Съдът на съвестта
Вдигнах очи, замъгленият ми взор обходи околните тибетски планини и аз силно тръснах глава, сякаш се опитвах да се освободя от досадните „мисли в минало време". Разбирах, че днес целият ми живот ще бъде „претеген" от неведом разум и аз, обикновеният земен човек, може би по волята на съдбата, а и по собствено желание... ще поискам да бъда оценен, като ме поставят на границата между живота и смъртта.
Натиках в раницата си експедиционните бележници, моливите, гумичката, бинокъла, компаса и ред други джунджурии, необходими за похода в Града на боговете. Равил приближи и ми подаде пакета суха храна, увит в целофан.
- Какво има вътре?
- Шоколад, стафиди, сушени плодове, бисквити, сухари, салам и домашна сланина - отговори той.
Поех пакета с храната, повъртях го между загрубелите си длани и с неохота го напъхах в раницата. Мислите ми отново се завъртяха около легендата за Долината на смъртта. Не можех да разбера защо йогите пристигат тук с надеждата да надзърнат в очите на царя на смъртта, когото наричаха със звучното име Яма. Беше ми трудно да повярвам, че отделни хора от нашата планета усещат понякога порива да се самооценят чрез смъртта, като без страх и терзания застават пред лицето на неведомия разум, в съществуването на който вярваха свято.
Тези странни хора не се страхуваха от земната смърт. Опасяваха се единствено дали някога през живота си не са опетнили съвестта си. Те, които във високите планини са способни да преживяват без обилни пакети с шоколад, сушени плодове и сланина, могат да гледат смъртта в лицето без тъга и душевна тревога. Дори се радват, когато тялото им започва да се изпепелява, тъй като съвестта - мерилото за доброто и злото, е оценила отрицателно някоя от постъпките им и е решила, че във всеобщия и вечен свят, където царува времето, тази постъпка е нарушила жиз-неутвърждаващата хармония на Вселената.
- Шефе, вземи тоалетна хартия. На високото човек не може да различи „пръц" от „ср..."! - разнесе се дълбокият глас на Селиверстов.
- М-да! - неохотно се съгласих аз. После завързах раницата, метнах я на рамо и с изкуствено бодър глас заявих: - Е? Да тръгваме!
- Шефе, да хапнем шоколад - предложи Селиверстов. - Все пак днес ще се качим на 6000 метра.
Бавно, с равномерна крачка се заизкачвахме по склона.
- Я виж ти! Усеща се разликата между 5000 и 5500 метра - дишайки трудно, изпръхтя Рафаел Юсзттов на една от петминутните почивки.
Вървяхме все напред.
С поглед търсех огледалото на Яма. Знаех, че то сгъстява времето и очаквах, че ще изглежда като огромна каменна вдлъбнатина. Учудваше ме обаче фактът, че руският учен Николай Козирев, който беше изучавал ефекта на сгъстяване на времето чрез вдлъбнати конструкции, също ги наричаше огледала. С тази дума в тибетската митология е назована конструкцията, която помага на царя на смъртта Яма да провежда своя съд на съвестта. Нима Козирев е знаел за повелителя на Царството на мъртвите Яма? Или е бил наясно, че в далечния Тибет, в загадъчния Град на боговете съществува подобна конструкция, също наречена огледало?
Напоследък все повече вярвам в силата на подсъзнанието. Въпреки че не съм философ, зареян в мъглявините на абстрактни теории, бях напълно убеден, че подсъзнанието е „скритата втора същност" на човека. Че то има свой живот и ни въвлича в кръговрата на интуитивните страсти, като само понякога си позволява да ни нашепне по нещо на нас, неразумните. То ни внушава нап-ример някаква щура идея, изпълнена с неразбираема за нас вътрешна енергия, която преобръща целия ни съзнателен живот с дотегналите ни грижи по приготвянето на храната и печеленето на лари.
Вече разбирах, че Създателят е имал предвид конкретна цел, когато е сътворил за човека два свята. Единият - съзнателният, с познатите до болка хора, жадуващи за власт и пари. Вторият -подсъзнателният, който ни дразни със своята тайнственост. Сигурно Бог е определил пътя на прогреса като постепенен процес на сливане между тези светове, за да може някога, след десетки еволюционни етапа човек да усети, че е единен. А това означава, че е постигнал единение с Бога.
Засега подсъзнанието само нашепва тази мисъл и свидетелства за божествения ни произход. На този етап то няма право да се слее със съзнанието, „затънало в душевна мръсотия". Вярвам обаче, че един ден хората ще станат по-чисти.
„Идеята да нарече вдлъбнатите си конструкции огледала навярно е била подсказана на Николай Козирев от подсъзнанието -помислих си аз. - Тайнственото подсъзнание вероятно е знаело и знае за царя на смъртта Яма, известен му е и неговият инструмент - огледалото на смъртта. Та нали то обхваща едновременно и живота, и смъртта, определяйки последната като неизбежния преход към нов етап във вечността."
Спомних си как след дълъг период на вътрешни съмнения и мъчителни раздвоения все пак приех неизвестно откъде появилата се налудничава хипотеза, че времето е мислеща енергийна субстанция, способна да оценява всеки човек. През цялото време се блазнех от желанието да опростя живота си, да се отдалеча в блажения примитивизъм и да се отнеса към времето като към приспивно тиктакане на часовник. Но болните, хилядите безнадеждно болни постоянно ме пришпорваха и не ми даваха покой. Поради това мислите ми се лутаха в главата, после сами се издигаха до известна систематизираност и започваха да кипят и бушуват, сякаш призоваваха нечия помощ, която да сложи край на това мъчително състояние. Най-често помощта не идваше, но понякога, особено след поредния апогей, се появяваше някоя щура идея и предизвикваше чувството на облекчение. „Благодаря ти, подсъзнание!", повтарях си наум в такива моменти.
И ще ви доверя, скъпи читатели, че докато анализирах човешките болести, тези идеи, подсказани от подсъзнанието ми, бяха свързани най-вече с времето. То сякаш ми внушаваше, че в него е основната причина за появата на болестите.
Постепенно започнах да осъзнавам, че в нас съществува загад:ьчен фантом, който не само регулира параметрите на процесите, протичащи в организма, но е способен да мисли и да твори, като чрез хода на времето понякога привежда в действие и чудодейни явления - например самоизлекуването от рак, когато в туморните клетки времето сякаш се сгъстява и те бързо изживяват живота си, остаряват и загиват.
Тогава още не знаех, че скоро след експедицията, ентусиазиран от подобни идеи, ще направя опит да сглобя изцяло от алоп-лант и от донорски тъкани „ново" око за Тамара Горбачова от Киев. На петия ден от операцията, когато се появи червеното излъчване на „новото" око, аз седнах с треперещи ръце и глупаво повтарях: „Да не би времето да се е сгъстило? Как се получи така, че кръвоносните съдове се появиха в „новото" око 150 пъти по-бързо?! Сякаш времето реши да ни помогне!"
Огледалото на царя на смъртта Яма
Сега вървях нагоре по стръмния склон и едва си поемах дъх. Вече бях убеден, че времето е способно да мисли и че легендата за Огледалото на царя на смъртта Яма не е приказка, а реалност -може би невероятна и неразбираема, но реалност. С трепет очаквах мига, когато със собствените си очи ще го видя. Вълнувах се твърде силно и още повече затруднявах и без друго учестеното си дишане.
Огледалото се появи зад поредното възвишение. Неизвестно защо си го представях точно такова. Стори ми се логично, че започваше от свещения Кайлас и продължаваше на изток, подобно на огромна трикилометрова чаша. Спрях. Всички, които вървяха зад мен, също спряха. Внимателно огледах грамадната вдлъбнатина, покрита със сняг. Всякакви мисли - идиотски и разумни, бродеха из главата ми. Но една от тях - най-ярката и най-сочната, ми подсказваше, че гледам към Огледалото на царя на смъртта Яма.
- Сър, тук не бива да спираме - прошепна зад гърба ми водачът Тату.
- Защо?
- Така повеляват нашите предания!
- Защо?
- Така е прието - Тату се смути, очевидно учуден от твърдоглавието ми.
- Защо? - потретих аз и направих крачка напред.
- Да тръгваме, да тръгваме - припряно ни подкани той.
- Хайде да снимаме, при това в сгъстеното време - избоботих аз и измъкнах фотоапарата.
- Сър, нека да потегляме! - почти се примоли Тату.
- Защо?
- Нашите предания гласят, че през този участък - той посочи към огледалото - трябва да се преминава много бързо...
Надзърнах в тъмнокафявите му очи и съзрях тревогата на човека, който живееше в „страната на чудесата" и разбираше, че по света наистина се случват чудеса.
- Тату, ще остана тук. Длъжен съм да го скицирам...
- Ще намерим снимки!
- Искам аз да ги направя, Тату.
- Защо? Каква е разликата?
- Защото съм учен - нелепо отвърнах аз, усещайки колко излишен патос има в това определение. - Вие вървете и ме изчакайте горе. Става ли? Равил, остани с мен, ти си... млад.
С бърза крачка групата се отдалечи нагоре по склона. Равил разопакова видеокамерата. Надявах се, наистина се надявах, че времето е мислеща субстанция и ще ме разбере - мен и Равил.
Бързо нахвърлих скицата. Не стана добре, но поне измерих всички ъгли и градуси. Личеше, че северната (черната) страна на Кайлас рязко преминава под прав ъгъл в източната страна, от която започваше Огледалото на царя на смъртта Яма. То продължаваше на изток и се извиваше като дъга. Дъното на тази трики-лометрова чаша беше покрито с ледник, от който изтичаше ручей. Самата вдлъбната повърхност на места беше покрита със сняг. Усещаше се, че е равна и полирана.
През центъра й минаваше хоризонтална черта под формата на стъпало, разделящо огледалото на две равни части. В горната част се виждаха допълнителни съоръжения - полегата пирамида и трапецовидни конструкции. Измерванията показаха, че огледалото е извито под 90 градуса и е насочено на север.
Докато рисувах, все по-властно и осезаемо усещах, че тук по някакъв особен начин чувствата се изострят, стават конкретни и ясни както никога досега/Емоциите притежават способността да извличат от дълбините на паметта такива нюанси и детайли за прочетено или чуто, които при друга ситуация изобщо не биха излезли наяве.
Стражите в Долината на смъртта
В главата ми ясно изплуваха отделни редове от книгата на Ан-гарика Говинда: „Поклонникът приближава към мястото (на север от Кайлас), откъдето се вижда Огледалото на царя на смъртта Яма. Той ляга между камъните и се озовава пред съда на Яма -съда на собствената си съвест. Спомня си своето минало."
„Нима сгъстеното време извлича от човека основното - съвестта. Оценява я, след което решава дали да го убие, или да го пожали", започнах да философствам, но спрях навреме - мястото едва ли беше подходящо за отвлечени философии. Реших преди всичко да направя необходимите изчисления, за да се опитам да открия онези две морени, за които споменаваше Ангарика Говинда. Предполагах, че точно там се намира Долината на смъртта, за която толкова бях слушал от йоги и лами.
В паметта ми изплуваха и конкретни подробности, на които не бях обърнал внимание при първото четене на книгата. Ангарика Говинда разказваше и за две четириоки кучета с широки ноздри, покрай които трябва да се мине, за да се „стигне до бащите, които се веселят на общ пир с Яма". Той ги описваше като петнисти, рижави на цвят и ги определяше като „похитители на човешки животи". Значи двете морени, между които легналият поклонник е подложен на съда на съвестта, трябва да приличат на кучета -четириоки, петнисто-рижави кучета! Точно там поклонникът полага върху олтара своя живот и го предава на повелителя на смъртта Яма.
За миг се смутих от мистичния ход на мислите си, но постепенно се настроих на тяхна вълна и продължих да разсъждавам. Учудващо свежите и силни чувства ми помагаха - ту ми подсказваха чрез негодуванието си, че съм на грешен път, ту с невъздържания си възторг потвърждаваха правилността на умозаключенията ми.
„Оттук следва - повторих си наум, - че входът към Долината на смъртта е обозначен чрез две петнисто-рижави морени, подобни на четириоки кучета. Как можех да ги открия?"
Мислите ми отново достигнаха точката на кипене. С учудване отбелязах, че подскачат с особена лекота, напомняйки добре репетирали усмихнати танцьори. Те рязко се отличаваха от обичайния мъчителен мисловен процес, приличащ повече на танц с подскоци, изпълняван от надебелял певец.
„Фокусът! Трябва да намеря фокуса на Огледалото на царя на смъртта Яма! То има вдлъбната повърхност и сигурно лесно ще определя с компаса неговия фокус. Точно там трябва да се намират и двете морени." Разгоних съмненията, които отново надигнаха глава, извадих компаса и призовах на помощ целия си многогодишен туристически опит.
- Ето, 45 градуса... ето още 45 градуса... пресечната им точка е там... Още по-точно! Там трябва да е... Дай да определя азимута... Определих го! Колко градуса? Аха... Я още веднъж - нашепвах си аз.
Погледнах към Равил Мирхайдаров. Той ме наблюдаваше мълчаливо. Разбираше, че възнамерявам да навляза в Долината на смъртта.
- Хайде обратно! Стига сме стояли тук! - изкомандвах.
В Долината на смъртта се ходи сам
Бодро заслизахме по склона. Усещах необичайна лекота в тялото си. Имах желание да подскачам, да търча натам-насам весело, да се правя на мотоциклет, издавайки като в детството си оня неповторим звук „т-р-р-р". „Какво съм се разхилил толкова! -помислих си. - Мястото изобщо не става за веселба!"
По пътя надолу периодично проверях изчисленията си, които трябваше да ни изведат във фокуса на огледалото на Яма. Скоро стигнахме онзи участък, от който огледалото изобщо не се виждаше. Релефът на терена подсказваше, че през по-голямата част от пътя ще вървим, без да го виждаме. И едва в крайния участък, заобикаляйки поредния хълм, ще се озовем там, където започва Долината на смъртта. Аз наистина възнамерявах да проникна в нея и неизвестно защо тази мисъл ме развеселяваше.
Спряхме. Вдъхнах с целите си дробове разредения планински въздух, шумно издишах и зас-муках цигарата. „Поне да се надишам преди смъртта си", отбелязах наум. Лека тъга се промъкна в душата ми, но не успя да помрачи необичайно приповдигнатото ми настроение. Тя извлече обаче от паметта ми думите, които навремето каза по наш адрес старшият човек: „Ако тези руснаци проявят твърде голям интерес, те ще умрат." Седнах върху близкия камък и отново с наслада дръпнах от цигарата. После погледнах застаналия до мен Равил:
- Ще отида сам, Равил. Така трябва.
- Шефе, ще дойда с теб.
- Недей да спориш. Длъжен съм да отида сам не само защото не искам да рискувам и твоя живот, а и защото в Долината на смъртта по принцип се ходи поединично.
- И все пак...
Изправих се, прегърнах Равил, надзърнах в неговите добри и мъжествени кафяви очи и рекох натърено:
- Трябва да вървя сам, Равил. - После се замислих за секунда и се усмихнах: - Я дай да те снимам тук!
- Защо?
- Това е паметно място... Ей там - махнах с ръка - започва легендарната Долина на смъртта.
Извадих фотоапарата. Равил се отдалечи на няколко крачки, свали бейзболната си шапка и като приглади с длан косата си, с нагласена усмивка се загледа в обектива на камерата. Докато го наблюдавах, си спомних за родното ми село и за съселяните ми, които при вида на фотоапарата автоматично сваляха шапки, прокарваха ръка през косите си и заемаха патетична поза, а при призива „Зеле!" разтягаха устни, без да прикриват изплашения си израз. Позасмях се.
- Какво, лошо ли съм застанал? - в недоумение попита Равил.
- А, не! - разсмях се на глас. - Просто имаш очарователния селски навик да си сваляш шапката, да си оправяш прическата и да се усмихваш патетично. Впрочем аз също го имах, но навремето ме разкритикуваха. А и плешивината ми помогна и затова лесно възприех изискването да не свалям шапката си. В крайна сметка не е задължително целият да си изтипосан върху снимката! Може и нещо да се поскрие. И без друго - все ще те познаят.
Прибрах фотоапарата и извадих компаса.
- Е, аз тръгвам... А ти, Равил, не стой тук, а се изкачи на онова хълмче. Там няма да си под
действието на огледалото, а по обратния път ще ми е по-лесно да те намеря. Става ли?! Контролно време - два часа. Ако обаче...
- Какво „ако"?
- Ако не се върна...
- Тогава какво? - Равил ме изгледа с тревога.
- Тогава - усмихнах се горчиво аз - догони момчетата. Не тръгвай след мен в долината.
- Но...
- Прекрасно разбираш всичко, Равил.
- Да, наистина...
Там, откъдето не се връщат
Дръзкото ми и прекалено весело настроение изчезна. Сърцето ми биеше учестено. В главата ми се пръкна мисълта, че е възможно Огледалото на царя на смъртта Яма да не е устройство за сгъстяване на времето. Може би е само негово подобие -красиво и безопасно. Веднага прехвърлих наум всички обекти, които бях видял в Града на боговете - величествените пирами-доподобни монументи. На някакво почти подсъзнателно ниво разбирах, че разнообразните пирамиди са създадени, за да концентрират неизвестни нам фини енергии, сред които - и енергията на времето.
Намръщих се, защото осъзнах, че на по-обикновено място подобна вдлъбната повърхност, дори и да е грамадна, не може да нанесе сериозна вреда на човека. Но тук, където всички енергии са събрани в едно ограничено пространство, вдлъбнатото огледало може би носеше в себе си колосален заряд от енергията на сгъстеното мислещо време, способно с бясна скорост да прегледа и анализира целия твой живот, безпътно разпилян спрямо срока, който Бог ти е отпуснал. Нещо повече, огледалото започваше от най-грандиозната пирамида в Града на Боговете - свещения Кайлас, който несъмнено го зареждаше с огромно количество енергия.
Както и да се стараех да открия убедителни доказателства за това, че Огледалото на царя на смъртта Яма е безобидно и безопасно, а Долината на смъртта - само красива легенда, нищо не излизаше. Изводът беше, че в легендите е записана истината и... че животът ми скоро ще бъде оценен от мислещата сгъстена субстанция на времето.
„А струва ли си със собствената си смърт да доказвам, че всичко това е истина?", неочаквано ме опари поредната тревожна мисъл. Нещо обаче магнетично и властно ме влечеше натам.
Повдигнах компаса, ориентирах се къде е фокусът и като махнах на Равил, тръгнах напред. Крачките ми отекваха в тишината, дишах като парен локомотив. На всеки 50-60 метра коригирах посоката според компаса, като си тананиках: „Ей тъй, ей тъй". Навлизах в Долината на смъртта - там, откъдето нямаше връщане.
Внезапно видях пред краката си кост - истински човешки голям пищял. След десетина крачки попаднах на още една - този път беше плешка. Спомних си изразителното лице на Рафаел Юсупов при един от нашите разговори за Долината на смъртта. То издаваше всичко, което чувства човек по време на задушевна беседа за тайнството на смъртта и смисъла на живота.
Вървях според азимута. Очите ми шареха няколко, опитвайки се да открият двете рижави морени. С удоволствие отбелязах, че повечето камъни са белезникави, сиви и по-рядко черни. Ето защо надеждата да открия онези петнисто-рижави морени беше напълно реална.
С всяка крачка все по-силно усещах, че сам съм си подготвил отчаяна и може би неразумна интрига. Отлично разбирах, че в Долината на смъртта пристигат йоги и поклонници, за да умрат или да ползват тук, пред лицето на смъртта, нови качества, позволяващи им да се присъединят към великото Царство на мъртвите, ако разреши Бог. От разказите им знаех, че тайнственият свръхчовек ги дарява с особени способности и ги води по линията на живота, която те наричат Чиста душа. Но дори йогите идват тук, за да се изправят пред съда на съвестта. Какво остава за мен - баналния човек с куп проблеми в душата!
Въпросът за ролята на интригите неочаквано нахлу в съзнанието ми. Замислих се, че и аз вечно плета интриги и дори често повтарям, че без тях животът е скучен. Обикновено те се въртят
около любовните отношения между хората и се изразяват в това, че все запознавам когото ми падне с когото и да е.
Тази ми страст е известна в нашия център по очна хирургия и, честно казано, не повишава авторитета ми на ръководител. Затова пък създава особена атмосфера, в която хората - независимо дали са професори с прошарени коси или младички медицински сестри, започват да се усмихват и да се споглеждат, като оценяват дадения колега не според йерархията в службата, а според принципа: „Виж ти, та той е много готин?!" или „Не бях забелязал, че е толкова хубава!".
Ако „сводничеството" се практикува интензивно и в широк мащаб, то в целия колектив се пробужда инстинктът да не се гледа на другия човек като на длъжностна характеристика. Колегите се изяждат един друг с очи, подхвърляйки си при среща някъде по болничния коридор интимното: „Ах, вие ли сте?!". Знаменитата журналистка Елена Масюк прекара в нашия център два дни, наблюдаваше ни и накрая обобщи, че сме най-щастливите хора, защото живеем в атмосфера на обич. Сигурен съм, че и моята нагласа към „сводничеството" е изиграла известна роля за любовните интриги, станали вече традиционни за нас.
Най-често се старая да сближавам хора от различни възрасти -например когато мъжът е с 15 години по-стар... от майката на девойката. В това има огромен смисъл. Младите хора, особено девойките, обикновено са комплексирани - да кажем от дълго не-изчезващата пъпка на бузата, която всяка сутрин придава на живота им блед и безсмислен характер. И придобива вселенски мащаби. Работата обаче не е в пъпката, а в това, че девойката концентрира вниманието си върху нея и губи сексапилния блясък в очите си. Аз ги целувам по пъпката и веднага започвам да говоря на някаква тема - например, че онзи знаменит учен с прошарена коса я бил погледнал веднъж с такова желание, с такова желание.
Досадните мисли за пъпката веднага отлитат, очите започват да искрят романтично и тя възнаграждава с блясъка им знаменития учен при случайна среща в коридора, като забравя или вече почти не си спомня за кожния проблем. Маститата знаменитост също улавя погледа, който му подсказва, че времето му още не е отминало, и естествено не забелязва злополучната пъпка. Той хвърля в отговор подканващ поглед към девойката с възгласа „О-о-о!", настроението му се оправя, творческата активност се повишава. Ученият започва да изобретява нещо такова, което не може да остави равнодушен никого, дори онази девойка с блясъка в очите.
Неизкушена в науките, тя изслушва изповедта за откритието, отпивайки от чая, макар да осъзнава колко изкуствена е създадената ситуация. Все пак се възхищава, ахка и охка, а бузите й се изчервяват, че такъв човек, такъв учен доброволно споделя с нея своето велико изобретение. В подобни моменти тя напълно забравя за своята пъпка, дори лекичко я стиска. После те започват да се смущават от страх, че между тях е възможно да се зароди любов... неестествена любов. Но очите им продължават да блестят, а животът изглежда розов. В края на краищата пъпката изчезва напълно.
„Сводничеството" помага също така за туширането нa различни служебни конфликти. Веднъж двама лекари и една медицинска сестра решили да си пийнат. Добре си били пийнали и сестрата се разприказвала. В емоционалния си порив разказала едва ли не всич-ко за себе си. После изпаднала в истерия. Двамата дипломирани лекари, и те доста подпийнали, объркали душевната истерия с припадък и не могли да измислят нищо по-умно от това да извикат Бърза помощ. С линейката пристигнал фелдшер, взел сестрата в болницата, от която тя избягала на сутринта. Завеждащият отделението, между другото - неженен доцент, под чието началство били двамата подпийнали доктори и медицинската сестра, узнал за скандала и решил да я уволни.
Когато цялата история стигна до мен, аз като директор реших да спася сестрата. Казах на завеждащия отделението, че е изпаднала в истерия и се е озовала в болницата само защото е влюбена в него - завеждащия. Той много се зачуди и не настоя повече за уволнение. Тогава казах на медсестрата, че той силно е влюбен в нея, но понеже не е видял взаимност, иска да я уволни. Сякаш всичко се нормализира. За да засиля обаче ефекта, предложих на сестрата да му отиде на гости и така да изрази своята привързаност. Разбира се, тя се съгласи. Естествено, аз се обадих на завеждащия и му казах, че изгарящата от чувства сестра иска да го посети и да си поговори с него насаме. Той с радост се съгласи. Сестрата наистина отиде при него и доколкото зная, е останала там цели две денонощия. Особена любов не се получи, но инцидентът беше изчерпан, а и сега те се споглеждат с въжделение и е напълно възможно да се срещат тайно без мое знание.
Истинският апогей на моя „своднически" порив са случаите, когато полу на шега, полу на сериозно заключвам двете страни на интригата в една стая и им заявявам: „Докато не се разберете, няма да ви отключа!" Обикновено обектите на моята интрига, озовали се в толкова неестествено положение, наистина започват да говорят за любовта помежду си и дори правят опити... да изпълнят заповедта на директора, за което се убеждавам през ключалката на вратата. Но след тази на пръв поглед идиотска процедура, свързана със заключването, те поне с крайчеца на душата си започват да разбират, че принудата е все пак да правят любов и че е по-добре това да стане доброволно. Сами стигат до извода, че доброжелателно оглеждайки колегите си, сред които минава по-голямата част от живота им, е подходящо точно там да потърсят своята любов и да станат поне малко съпричастни към това загадъчно и привлекателно чувство. А това е много важно, защото ученият с блясък в очите твори бурно. Атмосферата на любов, която той създава около себе си, не му позволява да изпадне в скептично настроение и да мърмори.
Колкото и да е странно, процедурата по заключването се харесва на заключваните. Е, случват се и провали. Веднъж бях заключил двама колеги в лабораторията по електронна микроскопия и се бях отдалечил за три часа по работа. Скоро при мен дотича лаборантката, която бях оставил пред ключалката, и заяви, че заключеният представител от мъжки пол думка по желязната врата и дори крещи. Пристигнах на секундата, отключих вратата, „заключеният" изскочи от лабораторията като куршум и изчезна по коридора. „Заключената" се превиваше от смях. В крайна сметка стана ясно, че мъжът през цялото време е искал да отиде до тоалетната, но не посмял да използва лабораторната мивка в присъствието на жената. Напълно възможно е да се е нуждаел от нормална тоалетна чиния.
Въпреки подобни провали, флиртовете между колеги предизвикват всеобщо веселие, което отчитам като положителен момент. Ако на хората им е весело, не им е скучно. А самата дума весело поема в себе си цяла гама от положителни емоции и чувства, като се превръща в основа за толкова необходимото ни добро настроение.
Ако обаче помолите околните да обяснят значението на думата весело, повечето ще се затруднят и ще заприличат на неграмотния селянин от книгата на И. С. Тургенев „Записки на ловеца", който страстно обича риболова. Тургенев описва как селянинът плува през нощта по реката с плоскодънна лодка и в светлината на горящата факла вижда тайнството на подводния свят с полюшващите се растения и замръзналите на едно място риби. Използването на рибарски вили в подобни случаи не носи добър улов. Въпреки това неграмотният селянин много харесва този вид риболов, понеже тайнството на подводния свят го привлича и предизвиква в него поредица от необясними емоции. Но ако го попитате защо чак толкова обича риболова с вила, той поради ограничената си реч няма да може да изрази с думи възникналите чувства, а просто отговаря: „Весело е!".
Интригите, свързани с понятието весело, според мен са необходима част от човешкото поведение. Ако няма весели моменти, ще има клюки. Колко хванали се за гушите колективи съм виждал през своя живот! Хората в такива институции се движат с мъртвешки сериозни лица и ден след ден предъвкват негативизмите. Откъде да им дойде сексапилен блясък в очите! По-добре да по-интригуват весело, отколкото от душа да клюкарстват! Аз бих ги заключил всичките по двойки...
Странни същества са хората. Все им се ще да поклюкарстват, иначе им е скучно. А скуката е опасно нещо - това е липса на веселие, а то озлобява човека и го подтиква към всякакви развлечения. Тогава той е готов дори да нагази в блатото, само и само да се разнообрази. Ненапразно съществува поговорката „Хляб и зрелища". Наблюдаваме живота като на кино, но то трябва да е занимателно. Затова ми се ще да кажа: „Флиртувайте, моля ви! За ваше добро е!"
Най-възвишената интрига, с която се сблъсква всеки човек, е началото на любовта и е свързана с очакването кой ще се обади пръв. Неизвестно защо, когато се зароди любов, този въпрос започва най-вече да занимава самите влюбени. Всеки може да си спомни как му се е случвало да седи до телефона, който все мълчи и мълчи, а няма сили да вдигне слушалката и сам да набере желания номер. Затова пък щом прословутият телефон се разтресе от звънтене, начинаещият в любовта буквално се хвърля към него и като вдигне слушалката, чува гласа на... стар познат, на когото му се е приискало да си побъбри. Докато се опитва да внуши на обадилия се, че целият този разговор с разнищване на спомени явно не го занимава, влюбеният очаква с нетърпение обаждането на другия начинаещ в любовта. Затова започва да издава мучащи звуци, от които старият познат си прави извода, че нещо днес събеседникът му не е в настроение и обещава да се обади пак.
След като остави слушалката, начинаещият в любовта сяда и чака отново с мъка в душата обаждането от начинаещата в любовта. А докато чака, започва да рисува във въображението си страшни сцени на полов екстаз между нея и оня - шишкото. И се зарича, че ако сега телефонът звънне, той няма да вдигне слушалката.
Когато най-сетне проклетият телефон иззвънява, начинаещият в любовта дотичва и важно казва „Да", като се опитва да скрие радостните нотки в гласа си. В слушалката обаче се разнася отново гласът на стария познат, който бил забравил да го пита нещо. Начинаещият в любовта, разбира се, не осъзнава, че и начинаещата също гледа своя телефон, приказва с омразна стара позната и си рисува във въображението унизителни сцени на негов животински полов екстаз.
Някаква странна интрига се заформя в тези „телефонни игри". Странното е в това, че най-святото - любовта, е оплетено в гениална интрига, за да няма и в нея никакъв покой, за да може душевните мъчения под сянката на „телефона на очакването" да разпалват кръвта. Любопитно защо Създателят е направил така, че отстрани животът ни да изглежда весел и да прилича на филм? Може би за да се разпалва кръвта.
О, колко важна е душевната буря! От какво съществено значение е всичко в душата да клокочи и кипи! Точно това клокочене се нарича живот, а покоят е само съществуване. В светлината на казаното изразът на неграмотният селянин „Весело е!" придобива по-дълбок смисъл.
Трябва да отбележа, че телефонната интрига за начинаещи в любовта има и друг аспект. Той е свързан с факта, че точно през периода, когато се разиграват „телефонните игри", се заформя „джобната същност" на единия от двамата начинаещи в любовта. Простичко казано, определя се кой ще „седи в джоба" на любимата или любимия. Знае се обаче, че никой не иска да седи в ничий джоб. Ето защо начинаещите в любовта се боричкат. Чувството за властолюбие е просмукало за съжаление и най-святото - любовта. Начинаещият, който чака позвъняването, не е сигурен, че първата му крачка, включваща набиране на номера с трепереща ръка, ще бъде интерпретирана не като искреност и смелост, а като първа крачка към злополучния „джоб". Този проклет „джоб" постоянно затормозява любовния му порив, защото „да седиш в джоба", извинете, не е нито уютно, нито престижно. Затова интригата осъществява топла връзка между телефонните и джобните игри.
В тази интрига, скъпи читатели, има голям смисъл, понеже докато тя е жива, съществува любовта. А щом единият от двамата "седне в джоба", любовта отминава. Самият процес на затихване се съпровожда с диви скандали и оскърбления. Причина за това е, че „седейки в джоба", е невъзможно Да се обича, а и е трудно да се понася покорно „седналият в джоба". И само понякога, когато мислите за „джоба" се отдалечат на втори план, мъжът и жената намират онази страна в отношенията си, когато всеки от тях „поставя в джоба си" другия само от време на време. Например, когато жената смята мъжа за „джобен" в кухнята, а мъжът я причислява към „джобните" в такива безкрайно важни действия като забиването на гвоздей или печеленето на пари.
Нашият свят все още е твърде неодухотворен, за да се оправим напълно без „джобове". Съвременното щастие се състои не в това изобщо да не „седим в джоба", а в това да седим там кратко или още по-добре - периодично. Може би там, „в джоба", е уютно и топло. А може би в другите светове, където ще се опитаме да попаднем, хората носят дрехи без джобове.
„Страхът от джоба" все по-чеето според мен осъжда човека на самота. Но трябва да кажа, че "джобът" не е затвор и там не е чак толкова страшно да се седи. Получава се обаче така, че някои хора съвсем не понасят „джобовете" и за нищо на света не желаят да попадат там дори за кратко. Те са прекалено свободни. Чувството за освободеност ги окриляна, а ограничаването на свободата, още повече в „джоба", ужасно ги угнетява.
Свободните хора се опитват веднъж или дваж да влязат в „джоба", но веднага откриват, че там им е неприятно - оказва се, например, че се натъкват на стара носна кърпа. Като подадат глава навън и жадно вдишат свеж въздух, те започват да сравняват благоухаещата свобода с бъдещия „джобен живот", в който ухае на онази... отвратителна носна кърпа.
Свръхсвободните хора понякога свързват живота си с нечий друг, но само когато представителят на противоположния пол с удоволствие сам се напъхва в джоба и дори смята „пребиваването в джоба" за връх на своето щастие. Разбира се, свръхсвободните индивиди не обичат своя „джобен приятел", но утешават самолюбието си с мисълта, че все пак е по-добре да се живее с „пълен джоб".
Трудно се откриват обаче доброволци, които сами да „влязат в джоба", а опитите им обикновено приключват със злополучната среща със старата носна кърпа, която постепенно ги изтиква навън, където благоуханието на свободата изглежда още по-сладко и притегателно. В крайна сметка възниква идеята, че сме създадени, за да усещаме и дори да се наслаждаваме на странното и загадъчно понятие свобода. В него има нещо мистично.
То е свързано с елемент от много по-висок ранг - любовта към хората изобщо. Хималайските йоги твърдят, че любовта на майката към детето е една степен на любовта, любовта на мъжа към жената (или обратното) е друга, по-висока степен, но най-висока е любовта към хората изобщо. Новият чист свят ще бъде построен само когато хората се научат да обичат с тази странна за нас любов - любовта към живота. Тази велика любов не отговаря на баналната „джобна психология". Тя изглежда нелепа и изкуствена, но вече съществува и кръстът на тази любов на бъдещето се носи от обикновените на вид и омърлушени самотни хора. Те гордо носят своя кръст - кръста на бъдещето.
Затова едва ли си заслужава да се присмиваме, като обсъждаме вътре в „семейния джоб", поглъщайки чиния борш, самотната приятелка на жена ви. Тя може би е по-щастлива от другите! Неразбираемо защо, примлясквайки с устни, хората се стремят да осъдят самотата и подлагат на най-остра критика безнадеждната любов на самотния човек към недостъпния и често абстрактен идеал. Те не разбират, че любовта на самотния човек към този идеал е мечта, която също може да бъде обичана - някога, в ^бъдещото. А то задължително ще настъпи, защото човек не живее само един живот.
Странно е да обичаш една мечта.
Но кой знае? Може би при следващото си прераждане този посредствен самотен човек с тъжно сведени очи ще открие своята мечта - мечтата от миналия си живот, и между тях ще пламне прекрасна любов, на която ще завиждат всички „седящи в джоба". От нея ще се възхищават и хора, за които думата мечта никога не е била празен звук. В най-силен възторг ще изпадат децата - децата на бъдещия живот.
Те обичат самотните хора. Усещат, че самотният човек живее в света на мечтите и много иска да вижда само хубавото. А най-хубавото, което човек може да измисли, е мечтата. Може би затова около нас все повече и повече има самотни майки, които раждат детето не винаги по любов и далеч не винаги от въображаемия принц, а просто за себе си - за да се сприятелят с едно мечтателно малко същество и да вложат в него цялата си любов, която в градацията си завършва с любовта към хората изобщо. Подобно поведение не бива да бъде осъждано. Абсолютно щастие изпитват само тъпите хора, но не всички са имали „късмета" да се родят тъпи. Те дори не искат да се приспособяват към тъпите и закостенели нрави на твърде несъвършеното съвременно общество, като намират своето щастие в... мечтите. Та нали самотата означава искреност пред своите чувства. И кой е виновен, че тези чувства са насочени към бъдещето!
Бог е създал великата интрига на живота, в който всичко е не-еднозначно. Трудно е да се разбере кое е щастие и кое не. Неизвестно защо Създателят е решил да го направи така, а не иначе. И най-важната особеност е, че той апелира не към конкретния живот на човека, а минимум към цяла поредица от съществувания. Бог сякаш намеква, че твоите несполуки или самотата ти в този живот не са фатално нещастие, че е благородно да се мечтае и че мечтите проявяват склонността да се осъществяват в бъдещия живот. Затова не си струва да се тръшкаме особено, ако в нещо не ни е провървяло. В следващия живот ще се получи по-добре, но ще ни е малко самотно без онези хора, които са се проявили като благородни и чисти в предишния. Само че ние несъмнено ще ги срещнем, ще ги усетим и ще ги разпознаем по някаква позната и родна енергия, която излъчват, макар пред очите ни да стои човек със съвсем друг физически облик.
Тези мисли профучаваха през главата ми с бясна скорост, а невероятната им яснота ме поразяваше. Аз все така напредвах по Долината на смъртта. По едно време се спънах и дори изпуснах компаса, но го вдигнах и продължих напред. До фокуса на Огледалото на царя на смъртта Яма по мои изчисления оставаха около 100-150 метра.
Неизвестно защо не мислех за смъртта - не отивах там да умирам. Бях убеден, че в живота ми се е завъртяла нова интрига -този път със смъртта.
Сподели с приятели: |