В обятията на шамбала



страница7/20
Дата21.07.2016
Размер3.47 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   20

ПОРТАТА КЪМ ШАМБАЛА

Не след дълго с Равил доближихме портата към Шамбала. Пос­тоянно поглеждах към долното ниво на Главното огледало на вре­мето, като се стараех да не попаднем под неговото въздействие. Отлично разбирах, че в нашия преходен свят ние с Равил нямаше как да останем кристално чисти. А как ми се искаше да мина поне по ръба на сгъстеното време! Поне с протегнатата си ръка да го усетя! Но инстинктът за самосъхранение не ми позволяваше и ся­каш ми нашепваше, че този, който е роден като тризмерен човек, еволюционно още не е дозрял, за да бъде допуснат в чудодейното единно осево време. И това не беше моя лична вина. Огромното количество лоши мисли, витаещи в нашето триизмерно простран­ство, неизбежно се просмукват в душите ни и превръщат всеки от нас в заложник на общочовешката злоба.

Усетих, че се уморявам от тежкия преход по камънаците, а и от това постоянно напрежение - да не навляза аз, грешникът, в зона­та на сгъстеното време.

- Оттук се вижда отлично, Равил, но ние, земните грешници, нямаме право да се приближаваме повече - изхриптях аз, едва поемайки си дъх.

- Да снимам ли?

- Да, но най-важното е да се мисли - кой знае защо отвърнах аз и се сетих за времето преди експедицията - там, в далечна Русия, когато в душата ми тайно се зараждаше надеждата, че ние, роман­тичните учени от Уфа, може би наистина ще открием вратата, ко­ято води към подземието Вара.

И тази врата сега беше пред нас! Огромна - минимум 250 на 200 метра, и от мястото, където бяхме застанали с Равил, изглеж­даше ромбовидна. Ясно личеше, че в стената на Дома на щастли­вия камък е изсечена ниша с дълбочина около трийсет метра, чи­ето дъно представляваше сравнително равна каменна плоча. По­върхността й рязко се отличаваше от стената. Ако стената беше покрита с мазилка (забелязваше се с просто око), то плочата но­сеше следи, характерни при обработката на цялостен камък. Над вратата гордо се възвисяваше, сякаш достигаше небето, Домът на щастливия камък.

Обърнах внимание на пясъка покрай основата на Дома. Имаше вид на утайка и не беше типичен за тукашните планини (Вечният континент никога не се е озовавал под вода!). Опитах се да разга­дая причината за наличието му, но не успях. Все още не знаех, че утре Бог ще ни помогне да разрешим и тази загадка.

Запотеният ми гръб започна да замръзва. По стар планински обичай разкърших снага, за да „отлепя" мокрото и студено бельо от тялото си. В мислите ми възникна образът на ступа, наричан портата към Шамбала, който неотдавна бяхме видели в подстъпи­те към свещения Кайлас. И водачът Тату, който ни обясняваше, че символизира огромната каменна порта и се отваря само пред он­зи, който знае заклинанието и е допуснат до нея от щастливия камък.

Щастливият камък обаче нямаше да ни пусне! В най-добрия случай интуитивно щеше да ни подскаже: „Не отивай!", а в най-лошия - да ни изпепели чрез сгъстеното време. Може и да прого­ни „родното" зло начало, като така яко ще сдруса всяка наша клетчица, че ще ни обрече на ненавременна старост и мъки поради приближаващия край. Нали сме родени грешници...



Чиста душа

Може би сред нас, триизмерните съвременни хора, няма или почти няма хора с Чиста душа. Душа с онази степен на чистота, която позволява на човек да се изкачи на качествено друго ниво, където психичната му енергия се преобразява в активно действа­що оръдие в ръцете на разума, необременен от лоши мисли, и дава възможност да се превърнат в реалност онези чудеса, за кои­то сме чували още в детските си години от приказките и легенди­те. Вероятно личностите с Чиста душа пристигат в нашия прехо­ден свят от прекрасната Шамбала, където и исторически, и ево­люционно са се събрали Най-добрите от най-добрите сред основ­ните човешки раси. А избираните за живот в Шамбала премина­ват в този неизвестен нам свят през допълнително прочистване, като стават членове на общество, където злото не съществува.

След като заживеят в Шамбала, те усещат, че всяка тяхна клетчица се освобождава от налепите на отрицателната енергия. Така бившият земен човек става божествен, понеже от душата и тяло­то му напълно е излетяла дяволската енергия. Присъствието й до

този момент е било предопределено от еволюционното изграж­дане на човека като самопрогресиращо начало, когато борбата между доброто и злото е била заложена като стимул към безкрай­ния и определен от Бога прогрес. От този момент нататък чове­кът вече разбира, че в Шамбала действа друг закон - за Чистата душа, тъй като стимулиращата борба между доброто и злото вече не е необходима. В човешката душа се утвърждава друг критерий - за божественото разбиране на живота.

Когато човек се самоосъзнае като частица от постоянно прог­ресиращия и усложняващ се свят, в който светлият път за издига­нето му до самия Творец е предопределен, той не би трябвало и няма право да не прогресира. Та нали самият Създател постоянно върви по пътя на прогреса, като поражда различни светове и усво­ява чрез своя и нашия живот все още неусвоеното и диво трииз­мерно пространство. Той го прави, за да изведе относително при­митивните триизмерни хора на ново ниво - нивото на Чистата душа, и да ги приобщи към обществото на светлите и чисти све­тове.

Стана ми тъжно - разбирах, че на мен, триизмерния човек, ми е оставена мечтата - същата онази прекрасна розова мечта, която гнезди в нашите сърца през безгрижното ни детство. За достига­нето й ще са необходими хиляди години, през които човекът тряб­ва да закали своята душа, за да не допусне никога повече тя да бъде завладяна от суетата, алчността и прекалената гордост.



Мъртвите

Отново огледах портата към Шамбала и внезапно се досетих, че през нея може да се проникне не само в Шамбала, но и в Царс­твото на мъртвите, на самоконсервиралите се хора в състояние на сомати.

Припомних си хималайската ни експедиция през 1998 година, когато изучавахме йогите. Тогава за голямо наше учудване се ока­за, че те не са отделна каста, а се появяват на Земята спонтанно. Най-обикновен човек изведнъж дочува в душата си зов, който го пропъжда от родното му място в далечна пещера. Подчинявайки се на него, той се изолира там, за да се посвети на невидимия си повелител. Йогите го наричат свръхчовек. Той телепатично им диктува определени упражнения, за да достигнат онова ниво на ме-дитативно просветление, което пречиства душите им.

Пречиствайки душата си, йога­та прекарва в пещерата дълги го­дини. Само на малцина невидими­ят повелител заповядва да си съ­берат скромен багаж, да вземат в ръка тояга и да поемат към све­щения Кайлас, където е входът към Царството на мъртвите. Щом стигне до него, повелителят съоб­щава на йогата две тайни закли­нания. Чрез първото силите на Кайлас го допускат до свещената врата. Чрез второто - самата врата се отваря.

След като произнесе заклинанията и разбере, че повелителят е обезопасил смъртоносните защитни сили на подземията, йога­та преминава през отворилата се врата и с трепет в душата вли­за в подземния свят. Той се спуска по стълбата все по-надълбоко и на­вътре, учуден, че там е светло, топ­ло и уютно. Назад остават прекрас­ните градини и градове на Шамба­ла, а йогата продължава, докато не стигне до свещеното място, където вижда множество мъртви, седнали в позата на Буда. Той блуждае между мъртвите тела, без да се страхува от тях. Най-сетне открива своя повели­тел и се разтреперва при вида на ог­ромното му мъртво тяло, в сравне­ние с което йогата изглежда като но­вородено бебе.

Без нито едно движение повелителят мислено му посочва мяс­тото, където трябва да отиде. Йогата покорно се подчинява, после сяда в позата на Буда и се отдава на медитация.

Организмът му се сковава, а дишането става все по-рядко и рядко, най-накрая то спира и тялото му заприличва на студен камък. Пронизва го душевната болка на отчаянието, всичко нао­коло е потънало в мрак, но... внезапно бликва светлина. Без да разбира как излита и се рее в нея, йогата наблюдава бъдещето или миналото и вижда около себе си огромен брой многолики хора, чиито лица греят от радост. След като се запознава с тях, той забелязва, че зад него неотстъпно се проточва сребриста ниш­ка, преливаща в цветовете на дъгата. На другия й край е негово­то мъртво тяло, което неподвижно седи на мястото, посочено от повелителя.

Едва сега той осъзнава, че е приобщен към Царството на мър­твите. Това го преизпълва с радост, защото мъртвите са подари­ли точно на него един дълъг живот. Йогата вижда вратата, през която е влязъл в подземния свят, и оглежда мястото, където се е озовал. Скръб раздира душата му, но повелителят му казва, че светът, от който е дошъл, се нарича свят на изпитанията и че е необходим, за да се подлагат на изпитания и старите, и новите(!) хора. Този свят някога ще стане по-добър. Дотогава обаче глав­ният повелител в Царството на мъртвите може отново да го из­прати в него, но вече като пророк.

Откъснах поглед от вратата, обърнах се към Равил и казах:

- Сигурно оттук влизат и излизат пророците. Кой знае, може би е точно така?! Не сме ние тези, които ще отсъдят.

Равил замълча.

Обърнах се към Главното огледало на времето и отново си пред­ставих, че Шамбала е създала тук конструкция за преминаване в паралелните светове. Може би тайнствените хора от тези светове също се появяват в нашия триизмерен свят и водят разговори с хората от най-доброто общество на Земята - Шамбала. Само че на нас, самотните хора от света на изпитанията, не ни е съдено да разберем.



Самотният свят

Думата самотен прободе моето самолюбие. В превъзбуденото ми съзнание възникнаха фантастични образи на хора от паралел­ните светове, които отдавна са победили злото в своя свят, измък­нали са се от капана на изпитанието чрез самота и са придобили способността да влизат в осевото време. Те пътешестват из тези непознати измерения и усещат своята принадлежност към всичко съществуващо, създадено от Твореца, а това е съвсем друг вид щастие - на съпричастност към безкрайния прогрес на Вселената. То е заменило щастието да се по­беждава злото. И само някъде в затънтените ъгли на съзнанието им понякога все още мъждука забравеното вече щастие - да за­богатееш, да отмъстиш и да се възвеличиш.

Погледнах Равил. Този чист и романтичен човек самотно се взи­раше нанякъде.

Мислите ми отново се върна­ха към паралелните светове. Още не знаех, че след няколко години ще осъществим нашата експеди­ция до Египет, която ще ни пре­достави достатъчно факти и дан­ни. И че след мъчителен научен анализ най-после ще изградим хипотезата, според която същес­твуват два начина за влизане в четириизмерните светове. Единият - сгъстеното време, и вторият - изкривеното пространство на че­тириъгълните пирамиди. И за тях ще поговорим, скъпи читатели, когато напиша новата книга.

- Шефе, съвсем вкочанясах - почти проплака Равил. - Студът ме пронизва до кости.

- Аз също, но потърпи още малко.



Кога ще се отвори портата

Вгледах се в детайлите на портата към Шамбала. Личеше, че вътрешната плоча (ако.човек изобщо повярва в тази хипотеза) плът­но закрива входа отвътре. Той имаше формата на ромбовидна ни­ша. Сигурно вътрешен механизъм плавно придвижва плочата на­вътре, като по този начин освобождава входа.

Колкото и странно да звучи, ме­ханизмът реагира на произнесено зак­линание, известно само на хората от Шамбала и Царството на мъртвите и което телепатично се предава на чо­века, допуснат в подземния свят през тази врата. Представих си йогата, из­мъчен след дългото пътешествие по високите хребети на Тибет и намерил най-сетне заветния вход. Застанал пред него, той произнася: „Сезам, от­вори се!" и внезапно вижда, че вът­решната плоча се раздвижва и със скърцане отстъпва назад, разкривай­ки пътя към загадъчния и непознат подземен свят.

За какво ли вратата е толкова ог­ромна? Нима през нея влитат и ле­тателните апарати на Шамбала? А и комбинацията между Дома на щаст­ливия камък, портата и Главното ог­ледало на времето сякаш намеква, че летателните апарати не само преми­нават оттук в паралелните светове (под въздействието на огледалото), а и влитат в подземния свят (през портата), отдадох се на фантазиите си аз, забравил за миг нетърпимия тибетски студ.

Равил, който се беше отдалечил на известно разстояние, пре­късна размислите ми:

- Шефе, ела! Струва ми се, че виждам още две врати. Стигнах до него и едва чуто промълвих:

- Ама че студ, а! Ш,е изпукаме. Та къде, казваш, са тези врати?

- Ей там, върху югозападната стена. Само че са малки копия на главната. Също има ромбовидна ниша, залостена отвътре с пло­ча. Оттук едната се вижда на­пълно, а другата е скрита зад онзи камък.

Забелязах ги. Наистина из­глеждаха така, както ги описа Равил. Те също бяха разполо­жени в зоната на Главното ог­ледало на времето. Изглежда и до тях имаха достъп само хора с Чиста душа. Размерите им бя­ха приблизително 60 на 50 мет­ра.

Старшият човек - пазителят на пещерата на Харати, твър­деше, че знае за три входа към подземията на Кайлас. Но бе­ше видял само единия - онзи, който се намира върху стената на Дома на щастливия камък и изглежда като ромбовиден от­вор, залостен отвътре с камен­на плоча. „Едно, две, три", преброих вратите и реших, че е напълно възможно това да са трите входа към подземията, споменати от него.

После си спомних - по вре­ме на разговора ни се изясни, че вторият вход се намира под

Статуята на четящия човек и че от 2000 години никой не е влизал оттам. Той предполагаше, че третият вход е разположен на върха на свещения Кайлас.

Отново погледнах трите врати и разбрах, че навярно същест­вуват и други входове към подземния свят. Припомних си и ду­мите на Астаман Биндачарая - втория пазител на пещерата на Харати, че самият Харати е дошъл от подземията на Кайлас и че пещерата му се проточва от полите на Хималаите по посока на Тибет към свещения Кайлас. А и за хималайските сомати-пеще-ри, на които попаднахме при експедициите си, се говореше, че са входове към подземния свят. Според твърдението на местния мо­нах и пещерата до хранилището с древните книги също е вход към Царството на мъртвите...

Може би огромният подземен свят, макар и свързан с повърх­ността на Земята, е стабилно защитен от хората, които живеят на нея, за да не можем ние, неразумните диваци, да нарушаваме спо­койствието им.

Защо обаче хората от подземията се защитават така старател­но от нас?

Защо защитата е толкова мощна? Нима сме страшни за тях?

Въпросите се редяха един след друг, а отговорите изглеждаха неясни, смътни и далечни.

Пет нива на защита на подземния свят

Прехвърлях в главата си сведенията, получени от лами и мо­наси, и се опитвах да ги систематизирам. Изводът беше, че съ­ществуват навярно пет нива на защита на подземния свят.

Първото ниво е чрез времето. Ненапразно входовете към под­земията в Града на боговете са разполо­жени до огледалата на времето и попадат под въздействието им с всички произти­чащи оттук последици.

Второто ниво е чрез заклинанията - са­мо чрез тях достъпът към подземията е възможен. Тайната на тези заклинания е дълбоко скрита, а и мислите на човека, комуто са прошепнати, попадат под не­видимия контрол на владетеля на подзе­мията. И най-малкото отклонение се на­казва със смърт. Астаман Биндачарая раз­казваше, че този, който узнае тайната на свещеното заклинание, умира веднага, а онзи, комуто тайната е била поверена, или живее до края на дните си в страх, или също умира.

Третото ниво е бариерата от безтелес­ни или ангелоподобни същества, най-из­вестните от които на Изток наричат асу-ри. Влиянието им е разнообразно. В едни случаи те предизвикват изтръпване на крайниците или негодувание, което пре­минава в телесна отпадналост, в други -ослепяване и т. н. Астаман Биндачарая ни разказа тогава, че безтелесните същества дори участват в церемонията при влизането в подземието. А в района на Кайлас, който е по-слабо населен, церемонията се про­вежда само от ангели и от още по-загадъчните... нови ангели.

Четвъртото ниво е защитата, осъществявана от хората в Царс­твото на мъртвите, сред които изглежда се намира и хипотетич­ният владетел на подземията. От разказите на лами и монаси си бях изградил впечатлението, че той има свръхмощен дух, спосо­бен да чете мислите на пришълеца, да ги анализира и при нужда взема предпазни мерки, за да го спре. Затова Астаман и старшият човек постоянно повтаряха: „Ако Харати разреши!"

Петото ниво са тантричес-ките сили, витаещи вътре в подземията и контролирани от свещения Кайлас - центъра на тантрическите сили на Земята. Както разказваше старшият човек, те са приятни за човека, получил достъп, но за неканения пришълец се превръщат в кошмар.

Не знаех дали да вярвам докрай в тези мои хипотези, но скептицизмът ми неусетно за­тихна, като си спомних, че всъщност вече три пъти съм усещал върху себе си действи­ето на защитните сили в под­земията. Разбирах, че подзем­ният свят има нужда от защи­та, но не ми беше ясно защо е толкова мощна. Нима ние, обикновените хора, сме толко­ва страшни? И с какво бихме могли да застрашим по-съвър­шения свят?

Отговорът дойде като че ли от само себе си - с отрицателната, лошата енергия, просмукала се в нашите тела и души. Значи се отнасяха към нас като към „инфекциозен фактор"! Образно казано, да пуснеш в подземието обикновен човек, е все едно да пуснеш в дома си болен от чума.

Втресе ме. Заболя ме от тази жестока обида, която прободе сърцето ми. Да, наистина отрицателната или лошата съставка в нашите души е предопределена от факта, че сме принудени да жи­веем в „света на изпитанията", в който Бог е заложил принципа да самопрогресираме чрез борбата между доброто и злото. Нашите души също преминават през това изпитание, за да могат след вре­ме да заживеят така, както живеят чистите хора от подземията.

Колко е гениален Създателят! Да сътвори „мирно изпитание чрез злото", за да могат другите светове да живеят спокойно и да виждат наяве какво ни струва това!

Болката ми обаче не отминаваше, а и нямаше как другояче да бъде, след като човекът е възприеман от другите хора като „ин­фекциозен фактор", способен да зарази с мръсната си душа тях­ното общество. Аз вече схващах положителната й роля и осъзна­вах, че колкото повече се измъчва душата ми, толкова по-добре. Някога, след десетки прераждания, тя ще изплува на повърхност­та на душата ми като неприятен и тежък спомен и ще я предпази от онова, с което отдавна се е борила, опитвайки се поне малко и поне в нещо да помогне на доброто да възтържествува.

- Съхранената дълбоко в душата памет за злото защитава чис­тия свят! - прошепнах аз с премръзналите си устни. - Чистите и величествени хора също са преминали през подобни изпитания, когато са се формирали душите им, запомнили са го завинаги и не са допуснали то повторно да ги обсеби.

Разбирах, че злото начало се проявява чрез злите мисли, към които ние се отнасяме като към нещо естествено и подразбиращо се от само себе си. На нас дори ни е трудно да си представим, че околните биха могли да имат само добри мисли. Завистливите, алчните или властолюбивите мисли все пак са нещо банално за нашето битие. Без тях, честно казано, сякаш ни е скучно да живе­ем, защото сме изпратени в нашия „свят на изпитания", за да се борим непрекъснато със злото. Напълно възможно е именно нашият свят да е адът за душите на хората от чистите светове. Кой знае, може би и ние сме пристигнали тук отнякъде, за да си спом­ним какво представлява злото и да не го допуснем повече в след­ващия си живот.

Сигурно Бог специално е вложил в душите ни злото начало, за да се борим, борим и борим... в името на прогреса. И вероятно затова въпреки материалния прогрес злото продължава да същес­твува.

Но, скъпи читатели, нали прекрасно разбирате, че животът не свършва след смъртта. Начинът, по който ще живеем при следва­щото си прераждане, и в какъв свят ще се осъществи това, зависи от ефективността на борбата ни със злото в света на изпитанията, в който имаме „честта" да пребиваваме. Ако се стремим да го преборим и да спомогнем принципите на доброто да възтържест­вуват, то аз съм сигурен, че следващият ни живот ще е прекрасен. Допуснем ли обаче душата ни да бъде завладяна от завистта, алч­ността или подлостта, най-вероятно ще се озовем отново в света на изпитанията. Но вече в качеството си например на индийски просяк, на когото цялото общество ще внушава, че да си беден е добре, защото в следващия си живот ще бъдеш богат.

- Шефе, не издържам повече! Ще се разпадна от треперене. Спуснахме се по склона, като с мъка движехме замръзналите си крайници. Обърнах се назад и отново погледнах Дома на щас­тливия камък.

- Равил, не ти ли се струва, че е кух? - измънках едва-едва.

Под лъчите на залязващото слънце той изглеждаше грандио­зен на фона на свещения Кайлас. Представих си, че наистина е изграден така, сякаш вътре в него има голяма кухина, разпределе­на на етажи и осветена с вътрешна светлина. Там се намират лета­телните апарати на Шамбала, те излитат през вратите и навестя­ват нашия свят, за да ни изучават нас - грешните. За да не бъдем такива...

Нямаше как да се уверя в правилността на предположенията си. А и студът беше непоносим, напомняйки ми, че живея в жесто­кия свят на изпитанията. Мълчаливо продължих напред. Равил ме следваше.

- Пред нас се поя­ви още един мону­мент ~ равнодушно отбелязах аз. - Тряб­ва да се скицира и зас­неме.

- Да, да - пророни Равил.

Размахах ръце, кол­кото ми стигаха сили­те, за да предизвикам поне мъничко топли­на в тялото си, измък­нах експедиционния дневник и седнах върху отвратително студен камък. Ръцете не ми се подчиняваха. Направих някаква мижава рисунка и се заре­кох утре отново да се върна тук, за да го нарисувам по-внима­телно.

Монументът, разположен срещу Дома на щастливия камък

На другия ден направих нова скица. До­като рисувах, забелязах, че вчера бях про­пуснал доста от детайлите. Стана ми чог-лаво, понеже разбрах, че качеството на скиците зависи от конкретното ми състо­яние в този високопланински свят, където кислородът не достигаше. Забелязах, че монументалната конструкция се състои от пет пирамиди, сякаш съединени в едно от стена, която ми се стори тънка и плоска. Осъзнах също, че нищо не разбирам от евентуалното предназначение на тези мо­нументи.

А вчера ми се стори, че пирамидалната конструкция с № 42 е или П-образна ри-

сунка, или още една врата. Тя твърде мно­го напомняше каме­нен похлупак.

- Равил! Камъкът може ли да се огъва?

- Знам, че може да бъде продупчен - от­говори той.

- А виждаш ли ри­сунката под формата на буквата П върху полегатата стена на монумента?

- Да, виждам я.

- Какво е това спо­ред теб?

- Нямам предста­ва.

- Не е ли още една врата към подземие­то?

- Кой знае? - Равил уморено сведе глава. - Прилича на капак, но едва ли може да бъ­де повдигнат - камъ­кът не се огъва. А мо­же би хората от Шам-бала са умеели да го правят?! Шефе, ти на­ли разказваше след първата експедиция, че „камъкът не е прег­рада за тях."

Изправих се и прибрах експедиционния дневник в сака. Затътрихме крака към лаге­ра. Смрачаваше се.

По пътя си мислех за Шамбала. Струваше ми се, че в нейния подземен свят няма такъв ужасен студен вятър, а хората могат да се реят из въздуха, вместо с мъка да се придвижват. Не зная откъ­де ми хрумна, че Шамбала е способна да съществува едновре­менно в няколко паралелни светове, а децата на нейните хора мо­гат да кажат: „Тате! Ш^е се прехвърля за два часа в четириизмер-ния свят, ще си поиграя там, а после ще се върна обратно. Обеща­вам да не минавам в други светове. Щ,е си играя само в четирииз-мерния свят! Ей тука, наблизо, зад преградата."

Заедно с Равил крачехме по каменната урва на нашия триизме­рен свят.

Селиверстов надзърна от палатката:

- Приличате на призраци! Сгъстеното време ли ви подейства?

- Замръзнали сме като кучета! Налей ни горещ чай! - Ей сегичка...



Чай със сухарчета

В палатката горяха две свещи. Смъкнахме горните си дрехи, преоблякохме се в сухи и топли спортни екипи, с наслада обухме вълнени чорапи и намъкнахме върху тях островърхи татарски галоши - те бяха най-удобни за отмора на краката по време на походите. После приседнахме около разгърнатата на пода мушама и вдигнахме чашите с горещия чай.

- Как е чаят? Не е ли изстинал? ~ поинтересува се Селиверстов.

- Горещ е все още.

- Защо не си сложите захар?

- По-добре без...

- А спирт искате ли? Казват, че сгрява.

- Няма нужда...

- Е, поне хапнете от сухарчетата.

- Нещо не ни се ще.

- Да ви долея ли чай?

- Може.


- Ние с Гаязич и Тату така бяхме премръзнали, че излочихме цял чайник. А Гаязич опика целия район на лагера...

Усетих, че тялото ми се изпълва с дългоочакваната топлина. Сякаш мозъкът ми се беше вледенил и сега постепенно се размра­зяваше. Обикновеното земно щастие - да бъдеш затоплен и нах­ранен, накара съживяващите ми се очи да заблестят. Малко по-късно усещането за щастие стана все по-силно и като изпълни палатката, проби навън, като че ли пожела да се разпростре над цялата околност и да се изравни с щастието на онези, които...

- Обикновено пия със захар - обясняваше нещо Селиверстов.

- А аз не - отсече Юсупов.

Пропусках покрай ушите си репликите им и се замислих за баналното човешко щастие. Спомних си игралните филми с недо­волните лица на високопоставени дами, до крайност преситени от живота. Веднага си представих и щастливото лице на затворник, който с удоволствие си пийва нещо топло след работния ден като дървосекач при 40-градусов студ. Мина ми през ума, че степента на щастието се определя от самото изпитание. Колкото по-голя­мо е то, толкова по-силно е щастието. Няма значение какво е било изпитанието - борба за къшей хляб или за справедливост, за любимата жена или за дадена идея. Щастието винаги е еднакво и се различава само по силата, с която се проявява.

Изглежда Бог е заложил в нас само един вариант на щастие -онова, което изпитваме в резултат на борбата. Другите варианти на благоденствие като спокойствието, предъвкването на вкусна храна са само негово подобие. Точно затова нашият свят е свят на изпитанията. А след поредното изпитание получаваме троха щас­тие, за да навлезем в следващото изпитание с очакването за по­редното щастие след победата. Колко често обаче се случва да усещаме горчивината от поражението, осъзнавайки, че щастието и мъката са две равностойни противоположности.

Някой е вложил в самото ни естество едновременно и добро­то, и злото, а те периодично се изявяват, като по този начин вна­сят обичайното разнообразие в нашия живот. Затова ние, божи­ите създания, озовали се по волята на съдбата в света на изпита­нията, където в душите ни се вселява злото начало, толкова по­читаме и боготворим онези личности, от които струи душевна чистота. Подобни хора ни привличат и ние никога не ги забравя­ме, защото те са се осмелили да подхванат една по-трудна борба

- вътре в своята душа. А хората от другите светове, които са чисти...

- Шефе, за какво си се замислил? Да ти налея ли чай?

- По-добре недей...

- Е, за какво мислиш?

- За щастието.

- И какво е то според теб?

- Щастие е например, че след преходите в планината сега се­дим в топлата палатка и пием чай със сухарчета. В нашия свят и ние можем да бъдем щастливи заради нещо.

- Рафаел Гаязович, а какво е вашето определение за щастието?

- Селиверстов явно беше настроен за спор. - Тъй като сте ерген, навярно мечтаете да се ожените?

- Да се оженя? - Юсупов се намръщи. - А ти какво разбираш под щастие? Да се научиш да левитираш?

- Според мен щастието е онова състояние, когато на душата

ти е хубаво и леко, независимо че нямаш пари или ти липсва нещо друго. Хората, обременени с пари, имат власт, но не са щастливи. Най-нещастни обаче са завистниците. Сърцата им се свиват, за­щото съзнават колко са долни в сравнение с околните. Аз, Рафаел Гаязич, не съм алчен и завистлив. Широка душа съм. Мен ме прив­лича душевната широта. Готов съм да разкъсам ризата си и да я дам на ближния си...

- И кому е притрябвала скъсаната ти риза!? Да беше я дал цяла...

- И цяла ще я дам! И то пропита с моята пот...

- По-добре изпрана...

- И изпрана ще я дам! Дори и нова ще дам!

- Само ризата даваш, така ли? - заяде го Юсупов. - Ризата струва стотинки.

- Затова пък е нещо съкровено и лично, пропито от потта ми...

- Кому е притрябвала твоята пот?

- Добре де... Не разбирате ли, че става дума за принципа! А ако говорим за потта, то тя е на трудов човек. Това имам предвид, не нещо друго...

- Едва ли ще я докараш обаче на миризма...

Помислих си колко ли пот е трябвало да се пролее, за да мо­жем ние, обикновените момчета от Уфа, да стигнем до Града на боговете и да усетим истинското щастие не само от невероятните монументи на древността, но и защото успяхме да преодолеем липсата на вяра, подигравките и рационалните съвети на безброй разумни и приземени хора. Разбирах, че точно това е най-истинс­кото щастие, което Бог е определил като „лъч светлина" в тъмния свят на изпитанията. Ние сме длъжни да преживеем гордо живота си в него, като се борим преди всичко със самите себе си, за да можем при следващото си прераждане да попаднем в друг свят -света на Чистите души.

Всички се вмъкнахме в спалните чували. Дълго време не зас­пивах. Селиверстов и Юсупов хъркаха юнашки. Грандиозното ръмжене, издавано от Юсупов, се съпровождаше от звучните трели на Селиверстов, чието дишане периодично спираше. Тогава ми се струваше, че той умира, за да възкръсне след няколко секунди и да изпълни такъв акорд, от който се разтрисаше не само палатка­та, но и цял Тибет.

Огледах щастливите лица на момчетата, обърнах се по корем и заспах, включвайки и собствения си глас в нощния хор.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   20


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница