В обятията на шамбала



страница16/20
Дата21.07.2016
Размер3.47 Mb.
1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   20

Защо Миларепа се е стремял към Царството на мъртвите

Разбира се, не знаех защо Миларепа-йога е подхванал изграж­дането на тази пещера. Може би не е могъл да попадне в Царство­то на мъртвите през входа, разположен върху западната стена на Дома на щастливия камък. Явно мъртвите са го наказали за греш­ката, като са заличили от паметта му заклинанието, с което се отваря вратата и са го принудили да пробива нов вход. А може би този нов вход е бил необходим и те са оставили в паметта на Ми­ларепа нужните заклинания, като са му наредили да го пробие. Преди това обаче са го подложили на изпитание, за да го включат в техните редици. Може би Миларепа и сега е там...

Обърнах се към монаха, който стоеше до мен и го попитах:

- Кажете, моля ви, някой влизал ли е в пещерата на Миларепа? Действат ли там тантрическите сили, които са непреодолими за човека?

- Действат и още как!

- Какви са те? В някои сомати-пещери предизвикват ослепява-не, онемяване, уплаха, главоболие или внезапна слабост. Тук как е?

- Не зная. Не съм влизал... - сконфузи се монахът.

- И все пак?

- Сигурен съм само, че там е много страшно! Хората изпадат в паника! Обзема ги страх, че просто ще умрат, без да станат мър­тви, а техните кости...

- Много кости ли има в пеще­рата?

- Твърди се, че са много.

- А защо са влизали хората?

- Искали са да станат мъртви.

- И са умрели? -Да.

- Но не са станали мъртви?

- Не, не. Просто са умрели. Мъртвите сами избират онези, ко­ито са достойни да станат мър­тви - изгледа ме монахът. -Да не би и вие да искате?

- Аз ли? - този път аз се сконфузих. - Едва ли ще мога... Засе­га съм си тук...

- Аз също... съм тук... засега ... - отвърна монахът.

Какво огромно значение има за Земята феноменът сомати! Кол­ко велик е подземният свят, където освен Шамбала има и много мъртви. Те живеят, без да се грижат за своето тяло. Не губят вре­ме да приготвят храна, да ходят до тоалетната, да дишат, да се обличат и гримират. Те знаят, че техните тела са необходими само в случай на глобална катастрофа. Тогава те ще влязат в „ма­шината", наричана тяло. И отново ще започнат телесен живот, изпълнен с грижи за стомаха, за да продължат божествения екс­перимент по усвояването на материалната страна на живота. Как не им се иска сигурно да се занимават със стомашни проблеми, щом могат вечно да пребивават в отвъдното и прекрасния свят на мислите. Оттам те съзерцават своите тела, с които са свързани чрез „сребърна нишка". Те им напомнят, че дълг на духа или на човека-мисъл е да не късат тази връзка с планетата Земя, в чиито дълбоки подземия се намират техните „машини".

Монахът ме гледаше изпод вежди. Пред мен се намираше шес­тоъгълният камък. А мислите ми весело кръжаха и ми припомня­ха за своята сила. И ми повтаряха, че главното в човека е мисъл­та. Защото на онзи свят човекът всъщност е мисъл. Той се е заро­дил там, в света на мислите или в света на свободното време, който се управлява непосредствено от самия Бог - Властелина на свободната енергия на времето.

Без да искам, си спомних обичайните за руския човек разгово­ри в кухнята, когато двама-трима мъже или жени с чаши водка в ръка опушват помещението като лисичарник и така се разгорещяват от разговора си, та им се струва, че ги чува целият свят. Све­тът наистина ги чува. Убеден съм, че нито една мисъл не отмина­ва просто тъй. А ако хората пускат в пространството прекалено много еднотипни мисли, в даден момент те се сумират и започват самостоятелно да влияят върху съзнанието им. По време на рево­люционни ситуации това явление се нарича политическо настрое­ние на масите. Японски изследователи намериха научно обясне­ние на този факт.

Те описват така наречения феномен на стотната маймуна, при който една от тях се досетила да измие батата (сладък картоф), хвърлен от учените в пясъка. Тази „прогресивна" маймуна научи­ла и някои от събратята си (за да не им скърца пясък между зъби­те), а те от своя страна обучили други. Когато бройката им дос­тигнала цифрата сто, изведнъж всички маймуни по японските ос­трови (а те са много!) едновременно се научили да мият бататите, хвърлени върху пясъка. Задействал се е някакъв мощен информационен механизъм за натрупване и разпрос­траняване на мисли.

Спомних си разка­за на една моя анг­лийска пациентка, ко­ято сподели с мен, че причина за болестта й е стресът, предизви­кан от факта, че люби­мият й напуснал род­ния Лондон и заминал за Ню Йорк, където му Предложили по-изгодна работа. Когато след една година се срещнали отново, тя не могла да го познае - бил станал безобразно алчен. Тя дълго се опитвала да се пребори с алчността му, но нищо не постигнала. Пред нея стоял същият лондонски младеж, но в очите му горяла друга страст - парите. Пред тях красивата англичанка губела по точки. Веднъж той й казал дори, че е неин ред да плати за вечерята в ресторанта. Тя беше абсолютно убедена, че Америка е „зарази­ла" нейния любим. Тя смяташе алчността за заразна болест, а Ща­тите - за „инфекциозна бомба"

Разбирах, че ненапразно гениалният руски учен Влаил Петрович Казначеев е предло­жил термина информосома, като доказа, че информация­та може да се разпространява по неведоми начини. Струва ми се, че в основата на тези информосоми лежат, ако мо­га така да се изразя, „концен­трати от мисли". Те са способ­ни нахално да се внедряват в други организми, принужда­вайки ги да мислят или да вършат заложеното в „концентратите от мисли".

Ненапразно е толкова гадно да си в компанията на скъперник. И колко приятно е да седиш до светъл човек!

Продължавах да стоя на едно място, без да откъсвам поглед от шестоъгълния камък на Миларепа. Момчетата не ме подканяха. Те разбираха и, струва ми се, мъничко ме съжаляваха заради нап-лива на вездесъщите мисли, които толкова превъзбуждаха мозъ­ка ми, че той направо сипеше градушка от купища информосоми. А на мен ми беше тъжно, защото недоумявах как така хората не могат да разберат, че щастието не е в парите.

За себе си вече бях убеден, че мисълта няма как да не е живо същество. Родоначалният онзи свят - прамайката на всички фор­ми на живот, е свят на мислите. Всеки озовал се там се превръща в човек-мисъл - свободен, изначален и велик. И е направляван единствено от Създателя, дарил всичко живо с най-важното - спо­собността да мисли.

„Страхувайте се от лошите мисли!" - прииска ми се да изви­кам. Чудесно е, че понякога страстно желаем да се скупчим в една кухня и като освободим с помощта на алкохола и цигарите своите мисли, да си поговорим на най-различни теми. Но, моля ви, гово­рете добронамерено!

Продължавах да съзерцавам шестоъгълния камък. Скоро мис­лите ми се прехвърлиха към мъртвите. Разбрах защо са ни необ­ходими те. Мъртвият също е човек-мисъл, но земен. Той е необ­ходим тук, на Земята, защото човекът-мисъл от онзи свят е кос­мически. На Земята е пълно с проблеми - трябва да се охраняват свещените заклинания, да се следи мисленето на хората, които се опитват да попаднат в сомати-пещерите, да се определя степента на заплаха от появата на глобални катастрофи и т.н. Ние не знаем нищо за мъртвите и не разбираме ролята им за живота на Земята.

А тя е колосална!

Мъртвите, чиито тела пребивават в дълбоките подземия на Тибет и Хималаите, са стражите на нашите мисли! Ненапразно йоги­те се стремят поне мъничко да приличат на тях, като се отказват от телесните грижи и чрез медитащи влизат в земния свят на мисли­те! Неслучайно и Миларепа-йога се е стремял да стане мъртъв! И ненапразно казват за йогите, че прочистват аурата на Земята!

Внезапната болка в стомаха прекъсна мислите ми. Разбрах, че някой от мъртвите ги е прочел и е решил да ме прочисти още повече, като изгони от мен по-голямо количество от натрупалата се отрицателна енергия. Леко се присвих, сдържайки стоновете си. Издаде ме обаче болезнената гримаса.

- Шефе, какво става? Пак ли те заболя? - Селиверстов внима­телно сложи ръка на рамото ми.

- Не ми обръщай внимание! Долината на смъртта... бих я на­рекъл Долината на мъртвите... Там важат законите на мъртвите и няма място за законите на живите! Само онзи, който може да при­еме техните закони, като премине през изпитанията... Нима цели­ят ни живот е тотална грешка?! - изхриптях аз.

Мътният ми поглед обходи околните планини. Те сякаш се по­люшваха в разредения въздух и ни подсещаха, че не са мъртви. Дали изобщо в природата съществува нещо наистина мъртво? Мо­же би с тази дума древните са изразявали понятието неподвижно, понеже са знаели, че всичко в природата е живо? А може би оно­ва, което е неподвижно в материалния свят, в света на мислите води по-интензивен живот от онези, които умеят да движат ръце и крака? Може би...

Внезапно се усетих като някакъв звяр в зоологическа градина! Нима на мъртвите им е разрешено да проникват в мислите на всеки от нас? За миг забравих за болката и разбрах, че навярно е така. Нещо повече - на мъртвите им е позволено да влияят върху наши­те мисли, да ни наказват и прочистват. Какво пък толкова, че живе­ем пред погледите им, сякаш сме в зоопарк! Ако поддържаме чис­тотата на мислите си, тогава няма да имаме какво да крием!

Всеки човек в една или друга степен е способен да чете мисли­те на другите хора. С ръка на сърцето трябва да си признаем, че много често вярваме не на думите, а на очите, в които се взираме. Колко често ми се случва! Я се опитайте да поговорите с човек, който не ви гледа в очите - веднага ще усетите дисконфорт. Няма да ви достига информация! Нашият дух е притаен, но въпреки всич­ко се проявява и доказателството е, че всички ние взаимно си че­тем мислите - поне отчасти. Но на нас ни е оставено само това „отчасти".

Пак се намръщих от болка. Свалих раницата и извадих хапче­тата за стомах. Сложих ги върху пресъхналия си език и усетих, че не мога да ги преглътна. Равил ме забеляза и ми подаде шише вода.

- Сергей, тебе болял ли те е някога стомах? - попита Рафаел Юсупов.

- Понякога, ако преям. Защо питате?

- Ами така, без причина.

- Да не намеквате нещо, Рафаел Гаязович? - сбърчи вежди Се-ливерстов.

- А, не. Просто така попитах...

- Между другото, никога не съм бил роб на стомаха си, неза­висимо от добрия апетит. Не съм капризен. Ям всичко. Дори и гвоздеи мога да смеля.

- Гвоздеи ли?

- Да, гвоздеи. Какво толкова? -А, не, нищо...

- А пък вие, Рафаел Гаязович, би трябвало да се замислите над проблемите на вашия стомах. Имам усещането, че той вече нищо не мели, а всичко изпраща в червата, към изхода. Иначе как да си обясним защо сте толкова слаб?

- Просто при мен, Сергей, КПД-то при преработването на хра­ната е по-нисък. Затова...

- Всичко отива в свирката? - прекъсна го Селиверстов.

- Каква свирка?

- Задната.

- Хайде, хайде! Сякаш при тебе нищо не излиза оттам!

- Излиза - смути се Селиверстов, - но по-малко.

- Не бих казал - многозначително произнесе Юсупов.

- Вие пък откъде знаете?

- Съществуват факти...

- Какви факти?

- Разхода на тоалетната хартия! Нали ти самият като касиер-домакин ми възложи да я контролирам.

- Може би аз просто по-многократно я използвам, отколкото вие, Рафаел Гаязович.

- Да не намекваш, че съм нечистоплътен!

- А вие вглеждате ли се в това, което е излязло? - Селиверстов присви очи.

- Не ми е интересно. Но на теб, Сергей, явно ти е много инте­ресно!

- Всекиму е интересно.

- Не и на мен. Да се разглежда точно това е недостойно зани­мание.

- Я без префърцунени изрази! Да не би да твърдите, че никога не сте си гледали...

- Никога.

- Не ви вярвам! -Защо?

- Ами защото, ако бяхте си го погледнали, Рафаел Гаязович, щяхте да откриете там несмляна храна, например морков.

- Между другото, обичам моркови.

- И ги употребявате не само за да си „го" украсите?!

- Това пък откъде ти хрумна?!

- Храносмилателният тракт не е канализационна тръба - мно­гозначително дигна показалец Селиверстов. - В него храната се мели...

- Смила се - внесе поправка Рафаел Юсупов.

Докато слушах поредната препирня между двамата, си казах, че те поне не са роби на стомасите си. В противен случай съдбата едва ли би ги довела в далечния Тибет и едва ли би ги подложила на толкова лишения. Нещо повече, тук някак си не ни се ядеше. По-силно беше клокочещото от възбуда духовно начало. И Сели­верстов, и Юсупов еднакво отслабваха.

Болката постихна. Вдигнах глава, погледнах монаха и го по­питах:

- Кажете ми, моля ви, вярвате ли, че плочите и шестоъгълният камък са обработени от човешки ръце?

- Разбира се, че вярвам. Тези хора са били в състояние да обра­ботват не само отделни скали, а цели планини. Например онези... - посочи монахът.

Обработените планини

Проследих посоката, в която сочеше монахът, и видях, че пла­нините на противоположния склон наистина бяха като обработе­ни - през тях минаваха хоризонтални бразди, които приличаха на стъпала.

- Не можем да изключим вероятността конкретните планин­ски структури да са със слоест характер, а предизвиканата от вя­търа ерозия да е оформила въпросното подобие на стъпала - чу се гласът на Рафаел Юсупов.

- Какво?! - не го разбра монахът.

Тату преведе думите на Юсупов, доколкото му стигаха въз­можностите.

- А, не! - възкликна монахът. - Не е вятърът! Хора са направи­ли стъпалата!

- Как са ги направили? - не се предаваше Рафаел ЮсупОв.

- С ръце и глава - смути се монахът. - Така твърди легендата.

- Легендата е нещо сериозно! - не се сдържа Селиверстов.

- Какво е предназначението им? - отново попита подробният Юсупов.

- Не зная. Нищо не пише по този въпрос - монахът сведе очи. Аз също не разбирах предназначението на стъпалата и дори нямах никакви предположения. Тогава още не знаех, че те са спо­собни да намаляват фините енергии при влизането в нашия трииз­мерен свят от друг, например четириизмерен, който по своята при­рода е по-зареден с енергии. Трябваше да приключи египетската експедиция, за да се приближа поне мъничко до разбирането на този въпрос. Защото там, в горещия Египет, започнахме да ин­терпретираме стъпаловидните пирамиди като места за влизане в нашия свят, а класическите островърхи пирамиди - като места за изход от нашия свят.

Тогава в Тибет бях по-склонен да приема предположението на Рафаел Юсупов. Някъде дълбоко в душата ми се таеше мисълта, че великата Шамбала, съществуваща едновременно в няколко па­ралелни свята, навремето е създала тук онова, от което ще зависи нашето бъдеще, и че един ден сред нас ще се появят нови хора, които ще приличат на нас, но ще бъдат други...

На раздяла стиснах ръката на монаха. А Селиверстов толкова дълго я тръска, че според мен го изплаши.

Продължихме по своя маршрут. Крачех и аз, присвивайки се от болка. Свечеряваше се. Скоро спряхме и започнахме да разпъ­ваме палатките. Стомашната болка напълно ме срази. Легнах на земята, останал без дъх и сили в студената тибетска вечер.

Мъртвите не ме бяха пощадили.
ВСЕ ПИРАМИДИ, ПИРАМИДИ, ПИРАМИДИ

Не ядох нищо на вечеря - не можех да преглътна нито залък. Момчетата ме изолираха в голямата палатка, а те самите се скуп-чиха в по-малката. Заявиха, че се страхуват да не нарушат моя сън. А на мен ми липсваше приятелско рамо, на което да опра глава и да превъзмогна страшната болка. Лежах в палатката сам - като в гроб. Досаждаше ми звънтящата нощна тишина. С нетър­пение чаках да съмне.

- Х-ъ-р-р! - разнесе се в нощната тишина от съседната палат­ка.

