В. Б. І. Историческо предисловие



Дата21.07.2016
Размер150.63 Kb.
#128


ЯКОБ ГРИМ ЗА ПОЕЗИЯТА В ПРАВОТО
Валентин Брайков*
Посвещавам на най-младите адвокати –

нашето професионално Възкресение.

В. Б.

І. Историческо предисловие.
Вече почти двеста години след 1812 детската душа е милвана от приказките за Снежанка, Спящата красавица, Пепеляшка, Червената шапчица, Котаракът в чизми, Хензел и Гретел, Вълкът и седемте козлета, Бременските музиканти и още много като тях. Техните разказвачи светът нарича просто Братя Грим не само заради родствената им връзка, а и заради усещането, че те са големите добри братя на децата във всеки дом. Приказната им и езикова слава (Граматика и Речник на немския език) са изтикали в историческия здрач факта, че Якоб (1785-1863) и Вилхелм (1786-1859) Грим са професори – юристи. Всъщност те са второто и третото дете от общо осем сина и една дъщеря на родителите – юристи Филип Вилхелм и Доротея Грим, родени в Ханау – на няколко километра източно от Франкфурт.

През 1802 и 1803 Якоб и Вилхелм са първа година студенти по право в университета в Марбург. Там започва десетилетното им приятелство с нечувано младия професор и изгряваща звезда на немската юридическа мисъл – 24-годишния Фридрих Карл фон Савини, който току-що (на 13.03.1803) е публикувал шедьовъра си Das Recht des Besitzes (Правото на владение). Савини е впечатлен от увлечението на Якоб Грим към древните източници на германското право и му предлага да го придружи в едно изследователско пътуване до Парижката национална библиотека, за да проучат най-старите й архиви.

През 1804 влиза в сила френският Код Сивил, предизвиквайки вълнение в почти цяла правова Европа. В Париж Савини и Грим прекарват от декември 1804 до септември 1805 година, ровейки се в около 160 000 ръкописа на националната библиотека, която е отворена през деня само между 10 и 14 часа. Записките им от парижкото изследване са неудържим импулс в тяхната последваща работа и особено за Якоб Грим, натъкнал се на крайно интересни стари филологически текстове с правно съдържание. Само още веднъж в живота си Якоб се докосва до подобна съкровищница от ръкописи – в библиотеката на Упсала след ауденция със шведския крал през 1843 г.

От 1806 до 1813 година почти всички германски области са под френски контрол. Възправянето на германския народ започва с духовното му обновяване, чиято цел била не простото военно-политическо освобождение, а реформи и прогрес без ужасите на революцията. На Наполеон трябвало да се противопостави не само оръжие, но и въодушевяващи идеали. Още преди победата при Лайпциг през 1813 година, а и след нея елитната германска интелигенция се доказала като духовна гвардия на нацията. Един от многото примери е откриването от Вилхелм фон Хумболд в Берлин през пролетта на 1810 година на Университета Фридрих Вилхелм (известен днес като Хумболдов). Първи негов ректор е Йохан Фихте, скоро след това уволнен за анти-френски изяви. Историческата катедра е оглавена от Бартолд Нибур, който през 1816 в манастирска библиотека на Верона открива Институциите на Гай. Савини е преподавал римско право, а по-късно Хегел – философия. Съвременници разказват, че в този университет лекцията не просто се четяла, а се празнувала заедно от професор и студенти.

Ето как един студент от берлинския университет, приятел на братя Грим, описва изпита си по римско право при Савини в неговия дом: „Когато отидох към 6 ч. там беше само Савини, другите още не бяха дошли. Кръвта ми започна да нахлува в главата, но той успокояващо каза, че трябва да имам самочувствие и се опита да ме окуражи с нещо весело. Още усмихвайки се на шегите на любимия величествен Савини, изведнъж усетих, че той вече ми говори на латински, сериозен и съсредоточен. След първия успешен отговор се отпуснах и започвах веднага след края на въпросите – кратки и прецизни. Доброжелателността му към изпитвания студент беше очевидна от лекотата, с която доразвиваше мисълта на младия човек, оставяйки го сам да направи извода. Накрая всички облекчено отдъхнахме, чувайки похвалата на Савини за „брилянтния” изпит. После останахме заедно на чаша вино и малка закуска, а Бетине (дъщерята на Савини) седна на рояла и изсвири една Бетовенова соната.”

Не е тук мястото за подробности как тогава Хайделберг и Берлин спорят да има или да няма Германия граждански кодекс подобен на френския – един невиждан интелектуален сблъсък като на нибелунги в правото. В края на краищата спорът се е свеждал до оценката на Френската революция и нейното законодателно отражение. Острите разногласия по този въпрос, настъпилата реставрация и елементи на национална гордост отлагат Германския граждански кодекс за 1900 година. Австрия постъпва различно, приемайки своя кодекс през 1811 година, но работата по него е започнала още при Мария Терезия.

В тази атмосфера през 1816 година в Списанието за историческа правна наука се появяват 70 страници есе на Якоб Грим „За поезията в правото” (“Von der Poesie im Recht”). То е замислено още след парижкото пътуване през 1805 година, но войната, издаването на двата тома детски приказки през 1812 и 1815 година, както и дипломатическите мисии в Париж и на Виенския конгрес забавят завършването му. Есето е посрещнато с възторг от тогавашната немска правна мисъл и е неколкократно препечатвано, включително през 1957 и 1963 година. Савини го цитира на две места в т. ІІІ на деветтомната „Система на днешното римско право” от 1840 година. Представянето на тази интересна юридическа студия на професора по право от Гьотингенския унверситет Якоб Грим е целта на настоящото изложение.

По-скоро става въпрос да надникнем в тази уникална творба през прозореца на историята и да усетим нейната атмосфера чрез кратък преразказ и отделни преведени пасажи без претенции за изчерпателност. Езикът на Грим не е най-лесният за превод, защото е изпълнен с древногермански, скандинавски, старогръцки и латински цитати, а и самото изложение не навсякъде съответства на днешната лексика и граматически правила. Той не използва главна буква за съществителните или в началото на всички изречения – само в началото на отделните абзаци.

За Якоб Грим поезията в правото не е непременно поетична рима или откъси от епически поеми с юридически смисъл. В известна степен повествованието му е романтично изложение на хилядолетно обичайно право, отразено в епос, предания, песни, обичаи, басни, пословици и древни закони. Примерите и сравненията от германския бит в различни епохи дават конкретност и разбираемост на правната норма и облекчават нейната абстракция за обикновения човек. Но това, което ги обединява от висотата на времето, е неизменната победа на правдата и истината – вълнението от тази победа е за Якоб Грим поезията в правото. Така през 1816 година той въодушевява разпокъсаните си сънародници, сочейки им в здрача на древността един обединяващ идеал.


ІІ. Фрагменти от „Поезията в Правото”



1.Увод върху връзката на поезията с правото

Естествено е правото да се разглежда от гледната точка на поезията и те взаимно да си свидетелстват. Германската история от своята древност представя почти едновременни богати и важни паметници на събрани закони и правни обичаи, които олицетворяват такава духовна връзка. Едва ли друго право в Европа, с изключение на римското, стои по-здраво, устойчиво и смислово вярно на своята богата младост. Тази привързаност към бащиното като национална черта е спомогнала германците да имат поезия, която по древност и ценност се споменава редом с гръцката. Нрави, мъдрост и обичаи са неделими както от старата сага, така и от свежата природа на древния закон. Според една истина майчината земя помага във всичко. Доста дълго и безрасъдно време ни обучаваха и почти ни привикнаха да занемарим останалото родно вътре в нас и редом с нас. Преданите очи на нашите стари, добри и почтени деди като че ли вече ни питат: Дали най-после не искаме да се обърнем пак към тях?


2. И двете възникват заедно

Че правото и поезията възникват заедно от едно ложе, не е трудно за вярване. Ако човек се вгледа в тях, се натъква на нещо дадено и установено, което е над историята. Произходът и на двете почива на двойствена същност: на чудото и на вярата. Тук под чудо разбирам далечината, в която всеки народ намира началото на своите закони и песни. Без тази дистанция на времето няма светини, върху които човек да се облегне. Вярата от своя страна не е нищо друго освен предаване на чудото, чрез което то се свързва с нас като родно наследство, оставено от родителите и предназначено за потомците ни. Само справедливостта е за народа несъмнено право, което идва от най-старите смирени послания. Допадат му главно онези предания, с които е засукал мляко и над себе си е видял домашен покрив. Уверено трява да се признае, че произходът или обичайността на законите, както и на епоса са от неделимата смес на небесното и земното. Това, което излиза от един извор, е винаги сродено и взаимно проникнато – следователно поезията ще съдържа правото и законът ще включва в себе си поезията. Както песента не принадлежи на певеца, така и величието на закона не идва от съдията.


3. Доказателства от езика

Родството на поезията с правото е в най-дълбоките основи на езика. Съдията (Richter) е бил наричан Откривател (Finder), тъй като намирали решението, както поетите намират римата (die Dichter, finder, trobadores, trouveurs). Двамата са именувани и като създатели (Schaffer), тъй като създават, т.е. определят, нареждат. Законът навсякъде е един свитък от норми (Gesaetze), а песните са разделени на фрази (Saetze). От друга страна, съдебното изследване (pruefen=probare) съответства на средновековния германски термин за поет Pruefer. Майстерзингерите (пътуващите артисти) използват израза „да споделя една пиеса” (ein Spiel teilen), който е учудващо близък до термина за решение (Urteil), тъй като съдебното произнасяне отделя правото от неправото.


4. Различна стойност на германските закони

Германските закони, като никои други, са приспособени по съдържание и замисъл към поетични съставки. Обаче най-силна връзка със старите обичаи и съдебни порядки имат долносаксонските, вестфалските и нидерландските закони, в сравнение с тези на северните държави. Поетични паметници са се запазили в ловното и занаятчийско право.


5. Доказателства от поетичната форма, поетични правни фрази и понятия

Естеството на поезията е довело потребността тя да не се задоволява с веднъж казаното, а да го повтаря. Чрез такова повторение поезията стъпва на втория си крак чрез алитерацията и римата. Като цяло немският език е склонен към тафталогия особено в песните на стария епос, правните изрази и документи. Това най-ясно личи от безбройните съдебни формули като: „Определяме, нареждаме и правим”, „Даваме честната си дума, отговаряме и предписваме”, „Предприехме, постановихме и направихме”, „С подписа на всички тук свидетели заявено, повелено и изискано”. Сравнението с езика на стария епос поставя извън всякакво съмнение извода, че германските закони от ранната древност, както преданията и приказките, са били свързани в метрически песни. Но речта им подхожда повече на Омировия Одисей, отколкото на Менелай. Въобще езикът на старите закони е тежък и мощен, настойчиво остър, но не влачещ. Със своите подходящи повторения този език създава дух на сигурност и се превръща в една благородна дреха на закона, съответстваща на съдийското достойнство. Това, разбира се, е плод на тогавашното образование, което напоследък лекомислено заклеймихме като старомоден канцеларски стил на 14-17 век.

Норми и съдебни решения са изпъстрени с поговорки, метафори и обичаи от народния епос. Например: „Пристъпи ли вълк на поляна и крадец към клетва – спечелил си вече играта”. Роднините от мъжки и женски пол често са наричани „стомаси от меч или от вретено”. Наследяването от дъщеря се определя като „от меч към хурка”. В северните области родствениците са именувани „нокътни приятели” (“Nagelfreunde”), за да подчертаят близостта и здравата връзка помежду им като части на едно тяло. Осиновеният сирак без баща се наричал „плащово дете” („Mantelkind”) заради ритуала по покриването му с мантия в църковния двор – някои австрийски провинции покривали и майка му, за да подчертаят публично нейната почтеност.

Редица пословици напомнят басни и предават в стегнат език обичайно правосъдие: Детето се пада на майчиния скут, Кървава ръка не взема наследство, Настъпиш ли кокошката, ставаш ми петел, Несвободна ръка дърпа свободната след себе си, Църковната собственост има железни зъби и др.

Съдебната клетва звучала така: „Заклевам се да пазя светата клетва пред жена и дете, пред сестра и брат, пред огън и вятър, пред всичко, което слънцено огрява и дъждът мокри, и пред всичко, което витае между земята и небето”. Тук поетичното не е в самата дума или рима, а в представата, която внушава и в предизвиканите асоциации.

Откъсване от конкретното с помощта на въображението.

Докато новите закони се опитват да предвидят и определят всичко, старите предоставят разрешението на нещо естествено и общопознато.

Например различни мерки и разстояния се определят така: колкото стъпка или полет на петел или скок на котка. В закон за гората от 1576 година се разрешава да косиш толкова трева, колкото можеш с левия крак върху полето, а с десния върху синора. Според една стара сага на Бог, преобразен в джудже, му предложили толкова земя, колкото може да прекрачи с три стъпки – но той прекрачил цялата. Правото продължава „докато вятърът вее и светът стои” („so lange der Wind weht und die Welt steht”) или “докато Майн се влива в Рейн” (”so lange Main fliesst in den Rhein”). Спорове се решават и чрез състезание по хвърляне на камък – например кой ще се ожени за девицата (Брунхилда и Зигфрид) – може би както Хектор и Аякс в древността.

Според една стара приказка дяволът трябвало да построи на селянина къща за една нощ до първи петли – иначе селянинът ставал свободен. Дяволът вече привършвал работата си и оставала само една керемида за покрива. Тогава селянинът тихо имитирал кукуригане на петел и веднага всички петли наоколо се разпяли. Така дяволът загубил облога.

Площта на дарено имение била толкова, колкото може да се обиколи с кон или да се изоре или да се засее – докато кралят спи. Нощният кралски сън указвал по-голяма площ, докато следобедният – по-малка. За датския крал Валдемар тази единица площ била обвързана с времето на неговата баня. Древносеверният крал Гилф дал под аренда толкова земя, колкото впряг от осем вола можел да обиколи за един ден. Подобни примери в дълбока древност давали Херодот и Тит Ливий. Общото е усещането за тайнственост, неопределеност и случайност, свързани обаче с добре познати факти на бита.

Самият договор за дадена нива не удостоверявал начало на владение върху нея – то започвало с разораването или засяването й. Според друга сага придобиването на земя изисквало хвърлянето на волска кожа върху нея.

Призоваването в съд ставало с писмо на съдията, ако призованият живеел толкова далеко, че за да стигнеш до него ти трябвал един хляб за из път. В противен случай призоваването било устно – според Законника Захсеншпигел, глоса ІІІ, 82.

Според друго древно предание животоспособността на новородено дете по германските земи зависела от това дали е отворило очи и огледало тавана и четирите стени на родилната стая, а в някои случаи – и да е проплакало. Ако след това е умряло, се допускал разпит на акушерката като свидетел. Друг възпят обичай от северните области изисквал „детето да е дошло на този свят с нокът и нос, с кожа и коса, да е поело дъх и да е засукало от гръд”.

Якоб Грим счита, че духът на старите закони проявява своите особености най-ярко в учението за доказателствата. Един от многото примери било плащането на задължения/данъци към хазната. В единия край на дълъг двор сядал събирачът на данъка, а в другия край бил закачен голям метален щит, в който поданиците хвърляли всеки своя шилинг. Ако попадащата в щита монета кънтяла звучно, плащането се считало за валидно. Ако обаче се чувал глух звук, плащането не се признавало, но монетата се задържала. Самата дума Schilling идвала от Schall (звук, ек).

Дълбоката връзка на старото право с природата личала и във времето за раздаване на правосъдие. Докато в митологията джуджетата, живеещи под земята, се движели само нощем и при първи лъчи губели своята сила, то хората търсели правосъдие само под свободно небе и светещо слънце. Съдът се затварял след залез слънце, както било и в Дванайсетте таблици: „Sol occasus suprema tempestas esto” и нищо правно не се вършело през нощта – нареждал Законникът

Захсеншпигел (ІІ,4), защото „нощта не е приятел на човека”. Естествено било разбирането, че правото е истина и тържество на справедливостта, които съответствали на дневната светлина и яснота.


6. Доказателства от правните символи

Тези символи в старото германско право не целяли само утвърждаване на съдебната форма и нейната тържественост. Повечето от тях са най-прости и като църковните символи се свеждали до три елемента: земя, вода и огън. Силата им е не в мъртвите книги и формули, а в устата и сърцето на обикновения човек. Тяхната достопочтеност била тогавашният нотариален инструмент, тъй като продажбата на вещ не била просто предаване на мъртъв и безчуствен предмет, а на нещо живо и одухотворено, което заслужавало раздяла и посрещане.

Между древногерманските правни символи били:

– Мечът и вретеното за означаване на пол, които дори поставяли в гроба за ползване на оня свят. Докосването с меч рамото на сина означавало, че бащата му предава определени права.

– Щитът означавал закрила при осиновяване, а стрелата – знак за освобожаване.

– Пръстенът бил обичайният символ за годеж, понякога го разрязвали на две за последващо доказване на годежа – като счупената летва при договорите.

– Ключът означавал господство над цялата къща и имущество, но ако вдовицата го остави на гроба на покойния си съпруг, се считало, че е освободена от дълговете му.

– Поливането с вода, вино и капки кръв било тържествено доказателство за сключен съюз, помирение или постигнато съгласие. От там идва и пиенето на вино при сключен договор.

– Ако самотник бъде нападнат в къщата си от убиец след нощната камбана и успее да отблъсне нападателя и го убие в отсъствие на свидетели, той има право да предаде на съда три стръка от сламения си покрив, да заведе там своето куче, котка или петел и в тяхно присъствие да се закълне за случилото се – така че, ако лъже, Господ да го накаже и чрез най-малкото създание.
7. Доказателства от набожността и благочестието

Вярата в Бога се усеща навсякъде в древното германско право – то почти се осланя на божествената присъда и оттам идва присъщата му добродетелност. Както поезията е чиста и смирена, такова е и простото право на предците. Тържествеността на една клетва почива на съзнанието, че тя се поема в невидимото присъствие на божество.

Божията воля се тълкува и чрез домашните животни – включително и чрез жертвоприношения за мир, война, съюз и справедливост. Легендите са пълни с трогателните примери за верни, състрадателни и умни коне. Гъските в преданието Едда викали като гъските, спасили Рим според Ливий. Млади нераждали домашни животни били използвани вместо жребий, за да определят границите на даден имот и така да се реши съответният спор при липса на други доказателства. Грим посочва конкретен пример на две селски общини между Касел и Мюнден, които решили да използват един рак за определяне на границата между двете землища. Вървели след него и поставяли граничните камъни, но ракът често сменял посоката, което превърнало границата между имотите в причудливи извивки и ъгли, лично видяни от Грим през 1816 година.
8. Доказателства от жестокостта и почтеността

За свирепостта и варварствто на старите закони и обичаи е писано много. Те обаче бледнеят пред бойните полета на последните (Наполеонови) войни, където войниците стъпват върху телата на приятел и враг, без да ги погребат. Или когато испанските въстаници режат телата на пленени живи французи. Или немската ярост срещу френските митнически постове до 1814 година. Това контрастира на сърцераздирателното оплакване на победения в Песента за Нибелунгите, където кървавите двубои са далеч от женските очи.

В германската митология далеч преди Шекспир и неговия Венециански търговец съществува легендата за договор, при който гаранцията в полза на кредитора е отрязване на къс месо от гърдите на длъжника. Подобен облог между две джуджета имал за предмет главата на едното, но то се спасило чрез възражението: „Обещана ти е главата ми, но не и шията”.

Намерилият златен пръстен или гривна бил длъжен да ги закачи на улица, по която минавала войската, и никой минувач не смеел да ги пипне или вземе. За най-голяма обида се считало нарушаването светостта на домашния мир – когато някой против волята на стопанина се вмъквал в къщата и сядал на масата до печката. Не по-малко наказуем грях бил пренебрегнатият дълг за грижа към стар баща или дядо. Опора на древния правов ред били добруването, спокойствието и мирът на семейния дом. Дали днешните (1816 г.) закони са толкова загрижени за щастието и благоденствието на семейството?



ІІІ. Живот, достоен за поезията в правото

През 1830 г. Якоб и Вилхелм се преселват от Касел в Гьотинген, където преподават в университета и продължават изследванията си в библиотеката. Точно тогава в цяла Германия започват безредици, настоява се за конституция и свобода на селяните – като ехо на юлските събития във Франциия. Братя Грим, по сърце монархисти, открито признават необходимостта от една справедлива конституция, но без насилията на гражданско въстание. В този смисъл през 1833 година бил приет Основен държавен закон. Когато обаче през 1837 година на трона в Хановер дошъл Ернст Август І, той веднага обявил, че по никой начин не се чувства обвързан от Основния държавен закон на 1833 година. Седем професори от Гьотингенския университет, между които Якоб и Вилхелм Грим, излезли с остро протестно писмо срещу този монархически произвол. Тази акция на т. нар. „Гьотингенска Седморка” довела до тяхното уволнение, а за Якоб Грим и двама други професори – и до изгонването им от кралството. Но Якоб вече бил писал: „…има моменти, когато човек просто трябва да действа, без оглед на минало и бъдеще”. Последвали студентски безредици, обсада на университета, солидарност по цяла Германия и основаване на фондове за подпомагане на безработните порфесори.

Когато през 1840 пруски крал става просветеният Фридрих Вилхелм ІV (ученик на Савини и почитател на Грим), той веднага изпраща покана до Якоб и Вилхелм да се установят в Берлин въпреки съпротивата на хановерския крал. Там братя Грим стават членове на Пруската академия на науките и се отдават на съдбовната си творба – Речник на немския език, завършен от техни последователи чак през 1971 година.

Революцията от 1848 година връща Якоб във вихъра на политиката. Известни са четири негови речи пред Националното събрание във франкфуртската Паулскирхе. Според него дори хората да не са равни и да не са братя, тяхната свобода е свещена. Години по-късно признал: „Колкото по-стар ставам, толкова по-демократично мисля”.

На 25 октомври 1861 година Якоб Грим е до леглото на приятеля си Фридрих Карл фон Савини при последния му дъх. Две години по-късно и той самият напуска този свят.

През 1896 година д-р Август Плешнер фон Айхщет издава преразказа си в стихове на целия Австрийски граждански кодекс – 1502 текста в изящни поетични рими.

Есето „За поезията в правото” е само една от близо седемстотинте публикации на братята Грим. Неговият особен блясък се дължи на духовния порив чрез правната наука да се помогне на отечеството. То е уникален научен продукт, защото усилията да се напише са зашеметяващи – свободно боравене с основните съвременни и древни европейски езици и грижливо проучване на хиляди ръкописи по целия континент – за да се отсеят тези 70 златни страници. След прочитането им възниква усещането, че има нещо общо между жизнения път на автора и това, което той счита за поезия в правото – вълнението от победата на правдата и истината. Като че ли братя Грим сами стават участници – герои в тази своя приказка, която днес ни звучи като далечна легенда.
ІV. Какво праща „Поезията в правото” на нашия свят от индекси, котировки и неизвестни престъпни извършители? Отговорът е личен избор.

Понякога посланията на миналото се свеждат до съвсем прости неща. Според мен, за да сме достойни читатели на братя Грим, трябва да имаме куража на Червената шапчица да кажем ясно и високо: „Това зъбатото в кревата не е мойта баба”. И да опазим душите си от законодателстващи клетници.




______________________________________________________________________

* Адвокат от София


Използвана литература



  1. Jakob Grimm, Von der Poesie im Recht,

Wissenschaftliche Buchgesellschaft, Darmstadt, 1963

Abdruck der ersten Veroffentlichung 1816


2. Barbara Sternthal, Juristen als Schriftsteller,

Osterreichische Verlagsgesellschaft, Wien, 2006.


3. Iris Denneler, Friedrich Karl von Savigny,

Stapp Verlag, Berlin, 1985.


4. Uwe Wesel, Geschichte des Rechts,

2-te Auflage, Verlag C. H. Beck, Munchen


5. Friedrich Karl von Savigny,

System des heutigen Romischen Rechts, B. III

Bei Veit und Comp., Berlin, 1840.
6. Ангел Каралийчев, Послеслов към

Братя Грим – Избрани приказки,

Народна младеж, София, 1983.
7. Das ABGB fur das Volk in zierlieche Reime gebracht

von Dr. August Pleschner von Eichstett – 1896.



Manz-Wien, 2000





Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница