В обятията на шамбала



страница11/20
Дата21.07.2016
Размер3.47 Mb.
#89
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   ...   20

Интрига със смъртта

Под краката си видях поредната човешка кост. Леко забавих крачка и отново тръгнах напред. Надявах се, че мислещата субс­танция на времето... може би...

В този миг иззад хълма неочаквано се появи Огледалото на царя на смъртта Яма. Чак спрях от изненада. При този ракурс осветеното от слънчевите лъчи огледало беше особено красиво.

Стигнах до върха на хълма и се заозъртах, опитвайки се да отк­рия двете морени с петнисто-рижав цвят, които трябваше да приличат на четириоки кучета. Свалих очилата и като измъкнах фланел­ката си, ги почистих. Ръцете ми едва забележимо трепереха.

Пред мен се разстилаше мрачен пейзаж от сиви и черни камъ­ни. От тях лъхаше на смърт. А огледалото блестеше и преливаше в цветовете на дъгата и властно привличаше вниманието ми към себе си. Не можех да откъсна очи от него. „Нима смъртта е толко­ва красива?!" - мисълта ми хрумна внезапно и дори се изплаших от начина, по който си зададох въпроса.

Сведох очи и отново видях мрачните сиво-черни камъни. Про­шепнах тихо:

- Не, толкова красива може да бъде само съвестта!

Мислите отново затанцуваха в главата ми и разбрах, че ненап-разно съдът на съвестта се извършва някъде тук сред тъжните ка­мъни, а не там - до блестящото Огледалото на царя на... смъртта. Думата смърт не си пасваше с това великолепно огледало. Тя до­ри оскърбяваше величието му. Не беше Огледало на царя на смърт­та Яма, а Огледало на царя на съвестта Яма. Та нали съвестта задължително трябва да е красива, само красива, извънредно кра­сива... Смъртта би трябвало да е извън пределите на огледалото и да се намира далече от него - във фокуса. Съвестта не бива да чувства конвулсиите на смъртта. Съвестта трябва да си остава красива!

Спомних си разказа на тибетеца Туктен за това, че в северната част на Кайлас зад Долината на смъртта е разположена тайна „райска" пещера, която материализира мислите. Ако искаш да се появи храна - моля! Тя изниква на мига, достатъчно е само да си я представиш. Ако искаш още нещо, стига да си помислиш и - го­тово! Разбирах, че да вярваш в подобни чудеса е много трудно, но на мен ми се искаше да вярвам. Толкова ми се искаше отново да се озова в детството и да заживея с мечтите, че някой ден ще се озовем в страната на чудесата. А тя е съществувала тук - в Града на боговете.

Отново погледнах към огледалото и така нахлузих бейзболната си шапка, че престанах да го виждам и започнах да се озъртам, изследвайки с очи всяко възвишение. Изведнъж точно пред себе си видях рижаво петно. С мързеливо и бавно движение свалих

раницата, извадих бинокъла и погледнах - от рижавото петно ме пронизваха четири очи.

Откъснах очи от бинокъла. Сърцето ми щеше да изскочи от гърлото. Устата ми пресъхна.

- Я виж ти, сметките по ориентирането не ме издъниха - изх­риптях на глас и като че ли съжалих, че не съм сбъркал.

Вгледах се по-встрани и забелязах второто рижаво петно. От­ново вдигнах бинокъла и... видях четирите очи, които се взираха в мен.

- Това са те - онези две морени, петнисто-рижавите кучета с по четири очи - пак изхриптях на глас.

Сведох глава. Струваше ми се, че сърцето ми ще се пръсне всеки миг. После вдигнах глава и с благоговение отправих взор към Огледалото на царя на смъртта Яма. Дълго го гледах и мис­лех за него като за огледалото на... съвестта.

Отново различих двете рижави петна и се насочих към тях. Сърцето ми туптеше лудо, дишах учестено. Като мълния ме по­разиха думите на Ангарика Говинда: „Мнозина загиват там." Крачките ми отекваха звънко в планинската тишина. В този миг не усещах нищо лошо - нито угризения на съвестта, нито вът­решно самобичуване, нито страх. Пред мен имаше само една цел - да стигна до двете морени и да застана между тях, за да може енергията на сгъстеното време да ме оцени. Ясно дочух и собствените си думи, произнесени в началото на експедицията: „Най-страшна е енергията на съвестта, притисната в ъгъла. Тя излиза подобно на взрив, който е в състояние да изпепели тялото."

До жадуваните морени оставаха само няколко метра. Забавих ход. Двата камъка наистина приличаха на четириоки кучета. „Му­цуните" на каменните псета бяха обърнати към мен. Струваше ми се, че не се заяждат, а се присмиват. Всяка морена беше с височи­на около един метър. И двете изпъкваха със своята петнисто-рижава окраска на фона на сиво-черната каменна урва. Разстояние­то между тях беше около метър и половина.

Съвсем забавих крачка и се вгледах в една от „кучешките муцуни". Не бих казал, че беше отвратителна. Но тя ми се надсмиваше, безжалостно ми се надсмиваше. Сякаш говореше, че тук, на това свято място, не може да има милост, съвсем не може да има милост, изобщо не може да има милост и никога не може да има милост, защото милостта е участ на слабите, а те не бива да идват в Долината на смъртта.

Още по-внимателно се вгледах. Разбирах, че триизмерните ка­менни тела на тези кучета не са най-важното, по-значими са фан­томите им - живите фантоми на техните тела. Кой знае, може би йогите, които пристигат тук и притежават фино-енергийно зре­ние, наистина със собствените си очи виждат тези петнисто-рижа-ви енергийни кучета и „на живо" усещат подигравката им.

Най-любопитното беше, че наблизо не се виждаха камъни с такъв цвят. Щом приближих на разстояние един метър до море­ните, спрях. Припомних си историята с пощръклелите кучета, които ме нападнаха в късния следобед, когато видях първите пи­рамиди в Града на боговете. „Не са били кучета. Смъртта е иска­ла да ме разкъса", завладя ме неочакваната мистична мисъл.

Протегнах длан към едната, после към другата морена, но бързо се отказах. Сякаш ток минаваше по ръката ми.

Застанах точно пред тях. Гледах ги още дълго, като си предс­тавях, че са петнисто-енергийни кучета във фино-енергийния свят. Тихо и гальовно прошепнах:

- Оставете ме на мира!

Пак вдигнах глава към искрящото Огледало на царя на смърт­та Яма и застанах между петнисто-рижавите морени.

- Уф! - въздъхнах тихо.

Стори ми се, че тази въздишка се разнесе из всички клисури на древния Тибет, а ехото се върна при мен, като повтаряше: „Уф, уф, уф..."

„Живял ли съм чист живот?", прииска ми се да извикам, но внезапно усетих, че животът ми започна да се върти пред вътреш­ния ми взор. Приличаше на старо алуминиево табло с разписание на влаковете. В същото време усетих, че чувствата ми не пропус­кат нито една картина и реагират на всяка от тях - със сладостно усещане или с глух ропот на недоволство. Страхувах се да не се появи чувството на негодувание и възмущение от мен самия - раницата, извадих бинокъла и погледнах - от рижавото петно ме пронизваха четири очи.

Откъснах очи от бинокъла. Сърцето ми щеше да изскочи от гърлото. Устата ми пресъхна.

- Я виж ти, сметките по ориентирането не ме издъниха - изх­риптях на глас и като че ли съжалих, че не съм сбъркал.

Вгледах се по-встрани и забелязах второто рижаво петно. От­ново вдигнах бинокъла и... видях четирите очи, които се взираха в мен.

- Това са те - онези две морени, петнисто-рижавите кучета с по четири очи - пак изхриптях на глас.

Сведох глава. Струваше ми се, че сърцето ми ще се пръсне всеки миг. После вдигнах глава и с благоговение отправих взор към Огледалото на царя на смъртта Яма. Дълго го гледах и мис­лех за него като за огледалото на... съвестта.

Отново различих двете рижави петна и се насочих към тях. Сърцето ми туптеше лудо, дишах учестено. Като мълния ме по­разиха думите на Ангарика Говинда: „Мнозина загиват там." Крачките ми отекваха звънко в планинската тишина. В този миг не усещах нищо лошо - нито угризения на съвестта, нито вът­решно самобичуване, нито страх. Пред мен имаше само една цел - да стигна до двете морени и да застана между тях, за да може енергията на сгъстеното време да ме оцени. Ясно дочух и собствените си думи, произнесени в началото на експедицията: „Най-страшна е енергията на съвестта, притисната в ъгъла. Тя излиза подобно на взрив, който е в състояние да изпепели тялото."

До жадуваните морени оставаха само няколко метра. Забавих ход. Двата камъка наистина приличаха на четириоки кучета. „Му­цуните" на каменните псета бяха обърнати към мен. Струваше ми се, че не се заяждат, а се присмиват. Всяка морена беше с височи­на около един метър. И двете изпъкваха със своята петнисто-рижава окраска на фона на сиво-черната каменна урва. Разстояние­то между тях беше около метър и половина.

Съвсем забавих крачка и се вгледах в една от „кучешките му­цуни". Не бих казал, че беше отвратителна. Но тя ми се надсмиваше, безжалостно ми се надсмиваше. Сякаш говореше, че тук, на това свято място, не може да има милост, съвсем не може да има милост, изобщо не може да има милост и никога не може да има милост, защото милостта е участ на слабите, а те не бива да идват в Долината на смъртта.

Още по-внимателно се вгледах. Разбирах, че триизмерните ка­менни тела на тези кучета не са най-важното, по-значими са фан­томите им - живите фантоми на техните тела. Кой знае, може би йогите, които пристигат тук и притежават фино-енергийно зре­ние, наистина със собствените си очи виждат тези петнисто-рижа-ви енергийни кучета и „на живо" усещат подигравката им.

Най-любопитното беше, че наблизо не се виждаха камъни с такъв цвят. Щом приближих на разстояние един метър до море­ните, спрях. Припомних си историята с пощръклелите кучета, които ме нападнаха в късния следобед, когато видях първите пи­рамиди в Града на боговете. „Не са били кучета. Смъртта е иска­ла да ме разкъса", завладя ме неочакваната мистична мисъл.

Протегнах длан към едната, после към другата морена, но бързо се отказах. Сякаш ток минаваше по ръката ми.

Застанах точно пред тях. Гледах ги още дълго, като си предс­тавях, че са петнисто-енергийни кучета във фино-енергийния свят. Тихо и гальовно прошепнах:

- Оставете ме на мира!

Пак вдигнах глава към искрящото Огледало на царя на смърт­та Яма и застанах между петнисто-рижавите морени.

- Уф! - въздъхнах тихо.

Стори ми се, че тази въздишка се разнесе из всички клисури на древния Тибет, а ехото се върна при мен, като повтаряше: „Уф, уф, уф..."

„Живял ли съм чист живот?", прииска ми се да извикам, но внезапно усетих, че животът ми започна да се върти пред вътреш­ния ми взор. Приличаше на старо алуминиево табло с разписание на влаковете. В същото време усетих, че чувствата ми не пропус­кат нито една картина и реагират на всяка от тях - със сладостно усещане или с глух ропот на недоволство. Страхувах се да не се появи чувството на негодувание и възмущение от мен самия -

смъртоносно силното чувство на негодувание. Явно царят на смъртта Яма беше започнал своя съд... над мен.

А кадрите от живота ми продължаваха да се въртят. Картините от детството бяха по-подробни - включително до такива на пръв поглед незначителни епизоди като разплакването ми в деня, кога­то се бях скрил в копривата зад нашата плевня. Ярко изплува кар­тината, когато моята синеока майка по време на националния праз­ник Сабантуй край брега на река Бела ме спаси пред очите на цялото село, докато аз гордо „показвах" своите плувни умения.

Картините от младостта не бяха толкова подробни, видях само няколко събития от този период. Любопитното беше, че в тях от­състваха съдбовни моменти като завършването на института или защитата на кандидатската дисертация. Затова пък често изскача­ха картини, които показваха как съм се измъчвал, заслушвайки се в своята интуиция. Някои от тях бяха обагрени със сладостно чув­ство, други - с глух ропот на недоволство, който понякога - за щастие много рядко - преминаваше в досадното чувство на него­дувание. Тогава усещах угризения на съвестта. „Виж ти, значи можем да изгубим съвестта си и пред своята интуиция - помис­лих си. - Колко е важно да се вслушваме в интуицията си, за да не опетним своята съвест!"

Картините от зрелия ми период най-често бяха свързани с мо­ментите, когато интуитивно и в мъки създавах новите методи за лечение на болните. Глухият ропот в душата затихваше, всичко изглеждаше пъстроцветно. Дори си направих извода, че през зре­лия период по-често съм се вслушвал в интуицията си, отколкото през младежките години. Но най-сладостни чувства предизвиква­ха, колкото и да е странно, моментите на „научния разгром" и на тежкото възраждане, след като маститите московски учени бяха разрушили до основи цялата наша „интуитивна работа". Ясно бе­ше фиксиран моментът, когато от страна на Министерството на здравеопазването на Русия беше подписана заповедта за нашия Общоруски център по очна и пластична хирургия - чувствата бя­ха го възприели като... тържество на интуицията, по точно - като тържество на науката, изградена върху интуитивна основа.

Понякога епизодите засягаха личните ми отношения с различни хора. Очаквах, че ще изпитам душевно неудовлетворение, ко­гато се появи изображение как съм си изтървал нервите и съм навикал някого. Не, тези картини се съпровождаха от напълно бла­гопристойни чувства. В душата ми възникна възмущение, когато с професорско равнодушие се бях отнесъл към някои от безна-деждно болните пациенти, забравяйки да ги зарадвам поне с ня­колко топли думи и надежда за бъдещето. Паралелно с него въз­никваше и сладостното чувство от процеса на научните търсения и вслушването в интуицията.

Интересно беше, че сладостното чувство съпровождаше и онези моменти от живота, когато съм бил предаван или използван пора­ди собствената си наивност, докато някой зад гърба ми е повта­рял: „Ама че смотаняк!" Силно се учудих, но после разбрах, че никога не съм се опетнил с отмъщение.

Най-радостни чувства изпитах, когато се завъртяха трите хималайски експедиции. Сцените с йогите, сомати-пещерите, жива­та и мъртвата вода ми се сториха безкрайно светли и чисти - чак се разтресох от радост. Мина ми мисълта, че по това време най-сетне бях осъзнал обикновеното на пръв поглед понятие Чиста душа. После отново започнах да виждам себе си в „научни мъки". Но тази наука вече беше друга, някак си по-чиста и светла. Ана­лизирайки строго научните данни, бях престанал да се страхувам и от използването на езотеричните сведения и, меко казано, доста екзотичните резултати от хималайските експедиции. Най-важно­то беше, че по някакъв необясним начин бях разбрал - моите чув­ства вече инспектираха мислите и не се срамуваха да използват неясното понятие Чиста душа.

Точно тогава в мен се проясни разбирането, че в детството си човек живее най-близо да принципите на отвъдното. Младостта е период на грешки и адаптация към земните условия на живот. Зря­лата възраст - реализация на самия себе си приживе на Земята.

Чувствата, които варираха от сладостни усещания до глух ро­пот, ми подсказваха, че угризенията на съвестта, останали в ми­налото, могат да се връщат, засилени от негодуванието или на­пълно заличени от сладостното чувство. „Точно това е покаяние­то - помислих си, - когато с добро действие или добра мисъл се измива старото клеймо на съвестта." Картините, свързани с хи-малайските експедиции, се появяваха особено често, като поняко­га подробно показваха незначителни на пръв поглед моменти. Нап­ример как паднах в цял ръст на земята. Нещо ми подсказваше обаче, че точно в този момент мозъкът ми е „родил" ново за мен осъзнаване на действителността. После виждах картини, посвете­ни на този обрат в мислите ми, когато или стоях, оглеждайки окол­ността, или бързо записвах нещо в експедиционния дневник. При това съвсем ясно помнех хода на мислите, които кръжаха в глава­та ми по онова време - понякога смешни и глупави, но в крайна сметка отразяващи различните преходни етапи на мъчителната промяна в съзнанието.

Скоро се досетих, че царят на смъртта Яма не „гледа видео­филм" за преживения от мен живот, а прелиства някаква чудна книга на мислите, които имат паралелно „видеоизображение", представящо ме отстрани. „Това са хрониките на Акаши, чудният небесен компютър, в който се записват всички твои мисли! - въз­кликнах вътрешно аз. - Сгъстил времето. Яма ускорено „прелис­тва файла" на твоя живот в хрониките на Акаши! Каква мощ е заложена в този небесен компютър! За да запише всички твои мис­ли и да заснеме целия ти живот, а и да съпостави всичко... При това на всички хора по Земята... Да не забравяме и животните, и растенията...Освен това и водата... Ето това се казва компютър! И колко грандиозен е разумът на Яма, щом може да работи с не­го! А колко свръхграндиозен е разумът на Бог, който вижда и анализира всичко живо в цялата Вселена!".

Вече разбирах все по-добре, че основното в човека не са него­вите дела, а мислите му. Картините от моя живот продължаваха да се нижат. Скоро се появи и сегашната тибетска експедиция. Зарадваха ме до болка познатите лица на Равил, Селиверстов и Рафаел Юсупов. Появи се и моето лице, което наблюдаваше неп­рестанните спорове между Селиверстов и Юсупов. В този миг усетих сладостни чувства, а думата дружба придоби особено важно значение.

Видях Главното огледало на времето и себе си, треперещ от студ. Дори ми се стори, че трепех не от студ, а от щастие. Тези изпълнени с възторг чувства сякаш изведнъж плавно се концентрираха и офор­миха мисълта, че времето е жива и мислеща субстанция, че решава много неща в мирозданието, че притежава колосална интелектуал­на мощ и способността чрез механизма на остаряването да унищо­жи всичко, което пожелае. На някои хора времето дарява пожизне­на младост и възможността да творят в името на вечното и същес­твеното. Освен това постепенно се зароди и мисълта, че сгъстено­то време не е просто фатално ускорение, а преди всичко възмож­ността Великият разум, наречен Време, ускорено да мисли и да осъществява човешките съдби. Затова да се намираш в зоната на сгъстеното време не е чак толкова страшно.

Времето е безкрайно справедливо. То не възприема като осо­бена ценност само единия от „животите" на даден човек. Времето мисли във вселенски мащаби и същевременно забелязва всеки де­тайл и нюанс, като включва механизма за ускорено или внезапно остаряване само в краен случай, базирайки се преди всичко върху показанията на енергията на съвестта. А царят на смъртта Яма също е време, по-скоро... човек на времето.

Нашата тибетска експедиция бе разгледана много подробно. Из­низваха се пирамиди и монументи, нашите лица, а мислите, които се появяваха тогава, сякаш се връщаха наново. Особено дълго се задържа картината с Четящия човек. Светлите чувства, които съп­ровождаха тези тибетски видения, започнаха да се "самонавиват" и да придобиват характера на чувствени мисли, които скоро станаха съвсем ясни и ми дадоха да разбера, че миналото, настоящето и бъдещето са взаимосвързани. По свое желание времето може дори да се върне назад и тогава след нас - арийците, на Земята отново ще се появят атлантите, след тях лемурийците и т.н.

Времето рядко постъпва така.

Най-често то прехвърля миналото в бъдещето, когато в недра­та на съществуващата човешка раса започват да се появят стран­ни хора. Те постоянно се увеличават, а техният необичаен облик неизвестно защо ни се струва до болка познат. Подсъзнателната памет ни нашепва, че преди много-много животи сме били почти като тях и ние разпознаваме в тях самите себе си в миналото, но с малко по-съвременен изглед. Странните хора ги тегли постоянно към главната им родина - Тибет. Там, където се намира легендар­ният Вечен континент, в древния Град на боговете и хранилището на миналото, отбелязано със Статуята на четящия човек и охра­нявано от великата Шамбала.

Рано или късно някой от тях получава достъп до хранилището на миналото и при вида на древните машини и златните плочи усеща, че те му са познати и близки. Сякаш някога и той самият е използвал такива апарати и е правил записи върху златните пло­чи. Странният човек започва да разбира, че никога няма абсолют­но минало, че то е относително и че се връща в бъдещето. А хра­нилището на миналото е същевременно и хранилище на бъдеще­то. Вътре в него странният човек осъзнава, че именно там е живял в онова далечно минало и че „серенадата" на неговия живот е би­ла, е и ще бъде безкрайна, макар нивото на съзнанието му да е различно при различните прераждания, защото се подчинява на някакъв грандиозен регулаторен механизъм.

Странният човек разбира, че само неговото подсъзнание съх­ранява реалната памет за неговите минали прераждания, които стигат до епохата на ангелите. Тогава ще започне да се отнася с по-голямо доверие към интуитивния шепот на подсъзнанието и дори ще възнегодува, че му е разрешено само да шепне, а не да говори прямо и твърдо. Странният човек ще си помисли, че в да­лечното бъдеще, когато спиралата на времето пак ще се обърне, ще настъпят времена, каквито са имали лемурийците. Тогава под­съзнанието ще превърне обичайния си шепот в пряк диалог със съзнанието, а човекът ще започне да вижда миналото и ще има непосредствен контакт със самия Създател.

Сред неведомите образи се промъкна мисълта за новия човек, който ми се стори летящ. Чувството на сладостно щастие бе за­менено от еднократна лека тъга.

Колко много неща не знаех тогава! Едното от тях беше, че но­вият човек вече реално съществува.

После, сред сменящите се картини от тибетската експедиция, се появиха моите очи, очите на Равил, Селиверстов и Рафаел Юсупов. Странно беше да се вгледам в собствените си очи... в лицето си, което не се отличаваше с красота. В тях внезапно прочетох, че на тези очи е разрешено да видят... разрешено им е да видят... разрешено е... Това „разрешено да видят" се повтаряше много­кратно и звънтеше в главата ми.

„Какво? Какво е разрешено да видят?!", дори възкликнах на­ум. После, някак просто и лесно разбрах, че ни беше разрешено да видим... Града на боговете...

- От кого е разрешено? - попитах аз.

- Дошло му е времето... затова е разрешено - прозвуча отго­ворът.

После моите мисли се завъртяха в хоровод, сякаш освободили се от мистицизма си, и като навлязоха в йерархията на логиката, ми подсказаха, че не малко поклонници и йоги са видели Града на боговете. Неизвестно защо на тях не им е било съдено да осъзна­ят, че са видели него - легендарния и велик Град на боговете.

Отново видях очите си и тези на Равил. Те блестяха върху из­сушените ни от вятъра и замръзнали лица. Изразяваха нещо и... неизвестно кому... благодаряха от цялата си душа. В крайна смет­ка видях себе си как вървя към Долината на смъртта. Изведнъж ме завладя страх, който и аз, както всеки човек, изпитах преди срещата с непознатото. Името на тайнствения непознат е Смърт.

Картините се изнизваха, показвайки как вървя към двете море­ни, които приличаха на петнисто-рижави кучета с по четири очи. И неразбираемо защо бях щастлив! Усетих, че ненапразно с ком­пас търсих тези морени и вървях към тях. Нещо ме влечеше неу­държимо насам. Отлично работещите в сгъстеното време мисли ми подсказаха, че съм дошъл да разбера какво представлява чо­вешкият живот. И сякаш нещичко... подразбрах. Това „нещичко", както ми подсказваха моите мисли, се състои в осъзнаването на собственото ти предназначение в живота, което някой - сигурно Бог, е предначертал за теб. Но колко е трудно да се разбере това предназначение! И да бъде осъзнато! Нима за целта задължител­но трябва да се посети Долината на смъртта!?

О, не! Не е задължително да се стремим към далечния Тибет и да проникваме в покритата с душевна мъгла Долина на смъртта! Трябва само да се вслушваме в интуицията си и в съкровения й шепот. А той струва много. Колко рядко обаче се вслушваме в него! Ние сякаш не искаме да чуваме нейния шепот, а предпочи­таме гръмките слова. Но всъщност шепотът е...

В този миг прозрях, че Бог ме е създал преди всичко, за да се вслушвам в своята интуиция, а не просто да размахвам ръце или да движа крака. Стана ми дори обидно, че съм длъжен да слушам нейния неясен шепот и да се измъчвам, че когато давам воля на краката, ръцете или на някакви други природни инстинкти, пос­тъпвам неправилно. Осъзнах, че някой сякаш ми е предначертал да използвам движенията на ръцете, краката и преди всичко на главата си в посоката, подсказана от същия този шепот. Разбрах, че съм се вслушвал в него, увличан от съпровождащите го емо­ционални вълни, но понякога съм ритал, при това доста силно, поддавайки се на желанието да живея „като всички" или, така да се каже, „по човешки"... Заради това желание съм изпуснал тол­кова ценно време. Особено на млади години!

Докато стоях между двете морени с петнисто-рижав цвят в До­лината на смъртта, изведнъж се изплаших, че едва ли не съм про­пилял живота си. А изразът „Да се живее по човешки" ми стана направо омразен. Угризенията на съвестта ме стиснаха за гърло­то. Тогава разбрах, че тук ще получа наказание, защото не съм послушал интуицията си, която ми е подсказвала моето индиви­дуално предназначение, начертано от Бог. А то може да бъде осъз­нато само благодарение на чувствата и шепота на интуицията. Не знаех само едно - какво наказание ще получа. Мислите за моето предназначение сами започнаха да се навързват една за друга в главата ми. Болката поради дареното ми, но пропуснато в младостта време, се усили неимоверно. Като об­лекчаваща вълна дойде разбирането, че в по-зряла възраст до го­ляма степен бях компенсирал изпуснатото, като работех до 2-3 часа през нощта. Стана ми горчиво. Чаках наказанието от царя на смъртта Яма.

В главата ми за миг се появи мисълта за поклонниците, които идват в долината, за да осъзнаят най-сетне пред лицето на смърт­та смисъла на живота. Защо много от тях, които са благочестиви хора, идват и умират тук, изпепелени от напускащата ги енергия на съвестта? Веднага си отговорих - благочестието не означава

задължително искреност пред Бога, често под неговата маска се крие онова, което човек иска да замаскира пред самия себе си. Подобни поклонници не разбират, че произнасяйки неразбираеми за тях самите молитви, под сянката на благочестието крият своя банален страх от хората и живота. Колкото повече се страхуват от хората, толкова повече внимание отделят на молитвите и риту­алите. Те се отдалечават от хората, като се потапят в измисления свят на неразбираемите ритуали, които едва ли някога ще бъдат разбрани. Измисленият свят е светът на страхливите хора, които се боят от живота. Негов символ би трябвало да бъде заекът.

„Бягащите от живота зайци" живеят в света на приглушения ропот на чувствата, които се бунтуват срещу сриването на човека до нивото на заека. Те някак си свикват с този ропот. Но нещо отвътре ги човърка. И в крайна сметка не издържат вечното и про­тивно скрибуцане в душата. Взели в ръце торбичка и тояга, пок­лонниците тръгват на път и отиват там, където им диктуват риту­алите. Накрая всеки от тях намира Долината на смъртта и влиза в нея. Там внезапно разбира, че е дошъл напразно, понеже в пробягващите пред очите му картини от неговия живот липсват бла­гочестието и ритуалността, а се появяват тълпи хора, на чийто фон се издига символичният образ на заяка.

Поклонникът забелязва, че ръцете му започват да потреперват и все повече се сбръчкват. С ужас вижда как тялото му постепен­но умира. То пада на земята, а душата му излита над тленните останки, като най-сетне разбира, че в нея се е появил страшен сигнал - ропотът на недоволството, и че трябва да търси причи­ните в самия себе си, а не да задълбочава ропота чрез произнася­нето на заучени молитви. Защото Бог е определил като главна ценност у човека любовта (действената любов!) към човечество­то изобщо, а не към зайците изобщо.

„Колко труден живот е отсъдил Бог за човека! - помислих си. - Интересно защо Той е определил за крайъгълен камък онзи тих шепот в нас самите, в който нямаме право да не се вслушваме. Пак Той ни е наложил свръхнапрегнатия ритъм на живота, затова не бива да изпускаме нито секунда... Нали и Бог не пропилява времето, а все твори, твори и твори. А ние сме Негови чеда."

Тръснах глава и отново се видях застанал между двете море­ни. Приповдигнах козирката на шапката си и се вгледах в Огледа­лото на царя на смъртта Яма. Погледнах ръцете си - бяха замръз­нали от студ. Наведох глава и с ужас забелязах, че съм стъпил върху човешки кости. Виденията отстъпиха.

Обърнах се и тръгнах по обратния път. Душата ми бе обзета от тъга. Моите износени обувки потропваха по камъните, а стрелка­та на компаса ме насочи натам, където оставих Равил да ме чака. Душата ми продължаваше да вие на умряло. Все крачех ли, кра­чех. По едно време спрях и се опипах.

- Жив съм... все още - казах си на глас.

Нещо виеше в мен, след това воят се засили и неочаквано пре­расна в рязко пробождане в областта на стомаха.

- А-а-а - превих се от болка.

Седнах на един камък и като се опитвах да не обръщам внима­ние на болката, заразглеждах ръцете си. Вглеждах се във всяка тяхна бръчица, страхувайки се да не забележа признаци на увях-ване на кожата. Чаках появата им и дори усетих нетърпение. Не ги желаех, но ги чаках. А страшната болка в стомаха сякаш ми сигнализираше: „Да не би да ми се е обострила язвата? Може би легендата за Града на боговете и разположената в него Долина на смъртта са само измислица? Може би всичко е нарисувало моето въображение?".

Веднага си спомних обаче за монументите и осъзнах, че някой наистина ги е построил с помощта на недостъпни за нас техноло­гии. Разбрах, че легендата за Долината на смъртта е истина. „Ис­тина е!", исках да извикам аз в отчаянието си, но парещата болка в корема не ми разреши.

Пред очите ми отново се мернаха пирамидите и монументите и пак ме поразиха със своето величие и ми подсказаха, че леген­дарният град е бил построен от хора. Те не са се съмнявали, че енергията на петте елемента може да бъде задействана от човек с Чиста душа, а времето е мислеща субстанция.

Онези картини от живота ми, които оживяха пред очите ми меж­ду двете петнисто-рижави морени, ме бяха навели на извода, че съм допуснал сравнително малко грешки в своя живот. Основната беше, че на млади години съм оставал глух за своята интуиция и съм пропилял безкрайно много време, отпуснато ми за творчес­тво. Тежкият товар легна върху душата ми и съвсем явно преми­на в пронизваща стомаха болка. Разбрах, че тя е наказанието, на­ложено ми от царя на смъртта Яма.

- Колко си неумолим. Яма! - задъхвах се от болка. - Нима трябва да съдиш толкова строго?! Не може ли да се прости?! На­ли съм пропилял времето в периода само на неразумната си мла­дост! Защо не ми простиш? Защо ме наказваш с толкова жестока болка?! Защо не съм се родил глупак, към когото не се предявя­ват големи изисквания?! Защо Бог не ми е дал щастието да бъда тъп?!

Болката все повече се засилваш. Вече не издържах, хванах се за корема и превивайки се, паднах на земята.

- 0-о-о-ох! - стенех аз върху камъните, макар и съвсем близо до изхода от Долината на смъртта.

Надигнах глава и със замъглен поглед се огледах наоколо. Бли­зо до мен се търкаляше кост. Човешка кост. Отново погледнах ръцете си, като очаквах, че ще видя признаци на повяхване и изпе-пеляване. Нямаше. А вече бях пожелал смъртта. Бях се уморил от болката.

- 0-о-о-ох! - продължавах да стена. - Младостта ме подведе!

Приповдигнах се на лакът и пак се загледах в ръцете си. Пръс­тите ми бяха мръсни - изглежда в отчаянието си бях ровил майка-та-земя. Но ръцете бяха розови, дори червени - в тях течеше кръв.

Разбрах, че не умирам, не се изпепелявам, а съм наказан с бол­ка. Макар и силна, но все пак само болка. Такава беше присъдата на царя на смъртта Яма. Той не желаеше да ме вземе при себе си.

Застанах на колене и свит на две, опрях главата си до земята. От очите ми течеха сълзи, които капеха върху камъните. Плачех и стенех, триех сълзите си направо в тибетските камъни и размаз-вах калта по лицето си. Нямах сили да се надигна.

Заедно със сълзите дойде облекчението. Разхлипах се като мал­ко дете. Само при нов пристъп на болката отново извивах глас и продължавах да плача. Най-сетне с мъка се изправих на крака и погледнах компаса, за да се ориентирам. Едва различих стрелката - компасът беше покрит с кал. Плюх върху пръста си и изтрих капака. Слюнката беше топла.

- Значи съм жив? - прошепнах. - Благодаря ти, царю... Направих няколко крачки. И тръгнах. Стомахът ме болеше, но

вече се надявах, че царят на смъртта Яма ме е оставил в тукашния свят. Сигурно все още бях нужен.

На двеста метра преди възвишението, където трябваше да ме чака Ранил, силите ми секнаха. Продължих на четири крака. Така и стигнах до него.

Равил се хвърли към мен. Хвана ме под мишниците и се опита да ме вдигне. А аз се вкопчих в краката му, тикнах лицето си в колената му и без да се смущавам, силно застенах.

- Какво ти е, шефе?

- Жив ли съм?

- Да - в недоуме­ние отговори той.

- Не съм ли оста­рял?

- Ами не! Розовичък си.

После Равил ми даде хапчета за сто­мах и отнякъде до­мъкна шепа вода, за да ги преглътна. Ся­каш ми поолекна. От­ворих широко очи и огледах околността.

Силите ми се възвръщаха. Стомахът продължаваше да ме боли, но вече не толкова силно.

Изправих се и бавно тръгнах напред. Нещо прещрака в едното ми коляно и аз се изплаших - стори ми се, че костите ми започват да се разпадат, а краката - да се смаляват. Дори опипах коленете си - бяха втвърдени и ме въртяха. Това ме успокои, пристъпих още няколко крачки и бавничко се заизкачвах по склона.

„Щом вървя, значи съм жив!", казах си наум.


Каталог: books
books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год
books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов
books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год
books -> Книга 2 щастие и успех предисловие
books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга
books -> Тантриското преобразяване
books -> Духовно воюване Ричард Инг Съдържание


Сподели с приятели:
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   ...   20




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница