кандидатираме за политически позиции. Многобройните примери за изявени жени политици са неизменна част от нашата съвременност. Само поглеждайки плаката на настоящия семинар виждам четири от тях (Таря Халонен, Мадлийн Олбрайт, Ангела Меркел, Кондолийза Райс). Политиката принципно вече не е запазено мъжко владение. И все пак можем ли да твърдим, че въпреки разширеното участие на жените в тази сфера, тя е престанала да бъде приемана като професия за мъже.

Няма ли над нас един “стъклен таван”1? Той ни позволява да виждаме докъде може да достигне една жена, избрала политиката като свое призвание. И все пак единствената възможност да преминем отвъд него и да достигнем реални ръководни позиции в процеса на вземане на политически решения минава през известна трансформация на нашата женска идентичност. За да печелим обществено доверие ние по-често залагаме на публичен образ, който не разкрива в пълнота нашите качества на жени. Когато обаче представител от нашия пол не се справя със задълженията си на даден политически пост мнозина са готови да препишат несполуките на нейната женска природа. Дали не става дума за обществени стереотипи, които дамите на високи политически позиции и техните екипи неволно подържат? В професионалното организиране на политически кампании широко се споделя мнението, че за да може една жена да разчита на висока подкрепа и конкурентоспособност сред опоненти мъже, тя не бива да залага прекалено много на имидж, наблягащ на женските й черти. Дори избирателите жени в голямата си част не подкрепят и одобряват дами-политици, които считат за прекалено “женствени”. Мъжете на свой ред, често с предразсъдък, приемат подобни политици като несериозни.

Възможно ли е една жена да бъде политически лидер залагайки на публичен образ, базиран и изкарващ на преден план нейните характерни качества? Моето мнение е, че на този етап това все още е желано състояние, което предстои да се реализира. Макар обществото до голяма степен да приема участието на жените в политиката, то сякаш не е готово да ги подкрепа именно защото са носители на алтернативен и обогатяващ подход към тази сфера. От една страна това е до известна степен индикатор за равнопоставено третиране – сякаш полът няма определящо значение. Но от друга примерите за обществения образ на мнозина дами-политици показва, че в своята публична дейност тяхната женска същност е заглушена, за да бъдат изведени на преден план черти, които по-скоро се считат за позитивни при мъжете в тази сфера. Нека разгледаме някои от тях:

“Желязната лейди” Тачър – безкомпромисна при конфликта на Фолклендските острови, когато нарежда използването на военна сила. Непоколебима при въвеждането на неолибералните реформи в Англия, за които е обвинена от мнозина нейни опоненти в безчувственост.

Ангела Меркел, първата жена канцлер на Германия. По времето, когато е министър в правителството на Хелмут Кол медиите и слагат прозвището “момичето на Кол”. Твърдост и решителност се изисква за един политик да стигне от идентификацията като нечие момиче до държавен глава на Германия. И макар прякорът “момичето на Кол” да беше заменен с далеч по-женствено персонифициращия я “Анджи”, тя не игра сериозно с женската карта на парламентарните избори в Германия. Германците избраха Меркел за свой канцлер, не защото е жена, а въпреки това.

Кондолийза Райс е друг подходящ пример. Нейният суров характер и маниер на поведение й печели прякора “принцесата воин”. Демонстрираната твърдост при управлението на международните отношения на САЩ и очевидния й професионализъм я поставя сред най-популярните членове на администрацията на Буш. И все пак Райс, както мнозина други жени на висши постове, залага на политически имидж, който по-скоро я представя като политик, отколкото като жена-политик.

В българската политическа действителност също има примери, които подкрепят тезата ми. Един от тях е Надежда Михайлова. Спомняте си популярното й прозвище “Хубавото Наде” и историите за нейното политическо издигане, които циркулираха из общественото пространство докато беше външен министър. Основателни или не, те показваха, че все още трудно се приема фактът, че една добре изглеждаща дама може да се издигне в политическата йерархия благодарение на собствените си способности и качества. Надежда Михайлова стана първата жена лидер на СДС. През 2003-та година тя заложи своята политическа кариера на риск като се кандидатира за поста кмет на София. Това стана във време, когато СДС беше изправено в безизходица поради липсата на подходящ кандидат. Решителността, която прояви Михайлова накараха много от тогавашните “сини” привърженици да я обявят за “единствения мъж” в партията. Явно тази класификация трябва да се приема за комплимент от една жена, заела се с политическа дейност.

Последният пресен пример от родния политически живот беше отново кандидат-кметската надпревара в столицата. На нея Татяна Дончева беше единствената дама с реални шансове за успех в компанията на мъже. Срещу нея имаше кандидат, който изключително залагаше на изградения си образ на мъжкар, суров привърженик на твърдата ръка в политиката, готов на непоколебими и когато е нужно безкомпромисни действия. Срещу него Дончева не изправи имидж, наблягащ на това, че тя е жена-политик и именно поради нейните качества като такава може да предложи един положителен и вероятно ефективен подход на управление. Ясно беше, че подобна стратегия щеше да я постави в неизгодна позиция. А може би обективните особености на нейния стил обуславяха загърбването на женската линия при налагането на публичния й кандидат-кметски образ.

Ренета Инджова беше единственият български политик, за когото се сещам, че при опита за мотивация на избирателите заложи на изкарване на преден план на своите характеристики като активна и реализирана жена. Това стана на предните президентски избори през 2001-ва. В своите публични изяви тя целенасочено призова гражданите да я подкрепят именно заради алтернативния модел на политическо поведение, което носи в изцяло мъжката кандидат-президентска компания. Предполагам, че нейният екип е смятал, че с подобни послания ще бъдат привлечени голям брой жени-гласоподаватели. В последствие се оказа, че това не е решение, носещо успех. Използването на женската карта в нейната кампания не се оказа ефикасно и тя реализира едва 4,9% подкрепа.

Мнозина от вас може да кажат, че изложената от мен теза не е адекватна. Жените са стигнали до такива нива на еманципация, че те нямат нужда да изкарват своите характерни женски качества и черти, за да се реализират успешно, в каквато й да е дейност. Знаем, че между биологическите полове има различия, но в социалния пол ние трябва да се стремим към пълна равнопоставеност. Очевидно успешните политически образи до известна степен са динамично унифицирани и техните характеристики се определят от настоящата ситуация. В момента правилата все още са подвластни на една дълга мъжка традиция. Жените-политици просто трябва да се ориентират в нея и да ги използват за печелене на доверие и рейтинг.

И все пак идеята за насърчаване на участието на жените в политиката залага на нуждата от обогатяване и допълване на политическия процес. Ние искаме да се включим с определящо влияние в него, за да може да внесем един вид подход, отношение и модел на поведение при политическите дейности, който във вековете на мъжка доминация на тази най-важна обществена сфера е липсвал. Има ли смисъл да се приспособяваме дотолкова към изискваният на средата, че да ни се налага да репродуктираме успешните съществуващи модели, залагащи на приеманите за позитивни мъжки качества в политиката? Според мен нашето призвание като жени общественици и политици е да не се поддаваме на тази инерция, а да се включим в процеса на промяна на обществено-културните нагласи и остатъчни стереотипи по отношение на ролята на жената в политиката.

Политиката отдавна не е само мъжка професия. Ние обаче трябва да положим усилия да я превърнем в дейност на реална равнопоставеност за изява и на мъже, и на жени. Нека ние бъдем не само политици, а жени-политици, носейки и използвайки всички позитиви от този факт!

Благодаря ви за вниманието!



1 Специален термин от реториката по равнопоставеността на половете.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница