В обятията на шамбала

На сутринта, промушил глава от палатката, видях Сергей Сели-верстов, който ловко товареше яка. Животното мучеше, но не се съпротивляваше. Щом приключи, Сергей Анатолиевич изпъшка:

- Уф! Стана!

Разсъмваше се. Тръгнахме на север с намерението да пре­сечем плоската долина пред свещената планина и с надеждата, че силният западен вятър ще прогони облаците от Кайлас и окол­ните планини. Вървяхме един след друг, с леки раници на гърба.

Яковете пристъпваха редом до нас, водени от говедарите.

- Колко е студено, а! Вървим, вървим, а все не мога да се стоп­ля - обади се крачещият след мен Рафаел Юсупов, докато аз си припомнях отделни пасажи от книгата на Ангарика Говинда. Бях я прехвърлил набързо в храма на лама Кетсун Зангпо, като се надвесвах от време на време през прозореца, за да пуша. Разказ­вайки за долината, по която вървяхме сега, Ангарика Говинда пи­шеше, че пристигналият тук поклонник се изправя пред предвеч-ното и вижда Страната на боговете.

Внимателно се вглеждах и в пролуките между облаците, които изобщо не желаеха да се махат - бяха се заклещили в района на свещения Кайлас. Усещаше се обаче, че силният западен вятър скоро ще ги отнесе.

И тогава погледът ми попадна на необикновена планина, която ясно се открояваше между тибетските хълмове. Спрях рязко. Якът до мен също спря и ми закри гледката. Направих няколко крачки напред, но якът ме последва и пак затули гледката.

- Ама че добитък! - ядосах се аз.

- Шефе, той не иска да гледаш натам - разсмя се Селиверстов.

Повиках говедаря и нашия водач Тату, който ми обясни, че жи­вотното ме е взело за говедар, затова престава да се движи, щом спра и аз. Така са го научили от малко.

- И какво да правя в такъв случай?!

След като се посъветва, Тату отговори, че трябва да спираме там, където расте трева - якът ще пощипва от тревичката и ще престане да копира движенията на... „говедаря".

- Ама ние спираме тогава, когато виждаме пирамидални пла­нини, а не подходяща трева за яка! - пак се разсмя Селиверстов.

Тату отново се посъветва с говедаря.

- Щом поискате да спрете, веднага направете крачка назад.

- Не разбрах?! - ококори се Сергей.

~ Ако спрете и веднага се върнете няколко крачки назад, якът няма да ви последва. Той е умно животно - върви само напред и никога назад, за да икономисва силите си.

- М-да - промълвих аз и пристъпих малко назад, измъкнах ек­спедиционния дневник и се заех да скицирам необикновената пла­нина, която приличаше на пирамида. Селиверстов и Равил фотог­рафираха.

- Любопитното е - заговори Равил, - че сякаш е шлайфана отпред, тоест откъм нашата посока, докато страничните плоскос­ти изглежда не са били обработени. Дали не е едностранна пира­мида?

- Не бива да изключваме и този вариант - подкрепи го Рафаел Юсупов. - Страничните плоскости явно са били-подложени на го­лямо разрушение. Обърнете внимание, че западната страна е по-разрушена от южната. В Тибет по-чести са западните ветрове.

Необикновената планина предизвикваше съмнения в мен - бе­ше твърде екстравагантна и превзета. В главата ми се въртяха чопнати оттук и там сведения от специализираната литература, че някои части на ДНК и на белтъка колаген имат пирамидална структура, а веществото представлява особено състояние на прос­транството и времето. „Сигурно пирамидите влияят върху прост­ранството и времето - помислих си колебливо, - но как? Каква е ролята на формата на пирамидата? Или на нейните стъпала?"

Якът извърна глава и като впери поглед в мен - „говедаря", ми намекна, че е време да потегляме. Тръгнахме напред.

„Моят" як вървеше отстрани и на няколко крачки зад мен, като ми даваше възможност да се озъртам, без да ме притеснява. Не бяхме изминали и двеста метра, когато едва ли не всички едновре­менно видяхме съвсем отчетливо конструкция, за която изобщо не се усъмнихме, че се числи към пирамидите. Всички се заковаха ка­то един. Якът ни доближи и също спря, като закри гледката.

- Да те вземат дяволите, отстъпи назад!

Якът обаче не помръдна от мястото си, затова се върнах назад и я скицирах. Оказа се, че е пресечена пирамида с едно ясно офор­мено стъпало. Беше грамадна, несравнимо по-голяма от Хеопсовата.

- Ама че работа! - възкликна Селиверстов. - Може би ще се приближим и ще я изследваме, както се полага?

- Какви ли чудеса ще видим по-нататък?! Какво ли ни чака още?! - кой знае защо се усмихна Равил.

- На горната площадка има снежна шапка. Това означава, че върхът се намира на повече от 6000 метра - отбеляза Рафаел Юсу­пов. - По това време на годината в Тибет има сняг на височина не по-малко от 6000 метра.

Предложих да се преместим на запад, за да надзърнем зад хре­бета, заграждащ източната страна на пирамидалната планина. Щом потеглихме, „нашият" як се помъкна след нас, докато останалите три следваха истинския говедар.

- Шефе, много те е харесвал - заяде ме Сергей.

Когато успяхме да надзърнем зад хребета, видяхме, че неда­леч от пирамидалната планина се намира друга дьгообразна кон­струкция, завършваща със симетрична издатина със стъпала. Вътре в нея все още висеше полупрозрачен и безформен къс сутрешна мъгла, през която се виждаше въпросната дъга.

- Странно съчетание! Сякаш извитата пирамида е съчетана с огледало на времето - промърморих аз.

- Какво? - изгледа ме Рафаел Юсупов.

- Необикновената пирамида сякаш е съчетана с огледало на времето - произнесох по-високо и забелязах, че Рафаел отново е нахлузил шапката си.

В този миг все още не знаех, че скоро ще срепщем такива грамадни и извити каменни кон­струкции, че ще осъзнаем нагледно понятието сгъстя-ване на времето, а името на гениалния руски учен Нико­лай Козирев няма да слиза от устата ни. Смутени, ще усе­щаме, че все пак сигурно съ­ществува необятен и необяс­ним за нас всемогъщ разум, въвеждащ чрез шепота на интуицията в съзнанието на избрани от него хора опре­делени идеи, които не съвпа­дат с битуващите в науката представи и за които няма реално доказателство. Не­колцина от учените, критикували Козирев за уж налудничавите му теории, знаеха обаче, че подобни огледала са били създадени в древността - в закрития от тибетските облаци Град на боговете.

- Изглежда якът вече е схванал, че ни затулва гледката - отбе­ляза Селиверстов, докато наблюдаваше животното.

Тръгнахме напред по набелязания маршрут. Със затаен дъх очаквах появата на нови пирамидални конструкции.

- Какви са тези стъпала вляво под облаците? - възкликна Се­ливерстов. - Якът не пречи, той е вдясно.

- Къде?

- Едно, две, три, четири, пет, шест - преброих стъпалата. -Снимайте, а аз ще скицирам.

- Шефе, задава се облак - извика Селиверстов. - Ех, скри се! Снимах облака!

- М-да - разочаровано погледнах експедшщонния дневник. -Какво пък, ще я скицирам по памет. Но ви уверявам, че е по-голя­ма от досегашните. Не е покрита със сняг, значи не е толкова на­високо. А колко ясно са оформени стъпалата! Добре че опреде­лих посоката й с компаса! Така ще фиксираме точното й местопо­ложение.

- Е, не е фатално - успокои ни Равил, - какво толкова, че не я заснехме. Не виждате ли колко много са пирамидите?

- Не е пирамида, а пирамидална планина или пирамидоподобна конструкция. Бъди по-точен при употребата на научни термини -назидателно го сряза Рафаел Юсупов. - Дали тази конструкция е истинска пирамида, предстои тепърва да се доказва. Ако съдим по общоизвестните египетски пирамиди, то те са древни конструкции с пирамидална форма, съставени от каменни блокове.

- А защо вие, Рафаел Гаязович, смятате, че пирамидата задъл­жително е съставена от каменни блокове? - намеси се Селиверс­тов. - Защо да не е създадена чрез обработване на естествена пла­нина? В Египет няма планини, затова са ги изграждали с каменни блокове. А тук, в Тибет, е пълно с планини. Какъв смисъл има да дялат каменни блокове и да ги подреждат един върху друг? По-лесно е да се ошлайфа цяла планина. Основното в пирамидата е нейната форма, а не съдържанието. Формата пречупва простран­ството.

- Не пречупва, а изкривява! - внесе поредната си корекция Рафаел Юсупов.

- Между другото в Катманду видяхме древната машина за шлайфане на планини - подхвърли Равил. - Кой знае, може би е хвърчала тук и ги е обработвала.

- Съжалявам, че ще поохладя ентусиазма ви, но съм длъжен да добавя - намръщи се Рафаел Юсупов, - че ме смущава многооб­разието на формите им. Повтаряемостта на едни или други факти в науката е признак за достоверност.

- Не съм съгласен - стряза го Селиверстов. - Когато в Катманду изучавахме комплекса със ступи Сваямбанат, който можем да приемем за символ... на пира­мидалния комплекс в свещения Кайлас, всички обърнахме внимание колко мно­гообразни са малки­те ступи. Нито един сред 108-те не се повтаряше. А те мо­же би символизират пирамидите, влиза­щи в Града на бого­вете, тоест в пира­мидалния комплекс на Кайлас.

- Различните пи­рамиди изкривяват пространството по различен начин - про­дума Равил. – Само че защо, каква е необходимост­та от подобно нещо?

- Вижте! - извиках аз, като им посочих открилия се засне­жен хребет. - Още една пира­мида! Появи се сред облаците.

- Не е пирамида, а пирами­дална планина - заяде ме Сели­верстов.

- Снимайте, ей! Иначе обла­ците ще я закрият. Да я вземат мътните, пак не успяхме! Дори да я заснемем не успяхме, ка­мо ли да я скицираме.

- Струва ми се, че беше мал­ката пирамида, чиято снимка ни показа монахът Арун - подх­върли Селиверстов. - Снимка­та дълго стоя на бюрото ти, затова добре я запомних.

- Може би, може би... - замислих се аз и си припомних разказа на монаха, който като поклонник беше посетил района на свеще­ния Кайлас и беше видял тук, върху хребета, пирамидоподобно образувание, сякаш изсечено в скалата. - Наистина прилича на неговата снимка. Ракурсът е по-друг, но пък и ние сме на по-далечно разстояние.

Докато вървях ре­дом с яка, си припом­них и разсъжденията на Ангарика Говинда, че тук поклонникът се озовава в обкръжение­то на невидими спътни­ци - духовни събратя, които също отиват на поклонение в планина­та, където пред телес­ния взор се разкрива свръхструктурата на нещо по-велико и не­достъпно. През глава­та ми отново профуча-ха мислите за паралел­ните светове - нали свещеният Кайлас и целият комплекс около него са били построени едновременно в няколко паралелни свята.

Щом спряхме да похапнем, аз се загледах към Равил и Тату, които си правеха снимки. И неволно си представих, че до тях сто­ят двама невидими спътника от паралелен свят.

Като се приближихме към планините, бавно започнахме да се изкачваме по нисък хълм. Силният западен вятър беше прогонил тежките облаци и тук-там се усмихваше светлосиньото небе. Са­мият Кайлас беше някъде зад хълма. Когато се изкачихме на вър­ха, направо ахнахме.

- О! - успя да извика Селиверстов, но и викът му сякаш зам­ръзна пред невероятната гледка.

Встрани от нас, подредени една след друга, се извисяваха три грамадни пирамиди. Разликата между тях и тибетските планини беше толкова явна, че езикът ни не се обръщаше да ги наречем пирамидопоДобни конструкции.

- Очевидно е, че са древни - пръв се опомни Рафаел Юсупов. -Вятърът е ерозирал тук-там някои от стъпалата, но въпреки това са добре очертани. И трите пирамиди се различават една от дру­га, но личи и общят им стил на конструиране и изграждане.

Заснехме ги.

- Приятели, ще се изкача ей на онзи хълм и ще погледна надо­лу, за да разгледам основите им - ентусиазирано предложих аз и веднага си прехапах езика. - Всъщност... какъв смисъл има? За нас е важно да отбележим само наличието на пирамиди в Тибет. Ако тръгна, ще загубя поне два часа. Може и времето да се разва­ли, така няма да видим... следващите пирамиди, дай Боже.

- Ще станем първо­откриватели на тибет­ските пирамиди! - Ра­вил възторжено вдиг­на палеца си.

- Нашата цел е дру­га! Да открием Града на боговете! - високо-парно произнесе Се­ливерстов. - Макар че той едва сега започва, нали е съставен от пи­рамиди. Интересно, какво ли е било пред­назначението му?

- Вижте какво -прекъснах Селиверс­тов, - ще се раздвижа по склона на хълма, за да скицирам пирами­дите от различни позиции. A и третата едва-едва се по­дава зад него, затова трябва да се придвижа наляво и нагоре, ако ис­кам да я разгледам добре.

Честно казано, не успях да поти­чам по хълма. И аз, и Равил едва си поемахме дъх при бързото ходене. Все пак се намирахме на 5000 мет­ра височина! За да рисувам, често ми се налагаше да лягам на земята, за­щото беше по-удобно. Скицата оба­че стана хубава. Помислих си, че и занапред ще трябва да търся различни ракурси, защото за разлика от снимката рисунката от­разява обема на обектите.

Докато скицирах, Равил внимателно се вглеждаше в североиз­точна посока.

- Шефе, какво е това там?

- Чакай да си довърша скицата.

Като приключих, насочих поглед натам, където сочеше Равил. Зад хълма едва-едва се подаваше някакво криво образувание, раз­положено на плосък като маса връх.

- Увеличи максимално видеокамерата и го разгледай. Тя е по­мощна от бинокъла.

Равил се опита и с досада заяви:

- Не става, дявол да го вземе, ръцете ми треперят. Необходим е статив.

- И все пак какво има там?

- Прилича на човек.

- Какви ги говориш?!

- Човекът сякаш е седнал - ококори се Равил.

- Хайде по-бързо да слезем при момчетата! Ще вземем стати­ва и ще се върнем, но ще се изкачим още по-нагоре, за да го раз­гледаме по-добре. Може би е статуята на...

- На кого?

- На Четящия човек.

Очите на Равил се ококориха още повече.

Щом наближихме Рафаел Юсупов и Сергей Селиверстов, аз се провикнах:

- Струва ми се, че видяхме Статуята на четящия човек. Трябва да направим видеозапис при максимално увеличение, а за целта ни е нужен статив.

- А под нея са най-важните златни плочи на лемурийците, вър­ху които са записани „истинските знания", способни да преобър­нат живота на човечеството из основи - не се сдържа Селиверс­тов.

- Къде са останалите якове? Само нашият е тук-заозъртах се аз.

- С говедаря са по пътечката и ще ни чакат в долината при реката - отговори Рафаел Юсупов.

- По време на поход не бива да се разпиляваме - смръщих се аз. - Добре де! Хайде да отидем там, където току-що бяхме с Ра­вил.

Докато пълзяхме нагоре по склона, в главата ми изплуваха ду­мите, изречени от старшия човек в пещерата на Харати и от Аста-ман. Според тях Статуята на четящия човек привличала към себе си облаците и затова малцина са успели да я видят. Той самият (старшият човек), посетил навремето свещения Кайлас като пок­лонник, не е имал късмета да я види.

- Шефе, закъде така си се разбързал. Дори якът не се справя -примоли се Селиверстов.

- Страхувам се, че някой облак ще закрие статуята - отгово­рих аз и продължих нагоре, без да забавям темпото.

Като стигнахме до подходящото място, забихме статива и нап­равихме снимки с максимално увеличение. После започнах да ри­сувам, поглеждайки в окуляра на видеокамерата. Съвсем ясно се виждаше грамадната статуя на човек в позата на Буца.

За съжаление видимостта във високите планини, когато сенки­те са черни, а полусенките почти не се различават, не даваше въз­можност да разгледаме детайлите. Надявах се на компютърната обработка на снимките. Но и с просто око се виждаше, че главата на грамадния човек е наклонена напред, сякаш той четеше книга, положена на коленете му. Статуята се намираше върху постамент с десетки стъпала или по-скоро на върха на стъпаловидна пира­мида, обърната с лице на изток. Разстоянието до нея беше приб­лизително около 25-30 км. Оценихме размера й на не по-малко от 10-12-етажна сграда.

Селиверстов над­зърна в окуляра на видеокамерата и про­мълви;

- Лицето на този човек е обърнато на изток. И той гледа на изток като египетския сфинкс. Бих го наре­къл тибетския сфинкс.

- Е, Сергей Ана-толиевич, грешите! Сфинксът е нещо дру­го. Главата му е чо­вешка, тялото е на лъв, а тук е изобразен

естествено седящ чо­век, който чете книга -възрази Равил.

- А сфинксът какво е? - внезапно се наежи Селиверстов. - Не зна­еш, нали?

- Ами, не зная...

- Отговарям - Се­ливерстов гордо вдиг­на глава. - Сфинксът е загадката на вековете. Ясно ли е?

- Не, не съвсем -сконфузи се Равил.

- Всички загадки на вековете гледат на из­ток. Накъде гледа еги­петският сфинкс? На изток. Накъде е обър­нат Четящият човек? Също на изток. Какъв е изводът? - Селивер­стов лукаво присви очи.

- Какъв?

- Всички загадъчни древни монументи, ко­ито гледат на изток, се наричат сфинксове.

- Защо така реши? - недоверчиво избобо-ти Рафаел Юсупов.

- Защото на изток има нещо особено -Селиверстов възбудено свали бейзболната си шапка. - Египетският сфинкс не гледа просто на изток, а към Града на боговете, където се намира Ста­туята на четящия човек. Тя от своя страна символизира съкро­вищницата на древните знания, записани върху златните плочи на лемурийците. А Четящият човек също гледа на изток, тоест към Тихия океан, където някога е била разположена древната Лему-рия - най-развитата цивилизахщя в историята на нашата планета, чиито знания не са изчезнали, а се пазят върху златните плочи за потомци, по-умни и по-добри от нас. Четящият човек сочи откъде са дошли знанията. И така, обощавам - египетският сфинкс гледа към Четящия човек, а той съзерцава потъналата Лемурия.

- А каква връзка има всичко това с факта, че ти нарече Четя­щия човек тибетски сфинкс? - намръщи се Рафаел Юсупов.

- Сфинксът... - Селиверстов се замисли за миг - сфинксът е символ на мъдростта, а нима Четящият човек не я олицетворява? Затова го нарекох тибетски сфинкс.

- Аха, ясно... - в един глас отвърнаха Рафаел и Равил.

- Не ми излиза от главата - намесих се в спора им - разгово­рът с пазителите на загадъчната пещера на Харати в Непал. Аста-ман и старшият човек твърдяха, че в нея се съхраняват златните плочи на лемурийците. Но те подчертаваха също, че онези плочи, върху които са записани главните знания на древността, се нами­рат в Тибет, в района на Кайлас, а мястото е обозначено чрез Ста­туята на четящия човек.

- Тъй че, господа - Селиверстов тържествено посочи към ста­туята, - съзерцавайте, моля, основната съкровищница на древни­те знания върху Земята.

- Старшият човек каза също - продължих аз, - че тук някъде се намира и вторият вход към подземията на Кайлас и че през пос­ледните 2000 години никой не е влизал там...

- Приближава облак - прекъсна ме Равил, който гледаше през окуляра на видеокамерата.

- Интересно дали статуята ще го привлече, както твърдеше старшият човек - пророни Рафаел Юсупов.

- Равил, дай да погледна! Включи, моля те, видеокамерата -казах аз.

През окуляра се виждаше как облакът приближава към статуя­та и постепенно я закрива. Нима тя наистина ги привлича?

Облакът беше затулил слънцето. В този момент видях, че ха­рактерните за високите планини черни сенки върху статуята за­почнаха да избледняват. Появиха се полусенки, а заедно с тях ста­наха по-видими и отчетливи и някои детайли от статуята. Това продължи само няколко секунди, но успях да се убедя със собст­вените си очи, че Четящият човек в позата на Буда държи на коле­нете си нещо, което не е книга. Не! Върху коленете му не лежеше книга, а голяма плоча! Четящият човек седеше, положил ръце вър­ху нея!

- Чете плочата с ръцете си! - възкликнах аз, докато наблюда­вах как облакът закрива статуята.

Изпреварвайки събитията, ще ви кажа, че направената след време компютърна об­работка на видеозаписите потвърди, че Четящият човек държи върху коленете си плоча, а дланите на ръцете му лежат върху нея.

Облакът се беше закачил за статуята и нямаше никак­во намерение да се маха от­там.

- Как ни провървя само! Не е за вярване, че успяхме да я видим - въздъхнах аз. -Сигурно Бог ни дойде на по­мощ! Моля те, Равил, пази видеокасетата като зеницата на окото си, моля те.

- Разбира се, шефе.

- Любопитното е, че Четящият човек чете с дланите си. Механизмът едва ли е разбираем за нас, но изглежда е съществувал и... вероятно ще съществува. Впрочем старшият човек, разказвайки за златните плочи в пеще­рата на Харати, спомена, че и тях ги четат така. Информацията сякаш сама се прехвърля през ръцете в мозъка.

- Не можем да изключим и вероятността, че древните са има­ли високоразвити екстрасензорни способности и че начинът им на писане е бил коренно различен - добави Рафаел Юсупов. - На­пълно възможно е например записите да са се осъществявали с помощта на биополетата, които изпускат човешките ръце, и да са били фиксирани в метала на атомно ниво. „Прочитането" изглеж­да също е ставало чрез биополетата. Глупаво е да се надяваме, че върху златните плочи на лемурийците ще видим обичайните бук-ви или йероглифи.

- Съратникът на Николай Рьорих - Осендовски разказва, че в една от тайните пещери посветени хора са разчитали златни пло­чи, като са ги дохшрали до главите си - отбелязах аз.

- Биополетата се излъчват и от ръцете, и от главата - продъл­жи мисълта ми Рафаел Юсупов. - Струва ми се обаче, че четене­то с ръце е основен метод за получаване на информация от злат­ните плочи. Ненапразно Четяпщят човек е положил ръцете си вър­ху плочата, а не я държи до главата си. А точно тук... се намират главните златни плочи на целия свят.

- Ех, ако можехме да ги зърнем! - шумно въздъхна Селиверстов.

- Ха! - възкликна Юсупов. - Те да не би да са струпани около нея? Вероятно най-важните от тях се намират в дълбоко подзе­мие или под пирамидата, на върха на която е Четящият човек.

- Помните ли думите на старшия човек, че съществуват три входа към подземията на Кайлас. И че вторият е разположен бли­зо до статуята. Той спомена тогава, че вече 2000 години никой не е влизал през този вход. Всеки, приближил се до него, е заплашен със смърт. Огледалото на царя на смъртта Яма го убива...

- Защо?

- Шефе, я покажи къде според теб се намират Долината на смъртта и ог­ледалото на Яма - помоли Равил.

- Огледалото трябва да е тук - по­сочих с пръст на картата, - а Статуя­та на четящия човек - тук. Между тях има около 15 километра.

- М-да... - замисли се Равил.

- Може би - продължих разсъж­денията си аз, - хората, които се стре­мят да проникнат в подземията на Кайлас през втория вход, задължи­телно трябва да минат през съда на съвестта и пред Огледалото на царя на смъртта Яма, тоест да навлязат през Долината на смъртта. Но дори ако човек издържи този изпит и се приближи към статуята, там го чака психоенергийна бариера, която е нес­равнимо по-мощна от пещерата на Харати и пропуска само кристално чисти, почти богоподобни хора. За съжаление сред съвременниците ни няма такива.

- Кой знае, всичко е възможно -неволно потръпна Рафаел.

- Може би в това подземие заедно с най-важните златни плочи пребивават в състояние на сомати 10-12-метрови лемурийщ!, чи­ито невероятно мощни души не бездействат, а живеят активно. Те анализират мислите на хората, посещаващи района на свещената планина, и преценяват тяхната духовност. Та нали на тях, прили-чапщте на мъртъвци лемурийци, е възложена охраната на най-важните знания, открити на нашата планета. Царството на мърт­вите ги защитава.

Съкровищница на знания

- И ето че атлантите, по-скоро един от тях е получил навреме­то достъп до главните златни плочи, след което е започнал раз­цветът на тяхната цивилизация - вметна Селиверстов.

- Сигурно и сред нас, арийците, когато изчезнат завистта! и ал­чността, несъмнено ще се появи човек, който ще получи достъп до тях - продумах тихо. - Но кога ли ще стане това?

Настъпи мълчание. Всички гледаха към Статуята на четящия човек, за която безнадеждно се бе закачил облакът. Очертанията на пирамидата обаче се виждаха съвсем ясно.

- Странно, „нашият" як също гледа натам - прекъсна мълча­нието Равил.

Слизайки по хълма, аз се обърнах още веднъж към легендар­ната статуя. Разбирах, че няма да се опитваме да стигнем до вто­рия вход - още не му беше дошло времето.

А приключенията? Те ш;яха да продължат.