В края на ХХ началото на ХХI век световно стопанство се доминира от процес на трансформация, познат под термина глобализация

Свободните безмитните зони (СБЗ) са части от територията на страната, върху която по силата на законови разпоредби стоките от чуждестранен произход могат да се съхраняват, продават и купуват без заплащане на мита. Те са исторически най-ранна и най-проста разновидност на свободните икономически зони, не изискват значителни инвестиционни разходи за тяхното създаване и предполагат сравнително опростена нормативна уредба²⁷.

Създаването и развитието на безмитните зони в Либия е от ключово значение за либийската търговия. Положителните нагласи на държавата в тази област не рядко са публично изразени. На семинара за „Свободните зони и тяхната роля за запазване на арабския капитал у дома”, д-р Абдулмонеин Асайед Али споделя своите виждания : „От историческа гледна точка какво бяха Хонг Конг и Сингапур? Те са изцяло наново изградени, защото бяха част от икономическия и военен Британски империализъм, който доминираше в тази част на света от 19 век до наши дни. Ние трябва да вземем тези две области за пример за развитие на зоните за свободна търговия.”²⁸

С цел да се организират операциите в СБЗ, в съответствие с решението на Великия Народен комитет №20 от 1999г. Либия създава Ръководен орган за безмитните зони. Този орган наблюдава дейността на безмитните зони и прилага мерки за развитие на търговските, индустриалните и сделките в сферата на услугите. Очакванията са тяхната дейност да доведе до подобряване на националната икономика като цяло.

В задачите на тази институция се включват следните дейности :

• 
  управление и развитие на безмитните зони, развитие на международния търговски обмен, транзитната търговия и износа;
  
• 
  проучвания за развитието на местните или смесените безмитни зони или тяхното затваряне;
  
• 
  изследвания на законите и наредбите, свързани с местните и чуждестранни инвестиции в безмитните зони.
  

Инвестициите в свободните зони са предназначени за изграждане на:

• 
  Складове за транзитни и вътрешни (местни) стоки, както и за стоки, произведени в безмитните зони, които са предназначени за износни зони и стоки, внесени за реекспорт в товаро-разтоварна техника и др;
  
• 
  Извършване на допълнителни дейности като разфасоване, пресортиране, преопаковане, смесване и др.;
  
• 
  Извършване на дейности, като почистване, смесване (дори с местни продукти), опаковане или подобни други операции, които променят търговския вид, но не и основното предназначение на продуктите в безмитните зони. Съпътстващи дейности гарантират на техните производители съответствие с конкретните изисквания един или друг пласментен пазар;
  
• 
  Предоставяне на и застраховки и други свързани с тях услуги, които са необходими на инвеститорите в зоните.
  

Първата безмитна зона в Либия, управлявана от Ръководния орган за безмитните зони, е Мисуратската безмитна зона, създадена през 1992 год.. Инициативата за нейното създаване показва големия интерес на Либия към разширяване на външноикономическите връзки, търсене на нови източници на икономическо развитие. Очакванията са, че успешното изпълнение на проекти като този ще повиши международния търговски обмен и ще гарантира по-благоприятни условия за икономическите операции за местни и чуждестранни компании.

Мисуратската безмитна зона заема площ от 430 хка. Намира се (подобно на практиката и в други страни) в непосредствена близост до пристанище Мисурата и включва части от него. Мястото е разположено на 207 км. източно от Триполи. Преобладава средиземноморският климат, което прави зоната изключително благоприятна за извършването на широк кръг от търговски и промишлени дейности.
Таблица 1.8

Структура на безмитна зона Мисурате

В Мисуратската безмитна зона се предлагат²⁹ :

• 
  земни парцели с различни размери в зависимост от инвеститорските нужди;
  
• 
  модерни офиси и закрити складове на разумни цени;
  
• 
  енергия (петрол, газ, електричество) на ниски цени;
  
• 
  годна за пиене вода и канализационна инсталация;
  
• 
  свързани с тях услуги на подходящи цени - модерни телекомуникационни услуги; морски транспортни услуги до различни международни пристанища; модерни многостранни финансови и банкови услуги, в съответствие с инвеститорските нужди; сухоземни транспортни услуги до африканските държави през пустинята или до съседни арабски държави; здравноосигурителни услуги за инвеститорите и техните работници, които участват в проекти осъществявани на територията на зоната; пълен комплект осигурителни услуги; законодателни и други консултантски услуги.
  

Безмитната свободна зона Мисурате е разделена на зони и области, свързани чрез специално изградена транспортна инфраструктура, както следва:

• 
  Зона 1: Площта на тази зона е около 90 хка. Позволява застрояване на 120,000 м² закрити складове и помещения.
  
• 
  Зона 2: Тази крайбрежна зона е подходяща за производства, които се нуждаят от близостта на море. Може да се използва за съсредоточаване на тежка промишленост. Обща площ – 10 хка.
  
• 
  Складова зона А: използва се за контейнерни, складови и преразпределителни дейности. В бъдеще може да се използва, като товарно-разтоварна зона, поради близостта си до железопътните линии и пристанището. Общата площ, на която е разположена зоната е 54 хка.
  
• 
  Складова зона В: Тази зона е разположена южно от жп линията. Площта й е 30 хка. Големи площи от тази зона са определени за паркиране на коли и складове за сурови материали. Може да се използва за товарно-разтоварна дейност от жп вагони.
  

*

* *

За да се справи с тези проблеми държавата непрекъснато разширява дела си икономиката, като вместо стимулатор, тя се е превърнала в разпределител на създадения доход. Частният сектор е изключително неразвит, липсват функциониращи продуктови и факторни пазари, а конкуренцията е сведена до минимум заради масовото субсидиране на държавните предприятия и цените на крайните стоки и услуги. Заради преследването на предимно социални цели държавният сектор, т.е. гръбнакът на икономиката, се характеризира със свръхзаетост и ниска ефективност.

Банковата система е изцяло централизирана и доминирана от свръх правомощията на Централната банка на Либия. Частният сектор няма достъп до кредити, а системата за разплащания е на практика неизползваема.

Състоянието и развитието на либийската икономика е допълнително утежнено от нестабилността на региона и най-вече конфронтационната външна политика на страната в продължение на три десетилетия, която обрича стопанството на изолация и откъсване от световните икономически процеси. Тя е резултат както на тежкото колониално наследство, така и на възприетия режим на управление в края на 60-те години на ХХ век.

Либийската икономика се нуждае от спешни структурни реформи не само в реалния сектор, но и във фискалната политика, банковата система и социалната сфера. Нуждата е продиктувана както от назряващите бъдещи проблеми и противоречия в икономиката, така и от опасността либерализацията и задълбочаването на външноикономическите отношения да имат по-скоро негативен ефект върху развитието на страната. Освен това трябва да помним, че „нашият свят се намира в опасно състояние, увиснал между реалистичните надежди за все по-нарастващо благополучие и все по-реалистичното отчаяние от разпространението на насилието” ³⁰, че движението на света към прогрес не може да бъде дело на отделните страни, нито пък встрани от пазарната икономика и демокрация.


ВТОРА ГЛАВА

Външноикономически отношения на Либия

В своя конкретен вид световната икономика е сложна съвкупност на взаимосвързани и взаимодействащи си национални икономики. За разлика от отминали епохи днес вече не се спори дали националната икономика да е затворена или отворена. Бързото нарастване на глобалната взаимозависимост, принуждава практически всички страни, независимо каква е била предишната им политика, да либерализират търговския и инвестиционния си режим. В края на XX век голяма част от света е “елиминирала всички бариери пред търговията или е в процес на премахването им”³¹. В наши дни отварянето на икономиката и провеждането на политика на икономическа либерализация е един от белезите на модерното, съвременно стопанство. ”При все това животът изисква в едни случаи затваряне, а в други – отваряне като условия за самосъхранение и самостоятелно развитие на всяка страна. Това налага да се търсят отговори на стари въпроси или да се решават съвършено нови проблеми. Един от тях е защитата от ерозия на националните интереси при едновременна нужда от големи стопански пространства пак с оглед на националното оцеляване и развитие„³².

Дълбокият смисъл в развитието на външноикономическите връзки е в осигуряването на висока ефективност, благоденствие и интегрираност в модерния свят. Изолацията и протекционистичната политика затварят пътя към прогрес на всяка една страна и я правят икономически и социално неуспяла и слабо развита.

Националното стопанство на Либия, подобно на това на други страни, функционира в условията на нарастващо взаимодействие с външния свят. То взема най-вече формата на външноикономически (по-скоро търговски) връзки – внос и износ на стоки. При всички случаи макроикономическото регулиране се налага да нагажда своя инструментариум към условията на отворената икономика, за да се гарантира достигането на равновесие. Либия е не само страна по външнотърговския обмен на стоки. Тя е страна и във външната търговия с услуги, международната валутна търговия и във вноса на капитал под различни форми и др. В крайна сметка външнотърговските характеристики на Либия се предопределят от суровинния експорт (най-вече нефт и газ).

Анализът на външноикономическите отношения на една пазарна икономика обикновено се прави в рамките на факторната надареност, географското положение, външнотърговската политика и параметрите от функционирането на макроикономическата му система. Подобен конвенционален подход при изследването участието на Либия в международното стопанство ще бъде не само непълен, но и подвеждащ. Причина за това е специфичната икономическа система в страната, доминирането на политическите фактори над икономическите, географското положение и спецификата на региона, силните петролни интереси и т.н. Това налага разширяване обхвата на анализа извън рамките на чисто икономическия, като се отдели особено внимание на еволюцията на целия комплекс от външни отношения на Либия с развития свят.
1. Етапи на развитие на външните отношения на Либия.
Като средиземноморска страна Либия има дълъг опит в отношенията преди всичко с европейските държави. Корените на тези отношения могат да се търсят още във втората отоманска окупация на страната през 1835 г., която представлява реакция на отоманската империя срещу френско-британска колониална експанзия и надпревара за контрол над регентството в Триполи и принадлежащите му региони. Благодарение на окупацията либийските територии и граждани остават незасегнати от европейските колониални амбиции. Окупацията продължава до 1911 г., когато в „битката” за Триполи надделява Италия.

Колониалният период има както отрицателни, така и положителни страни. На първо място той е съпроводен от непрестанни борби за независимост, които продължават до 1939 г. и са с тежки последици за либийското население. Пример за това са концентрационните лагери, в които са изолирани под тежък режим лидери на съпротивата и техни последователи. Местното население е маргинализирано, а от Италия се прехвърлят и устройват емигранти от най-бедните италиански региони, броят на които към 1939 г. достига 110000 души, равняващи се на над 12% от населението на страната³³. От друга страна, по време на този период италианското управление успява да обедини страната и установи границите, познати днес, да изгради основите на физическата инфраструктура, да въведе законодателство и съвременно (макар и колониално) държавно управление. Италианското управление в Либия е прекъснато по време на Втората световна война и през 1943 г. е заменено от Англия и Франция. Военното им присъствие продължава до 1951 г., когато ООН установява независимостта на страната, въпреки апетитите на Италия и СССР да спечелят нов мандат за окупация на Либия.

Отношенията на Либия със западния свят са моделирани не само от колониалното минало, но и от вътрешни фактори, произтичащи от политиката на първото независимо управление през 50-те години на ХХ век, установено под натиска на Великобритания. Сануската монархия естествено следва интересите на Запада и с годините все повече се откъсва от набиращия скорост арабски национализъм в Северна Африка. Антагонистичните настроения (най-вече към САЩ и Великобритания) ескалират през 50-те и 60-те, както заради изграждането на военни бази в региона, така и заради военната интервенция в Египет през 1956 г., а след това и през 1967 г. Съвсем естествено установилият се след революцията от септември 1969 г. режим в Либия преформулира отношенията си с Европа и САЩ, като ги подчинява на опита от колониалното минало и доминиращия към момента краен арабски национализъм. Последвалите близо тридесет години управление и външни отношения са белязани от радикализъм и елементарен опортионизъм.

Скоро след 1969 г. новият либийски режим започва да изгражда своята визия за Либия. Чрез политическа интерпретация на исляма бързо се изграждат основите на антиимпериалистическата реторика и принципите на бъдещата радикална ислямска социалистическа държава³⁴. Не е учудващо, че западните европейските държави се чувстват застрашени (най-вече техните интереси в региона) от презрението на революционерите през първото десетилетие от управлението на полковник Кадафи, а някои от тях се сблъскват и със специфични проблеми. През 1970 г. Италия трябва да понесе национализацията на всичките си активи в Либия и да се справи с насилствената депортация на 13000 италианци. На следващата година Великобритания загубва добивните и преработвателни съоръжения на „Бритиш Петролеум”, както и въздушната си военна база Ал-Адхем край Бенгази³⁵.

В същото време някои европейски страни успяват да извлекат позитиви от новия режим³⁶:

• 
  През 1970 г. Франция сключва най-големите си договори за доставка на оръжие с Либия и подписва споразумение за гаранции на петролните доставки в замяна на техническа и финансова помощ. Естествено, двустранните отношения се влошават след 1977 г. заради политиката на Франция в региона и позицията относно бъдещето на Чад.
  
• 
  След шока от репатрирането на своите граждани, Италия постепенно започва да възстановява своите икономически интереси в Либия и скоро постига доминираща позиция в страната. Либия демонстрира значението на връзките си с Италия, като през 1977 г. придобива 12,5% дял в капитала на ФИАТ, а по-късно и в „Banco di Roma”, „Tamoil”, “Malardi”.
  
• 
  Испания последна проявява интерес към петролния сектор, а Малта, разчитайки на близките отношения на своя социалистически премиер Дом Минтоф с полковник Кадафи, се възползва от доставки на петрол на преференциални цени и либийски инвестиции в хотелските вериги на страната.
  
• 
  Германия развива своите отношения с Либия на база доставки на оборудване за химическата индустрия, което по-късно (според специалисти) е използвано за създаване на химически оръжия.
  
• 
  Белгия сключва договор за изграждане на ядрен реактор, но доставката е осуетена след намесата на САЩ.
  

Външните отношения на Либия коренно се променят в края на 70-те години, когато страната открито демонстрира и засилва подкрепата си за палестинската кауза и най-вече за най-радикалните елементи в антиизраелската съпротивата. След обявяването на „джамахирията” (ислямска държава на народа), Либия се провъзгласява за водач на джихада срещу империализма и колониализма. Това развитие има две сериозни последици. Първо, Либия променя дипломатическите си отношения с европейските страни, като заменя посолствата в тях с т.нар. „народни бюра” и второ, джамахирията въвлича страните в пряк конфликт заради различните позиции, които имат с режима, както по отношение на Близкия Изток, така и в Северна Африка като цяло.

Двата проблема на практика са свързани, тъй като народните бюра загърбват общоприетите международни правила на дипломацията и се опитват да прокарват интересите и реализират целите на либийския режим зад граница, използвайки всички възможни средства за борба. Освен това действията на повечето от тях не са пряко координирани с Либия и не поддържат постоянна връзка, което прави невъзможно разрешаването на възникнали конкретни проблеми, както и свалянето на ескалиращото напрежение. През февруари 1980 г. народните бюра получават заповед за елиминиране на всички либийски противници на революцията зад граница или т. нар. „заблудени кучета на революцията”³⁷. Резултатът е опити за убийства, последвани от екстрадиране на служители от либийските представителства. Всичко това изправя западните страни пред поредица от сериозни и неразрешими дипломатически казуси.

Заедно с проблемите в Близкия Изток в края на 60-те и началото на 70-те години Европа е изправена пред насилие и то на своя територия. Активизират се вътрешни радикални групировки, извършени са поредица от въоръжени отвличания на заложници и бомбени атентати. В много от случаите разследванията сочат, че Либия или подкрепя логистично или финансира терористичните групи, като някои от най-зловещите атентати са дело на радикални либийци. Независимо от индивидуалните облаги, икономически интереси и доставките на петрол, страхът на европейците, в частност на Великобритания, ускорява създаването на коалиция от държави, които са твърдо решени да спрат мултиплициращото се насилие.

Австрия, Гърция и Италия отказват да приемат доказателствата, както и твърдението, че Либийската страна подкрепя тероризма в Европа. От чисто икономически интереси срещу позицията на Великобритания застава и Франция. Преломният момент настъпва през втората половина на 80-те след американските бомбардировки над Триполи и Бенгази, и двата свалени самолета на френски и американски граждански авиокомпании над Нигерия и Локърби, за което са обвинени либийски радикалисти.

Бомбардировките над Триполи и Бенгази отбелязват превратната точка на отношенията на Либия със западните страни. Те разкриват трупаният дълго време разрив между идеологическата реторика и търговските реалности. Те подсказват ясно на либийския режим, че Западната враждебност носи сериозно последствия, изразяващи се не само в заплаха от военни действия, но и в пълна дипломатическа и икономическа международна изолация. Американските санкции, въведени още през 70-те включват забрана за износ на петрол към САЩ (1982 г.), пълна забрана за износ на хидрокарбонати (1986 г.), както и замразяване на либийските авоари в страната, възлизащи на 903 млн. щ.д. По същото време страните от ЕС ограничават свободното движение на либийски дипломати и търговски представители в съюза в знак на предупреждение, за възможните бъдещи рестрикции.

Първоначално, Либия реагира повърхностно на предприетите ограничения, но скоро разбира, че не може да се радва на същата тежест в моделирането на международните си отношения както преди. От една страна това се дължи на дълго градената враждебност в Запада, а от друга – на разпадането на социалистическия блок в края на 80-те и липсата на подкрепа от Изток. Единственият изход за полковник Кадафи е т.нар. офанзива за извоюване на симпатии, най-вече от страните от Северна Африка, както и по-малките европейски държави³⁸. Успехът на предприетите от него дипломатически преговори засилват опасенията на Великобритания и САЩ за неуспех на наложената изолация и подновяване на подкрепата за радикалните групировки в района.

Атентатът над Локърби (декември, 1990 г.) прегрява отношенията на Либия със Западния свят. Под натиска на САЩ с решение на съвета за сигурност на ООН са забранени търговските полети до страната, приходите от петрол се поставят под контрола на ООН, замразяват се всички активи на страната зад граница. Макар реакцията на Триполи да е изключително рязка и в стила на антиимпериалистическата реторика, страната се съгласява на съдействие за наказване на посочените за виновни либийци. От масовата аудитория, обаче, остава скрит фактът, че зад разрешаването на кризата с атентатите стоят и силни икономически интереси:

• 
  Налице са доказателства, че Либия е на прага на достигането на своя потенциал в разработването на петролните си залежи, към които са насочени интересите на най-големите европейски и американски компании. Налице са и огромни възможности за извличане на печалби от проекти по възстановяването на инфраструктурата на страната след периода на изолация, които европейските фирми не искат да загубят изместени от американските конкуренти, както се случва след войната в Кувейт.
  
• 
  Съществуват ясни признаци, че режимът на изолация на Либия е на път да се провали. През 1997 г. на годишната си среща африканските държави приемат резолюция, с която отказват да спазват ограниченията, докато не се докажат отправените обвинения. В отговор полковник Кадафи отговаря с подкрепа на арабския национализъм и призив за създаване на нова по-силна и отговорна панафриканска коалиция.
  
• 
  Новото лейбъристко правителство в Англия настоява за разрешаване на случая и включване на Великобритания в процеса на възстановяване на Либия.
  
• 
  Факт е, че въвеждането на санкции има не само политически, но и правен, икономически, социален и културен аспект. Санкциите в Либия рефлектират не върху политиците, от които зависи решаването на проблема, а върху гражданите, които понасят несгодите. Гневът на населението се насочва към „международните мъчители”. В резултат, ефектът от санкциите е обратен – национализмът и волята за съпротива нарастват
  

Промяната на външнополитическия курс на Либия в края на ХХ и началото на XXI век според С. Василев е изненадваща, но пък тази голяма крачка можеше да бъде предвидена. „Изненадата идва от простия факт, че в продължение на тридесет години либийският лидер Моамар Кадафи води независим политически курс, често пъти стигащ до изолация... В случая с Триполи промяната е твърде сериозна, защото е фундаментално отклонение от политиката през 80-те години”.³⁹

Видимо политическият усет на Моамар Кадафи ясно долавя, че всяка държава в края на ХХ и началото на XXI век трябва да се съобразява с международната общност. Либийското решение за промяна в курса, взето макар и много трудно, носи стремежа на Либия да играе международна роля в изграждането на нов свят и нов ред най-вече в Близкия Изток, Северна Африка и Третия свят и осъзнаването на реалните факти, че „икономическото развитие не е затворена игра, в която печалбата на някои неизменно се дължат на загубите на други. То е игра, в която всеки може да спечели”⁴⁰.