В обятията на шамбала

Сутринта Лан-Вин-Е обърна особено внимание на резервоара за бензин, след което огледа колата. Тримата се качихме и поех­ме. Бавно се придвижихме по безлюдната местност, като преодо­лявахме хълм след хълм. Скоро тя започна да се снишава и по

вида й разбрах, че след десетина километра ще се озовем близо до реката.

Още на първото възвишение спрях колата, слязох, извадих бинокъла и погледнах напред. Сърцето ми се разтуптя. Точно на от­срещния бряг видях скалите, за които спомена монахът Тленнур-пу.

- Ето го Мястото на гладния дявол! - прошепнах. - Намерих го! Най-сетне го намерих!

Помолих Тату и Лан-Вин-Е да слязат.

- Омагьосаното място е там - посочих с ръка. - Чакайте ме тук. Трябва да измина десетина километра натам и още толкова обратно. Когато се стъмни, включете фаровете. Ако не се върна, изчакайте още един ден, но не ме търсете.

Порових в раницата, извадих манерката със спирта и я им по­дадох.

- Пийте за мое здраве! И без друго няма какво да правите! Пак порових в раницата, измъкнах фотоапарата и помолих Та­ту да ме снима.

Тату изпълни молбата ми.

- Вземи поне фотоапарата! - подвикна ми той.

- Остави! - извиках в отговор.

Възвишение след възвишение, низина след низина, преодоля­вах разстоянието до Мястото на гладния дявол, сверявайки посо­ката по компаса. Понякога присядах, за да си почина. Все пак се намирах на височина не по-малко от 4600 метра.

Скоро наближих реката. Скалите, бележещи омагьосаното мяс­тото, ставаха все по-различими. Продължавах напред. „Дано не се изцапам твърде много! - мислех си аз. - Как обаче да намеря баланса между любопитството и указанията на монаха? Да вяр­вам ли в Черния ангел, или не? Дали там не бяха останали доказа­телства за съществуването на древния тибетски Вавилон, където се е „пръкнал" земният човек? Дали точно там се намира отломъ­кът от камъка Шантамани?"

Никога не съм се смятал за страхливец. Експедициите ме бяха научили да преодолявам страха си. Нещо повече - притежавам качество, което в никакъв случай не може да се определи като възвишено или интелигентно. Побойник съм. Разбирам, че да се биеш е лошо, но на мен наистина ми харесва. При това почти винаги аз съм този, който се заяжда и пръв налита. Постигам ефек­та на изненадата - именит професор, а пък се бие! Това обикнове­но ми осигурява победата. Понеже все пак съм интелигентен чо­век, никога не удрям противника си с юмрук по лицето. Само го блъскам с длан в гърдите, след което той най-често пада. Притис­нат до земята, вижда над себе си „нравоучителното" лице на про­фесора. Е, вярно е, че понякога хващам съперника за реверите и го пронизвам с поглед. Дълбоко в душата си осъзнавам, че био­логически съм преди всичко самец. Усещам го, дори когато нао­коло няма никакви самки.

Най-често се сбивам по време на риболов. Воювам с бракониерите за „своята територия". Инстинктът, който съществува при вълците, елените и дори може би при червеите, е дълбоко вкоре­нен и при мен, сякаш за да потвърди дарвиновата теория за произ­хода на човека. Основното, заради което хората влизат в двубой, е желанието да накараш другия да те уважава. Понякога си мисля дали подобно уважение си заслужава средствата.

Натъкнах се на малко блато. Пресякох го и ботите ми подгизнаха. „Колко гаден звук издава блатото!", отбелязах си наум и въздъхнах с облекчение, когато отново стигнах до твърда земя.

Мислите ми кръжаха все около Черния ангел. Все пак се стра­хувах от него! Не исках нито да си съпернича, нито да се бия с него. Не, Гладният дявол ми беше интересен. Давах си сметка, че любопитството ме води натам, където можех да срещна смъртта. Крачка след крачка се приближавах до омагьосаното място.

„Сигурно Черният ангел уважава себе си", помислих си. Раз­бирах, че няма нужда някой да ме кара да го уважавам - той охра­няваше отломъка от легендарния камък Шантамани. Бог ненап-разно е създал различни вариации на черната сила, за да не ни се струва животът сладък като мед. И за да може всеки, след като шамароса някого, заявявайки: „На ти да се разбереш, гадняр та­къв!", да продължи да уважава себе си като истински мъж. Дори и да се просне на земята след силен ответен удар.

Уважавах черната сила. Тя е създадена от Бог с една-единствена цел - човек да не „затлъстее". Защото „затлъстяването" е по-страшно и от черната сила. Затлъстелият глупак е по-лесно да бъде убит, отколкото превъзпитан, понеже си въобразява, че е поч­ти Бог. На такъв трудно можеш да му повлияеш с думи - той не ги разбира. Необходим му е солиден тупаник, който обикновено урежда всички проблеми.

Ето защо понякога се налага човек да се сбие и да се прояви като „черна сила". В този свят всичко е относително и е доста трудно да разбереш къде е бялото и къде - черното. Всеки от нас има някакви „черни петънца". Важното е те да не ни подтикват към алчност и завист, които според мен са най-нетърпимите не­дъзи на човечеството. Гадорията може да се изтърпи, но алчност­та и завистта - не. Не е без значение, когато тези „петнисти" по природа хора взимат пример от „благородството" на американс­ките екшъни, в които поради непреодолимата тъпота на режису­рата има само бяло и черно. В тях примитивният герой „отмъща­ва благородно", а „черният глупак" само страда и получава бо­лезнени конвулсии. След като човек изгледа подобен филм, за­почва да смята, че за да си бял, задължително трябва да си тъп и . отмъстителен. Ето защо много хора по света възприемат амери­канците по този начин. Бих нарекъл Холивуд стимулатор на тъпотата, характерна за човечеството. Простете ми, но съм убеден,че хората искат да поумняват. Такива ги е създал Бог - устремени към прогреса, при това преди всичко умствен.

Чух ромолене на вода. Приповдигнах се на пръсти и видях ре­кичката. На другия бряг се намираше Мястото на гладния дявол.

„Нима можем да наричаме Гладния дявол черна сила?!" Та на­ли той изпълнява благородна мисия - защитава от потъналите в „паричната мръсотия" хора отломъка от Шантамани. Не дай Бо­же, той да попадне в техните ръце и да им даде неограничена власт. Естествено тя ще се превърне във власт на парите. За какво е не­обходимо да се трупат пари за сто живота напред? Та нали същес­твуванието на човека е толкова кратко!

Спомних си думите на моя приятел Венер Гафаров, който вед­нъж край огъня тихо беше казал: „Бог е изравнил хората в едно -в смъртта."

Замислих се. „Браво на теб. Гладни дяволе!" Смя­тат те за черен, наричат те дявол, а ти, скъпи ми ан­геле, изпълняваш благо­родна мисия. Показваш на хората колко струват ло­шите им мисли. Смело продьлжих напред и стиг­нах до реката. На другия бряг се извисяваше скала, зад която имаше цяла по­редица от каменни образу­вания, сякаш прораснали направо от земята. „Стату­ите на вкаменените хора би трябвало да се намират от онази страна на реката", ориентирах се аз, припом­няйки си думите на мона­ха Тленнурпу.

Тръгнах нагоре по течението, надзърнах зад скалата и там, меж­ду каменните образувания, видях няколко триъгълни камъка. Преб­роих ги. Бяха осем! Сърцето ми се разтуптя от вълнение. Изва­дих бинокъла и се вгледах в тях. Всеки си имаше лице, отделени от торса ръце, контури на тяло и крака, подвити в позата на Буца.

- Това ли са вкаменените хора? - продумах аз.

Налучках брод през реката. Стигнах до средата и спрях. Леде­ната вода шумно плискаше около колената ми. Постоях така око­ло три минути. Студенината й ми беше приятна. „Не бива да се приближавам към тях! Не бива!", припомних си.

Внезапно разбрах, че отломъкът от легендарния камък Шанта­мани се намира вътре във вкаменения човек.

Студената вода боботеше между краката ми. Живата вода! Ни­ма онзи човек, който се е вкаменявал осем пъти, е искал да скрие в себе си отломъка от Шантамани, за да го запази? Нима е така? Студената вода продължаваше да мие краката ми. Не ми се изли­заше. Духаше пронизващ вятър, а на мен не ми беше студено.

Защо този човек се е вкаменявал не един, а осем пъти? Ако е искал да скрие в себе си отломъка от легендарнри камък, би било достатъчно да се вкамени само веднъж. Внезапно ми хрумна, че отломъците са били осем. И са били донесени тук, където някога се е намирал тибетският Вавилон - люлката на човечеството. За­що обаче точно осем?! Може би „отглеждането" на клонирания тибетски човек е било разделено на осем етапа и при всеки от тях е било използвано отделно парченце? Може би!

Усетих, че краката ми се схващат. „Колко малко знаем! Не ми е приятно, но трябва да си призная, че никога няма да го узнаем! -казах си наум. - Принуден съм само да правя предположения! Нищо не мога да твърдя със сигурност! И няма да мога! Никога! Добре е поне, че можем да предполагаме! Никой не е в състояние да се зарови в дълбините на мирозданието и историята! Никой не е в състояние с очите си да види онова, което се е случило преди хилядолетия! Та нали и науката история се основава на предполо­жения. Археолози и историци повтарят със сериозни лица думата факт, извличайки от чекмеджетата на бюрата си парченца от счу­пена примитивна кана, но никой от тях не може да се потопи в

миналото и да съзре случващото се! Миналото е зад нас, а ние живеем с бъдещето! Затова ни остава само да предполагаме..."

Усетих, че и двете ми обувки са подгизнали. „Според моите пред­положения - разсъждавах аз, треперейки от студ - след като клони-раният човек е бил отгледан в Тибет и се е разселил по цялата земя, неговата люлка - тибетският Вавилон - постепенно е стигнала до упадък. Дошло е времето да се укрият осемте отломъка от камъка Шантамани. Тази задача е била възложена (най-вероятно от Шам-бала!) на човек, който при всяко свое прераждане е изпълнявал една-единствена мисия - да скрие в себе си по един отломък. Не е било измислено нищо по-умно и по-сигурно. След всяко раждане и вселяване в ново тяло този човек се е насочвал натам, където на­времето е процъфтявал тибетският Вавилон, взимал е поредния от­ломък от камъка Шантамани, поглъщал го е, изпадал е в сомати и... се е вкаменявал!"

Усетих, че зъбите ми тракат безспирно. Осем вкаменени тела и във всяко от тях по парченце от камъка Шантамани! Опитай се обаче да ги извадиш! Как да откриеш камък сред камъка?!

Какво представлява Шантамани? Най-ве­роятно е програмата за създаване и офор­мяне на телесния чо­век, записана в нещо като... каменен файл. Главният файл се на­мира в Малкия Кай-лас, а осемте парчен­ца са програмите на осемте етапа за оформянето на новия човек, възроден след Всемирния потоп.

Студът почти ме беше преборил. Прииска ми се да изляза от водата, но неизвестно защо се уплаших. Тя ми се стори мой за­щитник. Защо обаче в каменните тела трябва да се съхраняват отломъците от камъка Шантамани? Нима той не е изпълнил вече своята роля?

- Най-вероятно на Земята трябва да бъде създаден друг нов човек! - възкликнах на глас. Все още не знаех, че новият човек вече е създаден. При това в противовес на нас - хората, затънали в дребнави дрязги.

Направих крачка напред. Стана по-дълбоко. След още една крач­ка попаднах в яма и водата стигна до кръста ми. Погледнах надо­лу към бълбукащата около мен река. Беше съвсем бистра и някак си весела. „Странно, че на подобно зловещо място водата е тол­кова весела. Тя е живо същество и сигурно знае къде тече - по­мислих си. - Не се страхува обаче, не се ядосва, преминавайки през праговете, не из­пада в истерия, пропа­дайки във водопади, не умира, превръщай­ки се в блато, а тук те­че като гальовна и уютна рекичка, която се радва на живота. Тече през зловещото място, от което тол­кова се страхуват хо­рата, затънали в..."

Придвижих крака­та си. Прииска ми се да поседна, но се изп­лаших, че ще намок­ря картите и експеди­ционния дневник, заврени по джобовете и ра­ницата.

Вече не ми беше сту­дено. Не. Просто ми бе­ше хубаво... заедно с во­дата. Стори ми се дори, че нейното настроение ме е заразило. Вече вярвах, че тя също е живо същест­во, както и ние - хората. И тя е Божие създание, но със сигурност по-чисто от нас... Водата сигурно вече е преминала онези еволюционни етапи, когато зло­бата я е преизпълвала. И е разбрала, че основна опора в живота е Чистата душа... Нейната водна Чиста душа. Потупах с длан по повърхността й.

- Шляп, шляп, шляп - разнесе се наоколо. Потупах отново.

- Шляп, шляп!

Усмихнах се. Прекарах мократа си длан по изпръхналото си лице. То ми се стори по човешки грапаво. „Водата не се страхува от Гладния дявол, защото е чиста - хрумна ми. - И хората не биха се страхували, ако бяха..."

Направих още няколко крачки и излязох на противоположния бряг. От мен течеше обилно, а не ми се искаше да се разделям с

водата. Пристъпих с вдървените си крака и видях съвсем наблизо статуите на вкаменените хора.

- Шантамани! - прошепнах. - Легендарният камък! Каменната програма на живота!

Водата вече ме беше изоставила и вихър от съмнения изпълни душата ми. Дали съм достоен да се приближа към отломъците от легендарния камък? Нали съм само плод на онази „каменна про­грама". Мога ли да си го позволя?

Направих нелепо движение с ръката, сякаш пошляпвах по во­да. Обаче не чух никакъв звук. „Моите неособено чисти биополе-та... моите банални човешки биополета, попили от обкръжението и злоба, и необходимостта да се приспособявам към мръсотията и към всичко, с което диша нашето човечество, проникнати дори от духа на Америка и камбанния звън на долара, могат да нару­шат и дори да изтрият програмата на живота в каменния файл!", възкликнах наум.

Осъзнах, че нямам право да се приближавам. Стана ми тъжно. Толкова ми се искаше напук на цялото човешко общество да бъда чист! Разбирах, че не е възможно. Дори и моите руско-татарско-украински корени бяха повлияни от далечната Америка посредст­вом общочовешкото биополе! Искаше ми се да бъда чист. Много ми се искаше. Като... водата. Главата ми клюмна. Изправих се с усилие на волята, разперих ръце и извиках силно:

- Благодаря ти, скъпи Черни ангеле! Благодаря ти, че охраня­ваш отломъците от легендарния камък Шантамани, каменната програма за сътворяването и оформянето на земния човек! Бла­годаря ти, че не допускаш тук хората, като им показваш наяве колко струват техните стаени мисли, които могат да разрушат каменната програма на човешкия живот! Благодаря ти, ангеле. Само лошите хора напразно те наричат Гладен дявол! Благодаря ти, добри Черни ангеле! Благодаря ти за твоята мисия - да опаз­ваш изворите на телесния човек!

Стори ми се, че ангелът ме чу. Но не го виждах. Той обаче сигурно ме виждаше и дори ме прикриваше с черните си крила. Не го усещах, не можех да докосна ангелското му тяло. А толко­ва ми се искаше да си поговоря с него! Животът обаче ни бе разпределил в различни материални сфери на съзиданието. Не мо­жехме, а и нямахме правото да общуваме. Можехме само да мис­лим един за друг.

Вече разбирах, че главният камък Шантамани се намира в не­пристъпната пирамида на Малкия Кайлас, съградена върху три каменни стълба с височина над 600 метра, където могат да стиг­нат само ангелите. Странните комини, стърчащи от скалите по­добно на перископи, сякаш наблюдават тази светиня откъм зага­дъчните подземия на Кайлас, за да не допуснат нещо да наруши спокойствието на онова място, където е записана програмата на живота на Земята.

- Градът на боговете е бил издигнат според програмата, зако­дирана в главния камък

Шантамани! - едва про­шепнах с напуканите си устни. И добавих: - Гра­дът на боговете е Градът на живота!

Все още не разбирах смисъла на тези думи. Трябваше да изминат го­дини, за да го приема в душата си и да изпитам огромен възторг от ве­ликия разум на Шамбала и на Създателя.

- А на базата на про­грамите в осемте отло­мъка е бил построен ле­гендарният тибетски Ва­вилон - люлката на зем­ното човечество - про­шепнах отново. - Но за­що все пак каменните програми са били осем, а не една? Може би периодът на адаптиране към земния живот е продължил прекалено дълго. Изглежда Шамбала го е разделила на осем етапа, всеки от които е имал своя програма в отделен каменен файл. Щом прог­рамата на първия се е осъществявала, се е появявал... онзи човек, поемал е приключилата програма и я е скривал за потомците във вкамененото си тяло. След реализирането на програмата за вто­рия етап същият човек се е появявал отново. И така осем пъти, докато роденото в Тибет човечество не пуснало яки корени по ця­лата планета.

Направих още няколко крачки към вкаменените тела, в които според мен се намираха отломъците от камъка Шантамани. Вне­запно нещо ме накара да се спра. Всичко съкровено, намиращо се на Земята, има минимум двойно ниво на защита. Ако главният камък Шантамани се намира в напълно неп­ристъпно място - в пи­рамидата на Малкия Кайлас, а и под бдител­ния поглед на хората от подземията на Шамба­ла, то тези осем отло­мъка, здраво зазидани в каменните тела, се ох­раняват и от ангел... Силно ми се прииска да пообщувам с него. На­ли не му желаех злото! Исках само да зная!

Стори ми се, че не­що ме чукна отгоре. Дори се приведох нап­ред.

- Как не помислих за това! - възкликнах. - Моите биополета, просмукани от греховете на човечеството! Нима имам правото да се приближавам към свещените програми?! Не съм виновен само аз, че те не блестят с кристална чистота, а и хората, сред които живея!

Машинално пристъпих напред, въпреки че не ми се искаше да го правя. Рязка болка в стомаха ме прониза внезапно. Беше ужасна. Сгънат на две, повдигнах глава. Стори ми се, че едно от каменните изваяния ми рече:

- Махай се оттук!

Смених посоката. Все така прегънат, изминах няколко метра и спрях. Болката ме измъчваше. Останал без сили, паднах на земя­та и без да се стеснявам, заплаках. Плачех, въпреки че бях здрав мъж - майстор на спорта. Някак глупаво и нелепо запълзях на колене към водата. Разстоянието ми се стори дълго, макар да бе­ше съвсем наблизо.

Най-сетне стигнах. По крайбрежните камъни допълзях до ре­ката. Опитах се да се потопя напълно във водата, макар за целта да ми се наложи да разгребвам дъното с носа си. Започнах жадно да пия. Поглъщах тази кристално чиста и весела вода. Струваше ми се, че все не ми достига. Обзе ме неистовото желание да пия от кристалната й чистота.

Студената вода успокои болката. Но аз продължавах да лежа на брега и усещах как по главата ми се плискат вълни. От време на време обръщах главата си встрани и шляпах с буза по водата.

- Жив съм! - прошепнах.

Напих се с вода така, че нямаше място за повече. Вътре усе­щах само отглас от болката, но тя вече не ме измъчваше. Изпра­вих се. Виеше ми се свят. Втрисаше ме от студ. Обърнах се, отно­во огледах вкаменените тела, после вдигнах глава нагоре и ка­зах:

- Благодаря ти, мой добри Черни ангеле! Благодаря ти, че не ме пусна да продължа неразумно напред! Любопитството ми не струва толкова! А и аз не съм достоен...

После отново се обърнах към водата, приседнах, погалих я с длан и продумах:

- Благодаря ти, водичке, ти си съкровищница на чистотата! Полюшвайки се, преминах през реката и поех по обратния път.

Трябваше да измина още около десетина ки­лометра до колата. За­литах от слабост и се тресях от студ. Така ми­нах няколко метра. Пос­ле внезапно се обърнах, погледнах небето над вкаменените тела, ус­михнах се и най-детин­ски извиках:

- Довиждане, добри Черни ангеле!

Следвах посоката по компаса. Главата ми се въртеше и ме отклоня­ваше от правилния път. Понякога тръсках глава, като се опитвах да се съсредоточа, но напраз­но - вървях на зиг-заг.

Не изпитвах силна болка. Чувствах се оба­че изтощен. Омекнали­те ми крака едва се под­чиняваха.

- Хайде, хайде, Мулдашев, давай напред! - повтарях си, като си заповядвах да вървя. - Жив си! Давай, давай!

Упорито привел глава, крачех напред.

- Върви по-бързо, по-бързо! Скоро ще се стъмни - повтарях си не веднъж и дваж.

Започна да се свечерява. Оставаха ми още пет километра. Не бях сигурен, че вървя точно по пътя. А трябваше да намеря мяс­тото, където ме чакаха Тату и Лан-Вин-Е. Длъжен бях да изляза точно там. Имах опит в ориентирането с компас, но сега ми се виеше свят и изобщо не можех да се съсредоточа.

Внезапно ми стана страшно. Спрях се. Стори ми се, че чувам някакви звуци.

- У-у-у-у! - разнесе се в далечината.

- Кучета! Диви кучета! - продумах тихо. - Смъртта ме прес­ледва!

- У-у-у-у-у! - разнесе се в отговор, но вече по-близо. Скоро видях кучетата. Те пъргаво пресякоха пътя ми и спряха

встрани, оглеждайки ме с любопитство. Бяха пет.

- Смъртта ме преследва! - прошепнах пак.

Приведох се и тръгнах право срещу кучетата, като се откло­них от правилната посока.

- За кой ли път смъртта ме преследва! И сега няма да ме побе­диш! Няма да ти се дам! Няма да ти се дам! - твърдях заинатен. -Хайде се бием! Хей, кучета, елате насам! Нападайте! Да видим кой е по-силният!

Кучетата изглежда се стреснаха, че не се страхувам от тях. Раз­тичаха се наоколо и дори се разделиха на две групи. Най-важното беше да не се страхувам! Страхът привлича смъртта!

Едното от тях зави на висок глас. Останалите му отговориха в хор. После се скупчиха и внезапно се хвърлиха срещу мен.

За миг загубих самообладание, но бързо измъкнах ножа и тръг­нах срещу тях. Те не ме плашеха, защото не се страхувах от смърт­та. Просто исках да си премеря силите с изчадията на дявола, та да видим кой ще излезе победител. Жадувах този бой! Не изпит­вах никакъв страх. Само жажда да се бия.

На трийсет-четирийсет метра от мен кучетата спряха и започ­наха да ръмжат.

- Р-р-р-р-р - започнах да ги дразня, като продължих да вървя към тях.

- У-а! - нададе вой едното от тях.

Останалите замлъкнаха. Внезапно най-едрото - сигурно вода­чът им, изтича встрани, а след него се юрна и цялата глутница.

Втресе ме. Определих посоката и тръгнах напред с опустошена душа. Беше се стъмнило.

„Надвих смъртта, защото не се изплаших от нея", помислих си уморено.

Продължих да крача в тъмнината. Само понякога отстрани се чуваше гадният вой „У-у-у-у!".

След малко видях светлината от фаровете. Тату и Лан-Вин-Е бяха включили фаровете!

Лан-Вин-Е ме посрещна с възторжен вик.

- Мен, мен, мен.

Като стигнах до китаеца, го прегърнах. Той сърдечно се взря в очите ми. Тату го отмести и също ме прегърна. Лан-Вин-Е вклю­чи светлината вътре в колата, измъкна манерката и я протегна към мен заедно с чашката.

- Пен! - каза той.

Разбрах го и отпих яко направо от нея. После им върнах ма­нерката. Те с удоволствие изгълтаха останалия спирт.

- Благодаря ви, момчета! - казах на руски. Те нищо не разбраха.

После стигнахме до лагера, като на няколко пъти бъркахме по­соката. Сънените лица на нашите другари се подадоха от палат­ките.

Сергей Селиверстов попита:

- Как си, шефе?! Ела да хапнеш, остана доста от кашата...

След като се събудих на сутринта, първо се измих и преобля­кох. После се отдалечих встрани и седнах на тибетската земя. Тя беше студена, но уютна.

„Смъртта все пак ме подмина!", помислих си някак равнодуш­но.

Лан-Вин-Е и Тату се приближиха към мен.

- Сред китайците няма страхливци - заяви Лан-Вин-Е.

- Една велика нация не може да се състои от страхливци - ким­нах и аз. После се изправих и прошепнах: - Благодаря ти, добри Черни ангеле!

Вече можехме да потегляме за вкъщи.

Събрахме си нещата и ги натоварихме в колата. Сергей Ана-толиевич Селиверстов се забави край яка.

- Толкова се привързах към него, шефе, че ми е трудно да тръг­на!

Животното триеше с муцуната си хлътналия му корем.

- Е, добре, стига сантименталности! Потегляме! Качихме се в джипа и поехме по обратния път. Лан-Вин-Е беше много доволен - прибираше се вкъщи. Тату

тъгуваше. Равил често и неуместно се смееше. Сергей, елегантно поглаждайки слепоочието си, гледаше непрекъснато към небето. А мен ме болеше стомахът, но не много силно.

Кайлас беше забулен в облаци. Не се виждаше. А толкова ми се искаше да му махна с ръка.

- Тату! Лан-Вин-Е! Хайде да отидем до подножието на плани­ната, откъдето започва Градът на боговете. Ще заобиколим с око­ло двайсет километра, но какво от това! - предложих аз.

Всички се съгласиха.

Стигнахме до подножието на планината и спряхме. „Като по поръчка" падна мъгла и ни обгърна с бяла пелена.