В края на ХХ началото на ХХI век световно стопанство се доминира от процес на трансформация, познат под термина глобализация

2. Етапи на икономическо развитие.

Очертаването на конкурентоспособността и цялостния икономически потенциал на Либия, възможността на нейната икономика да генерира растеж и благосъстояние е невъзможно извън контекста на нейното политико-икономическо развитие през кратката история на страната. Причината за това е както специфичният икономически и политически режим в страната, така и значението на нейните международни отношения, от които Либия е силно зависима като относително малка и стопански недоразвита страна.

В развитието на независима Либия могат да се разграничат четири основни периода. Първият, започващ със спечелването на либийската независимост през 1951 г., включва откритието на петрол през 1957г., и завършва през 1961 г. Вторият период започва условно от 1961г., когато петролният износ поставя страната на преден план в световната икономика. Революционният преврат на 1 септември 1969 г. маркира началото на третия период, в който Либия се превръща от западно ориентирана, капиталистическа държава в силно националистична, социалистическа държава. Последния четвърти период условно започва в началото на новото хилядолетие, когато отношението към Либия от страна на другите държави чувствително започва да се променя.

Към годината на извоюване на независимостта си Либия може да се характеризира най-общо като развиваща се аграрна икономика. В началото на 50-те години на ХХ век в селското стопанство са заето над 70% от трудовите ресурси, като приносът на първичния сектор достига 30% от БВП в зависимост от климатичните условия. През този първи период Либия се нарежда сред най-бедните страни в света. Едва десетилетие по-късно след откриването на залежите от петрол и газ през 60-те години на ХХ век страната бавно започва да се отделя от дъното на бедността.

През 1962 г. Либия става член на ОПЕК. През следващите няколко години производството и износът на петрол рязко нараства като към 1969 г. достига 3 милиона барела дневно, което отрежда доминираща позиция на Либия между страните от ОПЕК. През този втори период от развитието на Либия в страната функционират две относително обособени и не свързани помежду си стопанства – петролно и непетролно. Петролните компании ангажират ограничен брой местни работници, плащайки малка част от своите печалби на държавата под формата на данъци или ренти. Този порочен модел на развитие е прекъснат на 1 септември 1969 г. след революцията и смяната на режима от полковник Муамар Кадафи.

Революцията в Либия има антифеодален и антиимпериалистически характер. Избраният път на развитие е „либийски ислямски социализъм”. В икономиката, която през 60-те е основно финансирана от нарастващите приходи от петрол, започва прилагането на две нови програми:

- „либианизация” – процес на заместване на чуждестранните фирми с национални;

- програма за национализация, предприета в средата на 70-те години на ХХ век заедно с пълна забрана на чуждестранните инвестиции в страната.

Всички търговски банки с миноритарно чуждо участие минават под контрола на държавата и след процес на консолидация в края на 70-те години са сведени до пет за цялата страна. Застрахователните компании са също изцяло национализирани и слети в две големи изцяло държавни компании. Процесът завършва с национализация на повечето петролни компании, като в малкото останали частни държавата участва като съсобственик на техните концесии или добивни и транспортни съоръжения.

Процесът на национализация се съпровожда от амбициозен план за модернизация и индустриализация на икономиката, заимстван от опита на съседен Алжир. През 70-те години той се свежда главно до изграждане и развитие на петролния сектор и леката преработваща промишленост (главно химическа, хранително-вкусова, текстилна). Функционирането на индустрията се планира и управлява изцяло от държавата, тъй като според разбиранията на режима, тя е изключително важна или прекалено голяма, за да бъде оставена на „произвола” на пазарните сили на вътрешния частен сектор.

Програмата за индустриализация на Либия има две основни цели:

• 
  диверсификация в източниците на националния доход;
  
• 
  заместване на вноса с местно производство.
  

Освен индустриализацията на страната, икономическата политика на държавата цели изграждането на общество на социалното равенство, в което са заличени всички класови различия. Повечето от най-радикалните мерки са предприети след кодификацията на икономическите теории на либийския лидер Моамар Кадафи във втора глава на известната Зелена книга. Повечето промени са въведени с цел забрана натрупването на частно богатство, което да доведе до по-справедливо разпределение на доходите в страната. Промените включват:

• 
  забрана на рентните доходи, частната собственост над недвижимото имущество и производствения капитал;
  
• 
  забрана на частната складова или търговска дейност на едро и дребно;
  
• 
  забрана на отношенията работник-работодател между либийци, тъй като те предполагат една или друга форма на експлоатация на работника от работодателя;
  
• 
  забрана на частните спестовни сметки на домакинствата и пренасочване кредитите от страна на Либийската централна банка към държавните предприятия.
  

В последната си фаза „либийският социалистически експеримент” се характеризира с полагането на неимоверни усилия по изграждането на модерен индустриален сектор. За съжаление спадането на световните цените на петрола в средата на 80-те години на ХХ век поставят Либия пред сериозна дилема. От една страна те постепенно премахват сравнителните предимства на страната в преработката на вносни суровини, изразяващо се в намаляване на конкурентоспособността на износа на тежката индустрия. От друга страна през 1987 г. става ясно, че спадащите приходи от продажбата на петрол са недостатъчни за едновременното финансиране на индустриалното развитие и екстензивното субсидиране на местното потребление. Това неизбежно води до прогресивното реабилитиране на частния сектор. След 1988 г. Либия предприема поредица от мерки към либерализация на средата за търговията на дребно, малките индустриални предприятия и селскостопанския бизнес.

Освен спадащите цени на петрола, през втората половина на 80-те години на ХХ век Либия е изправена пред още едно предизвикателството на международната икономическа блокада. Първата санкция идва през 1986 г. от страна на САЩ, които блокират всички либийски авоари в страната и забраняват на американските компании сключването на всякакъв род търговски и финансови сделки. В следствие атентата над английския град Локърби през 1992 г. ООН също въвежда международни санкции, включващи блокиране на всички либийски активи зад граница (с изключение на тези, свързани с петролните транзакции), забрана на международните полети до страната, сделките по доставки на оръжие, самолети и оборудване за добив и транспорт на петрол.

В резултат на международните ограничения през 90-те години Либия е изправена пред сериозен недостиг на суровини, технологии, оборудване, резервни части, което се отразява върху развитието на инфраструктурата и индустриалното развитие на страната. Ако големите проекти (като Великата река направена от човека) сякаш остават незасегнати от ембаргото, то малките (най-вече предприятията за обезсоляване на вода) биват спрени. Държавата е принудена да ограничи и субсидиите в селското стопанство, целящи изграждането на модерен селскостопански комплекс. Появява се частичен дефицит на стоки за потребление съпроводено с нарастване на цените. Нестабилността на региона и ограниченията водят до срив и в туристическия сектор на страната.

Днес основна дългосрочна цел на либийското правителство, в което полковник Кадафи е водещата фигура, е редуцирането на либийската зависимост от петрола чрез диверсифициране отрасловата структура на либийското стопанство. Осъзнава се необходимостта от икономическо разнообразие, още повече, ако се запази сегашното ниво и продуктова структура на производство. Очаква се либийските петролни резерви да бъдат напълно изчерпани до второто десетилетие на XXІ век – картина, която при липсата на промяна изглежда доста песимистична. Затова е нужно дългосрочното състояние на либийската икономика да се гради върху непетролния сектор. В противен случай Либия ще бъде още по-бедна, отколкото е била и преди настоящия петролен бум, особено ако се запази раждаемостта в страната. В този смисъл особена практическа значимост има необходимостта от значително отместване напред на границата на производствените възможности, която поне за сега е под темповете на растеж на населението. Петролът е от групата на невъзобновяемите, т.нар. лимитирани ресурси. Изчерпването му в бъдеще предполага да се премине към употреба на алтернативни форми, развитие на многосекторна икономика и участие в международния обмен на основата на конкурентните предимства на страната.

През последните четири години либийските власти търсят напредък в икономическите реформи, разбирани и налагани като част от обширна кампания за реинтеграция на страната в международната общност. Това усилие набра скорост след свалянето на санкциите на ООН през септември 2003 г. и решението на Либия да изостави програмите за създаване на оръжия за масово унищожение. През април 2004 са оттеглени и почти всички едностранни санкции на САЩ. Сега на Либия и предстои да измине дългият път към либерализирана и социално ориентирана икономика.

Вече са направени и някои основни първи стъпки, като кандидатстването за членство в Световната търговска организация, намаляването на някои субсидии и обявяването на план за приватизация. Като цяло страната все по-активно участва в международната търговия като партньор. Тази тенденция е несъмнено положителна, тъй като ясно доказва отварянето на либийската икономика към другите национални стопанства и приобщаването й към световната икономика.