- Усещам, че ще заспи преди мен - чу се недоволният глас на Рафаел Юсупов.

- Ами да... - отвърна му ядосано Равил.

- Какво сте се разприказвали? Ще събудите шефа! Имайте съ­вест! - пробуди се Селиверстов.

Настъпи тишина. Звънтяща тишина. Черният покрив на палат­ката ме притискаше, приличаше ми на пещерите, където се нами­рат... мъртвите.

- Х-ъ-р-р! - разнесе се отново от съседната палатка.

- Е-ех! - шумно въздъхна Рафаел Юсупов.

- Х-ъ-р-р! - прозвуча в отговор.

- Заспива... - въздъхна Юсупов.

- Х-ъ-р-р! Х-х-х-хър... хър... - понесе се от съседната палатка.

- Безсънната нощ е осигурена - чу се трагичният коментар на Юсупов. - Равил, ръгни го с лакът!

- Ей сега!

- У-оп! - избълбука нещо.

- Подейства - обнадежди се Юсупов. - Да заспиваме по-бързо! Отново настъпи звънтяща тишина. Болката ми не минаваше.

Едно ново „Хър!" разряза тишината.

- Не успяхме... - последва коментар.

- Х-ъ-р-р! Х-ъ-р-р! - чу се отново.

- Засилва оборотите! Пълен кошмар!

- Ужас!

- Х-ъ-р-р... х-ъ-р-р... х-ъ-р-р!



- По-добре да бяхме легнали до трактор!

- Х-ъ-р-р... х-ъ-р-р... х-ъ-р-р!

Отново се чуха приглушени звуци. Изглежда Равил подбутва-ше Селиверстов с лакът.

- У-оп! - отривисто се разнесе в тишината.

- Не е за дълго... - в гласа на Юсупов нямаше ни капчица на­дежда.

- Хър! - сякаш потвърди Селршерстов.

- Ех...

- Бутни го пак!



- Ами аз какво правя?! -У-оп!

- Пак го ръгни! По-силно!

- Що ме ръгаш, бе? Не ми давате да спя! - обади се сънено Селиверстов.

- Хъркаш!

- Аз ли?

- Обърни се!

- Накъде?

- По корем!

Две-три минути се чуваше някакво шумолене.

- Натикахте ме направо в стената на палатката - въздъхна Ра­вил.

- и мен ме смазахте - добави Юсупов.

- Какво искате? Седнал ли да спя?! - недоволно избоботи Се-ливерстов.

- Я чуй, Сергей, поседи малко и почакай ние с Равил да заспим. После хъркай, колкото ти се иска.

- А вие няма ли да хъркате?

- Не, разбира се!

Шумоленето ми подсказа, че Селиверстов наистина се е изпра­вил, седнал е и чака Равил и Рафаел да заспят.

- Ф-ю-у - раздаваше се от време на време в тишината. Усещаше се, че Сергей пуши през малкия отвор на палатката.

- У-гу-гу - появи се нов звук.

- Заспива, мръсникът - изкоментира на глас Селиверстов.

- У-гу-гу!

- Засега само единият.

- У-гу-гу... у-у-у-ур-ур-ур... ур-р-р...

- Мъжецът трябва да се тренира - многозначително изрече Се­ливерстов.

- Ур-р-р... ур-р-р... ур-р-р...

Отново се чу шумолене. Разбрах, че Селиверстов си ляга, раз-бутвайки Равил и Рафаел. За известно време Юсупов замлъкна, но после тишината отново бе нарушена:

- Ур-р-р... ур-р-р... ур-р-р...

Изведнъж сред еднообразните звуци прозвуча като изстрел:

- Х-ъ-р-р!

- Ур-р-р... ур-р-р... ур-р-р...

След това звуците зачестиха и в тибетската нощ „запя" гран­диозен руски дует. „Бедният Равил!", помислих си аз.

Честно казано, хъркането на моите приятели ми помогна да изтърпя тази ужасна нощ с досадилата ми до краен предел болка. В прекъсванията между пристъпите дори ми ставаше смешно. Аз заспивам лесно. Дори ако до мен лежи най-изпечен хъркач. Обик­новените похърквания дори ме успокояват и преди заспиване ми изглеждат като галеща слуха мелодия. Аз самият минавам сред туристите за „слабо хъркащ екземпляр".

Сутринта стомахът вече не ме болеше толкова.

- Как спа, шефе? - попита ме Селиверстов.

- Не спах...

- И ние лошо спахме.

Бях се уморил от болката. Искаше ми се да се прибера вкъщи, но беше твърде далеч.

Сгънахме палатките. Закусихме с китайска юфка. Недоспали­ят Сергей на два пъти изпусна раницата, докато товареше своя як. Рафаел Юсупов го наблюдаваше мрачно, без да има сили да про-рони нито дума.

- Какво, момчета, тръгваме ли? - казах с тих глас.



Отново пирамиди

По пътя все се натъквахме на нови и нови пирамиди. Бяха без­брой. Превъзмогвайки болката, спирах, снимах и скицирах. Раз­бирах, че не мога да се съсредоточа напълно, но се стараех да не изпускам подробности. Понякога задрасквах лошата рисунка и упорито започвах наново, като раздразнено констатирах, че не ста­ва по-хубава.

Една от пирамидалните конструкции, която бях скицирал под № 48, имаше много стъпала. Височината й беше приблизи­телно 400 метра и въпреки че нямаше съвсем правилна фор­ма, приличаше на изкуствено древно съоръжение, което яс­но изпъкваше на фона на еро­зиралите тибетски планини. През средата му минаваше мощна пукнатина.

Другата пирамидоподобна конструкция - № 59, беше гра­мадна и твърде сложна. Дока­то вървяхме през долината, зад обикновения, покрит с камъни тибетски хълм, се показа нещо огромно и стъпаловидно, високо най-малкото 700-800 метра. Това „нещо" ряз­ко изпъкваше на фона на обкръжаващите го пла­нини.

- О-хо! - възкликна Равил. - Това се казва пирамида!

- Да бе... - обади се Рафаел Юсупов.

- Шефе! Какво ще ка­жеш да се изкатерим по склона, а после да се ка­чим и на самата пирами­да? - предложи Равил.

- Не бива - отвърнах мрачно.

- Защо?

- Всички пирамидоподобни конструкции са защитени от огле­далата на времето. Засега не разполагаме с карта-схема на Града на боговете. Но ще я съставим! На всяка цена! Ненапразно посто­янно сверявам координатите на всяка конструкция. Ако се изкате­рим, не е изключено да попаднем под въздействието на сгъстено­то време и да се превърнем в старци.



- Така е - съгласи се Селиверстов.

Като се прибли­жихме към „стъпало-видното нещо", раз­личихме куб с разме­ри 50 на 50 метра, който се издаваше напред от едно от стъпалата.

Сякаш силите ми се възвърнаха и заб­равих за болката. Отново започнах да обикалям хълмовете заедно с Равил. Скоро пред нас се отвори гледка към цялото гигантско каменно съоръжение. Двете стъпаловидни конструкции бяха съединени от огромна ка­менна дъга, дълга не по-малко от два километра. Ясно личеше, че скалата на гигантското съоръжение беше различна по структура от околните тибетски хълмове - на места покритият със сняг ка­мък блестеше като огледало. Изглеждаше така, сякаш на мястото на това съоръжение навремето се е извисявал обикновен планин­ски връх, който строителите са обработили и оформили в необик­новена конструкция. „Тук сигурно са използвали каменния лазер", казах си аз, после старателно я скицирах.

- Равил! Според теб за какво е построена цялата тази конструк­ция?

- Не зная, шефе - отвърна той.

- И аз... - признах си тихо.



Да не са шаблони

Приседнах на камъните и се замислих. В главата ми цареше пълна бъркотия. Напрегнах се, очаквайки, че от хаоса ще изскочи като искрица спасителната мисъл, но тя все не изскачаше. Тъжно провесих нос.

Станах от камъните, прибрах експедиционния дневник в рани­цата и за последно ог­ледах красивото гиган­тско каменно съоръже­ние. „Шаблон! - едва не извиках на глас. - Ами че това е шаблон! Гигантски! Но на какво? Какво се е създавало по него? Кой го е правил?"

Усетих унизителната слабост на своя разум. Изглеждах съв­сем мъничък. И колко малко знаех! Бях дребен като мравка. Про­дължих по маршрута с клюмнала глава. В подсъзнанието ми ярко проблесна и изчезна думата матрица.

Скоро стигнахме до още един пирамидално-огледален ком­плекс с дължина около седем километра. Все скицирах и скицирах, като исках да фиксирам всеки елемент, за да мога после да ги съединя. Нямаше как да обхвана целия комплекс само от една гледна точка. А и всеки отделен елемент се налагаше да скицирам от няколко гледни точки, за да пресъздам цялостната карти­на. Разбира се, изщраках няколко фотоленти, но на финала на своите „фотографски мъки" открих, че снимките няма да ми да­дат желаното.

Височината на всеки елемент беше около 400-500 метра. Съз­даваше се впечатлението, че целият комплекс е издялан от същес­твувал някога планински хребет най-вероятно с помощта на... ка­менен лазер, задействан от силата на мисълта. Докато завършвах панорамната скица, вече не си задавах безсмисления въпрос за предназначението на грандиозното съоръжение. Просто ми се струваше, че е шаблон, по който се е създавало нещо грандиозно. Но какво? Не знаех.

Дори не можех да си представя в онзи миг как логиката ще ни насочи към извода, че по тези шаблони са се създавали човешките тела, а не просто отделна ръка или крак. Само че за това, скъпи читатели, ще поговорим в следващия том на книгата. Вярвайте ми, ще е сложно, но и занимателно. Освен това сигурно ще се учудите, че древните шумери са знаели тайната на Града на боговете. Пред­ставете си в такъв случай колко бях учуден, когато нишката на ми­сълта ми, която се увиваше около анализа на холографската и вод­ната форма на живот на Земята, ме отведе до осъзнаването на същ­ността на неразбираемите досега шумерски текстове.

Следващата пирамидоподобна конструкция - № 70, беше ори­гинална по замисъл и не приличаше на нито една от разгледаните по-рано. Височината й достигаше 500 метра. Върху югозападната й стена се забелязваха изпъкнали каменни изсичания или полу­разрушени фигури. Отначало се усъмних в изкуствения й произ­ход, но след като обходих с поглед околните хълмове, се убедих, че дори и най-обикновената планина не би могла да се отличава толкова рязко.

Внезапно вниманието ми бе привлечено от два конуса - № 77 и № 78. Единият завършваше с остър връх, а другият - с цилинд­рично образувание. Височината им беше приблизително 200-300 метра. Снегът ги беше посипал тук-там. Скицирах ги. „Какво е това? - за пореден път си зададох неизменния въпрос. - И това ли е шаблон? За какво?!"

Скоро се натъкнахме на още един комплекс, съставен от три грамадни (с височина по 600-700 метра) пирамидоподобни обра­зувания (№ 81, № 82, № 83). Всяко от тях беше доста разрушено, но стъпаловидният характер и ред други признаци издаваха, че са били построени в древността.

В далечината се появи още една подобна конструкция -№ 85. Разбирах, че заради хълмовете оттук виждахме само върха й. Ня­маше как обаче да се приближим и да разгледаме основата й, за­щото се страхувахме от... огледалата. Видимата й част с височина около 200 метра много приличаше на типична стъпаловидна пирамида. Макар и по нея да имаше следи от значителни разрушения, можеха да се набележат редица различия с конструкци­ите, които бяхме видели преди.

Зад тибетските хълмове изскочи пирамидоподобно съоръже­ние - № 86. Беше високо около 500 метра, а дължината му бе около 1000 метра. Отличаваше се с една характерна особеност. Беше извито под формата на дъга, а отгоре имаше изпъкнали части. Една от фигурите приличаше на кланящ се човек, втората - на рог, третата - на нак­лонена плоча. Поис­ках да се изкатеря, за да ги разгледам по-подробно, но болката в стомаха не ми поз­воли.

- Шаблони, шаб­лони, шаблони! -про­говорих тихо. - Ог­ромни и необикнове­ни шаблони! Но на какво?

Погледнах към Ра­нил. И незнайно защо обърнах внимание на светлокафявите му очи.

Колко много неща не знаех тогава! Трябваше да изминат години, за да може тога­вашното ми наблюдение за ириса да изплува под нова форма. Щяха да се появят Анатолий Попов и Роберт Гордеев от Набе-режние Челни, по време на спора с които за ангелоподобната форма на живот мисълта за ириса на окото щеше да се конкрети­зира и да ме насочи към извода, че отначало Бог е създал човека под формата на ирис и чак после е разгърнал от него човешкото тяло. Щях да стигна до мисълта, че холографското тяло на анге­лите най-вероятно прилича на... ириса на окото, колкото и странно да звучи това. Не ме съдете твърде строго, скъпи читатели, за този доста неочакван извод. Ще ви го разясня в четвъртия том на книгата и ще разберете, че тук няма нищо неочаквано и прибър­зано. Напротив - всичко ще ви се стори логично, разбираемо и дори подразбиращо се от само себе си.

Тогава, в тибетския Град на боговете, стоях под поривите на студения високопланински вятър и си повтарях наум: „За какъв дявол ми щукна мисълта за ириса? Откъде долетя тя?"

Какъв съм глупак"

Замислих се за глупостите, които толкова често вършим в жи­вота си, като всеки път си повтаряме: „Какъв съм глупак! Защо постъпих така?" Стори ми обаче, че разумът ми не отхвърли не­лепата мисъл за ириса. Той сякаш я галеше и й се радваше. Стана ми дори приятно, че я бях допуснал до ума си, а не я бях прогонил с рязко движение на главата. „Глупости! Глупости!", припявах си, докато крачех напред.

Спомних си, че през целия си живот бях вършил много, ама много глупости и всеки път се изчервявах като момиче.

Веднъж се бях изчервил точно пред един самонадеян тип с непроницаем израз на лицето. Той никога не би допуснал да из­върши и най-дребната глупост и аз страшно исках да му подра­жавам. Не ми се удаваше обаче - глупостите ме преследваха. И се червях.

- Я-я! Вижте как стана червен като рак! - грижовно забелязва­ше някой от присъстващите, като ме караше да се изчервявам още по-силно, та чак лицето ми изпускаше пламък.

Постепенно започнах да се отнасям към нелепите си постъпки като към естествени несполуки и дори вече не се изчервявах чак толкова. А към хората, които вър­шеха глупости пред очите ми, за­почнах да се отнасям с дълбоко разбиране, като се стараех да ги потупам насърчително по рамене­те или да кажа нещо от сорта: "Случва се! След минутка тези глупаци всичко ще забравят!" В мен остана обаче странното чувс­тво на уважение към хората, кои­то се изчервяват. „Браво на него, виж как се изчерви!", мислех си понякога. Започнах дори да анализирам своята симпатия към изчервяването и забелязах, че обикновено тези хора са по-добри, по­чисти и по-дружелюбни от другите, които не се трогват от нищо и умеят да поддържат своя имидж.

След много-много години разбрах, че глупостите са определе­ната от Бог противоотрова срещу най-страшният грях - да се смя­таш за Бог. Глупавите постъпки понижават самомнението и не му дават да се възгордее прекалено от сполучливо подбраната вра­товръзка или от краткотрайното внимание, проявено от някоя кра­савица. Щастлив е онзи, който върши глупости, понеже в манта­литета му е вграден механизъм за борба с изкуственото самовъз-величаване. Бог не дарява всеки с щастливата способност да вър­ши щуротии и да се изчервява! Далеч не всеки има подобно право

- да се изчерви заради себе си и да усети срам. Поредицата глу­пости, съпровождащи ни цял живот, са нещо като тренировка на съвестта. А човекът с тренирана съвест е способен да отиде в До­лината на смъртта, където го очаква съдът на съвестта на царя на смъртта Яма.

Вършете, моля ви, глупости и се изчервявайте! Толкова е важ­но да тренирате своята съвест!

- Шефе, да тръгваме, а! Защо се бавим? - дочух гласа на Равил.

- Ами да тръгваме...

- За какво си се замислил?

- Хрумна ми една глупава мисъл, че ангелоподобният човек... че човекът е... очен ирис... в биополеви или холографски вариант

- промълвих аз и усетих, че се изчервявам.


1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   20


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница