Увод І. Обща характеристика на българските народни хора и танци

Танците се явяват като начин на общуване на човека с природата и окръжаваща го среда, посредством движения, пози и жестове. В много случаи те са обобщено отражение на околната действителност със своите емоционално обагрени художествени образи. Стилизираните движения въздействат емоционално и влияят върху мислите чувствата и волята на хората. Със своето специфично въздействие върху отделните части на тялото стимулира физическото развитие и дееспособност. Съчетанието на танца с музиката допълнително стимулира двигателната активност, което подпомага решаването на основните задачи на физическото възпитание. В основата на образователните задачи стои овладяването на богат набор от двигателни умения, навици и знания за българския фолклор. Възпитателните задачи се решават чрез развитието на морално-волеви и естетически качества. Редовното и системно практикуване на танците съдейства за укрепване на здравето на занимаващите и подобрява съпротивителните сили на организма.

Народните танците въздействат върху човека в няколко посоки. Чрез тях се въздейства положително върху повечето органи и системи на човешкото тяло. В най-голяма степен се повлиява сърдечносъдовата и дихателните системи.

Прецизното изпълнение на отделните танцови движения свързани с характерен ритъм, трайност, темп и амплитуда предявяват значителни изисквания към ставите и ставния апарат. Подобряват се силата, еластичността и подвижността на ставите и ставните повърхности.

Голямото разнообразие на българския фолклор предлага движения от най-различен характер. Тяхното овладяване е един от лесните начини за подобряване на координационните способности и общата двигателна култура на играещите. Тези способности са характерни с лесна преносимост в другите двигателни дейности, което благоприятства решаването на образователните задачи в различните спортни занимания.

Разучаването и практикуването на народните хора и танци е свързано с дейността на анализаторите. Следенето и изпълнението на движенията, в съчетание с музикалния или вокалния съпровод, изисква високо ниво на функциониране на зрителния и слуховия анализатори. Необходимостта от бърза пространствена ориентация подобрява централното и периферното зрение. Усъвършенстването дейността на основните анализатори спомага за подобряването на ритмичното чувство, което е от съществено значение при различните спортни дисциплини, а също така и в ежедневната и трудова дейност.

Движенията в българските народни танци се извършват предимно с краката, като тежестта се прехвърля често от единия на другия крак. Понякога тези движения са умерени, понякога бързи и мигновени, а в други случаи са съпроводени и от въртеливи движения, подскоци и прескоци. В такъв случай положението на тялото в пространството е от съществено значение за подчертаване на характерната изразност на танца. От друга страна синхронизацията на собствените действия с тези на останалите изпълнители е задължителна. Това оказва сериозно влияние върху дейността на вестибуларния апарат и усъвършенстване на равновесната устойчивост на изпълнителите.

Практикуването на танците в условията на забързаното и динамично ежедневие в съвременното общество действат като активен отдих и подобряват дейността на нервната система. Движенията и музиката предизвикват положителни емоции и чувства, подобряват настроението и повишават работоспособността на практикуващите. По този начин играта дава възможност по-леко да се понасят дори и значими натоварвания. Това позволява танците да се използват като фактор срещу умората. Ето защо танците могат да се практикуват освен на празници и увеселения, но и след определена трудова дейност.

Танците въздействат и върху психическото състояние на изпълнителите с богатия колорит от душевни преживявания и емоции. Разнообразния израз на външни емоции позволява изпълненията на основните движения да се украсяват с допълнителни елементи като пружинки, набивания, чукчета, движение на тялото, раменете, главата и израз на лицето.

Изпълнението на народни танци и хора като основно средство на физическото възпитание може да се съчетае и с допълнителните средства (природните фактори), когато те се изпълняват на открито, сред природата или в съчетание с други дейности.

Българските народни хора и танци са едно от най-древните, традиционни средства за физическо възпитание. От друга страна тяхната поява и развитие се разглежда в единство с бита и поминъка на българския народ. Нашите народни танци и хора са характерни със своята изразност емоционалност и изящество. В повечето движения на тялото, ръцете и краката се пресъздават трудови елементи и се разкриват важни страни от живота на българина. В други случаи те са стилизация или подражание на явления или движения от околната среда.

Като дял от народното творчество танците представляват надстройка на духовната култура. Те са своеобразно огледало на много лилия живот на народа в борбите за съществуване и самоопределяне, които той е водил през дългия си исторически път, на неговия дух, веществена култура, разбирания, радости и мечти.

Народните танци са в тясна връзка с българската народна песен и музика. Със своята ритмика и метрична организация музиката се явява като обединяващ и организиращ момент. От друга страна тя предизвиква приятни емоции и съдейства за по-пълното разкриване на танцовите образи и действия. В тази връзка самите движения, в повечето случаи са като илюстрация на конкретната мелодия или на нейния текст.

Българският танцов фолклор е изключително богат и разнообразен и е един вид мерило на духовния живот на народа. Основен дял от движенията в народните танци се пада на краката. Всяко хоро обаче изисква характерна стойка на тялото, специфично движение на ръцете и особена изразност на лицето, което го прави различно от другите хора.

Народните хора и танци се отличават с много голямо ритмично и тактово разнообразие. Срещат се хора в прости равно делни тактове, сложни неравноделни, както и смесени и трудно достъпни за заучаване тактове. Изпълнението на движения и жестове в съответствие на ритъма и такта развиват бързината на мисълта, музикалния усет, своеобразна сръчности пъргавина. Тези придобити качества са характерни с това, че имат положителен пренос в други дейности и двигателни действия.

Характерна особеност на българските хора е тяхната масовост и достъпност. По време на празник всеки българин отивал с най-новите си дрехи и се включва в хорото, където демонстрира своите изпълнителски умения. Освен на специално подготвени места, хората се играят и на седенки, по жътва и сенокос, по гроздобер и на повечето обществени, семейни и домашни празници. Едновременното изпълнение на движенията със заловени ръце или рамене, при което всички изпълнители са подчинени на една обща идея благоприятства изграждането на колективния дух на българина. Тази особеност на народните танци и тяхната българска същност е изиграла положителна роля в дните на робство, когато единството и родолюбието е трябвало да живеят и да пазят народа от загиване и асимилация.

Българският фолклор не е само приоритет на миналото на българския народ. Народните танци са обичани и в днешно време като форма за забавление, развлечение, емоционално зареждане и отмора. Хиляди участници от различни възрасти са обхванати в професионални и любителски състави, които пренасят тази част от народното творчество на сцената. Факт са традиционните събори за надпяване и надиграване, които са един от факторите за съхраняването на танцовите ни традиции.

Системното практикуване на танците съдейства за развиване на повечето двигателни качества. Бързите и динамични движения, които се изпълняват с голяма повторяемост въздействат положително върху качеството бързина и по-специално честотата на движенията. В много моменти от танците се налага мигновено реагиране за изпълнение на съответно движение, което от своя страна повлиява бързината на двигателната реакция. Когато продължителността на изпълнение е по-голяма, наред с бързината се развиват и общата и специалната издръжливост. Голямото разнообразие на танците позволява да се

Танците имат голямо значение не само за физическото развитие и физическата дееспособност, но и за възпитанието на младото поколение. Народното танцово изкуство е съчетание от красиви и хармонични танцови движения, музикално майсторство, изящни костюми и своеобразна поезия. Всичко това създава естетическа наслада и спомага за нравственото възпитание не само за изпълнителите, но и за зрителите.

І.1. Видове народни танци
Българските народни танци и хора се отличават със своето многообразие. То е породено от различните начини, място, време, съдържание, сложност, външна форма, темпово отношение, вида на съпровода и други. Всичко това налага класификацията на народните танци да бъде направен по отделни признаци.

Според своя стил и характер най-уместно е българските танци да се класифицират според етнографската област, от която произхождат. Границите на тези области са съвсем условни, защото те си влияят една на друга, а също така има танци които се практикуват в цялата страна независимо от това че носят белега на конкретен регион. Според посочения признак нашите танци се класифицират в шест големи групи, които отразяват регионалния произход на отделния танц или хоро (фиг. №1).

фиг. 1
Тракийски танци

Тракийската етнографска област се простира на юг от централна и източна Стара планина, на изток от Рила и Ихтиманска Средна гора, на север от Пирин, Родопите и държавната граница и на запад от Черно море. Условно областта се разделя на западна, източна и Странджа.

фиг. 2
Тракийската низина е характерна със своето плодородие и благоразположение на природата. Това неимоверно се е отразила върху характера на тракиеца. Той е спокоен с широка душа, добродушен с весел нрав. Тези особености на характера на населението в тази област са дали отражение при формирането на танцовия фолклор в този регион.

Тракийските народни танци се различават от танците в другите области. В женските и смесените хора темпото е най-често умерено. Мъжките танци са характерни с по-бързо темпо, но то често се редува с забавяне, което цели да се даде време за отдих на танцуващите. Основен стилен белег е пружинирането. То се изпълнява меко и плавно от жените и по-кратко от мъжете.

Танците от Тракия се отличават с голямо разнообразие. На водените хора в началото на хорото, наречено “баш” и в края наречен “куйрук” обикновено се залавят най- добрите танцьори. Посоката обикновено е вдясно или се играе витообразно. По сложност тракийските танци варират от най-простите до най-сложните многофигурни мъжки хора. В темпово отношение те също се движат от бавни и умерени до много бързи.

От танцовите елементи най-голямо разпространение има “Тракийката”, която се играе от мъже и жени в различни варианти и посоки. Понякога преди и след нея се добавят и други елементи и движения. Най-често това са различни видове “ходове”.

Друго популярно движение за тази област е “Трополи”. То се играе в различни варианти, като по-често се изпълнява от мъже и много рядко от жени. Когато тракиецът “трополи”, той сякаш разговаря със земята.

Женските хора в Тракия най-често се играят на вокален съпровод от самите участнички в танца. Това са прави хора в тактов размер 2/4, както и в 5/16 с втори удължен дял и 7/16 с трети удължен дял. Играта на тракийката се отличава със сдържаност и свенливост, но в никакъв случай скованост.

Мъжките хора са “водени” и най-често на “леса”. В началото воденото хоро е заедно с жените, а след това се откъсват и заиграват на “леса”. Тези хора са много разнообразни и богати откъм танцови движения. Един от най-популярни и красиви танци е “Трите пъти”, който се изпълнява в тактов размер 2/4.

Смесените хора се играят навсякъде в Тракия. Най-често срещани хора “правите”, играни най-вече като “водено”. Залавянето е смесено или разделно-смесено. Музикантите обикновено са в средата на кръга или полукръга. Хорото започва в умерено темпо и постепенно се забързва, като с по.енергични движения се влиза навътре към центъра на кръга и се връща назад.

Голяма част от тракийските танци спадат към жанра на с художествено-развлекателна функция. Те се изпълняват на различни празници и събор. Други спадат към обредния жанр – при коледуване, при лазаруване, буенек, великденски и гергьовски хора, както и свързани със сватбените тържества.

Родопската етнографска област се покрива от географската област на Родопа планина. Условно тази област може да се раздели на източна средна и западна. Хората тук са съхранили в голяма степен битовата традиция на българина, независимо ат факта, че голяма част от населението е било насилствено помохамеданчено.

фиг. 3

Женските хора се отличават със сдържаност, като изпълнителките са сгъстени и по време на игра не се разреждат. Танците са умерени или бавни и стъпването е предимно на цяло ходило. За по-голяма изразителност на играта се използват и подскоци но те са ниски и сдържани. Играе се предимно на вокален съпровод на един глас. Мъжете също участват в пеенето, като хороводните песни са в най-разнообразни тактове. Най-много са мелодиите в тактов размер 2/4. От народните инструменти най-често се използва родопската каба гайда.

Пиринската етнографска област включва в границите си територията около град Благоевград. Обособените подобласти са Благоевградска, Санданско-Петричка, Гоцеделчевска и Разложка. Пиринските танци носят наименованието си от Пирин планина. Те са силно повлияни от съседните етнографски области и от гръцкия фолклор. Най запазени от странично влияние са танците около Петрич и Сандански. Край Гоце Делчев се забелязва влияние от родопския, тракийския и гръцкия фолклор. Шопските танци са оказали най-голяма влияние върху хората от Разложкия дял.

фиг. 4
В женските хора преобладават провлачени стъпки с много пружиниране и ниски подскоци. Темпото е бавно до умерено бързо. Най-често използвания хват е за длани със свити лакти. Съпроводът в повечето случаи е вокален.

В мъжките танци изобилстват стъпки с дълбоки пружинки, приклякания, въртения и коленичене. Темпото често преминава от бавно към постепенно забързване. Стегната носия позволява да се правят движения с по-голяма амплитуда. Стъпванията се отличават с особена тържественост, която се подчертава и със задържане в определена поза. Най-често срещаните хватове са за рамо, за длани и за длани със свити лакти.

Не малка част от населението в тази област е българомохамеданско, но пиринските танци не са повлияни от ориенталския фолклор. За съпровод освен местните песни се използват и характерните за този край инструменти – зурна, тъпан, гайда тамбура и др.

Шопската етнографска област включва условно територията заключена между Ихтиманска средна гора, Рила, Осоговската планина, сръбската граница и Стара планина.

Най-характерният елемент на шопските танци е натрисането, което се изпълнява в движението “шопска”. Характерно за движенията е, че те са твърди, остри и отсечени. Въпреки това танците се играят с голяма лекота. По отношение на темпа на игра и амплитудата на движенията шопските танци се отличават с изключително голяма разнообразие. То се поражда от факта, че независимо от това че става дума за една област, по стила и начина на игра можем да я разграничим на шест подобласти. Те са софийска, граовски, кюстендилска, самоковска, ихтиманска и годечка.

Във всички посочени области танците се отличават със стремеж на проявление на природната бързина и ловкост на шопа. Характерен белег са високите и подскочни движения с което се цели проява на силата и мъжеството. Шопските танци са характерни и с това, че са насинени с множество команди, което не намалява емоционалната обагреност на танците. Те са съпроводени от множество подсвирквания, подвиквания и ефектни движения на главата и тялото.

фиг. 5

Най-характерният хват за танците в шопската област е хват за пояс, а съпроводът е предимно инструментален. На вокален съпровод се играят само някои женски хора, свързани с определени обичаи – лазарски, васильовденски и др.

В състава на северняшката етнографска област се включва територията ограничена от река Дунав, линията, сръбската граница, линията на градовете Русе, Шумен и Варна, Черно море и Стара планина. Границата със добруджанската област на много места се прелива, поради което, тя не е твърдо установена.

Северняшките танци са наситени с множество подскоци и люлеене на ръцете. Те са наситени с много динамика и жизненост, които са плод от начина на живот и характера на хората живеещи в крайдунавските селища. Често срещани в тази област са не само правите, но и редица пайдушки дайчови, грънчарски, ганкини и еленини хора. Много от танците, чийто корени са от тази област са станали популярни в цялата страна. Елементите от трудовата дейност са по-рядко застъпени в северняшките танци, независимо от това че като реквизит се използват различни предмети - връшник, шиник, бърдук, бъклица и др.

фиг. 6

Освен хора и леси се срещат и индивидуални танци. Най-популярен от тях ръченицата, като по време на игра се размахва кърпа. При играта на мъжете тя е наситена с ритмично клякане и изхвърляне на единия и другия крак, с изправен труп. Жените играят по-сдържано с много чувство и индивидуална импровизация.

Северняшките танци са бързи и много бързи, най-често с инструментален съпровод. Най-използваните музикални инструменти са гъдулка, кавал, гайда и тъпан.

Танците в северна България се отличават със свой стил, като за повечето прави хора характерно движение е “свищовка” (стъпка, подскок). По характерен начин се изпълнява и движението “дайчова”, където обикновената стъпка се заменя с пружинка. Това придава особена пластичност и специфичност на танца.

Известна част от северните танци са повлияни от стила и характера на съедната добруджанска етнографска област. В селищата покрай река Дунав се чувства влиянието на румънския фолклор. В западните покрайнини на областта се чувства влияние и от Сърбия.
Добруджански танци

Добруджанската етнографска област граничи на север с Река Дунав и румънската граници, на изток с Черно море, на юг линията от градовете Варна, Провадия, Шумен и на запад с Шумен, Разград, Русе.

В танците от Добруджа се наблюдава силната връзка на хората със земята и трудовата дейност. Това личи от множеството движения, които наподобяват моменти от земеделския труд. Танците се играят в повечето случаи в приклекнало положение, с широта и волност на движенията и люлеене на ръцете. Доброто самочувствие и волност се подчертават от положението на трупа, който е изправен с отворени гърди и леко приведен назад.

фиг. 7
Най-често срещаните хора са смесените, като формата кръг, полукръг или права редица. В началото и в края на хорото се залавят най-добрите танцьори. Придвижването е надясно, напред или назад. Леви хора не се срещат. Само мъжки и женски хора се срещат рядко и се играят обикновено в прави редици.

Начините за залавяне са за длани и длани със свити лакти, като ръцете се люлеят и пружинират съобразно движенията на краката. Срещат се и хватове за пояс и предна леса. Съпроводът по-често е инструментален, като музиканти понякога влизат в средата на хорото и се движат в обратна посока. Характерни инструменти са кавал и гъдулка.

Добруджанските танци са бавни и умерено бързи. В някои случаи хорото започва като бавно, преминава в бързо темпо и след това отново се успокоява. Характерни движения са Добруджанското набиване, причукване, дълбоките пружинки и приклякванията. Краката извършват плавни кръгови движения, които завършват във вид на лост или свивка. Тялото много често се извива вляво и вдясно, а раменете се придвижват напред и назад с характерно разтърсване.

В метрично и ритмично отношение танците са доста разнообразни, като една голяма част от тях са пренесени от другите етнографски област, най-често от Тракия. Те обаче се изпълняват в подчертан добруджански стил. Най-често срещаният тактов размер е 2/4, но се срещат и танци в 5/16, 7/16 и др. Почти не се срещат хора в смесен тактов размер.

ІІ. Място на танците в системата за физическо възпитание и спорт.
Танците са присъствали като елемент на физическата култура във всички исторически периоди. Още в първобитно-общинния строй танците, макар и с подражателен характер са свързани с подготовката на хората за трудова дейност. По това време танците са били свързани с култови и религиозни ритуали за търсене на благоразположението на боговете, пресъздавали са ловни и битови сцени и са служили за физическа подготовка и нравствено възпитание.

В средните векове основна цел на заниманията по танци е постигане на съвършенство и изящество на движенията. На основата на народните танци се създават и се практикуват придворни танци, които обслужват аристокрацията и феодалите. Те са служели предимно за забавление и зрелище.

По време на турското робство танците българските народни танци са били една от формите за етническо самоопределяне и доказване. Като продължение на тази самобитна народна форма за физическа култура кръшните народни хора след Освобождението намират почва в новосъздадените дружества “Юнак”. Благодарение на някои от ръководителите на тези дружества по-късно те намират място в системата на училищното физическо възпитание.

В наше време народните хора и танци са неразделна част от физическата култура и спорта. Те са основно средство за физическо възпитание във всички форми и звена, където е на лице активна двигателна дейност. Освен като самостоятелна дисциплина танците могат да се използват и като спомагателно средство в някои други видове спорт.

Периода на училищната възраст е тази, през която учениците добиват знания и формират умения и двигателни навици в различни спортни дисциплини. Танците, освен че са обособени като самостоятелно ядро, могат да намерят място и при решаването на редица задачи в останалите ядра.

През различните периода от най-новата история на българското образование народните танци заемат различно място като обем и съдържание.

В периода на действие на социалистическата система за физическо възпитание народните танци бяха застъпени относително широко. В началния курс бяха включени две музикални игри, седем народни хора и някои характерни танци с елементарни и леки движения и фигури. В програмите за ІV – Х клас се изучаваха четиринадесет популярни народни хора, като те бяха разпределени по две за всеки клас. Пред учителите по физическо възпитание стоеше задачата този обем от две музикални игри и двадесет и едно народни хора да бъде реализиран като задължителен учебен материал, а учениците са задължени добре да играят заложените хора. Включването на българските народни хора в редовната учебна програма има за цел да развие ритмичното чувство и художествен усет у децата, разбиране и любов към родните хора и танци, стремеж и навик да се играят всички наши народни танци и хора.

В периода на разграждането на тоталитарното общество в България и ориентиране на страната ни към пазарна икономика образованието претърпя сериозни сътресения, реформи и преобразования. До 2000 година задължителния учебен материал по ритмика и танци се отнасяше само за началния етап на основна образователна степен. Народните хора и танци през този етап са застъпени в програмата за І-ІV клас с няколко български народни хора – най-леките и с най-прости движения от правите и бавните хора и ръченицата. Включването на българските народни хора в редовната учебна програма има за цел да развие ритмичното чувство и художествен усет у децата, разбиране и любов към родните хора и танци, стремеж и навик да се играят всички наши народни танци и хора.