В обятията на шамбала



страница20/20
Дата21.07.2016
Размер3.47 Mb.
1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   20

Излязох от колата и тръгнах към планината. Равил пое след мен. По някое време коленичих и прокарах длан по каменистата повърхност. Тя ми се стори много-много близка. Погледнах на­горе и видях само бялата мъгла. След това сведох глава, сведох я пред Града на боговете. Равил ме е фотографирал точно тъй... в мъглата... с наведена глава.

Качихме се отново в колата и потеглихме. Моторът бучеше равномерно. Затворих очи и се унасох в дрямка. Не обръщах вни­мание на тъпата болка в стомаха.

- Ур-р-ур-р-ур-р - бучеше моторът.

А се спеше толкова сладко-сладко. Рамото на Сергей беше уют­но, макар и твърдо. То сякаш обгръщаше главата ми от всички страни и ме приспиваше. И изведнъж сред грохота на мотора като че ли различих някакви звуци. Те се усилваха и скоро се превър­наха в мелодия, сякаш пееше Сергей.



Нани-нани-на, всички хора спят през нощта. Нани-нани-на, утре ще бъде ден отново. През деня се уморихме много, да кажем на всички: „Лека нощ ". Затваряй очички, нани-нани-на...

Навярно в съня си съм хлипал и дори съм подмокрил рамото на Сергей. Но аз спях, сладко спях, спях с чувството за изпълнен дълг, който, разбира се, си бях измислил сам. Без да зная защо, бях си измислил именно този мой дълг тук, в Тибет.

Насън си спомних една своя особеност - да заспивам, където ми падне. Присъни ми се примата от Уфимския драматичен теа­тър - актрисата Тансулпан Бабичева, която веднъж ме покани на премиера, където играеше главната роля. Аз, разбира се, веднага заспах в креслото, похърквайки сладко. Спектакълът свърши и аз, свеж като краставичка, разпалено изразих възторга си играта й.

- О, колко противно ми беше, докато ти къртеше в креслото -каза ми тя тогава.

Но сега аз спях не „където ми падне", а най-легално, опрян на рамото на Сергей. По-нататък в съня ми се прокрадна един ин­дийски етюд от моето минало. През 1996 г. с Венер Гафаров и Сергей Селиверстов направихме хирургическа обиколка в някол­ко индийски градове, като я съчетахме с началото на нашата първа хималаиска експедиция. Изнасяхме лекции пред мес­тните очни лекари и правех­ме показни операции. Лекци­ите обаче винаги се съпро­вождаха от пищна церемо­ния по моето представяне -настаняваха ме на отделен стол, задължително ме укра­сяваха с венец от силно уха­ещи жълти цветя и на смеси­ца от английски и хинди око­ло 40 минути говореха за мен такива думи, че дори от откъслеч­ните английски фрази можеше да се разбере, че неговото посеще­ние (тоест моето) в този град трябва да се приема най-малкото като „светъл лъч в тъмното царство". Такива са индийските тра­диции.

Докато слушах захаросаните речи, аз се чувствах, разбира се, като пълен идиот. А да се чувстваш твърде дълго идиот, повяр­вайте ми, е трудно! Затова волю-неволю заспивах, но продължа­вах да „облагородявам" със своя важен вид индийската общест­веност. В редките моменти, когато отварях очи и поглеждах към залата, забелязвах своите приятели Венер и Сергей, които с всич­ки сили се опитваха да ми внушат, че не бива да спя и широко отваряха очите си, като понякога си помагаха с пръсти. Аз им кимах, изразявайки своето съгласие, но лицата им с широко отво­рените очи отново се размиваха в мъглата и се появяваха пак в същия вид, но вече насън.

А когато процедурата по представянето ми завършваше, неиз­вестно как веднага вирвах глава и създавах впечатлението, че у нас, в Русия, точно така е прието да слушаш. Въздишка на облек­чение озаряваше лицата на Венер и Сергей.

Застанал на трибуната (с венеца, разбира се!) с микрофон в ръка, вече окончателно се пробуждах и без да бъркам английска­та реч с руската, бойко произнасях: „Ladies and gentlemens! Dear colleagues!". Винаги съм завиждал на моя приятел Рафик Талгатович Нагматулин (доктор на медицинските науки, професор, заместник-директор в нашия център), който притежава способност­та да не заспива в президиума. Той може да бодърства с часове, без да се нуждае от фалшиви очила, на които са нарисувани широ­ко отворени очи.

Рамото на Сергей ми се стори не съвсем удобно. В полудрямката започнах да се намествам и най-сетне намерих по-удобно -върху гърдите му.

- Ох - въздъхнах със задоволство.

А колата се движеше напред, тананикайки приспивната песничка на пътя. По-късно в ръмженето се появиха басови нотки и в уши-те ми зазвуча прекрасен валс от следвоенните години:

В градската градина свири духовата музика,

и на танцовата площадка няма свободни места...

В съня си видях московския парк „Соколники", през който пре­ди години се връщах от някаква изложба. Помня, че тогава доло­вих музиката на духовия оркестър, изпълняващ „В городском саду". И направо през зелената площ се насочих към него. Малко след това стигнах до заградената с мрежа танцова площадка, на която свиреше духовият оркестър, чиито оркестранти бяха само белокоси старци. Но те свиреха с такова вдъхновение, а вятърът разрошваше побелелите им коси.

На дансинга танцуваше само една двойка: старичък полковник в униформа въртеше старица в старомодна рокля и обувки с из­носени дебели токове.

Стоях и гледах.

Представях си войната, която са преживели нашите бащи и ми се стори, че те дори са воювали тържествено, защото думата ро­дина винаги звучи тържествено. А този полковник, който не беше загубил осанката си на военен, така въртеше своето някогашно момиче, така го въртеше...

Прониза ме чувството за най-дълбока несправедливост, че хо­рата стареят. Но разбирах, че Бог е решил да направи така. Нали злите хора, които са толкова много, нямат право да живеят твър­де дълго и трябва да се пречистят на онзи свят. Само че те увличат в бездната на смъртта и другите - добрите, които - също как­то и злите - трябва да побелеят и да си спомнят онези години, когато е тържествувала младата любов. За да почувстват извед­нъж в новия си живот, изправяйки се пред друг човек с различен облик, че той с нещо им е скъп и близък, без да разбират, че това е тяхната любов... любовта от онзи живот.

Стоях, несъзнателно стиснал телената мрежа на оградата. А валсът все още въртеше и въртеше прекрасната побеляла двойка.

„Смъртта не е страшна, страшна е раздялата! Колкото по-дъл­го живеят хората или колкото по-дълго дружат, толкова по-близ­ки и скъпи си стават. Старите приятели не се сменят", въртеше се в главата ми. Помня, че тогава пред погледа ми преминаха обра­зите на моите стари приятели, с които животът ме беше разделил - някаква топла и добра енергия обгръщаше всеки от тях.

Почувствах, че се смъквам от гърдите на Селиверстов.

- Спи! Спи! - каза той.

Много ми се спеше, много. Разбирах, че сънят е естествена защитна реакция, появила се след стреса, който пре­живяхме в Града на бого­вете, където животът и смъртта са слети в едно.

Усещах, че съм жив, тъй като парещата болка в сто­маха не стихваше. Сигур­но съм се изцапал там, на „мястото", където трябва да си друг... по-чист... зна­чително по-чист!

Разбирах, че с болката от мен излиза цялата мръ­сотия на баналния живот, с която толкова сме свик­нали и която смятаме за нормална. А толкова исках да видя искрящите очи на всички хора. Но знаех, че човешките очи искрят много рядко... засега.

Болката се усили. Помолих да спрят колата и слязох.

Отдалечих се на няколко метра по пясъчния хълм и застанах полуизправен. Безнадеждно си помислих: „Къде да отида! Трябва да търпя! Затова пък мръсотията ще излезе с болката! Ако хората не боледуваха, съвсем биха се самозабравили. В свръхпомийна яма щяхме да живеем! Нека да е жестоко, но хората трябва да боледуват, да понасят болка, защото тя е отзвук от мръсотията, от която се освобождава душата. И нека да боли. Да, нека боли -колкото по-силно, толкова по-чист ще станеш!"

От тези мисли сякаш ми стана по-леко. Изведнъж трепнах -ами ако съвсем силно ме „пречистят", как ще живея в нашия свят?

И си казах: „Оптимистите решават всичко в този живот. А вечно недоволните песимисти, които красиво поклащат глави, наслаждавайки се на отрицателните страни в живота, те само дърпат обществото надолу, като се примиряват с мръсотията. Човек не бива да мърмори! И независимо от всичко, макар и за миг, трябва да съумее да се отрече от „мръсния живот", да по­гледне света с детски очи и да види например в същия човек, в

когото съзира потенциален предател, светъл и чист човек, дори и ако това не е така. Наслаждението от мръсните закони само те въвлича в мръсотията!

А оптимистите, тези нелепи оптимисти, критикувани и поучавани от всезнайковците-песимисти, но имащи смелостта по дет­ски розово да гледат на живота, решават всичко в него, защото го виждат в бъдещето, розовото бъдеще, по-доброто бъдеще, прекрасното бъдеще - онова бъдеще, което е нарисувал за всич­ки нас Бог - най-великият оптимист. Без този божествен опти­мизъм нямаше да ни има и нас - хората. Именно историческите песимисти ни завлякоха в бездната на световните катастрофи и потопи, защото те се ровеха, разсъдливо се ровеха в „мръсното бельо". А бельото винаги трябва да бъде изпрано и чисто като... детските очи.

Колко оптимизъм са притежавали хората от Шамбала, за да построят Града на боговете и отново да пресъздадат човечест­вото. Само розовите мисли са им помагали да вършат велики дела и да ги правят не заради себе си, а заради нас - неразумни­те, така че на планетата Земя човешки глас да произнесе думи­те: „Обичам ви!"

Върнах се при колата. Отново потеглихме. Планините и хъл­мовете на Вечния континент плуваха покрай нас.

Болката ми се поуспокои. Най-неочаквано установих, че съм доволен. От това, че на нас, обикновените руски мъже, ни се удаде да прекараме известно време в призрачните и прекрасни обятия на Шамбала. Че успяхме да видим невероятния и необик­новен град! Още не знаех, че разгадаването на предназначение­то му ще се проточи през годините, но вече усещах, че загадката е грандиозна.

От време на време заспивах и намествах главата си - ту на рамото, ту на гърдите на Сергей Селиверстов. Неговите биополе-та намаляваха болката - хубавите и добри биополета на моя при­ятел. Сергей Анатолиевич понякога пъшкаше, като се стараеше да не мърда, за да не ме събуди, а ако се налагаше да се обърне, правеше го тихо и уютно. Понякога отпиваше от плоското шише, но не издаваше традиционните възклицания „О-ох! Добре ми дои-

де!" и нито веднъж не капна от живителната напитка върху пле­шивата ми глава. Само звуците „хрус-хрус" издаваха, че Сергей Анатолиевич си хапва сухар.

Още веднъж наместих главата си върху триизмерното рамо на Сергей и изведнъж почувствах, че ние, триизмерните хора, не уважаващи кой-знае колко самите себе си; все пак ще променим нашия скучен и мрачен свят и ще го направим такъв, че и в него, в този захвърлен на ниските нива свят, някога да се появят чуде­са - онези невероятни чудеса, най-голямото от които е чистата душа. И тогава (кой знае?!), може би и в нашия, вече не вражде­бен, а весел свят, ще засияе чудодейната сила на петте елемента - силата, която е създала нас самите като съставна част от Все­лената.

- Хрус-хрус-хрус! - Сергей звучно похапваше сухар.

Присъниха ми се Главното огледало на времето и Огледалото на царя на смъртта Яма. И аз, някак си просто и лесно осъзнах, че чудесата ще настъпят тогава, когато човечеството опознае зако­ните на времето и започне да припознава всеки човек като човек-време или човек-мисъл, както и да се доверява повече на чувства­та, които са изпратени от Бога, за да инспектират мислите. И то­гава, когато чувствата започнат да преобладават в нашия свят, ще настъпят времената на матриархата (тъй като жените са по-склонни към чувства!). Жените вече ще ухажват мъжете. Между другото, подобни симптоми като че ли са налице!

В онзи момент, докато пътувахме, още не знаех, че скоро ще направя първата в света трансплантация на очи, в основата на ко­ято ще залегнат, нека да са призрачните, нека да са хипотетичните и недоказуеми закони на времето (а именно бързото срастване на кръвоносните съдове), които толкова трудно ще обясня на коле­гите си. Те ми бяха подсказани от Огледалото на царя на смъртта Яма - мислещото огледало на времето.

- Хр-р-р-ус! - прозвуча в главата ми.

„На твърд сухар е налетял!" - помислих си аз.

А ние пътувахме и пътувахме. И само понякога, събуждайки се от непоносимата болка, спирах колата и излизах навън - идваше ми да вия от болка.

А веднъж се облегнах на рамото на стоящия до мен Сергей и на висок глас заплаках.

- Боли ме, Сергей! Много ме боли! - задавих се в сълзите си.

Минаваше ден след ден. Ние пътувахме и пътувахме. А стома­хът ме болеше и мръсотията излизаше от мен.

Понякога отварях очи, гледах през прозореца и виждах ту ка­менните надписи по склоновете, напомнящи за великите закли­нания, ту правилните кръгове - свидетелствата на Шамбала, ту ступите - символи на пирами­дите в Града на боговете. С болка в душата разбирах, че мисията на тибетците вече е изпълнена.

Скоро стигнахме до онова място, където платото започ­ваше да се снижава. Дойде вре­мето да се простим с Тибет.

Ние високопарно се прегръ­щахме, а на душата ни беше тъжно, защото не искахме да се разделяме с Тибет - люлка­та на човечеството.

Аз, разбира се, се усмихвах. А стомахът ме болеше, боле­ше, болеше... Но щом седнех в колата, веднага заспивах, без да обръщам внимание на болката. Включваше се защитната реакция на организма след преживения стрес.

„Наистина ли се предадох, наистина ли остарях?", помислих си. Спомних си за моя приятел, вече бившия президент на японс­ката фирма „Ничиборен" - Кондо-сан. Той говореше прекрасен руски, но понякога бъркаше отделни думи.

С него вървяхме веднъж по Манежния площад в Москва, поря­дъчно пийнали. Разбира се, говорехме за живота. Весело си гово­рехме. Помня, че го разпитвах как в Япония мъжете ухажват же­ните, като го помолих да наблегне на своя личен опит.

- Ти какво, Мулдашев-сан? - ококори се Кондо-сан. - Аз ве­че... вече съм остарял.

- Какво? - попитах аз.

- Вече съм остарял - повтори той, като сбърка „остарял" с „поостарял".

Помня, че ми стана мъчно. Ето и сега ми се струва, че аз веро­ятно също съм „остарял", но кой знае...

Скоро се появиха населени места, в които спирахме, за да хапнем. Наблюдавах как Рафаел Юсупов пие чай, оценявайки с целия си вид качеството на напитката. Любувах се как Равил Мирхайдаров простодушно „смучи" от гърлото на бутилката бира. Внима­телно следях Сергей Селиверстов, който изпиваше всяка напитка на една-две глътки и веднага започваше да пише върху коленете си, опитвайки се вероятно да навакса пропуснатото в личния си дневник.

На границата с Непал спряхме и чакахме дълго. Започнахме да се притесняваме, че китайците няма да ни пуснат в Непал, от­където ни предстоеше да излетим за Русия. Но скоро се появиха Лан-Вин-Е и Тату и ни предложиха да пийнем. Китайската водка беше ужасна и невероятно ароматна - струваше ми се, че мириз­мата й се е просмукала в нас.

И в този момент Лан-Вин-Е, вече пиян, запя на руски „Выходила на берег Катюша..." И започна да си спомня годините, пре­карани в Московския държавен университет, почти без акцент про­изнасяйки руските думи.

Ние всички се ус­михвахме приветли­во.

Когато пресякохме границата с Непал и автобусът ни докара до равнината, Сели-верстов въздъхна:

- Ох! Колко е гъст въздухът! Ако си пое­ма дълбоко въздух, може да ми се пръснат дробовете. Това не ви е Вечният континент! В столицата на Непал беше горещо и влажно. Ходехме по шорти и понякога поглеждахме своите кльощави и натъртени крака. Сто­махът ми с всеки изминал ден ме болеше все по-слабо. А аз гле­дах цивилизацията със съвсем други, малко чужди очи.

Приблизително на 2 часа се раздаваше нечий глас, най-често на Рафаел Гаязович Юсупов:

- Е, момчета, да похапнем, а?!

И ние отново отивахме в някое евтино ресторантче, за да хап­нем. Докато поглъщах храната, с удоволствие наблюдавах лица­та на момчетата. Не, те не просто се радваха на изобилието на храна - радваха се, че са успели да издържат тежките и, бих казал, смъртоносни изпитания, и да видят легендарния Град на боговете или Града на живота. Както и да разберат твърде много неща в този живот. А Лицето на Рафаел Юсупов просто сияеше.

Скоро самолетът ни кацна в Москва.

На летище Шереметиево-2 Сергей Селиверстов се просълзи, коленичи и целуна гранитния под:

- Земя! Руска земя!

На изхода видяхме нашите приятели, дошли да ни посрещ­нат: Ирина Казмина, Татяна Драпеко и Юрий Василиев. Прегър­нахме се, качихме се в колата, пристигнахме в дома на Ирина Казмина и празнувахме, празнувахме, празнувахме.

Аз се опитвах да разказ­вам нещо, но все не се по­лучаваше - тук всичко ми изглеждаше някак си чуж­до. И само топлите очи на приятелите ме връщаха към живота. Колкото и странно да е, все още бях там, в Града на боговете.

След това самолетът ни докара в родната Уфа.

Пак ни посрещнаха, по­дадоха ни по чаша водка и ние вдигнахме невъобразим шум, дрънкайки глупости. За Града на боговете гово­рихме малко - темата беше твърде свята.

Колата спря пред входа на моя дом. Вкъщи ме чака­ше жена ми - Татяна.

Излизайки от колата, спрях за миг. Спомних си, че Таня се беше научила да спи два пъти дневно.Тя има­ше прекрасна нервна систе­ма, никога не страдаше от безсъние. След като.се при­береше от работа около се­дем вечерта, пиеше чай и ля­гаше да спи до 11-12, след което ставаше и приготвя­ше вечеря, защото знаеше, че нейното момче е работяга и ще се прибере към три през нощта (тъй като той, за

съжаление, е сова) и ще поиска да хапне. А на този обречен работяга няма да му бъде вкусно да сърба чорбата сам, прегърнал ко­тарака.

Таня винаги ме чакаше и ние като нормално семейство вече­ряхме заедно в три през нощта. Предлагах: „Е, Таня, да налея ли по чашка?" и сърбах чорбата. Изяждах лакомо и нейните кюфте­та, като не забравях в края на вечерята, заемайки важната поза на татарски съпруг, да произнеса: „Хайде, Таня, прибери чиниите... моля те".

След това пиехме чай, разбира се, с пирог, който, честно каза­но, не обичам много, но го ям от чувство на патриотизъм. Други­те хора (когато си нося на работа), опитвайки домашния пирог, издават един и същ звук „м-м-м" и казват: „Какво тесто!"

Ето и сега, докато стоях пред входа, чувствах, че всеки момент ще се приближа до асансьора, ще натисна копчето, асансьорът шумно и вибрирайки ще спре на първия етаж и ще ме изкачи до моя апартамент, а вече пред вратата аз ще спра за момент, за да осъзная колко много ми се е искало да си бъда тук, вкъщи. На мен, съсипалия здравето си в прашните бури на Тибет и зажаднял да се прибере вкъщи.

Аз наистина влязох във входа, натиснах копчето на асансьора, той спря и ме изкачи до вратата на апартамента. Преди да позвъ­ня, се забавих миг-два. В главата ми прозвучаха думите на Юрий Иванович Василиев, произнесени на летище Шереметиево-2 при посрещането.

- Е, шефе, намерихте ли Града на боговете?

- Намерихме го, Юра, намерихме го - отвърнах му тогава.

- И какво представлява той?

Помня, че неочаквано и за мен самия отговорих:

- Матрица за живота на Земята.



1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   20


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница